Grigor Gatchev - A Weblog

И тази година фестът се състоя.

Бях на по-малко от една трета от него, през останалото време за мое огромно съжаление бях зает другаде – така че равносметката ми е смешно-тъжно непълна. Но и тази част си струваше.

По чудо смогнах точно за двете лекции, които най-много ме вълнуваха – тези на Брандън Робинсън. Лекцията за проекта Дебиан като социално устройство, структура, механизми за взимане на решения и начини за самоорганизация ми беше изключително поучителна – наведе ме на куп размисли. Другата, на следващия ден – за стека за пакетен мениджмънт dpkg / apt също ми беше страхотно интересна. (На нея обаче бях здравата преуморен и малко болен – и чак когато по едно време командите към dpkg започнаха да се примесват с разговори с отдавна починалия ми дядо, се усетих, че заспивам.)

Военният клуб, за мое учудване, успя да побере посетителите. Тъжното наблюдение е, че тази година те като че ли бяха по-малко от друг път. Вероятно недостатъчната реклама си каза думата. Но това е проблем, който за следващата година навярно ще трябва да бъде решен.

На откриването на феста Йовко изреди сред имената на организаторите и моето. Стана ми здравата съвестно – тази година не съм направил на практика нищо, за да помогна. Всъщност според мен героят, който хвърли толкова усилия, за да станат нещата, е Мариан Маринов. Не отричам голямата помощ на Хриси, Силвина, Богомил Шопов, Маниакса, Стоян Мишинев, Тони Райжеков, Алекс Костова, Васил Бадев, Пейо Попов и още куп други хора – но все пак мисля, че Мариан даде от себе си мъничко повече от останалите. Благодаря му от сърце!

И дано следващата година нещата са още по-добри!

Най-сетне времето му дойде.

Тази година не можах да допринеса за подготовката му на практика с нищо. Поне да бях смогнал да напиша навреме за него… Но тази вечер съм успял да изтръгна десетина минути – тази вечер ще пиша.

Както обикновено, фестът ще е в събота и неделя. Тези. Мястото на срещата този път е променено – не е в ИЕЦ, а във Военния клуб, на кръстовището на Раковска и Цар Освободител.

Специален гост тази година е Брандън Робинсън – един от лидерите на проекта Дебиан. (Ако не знаете какво е това – това е най-голямата ГНУ/Линукс дистрибуция; вероятно най-голямата операционна система, която въобще съществува. Прави се изцяло от движение доброволци, няма рекламен бюджет – но иначе, без да искам да обидя поклонниците на другите дистрибуции, е по-голяма от РедХат/Федора, Сузе и Мандрива заедно.)

Брандън се очаква да изнесе дори две лекции – една техническа, около пакетната система на Дебиан, и една “политическа” – за социалната структура и механизмите на проекта, и за възникването и самоорганизирането на големи проекти в сферата на свободния софтуер. А отделно от това ще отговаря на въпроси на любопитните. Така че с гаранция ще е интересно.

Останалите лекции също ще са много, и много интересни. Както винаги, ще има BSDCon, за поклонниците на BSD. И, разбира се, моята стара любов – OpenArtCon, тази година организиран и ръководен от Тони Райжеков и Весела Казакова. Убеден съм, че ще има какво да се види и чуе! 🙂

Чувствайте се поканени – и дано прекарате приятно времето си в едно малко царство на свободата!

Повече за новината можете да научите от блога му. От мен – само най-основните две новини.

Едната е, че външният ни министър, Ивайло Калфин, вече си има блог. И то под свободен софтуер, WordPress. Добре дошъл в общността, Ивайло – и нека правдата бъде с теб! (“Господин министър” ми се вижда твърде официално, за да е топло и искрено. А и министерският пост е до време, а духът на свободата – докрая.)

А втората, може би още по-важната, е че както блогът, така и всички документи на Външно министерство вече са достъпни под свободен лиценз – а именно Creative Commons 2.5 Attribution! Браво на министъра. А и на Вени. Убеден съм, че той му е подхвърлил идеята, и е работил за нея.

Всъщност, с това лицензиране Калфин е направил само най-логичното и изгодно нещо за едно министерство. Далеч не всеки друг министър обаче го е разбрал – както знаем всички, природата не търпи празно пространство, и липсата на мозък се компенсира с дебелината на главата. Дано тези, които не могат да осъзнаят идеята, направят нужния брой еволюционни крачки напред, и стигнат поне до маймунското подражание. Все ще е от полза.

А засега – честита победа! Честита на всички. Защото е една от тези победи, в които победител е всеки.

Истинските.

Така се казва разказът, който бях дал преди време на конкурса на издателство “Аргус”. Какво стана съм писал вече. Накратко – разказът излезе в един от техните сборници “Хоризонти”, мина известно време, и смятам, че вече спокойно мога да го пусна и тук.

Може да бъде открит на страничката с разказите ми.

Какво ме накара да го напиша ли? Де да знам. Най-вероятно графоманията. 🙂

Още разкази – по-нататък, като някой стане готов.

Този път случката е без компютър, де. Ама не знам как иначе да я нарека. Губи ми се дар словото. И на вас сигурно ще ви се изгуби, като я прочетете…

Става дума за разговор, на който вчера неволно бях свидетел. Знам, че няма да ми повярвате – но съм длъжен да го кажа: нито една дума не е измислена или преувеличена! Напротив, вероятно няма да съм се сетил и за половината. Включително най-фрапиращите – някои неща са толкова безумни, че просто няма как да ги запомниш. Няма за какво подобно да се закачат в ума ти…

Ето го и разговора, каквото съм запомнил от него:

– Вуйчо, ако знаеш само колко добър съм станал на компютъра! Страшен съм! Толкова неща съм научил за последната година, че ще се шашнеш!

– Мда. (разсеяно)

– Показаха ми един номер – като влезеш в една страница, и да я развалиш, и после никой да не може да влезе! Направо е страшен! Всяка страница мога така да разваля, и твоята, ако не вярваш!

– Мда. (с точно същата безучастност)

– Вчера го показах на Ицето! Само като влязох в нея, и после той десет пъти пробва, и не можа! Всеки път компютъра му казваше нещо на английски, дето не го разбирам. Ама той и преди това не можеше да влезе в нея, нали не гледа какво пише…

– Мда.

– И още много други неща съм научил! И програми мога вече да копирам, и филми мога да си инсталирам, и музики даже! Показаха ми един страшен сървър, пълен е с всякаква хубава музика, и Азис, и Глория, и Деси Слава, и Кондьо, и всички! И само тези дето много разбират от компютри, могат да влязат! Аз и Пешо, дето живее над нас, можем, а Милко от Илиенци – не!

– Мда.

– А и Пешо ми даде една страхотна програма! Казва се Симеонтек, писал я бил някакъв негов приятел, Симеон. Показва ми какви всякакви програми имам на компютъра! Пешо казва, че вирусите били лоши, ама уормите, трояните и ботовете не толкова, ботовете били много хубави за игрите, Контърстрайк без тях не може! И аз си ги събирам, като тръгне Симеонтека, три страници списък уорми, трояни и ботове вади! Всички в училище ми завиждат!

– Мда.

– Като дойде чичо Миле, искаше да ми ги изтрие, той нали уж бил програмист, ама нищо не разбира от компютри! Да ми изтрие хубавите програми, дето толкова време си ги събирам! И аз се оплаках на мама, и тя му се скара, и му забрани да ми пипа компютъра! Да видиш колко му беше криво, и как ми завиждаше после!

– Мда.

– И провайдерите за Интернета ми завиждат за тях! Доскоро можех да играя в мрежа през тях, ама спряха да ме пускат, защото трябвало да си изтрия програмите, дето ги намира Симеонтек. И аз им казах, че няма да ги изтрия, а преди две седмици изобщо ми спряха интернета, и в момента си търся други провайдери. Ама всичките в квартала все са заети, и нямат възможност да дойдат. Като чуят на кой адрес живея, и все им е далече.

– Мда.

– И една друга програма имам, казва се Неро. Тя ми следи колко ми е пълен компютъра. Като се препълни, ми казва кои файлове да изтрия. Можело да се настрои и сама да трие и подбира, Пешо ми каза, ама нямаше време да ми я направи. И още една имам, Айсикю – не знам за какво е, ама била много хубава, всички я хвалят. И аз също си я сложих. Пешо ми я сложи, де, аз не можах сам, някаква много сложна е. Сега се опитвам да разбера какво може. Прави нещо с файловете на диска, ама не знам още какво. Ама като разбера, ще ти кажа, и ти да знаеш!

– Мда.

– А, и наскоро ми показаха една страхотна програма, тайна, само за големи специалисти! БитКомет се казва. Като я пуснеш, и тя сама прави музика и филми. И програми можела да прави, ама не знам как. Филмите може да ти ги направи същите като онези от киното. Пешо ми показа как, аз си го записах в тефтера. Понякога не става, де, сигурно програмата не може да направи точно каквото искам, още е много калпава. А, и нещо напоследък не работи, сигурно се е скапала. От две седмици нищо не съм могъл да направя с нея, ни филм, ни музика, ни нищо…

– Мда.

– Иначе компютърът много ми върви в училище. Госпожата не ме е изпитвала от началото на годината. Като почне да изпитва за нещо, аз все искам да кажа как е, а тя все ми казва, че знае, че си го знам, и че няма нужда. Отличник съм! Много съм добър! Като завърша, ще стана учител по компютри, и ще уча децата! Ама няма да съм толкова нехаен като госпожата, няма да им пиша шестици, без да ги проверявам дали знаят наистина…

– Мда…

… Въпросният юнак е – ако щете вярвайте – вероятно поне на петнайсет. Ако щете вярвайте и на разказа – действително каза всичко това. И още, ама другото съм го забравил. На път съм и името си да забравя след подобна случка.

Ето ви пример за вредата от това да подслушваш чужди разговори. И за личната полза (и вредата за другите) от това да не слушаш, като ти говорят…

Днес прочетох, с доста закъснение, новина – MySQL вече предлага базата си данни в два варианта. Единият, Community Server, е безплатен, без поддръжка, под свободен лиценз, заедно с изходния код, и т.н. Другият – Enterprise Server – е платен, с поддръжка и всичко, нужно на един тежък бизнес.

Правело се заради разликата между двете общности – на хората на свободния софтуер, и на големите бизнес-потребители. Цитирам – между хората, готови да инвестират време, за да пестят пари, и тези, готови да инвестират пари, за да пестят време.

Дотук – добре. Доста продукти се предлагат комбинирано, под свободен лиценз без поддръжка, и под несвободен с поддръжка и всичко. Щом са решили, че така ще финансират нещата си по-добре – чудесно!

Част от работата ми обаче е да бъда системен администратор. А за тази професия параноята е не заболяване, а професионално изискване. Изглежда отговарям на изискването, защото започват да ме глождят някои дребни съмнения.

Като начало, двата продукта едно и също ли ще са? Или дори изобщо съизмерими? Дали няма бизнес-продуктът да обира всички усилия, а свободният да получава колкото да не е без хич, да е само рекламно лице пред общността – “вижте, ние сме добри, ползвайте ни, рекламирайте ни…”?

Докато продуктът е един, предлаган под два лиценза, това опасение е безпочвено. Станат ли два обаче, изкушението да се постъпи така расте. Също и рискът в някой момент да започне превръщането на MySQL AB от компания за свободен софтуер, спечелила влиянието и позициите си благодарение на него, в обикновена фирма за затворен софтуер. Не отведнъж – постепенно. Като в примера с жабата и горещата вода – пуснеш ли я направо в гореща вода, жабата изскача, но подгряваш ли водата по малко, жабата си остава вътре, докато се свари.

Кай Арно твърди, че целият изходен код ще продължи да бъде свободен и достъпен за сваляне, дори въпреки че компилираните версии на Enterprise Server ще бъдат достъпни само срещу заплащане. Това ми се струва чудесна стъпка, но не ми се вярва да остане така задълго.

Защо ли? Изкушението някой да сваля изходния код и да предлага Enterpise Server на подбита цена ще е голямо. Да, при свободния софтуер нещата винаги стоят така, това помага на конкуренцията – но психологическият натиск върху MySQL AB да скрият кода ще бъде голям, и не зная дали ще издържат дълго. Отначало марката им ще тежи – но направят ли и други грешки, ще дадат база на други фирми да ги надмаркетират със собствения им продукт. Никой бизнес няма да приеме това.

А грешките вече се правят. Ето на какво се натъкнах в описанието на Кай Арно (отделил съм което имам предвид, без да променям контекста):

“We’re happy to note the growth in contributions flowing into MySQL and its ecosystem. To facilitate these, we have:

[…]

* established a Contribution License Agreement

[…]”

Хм? Досега подобни договорености нямаше, и нещата си вървяха чудесно. Какво ли налага въвеждането им? Я да видим пояснението…

“The MySQL Contributor License Agreement (CLA) means, in simple terms, that:

* You assign and transfer the copyright of your contribution to MySQL. In return you receive back a broad license to re-use and distribute your contribution…

[…]

… Your benefit is that we relieve you of the burden of maintaining your contribution…

[…]”

Хм?! Това ми звучи като прекалено злобна шега на тема Майкрософт. Вие ни приписвате безвъзмездно всичките си права, а печелите това, че ви освобождаваме от нуждата да се грижите за създаденото?! Стига бе!… Я да видим самия документ, все пак?

“[…]

2.1. You hereby irrevocably assign, transfer, and convey to MySQL all right, title and interest in and to the Contribution. Such assignment includes all copyrights, copyright applications, and copyright registrations, and all other intellectual property or proprietary rights other than patents relating to the Contribution, together with all causes of actions accrued in your favor for infringement thereof…

[…]”

Хм?!?! Че Стив Балмър би предложил по-малко нахални условия!

И за вкус, под новината:

“Finally, we will continue to be active good citizens in the greater Free and Open Source Software world. We’re participating in the GPLv3 drafting process, we’re supporting the Free Software Foundation as FSF corporate patrons, and we’re supporting campaigns against the spread of software patents around the globe.”

Обичаме свободния софтуер, помагаме за GPLv3, подпомагаме, грижим се… Красиви приказки, подкрепени със суми като за сандвичи. Реалността, дето я чета в лиценза, звучи по-различно.

Разбирам и нуждата на един бизнес да си контролира авторските права на продукта. Но има и други начини за това. Например, неограничени права върху кода за използване, променяне, защита и прочее биха били напълно достатъчни за всякаква бизнес-употреба.

Очевидно MySQL разбират това много добре – предлагат на оригиналния автор на кода точно такива права. Само че не е ли редно той да държи собствеността върху кода, а те да получават вторичните права, вместо обратното? Така става “ти плащаш – аз пия, пък обещавам да е за твое здраве.”… Това не е съглашение, писано от честна към общността фирма за отворен код – то е съглашение, писано от фирма, която иска да изглежда честна, но всъщност държи да е Този, Дето Притежава и Контролира Всичко.

След тази формулировка, дори ако MySQL AB всъщност са открити и честни към контрибуторите си, и тя е случайна грешка или лош съвет, никой сериозен няма да им повярва. Бих очаквал сравнително скоро размерът на прехвърления им код да започне да клони към нулата, и все по-често да чуват: “Тези условия не ме уреждат – имате моя код само ако си го платите.” А манталитетът “или ще съм царят, или няма да играя” не се лекува лесно – по-вероятно е да отчетат като грешка не поставянето на контрибуторите на отблъскващи условия, а изобщо писането на свободен софтуер. Че именно то превърна MySQL от нечие хоби в база данни No. 2 на света вероятно ще бъде удобно забравено.

Какво следва? Каквото е ставало вече стотици пъти. Фирмата, получила известност и влияние благодарение на общността на свободния софтуер, губи подкрепата й. Отначало държи пазарен дял, след това той започва катастрофално да спада. Вътре във фирмата се надигат гласовете на виделите грешката; мениджърите, които са я направили, обаче си пазят позициите, и ги мачкат. Приходите на фирмата спадат, тя затъва или фалира, или пък я купува някой конкурент. И свободната общност загубва поредния си успех. Паднал жертва на философията “дайте да заколим кокошката със златните яйца, за да вземем златото й накуп”.

Има ли спасение от това? Поне за момента, май не. Но, пак за момента, не се и налага. PostgreSQL вече съществува, и има прилични позиции. Ако MySQL решат да тръгнат по този път, вероятно общността на свободния софтуер масово ще се измести към PostgreSQL, с всички последствия от това. А не е изключено и да се образува група, която да fork-не последния свободно достъпен код на MySQL, и да продължи да гради върху това.

Не ви ли се вярва? Случва се и при далеч по-дребни проблеми. Заради една несвободна картинка и една търговска марка, тези на Firefox и Thunderbird, вече се появиха IceWeasel и IceDove – техни напълно свободни версии, развивани от GNU общността и от Debian Project. Не се знае колко ще успеят (IceDove вече официално влиза в Debian Sid, IceWeasel се очаква всеки момент), но и да не процъфтят, не е беда – оригиналните Firefox и Thunderbird са почти 100% свободни. Ако MySQL решат да постъпят както се боя, възмущението на общността, а оттам и привлечените към алтернативния проект програмисти, ще бъдат с порядъци в повече.

Скептик съм, признавам си. Но все пак се надявам да не се случи.

– Ало, Григоре, имам тук един компютър за инсталиране на софтуер. Можеш ли да минеш да го вземеш и да се погрижиш?

– Разбира се…

Донесен в офиса ми, компютърът не тръгна при включване. Старателен оглед – нищо. Отворих го, за да огледам ситуацията – и се смръзнах. Сокетът на процесора се блещеше срещу мен празен.

– Ало? Къде ти е процесорът на компютъра?

– Де да знам, дадоха ми го ей така, без пари. Вземи там някакъв процесор, сложи го, компютър ми трябва…

Слагането на процесора не промени с нищо картината. Този пък разглобих машината като цяло, и внимателно изтествах частите една по една.

Равносметката:

Процесор – работещ (все пак, току-що купен)

Дъно (с интегрирана на него всякаква периферия) – повредено.

Флопи – повредено.

СД-устройство – повредено.

Памет – повредена (и освен това е SDRAM, набит едва ли не с чук в DDRAM сокет)

Захранване – повредено

Кутия – хм… Работеща, да кажем.

Страх ме е от мисълта какво ще кажа днес по телефона, когато се обадя…

Преди седмица, когато се разбра за новината, тя беше оповестена къде ли не. Йовко Ламбрев, Portal.bg… Но мисля, че е време да си я припомним.

Джои Ито е едно от най-популярните имена в блогосферата, а вероятно и в Интернет изобщо. Не ми се изброява колко заслуги има, и какви подвизи е вършил – ще ми откапят пръстите. (Другите преди мен са го направили, горките.) Абе, важното е, че ако се интересувате от блогове, Интернет и такива неща, сто на сто ще сте щастливи да го видите, изслушате и може би попитате нещо. 🙂

Ито ще държи лекция на 25 октомври, сряда, в 65 аудитория на СУ, от 17:30 ч. (Използвайте входа откъм двора, другите ги затварят горе-долу по това време.) Чувствайте се поканени! Ако сте хора, за които самота е когато и спамерите не им пишат, ако кръвната ви група се състои от битове и байтове, няма да съжалявате.

(Дано този ден не ми е претоварен, и някой отчаян клиент-камикадзе не се опита да ме задържи по това време. Страшно ми се иска да дойда.)

Последните няколко дни не бях имал време за нета – и днес оглеждам набързо българското новинарско пространство.

Крещящи новини – много. Веселин Топалов загубил мача за световната титла. България мразела Христо Стоичков. Не знам каква миска станала еротичен модел. Не знам коя фолк-певица снимала горещи сцени в новия си клип. Бившият МВР-министър Любомир Начев се самоубил по неизвестни причини. (Не пише с колко куршума в главата, почнаха да се усещат, че е смешно.) Настоящият шеф на “анти-пиратското” поделение на НСБОП – и той (пак никакви подробности, ама не ми се вярва Виктор Кирилов тайно да го е застрелял за отмъщение).

И в тези от тях, които са собственост на близки до Уважаемия ни Президент среди – нито, ама нито дума за случая с Иво Инджев.

Ако някой не е разбрал – в предаването си “В десетката” Иво Инджев спомена, че имал анонимни е-майли, че Първанов бил се сподобил с лукс мезонет на главен софийски булевард, и че го бил получил за благодарност за награждаването с орден на сенчесто бай-Тошово величие. Каза, че това е непроверена информация, и попита събеседника си има ли начин такива неща да се проверяват… По този повод от предизборния щаб на Първанов поискали уволнението на Инджев от БТВ. И го получили (по непроверени сведения – след телефонен разговор с шефа на БТВ, в който се обсъждали бъдещето на лиценза на БТВ за излъчване, и влиянието на Първанов в комитета, който дава или отнема тези лицензи).

Защо го уволнили ли? Защото това било подла клевета, която не можело да бъде подмината току-така. Президентът въобще нямал такъв мезонет. И освен това си го бил купил съвсем законно, с икономисани от президентската заплата пари. На какво приличало това да го клеветят предизборно? Мръсни политически интриги…

За чест и доблест на българското журналистическо братство, то не си замълча. Председателят на БМК Георги Лозанов внесе оплакване в Парламентарната комисия по етиката, и тя се изказа, че Иво Инджев не е нарушил никакви етични или законови норми. Право в ефир е подчертал, че тези сведения са от анонимен е-майл и че не са проверени, и го е казал като пример за това, че трябва да има механизъм такива неща да се проверяват. Подозирам обаче, че телефонният събеседник на БТВ-шефовете ще има само един отговор за всичко това: “Мътиш ми не мътиш водата, гладен съм – ще те изям!”

Признавам – да уволниш някого не е като да го застреляш. Инджев е минал по-леко от Анна Политковская, за щастие. Само че в една демократична държава това също не е допустимо. Дори ако беше наклеветил Първанов открито (а той не го направи!), редното е да поискат от него да изнесе опровержение в ефир, и да се извини.

Предпочели са обаче уволнението чрез шантаж. Уволнението, а не извинението – защото извинението и опровержението коригират негативния имидж, и оправят нещата, но уволнението сплашва, и кара журналистите да се самоцензурират. И шантаж – защото арсеналът им от “демократични” средства се изчерпва с него. Иначе не знаят как. В школите, където те са учили, шантажът е средството, с което се решават подобни проблеми. (Когато не се решават направо с чадъри.)

Публична тайна е, че Първанов не остави бай-Тошова мраз неокичена с орден. Васил Мръчков ли не щеш, Георги Йорданов ли не щеш, Петър Христозов ли… Радой Ралин обаче си отиде без орден. Доколкото зависи от Първанов, Петър Слабаков и Борис Димовски вероятно ще го последват по същия начин. Демократичният ни президент няма да им прости, че помогнаха да дойде демокрацията… Кой беше казал: “По плодовете ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?”, като му бяха казали, че на думи всеки обещава най-доброто?

Никога не съм бил фен на Първанов. Още отпреди да се види, че продължава да има Путин за свой началник по служба, и да му козирува и изпълнява заповедите. Но историята сега е достойна за издънкаджията Виденов. С тая разлика, че Виденов просто не знаеше какво е приемливо в демокрация, и какво не е, а Първанов го знае. И не спазва правилата, защото иска други правила. Същите, за които се бори Путин в Русия.

Дали Иво Инджев е Политковская – 2? Дали ще успеят БМК и Комисията за журналистическа етика? Не знам. Но си мисля, че това е техен проблем. Нашият проблем е какво ще направим сега ние в тази ситуация. Допреди това уволнение мечката играеше в двора на руснаците. Сега вече играе в нашия. По-бързо, отколкото го очаквах. Вероятно отколкото го очаквахме всички.

Изборът е простичък – или мълчим, или не. И най-вече на президентските избори или гласуваме срещу произволието в стил “руския цар”, или не. Да, Първанов никога не ми е бил симпатичен. Нямаше да гласувам за него, освен ако единствената алтернатива не е Волен Сидеров – и може би дори тогава просто нямаше да гласувам. Но сега си мисля, че и лудия Волен може да е по-добра алтернатива. Куче, което лае, не хапе – бих го очаквал като президент да вдига много шум, но да не носи много вреди. Предпочитам това пред президент, който се усмихва и говори мазни приказки, а зад сцената дерибейства като всичките ни политикани, и избива тези очи на народа, които не се продават… Пък и в края на краищата Сидеров не е единствената алтернатива на Първанов, нали?

Моят съвет е – ако и вие не сте съгласни с това президентът ни да уволнява и сплашва журналистите, кажете му го. На изборите, с бюлетините си. От този вид изказ, повярвайте ми, политиците разбират.

Ако не – чака ни аналог на Путинова Русия. Действителност, в която смелите журналисти ги застрелват. Какво следва след нея – знаем, който е учил история, е попадал на този урок неведнъж. А който е забелязал какво стана с приказките за доброто БСП, доброто СДС, добрия цар и прочее, да се сеща какво ще стане и с приказката за добрия еврокомисар. Разберете го: няма кой да дойде да ни измете къщата и измие чиниите! НЯМА!!! Не го ли направим сами, със собствените си ръце, плъховете ще ни ядат живи, докато не ни изядат.

Това е положението.

Преди няколко дни убиха Анна Политковская.

Анна бе журналистка от руския вестник “Новая газета”. И, което е по-важно – журналист с ум, сърце и съвест. Нещо много, много рядко, не само в тази професия.

Призванието й беше да дава глас на истината. На истината за всяка една подлост на злите, всяко едно зверство на силните, и всяка една доблест на достойните. И да защищава слабите – да надига глас за страданията им, да се бори за правата им, да се грижи за доброто им, без да се жали.

Надали има честен човек в Русия, който да не я уважаваше – нито пък корумпиран и зъл политик, военен или ченге, което да не я мразеше. Анна не се побоя да изнесе истината за всички зверства в Чечения, и от едната, и от другата страна. Не я беше страх да свидетелства нито пред Европейския съюз, нито пред Конгреса на САЩ, нито пред Комисията на ООН за правата на човека за нарушенията на правата, които зачестяват в Русия.

Когато терористи взеха за заложници стотиците хора в Московския театър, Анна не се побоя да отиде и да преговаря с тях, за да спаси живота на заложниците – и бе сред малкото допуснати за преговори от чеченците. Не се побоя и да разкаже, че от над стоте загинали заложници при превземането на театъра от специалните части по-малко от 10 са загинали от ръката на терористите – останалите са жертви на отровния газ, с който властите напълниха театъра.

По време на кризата в Беслан Анна отново беше в първите редици, и отчаяно търсеше начин да постигне компромис между въоръжените сили и чеченските терористи, за да спаси децата в училището. За благодарност агенти на властта се опитаха да я отровят в самолета, с който пътуваше, и почти успяха. Заплахите към живота й започнаха дълго преди това, и не са спирали оттогава. И най-сетне го отнеха – с четири куршума в упор.

Който не знае кои смятаха Анна за свой враг, той не знае кой е изпратил убиеца. Няколко камери са заснели лицето му, но снимките са в ръцете на властите. Ако някой си мисли, че е за да го открият, значи не живее на този свят. Иззети са, за да не познаем убиеца ние, останалите. Защото сигурно немалко от нас ще го виждат, било на други мисии, било на тържествени срещи, като нечия охрана или помощник.

За никого не е тайна, че Русия малко по малко се връща към тоталитаризъм. Путин отне на руснаците на практика всички свободи, които те получиха от разпадането на СССР насам. Икономиката е в негови ръце, политиката – също. А пък той е лицето на руските тайни служби, нищо повече. Когато една държава се управлява от тайните си служби, тя неизменно попада в Сталинско-Бериевски времена. Убийството на Анна е поредното доказателство за това.

Поредното убийство, като начало – достатъчно свободомислещи, но по-малко известни журналисти си отидоха при загадъчни обстоятелства. Кой внезапно починал от инфаркт на 30 години, кой се самоубил с 5-6 куршума в главата, кой неясно как паднал от прозореца си на висок етаж… Много станаха вече. Мечката така играе при съседите, че трясък се чува. Някой усеща ли се за нещо?

А който не е бил по-дълго време в руски чатове, които засягат либерални ценности и свобода, не е виждал как действат дежурните мекерета на “охранката”. Тъпи, вкалъпени по инструкциите какво да се прави, но старателни. Не дай боже някой да спомене за свобода, човешки права, каквото и да е от сорта – великоруско-националистическата помия, която се излива върху него, би възхитила Гьобелс и умилила Берия. И ако сисадмин посмее да запуши неин извор, много скоро на вратата му, или на вратата на шефа му почукват. Познайте кои. И познайте защо.

Моментът на убийството е добре подбран. С нарастването на напрежението между Русия и Грузия (която просто иска да се откъсне от руската хватка, да не бъде въвлечена в нов СССР), Путин отправя недвусмислено предупреждение към всички свободоговорещи – който не мълчи, ще е следващият. Ваш си избор.

Само че Русия не е само Путин и службите. Русия е и Александър Солженицин, който (въпреки че също си пада великорус), заяви в Нобеловата си реч (цитирам по памет, без да ми пука за авторски права):

Писателят не е съдия, застанал далеч от съотечествениците и съвременниците си. Той е съвиновник за всичкото зло, извършено в родината му, или от неговия народ. Ако танковете на отечеството му са заляли с кръв асфалта на чужда столица, кафяви петна навеки петнят лицето на писателя. И ако в съдбоносна нощ са удушили в леглото спящ доверчив Приятел, дланите на писателя носят синини от въжето.

Не зная дали Солженицин ще има доблестта да надигне глас срещу убийството на Анна Политковская. Но аз нямам намерение да мълча. Писателският талант е дар, който не можем да си вземем сами – но достойнството си губим само ако ние го позволим… Надали ще стана някога писател, Нобелов лауреат пък съвсем – но човек със съвест съм, и ще бъда. Не съм съгласен да я разменя нито срещу безгрижно спокойствие, нито срещу уютна безопасност.

Да, лесно и безопасно е да надигаш глас от България, далеч от Русия и тайните й служби. Но толкова по-голям е срамът за всеки, който не го направи. Говорим си за свобода на софтуера, на словото, а когато истински борец за свобода на ХОРАТА бъде застрелян? Пак да цитирам Солженицин, “две мерки – когато някой бъде набит на нашата улица крещим, а когато някъде далече разстрелят хиляди, не ни интересува”. Удобно и спокойно…

Не зная с какво да помогна на тези, които се борят за свобода и права на хората в Русия – а и навсякъде другаде, където човешките права и свободи се ограничават, и авторитаризмът и тоталитаризмът надигат глава. Но смятам да започна с призив към тези, които имат съвест, да почетат паметта на Анна, и да я споменат в блоговете си, или пред приятелите и познатите си. Не желая да съм стоял и мълчал.

… Може би трябваше да нарека този запис “Януш Корчак – 4”. Има защо.