Grigor Gatchev - A Weblog

(Продължение на този и този записи.)

Произходът им е най-различен. Някои са преводи от руски и англоезични колекции (благодаря на един коментар, който ми подхвърли идеята). Други са ми разказвани от медицински работници.

—

Любителки на татуировките, моля ви, не си татуирайте коремите! Че ако знаете какво е да напасваш линиите в операционната…

—

Прочела една наша пациентка в някакъв вестник за народна медицина рецепта за „извеждане на шлаката от организма“. А именно: яде се памучна вата и се пие маслиново масло. Стимулирало било черния дроб.

Извадихме от нея към три кила вата!…

—

Спешно повикване – „посинял съм“. Накратко – я асфиксия, я инфаркт… Хвърчим натам с пусната сирена и пълен реанимационен набор.

Излиза да ни посрещне пациент, син като на’ви.

Диагноза: одеалото му пуска боя…

—

Решил пациентът да си промие резервоара на колата. Поопръскал се. Отишъл след това до тоалетната, запалил там цигара, направил фойерверк. Слава богу, само се поопърлил. Пуснал душа, угасил се. Хуква жена му да вика Бърза помощ (нас), а той, свалил мокрите и опушени дрехи, чисто гол се хвърля да бърше калния под. Очевидно някои неща са му се клатели, защото котката решава да си поиграе с тях, скача и забива нокти. Хвръква юнакът като ракета „Стингър“ и бойната му глава поразява радиатора на парното. Пуквайки се при сблъсъка – за щастие леко, но достатъчно, за да го остави в несвяст.

Пристигаме ние, натоварваме го на носилката и докато го носим по стълбите, жена му разправя историята на заболяването. На едно място от смях го изпуснахме, та в момента е и натъртен…

—

Играем с брат ми, седем-осемгодишни, на война на село при баба. С пистолетчета, дето изстрелват с ластиче пластмасови „куршуми“. Какво правих не помня точно, ама си вкарах един в ухото. Тръскам – не излиза!

Братът се уплаши и викна баба. Хукна тя към кметството, където беше единственият телефон в селото, да повика Бърза помощ. Казала им, че имам куршум в ухото.

За под десет минути пристигнаха от града и Бърза помощ, и патрул милиционери…

—

Докарват ми от реанимацията някакъв. Инфаркт, едва го извадили. Влизам да го видя:

– Как сте?

– Супер! Тая работа направо спасява животи!

И гордо ми показва гривната си амулет.

—

Викат ни по спешност – някаква бабка починала. Пристигаме, там вече се събрали 7-8 приятелки на нейна възраст. Бабата не мърда, дишане и пулс не се наблюдават, покрита с трупни петна – картинката ясна. Пишем смъртен акт, наставляваме дружките ѝ да я изкъпят и да ѝ вържат устата с някоя кърпа, че да не я погребват зяпнала.

На следващата сутрин се обажда диспечерът:

– Вие ли ходихте вчера при оная бабка? Приятелките ѝ звънят да питат може ли да ѝ развържат устата.

– Защо да ѝ я развръзват?

– Била се събудила и искала чай, а пък през кърпата не ставало…

Скъсахме смъртния акт. С удоволствие.

—

Нищо не знаете вие за контрацепцията!

Пристигаме на адрес и намираме девойка да лежи до половината в кървава пяна. Която покрива и леглото и половината стая. Оказва се, за споменатата цел момичето сипало голяма доза избелващ прах за пране в пералнята и си пъхнала изходящия шланг… сещате се къде. Химическо изгаряне, шок, масивна кръвозагуба… До стационара я докарахме жива, нататък какво се е случило с нея не знам.

—

Снемам анамнеза на пациентка преди анестезия. И в един момент тя ми заявява абсолютно спокойно:

– Докторе, а веднъж имах летален изход!

Успокоих я:

– Не се безпокойте. Щом веднъж сте имали, то не повтаря.

—

Пристига при мен девойка. Трета година вече се опитват с мъжа ѝ, но деца няма. Питам я:

– Какъв е резус-фактора на мъжа ви?

Тя лекичко се изчервява и показва с ръце:

– Ами горе-долу такъв…

—

Седя си в кабинета, пиша картоните. Отвън от коридора се чува ядосано и гръмогласно:

– Върви по дяволите!

Дотук добре, но след петнайсетина секунди се почуква на вратата:

– Извинявайте, може ли? Пратиха ме при вас…

—

3 през нощта, повикване в полицията. Жена на 28 години я болял кракът. Пристигам там – наглед нито пияна, нито нищо, само мръсновата. Какво я боли не може да обясни – коремът (пипам – нормален), главата (преглеждам – уж всичко наред), кракът (и там нищо особено)…

Изведнъж почва да крещи:

– Докторе, помагайте! Душат ме!

– Кои?

– Как кои? Котетата? катерят се от стомаха към гърлото ми и ме душат!

– Спокойно, ей сегичка викам специалисти по котетата.

Звънвам да пратят дежурен психиатър. Тя междувременно решава да повърне котетата. Полицаите я изкарват спешно на улицата. Влиза след малко обратно, сяда, внезапно скача и почва да къса дрехите от себе си. Оказва се, че по нея пълзели мишки. Полицаите се блещят. Слава богу, пристига психиатърът, поглежда я и казва: „Стара позната“. Караме я в клиниката с диагноза „алкохолна психоза“…

—

Нощно повикване – „на жената ѝ е лошо“. Пристигаме – заварваме семеен скандал, и двамата около 50 и пияни като свине. Тя крещи, че имала кръвно. Той заплашва, че ще скочи от прозореца. Тя се доразкрещява: „Нищо не можеш да направиш като мъж!“ И той, преди да успеем да направим каквото и да било, изхвръква от прозореца. Петият етаж.

И двамата със сестрата спринтираме надолу по стълбите и мислим за най-лошото. Без да ни пука за кръвното на мадам. Заварваме Супермен да се въргаля в пряспата пред линейката и да се опитва да стане.

Смъкваме и мадам и ги натоварваме и двамата. Шофьорът обаче не е в състояние да кара. Дремел на кормилото, когато изведнъж пред линейката бухва от небето с трясък тяло!… Сядам на кормилото, стигаме до диспансера. Преглед на Супермен, рентген от всички посоки и на всички места – синини, драскотини и няколко дребни порязвания от стъклото. Мадам е забравила, че има кръвно. Изписваме ги, те тръгват към денонощния магазин за бульон трезве.

Шофьора ни през това време го наливаме със системи и го поим с валериан…

—

Дежурен съм в неврологичното отделение. Към три през нощта – внезапен шум и викове. Тичам да видя какво става. Дементна бабка очевидно е сънувала лош сън. Скочила и с викове: „Пожар! Пожар“ грабнала шишето с водата и почнала да гаси съседките по стая…

—

Събота нощем. Повикване… в градската сауна.

Пристигаме. Мъж на средна възраст прави нещо, което сигурно му прилича на изкуствено дишане и сърдечен масаж. На нас повече ни прилича на секс, вероятно защото девойката очевидно е проститутка. Заемаме се с нея. Вадим я от оня свят. Клиентът се оказал такъв жребец, че чак сърцето ѝ спряло.

След няколко дни пристига в болницата и носи подаръци. На мен букет цветя, а на доктора ваучър за три часа „обслужване“.

По-добра благодарност от тая на доста други пациенти…

—

Два часа през нощта. Двама полицаи, прегъвайки се от смях, ни влачат замаяна девойка с голяма цицина. И облечена странно: блузка и гащички. Ридае и хълца:

– Изрод такъв! Така да ме измами!…

– Кой? Какво?

– Ми запознахме се с него, значи. Заведе ме на ресторант, дойде да ме изпрати. Завихме в храстите, и като си събух дънките, той ме светна с нещо по главата, грабна дънките и побягна! Изрод такъв! Така да ме измами…

—

Оплаква се човекът от болка в гърлото. Очевидно ангина. Гледам го:

– Някакви странни налепи имате…

– А, мазах го с изпражнения…

След такава случка уринотерапията почва да ти се вижда едва ли не нормална…

—

Докарват ми за вадене на млечен зъб четиригодишен юнак. Врещи, но отваря уста. Измъкнах зъба. Обяснявам на майката какво да прави по-нататък. В това време юнакът заявява:

– Да се мааме оттука, оти си е е***о м*****а!

—

Криптиращите вируси не са от вчера. Философията им е проста: гадинката шифрова всичките ви ценни данни и ви оставя подсетка колко и как трябва да платите, за да ви бъдат разшифровани. Ако киберкримките са в настроение и вместо това не ви поискат още пари. Случва се – която крава дава мляко, се дои повече от веднъж, нали?

Подобен вирус се разпространи доста из България напоследък, въпреки антивирусите. Само за последните две седмици съм спасил към три терабайта данни. Естествено, където са си правили редовни бекъпи на информацията, и то както трябва. Като минимум, вируси има отвреме-навреме, а дискове гърмят редовно.

Хората се делят на два типа. Едните са, на които им е гръмвал харддиск или вирус им е шифровал данните. Другите са, на които това тепърва ще се случи. И в двата варианта си струва да имате резервни копия на информацията.

Особеното в среда на шифроващи вируси е как си струва да правите резервните копия. А именно: включвате към компютъра страничния носител (примерно преносим харддиск), копирате новите данни и го изключвате колкото се може по-бързо. Така дори компютърът ви да е заразен с шифроващ вирус, който не сте забелязали до момента, шансът да успее да шифрова информацията и на страничния носител спада почти до нулата.

НЕ работят, поне срещу този вирус, следните идеи:

– да бекъпвате информацията си на споделена директория на друг компютър или на сървър, или на постоянно включен преносим харддиск (вирусът ги открива и шифрова всичко и там)
– да архивирате информацията (вирусът шифрова и архивни файлове)

Най-лошата възможна идея, естествено, е да платите на киберкримките. Гаранцията, че ще ви разшифроват информацията, е думата на престъпника. А дори да го направят, спонсорирането на кибепрестъпността е инвестиция в още по-големи ядове утре. Отказал съм се вече от идеята, че мога да накарам хората да спрат да си вредят, но все пак съм длъжен да пробвам.

Предупреденият е въоръжен. Ако има акъл. Бъдете предупредени и имайте акъл.

Много хора прочетоха книгата. Още повече гледаха първите части на филма. Вече по екраните се върти и последната. Защо тогава пиша това представяне?

Прочелите докрая ще разберат. Надявам се.

„Игрите на глада“ е фантастика за едно далечно бъдеще. В САЩ се е установило общество, което много напомня средиземноморския екумен отпреди две хиляди години. Един… град? държава? столица? – Капитолът – управлява и контролира с желязна ръка. Жителите му са заобиколени от луксове и разкош, позволяват си какво ли не, дори бедните сред тях живеят прилично. А останалата част от страната е разделена на окръзи. В тези от тях, които произвеждат оръжията на Капитола и дават повечето от войниците му – не съвсем бедно, ако и много по-зле, отколкото в Капитола. В останалите цари мизерия.

Голямото развлечение на този свят са ежегодните Игри на глада. В тях участват по двама тинейджъри от всеки окръг. Целта им е да оцелеят във враждебна среда и да елиминират – тоест, ликвидират – всички останали участници. Последният останал жив печели Игрите на глада, става любимец на публиката и бива осигурен доживотно.

Тръпката за зрителите е невероятна. Те живеят със случващото се на сцената на действие. Избират си любимци, подкрепят ги, спонсорират ги и т.н. Шансовете на играчите зависят от тяхната подкрепа може би повече, отколкото от всичко друго. Тези игри са тяхното голямо развлечение. Ако го няма, жителите на Капитола ще се почувстват лишени от развлечения. А още от древен Рим знаем – тълпата иска хляб и развлечения. (Името на тази държава – Панем – не идва от „Пан Американа“. Идва от „Panem et circenses” – „хляб и развлечения“. Впрочем, от „circenses“ пък идва „циркове“. Учете латински, по-полезен е, отколкото мислите.)

В окръзите подкрепата за това зрелище хич не е така ентусиазирана. Там като цяло не достига хлябът, освен в „своите“ окръзи, така че търсенето на зрелища не е на преден план. И това според мен е голямата грешка на Капитола. Ако имаше достатъчно хляб навсякъде, окръзите не биха се вдигали да подкрепят своите деца, умиращи в Игрите. Биха ги гледали с удоволствие, биха залагали на тях, биха били щастливи от хубавото зрелище. И то би ги учело на своите „ценности“ – да не се обединяват, всеки да е за себе си, всеки да прави сечено на всеки при всяка възможност, за да заслужи благоволението на Домакина на Игрите.

Всъщност, с приближените до Капитола окръзи, които имат достатъчно хляб, е точно така. По време на войната на окръзите голяма част от тях са на страната на Капитола. Ако всички имаха хляб, война нямаше да има. Изолираният таен тринадесети окръг нямаше да има никакви шансове… Очевидно президентът Сноу е добър тактик, но лош стратег.

Авторката Сюзън Колинс неведнъж е обвинявана, че книгата ѝ е злобна пародия на съвременния свят, със САЩ в ролята на Капитола, а останалите държави – на „добрите“ бедни окръзи. Демек, че е антиамериканка. Само че тя отговаря на тези нападки малко, а книгата ѝ говори много… Фантастиката винаги е била чудесна алегория. Криво, и точно затова увеличително стъкло, през което можеш да разгледаш по-внимателно неясните неща, и да видиш истината за тях. И много американци пък я подкрепят точно затова. Тези, които са разбрали, че САЩ може да бъде световен лидер, ако получи морално превъзходство – иначе казано, ако преодолее имперщината си.

Е, това си е проблем на САЩ. Само че „Игрите на глада“ всъщност не илюстрира само тях. Друга държава, която според мен много пасва на тази книга, е нашата.

Гледате ли риалитита, мили ми читатели? Да сте забелязали българско риалити, което да не е съградено на философията „прееби-другарче“? Светът е пълен с други сортове риалитита. В някои държави те са далеч повече от „тези“. У нас обаче няма нито едно. И понеже у нас с работа до скъсване се изкарва колкото да не умреш от глад, а вече три поколения на това сме свикнали и само него знаем, населението е доволно. Гледа с кеф и въодушевление някои „игри на глада“ – било обикновени, било ВИП, било фермерски, било както там решат да ги кръстят за разнообразие. Коментира, залага, въодушевява се, подкрепя своите. Без даже да се запита – абе не е ли по-интересно да не си прецакваш другарчетата, да им помагаш вместо това? Не за да им забиеш ножа после, а истински? Да печелят най-свестните, а не най-изкусните и манипулативните?…

Мисля си – докато сме такива, ще продължаваме да гледаме „игри на глада“. Само че не по телевизията, а около себе си в реалността. Защото проблемът не е в световни конспирации на зли продуценти, които не искат да покажат каквото хората търсят. Проблемът е, че българите търсят именно прецакване на другарчета. Че тези, които биха се радвали на нещо друго, са миниатюрна шепичка. И че като правило живеят в мизерия… Това е най-страшното. Докато съотношението е такова, не ни трябват световни конспирации и зли врагове – нито външни, нито вътрешни. Нито зли ЦРУ-та, КГБ-та и МОСАД-и, нито едновремешни генерали и новоиздигнали се капота. Проблемът не е в тях, те са ни изтритото и прозрачно оправдание. В нас е.

Е… приятно гледане на „Игрите на глада“!

Преди доста време, отегчен и оказал се с малко свободно време, седнах да чета първото пробутано ми като някакъв вид фантастика нещо. Наглед непретенциозна книжка от неизвестен ми автор… След като я привърших обаче, се постарах да запомня добре името на автора. Интересното съчетание на идеи беше оформено и изпълнено с великолепно писателско умение. Не беше нужно да съм специалист по литература, за да усетя – на този автор му предстои кариерата на майстор.

Книгата се казваше „Душа назаем“. А авторът – Тихомир Димитров.

По-късно и се запознах с него. Не помня дали първо дойде срещата на едно феновско събиране, или първо открих в Мрежата неговия блог. Няма и значение – Тишо е еднакво ценен и на двете места. Винаги оптимист, но без да губи трезвата си преценка. Бистър ум и възхитителна личност – с позиция и аргументи за нея.

След „Душа назаем“ последваха още книги. Пътеписи, съвременни български разкази… Като поклонник на фантастиката обаче с нетърпение чаках Тишо да се върне към нея. И това най-сетне се случи.

Новият му роман се нарича „Аварията“, и имах привилегията авторът да ми позволи да го прегледам предварително. Наистина е привилегия, не само заради доверието на автора – и заради качеството на произведението.

Сюжетът е изпълнен с неочаквани поврати. Всеки път, когато си помислех, че „нещата влязоха в познато русло“, следваше изкусен завой и тръгваха в съвсем друга посока, хем логична и достоверна, хем непредположима докато не се случи. Уж фантастика, а в същото време разкошна илюстрация на българския манталитет, и със силните, и със слабите му страни. Нещо, което бих гледал на филм с най-голямо удоволствие. Мога единствено да изкажа възхищението и завистта си към Тишо.

Не зная дали ще бъде отпечатана скоро. Не съм питал – може би вече е. Вероятно трябва да попитам автора, но пропуснах… Твърдо съм решил обаче – прочел я или не, появи ли се на хартия, ще си я купя. Не само за да поощря автора, но и за да имам свое собствено копие. Изпълненията в стил 2018 не ми харесват.

И знаете ли какво? Ще издам една малка тайна. Тишо усилено работи по продължение на романа! Така че приказката няма да свърши. Не зная накъде ще завие, и точно това е най-хубавото в нея!

Масовият читател на фантастика често е чувал, че има и българска. Понякога дори е чел по нещо. Но не са чак толкова много тези, които са чели по нещо от Янчо Чолаков.

А си струва. Янчо не го бива много да вдига шум около себе си. За компенсация го бива да пише – и то чудесно. През март миналата година разказът му „И попита войникът: „Кой ме повика?““ излезе (в превод на английски на Калин Ненов) в луксозното американско списание Nameless. А за тази година е в списъка за „Джон Кембъл“ – награда за дебютанти (на английски език). Единственият в тазгодишния списък, който не е американец – дано това дава представа за качеството му. (А и за това на преводача.)

Изобретателността на Янчо като писател винаги ме е смайвала и възхищавала. Богатството на произведенията му на идеи, фантастични и общочовешки – също. Не крия, че съм му фен – напротив, гордея се с това. И се радвам, че ме подсетиха най-сетне да напиша нещо за него.

Оттам нататък – статията за него в БГ-Фантастика. Там има и биографични данни, и различна интересна информация. И най-важното – списък на произведенията му, както и къде, кога и в какво са издавани. Подозирам, че също не е пълен, но е по-добре от нищо.

Уви, официалният му сайт е временно закрит. Но въпреки това, ако попаднете на нещо от него, използвайте възможността да го прочетете! Съмнявам се да ви разочарова.

Успех, Янчо! И, за бога, пиши повече! 🙂

Какво за съжаление стана в Париж вече знаете.

И как за съжаление реагира на него солидна част от целокупния български народ – също. Като народ, на който патриотизмът му се крепи на изпросен хляб, харизана сланина и откраднат лук. Когато учителката по литература ми разправяше, че Ботев бил безсмъртен, не ѝ вярвах. Ех, детство с вирнат нос…

Добре, че има един Венци Мицов да отсрами народа ни. Да напише с какво не е съгласен и да иде да остави цветя пред френското посолство. Гордея се, че съм му сънародник. И се срамувам от тези, които можеха, но не го направиха. Дето ще изкарат Мицов луд. Без да се сещат за приказката „Лудите, лудите – те да са живи“. Понеже, както е написал един друг безсмъртен, „Те, и никой друг умиха лицето на България, когато умните и свестните се криха под миндера.”

И колкото и да нямам време, все пак имам блог и понякога по някой се обърква да ме прочете. Така че не е достатъчно да оставя и аз цвете – длъжен съм да заявя мнението си. За тези, които искат да го прочетат. Който не иска, не е длъжен.

Франсоа Оланд побърза да заяви, че това няма да остане без последствия. Какви ще са последствията обаче тепърва ще видим. Ако се изчерпат с джобен тенис и полумерки, следващите удари наистина ще са във Вашингтон, Лондон и Рим. И пак в Париж. И още другаде. Бесните кучета не спират да хапят, когато ги нахраниш и им се поклониш – спират единствено след като бъдат застреляни. Колкото и да се кланяме на такива като „Ислямска държава“, милост за нас ще имат колкото имаха за французите. Спокойни можем да бъдем само след като ги погребем.

Отвратително? Безчовечно? Абсолютно. Достойният човек не изтребва другите, дори ако те са недостойни и търсят как да го изтребят… Вярно? Уви, пак абсолютно. Можем да опазим скъпите ни хора единствено когато бесните кучета бъдат избити.

Има ли път, по който можем хем да дадем сигурност на близките си, хем да запазим достойнството си? Много е трудно. Но мисля, че има.

Едно време е нямало лечение за чумата. Антибиотиците все още са били ненаучна фантастика. Когато е пламнела епидемия в някой град, са го ограждали с войска и не са пускали да излезе никой. Въпреки че хората вътре са били честни и свестни. Просто това е било единственият начин да спрат чумата да не настигне и убие още много и много други, също честни и свестни хора… Когато са открили стрептомицина, нещата са се променили. Но дотогава е нямало как иначе.

Сега сме в същото положение. Крещим „Да избием терористите до крак!“, но не се сещаме най-важното – терористите са болни, болестта е тероризмът. Да избиваме терористите, без да се борим срещу тероризма като идеология, би било все едно лекар да воюва с пациентите си, но не и с болестта, която ги мъчи. (Психиатрите вероятно го разбират много добре.) Да, все още стрептомицин против тероризма няма и се налага да избиваме заразените, преди да са донесли смърт и доразпръснали заразата. Но трябва и да знаем, че това е временно и недобро решение – истинският ни враг е идеологията на тероризма.

Срещу терористите могат да отидат и да се бият далеч не всички – заради възраст, здраве и какви ли не други причини. Срещу тероризма обаче може да воюва всеки. И според мен всеки достоен човек е длъжен да го прави. Това е цената на правото да се смяташ за достоен. Глас има всеки, в тази война оръжието са думите ни. Те са, които могат да спасят зомбирания болен, който може би ще се окаже честен и свестен. И те са, които могат да поразят и убият болестта.

Думите са, които могат да покажат, че тероризмът не е героизъм или достойно дело – че е обикновено избиване на деца, старци, невинни и беззащитни хора. Че ако терористът е бил дори на косъм мъж, е щял да иде да воюва срещу войници, а не да стреля с автомат по безоръжни жени и деца. Че това му действие е най-истинското признание колко неописуемо уродлива, паднала и жалка е идеологията му. Че с нея може да примами само такива, дето искат да са касапи на беззащитни хора. Че това и толкова ѝ е „героизмът“. Че тя е идеологията на еталонната, завършена човешка измет.

Думите са, които могат да покажат, че терористите нямат религия. Да, конкретно тези терористи убиват в името на исляма. Андерс Брайвик пък изби близо сто деца в името на християнството. Някои израелци убиват палестинци в името на юдаизма. Сталин е избил милиони в името на комунизма, Хитлер – на нордизма… Всички тези убийци имат една и съща религия – „моите прищевки оправдават смъртта и страданието на другите“. Тя се крие зад всяка религия, която ѝ падне, но истинското ѝ лице е това.

Думите са, които могат да покажат, че терористите, декларирали различни „религии“, не са врагове – че са кръвни братя. Пол Тибитс – командирът на бомбардировача, пуснал бомбата над Хирошима – по повод един друг атентат беше заявил: „Изличете с атомно оръжие всички арабски столици, да видим ще посмеят ли да правят пак атентати!“. Докато има Пол Тибитсовци, ще посмеят с гаранция. Той ще се погрижи на света да има достатъчно араби, загубили невинни близки от ръката на американците, европейците или там който, престанали заради болката от загубата да са честни и свестни, и готови да избиват на свой ред невинни хора в отговор… Истинският ни враг не са „тези“ или „онези“ терористи, „наши“ терористи няма. Всеки терорист, откъдето и да е, е истински враг на достойните хора. И най-вече този, който им предлага помощта си – така той насъсква други достойни хора срещу тях, принизява ги до себе си, превръща ги в същата измет.

(Напоследък екраните преливат от една прекрасна научно-фантастична аналогия на реалността – шестте серии на „Звездни войни“. Една чудесна илюстрация как злото грижливо и търпеливо скарва добро с добро, кара ги да воюват и се издига върху разрухата им. Да, може би в реалния свят няма Палпатиновци и световни конспирации, но идеологията „прищевките ми оправдават средствата“ я има. И както невеществената, но напълно реално съществуваща наша личност командва и координира веществените ни и конкретни крайници и органи, така и тази невеществена идеология командва и координира реални хора. Всеки от тях, чрез служенето на своята част от този интерес, се координира неусетно с другите и създава общото зло, нашия истински враг.

Да, него няма как да го победим бързо и лесно, точно както няма как да изгребем бързо и лесно дълбок вир. Спрем ли реката, която го пълни, бавно и трудно, но ще го изгребем. Не я ли спрем, ще го изгребваме завинаги.

А докато изгребем този вир, аз лично смятам да не се страхувам, когато отивам до магазина. Да пиша и занапред в блога си срещу всякакви изроди – терористи от някъде си или родни корупционери и престъпници. И да им се противопоставям с всичко, което мога – и думи, и действия. Който умре прав, умира веднъж; две смърти няма, вечен живот също. Който живее на колене обаче умира всеки миг. И не го разбира само когато е паднал до степен не просто да няма капка достойнство, а да не знае какво е това и че може да бъде имано. Който иска, нека живее такъв живот.

Аз предпочитам дори по-малко, но истински. Само той е живот.

Както си спомняме от един tweet на Калоян Кирилов, има тайно общество, чието съществуване е заплаха за човечеството. Което непрекъснато се множи и завладява нови и нови територии.

Наричат ги илитерати. И светът около нас все повече попада под тяхната власт. А от нея по-разрушителна, унищожителна, опасна за всеки поотделно и всички нас заедно няма. И няма как да има. Няма зло на света, което да може да причини и малка част от страданията и бедите, които ежедневно причиняват на човечеството илитератите.

Наскоро бях в IKEA. На почти всичко гордо висяха надписи: „5 ГОДИНИ БЕЗПЛАТНА ГАРАНЦИЯ“. Очаквам следващия път да видя мебели от дървено дърво, огледални огледала, столове за сядане и легла за лягане. Където едното, там и другото.

Какво общо имат илитератите ли? Че заради кого са поставени тези надписи? Ако илитератите не съществуваха, ако не бяха основната сила в нашето общество, щеше ли някой дори да си помисли да слага подобен надпис? Или ако оборотът, доходите и съществуването на магазин дори с размера на ИКЕА не зависеха от тях?

Или пък друго. Преди нещо време гледах олио, което биваше рекламирано, че съдържа 0% холестерол. Не виждате ли и в тази реклама тайното могъщество на илитератите? Пред което се кланят и с което се съобразяват създателите ѝ?

Наскоро четох и някъде из Нета за съществуването на кампания за чист боклук. Не виждате ли и там, кажете ми, титаничната сянка на илитератите? Как се надига и смазва дори Интернет? Как го изсушава и изпразва от съдържание, и го изкривява към собствените си потребности?

Но може би най-категоричната демонстрация на влиянието на илитератите върху света на парите, която съм виждал, беше месо от крави, държани на вегетарианска диета. Специално предназначено за вегетарианци и вегани. Някой още да се съмнява след такова нещо в могъществото на илитератите?

Погледнете дори обикновените фирми. Какво ви говорят имена на фирми като „Пешкиров инкорпорейтид“, „Еднолична фирма Генов и син“, „Фирма Водопад Ниагара – водопровод и канализация“, „Бетон-Интелект“, „Микроинтелект ООД“ (боже, колко интелект имало на този свят, боже…) Кажете, че илитератите нямат тук пръст!

Вече на зная – има ли нещо, което да може да спре пълното ни завладяване от илитератите. Очаквам наоколо да се появяват все нови и нови признаци на зловещото им влияние върху всеки елемент на обществото. Ето някои предположения какво може да видим скоро:

– Вино без трансмазнини
– Вегетариански краставици
– Оцет без добавена захар
– Трапезна вода без изкуствени оцветители и консерванти (накратко – био)
– Биологично съвместими чаршафи
– Домати, непреминали високотемпературна обработка
– Ножове с дръжки, обувки с подметки и чанти с дъно
– Еко-смартфони (в природосъобразни цветове)
– Електроуреди, които работят с електричество от възнобвими източници
– Сол без ГМО
– Безалкохолни напитки с намалено съдържание на дихидрогенмоноксид
– Системи за медитация, които предпазват мозъка от ранно набръчкване
– Хомеопатични книги (текстът е толкова разреден, че не съдържат нито една буква)
– Минерална вода без Е-добавки
– Бензин, получен без влияние на кемтрейлсове

Все повече се безпокоя, че борбата ни срещу илитератите е загубена завинаги, че бъдещето им принадлежи. Но нека поне окажем някаква съпротива на бъдещите си господари и владетели на този свят. Не че те изобщо ще я усетят – твърде са могъщи…

Но поне да пробваме.

Изборите вече приключиха. Резултатите още не са ясни. Пардон, не е ясно как са гласували хората. Големият резултат е ясен – на все по-малко хора им пука кой ги управлява. Все повече абдикират от това да са собственици на тази държава. За радост на тези, които искат да са единствените ѝ собственици… Но това е друга тема.

Интересна е само безнаказаността, с която Волен Сидеров прави предизборните си изцепки. Проверявал бил за наркотици. Търсел бил сметка за посегателства. Глупости. Просто палячото си търси цирк. А уви, държавата ни е точно това.

Смайваше ме как той се прави с две-три горили около него на бабаит пред десетки хора, и никой не смее да му се опъне. Бил депутат и бил имал пищов. Ако се опита да се направи пред мен, ще му завра пищова точно където си мислите. След като му омекотя главата достатъчно, и евентуално се защитя чрез въпросния пищов от споменатите горили. Тръгне ли някой от тях да ме напада, ще му забия два куршума в главата без никакви задръжки. Ще ме съдят ли после? Сигурно, но стигне ли се дотам, нищо чудно да стана следващият президент, в България има такава традиция… Поне така си мислех допреди малко, де. Защо си промених мнението ще спомена по-долу.

Защо никой не смее да му се опъне разбрах, когато видях резултатите от анкетата за подкрепата на полицая, който застреля безоръжен мигрант. Подкрепата за убийства, вършени от властта, върви ръка за ръка с тихото дрискане в гащите пред лицето на бабаит. За да се противопоставиш на беззаконията на облечените с власт се иска сила и смелост – същото, което се иска, за да се опънеш на някой като Сидеров. Където 97% подкрепят убийствата от полицаи, е единствено логично пак такъв процент пред нагъл бабаит само да дрискат тихичко в гащите.

Което и обяснява „смелостта“ на господинчото. Ние може да не сме наясно докъде сме изпаднали, но той е. Не е луд – вижда реалността ясно, лудите сме ние, дето се заблуждаваме. Представяте ли си го да се държи по същия начин в Германия, Франция, Англия? Недай боже пък САЩ – всички знаете колко ще продължи и как ще завърши там подобен опит. Проблемът на България не е своеволията на Волен Сидеров – проблемът ѝ е, че масово народът ни е от добитъци. Страхливи, без срам и без достойнство… Чудите ли се защо заявявам, че отказвам да съм част от един и същи народ с такива хора? И защо пиша „Бедна, бедна ми родино, защо не си те поделиха съседите“?

Защото не зная къде да се дяна от срам. И още повече от страх – за добитъците, огромната част от които са били някога хора. И ако осъзнаят докъде са стигнали и се опитат да тръгнат обратно нагоре, може би има шанс пак да станат…

За мое възхищение, тази вечер в НАТФИЗ студентите се опълчиха на Сидеров. Не с два куршума в главата, завиране на оръжие където си мислите и прочее. С дружно, единно подканяне да се махне от училището им. С цивилизовано противопоставяне. И ми отвориха очите докъде съм стигнал и аз – да съм готов да омекотявам глави и да стрелям в тях. Ако трябва да вляза в тон с рекламната атака на „Звездни войни“ наоколо – как, без да усетя, съм поел по пътя към Тъмната страна… Да, Сидеров многократно е доказвал, че морал и съвест няма и от друго освен от тояга не разбира. Но въпреки това нямам правото да започна със саморазправа. Длъжен съм да опитам първо по-цивилизованите средства, колкото и да съм убеден, че ще са безполезни.

Благодаря ви от сърце, деца! Преподадохте един пре-скъп, пре-нужен и ценен урок на човек, който може да ви бъде баща. Който е длъжен да е за ваш пример, а беше паднал дотам да не може да се осъзнае без вашия урок. Благодаря ви, и ви се покланям! Заслужихте го!

… Докато пишех тези редове, полицията се видя принудена да изкара Сидеров от НАТФИЗ. Дали положението там е станало нажежено или просто полицаите са си намерили предлог да го изведат – не видях. Нито пък, ако е станало нажежено, дали са повдигнали напрежението възмутени хора или наети от Сидеров провокатори. Надявам се това да се разбере, ясно и несъмнено. Любопитен съм.

По-интересното е друго. Докато извеждаха Сидеров, човек го нападна и го удари един-два пъти, преди полицията да успее да го озапти. Не разбрах дали не беше полицай – мисля, че не беше, просто носеше яке, донякъде подобно на полицейските. Нямам представа дали човекът не е издържал на Сидеровия бабаитлък, или е негов провокатор – надявам се и това да се разбере.

Мисля си друго. Ако този човек беше наистина полицай, щях ли да одобря саморазправата му? След урока на децата от НАТФИЗ – не. Щях да демонстрирам в негова подкрепа, да дам пари за съдебната му защита и какво ли не още. Морално погледнато, щях да набия Сидеров, да се саморазправя. Но ми е важно да зная, че не това е начинът. Че трябва да бъде търсена не саморазправа, а справедливост. Заради самия мен. За да не тръгна към Тъмната страна.

Звучи ви смешно, нали? Петдесетгодишен наивник, който се мисли за джедай… Но истината е, че всички сме джедаи. Джедайството е метафората на Джордж Лукас за ежедневието ни, за изборите между доброто и злото, които всеки от нас прави непрекъснато. То е увеличителното стъкло, чрез което големият режисьор ни показва как нашите избори, решения, емоции и мислене рефлектират върху нас, как ни променят и в какво ни превръщат. Не е нужно да ни манипулира страховит Дарт Сидиъс, за да ни тласне чрез страховете ни към Тъмната страна – непрекъснато го прави самият живот.

Тъмната страна не е довела много хора до могъщество – властта над много хора винаги е за малцина. Но е довела страшно много хора до битието на прасета. Грух-грух топла кочинка, грух-грух дай още помия, грух-грух тоя простак там зае най-хубавия гьол, грух-грух какви са идиоти в отсрещната кочина, грух-грух какви сме само мъдри и чистички, грух-грух ние сме велики и важни… И над кочината със седем и кусур милиона прасета властват шепа Онези-които-не-бива-да-се-назовават, и в медиите и навсякъде другаде. Самодоволни и с чувство за избраност като ситски лордове…

А под тях – кучетата им, щастливи от правото да хапят добитъка и да облайват когото не смеят да ухапят. Послушните слуги, кланящи се и вършещи мръсната работа срещу остатъците от трапезата. И оскърбителната, унизителна до позор, но толкова популярна мечта да станеш и ти псе, да хапеш и да облайваш. Мечта, която получаваш срещу съгласието да бъдеш животно, срещу отказа да се чувстваш човек, срещу загубата на човешкия облик отвътре.

Ето това е Тъмната страна, поне в моите очи. Независимо дали си мечтаем тайничко да сме джедаи, или пък никога не сме чували за цикъла филми и не ни и вълнуват, тази Тъмна страна е около нас. Тя ни пропива със страх и отчаяние, омайва мозъците ни и неусетно ни отнема доброто и светлината в нас. Обръща ни към себе си. Особено в място и време, където се е събрало твърде много от нея, където страхът бива щедро засяван и торен, където се инвестират милиони в създаването на усещане за безсилие…

Не искам да съм един от поддалите се. Не приемам да се превърна нито в прасе от кочинката, нито в псе, нито в ситски лорд, дори могъщ и важен. Искам да бъда човек – най-обикновен, но с доброта и достойнство. Джедай съм по рождение, точно както всички други наоколо, както и ти, драги ми читателю. И, искам или не, съм длъжен да избера дали да бъда с Тъмната страна, или със Светлата – и да отстоявам избора си.

И ако търсиш, читателю, истински джедаи, от които да се учиш – отиди пред НАТФИЗ и хвърли поглед към веселите, безгрижни и наглед обикновени студенти, които влизат и излизат оттам. Днес те са моите учители.

Допълнение:

Пропуснах полезна вест от последния момент.

Утре, понеделник, 26 октомври, от 17:30 ч. пред Народното събрание ще има протест срещу Волен Сидеров. Ще бъде поискано свалянето на имунитета му като народен представител. Ще присъстват студенти, актьори и представители на творческите съюзи.

И поне един блогър. До гуша ми е вече от Волен. Ако и на вас – моля, чувствайте се поканени! 🙂

Едно руско мнение за българските избори в неделя:

http://fishki.net/1707188-vybory-v-bolgarii-napominajut-shou-frikov.html

Уви, до голяма степен съм съгласен с него.

И в тази връзка си мисля, че спокойно можем да не се плашим от мигрантите. Никой нормален човек няма да иска да остане в държава като нашата.

Искаше ми се да затворя вече темата от предишния запис. За съжаление една новина отново я отвори с ужасна сила.

Шефът на НИМ Божидар Димитров предложил граничарите от инцидента в Средец за награда. Даже имало подписка по въпроса, с над 4000 подписа в нея.

Един зевзек твърдеше преди време, че Ванга била предрекла – Божидар Димитров ще се оправи когато на Марс открият вода. Е, не излезе прав – на Марс откриха вода, но Димитров не се оправи… Не това е страшното. Луди има във всяка държава, понякога дори на обществени постове. И във всяка държава на 7 милиона ще се намерят 4000 зомбирани или психопати, че и повече.

Страшното е, че докато дори политиците ни под напора на международното възмущение с половин уста признават, че това е било нещастен инцидент, някой предлага извършителите му за награда. Очевидно в България убийството на безоръжен човек, който не напада и не заплашва никого, е повод за награда.

Че се предлага за награда именно убийството, а не успешното залавяне на мигрантите, е очевадно – успешни залавяния на мигранти има непрекъснато, но е предложен за награда именно този случай. (Дори отначало подетата в Нета инициатива беше да бъде награден конкретно убиецът – чак по-късно бяха прибавени от кумова срама и колегите му.) Едно неволно признание къде е истината – случайно ли е било смъртоносното попадение, или „почти“. И дали има значение какъв е бил конкретно този случай – не е трудно да се досетим какви при такава реакция ще са следващите. Независимо колко добре ще са прикрити.

Ясно е и че дори това не отваря очите на масовата част от българския народ. Не мога да се сдържа да не цитирам предишния си запис: „А в Търновската конституция беше записано: „Роб, който стъпи на българска земя, свободен става.“ Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?… Бедна, бедна ми родино, защо не си те поделиха съседите?“

Че в България престъпниците получават медали и са под защитата на съда и закона, не го знаят сигурно само Божидар Димитров и компания. Както и че сигурният начин да влезеш в затвора е да се противопоставиш на нападналия те престъпник… Но в такива държави медалите и ордените носят позор. (Който не вярва, да погледне кои се мъдрят за последните 25 години в списъка на получателите на най-висши държавни награди.) А истинската награда и чест там е да попаднеш в затвора… Дотам стигнахме. Ако това не е страшно, не знам кое е.

Всъщност знам. Че, ако съдя по Интернет и допитванията, повече от половината ни народ одобрява случилото се край Средец… Отказвал съм да се махна оттук при чудесни възможности неведнъж, защото мислех, че имаме достойнство и бъдеще. Писал съм, че сме народ от спасители, а не от предатели. Но сега с ужас разбирам, че сме народ от убийци. Все още не физически (с малко изключения), но моралната подкрепа за убийство е морална отговорност за него. И заявка за извършителство при удобен случай.

… Много пъти съм се питал – какво значи българин? Какво определя човек като такъв? И до момента не знам. Но с абсолютна сигурност знам, че подкрепилите убийството при Средец и аз не сме част от един и същи народ. Ако аз съм българин, значи те не са. Ако те са, значи аз не съм. Отказвам да бъда част от племе, способно да ги признае за свои. Да приеме за оправдано в името на спокойствието си убийството на безоръжен човек, който не те напада. Където може да бъде убит един такъв, и да има държавна награда за смъртта му, може да бъде убит и да има награда за смъртта му всеки – аз, ти, скъпите ни.

Ще се цитирам още веднъж (от коментар под линкнатия по-горе запис):

Нещата, които ценим, са два типа: неща, които имаме, и неща, които сме. Първите могат да ни бъдат отнети със сила. Вторите – само с измама. Защото са част от нас, и можем да ги изгубим единствено ако се откажем от тях сами.

Когато Злото – под облика на умен противник, социални условия или дори случайност – иска да ни отнеме нещо, което сме, то винаги ни предлага да го разменим срещу нещо, което се има. Съгласим ли се, после му е много лесно да ни отнеме даденото, което се има, или да ни заплаши с отнемането му.

Затова нещата, които сме, са толкова по-истински и важни от тези, които можем да имаме. Не само защото са не наша собственост, а част от нас, и разликата е като между дрехите ни и собственото ни тяло. А защото са истинското нас, нашата същност. Продадем ли ги, може в най-добрия случай да получим в замяна целия свят – но той вече не може да ни насити. Защото вече нямаме себе си.