Grigor Gatchev - A Weblog

Двама добре познати писатели на фантастика. И двамата станали основа на нещо като религии. Единият обаче наблегнал на фантастиката, а другият – на религията. Интересна база за сравнение, нали?

Франк Хърбърт е авторът на цикъла “Дюна” (на български първата му книга излиза като “Дюн” – името е преведено по същите правила, които раждат из книгите бисери като “Джейсън, аргонавтите и златното руно” и “евангелията от Матю, Марк, Лукас и Джон”). В други свои книги той изследва същите теми, но не толкова изпипано – затова ще се спра на този цикъл.

Официално, “Дюна” е първата екологична фантастика. Страстта на феновете към цикъла обаче далеч не е заради екологията. Много повече ги привлича тясната сплав от власт (или политика, ако щете), религия и изучаване на човешките възможности. Може би защото изглежда направена от човек, който не се кланя на никое от трите, а ги изучава с остро око и ги комбинира с инженерен ум.

Книгите от цикъла се четат неотлепно (думата си е лично моя, сътворих я преди години, без да искам). За много хора са направо откровение за света наоколо, до степен някои фенове съвсем насериозно да четат всеки ред, сътворен от Франк Хърбърт, и да търсят в него истини и откровения. А дори не толкова увлеклите се често споделят, че книгата им е поотворила очите за реалността на света.

Писателят неведнъж е питан дали не се опитва да създаде нова религия, или поне култ. Отговорът му винаги е: “За Бога, не!” Неведнъж в интервюта и на лекции Хърбърт обяснява, че просто е искал да изследва връзките между трите фактора. Изследванията му са обаче наистина богати – богати до степен, когато заинтересуваните хора казват: “Не ми пука искаш ли да създадеш религия, ти де факто я създаваш!”.

И са донякъде прави. Хърбърт достатъчно демонстративно обрисува религията като начин за управление на хората. На другите – към потенциално подчинение (спомнете си “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус”). И на себе си – към усъвършенстване, като използва религиозните правила като технически указания (в “Дюна, домът на ордена” пряко се казва, че Бене Гесерит използват кодата си като набор указания, а не като набор повели, и я прилагат когато и както им изнася).

Хърбърт жонглира с бъдещите религии с точно същата лекота, с която го прави реалното време. Хваща например като изходна точка един сунитски ислям, еволюирал с времето толкова надалече от уахабитско-фанатичните си забежки, колкото християнството от Светата инквизиция. След това го хибридизира с не-аврамитска религия – зен-будизмът, за да създаде зенсунизма, и с увлечението на инженер-хобист го напасва и инженерира така, че да е жив, взаимосвързан и активен организъм, а не купчина парчета месо. Създава по същия начин зенсуфизъм (с треперещи от интерес ръце съм го картирал, за да анализирам жизнеспособността на хибрида – добра е!). Измъква произлизащата пак от исляма, но далеч по-малко търпима религия на фремените – и хоп, обяснява нетърпимостта й със заложените от Мисионария протектива митове за квизац хадерах. (За който не се е усетил: “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус” са създадени като понятия по образец на латинския език, а “квизац хадерах” – по образец на староеврейския.) Изобщо, сътворява религии, които са напълно вероятни в бъдеще, и страшно поучителни и интересни за размисъл.

След това изучава връзката им с политиката и властта. Митовете на “Мисионария протектива” са единствено и само средство на Бене Гесерит за контрол и власт върху тези, сред които биват пръскани. Зенсуфизмът пък се оказва форма на вътрешна самостоятелност и самоусъвършенстване, която е ефективна дори при служене на интелигиентен и свъхавторитарен диктатор – тоест, начин да се устои на властта.

Заповедите и кодите на Бене Гесерит, на фремените, и кои ли не още пък са всъщност указания за самоусъвършенстване. Бене-гесеритките постигат чрез тях по-добри резултати, отколкото жестоко дарвинизираните сардукари. (И бих очаквал да е така и на практика – виждал съм с очите си как дисциплината на ума отваря възможности към неща, които не са много лесни за вярване дори ако си ги видял.) А възможностите на личността, политиката и властта пък мигновено се сплитат в неразделно цяло.

Каквото и да мисли Франк Хърбърт, крайният резултат е, че научава читателите си на тези връзки. И една от тях е за религията като ключ към властта. Читателите не са виновни, че си правят изводите.

Рон Хабърд в това отношение е като негов близнак, но огледален. Фантастиката му няма особен успех, въпреки че писателското му майсторство според мен не отстъпва на това на Франк Хърбърт (прочетете примерно “Страх”, и ще се уверите). Произведенията му (многотомният цикъл “Бойно поле Земя” например) са увлекателни заради литературното майсторство, четат се като семки, и се помнят колкото изчоплена семка. Защото на практика нищо не казват.

Защо така?! Свръхгероят Джетеро Хелър определено е нова версия на Флаш Гордън или Бък Роджърс, супермен отвсякъде. Това му е и проблемът – писнало ни е вече от супермени, които с един удар решават световните проблеми. Пораснахме вече, трийсетте години минаха, аман от пуканки, искаме по-истинска храна… Джони, който смело и хитро се бори срещу психлосите, пък даже не е и супермен. Добрият герой срещу лошите извънземни, и точка.

Наистина ли Рон Хабърд чак толкова няма какво да каже? Не мисля така. Преди години ми попадна неговият “Морален кодекс” – възхитих се на майсторството на създалия го. Самият дявол не би могъл да сътвори по-умело описание колко добре, достойно, морално и мъдро е да бъдеш… всъщност боклук. Само че така описано, и с такива инструкции как да се държиш, че даже да не могат да те обвинят в това. (За който не е успял да разбере защо и как така: Лили Вихронрав от “Вещици в чужбина” е перфектният му последовател. Тя твори само и единствено добро – каквото тя го вижда; за нея е азбучна истина, че тя знае по-добре от всеки друг какво е добро за него, и какво не е. Предполагам, че Хитлер е добър друг, реален пример.)

Истинският труд на Хабърд не е фантастиката му, а създадената от него Сциентологична църква. (“Искаш ли да станеш непредставимо богат, основи нова църква и се обяви за неин пророк” – Л. Р. Х.) Когато четох на времето изтеклите в Нета указания към членовете й, от тях ме гледаше същият ум, създал Моралния кодекс. Мисля, че точната истинска дума за това нещо е “научен аморализъм” (паралелът с Франк Хърбъртовите Бене Тлейлакс е напълно случаен, и точно затова толкова стряскащ и показателен). Там принципът “ти знаеш по-добре от другите какво е добро за тях” не е толкова подчертан: както казват хипнотерапевтите, “колкото по-добре е опаковано поднесеното, толкова по-лесно ще бъде прието”. Но го има.

Добре де, стига съм разправял колко са лоши сциентолозите. Кой знае, може в стил Хърбърт точно от тях да вземе да еволюира някоя особено човечна религия. 😉 Идеята е друга – единият от двамата толкова приличащи си автори използва майсторството си, за да маскира като фантастика научните си интереси. Другият – за да преоблече като религия не по-малко великолепно инженерирана система за овладяване и насочване заедно на хора, и за домогване към власт. (Сциентологичната църква много активно се опитва да спечели публичните светила, хората, които носят обществена слава. Което пък означава, че вероятно тя засега не е успяла да овладее твърде много реална, задкулисна власт.)

Какъв е резултатът от действията на двамата? Единият създава духовно наследство – идеи и формулировки. Другият – реално, материално: религиозна организация. Двете имат изненадващо много общи черти. Духовното наследство на Франк Хърбърт е на косъм от това да създаде реален култ след себе си – достатъчно е някой да го доформулира и изчисти в тази насока. (Мислил съм дали да не си направя този експеримент. Без майтап.) Сциентологичната църква пък малко по малко вече започва да разбира, че зомбиращата й религиозна система е привлекателна за много тесен кръг хора, които не могат без духовна патерица, но активно отблъсква нормалното мнозинство.

Какво ще стане от двете в по-далечен план? Не знам. Особено ако някой вземе да си направи експеримента, който аз все не искам да подхвана. Според мен Рон Хабърд е разработил своето наследство в по-краткосрочен, тактически план – резултатът е, че има готова църква, но тя няма ясен път пред себе си в дълъг период. Франк Хърбърт пък е спрял тактическата разработка малко преди да изкристализира в годна за “оцърквяване” форма, но е развил много добре нещата в дългосрочен план – тоест, допълни ли му някой тактиката, нищо чудно евентуалният “дюнизъм” да засенчи и измести сциентологията.

Разбира се, това е ако някой си направи експеримента – и зависи как ще го направи. Причината да не ми се иска да се занимавам е, че според мен на света вече има повече религии, отколкото му е полезно. Но пък се боя, че ако не го направя аз, може да го направи някой друг, по-малко добронамерен. Нещо като изкушението на Пръстена – сложи го, използвай силата му, за да спреш Мрачния владетел…

Вдоль обрыва, по-над пропастью, по самому краю
Я коней своих нагайкою стегаю, – погоняю, –
Что-то воздуху мне мало, ветер пью, туман глотаю,
Чую, с гибельным восторгом – пропадаю, пропадаю!

Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Вы тугую не слушайте плеть!
Но что-то кони мне попались привередливые,
И дожить не успел, мне допеть не успеть!

Бих го цитирал цялото – но и малкото парченце смазва. Надали всичките ми думи биха могли да опишат нещата така точно. Но трябва – този запис е за тях.

Много хора мислят, че това е наказанието на таланта. Вулканът отвътре, който бушува, и те разкъсва, изгаря те преждевременно, не успяваш да доживееш, и да допееш… Други казват, че геният предчувства края си, знае, че му е даден кратък живот. Аз наричам за себе си това усещане “синдром на Висоцки”.

Висоцки го описва не само в стиховете си. Марина Влади разказва за последните му година-две същото – как той е творял като трескав, как неведнъж се е оплаквал, че няма да смогне, че няма да успее, че ще си отиде, без да е дал всичко от себе си. “Усещал е вулкана отвътре”, ще кажат някои.

Но аз не мисля така. Мисля, че това усещане е дадено не само на талантите.

Може да си най-обикновен. Но отворени ли са очите ти за красотата и недовършеността на света, за невероятните, неизчерпаеми възможности за творчество, за усвояване, за усъвършенстване на света и на себе си, за израстване – те просто те затрупват. Чувстваш се като дете в сладкарница – толкова много торти, а само едно коремче! Пресягаш, опитваш от първата – а тя сладка, чудесна и огромна, иска ти се да ядеш все от нея до пръсване, и още. И се оказва, че зад нея чакат още стотици от същия вид, и нови пристигат по-бързо, отколкото всички деца на света биха могли да ядат. Край не се очаква да има.

А около теб чакат неизбройни други торти, и всяка е различна, и неповторима, и която и да пробваш, все усещаш, че можеш да ядеш само от нея ден и нощ, до края на света, и да не ти омръзне. Една – умението да лекуваш. Друга – умението да пишеш. Трета – нуждата да направиш някоя полезна и удобна програмка. Още – да построиш дом за децата си, да направиш семейството си щастливо, да нарисуваш една хубава картина, и още сто след нея, и още и още и още… И когато разбереш колко врати са се отворили пред теб, разбираш и отговорността, която си получил заедно с ключовете им.

Твои са безбройните неизпети песни – не ги ли изпееш, ще умрат с теб. Твои са ненаписаните книги, непостроеният дом, непосадените дръвчета, ненарисуваните картини, непроектираните машини… Безбройни светове, които носиш на плещите си като Антей, и те смазват под тежестта си. Успееш да довършиш нещо, да го свалиш от ума си, сътворено вече, десет нови напират отвътре, усетили шанса. Вселената изсипва потенциала на богатствата си през теб в реалността, и безкрай от възможности напират да се родят от теб, докато още те има, преди да са те разкъсали в напъна си…

Може да боядисваш стени, или да метеш улици. Но усетиш ли веднъж колко много е ненаправеното, и колко красота и значимост има то, вече не можеш да спреш. Скоро околните вече ти се възхищават, и се смайват, а ти се чудиш къде да се денеш от срам – та всъщност нищо кой знае какво не правиш, единствено очевидното, просто чешеш нападналата те краста, какво толкова!… Започват да те мислят за талант, а това не е вярно, нищо такова няма, просто количеството отметната работа те е понаучило малко на занаята, без да го търсиш и искаш…

Да, не всекиму е дадена искрата по рождение. Светът не е чак толкова справедлив. Но е достатъчно справедлив, за да направи всеки годен да подслони пламъче, дори запалено от чужда искра, и да го раздуха в себе си. Ако реши. Ако не се затвори за искрата. Ако огледа света около себе си, и види колко много, до болка много е красотата за творене, и нуждата от сътворение… Ако някой теолог ме попита защо Господ е сътворил света, сигурно бих му отговорил, че защото не е можел да не твори!… В Господ не вярвам, но с хората е така.

Надигнат ли глави в теб достатъчно неродени неща, въздухът започва да не ти стига. Не защото се очаква да изгориш и умреш след година-две. Защото и сто хиляди години да живееш, няма да ти стигнат. Няма да можеш да насътвориш всичко отвътре, на мястото на всяко родено ще идват по десет нови. До безкрай. И дори да го знаеш, и да го разбираш, и да му противостоиш с мъдрост и цинизъм, нещо отвътре ще те дърпа да продължаваш. Съвременен Мидас, поискал да превръща всичко, до което се докосне, в златно творение – и станал неспособен да яде, да пие вода, дори въздухът не му стига…

Това е цената да си избрал пътя на твореца. Дори да не си роден за това, дори хич да не ставаш, отваряш ли си очите за красотата, рано или късно тя започва да се излива на света през теб. Не винаги съвършена, често кривичка и грозновата, но все повече. Не я ли удържиш под контрол, поискаш ли да си наравно с великите, може и да не ги настигнеш – но получаваш наказанието им, неудържими коне за шейната си. И отчаяна молитва – да се задържиш поне още миг на ръба, не за да те има по-дълго, а за да успееш да допееш куплета…

Добре, че има таланти, които да могат да го опишат:

Мы успели – в гости к богу не бывает опозданий.
Так что ж там ангелы поют такими злыми голосами?
Или это колокольчик весь зашелся от рыданий,
Или я кричу коням, чтоб не несли так быстро сани?

Чуть помедленнее кони, чуть помедленнее!
Умоляю вас вскачь не лететь!
Но что-то кони мне достались привередливые,
Коль дожить не успел, так хотя бы допеть!

(Имената в тази история са променени.)

– Не са прави, разбира се – казва Халед, докато пуши набързо цигара. Тримата му братя работят усилено в дюнерджийницата отпред, но не насмогват без него. – Палестинците са също араби като мен, знаеш. Израелците просто ни избиват когато и както им се прище. А после ще очакват да живеят на една земя с нас. Не става!

– Добре, а защо не преговаряте със САЩ да ви помогнат малко? Без тяхната опора Израел няма да може да си позволи чак толкова.

Халед се изсмива, и струята дим ме облива.

– Ако искаме преговори, ще ги водим направо с Израел. За какво ни е да преговаряме с израелска кукли на конци?

– Щатите не са израелска марионетка. Преди неведнъж са се сдърпвали с Израел за техни прекалени действия.

– Преди – да, за най-фрапатните неща. Сега – не. Каже ли Евреина “Служи”, Буш застава на задни крака и вдига лапи…

—

– Ще се защитаваме, естествено – вдига рамене Хаим. – Шепа народ сме сред арабите. Не сме ли до един войници, и въоръжени до зъби, ще ни прегазят, помен няма да остане от нас. Всичките до един са терористи.

– Някои са терористи, но огромната маса са обикновени хора. Настройват ги срещу вас вашите действия. Настроите ли всички тях срещу себе си, ще е лошо.

– Не ни е страх. Много по-добре сме въоръжени, и имаме парите да си подсигуряваме оръжие.

– Тези пари и оръжие идват основно от САЩ. Ако те ви обърнат гръб, може да се наложи спешно да ставате американски щат, ако искате защита.

– Защо? – свива невинно рамене Хаим. – Много по-лесно е да направим САЩ израелски окръг. Не сме рекли. Особено пък напоследък…

Мненията от двете страни на барикадата е естествено да са поляризирани. Българите, дори когато са привърженици на някоя от страните, са по-умерени.

– Тия араби са паплач – заявява Пешо. – Погледни ги – идват тук, правят пари, в миша дупка ни завряха в собствената ни страна. До един да ги избият еврейчетата, браво ще им викам.

– Чак пък толкова? Много милиона народ са все пак, имай милост – подсмихвам се аз.

– Какво като са много? Ако се уморят еврейчетата да стрелят, ще дръннат на Щатите да метнат стотина атомни бомби, и толкова. Лесно е.

– Мислиш ли, че Щатите ще хукнат по акъла на Израел?

– Не видиш ли какво става? Каквото кажат еврейчетата, това прави Буш. Да скочи от покрива да му кажат, ще го направи. Може да е тъп, ама знае кого да слуша…

—

– Мани ги евреите, светът е пропищял от тях – споделя Добри. – Добре че иранците скоро ще направят атомна бомба, и сигурно ще ги очистят наведнъж после. Да миряса светът и да се оправи.

– Мислиш ли, че като се избие една нация, та ще се оправи светът? А атомната бомба на Иран е опасна и за други.

– Тя е затова, за да е опасна. Евала правя на иранците, не им пука от никого. Евреите чак през Щатите ги натискат и заплашват, те пак не се боят. Страхотни са!

– И защо мислиш, че Щатите го правят по нареждане на евреите?

– Абе, ти от небето ли падаш? Погледни какво става бе, човек. Израел като пръдне, Щатите се насират до ушите. Израел като кихне, Щатите лягат с пневмония…

Пристрастията си ги има. Кой прав, кой крив – не ми се обсъжда сега. Но в едно всички са впечатляващо единодушни. Че САЩ са се превърнали в кученце на каишка на Израел.

Дали това е наистина така, също не ми се обсъжда (а и смисъл няма). Но почти всеки вече мисли така. А в политиката какво мислят хората може да е не по-малко важно от как стоят нещата всъщност.

Доскоро си имахме двуполюсен свят – САЩ и СССР. В момента започва да се създава многополюсен – САЩ, Китай, Индия, Япония, и може би ЕС и Русия. Само че в този преходен етап светът е еднополюсен. И какво прави полюсът е изключително важно.

Важното му е, че той няма право да се накланя нанякъде – иначе рискува да събори цялата световна постройка. А САЩ в момента оставят впечатлението, че правят точно това – че служат като слепи изпълнители на израелските нареждания. Ако тази ситуация се запази още десетина години, всеки един мюсюлманин по света ще бъде кандидат-терорист, или поне агресивен антиамериканец. А пък са над един милиард…

Какво ми пука това, след като не съм американец ли? Много мои добри приятели са. А и извън това, завърти ли се машината на фанатизма и омразата, трудно спира. Ако САЩ бъдат сринати, или пък са твърде силни, тази машина ще търси кой друг да смачка – и ще пламне моят покрив. Радикализирането на огромни маси хора е много, много, МНОГО глупава политика. Попара, която има да сърба после целият свят – а пък е люта, та огнена.

Бай Тошо вече проигра този модел у нас. Ако не беше възродителният процес, турците в България щяха да бъдат вече в големия си процент асимилирани, за добро или зло. А и останалите щяха да са много по-кротки отсега – нямаше да имат история на онеправданост и плашила, с които хитри политици да ги обединяват около себе си. ДПС щеше да е дребна извънпарламентарна партия. Политическият живот в България щеше да се развие съвсем другояче без хитър ненаситник и слуга на “службите” като Доган…

Е, българските турци поне са кротки и разбрани хора. Фанатиците сред тях са много рядко изключение. Ако България е случила на нещо, според мен е на тях. Но в световен мащаб не е така. И който дълго и безотговорно е сял вятър, може после дълго и неприятно да жъне бури.

И не само той. Кой прав, кой крив в този конфликт, къде извира тая река от кръв, можем да спорим до края на света. Но едно е безспорно – не бива САЩ да вземат толкова явно страна в този конфликт. Иначе бурите се очертава да ги жънем всички.

Така мисля.

Класическите свободни проекти се създават, реализират от изцяло неформални структури – общности. Това ги прави твърде различни като характер от фирмените проекти. Начините, по които те работят, са съвсем други. Съвсем други са и силните им страни. И също опасностите пред тях.

Този запис е посветен н а един сравнително често срещан в свободните проекти проблем – синдромът на кукувичето.

“Кукувичета” биват наричани тези участници в свободни проекти, които сами по себе си работят за проекта, но прогонват други работещи по него, или новодошли (“изхвърлят ги от гнездото”). По този начин те подкопават базата на проекта, неговата общност. Притокът на усилия към него се затормозява, може да спре да расте, или дори да започне да намалява. Съответно проектът започва да крее, и може да стигне до незначимост.

Мотивацията на кукувичето като правило са лични придобивки. В свободните проекти това са най-често авторитет, слава и социален статус. По-рядко кукувичето храни надежди за материални придобивки; ако проектът предлага такива, той е по-привлекателен за него. Тези цели и разкриват типовете хора, които обикновено влизат в ролята на кукувиче – най-често хора с високо самочувствие, базирано на добри технически или сродни умения, но със затруднена социализация, и по-рядко хора с материални, йерархични или професионални амбиции.

В най-честия случай кукувичето се присъединява към проекта след като той вече е започнал да се развива успешно. По-рядко то е сред основателите му, като правило на задни позиции; рядко обаче е сред създателите на концепцията – обикновено просто се е присъединило преди официалното откриване.

Размерът на набелязания проект и неговата значимост като име в общността, от която идва кукувичето, са право пропорционални на интелекта му (или по-точно на самомнението му). Глупавите кукувичета са способни да се загнездят и в малки и без особено име проекти, особено ако мислят, че проектът има светло бъдеще. Стандартните случаи предпочитат средни по размер проекти, или подпроекти на по-големи проекти. Най-интелигиентните (или най-глупавите и самоуверени) кукувичета атакуват големи проекти, с идеята, че ще успеят да заемат видно място в тях.

След настаняването си в проекта кукувичето, както и повечето новодошли, започва да се бори за име в него. Обикновено то бързо прави впечатление с отлични познания и умения в областта на проекта, полага големи усилия и допринася сериозно за развитието му, така че за кратък срок си създава име на образцов участник.

Веднъж постигнало това име, кукувичето се заема с дейността, от която е получило определението си – започва да изхвърля другите участници от проекта. Като правило намеренията му са не да изгони другите хора, а само да се наложи над тях и да установи контрол върху колкото се може повече. По-интелигиентните кукувичета дори осъзнават, че повече хора в проекта означават по-високо рамо, на което да можеш да се покатериш. Тъй като обаче социалните им умения обикновено са лоши, и не умеят добре да манипулират и подчиняват другите, прогонването на “несъгласните” и “непокорните” най-често е единствената реално достъпна им опция.

Ако се опита да действа с безпочвени атаки, кукувичето най-вероятно ще бъде изолирано и изхвърлено бързо. Затова то маскира действията си като “защита на проекта от нежелателни явления”. Най-често то “пази” проекта от “мърляшки изпълнения”, като противопоставя своите умения (и много инвестирано в перфектиране на своя труд време) срещу “не толкова качествения” труд на другите. Истинската цел обаче е прогонване или на конкретни личности с влияние в проекта, или по принцип на хората, които му пречат да налага свои “правила”. В случай на нужда от защита то представя позицията си като “перфекционизъм” и “желание проектът да стане по-добър отсега”.

По-интелигиентните кукувичета често подбират определени позиции, в които конкретният противник е по-слаб, а те са, или могат да представят себе си като силни. “Да, Х що-годе го бива да проектира процедурите, но я виж колко мърляв е кодът му! Съсипва целия проект. Така не може повече – или да пише чисто като мен, или да иде да го понаучат, какво като е голямо име, да не е свещена крава?”. Срещу противник, чиято сила е в обратното, кукувичето мигновено ще се обърне на 180 градуса, и ще съчини оправдание, естествено, за благото на проекта.

Кукувичетата, дори когато са социално некадърни, най-често имат отлична преценка докъде стигат силите им, и внимават да не нападат прекалено силните за тях. Вместо това те дебнат моменти на временна слабост. По-кадърните може да се опитат да организират интриги и съюзи срещу някой по-силен, и изобщо да играят играта на власт по класическите й правила.

Особено честа жертва на кукувичетата са новодошлите в проекта. За да оправдаят атаките си срещу един не съвсем перфектен, но със силни позиции участник, кукувичетата се представят за по-перфекционисти от него. Този им перфекционизъм, заедно с нуждата неперфектните да бъдат разкарани, се доказва с посичането на купища новодошли, които по дефиниция не са кадърни колкото опитните. Много често посичането на новодошли започва дълго преди атаките срещу участници с по-силни позиции; по този начин кукувичето печели име на “безкомпромисен боец за качеството на проекта”.

Друг механизъм, по който кукувичето пропъжда много нови участници, е желанието му да остави в проекта само тези, които са покорни и послушни. Както следва да се очаква, доста малък процент новодошли харесват идеята да бъдат командвани, наставлявани и държани в положение на вечно виновни. Едно кукувиче най-често пропъжда десетки новодошли годишно; в по-големи и привличащи повече хора проекти дори стотици; изгубеният от пропъждането им принос като правило е много над този на кукувичето, често десетки или дори стотици пъти.

Кукувичетата често намират начини да се проявят дори в проекти, където раздорите и прогонването на новодошли са изрично забранени, и се наказват. Те търсят всякакви възможни оправдания – формални по правила, логични по усет, каквото им дойде наум – да спечелят възможността да “коригират”, “наставляват” и другояче преследват всеки наоколо, докато той не се махне от сферата им на влияние. Това настойчиво, неспиращо търсене, в съчетанието с ненужен реално перфекционизъм, е един от признаците, че имате работа с кукувиче. (Другата възможност е това да е човек, който е принципно несъвместим като психология с механизмите на отворените проекти – тоест, не много по-подходящ и полезен.)

Ако кукувичето срещне сериозен отпор от участници в проекта, които не може да се справи, то се притаява и дебне за пролуки в защитата. Ако дълго време няма пролуки, и особено ако проектът изглежда задружен срещу неговите похвати, то може да изгуби интерес към него и да го напусне. Понякога напускането е безшумно, понякога за довиждане кукувичето може да устрои скандал. Идеята му е, че ако успее да получи правото да изхвърля другите, ще остане, ако не – ще има повод да напусне.

Понякога кукувичето просто се примирява със ситуацията, и продължава да работи за проекта срещу колкото социално признание получава там. Ако работата му е все така качествена и продуктивна, авторитетът му расте с времето, и то в крайна сметка получава висок социален статус в проекта и без да изхвърля участници. Това може да го задоволи и излекува от “кукувичата болест”, но може и да засили апетитите му.

Ако кукувичето не срещне отпор от проекта, то продължава да си проправя път към желания статут. Понякога пазарлъци (“ще получиш статута, ама престани да разкарваш другите”) могат да овладеят поведението му. Понякога то постига каквото е желало, и само престава да изхвърля участници (“пораства”). В тези случаи, проблемът на проекта с това конкретно кукувиче е решен – но проектът остава уязвим за други кукувичета.

Едно възможно злокачествено развитие е кукувичето да е от типа “апетитът идва с яденето”. В такива случаи то не се успокоява, докато не стане едноличен лидер на проекта. Най-често това не става, защото проектът бива съсипан до закриване още преди то да го овладее напълно. Ако то застане начело на все още съществуващ проект, той запада, статутът на лидера му – също. Кукувичето започва да си търси ново, по-уютно и топло гнездо, и в един момент изоставя проекта. Ако той все още е запазил някаква жизненост, може след това отново да се възроди.

Междинен етап, особено в големи проекти, може да бъде превръщането на кукувичето в “кръстник”. (Синдромът на кръстника ще го разгледам някой друг път.) При него то атакува върха вече на върха на пирамида от свои хора, като правило непригодни за проекта. Овладее ли го, това в почти всички случаи е гибелта на проекта.

Да се противодейства срещу синдрома на кукувичето не е никак лесно. Много проекти разчитат на активността на редовите си членове. Най-често обаче редовите членове на един свободен проект се интересуват от работата си в него, а не от политиката в него. (Ако политиката стане твърде много, те почват да се махат; по този начин кукувичето ги гони дори непряко.) Въпреки че “политическата им активност” е по-висока от средната за едно типично демократично общество, тя не е достатъчна. Проекти, които са разчитали на нея, обикновено не успяват да се запазят от кукувичета и кръстници.

Един подходящ начин е комбинирането на следните фактори:

– Добра запознатост на всеки един участник в проекта с разликите в механизмите и начините на действие на несвободни и свободни проекти. При възможност – дори приемен изпит върху това. Опитът показва, че дори базово изискваните технически и професионални умения за един свободен проект не са толкова важни, колкото разбирането на механизмите, които движат свободните проекти и разликите им с тези в несвободните!

– Добра запознатост на колкото се може повече участници в проекта (задължително на всеки един от ръководството му) със синдрома на кукувичето, с начините за разпознаване на кукувичета и начините за противодействие срещу тях. Добра комуникация в ръководството при забелязване на потенциално кукувиче, и вземането му под непрекъснато наблюдение.

– Фиксирани, подробни и ясни правила, които унищожават възможността за всяка една от активностите, които кукувичетата използват. (Въвеждането им често среща съпротива и от добронамерени хора, които не разбират механизмите на свободните проекти – тези правила най-често не вредят изобщо на свободен проект, но биха били вредни или неприемливи за несвободен; хора, които са свикнали на несвободни проекти, се плашат от тях.)

– Нетолерантност към проявите на кукувичи действия. Ако човекът изглежда неразбрал особеностите на свободния проект, те трябва да му се обяснят. Ако обаче и след това продължава да действа по същия начин, значи или е непригоден за работа в свободен проект, или е кукувиче – тоест, и в двата случая вредата от него ще е далеч над ползата, и следва да бъде отпратен с необходимата категоричност.

Из лога на чата ми:

hidden: Абе, откъде ги съчини тия образи в разказа? (“Ясновидци” – бел. моя – Григор)
grigor: Дълго е. Ако имам време, може да си го драсна в блога. 🙂

Какво откъде се взе в този разказ:

Общата идея – за деленето на две на прогнозите при големи числа – е пробвана вече от мошениците в Интернет, с отличен “успех”. За щастие, твърде малко. Иначе нищо чудно да се хванеха съвсем всякакви. Бих очаквал нейни клиенти да са от Джордж Буш до най-тъпия и изпаднал ислямски фундаменталист.

(Двамата имат и други общи черти, според мен.)

Героят, от чието име се води разказът – Васил – е кръстен на един мой познат, по-известен като Маниакс. (Който, доколкото ми е известно, никога не се е занимавал със спам или интернет мошеничества, и сигурно би платил сто и двайсет бона рушвет за удоволствието да удуши спамер със собствените си ръце.) Пак от него е взел и компютърната си кадърност. Бавното съобразяване обаче му е по наследство от мен. Нищо чудно, че не му е ясно как все вървят в комплект с Пенко, и как така му дава дял дори от изцяло своите начинания.

Състудентът му Пенко не знам откъде се взе такъв. (Такива винаги успяват да се вземат отнякъде, особено когато най не ти трябват.) Реален прототип няма, за щастие на човечеството – подобна акула като нищо ще вземе да стане господар на света, и без да е ясновидец. И може и така даже да не е късно – докато аз си мечтая пипето ми да сече като неговото, той вече крои планове за цял цикъл продължения на разказа. И ако му отпусна юздите, нищо чудно да намери и начин да се измъкне в реалния свят. Примерно като ми предложи сечене на пипето срещу това да възприема малко от неговата личност – тъй де, едното върви с другото, нали?… Че може и рушвет да изкрънка пътем даже, ако не внимавам.

Основният антагонист – фамозният Сам Гунпин – можете да го намерите на висок пост във всяка агенция за сигурност. Всъщност, той хич не е много различен от Пенко, само дето кариеризмът му в същото време му е и капаци, та е по-малко опасен. И за него може да се каже доста повече, отколкото за двамата ни юнаци, нищо че не е главният герой.

Като начало, дали наистина вярва, че двамата ни юнаци са ясновидци, или не – и аз не знам, китайският му самоконтрол го скрива напълно. Май-май обаче просто крои интрига чрез тях, за да се докопа до заветния пост. Нищо чудно да е подсигурил това те да са познали накъде ще тръгне подводницата, като е фалшифицирал или какво са казали (нали не ги подслушват, всъщност само той го знае), или данните накъде тя е тръгнала всъщност. Може почти всички “убедени от доказателствата му” просто да са негови връзки, които търсят повод да го подкрепят, или които е изнудил да играят за него…

По един въпрос са единодушни с Пенко – за продължението. Но имат абсолютно различни идеи за сюжета. Проблемът на Сам тук е, че вече наистина е на нова длъжност, но не тази, която е искал, а друга, с доста по-малко правомощия. Но вече крои планове кого да изманипулира да ги хване, как да го прецака, и най-вече какви ползи да извлече от това.

Той има обаче и друг проблем – тая с плановете могат да я играят и повече играчи. Вече го е усетил на гърба си, ама май още не го е разбрал – такива като него, ако ще да са живи дяволи, това не го разбират и в гроба. Тези, дето Сам ще ги манипулира, си имат свои планове. Свои си има и този, дето е изместил Сам. Да не говорим, че и нашите двама юнаци си имат свои… А, най-сетне, свои си имам и аз. 🙂

Не знам кога времето ще ми позволи продължение, но нищо чудно то да е интересно – ако не за читателите, то поне за героите си. Интересно по китайски…

Етиката се посочва от някои хора като доказателство за сътворяването на човека от по-висша сила. Етичното поведение е неблагоприятно за индивида, казват те. Ти се държиш добре с другите, дори когато те се държат зле с теб – те печелят, ти губиш. Би трябвало еволюцията да го е почистила, ако тя беше създала човека. И ако изобщо я имаше, добавят някои, и вдигат лозунга: “Еволюцията е теория, а не факт”.

(Техни предшественици дори през 20 век са продължавали да издигат друг лозунг – “Въртенето на Земята около Слънцето е теория, а не факт”. Но това е друга тема.)

За да не вкисвам деня на религиозните хора, ще го кажа меко – този аргумент е погрешният за тази теза. Етичното поведение е едно от най-благоприятните еволюционно неща. Много повече например от физическата сила.

Представете си две племена, затворени всяко в своята пещера от дълга и гладна зима. Храната не им достига. Вождът на едното взима решение – да яде до насита, пък другите от племето ако изкарат, изкарат. Вождът на другото решава храната да се разпределя поравно, а на слабите и нуждаещите се да се дава и по повечко.

Когато пролетта дойде, вождът на първото племе е в чудесно физическо състояние, но каквото е останало от племето му са живи призраци. Много от тях няма да оцелеят през предизвикателствата на живота извън пещерата; останалите ще се съвземат и съберат сили доста бавно и трудно.

Във второто племе никой не е напълно здрав и силен, но почти цялото племе е оцеляло, и има сили да продължи. То се съвзема и събира сили далеч по-бързо от първото племе, от него оцеляват повече хора, стигат до зрялост повече деца, раждат се повече. С времето то ще измести първото племе, било в пряка схватка, било с броя си, въпреки здравия му и силен вожд – сам вожд племе не прави… В крайна сметка: предимствата на етичността на ниво социална група далеч надминават недостатъците й на ниво индивид, от еволюционна гледна точка.

А има ли наистина етичността недостатъци за индивида? Практиката показва, че етичният човек е далеч по-ценен, и с по-висок социален статус от юначагата на селото (квартала… групата). Всеки предпочита да го има за приятел, и да разчита на него при нужда. А изпадне ли етичният в беда, много го защищават – просто за да има и утре кой да ги подкрепи. Така че всъщност е изгодно да си етичен. И тези родители, които не са глупави, го разбират – и учат децата си на това. В противовес на глупавите, които учат децата си “да си гледат изгодата, и да не им пука за другите”.

Нещо повече. Безкрайно търпеливи хора няма дори сред етичните. Държи ли се един човек добре с теб, не върви ти да му отвръщаш с лошо – просто ще изгубиш доброто му държане, ползата си от него. Така че, освен всичко друго, етичността се оказва заразна. Появила се у един, тя се разпространява върху цялата група. При групи, живеещи сред сурови условия, като правило етичността бързо добива статут на основна ценност на групата; там неетичните просто не оцеляват дълго физически.

Надали съм казал нещо, което да не е известно на всички наоколо. Ама все някой трябваше да го каже, в открит и прав текст. За да се знае защо точно е добре да си свестен човек, който се грижи за другите. И защо е мъдро да учиш на това и децата си.

Защото, освен че е благородно, просто е и изгодно.

Преди няколко дни ме зарадваха – в един нов сборник на издателство “Аргус” е публикуван мой разказ, “Случаят Бенковски”

Из мрежата се намира негова версия, писана преди години. Сериозно дописана и преработена, я дадох за конкурса на “Аргус” – спечели втора награда, плюс включване в тематичен сборник. И тъй като бях награден и взел някакви пари, реших, че нямам право да пускам преработената версия до няколко време след излизането на разказа отпечатан.

Е, излезе вече. Ще изчакам три месеца, и ще го публикувам на сайта си, при разказите.

А ако случайно на някой му се чете нещо и няма търпение, за компенсация съм сложил там едно ново разказче – “Ясновидци”. Непретенциозно е, мъчи се да е весело, и се надявам да е поне мъничко разведряващо.

Представи си нощ. Горещият летен ден е отминал, Хелиос е отвел огнената си колесница отвъд хоризонта, и Нокс е загърнала света с наметалото на сладка, отморителна прохлада. Редки капки краткотраен вечерен топъл дъжд са измили въздуха, и той е сладък и свеж.

Жълтият блясък на лампите осветява калдъръмена уличка. От едната й страна – стилни стари къщички, приютили сън и спокойствие. Сгушени сред дворчетата си в мрака, сякаш самите те спят в леглата си, зад огради-табли от ковано желязо, сред обгърнала ги мека зелена постеля. Тук-таме все още светят прозорци – някой уморен довършва работа, за да намери почивка.

А от другата страна е гората. Стара, с надвесени над уличката дървета, прострели се чак до над отсрещния тротоар. Издигната до коляно над плочника, подпряна от стар зид, разделил царството на човека от царството на природата. Тук-таме стълбички прорязват зида, и отвеждат към пътечки през гората, навътре в мрака, далеч от жълтите лампи. Там, където светят единствено звездите.

На няколко крачки навътре в гората, успоредно на зида, върви пътечка. На границата на жълтите лъчи, докосната от пръстите им, последен посланик на хвърлената от човека светлина, на очовеченото и видимото. Отвъд нея е непознатото, невидяното, чудото. Граница между два свята, постлана със сухи листа, подхваната отстрани от корени, обгърната от зелени клони.

Тръгни по нея.

Шепот на сухите листа под краката, и едва доловим аромат на зеленина, на свежест и живот. Рамо до рамо с мрака, протегнеш ли се, ще докоснеш нещо ново и чудно. И рамо до рамо със света, от който идваш, с който жълтите лампени лъчи те свързват. С опора там, но и с умора оттам – и със страх от непознатото, но и с любопитство и стремеж към него. Като дърво, впило корени в земята, а протегнало се към небето.

На места дърветата се разтварят към уличката, и пътечката е обляна в жълта светлина, светлината прониква още по-навътре в гората, и те приканя да пристъпиш натам. На места дърветата почти я закриват, и неволно изпитваш страх, и ти се иска да се прибереш по-близо до нея. Храсти и фиданки ту те доближават, ту се отдръпват подмамващо навътре. Сякаш гората иска да те покани в себе си, да те примами да се отделиш за миг от обичайното, да докоснеш недокоснатото.

До пътечката достига вадичка, спускаща се по склона, от вътрешността на гората. Вероятно нагоре е бистро и пълноводно поточе, но горещината е изсушила гората, и последните му капки почти достигат до пътечката, попиват в земята и даряват живителна влага на дърветата точно преди нея. Като един дълъг живот, изживян пълноценно до последната капка. Дал толкова много, че изгубил страха да изчезне, щастлив от изпълненото си докрай предназначение. Свършил – но дал зеленина на гората, и полетял нависоко, за да се излее един ден отново като топъл дъжд, и отново да бъде животворно поточе.

Малко по-нататък стои замислен огромен дървесен великан, почти два човешки обхвата. И превръща застаналите до него хора в джуджета, без дори да им обърне внимание. Отдръпнат ли се, магията избледнява – но посмеят ли да се приближат, се надига отново. Неусетна, незабелязана, отречена от рационалните ни умове, способни да възприемат единствено каквото вече има в тях, затворени за реалността наоколо, и гордо нарекли слепотата си “реализъм”… Друго дърво протяга над пътечката на клона си корона от зелени листа – застанеш под нея, тя без думи ще те превърне в царица на горските феи, или в елф-пътник. А заговориш ли за маркетинг бюджета или монтажа на кабели, които те вълнуват денем на светло, децата и лудите ще ти се смеят. Защото техните сетива за реалността са отворени.

Денем това е обикновена прашна горичка в градски парк, и пищящи трамваи скърцат през нея, извивка след извивка по стръмния склон. Но сега я е покрило наметалото на нощта, и трамваите са си отишли някъде надалече, и са отнесли със себе си ръждивите релси и просмуканите с катран траверси. Сега вместо тях навътре се простира величествена и стара гора, недокосната от човека. Събереш ли смелост, тръгнеш ли сред нея, ще почувстваш как постепенно сухите листа под краката ти ще се превърнат в мек горски мъх, как дърветата наоколо ще станат стари и могъщи като света. Очите ти смаяно ще усетят, че виждат на светлината на звездите, сякаш са създадени за нея – а може би са? Ръцете ти ще докоснат кората на дърветата наоколо, сякаш са ти мили, отдавна невиждани роднини. И ще погалиш листата на фиданка край теб, сякаш милваш косите на дете. Ще почувстваш гората и живота наоколо, както може би ги чувстват Толкиновите елфи. И ще откриеш, че това те е дарило с тяхната мъдрост, усет, величие… и може би още нещо.

А пътят навътре ще продължава, и ще те притегля. И ще усещаш, че сякаш е сътворен за теб, и ти за него. Ще знаеш, че можеш да вървиш по него до безкрай, без умора, без да усетиш глад или студ, без да ти омръзне. Уж все един и същ, а непрекъснато различен в нещо неуловимо, като урок по дзен. Просто безкраен път, по мек горски мъх, между могъщи дървета, и тук-там ниски стари каменни зидове. Път към… истината? Бога? Себе си?… Трите в едно?…

Представи си сега, че ръката ти държи нечия друга. Ръка на човек, с когото без колебание ще отидеш накрая света – или отвъд, до безкрая. Без страх, без колебание, сякаш винаги сте били едно, и със сигурност винаги ще бъдете. Някой, с когото няма да се умориш да вървиш по мекия мъх, под дърветата и светлината на звездите, чак до безкрая. Някой, с когото искаш да бъдеш завинаги – и той също.

Някой, който да ти даде сили да загърбиш страха от гората, от мрака и непознатото, завинаги.

Онзи ден гледам българската Уикипедия, и си мисля.

Двайсет и осем и малко хиляди статии. Много ли е? Малко ли е? Много труд е, като начало, ама не това имам предвид.

Как сме в сравнение със сходни на нас държави? Спрямо някои – определено сме напред. Но на други и праха не можем да гълтаме, толкова далече напред са. Пък нито са кой знае по-многобройни, нито кой знае колко по-развити, нито кой знае колко по-компютризирани. Защо ли става така?

Както и да е. Мързеше ме, не ми се работеше, та две не виждах. Защо ли тогава пък не допринеса малко за нея?

Започнах една статия за един мой познат писател – Любомир Николов. Когато заоглеждах къде да я прикрепя, открих, че някой умен човек е направил категория – писатели-фантасти. Казах наум едно голямо браво, и я сложих там.

Хубаво нещо е категорията. Обозначаваш статиите като спадащи към нея – те сами излизат в списъка й. Мъдро! Само че някои писатели пък имат псевдоними. Как да стане така, че хем името да го има в категорийния списък, хем псевдонимът? Елементарно, Уотсън. Една статийка от един ред, която споменава, че Еди-кой си всъщност е псевдоним на Еди-кого си, с линк към него.

На следващия ден обаче едноредовата ми статийка беше изчезнала. Оказа се изтрита. В първия момент здравата се учудих, след това обаче попаднах на едно от правилата в английската Уикипедия – да няма твърде кратки статии, по едно-две изречения. Значи и при нас е така. Ясно. Има логика! Но как да се реши проблемът с псевдонима?

След като капака за очи “допълнителна статия” ми беше махнат, отговорът беше елементарен – като в статията се вмъкнат повече линкове за категорията, с различни имена. Бях готов да го направя, но мързелът от предишния ден беше преминал в дяволито настроение.

Спомних си четено преди няколко години изследване, върху социалния характер на групите, които участват в свободните проекти. Авторът му твърдеше, че сериозен процент от тях участват и дават труда си не заради общата полза, а заради правото да се пишат важни и да решават какво да става с по-новобранците от тях. Казано на български, опитват се да си избият комплексите на гърба на пристигналите след тях.

Половин час търсих изследването из Гугъл, накрая се отчаях и отказах. Желанието да си направя експеримент обаче направо не ми даваше мира. Накрая направих две точно такива едноредови статии, маркирах, че ги следя, и зачаках. Тъй като вече веднъж бях въвеждал едната от статиите, се надявах имащите нещо против да не ги изтрият директно, а да ги подложат на гласуване, да пратят критики или да постъпят по какъвто и да е проследим начин. Иначе просто щях да им досадя отново, докато не се досетят, че все пак Уикипедия не им е бащиния.

Математиката на нещата беше елементарна. Колкото по-висок е процентът в един проект на “пчеличките”, толкова повече той привлича външни хора, заразява ги с духа си, и се разраства. Колкото по-висок обаче е процентът на “менторите”, толкова повече проектът отблъсква желаещите да се присъединят, и съответно крее и вехне. Скоростта на разширяване на един проект като участници, и още повече като количество принос, би трябвало да е пропорционална на процентното съотношение на двете категории.

За целта на опита реших, че като “пчелички” ще класифицирам тези, които предлагат решение на проблема (същността му беше абсолютно очевидна от статията – две имена за едно и също нещо; решението – също очевидно), или поне някакъв вид помощ, от който потенциално да би могло да се стигне до решение. Като “ментори” смятах да класифицирам тези, които предлагат какъвто и да било вид директно разпореждане със статиите, без да обърнат внимание на проблема зад тях, или да му предложат някакво решение.

Днес направих проверка за резултатите. Наистина, бяха подложили двете статии н а гласуване. Естествено, всички гласове бяха за изтриването им – нищо странно, това е правилното решение. Интересно ми беше обаче колко от хората ще потърсят решение на проблема, заради който тези статии съществуват, и колко просто ще напират, без да се замислят или да се опитат да помогнат реално.

Резултатът, уви, беше предсказуемо тъжен. От общо 6 изказали се (до момента, в който пиша този запис) нито един не предложи начин за решаване на проблема. И само един предложи помощ, която принципно да може да доведе до решаването му. Ще напиша с чиста съвест името на този човек – той заслужава много добри думи. Нарича се Генади Атанасов, и е по-известен на всички, имали проблеми с кирилици и кирилизатори под Windows, като Инжинера. Благодаря му – ако не за деловитостта, то за желанието да бъде от полза, да помогне. Доказвал го е още отпреди да има Уикипедия, и му желая да го доказва още много и много щастливи години!

Уви, една птичка пролет не прави. При под 20% за “пчеличките”, и над 80% за “менторите”, никак не се учудвам, че някои страни са далеч, далеч пред нас в Уикипедия. Ако и да не са нито по-големи, нито по-компютърни… Да, огромният процент от тези “ментори” в реални български условия не са комплексари. Обикновени момичета и момчета са, които желаят да допринесат. Просто няма кой да им каже, че начинът не е да кълцат на ситно другите, и че така само ги гонят. Че начинът да привличат хората е да предлагат решения където са нужни, за да се учат другите от тях.

Върнах се омърлушено на статията за Любомир Николов, за да я допълня. И забелязах, че някой вече се е потрудил върху нея – форматирал я е правилно, оправил е една моя грешка, добавил е с колкото информация е разполагал. Без да вдига абсолютно никакъв шум, е предложил решенията, от които тя имаше нужда. И без да чака слава и награди, е продължил по пътя си.

Е, сега разбирам и защо пък сме пред някои други, не по-малки и не по-малко компютърни от нас държави.

Мисля си – дали не е добре свободните проекти да имат не само технически, но и социални ръководства? Списъци, които да определят какви следва да бъдат отношенията между членовете на проектите, и особено към нодовошлите – техническите аспекти са, които привличат хората към някой проект, но социалните са, които ги задържат или прогонват. Истински свестните хора може би нямат нужда от такива ръководства – но уви, те са страшно малко. Повечето сме обикновени хора, и имаме нужда от този урок.

Ще понаблюдавам известно време българския екип на Уикипедия. И ако реша, че си струват добрия труд (и ако имам времето – това е гаден проблем при мен) може би ще им предложа да си направим една страничка със социални правила, която да урежда отношенията вътре в проекта. За да може той да привлича хора, и да расте, и да богатее – а може би за да се поучат и други проекти от страничката, и да направят свои ръководства.

Или една разходка из Sofia Mall.

Днес ми се наложи да го посетя – преместили са там центъра, където плащам телефона си. Досега не бях влизал вътре, въпреки че е на двеста метра от офиса ми. И използвах шанса да го разгледам.

Три надземни (и два подземни) етажа, без да броим IMAX салоните. Още от входа всичко блести. Всичко е лъснато, новичко, свети и искри. Един вид лъскавата страна на живота.

Я да я видим.

Като начало, хората вътре. Предимно средна ръка, най-често млади, но без твърде нафукани претенции. Каквито и следва да се очакват в подобен търговски център.

Търговският център обаче не е подобен, поне не съвсем.

Вървя и се оглеждам из първия етаж. Всяко едно заведение крещи и се фука колкото му вид държи. На отблясъците върху хрома и стъклото можеш да се порежеш, персоналът повечето е с онази незабележима, без особени белези правилност на лицата и фигурите. Навява чувство за фабричност, все едно е минал през един и същи пластичен хирург.

Без банките – накъде. Мисля, че офисите им бяха поне три, може да са и повече. Костюми, хромирани табелки и стойки с реклами, стъклени стени. Надписи “Трезор”. Стандартните усмивки на момичетата и момчетата. При вида им си спомням вчерашния разговор с мой познат, който работи в банка. Касова охрана. Пистолет, отговорност, строги шефове. Отвреме-навреме – клиенти чалга-звезди, или с манталитет на такива, които му вдигат скандали защо не си е зарязал касите и не е излязъл отвън да ги посрещне учтиво. Заплата – триста на месец. Сто и петдесет евро. А банката му отчита на собствениците си печалби, нечувани в Западна Европа…

Чудя се, що ли така във всеки съвременен договор най-страшното престъпление е да съобщиш на някого заплатата си? И какво ли ще стане, ако вземем да направим някой път справочник за заплатите в различните фирми, достъпен в Интернет? Достатъчно години вече сме бели роби на чужда и местна измет – време е да вземем някакви мерки. Крайно време е който плаща като за фъстъци да може да наеме единствено маймуни.

До банките – офисите на мобилните оператори. Момчетата и момичетата сякаш са се преместили там от банковия офис в мига, в който съм гледал другаде. Само дето и служебни костюми нямат, и дрешките им определено не са от бутици. Пак усмихнати, пак услужливи, сиви болтчета сред блясъка на стъклото, хрома и рекламите. По цял ден сред Лъскавата страна на живота – и в същото време безкрайно далече от нея.

И все пак, Лъскавата страна на живота като че ли повече от всичко се облича. Повече от половината пръв етаж е зает от магазини за облекло. По-точно бутици. Небрежни дрешки, неотличаващи се с абсолютно нищо от тези на “Илиенци”. Осветени обаче луксозно, поднесени с усмивка и услужливост. Да имаше как осветлението и обслужването да им личат и когато излезеш от магазина, може би щеше да си струва. Но няма.

В съревнование с облеклото са и магазините за обувки, чанти и подобни. Ако се размени стоката между магазин за облекло и за обувки, никой няма да забележи, че нещо не е наред – всичко друго е все същото. Стандартен слой гланц, положен върху най-обикновени неща.

Добре представени са и бижуте… стъкла… абе, с една дума, фукарията. Луксозни часовници. Минерални сувенири. Бижута. Все едно си в добър американски мол. Само дето купувачите подминават щандовете, забързани нанякъде. Накъде ли? Не знам. Почти не забелязвам някой да купува нещо. Не съм убеден, че брутният месечен оборот на повечето магазинчета може да плати дори само наема им. Като че ли обаче никой не се притеснява, особено пък собствениците им. Позната история.

Луксозни очила. Безплатен преглед на очите, безплатно кафе. Супер-формули за специално заострено зрение. Стъкла против… стрес. (Не ми беше хрумвало. Що ли не почна и аз да си рекламирам разказите, че помагат, примерно, срещу космически облъчвания?) Чудя се, очилата за специално заострено зрение помагат ли да видиш, че който има пари за тях, няма да се вълнува от безплатно кафе?

Кафе може да се пие и другаде – на първия етаж има едно-две. Има и магазинче за цветя, аптека, щанд за сладки, дори Техномаркет. В него – немалко посетители. Фотостудио. Дискретно прикрити в гънка на коридора – тоалетни. Приятна изненада – има и тоалетна за инвалиди. Само дето асансьорите, с които те биха могли да пътуват между етажите, не знам дали работят.

Ескалаторите поне работят.

На втория етаж бутиците за облекло са еднолични господари. Като изключим голямо кафе, магазин за спортни стоки и още няколко другопрофилни бутика, те държат всичко. Сериозни дрехи почти няма, 99% от предлаганото влиза в графата “парцалки”. Както и се очаква от бутици.

Влизам в един по-нормално изглеждащ. Между закачените дънки има и няколко, които не са прано-мачкано-късани. Надигам етикета на едни, които ми се струват познати от “Метро”. Дълъг списък указания – какъв плат, какво съдържа, на колко да се пере, как да се глади, на колко да се суши… Срещу “страна-производител” Китай е набързо задраскано, и на ръка е написано отстрани Чехия. Цена – 107.90. Опитвам се да сметна колко печалба е надценена в тях, и се отказвам – сложно е. Дали някой някога ще ги купи пък е прекалено проста сметка, за да ми е интересна.

Пък кой знае. В края на краищата, идеята е да си купиш не дреха, а убеждението, че си от Лъскавата страна на живота. Че си един от онези по телевизията, дето се возят в хубави коли и си карат кефа по разни острови. А това убеждение струва скъпо. Така е редно – щом си магаре, дето вярва в тази басня, значи е безотговорно и нередно да ти бъдат оставяни пари на разположение. Парите трябва да са при тези, дето знаят какво се прави с тях.

Ако вторият етаж беше царство на дрехите, третият е на храната. Всякакви кафета, заведения за бързо хранене, дори нещо като гостилничка. Преливат от клиенти. Рънътъ прай борбътъ, стара истина. Между тях – център за детски занимавки. Симпатичен – пълен е със забавления. И, за мое смайване, книжарница. За още по-голямо смайване, не по-празна от кафетата. Май духовната храна още е актуално понятие.

Половин етаж по-нагоре е чудото на заведението – киносалоните на IMAX. Тъкмо се запътвам към тях, и си спомням за слуховете – как НСБОП се опита да наплаши “пиратстващите” обикновени потребители на нета точно покрай откриването на салоните. Слуховете твърдят, че те са имали пръст, по-точно пачка в това. Внезапно чудото ми засмърдява на нечистоплътност, и слухове или не, им обръщам гръб. Толкова за тях.

На първия подземен етаж е разположен супермаркетът “Пикадили”. Изборът му е приличен, цените – все пак не чак бутикови. Дори Лъскавата страна на живота има нужда не само от кафета и дрешки. Срещу него – туристически агенции, мобилни оператори…

До втория подземен етаж не ми се слиза. Излизам навън, в сумрачния ден, под дъжда. И… някак ми олеква. Мислено завъртам пръст около чело, сам към себе си – какво толкова, това някакъв храм на злото ли е?! Просто капанче за глупаци, да бъдат поизръсени колкото може. Даже много магазини в него не са такива капани. Какво толкова бе, талибан ли съм, фанатик ли съм, та ме дразни това?

Не съм. Но – дали съм прав? – ми се струва, че манталитетът “дай да изръсим глупака за парцалки”, когато порасне малко, се превръща в манталитета “дай да сплашим глупаците с торентите”. А порасте ли още малко, се превръща в “дай да криминализираме това-онова, че да поиздоим стадото”.

А този пък манталитет вече, порасне ли още, се превръща в “дай да криминализираме всичко нормално, за да е всеки престъпник, и уж по закон, да сме всевластни, да можем да правим с всеки каквото ни се прище”. Което вече ми е познато до болка, живял съм двайсет и три години под него. Преди се казваше социализъм, сега – капитализъм, ама колкото един престъпник се променя, като си смени паспорта и името, толкова и то.

Има една стара английска гатанка за деца: “Един фермер имал два коня и две крави. Колко коня ще има, ако наречем кравите коне?”. Правилният отговор е: “Два – колкото и да наричаме кравите коне, те ще си останат крави”. Жалко, че в България е толкова непопулярна. Може би повече хора щяха да гледат не думата, а нещото зад нея.

И тогава може и луксозната сграда, която виждам и от прозореца, да заприлича наистина на хубав американски мол. В смисъл, не само да е лъскава, а и магазините й да са пълни. Дори с най-обикновените хора.