Наскоро попаднах на един линк в блог-линковете на Пейо.
За на който не му се чете излишно: Наскоро имало опит да се подкара Windows XP върху iMac. Някой дори обявил 12 000 долара награда за първия успял… Което и провалило проекта – вместо да си сътрудничат, работещите по него групички започнали да се конкурират за наградата, и да крият една от друга какво са постигнали. Естествено, силите им поотделно се оказали недостатъчни – въпреки че заедно биха се справили като на шега.
Не зная дали този, който е предложил наградата, е бил враг на проекта. Но определено е открил (и приложил успешно) брилянтния начин да съсипеш един отворен проект.
Отворените неща почиват изцяло на сътрудничеството. Без значение дали става дума за софтуер, изкуство или каквото и да е друго. GPL дължи известността си всъщност на задължението към сътрудничество, което съдържа. Без него нямаше да създаде големи и успешни проекти, и в най-добрия случай щеше да бъде маргинализиран – а в най-вероятния отдавна да бъде изместен от друг лиценз.
BSD лицензът например е несравнимо по-свободен, и по-привлекателен с това – но не съдържа такова задължение. И хората, които успяват да постигнат сътрудничество под него, са много пъти по-малко от тези, които го постигат чрез GPL. (Същото, по друг начин: хората, които пожелават да пуснат нещата си под GPL, са много повече от тези, които ги пускат под BSD. Познайте защо.) Проектът OpenBSD е по-стара къща от Linux, работещите в него са изключителни програмисти, и продуктът им е невероятно качествен – но е направо беден в сравнение с множеството GNU/Linux дистрибуции. Странно ли е?
Същото може да се каже и по друг начин. Проектът OpenBSD се създава почти изцяло от хобисти (понякога спонсорирани оттук или оттам), и в много малка част от фирми или институции, които са задължени от закон да споделят продуктите си под такъв тип лиценз. Да, но подобни законови задължения са много редки в САЩ, и на практика непознати в останалия свят… Докато при GNU/Linux вече вероятно над половината код се пише от частни фирми, под всякакви законодателства, и тази тенденция продължава да се засилва. А фирмите са в състояние да заделят и реализират много повече ресурси от хобистите – така че успешното бъдеще на свободния софтуер се крие в тяхната подкрепа.
Не лицензите обаче са ми в ума. А сътрудничеството, като основа на всеки свободен проект – и начините то да бъде провалено. И противодействието срещу тези начини.
Един от начините сътрудничеството да бъде провалено, е между сътрудниците да бъде създадена конкуренция, която ги кара да крият продуктите си един от друг, вместо да ги споделят. (Всъщност, единствената конкуренция между тях, която не води задължително до този резултат, е конкуренцията за авторитет и име вследствие приноса им към общото.)
Наградата може да е каква ли не – финансова, административна длъжност и пост, възможности за кариера, официално име и авторитет, връзки и познанства, позиции и влияние в определени сфери… Всяка една придобивка, която би била примамлива за значима част от сътрудниците, може да бъде за тази цел “награда”.
Друг начин е като някой от сътрудниците бъде поставен в положение да печели от общото, докато другите нямат това право. Разбира се, той може да разпредели печалбата справедливо между всички, и така да избегне клопката – но обикновено изкушението да задържиш за себе си малко повече надделява. (Особено ако задържаш аспекти на печалбата, за които си мислиш, че другите или няма да се досетят, или не се интересуват от тях – например ако разпределяш справедливо парите, но запазваш само или предимно за себе си възможностите за издигане в службата.)
Ситуацията е особено подла, когато в нея има закрити, недостъпни за всекиго елементи. Ако печалбата се разпределя дори напълно справедливо, но на закрито, и хората нямат как да го видят, тръгва съмнението “някой прави гуша от моя труд”… Да обяснявам ли пак защо толкова малко програмисти лицензират труда си под BSD, а толкова много под GPL? И какво ще стане със свободен проект, посял това съмнение? Иди после доказвай, че не си камила…
Това не са единствените начини. Много са – от елементарни, до сложни и макиавелистко-изобретателни. Рецепта за разпознаването им няма – за него може да се разчита единствено на бдителността и ума на сътрудниците в проекта, и на сплотеността им.
Не зная дали има панацея срещу подобна, да цитирам Солженицин, “изпитана трупна отрова” за свободните неща. Сплотеността и съдружността в това отношение на екипите, които ги правят, е задължителна – но не е достатъчна. Внимателното замисляне над вземането на всяко едно решение, което може да създаде условия за неравнопоставеност, е задължително – но не е достатъчно. Пълната откритост във всичко около тях е абсолютно задължителна – но дори тя не е достатъчна…
А начин да се борим срещу този тип провал е нужен. Защото свободните неща имат силни и хитри зложелатели. Тези зложелатели не са някакво филмово-книжно зло, оживял кошмар на параноик – те са обикновени, често готини хора, които просто си знаят интереса. И тъй като той е срещу свободните неща, ще ги газят без колебание. Няма нито как да им се сърдиш за това, нито как да ги спреш. Ти си имаш твоите интереси, и ги защищаваш – те техните. Нищо лично. Сори.
… От години чаках този начин на действие срещу свободните неща да бъде забелязан. През цялото време той лежеше наоколо, като зъл дух в бутилка, и чакаше някой да махне тапата. Е, вече е махната. Сега е въпрос на време духът да бъде забелязан от който би го пратил щастливо срещу свободните неща. И нищо чудно да не е на много време…
Рецепти срещу провала на свободни неща заради алчност няма. Освен една – ние, авторите им, да не й се поддаваме. Колкото и както умеем, колкото и както забележим и осъзнаем. Да осъзнаваме, че несправедливото разпределяне на изгодите чупи екипа, и дръпва килима и изпод нас.
А ако видим, че някой в екипа се е поддал, да правим възможното, за да спасим и екипа, и човека… Един от преподавателите ми обичаше да казва: “Мразете болестта, но обичайте болния” – по-късно научих, че много преди него са казали “Мразете греха, но обичайте грешника”…
И да не забравяме на кого е посветена “Приказката за стълбата” – на всички, които ще кажат “Това не се отнася до мен”. Защото ваксинирани срещу тази болест няма.