Grigor Gatchev - A Weblog

Свикнали сме да смятаме САЩ за точния антипод на социална държава. Може би защото те много се гордеят с това. Но истината е, че са много по-социална държава примерно от България. И като такава, са се натъквали на грешки в социалната си политика и на мъчително и старателно търсене на начини за справяне с тях. Опит, който е полезен и поучителен… За една от тези грешки и за оправянето ѝ е този запис.

През петдесетте години на 20 век населението на Сейнт Луис наближава един милион. Немалка част от него обаче живее в бордеи с отвратителни условия. И когато през 1949 г. Конгресът приема The Hosing Act, който спонсорира строителството на нови домове за най-бедните, градът се възползва от този закон. Построени са няколко нови квартала – Кохрън Гардънс, Прюит-Игоу, Дарст-Уебе и Вогън. Съставени от модерни многоетажни жилищни сгради, тяхната цел е да избавят бедните от живота в нехигиеничните бордеи.

Един от тези квартали – Прюит-Игоу – става символ за провал в градското планиране и обновяване. Условията за живот в него стават отвратителни до степен да се наложи след няма и двайсетина години да бъде разрушен. Механизмът на провала му и мерките, които САЩ вземат да предотвратят подобни провали за в бъдеще, са поучителни.

—-

Историята

Комплексът е одобрен за създаване през 1950 г. Проектиран е от Минору Ямазаки – американски архитект от японски произход, който по-късно ще проектира сградите на Световния търговски център. Съставен е от 33 единадесететажни жилищни сгради, в които да живеят под наем бедни граждани. Първоначалният проект е предвиждал да е расово сегрегиран, но междувременно са приети закони срещу сегрегацията и е бил заселен изцяло смесено.

Архитектурата му би накарала жителите на софийските панелки да въздъхнат с онази завист, която сме запазили за американците. 2870 удобни апартамента, предлагащи всички удобства на съвременния живот. Широки светли коридори, където децата да играят и хората да общуват при лошо време. Реки от зеленина между сградите… Паркингите, детските площадки и центровете за развлечения се оказват под необходимостите, но и това е отстранено още в първите години. Качеството на строителните материали също оставя какво да се желае, но това се оказва маловажен фактор в развитието на ситуацията.

Завършен през 1955 г. и отворен за заселване през следващата година, проектът обаче се оказва провал. Още преди да бъде заселен и наполовина, наемателите му почват да го напускат. Отначало това бива таксувано като „нежелание на белите да живеят заедно с черни“. Твърде скоро обаче става ясно, че напускат не просто белите, а всеки, който не е най-последна отрепка, независимо от цвета на кожата му.

Още към 1965 г. комплексът вече е един от най-големите центрове на престъпността в САЩ. Нерядко жителите му не смеят да излизат навън дори през деня поотделно, дори ако са яки мъже. Стига се дотам полицията да престане да го посещава, тъй като е опасно за нея – единствените сили на реда, които все още смеят да нахлуят в тази бетонна джунгла, са специалните части. Дори те обаче не успяват да овладеят престъпността – пред лицето на въоръжените до зъби и упълномощени да стрелят без предупреждение мъжаги всеки е „обикновен наемател“. До момента, в който те не си тръгнат…

През 1968 г. федералното Бюро за подслоняване започва да поощрява наемателите да напуснат комплекса. През 1972 г. са разрушени първите две сгради в него. През 1976 – последните. Днес на негово място има училища и зелени зони. И армии социални аналитици се борят да обяснят причината за провала му.

Причините

Едно е сигурно – няма една отделна, водеща причина. Провалът е резултат от наслагването на няколко, всяка допринесла в определена степен.

Част от вината без съмнение се дължи на несъобразените с психологията архитектурни решения. Широките коридори, в които се отварят по 20 апартамента, се оказват идеални за престъпността – как да разпознаеш дали човекът срещу теб е престъпник, или един от многото непознати наематели? Малките коридори, в които излизат само по 2 апартамента, се оказват далеч по-защитени. Нещо повече – те обикновено са и далеч по-обживяни, поддържани и в добро състояние, отколкото големите, „ничии“ коридори.

Ямазаки признава, че е подценил деструктивността на хората, но не е точен. При заселването на наемателите не е правен подбор така, че по-малко деструктивните да са в по-малките коридорчета. Ключов помощник на деструктивността се оказва неизвестността кое чия отговорност е. В големите коридори твърде многото наематели създават ефект на „ничия земя“, и никой не се чувства длъжен да се грижи за общите части. Опитат ли наемателите да се организират и да ги поддържат, винаги се намират „хитреци“, които да се мъчат да карат на гърба на другите. И тъй като немалко от тях са и престъпници, на повечето места организациите се провалят. В малките коридори е очевадно, че ако ти не се включиш, и съседът ти няма да се напъне заради теб и всеки път ще излизаш и влизаш през миазми. Затова и в тях положението се оказва далеч по-добро.

(Спомням си как покрай панелните входове с по над 20 апартамента ядовито оплювахме българския егоизъм. Как ругаехме тези, които не искат да помагат да бъдат поддържани общите помещения, нито да плащат някой да ги поддържа. И отдавахме това на „смотания български ген“… Но обитателите на Прюит-Игоу надали са носели български ген. Ако бяха подбрани предимно от научената да се грижи за всичко средна класа, вероятно проблемът щеше да е по-слаб, но пак щеше да го има. В среда от реални, земни хора ефектът „ничия земя – ничия отговорност“ няма как да бъде избягнат. Американците се поучиха от това – време е да се поучим и ние. Още повече, че и тук наблюдаваме и обратния ефект. Където част от коридора, в която се отварят два-три апартамента, има как да е и е оградена, тя обикновено е поддържана несравнимо по-добре от общите части. През които минават все същите хора…)

Друг факт, на който е отдадена роля, е икономическото западане на Сейнт Луис. От почти деветстотин хиляди души през 1950-те, днес той е под 400 000. Миграцията на квалифицирана работна ръка към големите икономически центрове, която е повсеместна в САЩ през тези времена, си казва думата тук особено тежко. Друга причина за обезлюдяването е изместването на средната класа към еднофамилни къщи с дворове в предградията и малките населени места наоколо. Така или иначе, с по-заможните хора от града изтича и богатството, осигурявало данъци, с които проекти като Прюрит-Игоу да бъдат издържани.

Немалка роля в саботирането на успешното развитие на социалните комплекси играе и политизираната местна опозиция на федералните социални проекти. Те успешно провалят най-различни инициативи, някои от които биха могли да променят един или друг фактор за провала на комплекса и така да го спасят. (А в късогледството си – и инициативи, които биха могли да го провалят още по-сигурно.)

Най-силният от всички фактори, довели до провала на Прюрит-Игоу според мен обаче е простичък – жителите му не са били научени на социална отговорност. (Кой е най-силен фактор може да се спори – почти всички тези фактори са присъствали в повечето социални комплекси. По-специфична за този е предимно „широко отворената“ архитектура, създаваща условия за „ничия земя“, но това не значи, че е най-силният фактор. Затова мнението ми по въпроса е лично.)

Въпреки че и наемът, и цената на тока и водата, които наемателите в Прюрит-Игоу ползват, са сериозно субсидирани, още след година-две повече от половината отказват да ги плащат. През 1965 г. плащат сметките си под 10% от наемателите в квартала. Общинските власти, подложени на сериозен натиск и от определени правозащитни организации, въпреки това ги оставят да живеят и да използват услуги и по-нататък. И наемателите бързо свикват – те са над закона. Няма нужда да работят, за да си плащат сметките. В безопасност са от полицията, и т.н…

Това положение е практика в много социални комплекси из САЩ, включително в някои, които не са се провалили. Почти всички от тях обаче имат сериозен проблем с престъпността и сигурността на живота. Важността на социалната отговорност като фактор е установена и наложена от психолозите чак през 1990-те. И дори тогава не са взети веднага мерки – правозащитните организации, а и немалко юридически кантори, свързани с мафията, успешно отбиват опитите. (За разлика от правителството, мафията още тогава е знаела отлично колко важна за нея е социалната безотговорност.)

Сурови наредби по въпроса приема чак президентът Клинтън. Съгласно тях, наемът и таксите за услуги в социалните жилища трябва да са извънредно ниски и силно субсидирани, но трябва да се плащат абсолютно неотклонно. По този начин наемателите се виждат принудени да работят – дори малко, но все пак да работят. А обвързването с работа е ключова стъпка към навлизането в социалната отговорност. Немалко общини приемат правила, които допълват тези наредби с още повече изисквания, насочващи към обществена полезност и отговорност.

Друга от наредбите постановява, че при използване на жилище за нарушаване на закона наемателите му трябва да го напуснат, в изключително кратък срок. Медиите вдигат ужасен писък за невинните старици, изхвърлени на улицата, понеже при тях пренощувал веднъж племенник, който пушел трева. Клинтън остава непоклатим и резултатите не закъсняват. Само за една година престъпността в районите със социални жилища спада почти 10 пъти. Полицията си отдъхва, живеещите около тях – също, а най-много живеещите в тях. Усещането на наемателите, че „законът не се отнася до тях“, е ликвидирано. За благото на всички, и най-вече за тяхно благо.

—-

Как се транслира всичко това към българските условия?

Според мен то е почти готов отговор на проблема с ромските гета (и на немалка част от другите ни проблеми с ромите). Писал съм преди за някои неща, така че не очаквам този урок да бъде научен от политиците – на тях ромите им трябват престъпни, в мизерия и подчинени на местните си барони… Но се надявам урокът да бъде научен, и отговорът намерен от нас. Да бъде писан и казван открито, отново и отново, докато политиците ни не бъдат принудени да започнат да го чуват. (Или докато не се появят други политици, които са го чули, и виждат в изпълнението му възможност да стигнат до властта.)

Има още много какво да се каже… но нека да има и за в коментари. 🙂

Матиас Хьопфнер е германският посланик в България.

На времето той подписа заедно с френския посланик Филип Отие писмо в подкрепа на протестите в България. Като резултат, външният ни министър Кристиан Вигенин протестира, че те се месели във вътрешните работи на България. И се погрижи Отие да не получи традиционния за всеки посланик с изтичащ мандат орден „Стара планина“. Предполагам, че същото ще се случи и с Хьопфнер, когато мандатът му изтече.

(Очевидно г-н Вигенин или не разбира от дипломация достатъчно, за да знае, че посланик подкрепя даден протест, ако неговото правителство му нареди. Или пък смята, че е чудесна идея да се озъби на Франция и Германия, които са основните донори на двата милиарда ежегодна европомощ за България – а без тази помощ ще си мечтаем да сме като Гърция. Вече писах преди, че ще съм любопитен дали „реорганизацията на реда за даване на ордени“ ще засегне посланиците на Русия, Беларус, Северна Корея или Иран… Иначе казано, такъв тъп, нагъл и дипломатически неграмотен некадърник не е бил външен министър на България вероятно откакто тя има външен министър. Мислех, че Бойко е еталонната тиква и кратуна по въпроса, но Вигенин го сложи в джобчето си за кърпички.)

Наскоро Хьопфнер произнесе реч на дискусията „Свобода и многообразие на медиите – къде е България?“, организирана на 1 октомври от немската фондация „Конрад Аденауер“ и ПанЕвропа България. За тези, които не знаят какво значат тези подробности – „Конрад Аденауер“ е финансовият гръбнак на германската Християндемократическа партия. Същата, дето начело с Анжела Меркел спечели преди няколко дни трети пореден мандат в Германия. (Какво е Германия, каква е ролята ѝ в ЕС и в бъдещето на България се надявам да не се налага да обяснявам – да не си наясно с нея означава да си пропуск не на образованието, а на здравеопазването…) А бидейки германският посланик, Хьопфнер е говорителят на германското правителство в България. Затова много внимателното му слушане е прозорец към много и много разбиране на текущата ситуация.

На няколко пъти се опитвах да намеря текста на речта. Може да бъде взета свободно от германското посолство, но е на немски, а аз не умея да превеждам от него. Накрая се принудих просто да открадна превода, публикуван в онлайн сайта на „Дневник“. Поемам пълната отговорност за въпросната кражба, и от сърце се извинявам на уважаемия екип на вестника. Просто речта си струва да бъде публикувана на колкото се може повече места, не просто като линкове към онлайн вестника, а и пряко вмъкната. Толкова е важна за България и българите, че е непростимо да не бъде прочетена. По възможност много внимателно – посланиците често казват между редовете много повече, отколкото с тях.

Оригиналната публикация в „Дневник“ е форматирана със заглавия и курсивни акценти, поставени от редакцията. Моята преценка за точните акценти се различава съвсем леко – използвах тук нея. Всеки е добре дошъл да види преценката на екипа на „Дневник“ и според мен няма да загуби – два различни погледа към нещо толкова многозначно и богато като реч на елитен посланик обикновено значат два пъти повече информация и разбиране за него.

—-

Уважаеми дами и господа,

Първо бих искал да благодаря сърдечно на организаторите на форума – Пан Европа България и фондация “Конрад Аденауер”. Благодаря за това, че ми давате възможността да открия този форум с няколко встъпителни бележки.

Защо медийният сектор е толкова важен, че всички ние му обръщаме толкова внимание? Моят кратък отговор е:

Медийният сектор има огромно значение за демокрацията

Когато концентрацията на медиите е толкова висока, когато отношенията между собствениците са толкова непрозрачни, когато медиите са зависими от малцина икономически влиятелни и олигархично оплетени, тогава демокрацията е застрашена.

Бих искал да се върна малко назад, за да обясня.

Откакто демокрациите са по-големи от градовете държави в гръцката античност, те имат един проблем. Демокрацията означава, че държавният кораб не е управляван еднолично от един водач, или от група офицери на палубата. Демокрация означава, че всеки има право да участва във вземането на решения за курса на кораба.

Не всеки обаче има възможността да си изгради пълна представа какво се случва на палубата, как изглежда машинното отделение, как ще се развива времето, кой навигатор какви способности има или кой курс е правилният за кораба.

Който не може да е на място, трябва да може да разчита на посредници и това са – поне до известна степен – медиите. Човек трябва да може да разчита, че те отразяват събитията по съвест, позовавайки се на истината и знанията си, че не пропускат нищо с цел манипулация, че не добавят нищо и не представят тенденциозно, че осветяват “управлението на кораба” от различни ъгли.

Човек също трябва да знае кои са хората, които му доставят информацията от палубата

И той трябва да може да бъда сигурен, че те пазят критична дистанция от действащите лица на палубата и поставят действията им под въпрос.

Медиите са живителният еликсир на модерната демокрация. Само с подкрепата на медиите демокрацията може да функционира и да доказва големите си предимства.

Авторът на американската декларация за независимост Томас Джеферсън, е описал това през 1787 г. така:

“Тъй като основата на нашата форма на управление е мнението на народа, нашата първа цел трябва да бъде, той да бъде информиран; и ако трябва аз да решавам, дали трябва да имаме правителство без вестници или вестници без правителство, няма да се колебая нито за миг да избера второто.”

Когато предаването на политическите процеси чрез медиите функционира правилно, една авторатична или олигархична политическа система все някога сама ще се демократизира. Когато обаче то не функционира, всяка държава ще продължава да губи своите демократични постижения, дори и демократичната фасада да е запазена.

Уважаеми дами и господа,

Нека от тази гледна точка да хвърлим заедно поглед към медийната ситуация в България.

Всъщност медийният пейзаж изглежда формално добре: На глава от населението има много повече телевизионни канали, радиостанции и вестници, отколкото в Германия. За страна с население от около 7.5 милиона души броят на медиите е впечатляващ. Българската конституция гарантира свободата на мнение.

Теория и практика обаче невинаги са еднакви. Който гледа по-внимателно, открива някои развития, които не са толкова добри. Те ни дават повод за сериозни притеснения.

Бих искал преди всичко да подчертая следните проблеми, както съм правел и преди.

– Собствеността на медийните компании де факто е в ръцете на няколко бизнесмени. Зад пъстрата гора от издания обаче се крият малцина действащи лица, всеки един от които контролира шарен букет от вестници и други медии.

– При това отношенията в собствеността често не са напълно прозрачни. Разбира се, има регистрация, но за външни хора не е ясно кой зад коя медия стои и преди всичко кой упражнява фактическия контрол.

– В България има едно само привидно медийно разнообразие. Именно в близкото минало видяхме как определена медия подхвана вълнуваща скандална история. Другите медии я поеха и също писаха за това.

Това всъщност е съвсем нормално развитие. Има го и в Германия всеки ден. Всичко изглежда съвсем нормално. Обаче и тук идва уловката, редовно виждаме как едни скандали се отразяват подробно, а други истории отпадат от масата. Те въобще не се появяват в големите медии.

Защо става така? Когато човек погледне зад кулисите, може да разбере, че изданията, които единно отразяват определен скандал или заедно мълчат за друг, принадлежат на една и съща медийна група.

Очевидно редовно изборът на теми се определя, дирижира се отгоре. Отделният журналист има малко влияние върху това. Това е лошо и изгражда една недобра картина на медийното разнообразие в страната.
Няколко медийни магнати си създават “държава в държава”.

Бих искал да приложа още един пример:

Човек може да чуе нерядко, че определен вестник е купен от бизнесмен, който няма никакъв опит в медийния бизнес. След покупката му името му повече не се появява.

Освен това човек може да чуе, че

определен вестник или медия са купени от личности и никой не може да обясни откъде те имат парите за покупката

Дори само тези примери ясно показват заплахите за медийното разнообразие в България. Когато човек погледне зад фасадата, се натъква на малък брой действащи лица. Те де факто контролират медийния пазар по монополен начин. Те могат да поставят една история на обществения дневен ред и друга да заглушат. Те могат също категорично да подкрепят едно правителство, докато това им е изгодно, и след това изведнъж да сменят курса, за да подкрепят управление от другия политически спектър.

Това е реалността днес в България. Някои стават медийни предприемачи, някои го наричат медийни магнати, имат възможността значително да влияят на общественото мнение в България. По този начин те разполагат с голямо политическо влияние. Държавните институции трудно могат да се дистанцират от него. Така възниква опасността от “държава в държавата”. За медийните бизнесмени собственият икономически интерес не е толкова важен, много повече става въпрос за увеличаването на благосъстоянието на специфичните групи от интереси.

Много малко качествени медии застават срещу тази тенденция на медийна концентрация, срещу непрозрачната собственост и

срещу изкуствено симулиране на критична медийна публичност.

Дами и господа,

Медийният пейзаж в България не се познава единствено по влиянието на малък брой собственици или медийни магнати. Има и натиск от други действащи лица върху начина на отразяване в България. Може да се говори за “Култура на натиска”, или по-добре “Безкултурие на натиска”.

Каналите за това за установени. Едно обаждане на политик тук, едно посочване на важен рекламодател там и вече се появяват забранени теми.

Вече видяхме как определени скандални истории заемат челно място в медийното отразяване, защото са засегнати политически или икономически конкуренти. Не искам да казвам имена. Но това засяга високопоставени представители на държавата.

Това е вече знак, че системата отказва. Много журналисти знаят, че тази форма на натиск съществува. Те знаят кои личности имат особено голямо влияние в техните медии, могат да упражняват натиск. Те имат предвид това в своите размисли, когато решават какво да отразят. Тук става дума за автоцензура, тя съществува и това е много жалко.

Това може да бъде потвърдено от тазгодишно проучване на Асоциацията на европейските журналисти на тема “Медийна свобода в България” сред 169 журналисти. 87% от запитаните смятат, че намесата в журналистическите материали е действаща практика в България. 30% признават, че редовно упражняват автоцензура.

Тези числа показват колко широко разпространен е този феномен.

Дами и господа,

Позволете ми да засегна още един проблем. Става въпрос за платените публикации.

Някои медии развиха практиката да изискват пари за отразяването на определени организации или събития. Все по-често чуваме това от по-малките партии. Особено преди изборите те имат проблеми да популяризират събитията си пред широката публика. Чуваме, че те трябва да плащат за всяко интервю. Често те не могат да си го позволят. И когато някой им предостави средствата за това, те стават зависими от дарителя. Това не е добре и впрочем беше разкритикувано от наблюдателите на ОССЕ.

Освен това някои частни фирми предпочитат формата на вестникарска статия и се отказват от традиционната реклама. Съответните статии се появяват в редакционната част на вестника и читателите придобиват грешната представа, че с темата обективно и непредубедено се е занимавал журналист, и след това е взел отношение по нея. Това, разбира се, няма нищо общо с обективно отразяване.

Потребителите на медиите в този случай са съвсем съзнателно заблудени

Затова в Германия и в много други страни тази практика чисто и просто е забранена. Нарушения на забраната са строго санкционирани.

Последиците от тези проблеми са очевидни: случва се едно достойно за критикуване намесване на действащите лица в политиката, икономиката и медиите. Така е засегнато разнообразието на мнения и малцина икономически влиятелни личности могат чрез заплащане да влияят на изграждането на мнение.

Гражданите на една демокрация трябва да могат да разчитат, че медиите са независими и критични за взаимодействието между политика и икономика.

Дами и господа,

В последно време по-често се чуват обвинения, че правилата за надзор на досега с право независимите национални радио и телевизия трябва да бъдат променени. Чува се все по-често предположението, че става въпрос за това да се позволи по-силно политическото влияние над тези оператори. Критиката идва от редиците на парламента. А мишена на тази критика е също и Съветът за електронни медии.

Затова не бива да се учудваме, че тези изводи могат да бъдат намерени и в анализите на уважавани неправителствени организации. Те редовно сравняват медийната ситуация в различни държави.

В рейтинга на “Репортери без граници” от тази година България е паднала от 35-о място през 2007 г., когато влиза в ЕС, до 87-о място от общо 179 държави. С този резултат България е на последно място от всички държави в ЕС.

Докладът на Freedom House “Свобода на пресата” разделя ситуацията на пресата в 196 държави в три категории – свободни, частично свободни и несвободни. Българската медии са със статус “частично свободни”.

Дами и господа,

Описаната картина не е особено положителна, без съмнение. Но все пак виждам светлина на хоризонта. Настоящите в момента по-скоро в отлив, но

продължаващите от месеци протести са знак за постепенно заздравяване на гражданското общество

Това е добре – напълно независимо от повдигнатите там изисквания. Младите протестиращи, но и голяма част от българското население, изискват освен всичко независима, качествена информация.

Гражданите имат неоспоримо право на изискват това. Медийната свобода и разнообразие са основните ценности на ЕС и основно право на всеки гражданин на ЕС. Едно постепенно еманципиращо се, активно гражданско общество е тясно свързано със система на свободни и независими медии. В крайна сметка едното не върви без другото.

Дами и господа,

това ме навежда на въпроса кой какво може да направи, за да подобри актуалното състояние на българските медии?

От моята гледна точка държавата има категоричното задължение. Всяка страна – членка на ЕС, е задължена да гарантира разнообразния и независим медиен пейзаж. И това е в собствен интерес на всички нас. Редица обществени, политически и икономически проблеми като корупцията и пропуските в правосъдието, всичко това може да бъде решено, като една независима преса редовно и критично отразява тези събития.

Само по този начин ще бъде изградено съзнанието за проблемите, за сериозното справяне с тях.

И все пак трябва да сме наясно: ролята на държавата в регулацията на пресата естествено трябва да бъде ограничена. Държавата като гарант на свободната и разнообразна преса трябва да се ограничи до поставянето на основополагащи правила.

Към тези правила принадлежат действащи закони срещу медийната концентрация, това означава закони срещу нелоялната конкуренция, антикартелни закони. Към тях принадлежат и правила за създаването на прозрачността на собствеността, както и забрана на скритата реклама.

Бих искам да дам един пример за правилата за създаване на прозрачност на собствеността. В Германия собствениците на вестници трябва да се публикуват на всяка половин година. За промени трябва да се съобщава незабавно. Освен това издателството трябва да съобщи вида и размера на участието на всеки отделен собственик. Трябва да се декларира и ако издателството или неговите собственици по някакъв начин имат участие в други медии.

Така бързо става ясно кои медийни компании са свързани и в Германия тази система функционира много добре.

И все пак какво се случва, когато един човек официално е собственик на една медия, но политиката всъщност се определя от съвсем различен човек?

Какво се случва в такава ситуация?

От конкурентното право са познати редица примери как монополни структури или картели могат да бъдат прикрити. Това е естествен рефлекс на монополите. Може да се поставят официални собственици за пред обществото или да се създадат офшорни участия. В германското право такова нещо е нарушение срещу медийните закони. В зависимост от случая има глоби, които могат да достигнат до 50 000 евро.

Освен това нарушение на задължението за обявяване на издателите чрез регистрацията на формален собственик може да представлява и нарушение на правилата за конкуренцията и да бъде санкционирано по силата на закона за нелоялна конкуренция.

Смятам, че в България това трябва да бъде по-често практикувано, отколкото досега. Събирането и публикуването на истински данни за пазарните дялове в медийния сектор в България би било стъпка, достойна за приветстване. Досега трудно можеше да се достигне до данни за пазарните дялове и тиражите. Как се е стигнало до такова разпределение, също не е много ясно и прозрачно.

В Германия има допълнително създадена Комисия за разследване на концентрацията в медийната сфера. Тя е създадена през 1997 г. като допълнение на картелния контрол в телевизиите. Членовете на тази комисия са както експерти по икономика и радио- и телевизионно разпространение, така и представители на медийните организации по провинции. Задачата им е да следят за разнообразието в телевизиите и да избягват големи концентрации. По този начин трябва да се предотврати случай, в които една фирма или една група хора да постигне голямо влияние над мненията.

В Германия говорим за прекалено голяма концентрация, когато чрез излъчването на една програма едно предприятие има среден годишен дял на зрителите от 30%. Преди няколко години тази комисия предотврати придобиването на телевизионната група ProsSieben/Sat1 от влиятелното издателство “Аксел Шприндег” АД. Комисията проверява съвсем конкретно кой стои зад съответните предприятия. Тя полага усилия да разкрие формалните собственици и съответно да реагира с глоби. Освен това на страницата на комисията е достъпна информация за дяловете на зрителите на отделните телевизии, както и собствеността на телевизионните канали.

Мисля, че това е модел, който може да е интересен и за България. Ние сме готови да споделим опита си от Германия и да предложим експерти.

Дами и господа,

Когато става дума за медийна свобода и разнообразие, освен държавата голяма отговорност имат, разбира се, на първо място журналистите и гражданското общество. Досега в дебата за медийната свобода в България гражданското общество и журналистическите сдружения не са заемали изцяло ролята, която им се полага в другите държави – членки на ЕС.

Наистина има журналистически етичен кодекс. Но след всичко, което човек чува, нарушенията на кодекса често не са особено ефективно санкционирани. Понякога те въобще не са регистрирани.

Саморегулацията на медиите не функционира достатъчно добре

И все пак тук също има редица добри подходи и инициативи, както показа по-рано проучването на АЕЖ. Това са позитивни подходи и многообещаващи начини.

Всичките споменати обстоятелства и практики, будещи притеснения, могат да бъдат отстранени само когато журналистите станат активни участници.

Признавам, че за журналистите в България това не е просто. Който изкарва семейните доходи от журналистическа работа, трябва да взима трудни решения в екстремни случаи. Трябва да си зададе въпроса дали ще участва в една странна игра, или ще изложи на риск икономическото си бъдеще.

Още по-важно е нито един журналист да не бъде оставен сам с това решение. Той трябва да може да разчита на една силна мрежа. В България има нужда от система за журналистическа солидарност, която да защитава отделните журналисти от политически и икономически натиск и да критикува тези, които налагат нелегитимен натиск над журналистите.

Не трябва да забравяме и властта на гражданското общество. Всеки може да използва властта си като потребител. За нормалните граждани наистина невинаги е лесно да намерят качеството в медийната джунгла и да разберат кой коя медия контролира. Но днес в ерата на интернет много неща са възможни. Мога само да препоръчам на гражданите да използват много различни медии и винаги да се отнасят критично към тяхното качество и съдържание. Онлайн медиите в това отношение днес имат безспорно нарастваща роля.

Дами и господа,

Позволете ми накрая да засегна и европейския аспект на темата за медийната свобода. Правилните решения на проблемите в медийния сектор трябва да се намерят, разбира се, на национално ниво и с помощта на гражданското общество. Но Европейската комисия и държавите членки не бива да се уморяват да засягат темата за състоянието на медиите и да предлагат съвети и подкрепа, за да се постигнат конкретни подобрения.

Еврокомисарите Нели Крус и Вивиан Рединг направиха добър пример с изказванията си за медийната ситуация в България.

В България има още един много специфичен аспект:

ЕК трябва да помисли за това как да бъде увеличена прозрачността на използваните евросредства в медийния сектор.

Често се чуват слухове за злоупотреби при средствата, предоставени от ЕС за публична употреба. Това е сфера, която според мен ЕК може да погледне още по-внимателно.

Дами и господа,

като германски посланик представлявам една държава, която е тясно и приятелски свързана с този регион. Смятам го за мое задължение да насочвам вниманието към съществуващите проблеми. Това не е замислено като поучаване, а като знак за тясната привързаност с приемащата страна България. Впрочем много мои колеги посланици от други страни от ЕС гледат на нещата по същия начин.

Германия има в миналото добър опит с една смесица от журналистическо саморегулиране и държавно регулиране.

В миналото сме правили много предложения за съвети, правили сме форуми по медийни теми, да могат решаващите действащи лица да си създадат добра представа.

Под “ние” имам предвид редица участници от Германия, не само държавните представители. Особено германските политически фондации в това отношение имат големи заслуги.

Апелирам към тези групи и също към вас, скъпи гости, да направите усилията си още по-интензивни. Темата е наистина много важна. Дефицитите в медийните системи застрашават не само развитието на демокрацията, но и нашите общи европейски ценности.

Казах още в началото: олигархично оплетените кръгове имат естествен рефлекс все по-силно да контролират медиите, за да могат да защитават икономическите си и политически интереси. Това обаче не може да продължава така.

Докато държавата приема това и дори до насърчава, тогава властва слободия. Тази дума произлиза от класическата дума свобода. В системата на слободията свободата е превърната в анархично изглеждащ вакуум на правилата, при който важи правото на по-силния. Вече нямаме свобода, а слободия.

Настоящата криза показва, че съдбите на страните членки са прекалено тясно свързани, за да игнорират подобно положение. Неоправдана снизходителност и управленски дефицити в отделна държава в крайна сметка се отразява на цялата общност.

Обвинението за “намеса във вътрешните работи”, което се чува заради политическите изказвания на посланици от ЕС, е наистина прекалено краткотрайно. В ЕС има все по-малко вътрешни работи на страните членки (като изключим, разбира се, ордените).

Все повече обаче има вътрешни работи на ЕС, за които всеки гражданин на ЕС трябва да може да си изгради мнение и да има позиция. Германската позиция към дефицитите в сферата на медийната свобода и независимост е ясна.

Позволете ми накрая, това считам за много важно, да засегна темата за отговорността на всеки от нас. Чрез вашето присъствие днес вие показвате, че подкрепяте свободата на медиите и сте наясно с отговорността си.

Бих искал да ви окуража. Не си затваряйте очите, съмнявайте се, дръжте темата свобода и независимост на дневен ред. Това служи на заздравяването на демокрацията в тази прекрасна страна България.

Благодаря.

—-

Ако тази реч не ви е накарала да си зададете въпроси, ето от мен няколко:

– Речта е много важна и полезна за българите – с гаранция е по-важно събитие от второто цъфване на кестените еди-къде си или поредният брак на поредната чалгалетка. Иде да ни каже, че Западът вижда положението ни и не е щастлив или толерантен към него. Иначе казано – че не сме сами в борбата си за по-добро положение… Кои други медии освен „Дневник“ я публикуваха? Или изобщо съобщиха за съществуването ѝ?

– „Именно в близкото минало видяхме как определена медия подхвана вълнуваща скандална история. Другите медии я поеха и също писаха за това.“ Коя е медийната история, която има предвид Хьопфнер, а.к.а. правителството на Германия? Защо дава за пример именно и точно нея, какво иска да ни каже с това?

– „Често се чуват слухове за злоупотреби при средствата, предоставени от ЕС за публична употреба. Това е сфера, която според мен ЕК може да погледне още по-внимателно.“ Като ЕС спре кранчето за мафиотите ни, те ще има ли от кого да крадат, след като са докарали народа до мизерия? Освен като вземат външни заеми. (Подсетка: свръх дискутирания един милиард наскоро правителството ни тихомълком упълномощи финансовия министър да вземе още 300 милиона външен заем, през главата на парламента. Било за диверсифициране на посоките на задлъжнялост. Това добре, а за какво ще идат тези пари реално? Дали няма да е за каквото и повечето от единия милиард?

– Последните три курсивни абзаца: значат ли те нещо различно от: „ЕС разбира, че мафия в една негова държава вреди на целия ЕС, и няма да я толерира. Аргументът за национален суверенитет вече не важи, опитите на мафията да противостои на ЕС чрез него няма да минат. Не се бойте да се борите срещу мафията, хора, Германия е с вас.“ Ако значат това, дали борбата ни срещу мафията няма силен съюзник? Да, който ни освободи, той ще ни зароби. Но в момента поне ни е заробил някой, от когото сме равноправна част… или поне ще бъдем, като се освободим. От мафията си.

Катастрофата на българското образование е очевидна за всеки. Сериозен процент от завършващите училище са функционално неграмотни. Университетите виждат сериозен проблем да намерят достатъчно кандидат-студенти, които да покриват дори най-основния минимум от изисквания. В Сомалия или Камбоджа завършват осми клас по-малък процент подрастващи, отколкото в България, но знанията им, по разкази на били там мои познати, са над тези на българския осмокласник… Ще спестя останалото от списъка – плаче ми се, като мисля за него.

Причините да сме на това дередже са много. Процентът от БВП, който отделяме за образование, нищо чудно също да е под този в Сомалия или Камбоджа. (Бих се изумил, ако не сме сред последните десет страни в света по това.) Заплатите на учителите съответно са трагични, поддръжката на учебната база – също… Но си мисля, че зад тези неща е скрит друг, още по-страшен проблем – пълната безконтролност на образователната система. Качеството на постиганите резултати по никакъв начин не влияе нито на рейтинга на училищата, нито на заплатите на преподавателите. Обратното – влияят им фактори, които водят до спадане на качеството на образование. Като например изискването за брой ученици, което принуждава училищата да приемат и търпят калпазани и да се кланят на безотговорните им родители…

От доста време мисля как би могла да се оправи българската образователна система. Безспорно повече пари са необходими. Само с тях обаче според мен резултатът ще е нулев, заради безконтролността, независимо колко пари ще се налеят. Обратното – мерки за поставяне на качеството на образованието под контрол биха довели до драстичен скок в това качество дори без повече средства. Затова ще си позволя да дам предложение.

Според мен трябва да имаме свободна инициатива в сферата на образованието. Да са позволени неограничено както държавните, така и частни училища. Парите, които държавата дава на училищата за образование, обаче трябва да се определят от няколко фактора.

1. Входящ държавен изпит за всеки клас

Държавата трябва да формулира за всеки клас изпит, който включва познанията, необходими като база за ученето в този клас. Изпитът трябва да се провежда задължително писмено. Възможно е да има някаква гъвкавост, която позволява да бъде прилаган и за специализирани класове, например в изкуствата или технологиите.

Изпитните работи трябва да се оценяват по предварително дефинирана методика анонимно от двама преподаватели, задължително в съответния или по-висок клас, задължително от различни краища на страната, задължително без начин да знаят кой ще е другият оценяващ. Ако оценките на двамата се различават с повече от половин единица, работата ще се оценява и от арбитър. Преподаватели, които твърде често губят арбитраж, губят правото да участват в оценяване на работи. (Тази система е изпробвана дълго време и е показала отлична стабилност и надеждност в оценяване на кандидатстудентски работи.)

След оценяването изпитните работи се деанонимизират и учениците получават оценките си. Също, по информацията къде са учили учениците през последната година се съставя рейтинг на училищата, който е публичен. Родителите могат да преценяват по този рейтинг къде да запишат детето си да учи. Той също така е база за преценка колко средства да се отпускат на съответното училище. Качеството на образованието, което то дава, трябва да бъде значително по-определящ фактор за отпуснатите средства, отколкото количеството на обучените ученици.

(Рационале за последното: Когато броят на учениците е по-определящ фактор за получаваните средства, училищата са принудени да приемат и търпят лоши ученици с нахални и безотговорни родители. Това дава лош пример на другите ученици (и родители), подкопава качеството на образованието и мотивацията на учителите, и създава у безхаберните ученици и нахалните родители чувство за превъзходство. Когато качеството на образованието е по-определящ фактор, училищата ще се усещат в силата си да гонят безхаберните ученици и да тръшват вратата на нахалните родители. Това ще даде добър пример на другите ученици и родителите им, ще повиши качеството на образованието и мотивацията на учителите и ще постави на мястото им безхаберните ученици и нахалните родители. Тъй като в момента тенденцията е силно изкривена, ще е нужно поне отначало силно наблягане в обратната посока, за да си дойдат нещата на местата.)

Въвеждането на изпит вместо на формален документ за постигната степен на образование ще позволи не само реална оценка на постъпващите във всеки клас, но и безпроблемно интегриране в образователната ни система на ученици, учили извън нея. В условията на членство на България в ЕС това може да е важно предимство.

Ако училище желае да получава пари от държавата за образование, то трябва да поеме задължението да приема във всеки свой клас единствено ученици, положили успешно изпита за този клас. Ако не желае да спазва това правило, то може да води обучение, но няма право на държавни пари за него. (Вариант е държавните пари да са по-фино разпределяни, например да се дават само за ученици, положили успешно изпита. Не зная обаче дали ефектът ще е толкова благотворен, колкото изискването за цялостно полагане.)

Ученици, които не са били приети в клас заради неположен изпит за него, е редно да губят правото на детски надбавки за съответната година. Това ще създаде допълнителен стимул у родителите да се погрижат за образованието на децата си, като в същото време няма да забранява алтернативното образование. (Ще е необходимо да бъдат предвидени случаи като деца с изоставане в развитието и т.н.)

… Схемата далеч не е перфектна, но според мен е добра основа за разработване на реално приложима система. Ако някой има корекции към нея, е добре дошъл да ги предложи.

Програмата на здравно предаване по телевизията преди години:

– Научни открития в областта на медицината
– Какво да правим в спешни ситуации
– Сложни операции
– Нови лекарства и методи на лечение
– Срещи с именити учени и медици
– Изотопна диагностика
– Донорство
– Космическа медицина

Програмата на здравно предаване по телевизията сега:

– Как да отслабнем
– Гримът след 40-те
– Колко пъти да мием дистанционното от телевизора
– Как правилно да се изходим по нужда
– Нови хомеопатични лекарства
– Здравословно хранене според зодията
– Как да спрем вредните вселенски биоизлъчвания
– Ясновидката Джина за вашето бъдеще

Бях решил да не пиша за друго освен политика, докато не падне това правителство. Но днес научих история, която просто няма как да не споделя.

Ето извадката от чата ми:

> мъжът ми и негови колеги водят на вечеря някакъв гост
> той вегетарианец
> и освен това не яде и захар, защото била най-ужасното нещо
> поръчал в ресторанта леща
> извадил една спринцовка и си сложил 3 инжекции инсулин по време на яденето
> предложил и на тях
> защото иначе захарта ще им влезе в кръвообращението и ще им унищожи мозъка…

< този тип ако чуе какво причинява на клетките пък кислородът... Нямах представа какво друго да напиша. (И това беше реплика на Ели, която помолих да прочете тази част от чата.) Не ми е по силите да преценя дали въпросният гост е провал повече на образованието или на здравеопазването. Но, доколкото разбирам, е доста високопоставена фигура и консултант на големи фирми, и отговаря за разработката на нещо перспективно и иновативно. Което вече е провал на обществото. Нямам представа какво повече да добавя.

Днес правителството си писа „много добър“ за първите си сто дни управление. Чудя се каква ли е причината да не е отличен. Сигурно понеже не успяха да назначат Пеевски. (Мръсните капиталисти попречиха, мамка им!)

Сума ти сайтове пуснаха анкети колко му пише народът. Резултатите на всички са изумително сходни. Какви са точно – проверете сами, ако не се сещате.

Съответно не закъсня и новият отчаян вой на комунисти и криптокомунисти по стари ноти: „Ама вие искате ГЕРБ и Бойко! Други алтернативи няма!“. Отначало не се сдържах и в един-два блога на приятели обясних защо този вой е лъжа. Срещнах в отговор този характерен вид глухота, който подсказва, че отсрещният знае нещата по-добре и от теб, но му изнася да се прави на ударен… Какво щяха да правят партизаните, антифашистите и искрените комунисти днес, ако бяха живи, е риторичен въпрос. Какво представляват при това положение днешните комунисти – също. (Подсетка: не са буржоазия. Нито капиталисти. Обикновена олигархична мафия са.)

В събота, от 19:15, ще е стотният ден на протеста. Юбилеен. И смятам да отида на него, както и на всички досега, на които съм смогнал. Искам да съм един от тези, които ще кажат открито какво мислят за тези сто дни.

(Например че това не е рекорд за най-дълготрайният масов политически протест в историята на Европа. То е рекорд за най-гьонсуратско правителство в историята на Европа. И е вероятно единственият протест срещу правителство в най-новата история на Европа, който бива подкрепен на десетки места от съответните емигранти из всякакви чужбини. С изричното предупреждение, че махането на това правителство е начинът тези емигранти да обмислят възможността да се върнат и да помагат на страната си.)

Имаше ли положителни постижения това правителство? Ако трябва да бъда честен – да.

Обедини огромната част от българите. Да, срещу себе си. Да, с Делян Пеевски в ролята на обединителна фигура. Но наличният факт е, че го направи, и че подтикна българите да узряват като гражданско общество. Колко ще узреят – не знам. Но не се шегувам, че това е положително постижение. И Бойко Борисовите мераци да замести кадесарската мафия със своя не звучат благородно, но ги смятам за положително като краен резултат постижение. Или поне за (неуспял) опит за такова. Така че е редно да съм справедлив и да призная плюс и тук.

Демонстрира за пореден път кой в политиката служи на кадесарската мафия. И на какво е готов по нейна заповед. Ясно и видимо за всички. Да, не всички ще го разберат – някои хора можеш да ги лъжеш завинаги. Много обаче не можеш. Поне една полза от това – реалното изпадане на „Атака“ от политическата сцена – според мен е много положително развитие. Очевидно някои хора са се излекували от вярването на лъжи. (Да, и този ефект надали в това правителство са го желали. Но е налице – give credit where credit is due.)

Показа до каква степен българската олигархия е вредна за българския народ. Например с каква лекота и удоволствие подкрепялите една власт олигарси я предават и се лепват за противниците ѝ, ако им се обещае да си напълнят малко повече джобовете от нашите. За немалко хора това не е изненада – но винаги е добре да прогледнат още някои.

Показа колко лошо е да се раздават пари на хората без нищо в замяна. Как единственият резултат е нови дългове, които същите тези хора ще трябва да изплащат с лихвите. Накратко – колко вреден е злокачественият популизъм.

(Една от темите, които все не намирам време да опиша покрай тези протести, е за експеримента за социално строителство и подкрепа в Сейнт Луис, САЩ. И толкова още други неща чакат да напиша за тях, и ги забравям… Хора бе, дайте да го свалим най-сетне това правителство, че да пиша пак за хубави и интересни неща!)

Разчепка някои от мръсните дела на ГЕРБ. (И съчини и изфабрикува два пъти по толкова. Но да кажем, че при такова правителство човек може да си затвори очите пред подлости и фабрикувано очерняне, не са нищо извънредно като за него.) Честно казано, някои от тези дела ги подкрепям – например подслушването на министрите. Като знам какви ги върши типичният български министър… (Впрочем, и публичността на заседанията на Министерския съвет и Народното събрание също ги подкрепям. За тях ще чакам да чуя не-хумористични обяснения защо ги отмениха.) Но все пак е добре, че някои неща ще се разчепкат. Напълно съм склонен да вярвам, че наш Батман е подслушвал всеки, когото е подозирал, или пък се е боял от него.

И още положителни постижения мога да изброя. И не иронизирам – наистина ги смятам за положителни. Но въпреки това съм склонен да искам оставката на това правителство. Просто е вероятно единственото нещо на този свят, което може да бъде по-лошо дори от ново правителство на ГЕРБ. Такова правителство е оскърбление към всеки българин, който е способен да мисли и да изпитва срам.

И в събота ще го заявя на протеста.

Идеята на опита е да формулира принципи за политически проект, който да бъде реално полезен за гражданското общество в България. И по-специално, чрез пряка намеса и въздействие върху политическото пространство.

Опитът е все още в много суров вид. Целта на този запис е да бъде поставен на широко обсъждане, за да бъдат изчистени теоретични проблеми, явни грешки и непълноти. Според мен той може да бъде предложен за практическо реализиране чак след като бъде теоретично добре издържан.

Базиран е на:

– няколко опити на мои познати да формулират сходни идеи
– опитът от протестите срещу правителството на Орешарски
– опитът на пиратските партии в Европа и на „грилините“ в Италия
– мой опит от различни свободни проекти

Вероятно има и други източници, за които не се сещам в момента. Няма да откажа да потвърдя чийто и да било принос.

Цели на проекта

Основната цел на този проект е максимум прозрачност в българската политика. Допълнителна цел може да бъде прякото противостоене на корупцията чрез политически средства. Най-сетне, участниците в проекта могат да подкрепят или да се обявяват за или срещу проекти, които са в интерес или вредят на страната като цяло и на гражданското общество в нея в частност.

Проектът няма формално дефинирани цели извън тези. Във всяко друго отношение всеки негов член е свободен да заема каквито позиции реши, включително противоречащи на позициите на други членове. Това е приемливо и нормално.

Рационале за целите

Никоя партия, особено малка, няма ресурсите да следи внимателно всичко, което става в държавата. Или пък експертния потенциал да го преценява квалифицирано. Обществеността като цяло обаче има достатъчни ресурси и експертен потенциал.

За да може тя да изпълнява тези функции е нужно всичко, което става в държавата, да бъде прозрачно за обществеността. Тази прозрачност трябва да е в максимално достъпен вид. Би било полезно, ако самоорганизирането на гражданите с цел наблюдение над управлението, експертен анализ на действията му и заемане на гражданска позиция към тях бъде максимално улеснено по всички възможни начини.

Ако проектът е политическа организация, той (или негови членове) може да действа и пряко срещу корупцията, или по други важни национални и/или граждански каузи с политически средства.

Юридическа страна

Юридически проектът вероятно ще се води като политическа партия, за да може да участва в избори. (Иначе няма как да оказва реално въздействие върху политическото пространство.) Устройството и принципите му обаче се планират да са твърде различни от тези на традиционните политически партии.

Устройство

Разликата на този проект от сегашните политически партии е, че той няма йерархия и ръководство. Където това се изисква от нормативната база, той ще излъчва формален ръководител, говорител или отговорник. Съгласно вътрешните му правила обаче тези лица ще са равнопоставени на всички останали. Всеки ще взема решенията си по всеки въпрос самостоятелно и ще носи лично пълната отговорност за всяко от тях.

Прозрачността върху процесите, решенията и действията вътре в този проект трябва да бъде неограничена и максимално удобна, за цялото общество. Всички възможни видове тайни – държавна, лична, служебна и т.н. – са неприемливи като оправдание. Ако някой смята, че определен вид тайна го възпира да разкрие информация по даден въпрос, няма право да има отношение към въпроса.

Рационале за устройството

Всички досегашни партии използват „колективната отговорност“ като вид безотговорност. Личната отговорност за всяко решение и пълната прозрачност ще налагат да се работи в полза на обществото. По този начин те ще обезкуражават несъвместимите с това изискване хора от членуване, и ще помагат да членовете да не се изкушават да работят за частни интереси.

Дори така не е реално в проекта да не влязат, или впоследствие да не се присъединяват към него подставени лица или мошеници авантюристи. Изцяло личната отговорност на всеки в съчетание с прозрачността трябва да спомогнат за елиминирането на подобни хора, чрез спадане на избирателната подкрепа за тях при явяване на избори. (И чрез други форми на изразяване на подкрепа, включително вътре в проекта.)

Сигурно на пръв поглед такъв проект няма да може да работи. Опитът от свободни проекти като примерно Уикипедия показва обратното – там си има чести караници, но се върши много и много добра работа. Същото важи за евентуална парламентарна група на проекта. Носенето на отговорност лично и обществената реакция на това бързо ще показват на членовете на проекта кое е правилното действие. (Например да спазват старателно интересите на народа.)

Членство в проекта

Отворен е за всеки български гражданин или постоянно живеещ, който отговаря на условията му за членство:

– да не е член на ръководство на друга политическа партия (за да се избегне острият конфликт на интереси; редовите членове могат да са по-скоро полезни, при тях конфликтът на интереси е по-слаб).
– да декларира всички формални или неформални ангажименти, които е имал, към фирми, организации, политически партии и/или държавни учреждения, преди и след 10 ноември 1989 г. (Ако смята, че държавна, служебна или друг вид тайна не му позволява да декларира нещо, значи не е приемлив за член на проекта.) Ако се открие значимо членство, което не е било декларирано, човекът губи правото да членува в проекта.
– да декларира всички значими (над определена сума или процент от общия доход) източници на доходи за последните 5 години.
– да декларира всички проблеми, които е имал със закона, за последните 5 години (за проблеми, които водят до юридическо наказание – за неограничено време назад).

Към момента не предвиждам членовете да имат каквито и да е права в повече от не-членовете. (Вариант: да имат правото да бъдат предлагани за кандидат-депутати. Идеята е, че кандидат-депутатите трябва да отговарят на определени условия. Ако тези условия съвпадат с условията за членство в проекта, има смисъл от този вариант. Ако условията се различават – не.)

Рационале за членството

Всеки потенциално засегнат от даден въпрос има право да участва в работата по него (ако спазва условията за лична отговорност и пълна прозрачност). Политиката в България засяга всички, които живеят в нея или държат българско гражданство или постоянно жителство, дори ако живеят извън нея. Логично е всеки от тях да има право на членство в проекта.

Членство дори в организации с лош имидж не бива да е препятствие за членство в проекта – навсякъде могат да се намерят и свестни хора. Неразкриването на детайли за членство обаче трябва да е безусловно препятствие.

Много хора имат в миналото си по нещо, с което могат да бъдат изнудвани тайно. Целта на декларирането на детайли за миналото е тези неща да бъдат разкрити – това обикновено ги прави негодни за използване за изнудване. Хора, които не могат или не искат да разкрият нещо, ще могат да бъдат изнудвани с него, и затова е добре да нямат право да членуват в проекта.

Участие в избори

Проектът ще участва в избори, като ще предлага свои кандидати. (За момента нямам добро предложение за механизъм за излъчването им – тук има нужда от предложения и обсъждане.)

Кандидатите трябва да имат правото да изберат заедно с кого да се кандидатират в обща листа, или поне да откажат да се кандидатират с този или онзи.

Условията за кандидат-депутати трябва да са още по-строги от тези за членове на проекта. Не е задължително имиджът на кандидата да е абсолютно безупречен. Пълната му откритост обаче е. Условията могат да включват:

– публична декларация, че при откриване на несъответствие на условията или нарушаване на моралните задължения кандидатът ще подаде незабавно оставка, включително ако е избран за депутат.
– задължение да дава ежедневна публичност на всичко, което върши в парламента, включително мотивацията зад всяко негово решение. Публичността, както винаги, трябва да бъде пълна и достъпна по удобен начин и за неограничено време.

Кандидатът трябва да поеме следните морални задължения:

– да схваща себе си не като народен „избраник“, а като наемен служител на хората
– отсъствията от работа без достатъчно безспорна причина са недопустими
– да работи с пълни сили и старание, не за вдигане на шум, а за постигане на резултати
– да взема от заплатата си колкото е средната заплата в страната, останалото трябва да дава за безспорни благотворителни цели
– да не ползва представителни пари, нито разходи за помощници свръх абсолютно необходимото
– да не ползва „луксовете на властта“ – спонсорирани от бюджета храни, транспорт, почивни станции

Рационале за участието в избори

Българските политически гьонсурати не е реално да бъдат трогнати от пример на идеалисти. Реално е да влязат в пътя единствено при конкуренция, която може да ги изхвърли от политиката. Затова проектът трябва да участва в избори.

Групирането на заслужили доверие кандидати с незаслужили доверие трябва да е невъзможно, за да не се смесва подкрепата им – тя е средството да бъдат пресяти и разделени.

Моралните задължения са ключов момент от подбора на кандидат-депутати. Практиката показва, че моралът е много по-важен от експертността – експертност се подсигурява лесно, когато имаш управленски ресурси, но морал и етичност не. Кандидатът трябва да осъзнава, че е нает служител, чиято заплата идва от залъка на хората и не е редно да взема повече от тях. Който не разбира това е ултимативно неподходящ за депутат, точно както е неподходящ за служител във фирма кандидат с аналогични претенции.

(Допълнителен аргумент е необходимостта българската политическа каста да бъде научена на морал и уважение към народа. А това може да стане единствено като в нея се появи „конкурент“, който проявява тези качества в достатъчна степен.)

Средства за постигане на целите на проекта

Едно от средствата е постигане на парламентарно представителство. Чрез него проектът може да се бори за максимална прозрачност в политиката с всички средства и на всички нива:

– пълна прозрачност и публичност за актовете на властта и процеса на вземане на решения в нея
– пълна прозрачност и публичност за решенията на съдебната система
– максимална и максимално лесна достъпност до пълната информация от тази прозрачност
– съхраняване неограничено време на пълната информация и на пълния и максимално лесен достъп до нея

Други цели биха могли да бъдат:

– борба с корупцията (мерки, които я ограничават и подпомагат борбата с нея – ограничаване на регистрационните и регулационните режими, защита на медиите при разследване на корупция, създаване на различни контролиращи се една друга анти-корупционни институции…)
– засилване на гражданското общество (лобиране за преподаване в училище на основите му, засилване на антимонополното законодателство, закони които водят до благоприятна за него обществена структура…)

За тези си цели проектът може да подкрепя определени властови актове, решения или организации – например може да подкрепя проектозакони, парламентарни мнозинства и т.н. Или да действа срещу тях. (Взаимодействието между членовете му за целта се подсигурява чрез общите им цели и единомислието, а не чрез какъвто и да е механизъм, който да им налага какви позиции да заемат.)

Друго от средствата е извънпарламентарната активност на проекта. Тя може да се изявява в много неща:

– организиране на масови прояви в подкрепа на или срещу определени политически действия
– работа за формиране на гражданско общество по всички възможни начини
– работа за политическо образоване на гражданството
– набиране на популярност като алтернатива на „традиционните“ партии
– поддържане на надеждата на хората, че има смисъл да се борят
– други

Допитвания

Проектът може да организира допитвания (например по Интернет) по определени въпроси. Резултатите от тях не са формално задължителни за спазване от членовете му, но са предназначени да им служат за ориентация при вземането на решения. Иначе казано, ако някой не се съобразява с тези резултати, ще се наложи да даде обяснение защо, което да убеди народа.

Допитванията могат да изискват известни познания по темата. Така например, ако допитването е по общи политически въпроси, може да се изисква човекът да попълни или да е попълвал скоро тест за обща политическа ориентация. Допитване по специална тема (напр. строителство на път) може да изисква тест за познанията, които са необходими за преценка и решение. И т.н.

Тестовете за проверка на познанията не бива да са партийно оцветени, включително в полза на проекта. Ако се взема решение, което касае самия проект, може да се изисква тест за целите и същността му.

Че Орешарски смята да управлява пълен мандат, не му вярвам. Трудно ми е да си представя какво неоткраднато и непродадено ще остане в България още след първата година, че да си струва да остава…

Но не се пре-разтревожвам. Не го ли махнем дотогава, ще е един чудесен урок за всичкия добитък в България. Докъде води бездействието и безхаберното мучене. И липсата на мозък. Всеки от добитъците вместо благоденствие на стойност примерно едно ново жилище ще е насъбрал (чрез държавата) дългове на стойност едно ново жилище. Няма да може да избяга от изплащането им, и слава богу – ще е заслужил да си плати! Иначе няма никога да научи урока как се става човек.

Уви, и не-добитъците заедно с добитъците. А не-добитъците, които познавам, са стотици – и сигурно хиляди пъти по толкова никога няма да познавам, но ги има. И не заслужават да прекарат живота си в изриване на насраното от добитъците.

Гледам например преди няколко дни как Бойко Борисов се изцепва, че за митинга на 4 септември били дошли при него 15 души от „Протестна мрежа“ и го били помолили за съдействие с хора. И той бил съдействал, та затова митингът се случил… Това хубаво, ама той съдейства с 4-5 автобуса. Бая големи трябва да са били, за да докарат към десетте хиляди души на митинга. Нормалните автобуси побират по 50 души. Пък на фона на 10 000 души 200-250 повече или по-малко надали ще се забележат.

И не се и забелязаха особено. Когато Цветанов излезе да говори пред събралите се около Народното събрание протестиращи, беше освиркан тотално. Въпреки че агитката му беше инструктирана да се събере на мястото и да клакира, беше буквално заглушена от истинските протестиращи. Поредното доказателство, че ГЕРБ не са много по-любими на протеста от БСП, ДПС или Атака.

Но не това имам предвид. Кажи бе, господине Борисов, кои точно са били тия 15 членове на „Протестна мрежа“? Защото най-лесното нещо на света е да се представиш за член на когото си щеш, особено ако въпросното нещо не издава паспорти или служебни карти. Отделно пък, ако си виден български партиец, най-лесно е да кажеш как са дошли 15 души и са те помолили за помощ. Или пък са ти предложили да убият някого заради теб, примерно… Ще кажеш ли кои са? Май когато прокуратурата и съдът разкрият нещата около „бюлетините за фалшифициране“ в Костинбродската печатница.

Все повече се убеждавам, че ГЕРБ май нямат особена изгода от протеста. По една много проста причина. С БСП и прочее винаги ще се договорят – ние ще си затваряте очите за вашите золуми, вие за нашите. Няма да е лесна договорка, но принципно е постижима. Докато с протеста няма да се договорят за затваряне на очите никога. Дойде ли на власт ГЕРБ, почне ли да назначава пак калинки и да върши золуми, протестът ще изригне точно както сега срещу поредната тройна ламя. И ще е точно така упорит и непоколебим. Защото Бат Бойко беше евентуален, потенциален, може би по мъничко враг на българското политическо смрадливо тресавище. А протестът е истинският му враг, който няма да се примири, откаже или прости.

Все повече се убеждавам, че ГЕРБ разбират това. И че започват да смятат протеста за свой враг, по-страшен и траен от БСП. Засега не им стиска да си го признаят, но… нещо се носи във въздуха. Някакво усещане. Някакво осъзнаване. Мисля, че е въпрос само на време да го осъзнаят окончателно – и само на време след това да бъдат разкрити. Ще съм страхотно щастлив, ако греша. Боя се обаче, че засега трябва да приема позицията, че протестът може да разчита само на себе си.

(Апропо, едно вмятане ни в клин, ни в ръкав. Преди няколко дни се чудих с какво ще платят на Делян Пеевски, че предаде ББ предизборно. С ДАНС не стана, а Пеевски е достатъчно тъп и самонадеян, за да тръгне да отмъщава на всекиго, ако не му бъде платено… Вчера чух интересен слух – че той ще купи bTV. Нямам представа има ли нещо вярно, но ще съм любопитен да видя как ще се развият нещата.

Ще съм любопитен и дали ще стане. Въпросната телевизия е собственост на Красимир Гергов – тоест е част от коза нострата на Първанов. Купуването ѝ от Пеевски ще означава преминаване на сериозен медиен бастион към коза нострата на Станишев – основният враг на Първановата. Ако се случи ще означава, че Първанов е в упадък и може скоро да залезе. Което може да е от сериозна полза за България – с него ще залезе и ключова експертна част от старата кадесарска мафия. Не всичката, част ще премине към Станишев, но все пак. България ще се окаже в положение, сродно на това след Първата световна война – катастрофирала и пълна с политически мафии и мафийки, но все пак не контролирана с желязна ръка от една всевластна мафия, насочвана отвън към разкапването на страната ни. Все е напредък. Да видим дали ще се случи.)

В предишен запис подхвърлих идеята протестът да създаде своя партия. (Всъщност по-точната дума вероятно ще е „политически проект“, защото това няма да е традиционна партия.) Такъв проект не само ще може да се бори за повече прозрачност в политиката, ако влезе в парламента. Дори ако не влезе, ще бъде конкуренция на традиционните мафии за кражба, пардон, политически партии. Ще ги кара да се съобразяват какво вършат и как. Ще работи за прозрачността на действията им. И най-вече ще дава на обикновените българи надежда – надеждата, че има как да се борят и да победят мафията. Надеждата, която сега това правителство се опитва да ни убие с гьонсуратлъка си. И за която протестиращите се борят вече толкова дни, и смятат да се борят и занапред.

Описаното в линкнатия запис е ужасно сурово и недомислено. Ще го преработя сериозно и пусна в следващия си запис. След това ще имам нужда от помощта ви, за да търся по-широко обмисляне и обсъждане. Все още по него има нерешени ключови проблеми. Искам да бъде анализирано и премислено до пълно изчистване от видимите препъни-камъни, преди дори да мисля да го предложа като реален план за действие. Не желая да експериментирам върху хора, поне не без да съм премислил експеримента колкото мога по-добре.

Моля всички – дайте идея къде да се обсъжда този проект. Или го поставете на обсъждане където имате как и умеете, когато излезе. Надявам се да стане до няколко дни.

Утре е 4 септември. Първият работен ден на депутатството след „заслужената“ им ваканция. (Която президентът си позволи така неучтиво да прекъсне за ден, и те няма да му го простят. Какво антинационално и антибългарско действие – да не ги оставиш да се плацикат в Евксиноград на народни разноски!)

По този повод призивът на „Протестна мрежа“ е да ги посрещнем както им подобава. С призиви за оставка, предсрочни избори и операция „Чисти ръце“. И се присъединявам към този призив.

Съмнявам се дали ще мога да дойда още в 8 сутринта пред парламента. Дано работният ми ден да не е много натоварен и да успявам да мина поне от време на време. След работа с гаранция ще съм налице. (Стигне ли се до ключов момент на противостоенето, ще си зарежа и работата – какъв е смисълът да се блъскам, за да изкарвам за тях? Ключовият момент още не е дошъл, но много ми се иска да е скоро.)

Днешният протест ме изненада приятно. Едно, че хората бяха малко повече от последните дни. И второ, че бяха доста по-активни. Направиха кръг около парламента, задържаха се доста повече време от вчера или оня ден. Надявам се утре да има още малко повече хора и активността да е още малко повече. Не вярвам веднага да се събере човешка маса като в началото на протестите. Но ако хората не са забравили достойнството си, докъм третата десетдневка на септември вероятно броят на протестиращите ще нарасне значително.

(А ако са го забравили… дано да не са. Ще съм съсипан, ако се окаже, че наистина не съм част от този народ. Истината освобождава, но петдесет години национална гордост и двайсет и пет години борба за отърваване от мафията трудно се изхвърлят като скъсана дреха. Много се надявам да мога да се гордея, че съм българин, а не да трябва да се срамувам от това.)

Гледам и че напоследък се въдят всевъзможни контрапротести. Както казва Любо Николов, криптокомунисти – срамуват се да си кажат какви са (писал съм защо), и се чудят как да излъжат наивниците. Чух например за една група във Фейсбук, която се борела „за София без блокади“, че пречели на гражданите. Погледнах я – не те приемат, без да си предварително одобрен!… Не знам защо ми напомни едни групи от спортни момци, които редовно ги показват на контрапротеста, и които бягат от камерите като дявол от тамян. Ум не ми побира защо – нали са отишли там, за да изявят политическа позиция? Каква по-подходяща възможност от тази журналист от телевизия да те търси с микрофон и камера, за да кажеш какво мислиш?… Та, и споменатата група ми стои странно. Ако аз я правех, щеше да е свободна за достъп за абсолютно всеки, нали идеята е именно да пропагандирам някаква кауза и позиция?

Друга интересна новина от днес е, че посланикът на Франция приключва мандата си у нас, без да получи традиционния за всеки приключващ мандата си посланик орден „Стара планина“. Причината? Ако живеете на този свят е ясна – Вигенин го „наказва“ заради подкрепата му за протестите.

Колко нищожен, тъп и в крайна сметка антибългарин трябва да е някой, за да „наказва“ от името на страната ни посланик на ключова държава в общия ни ЕС, понеже позицията му е противоречала на най-отблъскващите напъни на своичката Партия? Доколко трябва някой да е негоден за държавник, за да спретне подобна дивотия?! Бедна ми е фантазията. Направо. Какво демонстрира – че България в негово лице не приема тази политика? Която с гаранция е изработена не на „Оборище“ 27, а в Елисейския дворец? Дали не е по-добре да бъде сменен с първия хванат от улицата?

Като изтече мандатът на германския посланик, и на него ли ще откаже традиционната за България награда, която посланиците на Северна Корея и Беларус ще получат? Сигурно. Каквото е започнато няма причина да не бъде продължено. А къде ще стигнем така и какво ще си спечелим оставям да се сетиш ти, драги ми читателю. (Подсетка: дали ще е национална гордост, държавно величие, позиции в ЕС, приемане на дипломацията ни на сериозно…?) Пътем си помисли и дали това правителство не е направо опасно за България като държава. И дали е добра идея да го оставим да работи и да се доказва още. Какво ни носи всеки ден негово управление. Какво се очертава да ни докара, и то вероятно доста скоро…

До утре. На протеста.

Ако някой не е забелязал как основните големи поддръжници на Бойко Борисов внезапно се отметнаха от него преди изборите, значи наистина не се интересува от политика. А за мен този момент е интересен.

Не че Батман не си го заслужаваше. (И като гледам, май продължава да не е осъзнал, че който си ляга с плъхове, се събужда изгризан. Което ме кара да мисля, че не заслужава вече и капката доверие, което му дадох.) Но ми е любопитно какво заплащане е било договорено – и какво ще бъде дадено – на тези, хм, личности. Защото такива като тях няма безплатно да преведат майка си през улицата. А каквото ще им се плати ще бъде извадено познайте от чии джобове? С гаранция не тези на БСП, ДПС, Атака или Орешарски. Такива като тях не дават, те само вземат. Ще бъде извадено от нашите джобове. И по-конкретно твоя и моя, драги ми читателю. И ще е отишло да прави мафиоти богати – перфектната рецепта те да доят джобовете ни и занапред.

За Бареков си беше ясно по начало. Микроскопична душица с големи амбиции, той е елементарен за мамене и въртене около пръста. Нищо чудно да се е продал дори само срещу евтината популярност около предизборната измама с „бюлетините“. И да, с пълна сигурност очаква да получи повечко, след като играта успя и мафията си върна властта. Само че дали ще го получи може да е въпрос единствено за някой, който е живял в друга вселена и не познава мафията ни. Прекалено дребен и тъп е, за да бъдат коректни към него. Ако достатъчно старателно лиже задниците им и занапред, може и да вземе още някоя трохичка, но не ми се вярва. Дори въпросните задници ги е достатъчно гнус от езика му, за да му откажат.

За Волен Сидеров също беше очевидно веднага. Още преди пленума на БСП, на който ковчежниците им се бяха оплакали как Волен им излиза все по-скъпо на всяко гласуване. Все едно не е ясно какво и в какви суми може да събере атакист и депесар. Да, получи си заслуженото – докато той е в Атака, те повече няма да влязат в парламента. Избирателите им няма да им простят тангото, да не кажа нещо по-невъзпитано, с ДПС. А и не само те – подобна политическа нечистоплътност впечатли дори виделите много българи… Той обаче не ме безпокои. Въпреки че тъпче гуша като за последно, ще натъпче надали и стотина милиона. По десетина-петнайсет лева на глава от населението – не е приятно, но се преглъща.

За Цветан Василев вече се разбра – държавата ще се откаже от златната акция в БТК и Вивател. Което прави Василев мажоритарен, да не кажа почти едноличен собственик на Виваком. Как ще се отрази това на ситуацията при съобщителните оператори оставям да се сетиш на теб, читателю. Ако ти е трудно, пробвай да се замислиш защо Василев е поискал именно такава цена, какво и как ще изкара от нея и от чии джобове ще излезе то. А, и понеже той е истински играч и умее да се пазари, бих очаквал да получи още и още луксозни облаги. Примерно създаденото от Бойко Борисов правило държавните организации да си държат парите в неговата банка да остане непокътнато, въпреки всички (напълно заслужени) плювни, които тройната ламя изля по адрес на Борисов за това. И въпреки готовия план на служебното правителство да го забрани, който с идването на власт на БСП и компания мигновено бе шкартиран.

По-интересен ми е Делян Пеевски. Обещанието да му подарят ДАНС очевидно се провали – Евросъюза и НАТО поставиха ултиматум, с който дори Орешарски не можеше да не се съобрази. Че Писанчев ще е марионетка на Пеевски няма да се сети само току-що падналият от орбита. На Пеевски обаче това надали ще му е достатъчно – той е от по-простичките и директни типове. Да ходи с пистолет, охрана и луксозни джипове може и сега – мечтата му е шефовете на полицията, вместо да му щракват белезниците, да му козируват и да му изпълняват прищевките. Ама не чрез посредник, това е за ония философи от „Монтерей“ – той би го искал лично. Да седи, да ги командва в лицата и да се кефи как му рапортуват и изпълняват… Така че каквото му е дадено вероятно нищо не му носи, а той надали ще се примири така. А тези, които го купиха, не са идиоти. Няма да искат той да им забие нож в гърба при първа възможност, а той с гаранция ще го направи, бива го в тая дисциплина. Ще трябва да му платят нещо друго вместо ДАНС. И искам да знам какво е.

—-

Като написах всичко това, ми хрумна едно интересно предложение. Ако правителство окраде държавата, откраднатото да се плаща от гласувалите за него избиратели. Заедно с негласувалите – щом са позволили това правителство да получи властта, и те са съучастници и е редно да си платят. Не знам колко ще трябва да платя аз заради това, че гласувах за Бойко Борисов, но вероятно ще е по-малко от моя дял (чрез данъците ми) за откраднатото от тройната коалиция за първите ѝ 100 дни. Почне ли българинът да си плаща за тъпотата и мързела, много бързо и ще поумнее, и ще престане да го мързи. Че поумняваме, когато нещата опрат физически до джоба ни, когато видим с очите си как вадим пари от него и се прощаваме с тях, е чудесно качество. Време е да го използваме за добро.