През 1774 г. Йохан Волфганг фон Гьоте написва романът, който го прави известен – „Страданията на младия Вертер“. („Фауст“ идва много по-късно.) Ако случайно не сте го чели, романът разказва за млад влюбен, чиято любов е отхвърлена и той се самоубива. Класика на Sturm und Drang периода в немската литература, важно влияние върху ранния романтизъм… Но пиша тук за него не заради това.
Наскоро след като творбата е публикувана, Европа е буквално залята от това, което съвременниците наричат „Вертерова болест“. Влюбените младежи масово се обличат като Вертер. По-лошото обаче е, че немалко от тях, ако любовта им не бъде приета, се самоубиват подобно на Вертер. (Английският термин за това е “copycat suicide” – може да се преведе на български като „подражателско самоубийство“.) Точният брой на самоубилите се по подражание на Вертер не е известен; предполага се, че е стотици.
Днес терористите-самоубийци отнемат живота си (заедно с този на околните) по примера на реални или измислени техни предшественици. Дори отчаяни и с промит мозък маргинали трудно се самоубиват само заради обещания за прелъстителни хурии. Несравнимо по-лесно е, ако има на кого да подражават – подражанието е основна част от социалното ни съществуване. (Затова и сред „инструкторите“ им ще срещнете социопати много често, но сред самоубийците – никога.) Те са днешните аналози на последователите на младия Вертер. А Гьоте се оказва в тази аналогия в ролята на днешните идеолози на тероризма.
Парадоксално? Безспорно. Вярно в твърде ограничен контекст? Безспорно. Но дава разбиране за важен елемент от психологията на тероризма. Че той се извършва от психически неуравновесени, маргинализирани и отчаяни хора, по подражание. Това прави очевидни два ключови елемента от решението на задачата по спирането на тероризма.
Първият е наличието в обществото на неуравновесени, маргинализирани и отчаяни хора, които не получават нужната им психологическа, психотерапевтична или психиатрична помощ. Писал съм вече по въпроса. За мен лично решението на този елемент е със социални средства:
- Създаване на максимално удовлетворяваща професионална заетост за огромното мнозинство от хората (и професионално обучение, ако е нужно).
- Проследяване на психичното здраве периодично, така както в развитите държави се следят рискови елементи от физическото здраве.
- Специално внимание към рисковите групи и превенция сред тях – достъпност на помощ и т.н.
Всичко това е извънредно скъпо дори при оптимална организация. Но вероятно е десетки пъти по-евтино, отколкото са преките и косвени вреди от дори само един терористичен акт от категорията на тези в Париж или Брюксел.
Вторият е превръщането на тероризма в непривлекателен пример. То също има няколко елемента:
- Анонимизиране на извършителите на терористични актове, с всякакви средства – скриване на идентичностите им от медиите и т.н. Няма ли запомнен, кандидат-терористите ще знаят, че и те няма да бъдат запомнени.
- Заличаване на следите от извършеното. Не-вземане на забелязващи се предпазни мерки. Не-приемане на страха във всички възможни отношения – поведение, политика… Бързо ремонтиране на всичко повредено до предишното му състояние. Не-промяна на отношението към „различните“. Терористите трябва да знаят, че смъртта им ще бъде безсмислена.
- Превръщане на терористите в посмешища. Маргиналите искат да бъдат страшни, а не смешни. Подигравки с тях, представяне като откачени слабаци, неспособни да се справят с живота страхливци и мамини синчета, и т.н.
Накрая, но най-важното: разбиране на истината за ситуацията.
Чета днес къде ли не псувни и проклятия по адрес на Ангела Меркел – тя пуснала бежанците в Европа, та затова сме се давели в тероризъм. Ало, псувачите! Колко от терористите до момента са бежанци? От известните до момента към поне трийсет души? Не помня дали имаше един, или и той се оказа, че не е. Я пак за бежанците и тероризма?… Пак мелят същото. Когато заблудите говорят, фактите мълчат. И когато говорят парите и опорните точки – също.
Отсега нататък ще смятам всяко изказване „бежанците са терористи“ за изказване „АЗ СЪМ ИДИОТ“. А ако и след обясняване на реалността продължи да го твърди – за „АЗ СЪМ КРЪГЪЛ ИДИОТ“. А кръглите идиоти не са за спорене с тях – те са за подигравки и игнориране. Разговор с тях може да има след като покажат признаци на излекуване от идиотизма. Преди това би бил безсмислено хабене на частичка от единствения ви живот, която няма да се върне. Не си струва.
Защо е важно ли? Просто е. За кого е изгодно да вярваме в грешни обяснения, да търсим в грешна посока, да се борим с грешни причини?… Точно така. За терористите и тероризма. Да, и за любителите на думи като „либерастия“ и „толерастия“. Да, и за тези, които ненавиждат богатството и уредения живот на западните демокрации. Но най-напред за терористите и тероризма. Чак после за съюзниците и спонсорите им.
—-
… Този запис трябваше да свърши тук. Но ме налегнаха мисли, които може би е полезно да споделя. А може би не е. Не мога да преценя… Ето ги. Мислете каквото искате.
Напоследък понякога се хващам, че смятам мнението си за едва ли не неоспоримо. Че се чувствам по-умен от другите. За съжаление, обществото ни напоследък гъмжи от мнения, които карат всеки да се чувства гений на фона на споделящите ги. Да, знам, че поразените от тези меме-вируси са хора точно като мен. Че те най-често не са виновни, че не им работи антивирусът. Че правилното действие е търпеливо и кротко да се воюва със заблудите им, да се води борба за спасяването им. Да мразиш болестта, но да обичаш болния…
Но когато се чувствам сам срещу толкова много, понякога си спомням Румата Есторски от „Трудно е да бъдеш бог“. За неговото отчаяно разсъждение как, когато сме сред подобни нам, е толкова лесно да се смятаме за хуманисти, да мислим че хуманизмът е скелет на натурата ни. И как, когато се окажем сред тези, които не знаят какво правят, кладенците на хуманизма в нас пресъхват със застрашителна бързина. Нищо, че незнаещите какво правят не са виновни, че са не престъпници, а жертви… Спомням си и притчата за Исус, който казва, че всички хора са добри, и току-що ударилият го центурион също – а удря, понеже е осакатен от други добри хора…
Но къде е границата на доброто, редно ли е дори злото да бъде оправдано и прието като осакатено добро? Може би всичкото зло по света е просто осакатено добро?
И защо ми е да мисля, че да, трудно е да бъдеш бог? Поставил ли ме е животът в тази роля, че да ме вълнува това? Без да ме пита искам ли го или не? Не ме е поставил, понеже принципно не е възможно, или е поставил в нея всеки, защото принципно не е възможно иначе?
Дълбоки философии. Вечни въпроси. Надали ще им отговоря… Но нека се опитам да преборя поне най-очевадните, най-бруталните заблуди. Пълен със съмнения и неувереност в себе си, уморен над клавиатурата, в блог четен от шепичка хора. Начел се с рицарски романи Дон Кихот, който ясно осъзнава, че шлемът му е просто бръснарски леген, конят – кранта, а измислените великани – абсолютно реални и истински мелници, смилащи милиони зрънца на подготвен за консумация субпродукт. Който знае, че повечето от малкото, които го слушат, го правят за да му се смеят. А на многото, които не го слушат, изобщо не им пука. Техният девиз е „Свобода не ща, салам ми дай“…
Който може иначе и по-добре, нека го направи. Аз – така и толкова.