Дребните мошеничества

Един запис в блога на Дончо, и дискусията под него ме накараха да се замисля.

Какво печелим, когато вместо да си купим билетче в трамвая, пътуваме с вече продупчено – взето от шофьора, или от слизащ пътник, намерено на седалката, спастрено от предишно пътуване? Всички знаем – стотинките за билетчето. Интересният въпрос обаче е – какво губим?

Нищо, ще кажат повечето хора. Връщаме си на държавата, дето ни менти и ни бърка в джобовете. Ако взимахме по седем-осем хиляди лева заплата, като на Запад, щяхме да се гнусим от мисълта да пестим така стотинки…

Само че аз не съм съгласен.

Преди време бях чел една великолепна сатира на Владо Булатович – “Бюрократа и Акулата”. В нея един бюрократ и една акула си плямпат на ежедневни теми. По памет:

– Как преживявате в тези модерни времена, Акуло?
– О, чудесно. Боря се за равноправие.
– ?
– Много просто. Казвам на сардината: “Опитай се да ме изядеш”. Тя се опитва, и не успява. После аз се опитвам, и успявам…”

Какво общо има това с билетчетата ли?

Возенето без билетче ни дава много повече от спестените стотинки. Дава ни усещането, че и ние сме тарикати, че и ние умеем да мамим, не само “онези отгоре”. Прави ни щастливи от живота, поне достатъчно оскуделите умствено. Точно това е, което не винаги забелязваме… А трябва – защото навиците, наклонностите, действията налагат върху нас печата си, и събират своя данък, носят своята вреда.

Вредата от това, че ставаме мошеници, е… че ставаме мошеници. Че започваме да мислим, да схващаме и да приемаме света като мошеници и тарикати. И по-точно, да схващаме политическите и всякакви други управленски боклуци не като отпадък, който смърди, бълва миазми и съсипва здравето ни, а като такива като нас.

Когато поредният министър гушне поредните милиони, ние бихме искали да се възмущаваме, да се вдигнем и да го изринем – но не смеем. Уплашени не от полицейски кордони и палки, а от малкото министърче вътре в нас. От вътрешния гласец: “Браво на момчето, хитрец излезе, уреди се! Ти какво си тръгнал да протестираш? Ако беше на неговото място, нямаше ли да използваш да се нагушиш? Друг път нямаше! Помниш ли как не си продупчи билетчето в трамвая? А как си замълча, като продавачката в супера ти върна по погрешка лев повече?”

И този гласец ни действа като шамар. Разбираме, че сме неуспелите копия на г-н министъра. Че на негово място щяхме да сме същите, да крадем и да лъжем безпардонно като него. И някак неусетно, непонятно как, ни се отщява да действаме. Продължаваме да го проклетисваме по кръчми и форуми, но когато някои балами отидат да демонстрират срещу него, ние внезапно си намираме друга работа, другаде.

А министърът потрива ръце и не обръща внимание на няколкото души демонстрация. Ако беше стохилядна, щеше да си е отишъл същия следобед, но няма да е. Спестените билетчета са му осигурили бронебойна стена, точно както раздадените кебапчета са го вкарали в управлението. Докато си мислим, че ние поне не се продаваме срещу кебапчета, министърът се смее на глупостта ни – билетчето толкова по-скъпо ли е от едно кебапче?

А се продаваме срещу него.

Ако честно и искрено си плащахме билетчетата и всичко останало, животът ни нямаше да е кой знае колко по-беден. Големите харчлъци си ги плащаме и така и иначе, винаги. Случайно върнатият веднъж в годината лев в повече няма да ни направи по-богати, нито спестените пет-шест билетчета. Но ще ни даде самочувствието на мамени честни хора, а не на получили заслуженото мошеници.

Без това самочувствие никога няма да се изправим истински срещу мошениците във властта, никога няма да ги изчистим оттам. Все ще чакаме да дойде добрият цар, добрият пъдар, добрият полицай, добрият еврокомисар… Без да разберем, че царете, пъдарите, полицаите, еврокомисарите не се вълнуват изобщо дали министрите не ни грабят – министрите не грабят тях, защо да ги махат? Интерес имаме само и единствено ние, ограбваните. Не ги ли махнем ние, друг няма да го направи.

А не го ли направим, ще сънуваме заплати от по седем-осем хиляди лева до края на света.

Всъщност, дори мошеници да сме, защо не се вдигаме срещу тези, които ни мамят? Милионите на шефа на “Топлофикация” са извадени от личните ни джобове, нали? Би трябвало пак да сме възмутени. Защо тогава не действаме, какво ни спира? Може би точно този въпрос е ключът към нещата.

А отговорът е прост. Не действаме, защото нещичко вътре в нас, без да го осъзнаваме, се надява един ден да успее да се уреди. Да се докопаме до казана с меда, па да гребем, да гребем… Министърчето отвътре, което сме си отгледали с шмекерлъците с билетчетата. И когато се ядосаме на овластен крадец, министърчето се обажда: “Ш-ш-ш-т! Утре може да си ти!”. И, без да осъзнаваме, че сме го чули, силите ни се разтапят, и някак необяснимо и нелогично се отказваме.

Та, това е, което ни спира да протестираме както трябва – скритата надеждица, че и ние един ден ще се уредим. Ако не министри, поне нещо по-дребно… А крадците отгоре знаят това. И потриват доволно ръце – докато съюзникът им, министърчето в нас, говори, топлите им и медени местенца са си техни, и ще бъдат техни.

Защото не сме разбрали най-простото. Че ние, обикновените хора, ще се уредим на топло и медено място когато сардините почнат да ядат акулите. Че реално постижимият начин да живеем добре е не да се уредим, а да разкараме тези, които ни крадат.

Начинът за това е да се излекуваме от министърчето в нас. И първата крачка е да се научим да не шмекеруваме.

Например да си дупчим билетите в градския транспорт.

Необикновеното

Извадка от лога на IM-а ми:

(hidden): Сали и Теми реални твои познати ли са?
grigor: Да. Ако пообикалям ден-два из Дружба, вероятно ще намеря Сали (ако не се е преместил другаде). На Теми може би също мога да издиря координатите – трябва да открия един негов състудент, и да проверя дали поддържа още контакти с него.
(hidden): ама кога са ти се случвали тези случки?
grigor: тази с Теми се случи, като бях студент втори курс; Сали го срещнах отново три години по-късно.
(hidden): уау…. интересни хора привличаш 🙂

Интересното, необичайното, дори невероятното – с една дума, необикновеното – е навсякъде около нас. Срещаме го непрекъснато, минаваме покрай него, сблъскваме се с него – и продължаваме, пропуснали да го видим. Уж угрижени в ежедневието си, но всъщност просто невярващи, че го има – и затова незабелязващи го.

Защото човек вижда това, което знае, и забелязва това, което очаква.

Преди години един приятел, взел най-сетне хонорар, ме помоли да му помогна да домъкне компютъра си обратно от заложната къща. Когато я видях, се смях до скъсване, а той ме гледаше и се чудеше – нормален ли съм. Сети се чак като изрично го попитах какво му идва на ума, като прочете: “Заложна къща Титаник”…

Не са само те. Около нас са и тенекеджийница “Бетховен”, пивница “Хан Крум”, водопроводна фирма “Водопад Ниагара”, фирма “Микроинтелект ООД”… Политическите партии даже не ща да ги подхващам – което име прочетеш, ти става лошо от смях, като го сравниш с реалността. Понякога, много рядко, се замисляме какво всъщност виждаме. Най-често подминаваме равнодушно, прочели или чули, но не осъзнали. Очите и ушите ни геройски са се опитали да обърнат вниманието на мозъка към Нещото, но той царствено го е подминал, глух и сляп.

Така е не само със смехориите. Колата на бай Пешо съседа може да докара до инфаркт или амок кой да е западен автоспециалист с количеството жички, телчета и пирончета по най-важните си места – и най-вече с факта, че благодарение на тях работи! С продавача на вестници често можете да си говорите с часове за аспектите на творчеството на Гьоте или Достоевски – а издателят, който публикува тези вестници, понякога не е чувал за такива писатели, или за каквито и да е други. Наборът, с който сте служили заедно, внезапно започва да признава само китайските празници и хороскопи, и да храни дори котката си със “здравословна” (тоест, вегетарианска и несготвена) храна, и да те убеждава как така тя ще живее 50 години вместо 15. Без нито да го е удряло нещо по главата, нито да е пил царкировка…

Не, не става дума за яд от действителността. Точно така не забелязваме и другите невероятни и чудесни неща. Не знаем, че нощният пазач на офиса ни вече трийсет години се грижи вярно и неотлъчно за парализираната си жена, и че е преглътнал вместо “Господин полковник, разрешете да остана” да чува “Я бързо оправи тук, че идва булката на шефа”, защото пенсията му не стига за гледането. Не знаем, че женицата до нас в супера е имала две хиляди лева спестени, и ги е дала, за да се оперира в чужбина детето на съседката. Не се замисляме, че за да можем да се кефим безплатно с най-новия OpenOffice.org на български, няколко момци са се трудили всяка вечер повече от година, безкористно и въпреки умората от работата и грижата за семейството.

Не забелязваме не само общопризнатото “необикновено”, но и най-обикновеното. Как след летен дъждец капките по листата на дърветата и по тревата искрят като скъпоценни камъни. Как куче в парка тича след хвърлената пръчка, и от скоковете му се лее свобода и радост като от полета на птица. Подхилваме се цинично при вида на прегърнати момиче и момче, вместо да видим как красотата на младостта и силата на щастието им сякаш огряват целия свят. И не виждаме какви бездни от мъдрост и богатство се крият зад погледите, които си разменят, без да ги подозират, без да осъзнават върху какво е съградена дълбочината на щастието им.

Не осъзнаваме дори какво чудо е собственото ни съществуване. Каква сложност и хармония се крие и в най-неловкото ни движение, какви океани от взаимодействие и синхрон водят до това да се огледаме за сянка, или да кихнем, или просто да почувстваме умора. Принцесите от приказките вярват, че хлябът расте по дърветата – ние приемаме за даденост, че раните ни заздравяват, че лошите спомени избледняват с времето, че при нужда от храна или вода изпитваме глад или жажда. И не виждаме нищо вълшебно в това храната да може да бъде вкусна, а водата – освежаваща, че почивката може да дава отмора, а разбирането на трудна задача – щастие и увереност.

Около нас е пълно с необикновености, чудеса и приказни неща, а ние успяваме някак да си мислим, че ги няма. Все едно плувци насред океана, твърдо убедени, че наоколо е пустиня без нито капка вода, слепи за давещото ни богатство. И когато съседният плувец внезапно забележи някоя капчица, му завиждаме… Ако не виждаме колко много имаме, колко още в повече трябва да получим, за да почнем да го забелязваме?

Обидно е да си плувец насред океана, който само понякога забелязва по някоя капчица. Но поне е някакво начало. Една мъничка вратичка към необятната цветна градина от необикновености, която е нашият свят, и дори самите ние. Ако се огледаме, може би някъде наоколо ще видим и оставена сладка с надпис “Изяж ме” – или безброй такива сладки. Начини да смалим глупостта и капаците си достатъчно, за да минем през вратичката. И да попаднем в градината, където “скучно ми е” звучи като “жаден съм” от устата на плувец сред океан чудесна питейна вода.

Лесно е. Няма нужда да се кланяме на богове, да изпълняваме командите на гурута, да се молим посреднощ и да тренираме по цял ден. Всичко необходимо е вътре в нас, и великият гуру, който може най-добре от всички да ни каже как точно да го постигнем, сме си ние. Няма нужда от чужди съвети и акъли – можем и сами.

Ако обаче въпреки всичко не знаем откъде да започнем, може просто да се огледаме. Може би диджеят в дискотеката, на която ще отидем довечера, е огромен черен мъжага с племенни белези по лицето. Може би шофьорът на таксито, с което ще се приберем после, е мургав и облечен окъсано, но чисто. Надали имената или историите им ще ги пише по лицата – такива неща са вътре в нас. Но ако случаят реши да ви разкрие скритото, или го усетите по един или друг начин, ще разберете – около вас е пълно с необикновени, невероятни хора.

Просто знайте, че необикновеното го има – и ще започнете да го забелязвате.

Изкуството без защити – първа лястовичка

Чета днес интересна новина – Yahoo пуснали за (платено) сваляне MP3-ка на Джесика Симпсън – A Public Affair. Без никакъв DRM… Да, все още не е свободно предлагане на свободно изкуство. Но е рязко отклонение от надигналия се амок на тема авторски (всъщност измекярско-прекупвачески) права.

Ако вярвам на статията, доста влиятелни хора в Yahoo са на позиции срещу DRM. Напълно е възможно – Yahoo и преди са предлагали музика без защита. Само че тя е идвала все от малки, независими лейбъли. Докато това парче идва от – познайте кой? – Sony BMG! Същите, които станаха печално прочути с “вирусния DRM”, опита си да инсталират ограниченията си на компютрите на потребителите си без тяхно знание и съгласие.

Дали Sony BMG внезапно са “прозрели истината”, “обърнали се към светлината” и прочее? Дали Yahoo са “свещени ангели в битката за свободата”? Според мен – нищо подобно. В деня, когато видя религиозна корпорация (като фирма, не като отделни хора), ще внеса дарение в полза на сектата на Муун.

Просто Sony BMG най-сетне са започнали да разбират простата истина, че липсата на защити повече рекламира продаваното от тях изкуство (дори на цената на някое и друго нелегално копие), отколкото ги лишава от приходи. Осъзнали са това, което сума ти хора повтарят от сума ти време – че свободата на форматите не намалява приходите от продажбите, а в по-дългосрочен план дори ги увеличава… А Yahoo, поради позицията си на продавач, знаят вече от доста време – хората купуват музика по-охотно, ако ще могат да я слушат не само на свързания с Интернет компютър, а ще могат и да си я опекат на СД-та спокойно, и да я слушатна плейъра в колата или в работата, на дискмена…

Елементарно нещо. Само че трудно за разбиране от корпорациите.Когато стане дума за пари, корпорациите са параноидни. Първосигнални – словесният начин за предаване на информация престава да работи. Не разбират от думи, колкото и да им се говори. И са способни да кажат абсолютно всичко, но не и да направят каквото и да било.

Затова тази първа лястовичка е толкова важна. Тя говори, че най-сетне една корпорация се е решила да гласува доверие на свободата на форматите, не на думи, а на дело. С парите си. И то именно корпорация, извършила преди особено “зла” постъпка към потребителите си. Как ли е била убедена, след като думите не значат нищо на такива теми?

Съвсем простичко. С първосигнални средства – плащанията на потребителите. Когато се окаже, че не-заключените формати не носят загуби, става очевидно, че парите, дадени за защити, са излишен разход. И то носещ отвратителен PR на корпорацията. А от тези две неща корпорациите разбират, и още как.

Така че в САЩ очевидно дори големите вече почват да разбират, че DRM e лоша идея. И че “комунистът”, “фанатикът” и “маниакът” Столмън е бил прав – R-то в DRM идва не от Rights, а от RESTRICTIONS. (Всъщност, големите го знаят отдавна, точно затова обожават DRM – но вече започнаха да го разбират и купувачите, и да гласуват срещу DRM с парите си.) А това ме кара да мисля, че в САЩ може и да не се състои 2018. Че американците за пореден път разбраха важността на свободата.

А САЩ, въпреки усилията на Буш и компания, все още са световен лидер. Така че тенденцията ще стигне и до нас. Не бих се учудил дори някой ден да дорастем и ние дотам да си знаем интереса като хора, и да го пазим, колкото и невероятно да ми се струва сега. Но ако не за това, заради американската мода може амокът да ни подмине.

Чудя се, какво ли ще правят тогава проекти и изцепки като тези на КК “Труд”? Как ли ще преглътнат колко пари са дали за защити, за да разберат, че никой не ги поглежда точно заради тези защити. Дали ще разберат навреме, че приливът се е обърнал, и че трябва да бързат, за да не останат на сухо – или ще закъснеят, и останат?

Сигурно и тогава ще се борят, ще плашат инвалидите чрез НСБОП, и ще крият неперфектни документи. Само че не много след това ги чака нещо още по-страшно. И то ще дойде, когато се появят приставки за мозъчни аугментации. Примерно за допълнителна памет. Предполагам, че до не повече от десет-петнайсет години вече ще има лабораторни образци, след още пет-десет – и търговски.

Какво ще правят тогава? Ще забранят четенето на приказките на Каралийчев за хора с мозъчни приставки? Ще прокарат закон, според който това е забранено? Ами хората, които имат добра памет – те какво? Тях и сега ги има. Познавам поне един, който може да повтори вестник от едно прочитане, заедно с печатните грешки и запетайките. Тях ще ги осакатяват, за да влязат в нормата ли? Как ще защищават авторските права върху изкуството ТОГАВА?!

Не знам. Те да му мислят. Стига ми, че и още преди това свободата ще си намери начин да поникне, и да засенчи бурените на алчността.

На всички, които обичат свободата – честито! Днес тя пусна още едно клонче.

Welcome to Bulgaria – 2

Този запис би могъл да се казва и “Задочен отговор” – 2. И по още други начини.

Преди малко повече от седмица близкоизточният конфликт доведе до ново развитие – наложи се държавите по света да евакуират гражданите си от Ливан. По това време правех едно дребно сравнение между нас и Румъния – като страни-кандидатки за ЕС. И реших – просто от любопитство – да наблюдавам събитията.

И двете страни демонстрираха транспортна техника. Но по различен начин.

Румънското правителство евакуираха своите сънародници, като изпратиха президентската си авиация.

Нашето им договори автобуси по бомбардираните от Израел пътища към Сирия. Но пък гордо се качи на новичките Мерцедеси S-класа, срещу които протестирахме преди няколко месеца. Дето Пирински ни убеждава, че политиците ги заслужавали, понеже имали тежката задача да се грижат за всички останали.

Още тогава изприказвахме и изписахме сума ти нещо – колко раково болни са можели да спасят парите за тези коли, какво ли не още… Всуе. Колко се грижат политиците ни за който и да е друг освен себе си, се видя като на картинка. На протестите обаче ходехме по десетина души. На обикновения българин не му пукаше.

Сега стотина българи от Ливан пристигнаха успешно. А можеше и някой израелски самолет да пусне някоя ракета на автобуса им, и да не пристигнат. Въпрос на късмет. Ако беше станало, обикновеният българин щеше да поцъка с език, и да потъне в същата летаргия.

Писал съм преди какво отговарям на въпроса “за кого да гласувам”. Само че напоследък все по-силно ме мъчи друг въпрос.

ЗАРАДИ КОГО да гласувам?!

Заради този “обикновен българин”, дето не му пука ни за раково болни, ни за закъсали под обстрел, ни за нищо, освен за собственото му дебелогъзие ли? Друг път. Едвам се сдържам да не му пожелая да е на мястото било на едните, било на другите. Не го правя от уважение към себе си, а не от каквато и да е симпатия към него – той го заслужава.

Кой е този в България, дето заслужава нещо различно от изметта, която имаме за управляващи? (Добре, че никой друг не смята себе си за измет – иначе щеше да ме е дал под съд за оскърблемие заради сравнението с тях, а аз щях да призная правотата му.) Един на колко са тези, дето заслужават нещо по-добро?

Чудя се – не е ли по-лесно тези, дето ни е грижа, да хванем и да емигрираме някъде заедно? Надали ще се съберем и няколко хиляди души. Да изчакаме две-три поколения, докато другите измрат от лайнодушие и от тормоза на изметта, която търпят. И след това – било да се върнем и да си почнем държавата наново, ако изметта не я е продала на някой срещу банкнотка-две, било да си я направим отново другаде.

Ако обаче това стане, аз лично ще запиша едно изискване направо в конституцията й. Гражданин, който при подобни простотии на правителството си не зареже работа, сън и всичко друго, докато не го свали, да бъде лишаван от гражданство и прогонван. Също и всеки, който след подобно нещо пусне гласа си за същите хора. Иначе не си представям как държавата ни би могла да оцелее.

Толкова.

Welcome to Bulgaria

Не от вчера вече по блогове и форуми се обсъжда историята с bezmonitor.com и претенциите на КК “Труд” към Виктор Кирилов. И колкото повече време минава, толкова по-ясно лъсват нещата – че “Труд” най-вероятно нямат ексклузивни издателски права върху всичките автори, за които претендират, нищо чудно дори за никой от тях да нямат. Но пък имат връзки с НСБОП АД, и наглостта да плашат обикновените потребители и инвалидите.

Да бяха само те… Наглостта е навсякъде наоколо. Пред паметника на Васил Левски вече от месеци стоят табелки с надпис “Един проект на ЕДИН ЛЕВ ИНС” – ако някой не знае кой е съградил паметника, да знаете! Оня ден пък гледам – посреща влизащите в София по Цариградското шосе огромен плакат: “Welcome to Sofia – the city of Sopharma!” Тъй де, да знаем софиянци с какво да се гордеем…

Даже няма нужда от плакати. Велинград само дето официално не са го прекръстили още на Беевград. Кюстендил и в Нова Зеландия да го споменеш, и там ще се сетят: “Ааа, свърталището на Галевци!”… Накъдето и да се обърнеш, всеки град, село, местност, каквото щете, е на някой. А какво представлява този някой обикновено няма нужда от описване.

Едно време имаше един виц за Владко Живков – гледат го двама западняци как безгрижно губи милиони на рулетката в Монако, и си говорят:

– Този откъде има такива пари?!

– Баща му бил много богат. Имал осем милиона овце…

И Владко, и таткото вече не се наблюдават наоколо. Но овцете сме си тук. Такива, дето да ни доят, стрижат, дерат, колят – също колкото щеш. Интересно – овце ли има, защото има овчари, или има овчари, защото има овце?

А ние седим и обясняваме защо сме толкова зле. Виновен ни е хан Аспарух, дето бил ни основал държавата на кръстопът. Виновни са ни Кирил и Методий, че не пишем на латиница. Турското робство, дето ни удържало от прогреса. Съюзите с Германия. Комунизмът. Сушата, кишата и четирите годишни времена…

Точно така е, драги сънародници. Понеже хан Аспарух ни е основал държавата на кръстопът, затова Калчев гушеше рушвети от този и онзи, а Филчев псува пред медиите, и не му пука. Градовете ни ги владеят мутри, защото пишем на кирилица – ако пишехме на латиница, мутрите нямаше да посмеят да се покажат! За подкупността и продажността на медиите ни, разбира се, е виновно турското робство – без него щяха да са кристални борци за истината. На Асан циганина не му дирят сметка за кражбите на ток заради комунизма – иначе нямаше дебелогъзи политици да си правят сметката, че гласове на избори се купуват с кебапчета по-лесно, отколкото с изпълнение на обещания. А пък наркодилърите господаруват из училищните дворове, и шефове на РПУ-та ги пазят от родителите, единствено заради съюза ни с Германия през световните войни.

Как иначе? Още малко, и ще каже някой, че ние не сме си свършили работата – да си притиснем политиците и клептократите! Аааа! На какво прилича това – нас да изкарват виновни! Още малко, и да гласуваме ще ни накарат! Я да си… Какво сме виновни ние? Ние не можем! Ние не умеем!… Мърша ли? Помооощ, обиждат ни!

… Ядни размисли. Ама и на не-чак-Петко Славейковците понякога им идва много.

Принц Теми

– Пълна колекция на Битълс? Трудно. – Два реда снежнобели зъби пробляснаха в усмивка. Две години вече бяхме състуденти с Олушола, научил се бях да му вярвам. По-свястно момче е от повечето българи. – Може би само от Теми.

– Кой е Теми?

– Много сериозен мъж. Отиваш еди-къде си…

Забавих се малко по пътя, защото се отбих да свърша една… много голяма глупост. Адресът се оказа обикновен панелен апартамент. Когато звъннах на звънеца обаче, обикновеното свърши – вратата я отвори нещо, излязло от комиксите. Метър и деветдесет и пет, с мускули като дини, черен като катран, и с племенни белези по лицето. С копие в ръцете би изглеждал по-страшно, отколкото повечето ми познати с автомат. По дяволите, и без копие даже си изглеждаше страшен.

– Влизай, влизай – покани ме великанът така радушно, все едно му бях несрещан скоро роден брат. – Музика ли търсиш?…

– Да. – Българският на Олушола също беше много добър, но този на Теми беше перфектен. – Аз… такова…

– Нещо изглеждаш недобре. – Внезапно погледът му стана загрижен. – Някакви неприятности?

– А, няма проблеми…

Теми не каза нищо, но погледът му се впи в мен като свредел. Направо не разбрах как казах:

– Обраха ме току-що.

Теми отново не каза нищо, но въпросът беше абсолютно очевиден.

– Към хиляда лева…

Черната маса срещу мен внезапно се преля от лявата ми страна. Нямам никаква представа как успя да се промуши покрай мен и стената, без не само да ме докосне, но дори да създаде усещане за навлизане в личното пространство. Движеше се, все едно тече вода. Пътем буквално всмукна обувки и яке от закачалката, и се вля в тях:

– Да тръгваме.

– Къде?

– Да го намерим.

– Как ще го намерим? Та аз само го мярнах…

– Такива си имат район, и винаги се връщат в него, да търсят още жертви. Ще се скрием някъде там, ще ти намеря как, и ще ми го покажеш. Другото го остави на мен.

– Теми, такива винаги или носят оръжие, или имат въоръжени помагачи! Ще те осакатят!

Теми се обърна към мен. Не светкавично – нямаше никакво усещане за бързина, дори за движение. Просто в единия миг беше с гръб към мен, в следващия – с лице, все едно гърбът и лицето му се бяха прелели едно през друго.

– Надали ще са повече от трима-четирима. Толкова са играчка.

– Играчка?!

Теми отново се плъзна покрай мен като безплътна сянка. След миг вече беше в другия край на коридора, на три крачки разстояние. Ръката му замахна и прогони небрежно две-три мухи, кацнали в слънчевото зайче върху стената. Преди да разбера какво става, внезапно светкавично движение на другата пресече въздуха. Дланта й се разтвори – на нея лежеше смачкана муха. Уловена в полет.

– Бавни са, и са слабаци. Да вървим!

Аз обаче вече бях успял да се окопитя.

– Не, Теми. Хиляда лева лесно мога да прежаля. Но това да осакатят някой, който е готов заради мен да иде да се бие – не. Няма да ти кажа къде беше… Дойдох при теб да търся Битълс. Имаш ли пълна колекция?

Теми ме гледа изпитателно секунда и половина. След това обувките и якето като че ли сами се оказаха по местата си, и той се промуши покрай мен и влезе в стаята отляво.

– Олушола ли ти е казал за мен? Или Алекс?

– Олушола.

– Предай му специални поздрави. – В ръцете ми се оказа черна найлонова торбичка с касетки. – Не мога да намеря описанието, ама ще ти го пратя по-късно.

– Благодаря ти! Колко стру…

– Нищо. Днес са те одрали достатъчно. Ти не казваш къде – аз не казвам цена. – Усмихна се, и грамадните му ръце сякаш без докосване ме обърнаха към изхода, безапелационно. – Идвай по-често, ще се радвам да сме приятели…

Африканците от зоната между Сахел и тропическите джунгли притежават вероятно най-добрата генетика в човешкия вид – физическата сила, пъргавината и рефлексите им далеч превишават тези на повечето други хора. Физиката на Теми обаче беше феноменална дори за тази популация – по-късно научих, че той може с една ръка да вдигне и метне на рамо стокилограмова щанга без никакво видимо усилие. Не зная какви са сънародниците му като хора, но той и като личност беше същото – скроен като бог.

– Той е такъв – весело отбеляза Олушола, когато му разказах историята. – Нали ти казах – сериозен мъж. Прибери си парите. И да му ги занеса, няма да ги вземе.

– И щеше да иде да се бие с улична банда крадци заради човек, когото вижда за пръв път?!

– И хич да не го е виждал, ще иде. Не знам дали знаеш – Теми е принц.

– Тоест?

– Син е на краля на племето им. Това означават белезите му… Но не е наследник на титлата, така че е обикновен член на племето. Там няма кралски фамилии и благородници като в Европа. Има крал, и племе.

– Искаш да кажеш, че всеки от племето им би се застъпил за мен така?

– Не всеки, но Теми няма как иначе. Обикновен е, ама е син на краля – опозори ли се, опозорява краля. Така е възпитан, и ще е такъв, докато е жив.

– Хм… Значи наистина е принц. Не по титла, а… по заслуги? По дух?

– Нещо такова. – Олушола присви очи. – С титлата се раждаш или не, но другото си го правиш сам, и няма как да ти го вземат.

Виждал съм после Теми само два-три пъти, все по негова инициатива – не ме беше забравил. Беше ми страхотно симпатичен, но се срамувах да се мотая около него. Усещах, че ще мине дълго време, преди да стана достоен за компанията на подобен човек.

Когато за последен път чух за него, Теми беше диджей някъде в Лондон. Нямам представа дали е бил успял, или не. Но съм сигурен, че е щастлив. Такъв човек просто няма как да е нещастен.

Интересен ми е паралелът с него и Сали. Единият – роден в най-черната и мръсна дупка, която може да съществува, минал буквално през ада, и станал на цената на хиляди мъки човек. Другият – роден в семейството на крал, и лишен от титла и всичко, изкарва си хляба със забавляване на хората, но останал принц вътре в себе си…

И двамата бих нарекъл благородници на духа – да, и Сали циганина, без колебание! И двамата бих се гордял да поставя сред учителите си. И ако успея един ден да постигна това те да не се срамуват, че съм се учил от тях, ще смятам живота си за осмислен.

Защото знам с какво се постига това.

2018 – 2

– Григоре, абе да знаеш случайно някакъв нов начин да се регистрира XP?
– Ти какво си пробвал?
– Първо минавах с командата от javascript, ама я запушиха. След това махах Genuine Advantage Add-on-а през Manage Add-ons. Те и това запушиха, ама ми показаха един номер с Group Policy, дето го отпушва. Ама отскоро и той вече не върши работа!
– Доколкото знам, вече са го вградили директно в кода на Add-on Manager като изключение. И към момента не ми е известен начин да се заобиколи.
– (цензурирано цензурирано цензурирано цензурирано…)
– Знаеш ли, мога да ти предложа начин, който ще ти реши проблема с регистрацията завинаги.
– Да си купя уиндоуса ли? Как ли пък не?
– Защо? Би могъл да си го позволиш.
– По тая логика, трябва да си купя и офис пакета, и всичко останало. Хиляда долара ще са ми доникъде. И при всяка нова версия – пак. Ти луд ли си?
– И на този проблем имам решение. Без да дадеш нито стотинка.
– Стига бе! Ако можеше така…
– Линукс.
– Глупости! Ще си зарежа аз уиндоуса, и ще пиша някакви екзотични команди като в ДОС едно време. Знаеш ли точно кога ще го бъде това?
– Знам, разбира се. Няколко дни след като уиндоуса ти престане да работи, ако не го платиш.
– (цензурирано ЦЕНЗУРИРАНО ЦЕНЗУРИРАНО…)

Почти всеки компютърджия води подобни разговори ежедневно. Защо този ми направи впечатление ли? Заради един друг разговор, който водих със същия човек преди седем-осем години. Ето го, по памет:

– Програмите стават все по-трудни за крадене напоследък. Погледни – разни серийни номера, кодове, проверки…
– И какво? Григоре, ти си параноик. Ще си крадем серийни номера до края на света.
– Може да измислят нещо друго, дето да е по-трудно за крадене.
– А пък хитреците ще откраднат и него. До безкрай.
– Кой знае… Всеки един откраднат Уиндоус, примерно, е загубени пари за Майкрософт. В световен мащаб това са милиарди. За милиарди много неща се правят…
– Глупости. Как ще те хванат Майкрософт, че използваш краден Уиндоус в къщи? А?
– Идея си нямам, ама може да има как. А има ли как, за толкова пари…
– Никога няма да го направят, по една проста причина – преследването на индивидуалните потребители ще струва десетки пъти повече пари, отколкото загубите от краден софтуер. Колко струва Уиндоус? Петдесетина долара? Григоре, що си не гледаш медицината, ами се занимаваш с неща, от които не разбираш?

Вече знаем как свърши този спор, и хич не се радвам, че излязох правият. Ако съм бог, и трябва да накажа някого, ще го направя пророк, на който другите да не вярват… Въпросът обаче е къде сбърка познатият ми. Защо толкова очевидната му логика сгреши.

Защото не си беше направил простата сметка. Сто фирми с по двайсет Уиндоуса всяка правят един милион долара. Един милион потребители с по един Уиндоус всеки правят обаче петдесет милиона долара. Или, ако сте биолози: с какво се хранят най-големите животни на планетата, китовете? С планктон. Дребосъчета, дето не се виждат с просто око. Само че достатъчно от тях нахранват чудесно стотонния бегемот… Така че Майкрософт са научили важния урок – това да ядеш риби може да те направи акула, но ако искаш да порастеш до кит, се ориентирай към планктона.

Защо разказвам всичко това ли?

Знаете ли кой е Сергей Минаев? Доскоро само бях чувал за него случайно – популярен напоследък руски автор.

Представителите на EMI в Русия обаче са разбрали кой е.

Както точно се е случило, ще разберете ето тук. Човекът е казал нещата направо, с точност и проницателност, от които разбирам защо е популярен.

… А аз си спомням как преди време пуснах тук един превод, под заглавието “2018”. Каква ти 2018?! То в 2008 вече не зная какво можем да очакваме!Особено, както казва Минаев, ако имаме глупостта да ИМ позволим да ни яхнат.

Да, засега гонят само богатите – точно както Майкрософт навремето гонеха само фирмите. Как мислите обаче – много време ли ще мине, преди и те да се досетят, че има как да порастат и по-големи от акули? (Или да го видят от Майкрософт или друг досетил се?)

Няма да цитирате книги и поезия ли? Пробвайте. Колко по-сиво ще стане ежедневието ви (ако не сте илитерати) е друг въпрос. Пробвайте, за да видите дали ще успеете. Кажете нещо (на английски, че там базата за търсене е най-голяма), и след това го потърсете в Мрежата. Бих се изумил, ако не го откриете някъде, защитено вече от авторско право – и това при положение, че Google Books още не е активен! В момента, в който изказвате мнението си за съседката, вие цитирате незаконно книгата Х на писателя У. И книгата, и писателят – световно неизвестни, но с авторски права. И агенцията, която държи правата на Х, е в правото си да ви разори по съдебен път.

Невъзможно? Скандално?… Сметнете колко пари могат да се извадят от това, и после ми кажете, че е невъзможно. Погледнете какво се случи с bezmonitor.com заради буквално жълти стотинки – и ми кажете какво НЕ би се случило заради примерно един милиард евро. Или десет милиарда. (Това в България – за целия свят сумата вероятно би била толкова трилиона.) Невъзможно ли?! Най-лесното на света е!

В заключение, две горчиви гатанки:

Що е поданик?

Гражданин, който е сметнал каквото и да било за по-важно от борбата за правата си.

А що е роб?

Поданик, който не си е поправил грешката от предишната гатанка.

Честито… граждани!

Произходът на смеха

Един брадат и остроезичен княз на смеха казваше: “Светът е оцелял, защото се е смял!” И може би това обяснява какво и как е закрепило в човешката еволюция смеха. Но все пак – откъде произхожда той? Как се е появил, и как се е превърнал в може би най-истинската и велика от човешките емоции?

В животинския свят смехът не съществува (с изключение на домашните кучета – и при тях се смята, че свързването на тази гримаса с радостта се е получило в резултат на селекцията от хората). Ако видите дори човекоподобна маймуна да ви се усмихва, не мислете, че ви се радва. Това всъщност е озъбване, и е сигнал в най-добрия случай за омраза, а в не най-добрия – предупреждение, че ще последва атака! (Ако това е тристакилограмова горила, е полезно да се усетите навреме…)

Откъде тогава е произлязъл смехът? Отговорът е колкото невероятен, толкова и очевиден – именно от това озъбване.

Маймуните го използват в два случая. Първият е унаследен още от по-древните стадни животни. При него някой по-високо в йерархията се зъби на някой по-ниско в нея, като проверка на взаимното им положение. Озъбването е отправена заплаха. Ако другият приеме предизвикателството, следва схватка! Ако обаче се откаже, йерархията в стадото е потвърдена без разход на сили и проливане на кръв. Стадо, което има този механизъм, е по-жизнено и силно като цяло, и печели еволюционното съревнование срещу стадата, които го нямат.

Вторият механизъм е по-интересен, и е като цяло специфичен за приматите. При него цяла група се зъби на някой – като правило по-слаб. Присъединяването към групата те кара да се чувстваш на страната на силните, дава ти спокойствието, че лошото отношение е насочено към някой друг. А също и изгражда в групата полезни социални връзки – сплотява я срещу бъдещи проблеми. Тук поддържането на йерархията вече не играе толкова голяма роля – тя подрежда индивиди, не групи. Груповото зъбене отшлифова по-фини социални механизми.

Как ли са стоели нещата при питекантропите? Бих се опитал да предположа. Наоколо има предостатъчно хора, които не са еволюирали много далеч от това звено – според мен те са добри модели.

При тях смехът задължително приема формата на присмех или подигравка. Силният, или групата, се присмива и подиграва на слабия. Всякаква форма на смях по техен адрес се приема задължително като форма на агресия, и се посреща подобаващо. Еволюцията е добавила втора сигнална система, и така е позволила зъбенето да премине от гримасен в словесен вид, но не е променила нищо в същността му. Сравнете един бабуин, който се зъби на по-нископоставения, и на моменти демонстрира посягане за захапване, и един простак, който се подиграва на някой слаб, и на моменти откровено го псува…

Формалната същност на смеха не се е променила от питекантропите насам. Ние винаги се смеем на някого, присмиваме се на определен обект. Разкажете какъвто искате виц, смешка или лаф, и мигновено ще забележите към кого е насочен присмехът. Много рядко се смеем единствено заради силата на радостта, която изпитваме. Маймуната вътре в нас продължава да си личи…

Но вече не сме питекантропи (поне повечето). Еволюцията се е потрудила да изчисти нещата, и е добавила начини да “обеззъбим” още малко смеха.

Първият начин е използването на втората сигнална система, за да позволи абстрактен обект на присмеха. Когато разказваме виц за пияници, ние се смеем на абстрактния алкохолик, а не на някой конкретен. човек. Ролята на присмеха за поддържане на йерархията вече е отпаднала. Групата се сплотява от смеха – но вече само чрез положителния му ефект.

Друг начин е смехът над себе си. Преведен в маймунско-питекантропски термини, той казва: “Аз съм толкова силен, че не ме е страх дори да се присмивам над себе си. И с тази слабост пак съм по-силен от заплахите.” Затова и обикновено схващаме хората, които се веселят и над себе си, и не се обиждат, като силни – дори ако са очевидно по-слаби от нас. И симпатични – защото маймунката в нас иска да се присъедини към по-силния… В същото време, когато някой се шегува със себе си пред нас, той ни казва и “Имам ти доверие, че няма да използваш отстъпването ми, и да ми се нахвърлиш”. А доверието също привлича, особено когато го оказва някой силен.

(Разбира се, когато някой се прави на смешник, за да се подмаже на по-силните наоколо, това най-често не му носи нищо освен презрение. Но това вече е друга тема.)

Всичко това допринася малко по малко смехът да се изчисти изцяло от заплашителния, йерархичен елемент, и да се превърне в израз на чисти положителни емоции. Първоначално това става чрез обществото, което ни учи да го използваме по този начин. След това с времето влиза в нас и на биологично ниво – бебетата се успокояват и радват от усмивка, докато малките маймунчета се плашат от нея… Човешките групи вече биват сплотявани чрез смеха от взаимните положителни емоции, а те са по-добър сплотител от страха и командата. И се учим да определяме йерархията в обществото си не чрез зъбене, без значение през коя сигнална система, а чрез положителна оценка.

Ето как постепенно, тихо и кротко извървяваме пътя от маймуната към човека.

Който пък е част от един друг път – от калта към звездите.

Симпатичният капитан Джак Спароу

Откакто гледах “Карибски пирати”, този момък направо ми напълни душата. И днес, като гледах един рекламен афиш, се сетих за него. Ако и втората серия е също толкова готина, ще е живо удоволствие.

Защо всъщност Джак Спароу е толкова симпатичен? Надали е само заради физиономията на Джони Деп (въпреки че и тя без съмнение има принос). В създаването на подобни образи най-често биват наливани или неизчерпаемият талант на велики майстори, или трудолюбието на екипи експерти по психология на масите и психоанализа на зрителите. Твърде много хора възприемат себе си, или биха искали да се възприемат, като симпатичен хитряга – карък. Симпатичен хитряга, защото на всеки му се ще да е готин и хитър – и карък, за да има някакво обяснение защо в реалния живот нито околните го имат за много готин, нито пък много от хитростите му минават… Така че Джак Спароу е любимецът на обикновения човечец. Точно както “Робинята Изаура” – на домакинята с провинциален манталитет, или “Lost” – на типичното преуморено от работа юпи.

А как да го гледам? Да си купя билет за кино? Или да го смъкна отнякъде на пиратско копие? Тук вече е въпрос на изживяване.

Не знам колко на колко точки, и колко цвята на точка е киноекранът. Но е с поне един порядък над всичко, което предлага домашната техника на този етап. И HDTV, и divx-овете, и dvd-тата трева да пасат. А като прибави човек размерите на екрана, и качественото съраунд озвучаване, разликата става от земята до небето. Киното просто си е истинското нещо!

Да, ама ако филмът е филм. Ако е боклук, и най-големите екрани на света не могат да му помогнат. А пък филми, дето не са филми, наоколо бол. Кои точно са, е въпрос на вкусове – но всички сме единодушни, че повечето филми не стават за гледане.

Затова и практиката ми е отначало да си докопвам филмите на пиратско копие. Ако нещо е филм, а не боклук, си купувам билет за него. Не само заради тръпката от големия екран, а и защото хората, дето са направили свестен филм, заслужават парите ми. Не ги ли финансирам, бездарниците ще удавят света в помиите си.

(Може да е малко пресилено, като се имат предвид финансовите ми възможности, но е въпрос на принцип.)

Като се замисля, около мен няма нито един човек, който да гледа пиратски копия на филми ВМЕСТО да ги гледа в кино. Някои, като мен, ги гледат като “предварителна оценка”. Други гледат само тях, защото не могат да си позволят лукса кино – и дори да им спрат пиратското кранче, пак няма да могат да си го позволят. Обкръжението ми е страхотно разнородно – но с чиста съвест мога да твърдя, че филмовите компании не губят нито стотинка от нелегалното разпространение на филми в него. Независимо имат ли достъп до пиратски копия, които ходят на кино си ходят, а които не ходят – не, и това няма да се промени.

Идиоти ли са тогава хората от филмовите компании? Мисля, че не.

Те си правят сметката, че ако имам достъп до пиратски копия, аз ще ходя само на филмите, които съм харесал. А ако нямам, ще трябва да ходя на всеки, за който съм чул нещо добро. Тоест, разчитат да ми отнемат възможността да преценя предварително дали един филм си струва. Нещо като да ми продават котката задължително и само в чувал.

А това е некоректност към потребителя. За да съм по-точен – това е опит за индиректна измама. Укриване на реалните качества на стоката, докато клиентът не си даде парите за нея – а парите после не се връщат.

И какво се получава? Моят опит да преценя дали един филм си струва, преди да си дам парите за него, е криминално престъпление. А опитът да ме измамят да платя предварително за филм, който може да е боклук, е законен и високоуважаван. Ей, ей, чакайте малко!

Очевидно е, че общество, в което нещата стоят по този начин, не стои на здрави основи. Само че обикновено това го казва със силен глас поредният Ленин. Защо ли имам чувството, че някои хора с пот на челото се трудят да създадат революция в сферата си? Може би не по-малко брутална и лоша като резултати от Октомврийската, ако и също толкова красива като намерения?

При положение, че е възможно да се създаде свръхевтино точно копие, без да се унищожи оригиналът, спирането на пиратството се превръща в юридическо-полицейско-обществено перпетуум мобиле. По-сложно като законова база от физичното, но също толкова невъзможно. Тази война е нещо като войната на Буш срещу тероризма – има начало, но няма край. Не само защото няма как да се каже кога е свършила, а и защото най-много успява в пораждането на още повече от това, срещу което се бори.

И е също толкова удобна за оправдаване на всякакви мерки за орязване на правата и свободите на хората, и връчването им в ръцете на корпорациите. Вече писах преди – едно вероятно развитие на съвременния корпоративен модел е феодално-гилдийна система, и то далеч по-брутална и безмилостна от някогашното Средновековие. Звучи невероятно, но малко ли невероятни неща видяхме напоследък да стават реалност?

Пиратството на филми може да е абсолютно незаконно. От една точка на мерките срещу него обаче се наблюдава един трудно обясним феномен – то става морално! Може би защото мерките стават неморални до степен да го превърнат в морално, просто защото то е тяхната противоположност. Може би заради друго. Но става.

А когато законов императив и морален императив застанат един срещу друг, нещата стават страшни. Такова противостоене се получава обикновено само в тоталитарните държави от най-различни видове – фашистки, комунистически, фундаменталистки… Да, един суров закон срещу информационното пиратство няма сам по себе си да направи САЩ или Германия тоталитарни държави. Но тръгне ли се оттам, твърде бързо ще започнем да си спомняме за законите, които задължаваха лоялния на закона германец да предава на Гестапо съседите си – евреи. Или лоялния на закона българин да шпионира и донася на милицията за “неблагонадеждните”…

Какво става после, знаем. Поне тези, които помним добре комунизма. Как при него се пишеха закони, които да няма как да не нарушаваш – за да може всеки да е виновен, и всеки да може да бъде “прибран” при нужда. Нещо като пълно беззаконие, само че формално уж със законова база.

Как няма после Джак Спароу да е толкова симпатичен?… Капитане, имате ли място за още един моряк на борда? Че тук, на сушата, все още не са пирати вече само овчиците в кошарите.