Отново имаше семинар по айкидо, и отново ни беше на гости сенсей Таджири. Вече съм разказвал за него. Може би е време обаче да припомня – този път той показа нещо, което не беше показвал досега.
Таджири е японец, който живее в САЩ. Ученик на Фумио Тойода, който пък е вероятно вторият в айкидото след създателя му Морихей Уешиба. Невероятно артистичен, с чудесно чувство за хумор. Разиграва истински театри, когато обяснява какво преподава; залата често направо се къса от смях. И много често зад комичната външност на обяснението се крие изключително сериозна същност.
Този път обаче повече от всеки път преди.
След като беше показал няколко различни начина за справяне с риокатате дори (това е вид нападение – захват с две ръце за подадената за поздрав ръка на нападнатия), Таджири спря залата и попита:
– Знае ли някой как действат различно умелите срещу този захват?
Тук-там се дочуха подхилвания. Та нали последния час той преподаваше точно това? Но всички бяха любопитни да видят какво весело ще се случи…Таджири повика с пръст един черен пояс от предните редове, и му подаде ръка. Онзи я хвана здраво с две ръце.
– Начинаещите постъпват ето така. – Таджири с невероятен комизъм изобрази тромавата непохватност на новака, който се опитва с груба сила да събори противника си. Бута, напъва се, бори се като прасе с тиква, накрая събаря другия по най-дебелашкия възможен начин, и е безумно щастлив. Всички направо се късахме от смях – всеки или добре помнеше как е действал така, или и сега умееше толкова.
– А ето така действа понаучилият малко. – Този път Таджири опита две бързи движения в различни посоки, колкото да подведе партньора си да загуби баланс, и го търколи на пода с простичка хватка. Добре изпълнено, но нищо особено като техничност. Отдръпна се настрани и отново подаде ръка за захват.
– Искате ли да видите как действа напредналият? – Още преди възгласът на околните да е заглъхнал, японецът направи… нещо. Не можах изобщо да разбера какво, въпреки че гледах внимателно. Резултатът обаче го видяха и най-разсеяните – другият литна като запратен от катапулт, преметна се един-два пъти във въздуха и тупна на няколко метра разстояние. Далеч не във всеки филм може да бъде видяна такава юнашка каскада.
– А знаете ли как действа истинският майстор? – обърна се Таджири към залата. Гробно мълчание – никой не смееше да предположи. Аз спешно прехвърлях в ума си какво мога да използвам като превръзка или шина. Партньорът на Таджири беше наистина добър, страхотно умееше да пада, но ако последваше нещо отгоре на това последното, щеше да е късмет, ако си счупеше само крак или ръка. Въобще се бях отказал от мисълта, че мога да разбера как дребничкият японец го запрати така юнашки без никакво усилие.
– Ето така. – Таджири протегна ръка напред. Другият се поколеба за миг, но правилата на айкидото са категорични. Нареди ли сенсеят, изпълняваш. Иначе не си достоен за ученик.
В мига преди да хванат ръката му, Таджири внезапно я дръпна и скри зад гърба си. Поклони се усмихнато за неуловимо кратък миг, с една крачка се озова настрани от противника си, заобиколи го и кротичко и скромно го подмина. След това се обърна към залата:
– Истинският майстор избягва схватката. Той няма нужда от нея, нито за себе си, нито за противника си. Това е най-истинската и най-великата победа – да избегнеш сблъсъка. Това е победата, при която побеждават и двамата.
… Започнах да тренирам почти на 40. Надали ще стигна някога до високи степени – хич не съм ловък и координиран, а за много и старателни тренировки нямам възможност, колкото и да ми се иска.
Мисля си – ако науча този урок истински, ще е много повече, отколкото да се окича с черни пояси и други подобни атрибути. Защото те са просто символи, които можеш да купиш от магазина. Нямам ли с какво да ги оправдая, мога да се кича с тях колкото си искам – но само ще ставам за смях. Не знам за пред другите, но пред себе си – със сигурност. А от собствения присмех боли най-много.
Истинското постижение е част от същността ни. И както всяко истинско нещо, не може да бъде купено. Може само да бъде заслужено.