Честит рожден ден, блогче!
За една година – двеста и няколко записа. И над хиляда и сто коментара. Не е лошо за едногодишен малчуган в света на блоговете.
Няколко други блога, вдъхновени – поне отчасти – и от теб.
Няколко лични позиции, получили широк отзвук и симпатия сред четящите ги.
И – може би – мъничко по-добър и свестен автор. Надявам се.
Честит рожден ден, блогче! И дано те има дълго време занапред! 🙂
Майка ми вече е заспала. Време е да престана да злоупотребявам с гостоприемството й, и да си ходя. Още малко оправяне на некадърно написани PHP скриптове, и ще науча PHP. Но от това май и следващите дни няма да има как да бягам. А и не затова й дойдох на гости, нали?
Покрай прозореца на единадесетия етаж свисти мразовит и хаплив зимен вятър. И пее на стотици гласове – ту свири като злобен подигравчия, ту вие като оплаквачка, ту пука с нещо, все едно костеливи пръсти чукат по стъклото. И без много фантазия е лесно да си представиш нещо, което да те откаже да излизаш. Или да те накара да сънуваш кошмари. Пее зла песен, сякаш е разумен, и те мрази. На моменти имаш чувството, че злите му очи те следят иззад прозореца, и дебнат момент да се разкриеш…
Фантазията я имам, но скелетите в нея ме плашат, колкото биха уплашили и танк. Долу ме чака колата, неугледна и обикновена, но вярна като всичко, което обичам. (Не зная защо, но досега са ме предавали истински само хора. Вещи, които съм притежавал, понякога правят чудеса, но не ме изоставят без наистина основателна причина.) И парното й напълно оправдава израза “нафтова печка на колела” – в състояние е да изпоти дори любител на горещините като мен… Преди нея карах велосипед, дори при минус двайсет – а съм вървял при подобна температура и пеша с километри. Комфортът подслажда трудностите – но ги побеждава упорството и решителността. Реша ли да стигна някъде, по корем да се влача, пак ще стигна. Затова и скелетите не ме плашат – бронята ми е не черупка, която притежавам, а силата, която съм.
Е, сега ще пътувам към къщи в комфорт, и ще намеря там парно. Плаши ме обаче не призракът от въображението ми, а студът на другите. На тези, които трябва да вървят в ледената ветровита нощ пеша. Или да мръзнат в студените си домове. И злите пръсти на измисления от мен скелет да се свиват ликуващо около тях.
Не зная ще настигна ли по пътя си тази нощ някой, тръгнал пеша занякъде. Ще видя ли някой, който чака такси, което не идва… Но ако това се случи, ще помогна на човека. И ще съм свършил нещо много дребно и обикновено, никак не велико и славно – но ще съм щастлив. Не мога да избирам какви възможности да помагам ще ми предложи животът – но мога да избера да ги подмина ли, или да ги приема, каквито са. Да спася ли някого от злобата на мразовития вятър, или да го подмина безразлично.
Дали вярвам в злите намерения на ледения вятър ли? Не, не съм малко дете. Зная законите на физиката, и там прочее. Но зная и че както добротата в нас прави света по-приятен, безразличието ни го прави по-неприятен – и винаги намира начин да се върне обратно.
Зная и още нещо – че останалото са маски. Добротата е надянала тази на парното в колата ми, а безразличието – на ледения вятър отвън… Но маските са за очите, а умът трябва да прониква зад тях. Да вижда скритото. Същностите. Ако вече не си малко дете.
И да знае при коя да се приюти, а коя да държи навън, далеч от себе си. Защото каквато същност приеме, такава ще получи.
През последните два дни ми се случи доста. Ето го, на fast-forward (така мина и през мен), като изключим обичайните купища работа:
Онзи ден успях да се откача от работата вече след полунощ – тоест, всъщност вчера, след 1 през нощта. Откарах се някак (мъглата беше ужасна) до “Фенс”, за ако случайно концертът на “Балканджи” продължава. Уви, отдавна беше свършил.
Там и разбрах, че мъглата всъщност е в очите ми – май бяха се поуморили след 16 часа напрегната работа, сигурно остарявам. Успях да разпозная единствено шефа на мястото (по характерната шапка), и Киро Янев (по още по-характерната фигура, а когато приближи на метър до мен, различих и очилата му). Беше ми здравата съвестно, че не поздравих Ники Баровски със свободата, но малко ме беше срам да се излагам – можеше да е който и да е от хората в заведението, щеше да трябва да дойда на по-малко от метър от него, за да го позная…
На следващия ден очите ми бяха както обикновено. След бесен работен спринт цъфнах край парламента за връчването на стотинките и откритото писмо. (Имахме нова редакция, която ми хареса още повече – но, уви, нещо се бяхме разминали, и не я бяхме отпечатали. Така че я разпращахме по-късно по е-майл.) Запознах се с Вени Гюрова, и облекчено споделихме с нея, че този път надали се очакват толкова журналисти – вторник, работен ден, много катастрофи, и какво ли не още. (Не че не ги харесваме, просто май и двамата не сме от типа, който умира да е пред камера.)
Не бяхме познали. Журналистите се оказаха поне колкото и предишния път, ако не повече. И още по-нетърпеливи. Тъкмо се бях сбутал настрани, извън обхвата на камерите, Вени ми ги прати всичките директно на главата – внезапно и неочаквано. Така си глътнах езика, че едва успях да кажа две думи накръст. Дано поне да не съм се изчервявал, че само това липсваше.
Дойде уреченият час. В парламента пускаха само трима. Калин, Вени и Симеон се жертваха и влязоха. Аз, като по-гнуслив, останах отвън. Поговорих си още малко с журналисти, след което тримата ни герои излязоха обратно и, слава богу, отново отвлякоха вниманието на журналистите.
Докато те разказваха обаче, купонът се случи зад гърба им. Отнякъде се взе на вратата бившата кандидат-кметица на София, Татяна Дончева. Не зная влизаше ли, или специално излезе, за да сподели некои съображения с журналистите, ама плюнки от съображенията хвърчаха чак до нас. Паметта ми отказва да побере каквото чух по наш адрес – то не беше “маргинали”, то не беше какво ли не. Госпожата беше ядосана като… Веднъж в казармата бях видял булката на един старшина, той завършил помощно училище, тя сигурно и него не успяла да завърши, как се беше запенила, когато караулът на вратата отказа да й носи торбите. Няма да го забравя доживот… Та, това ми напомни. Добре, че избрахме Бойко Борисов…
Мислех си да хвана и да напиша един задочен отговор и на нея. С риск блогът ми да се превърне в сборник “Задочни отговори”, а аз – в духовен наследник на Георги Марков. И с риск да си отнеса тирада в стила на казармения спомен: “Къв караул си ти, бе, караулите на жените ръка им цаливат! Или каварелите ли беха! Мързел градски смотан!”… Изпревари ме обаче Дончо Ангелов. Отговорът му е малко остричък за моя вкус, но иначе е чудесен. Пък и той никога не е имал особена нужда други да го будят и да му отварят очите.
Вечерта мина в работа на същите обороти. Разбрах, че по ДАРИК и по БТВ са давали репортажи – какво точно са дали обаче, не знам. Дано да е било нещо хубаво. (Надали – разбрах, че и моята персона е присъствала вътре.)
И така, на задъхан бегом… С време само за открито споделяне.
http://www.truthout.org/docs_2005/printer_110805Z.shtml
Ако да, авторитетът на САЩ в областта на човешките права почва да клони към този на… Точно така. Саддам Хюсеин.
Още едно тъжно потвърждение, че никога не е късно да станеш за срам.
Малко преди Новата година се проведе първата среща. Мислех да пиша за нея, но забравих. Втората беше преди седмица – и пак щях да забравя. За бой съм.
Добре, де. Идеята е, че този път за ОпънФест се почва подготовка малко по-навреме – тоест, почти веднага след предишния. Което според мен е похвален напредък… И смятам, че е полезно към нея да се приобщят всички желаещи и интересуващи се. Затова и ви досаждам с това описание. 🙂
Бяхме предимно хора от организацията на феста от 2005 – Мариан, Хриси, Йовко, Маниакс, Пейо, Тони Райжеков, Сале, Алекс, Васил Бадев и аз. (С пълна гаранция съм изпуснал някого.) Имаме идея да поканим и още хора – всеки, който би желал да хвърли сума ти време и труд за тази благородна кауза, е добре дошъл. А според мен и колкото повече хора работим по нещата, толкова по-добър ще бъде резултатът.
Загорка АД e лидер на пазара на бира в България с пазарен дял от 31% през 2004 г. Пивоварната произвежда бира с марките: Загорка, Ариана, Голд, Столично, Хайнекен, Амстел и Мърфиз. Пивото е една от емблемите за град Стара Загора.
През юни 2004 г. президентът на България Георги Първанов преряза лентата на нов пивоварен цех в Загорка, откриването на което съвпадна с 10-годишнината от приватизацията на дружеството. Инвестицията е на стойност 2 млн. евро. Благодарение и на нея през 2004 г. Загорка предложи на пазара 1,5 млн. хектолитра (150 млн. л) бира. Дружеството стана през 2004 г. за втори път данъкоплатец на годината в категорията “Големи данъкоплатци” в традиционния конкурс, обхващащ фирми от шестте области на Южен Централен район.
Ако мислите, че това е част от особено тъпа телевизионна реклама, грешите. Точен цитат е от статията “Загорка” в българската Уикипедия, към момента на писането на този запис.
Не зная кой мъдрец е решил да използва свободата на Уикипедия за… всъщност, именно особено тъпа реклама. Знам обаче, че всички ние, които сме видели тази статия, търпим въпросния стил на реклама, без да му попречим. А това превръща българския раздел на Уикипедия във вид онлайн колекция на спам. И я прави съответно толкова полезна и смислена.
Тази вечер съм прекалено уморен, за да издиря малко реална информация за “Загорка”, и да преработя статията. След като привърша, тя в никакъв случай няма да е негативна за дружеството – просто няма да е толкова надута и самохвална. Същевременно обаче ще бъде много по-полезна за читателя.
Преди няколко дни наругах народните представители, че не си вършат работата. Е, това да коригирам статията в Уикипедия пък е моя работа, след като аз съм я забелязал, и съм се възмутил. Нека сам се подложа на изпитание. Ще запомня ли задачата да я поправя, ще се справя ли в приемлив срок, примерно седмица, и ще я направя ли по-добра от предишната.
Ако не, значи само приказвам, и нищо не върша. Ако да обаче, значи имам право да критикувам – и да изисквам.
Вярно е, тази моя работа е много мъничка, не е като да спасяваш държавата. Но… не е толкова важно дали конкретно твоята работа е велика, или мъничка. Важното е да я свършиш както трябва. 🙂
Този запис е редактиран – коригирана е грешка в името на Вени (Невяна Гюрова). Извинявам се за допуснатата неточност!
Мислех да напиша един запис, който да обединява темите – защото имат твърде много общо. Но бях изпреварен.
Благодаря ти, Вени! Не знаех фактите, които излагаш. Но сега те само допълват още едно камъче от мозайката, която се реди от толкова време пред очите ни.
И още веднъж доказват – добър политик е единствено контролираният от народа непрекъснато и със сигурна ръка политик.
А заслужава добри политици единствено народ, който ги контролира така.
Днес, по време на обичайния ми бегом между клиенти, телефонът внезапно звънна. С проклятие наум (“кой ли пък още се мъчи да се вре в и без това напрегнатия ден!”) го измъкнах – оказа се Пейо.
– Григоре! Минало е делото за Баровски!
– И какво? – Моментално забравих за досади, натоварване и т.н.
– Невинен! Прибираме си го!
През следващите десет минути щях на два пъти да катастрофирам – непрекъснато звънях на всеки, на когото се сетех, и предположех, че няма да са се обадили преди аз да успея.
Като се замисля, аз всъщност не познавам лично Николай Баровски. Не съм го виждал никога на живо дори. Но тази вечер ще спя усмихнат блажено.
Защото ден, в който има такава новина, си струва усмивката.
Повече – в блоговете на Пейо и Алекс. (Сигурно и в други, но тази вечер нямах време да чета из нета.)
Три пъти ура за Ники – и за свободата!
Уважаеми г-н Пирински,
В интервю пред медиите Вие изказахте мнението, че една държава е длъжна да осигурява удобства за своята ръководна класа, и че това е нормално и редно. И заявихте, че мнението, че държавниците ни не живеят на един и същи свят с обикновените хора, е погрешно.
Проблемът е, че България в момента не може да подсигури достатъчно пари дори за пълноценно лечение на болните си. Цената на въпросните луксозни лимузини е цената на излекуването от рак на стотици българи. А когато цената са човешки животи, няма удобство за управляващите, което да я оправдава.
Убеден съм, че повечето политици не схващат нещата така. Че не се замислят, че тяхното удобство струва животи на болни, че те всъщност стават така убийци… И вината за това не е тяхна.
Военните понякога казват пословични глупости. Причината обаче не е, че са глупави – не са. Отучва ги да внимават какво говорят липсата на обратна връзка отдолу… Така е и с политиците. Липсата на обратна връзка ги отучва да мислят за последствията от решенията си. А не им даваме тази връзка ние, избирателите – така че вината е наша.
Но чиято и да е вината, реалността остава. Да искаш удобството си на цената на живота на други не е белег на човек, достоен за държавник. Така че, да – политиците ни наистина не живеят в един и същи свят с обикновените хора. И не са приемливи за държавници.
Пред медиите вие заявихте, че осигуряването на удобства следва да е свързано с размера на задачите, които стоят пред политиците. И дадохте за пример, че швейцарските политици ходят пеша, докато тези от закъсалите африкански държави пътуват с 10-метрови лимузини. Това звучи логично – но също не е вярно.
Не отричам, че в България пред държавниците има огромни задачи за вършене. Те обаче не ги вършат подобаващо. Вашата партия стана пословична през управлението си (1996-1997 г.) за довеждане на страната до катастрофа и купонна система. Другите също не се справиха много по-добре. Така че дори ако на политиците ни се полагаха някакви удобства, те не са показали с нищо, че ги заслужават.
(Не мога да се сдържа да не отбележа и друго. Вярно е, че колкото по-закъсала е една държава, най-често толкова по-луксозно живее върхушката й. Но най-често и толкова по-малко прави, за да съвземе държавата си. Което ме навежда на мисълта, че връзката е обратна. Не върхушката живее луксозно, защото държавата й се отплаща щедро за много свършена работа. А държавата е зле, защото върхушката й получава много, без да върши нищо в отплата.)
При срещата ни край Народното събрание Вие ме попитахте защо не се интересувам къде сте били предишния ден, и какво сте правили. Уверявам Ви, интересувам се – и не само за вас, но и за всеки български политик. Вярно е, не бездействате напълно. Но и не вършите много повече – поне когато се опре до грижа за българския народ.
Примери? Вие споменахте, че смятате в най-скоро време да задвижите за решаване проблема с лекарствата за болните. Чудесно. Но този проблем “смятате да задвижите”, докато проблемът с личните ви удобства сте задвижили и решили отдавна. И тази разлика в приоритетите ви – първо за себе си, а евентуално някога за избирателите – ви прави неподходящи за държавници.
А този, който го определя, съм аз, Избирателят. Аз съм собственикът на тази държава. Тя е моята частна фирма, ако щете. Вие, с всичките си претенции за важност, сте само служители, които аз съм назначил в нея. В момента, в който харчите парите й за лимузини за вас, вместо за лекарства за закъсалите ми родители, аз ще направя единственото логично нещо – ще ви уволня. В първия момент, когато договорът ми с вас го позволи. И повече никога няма да ви назнача отново. Дано най-сетне го разберете.
Много обикновени хора ви ругаят, и превъзнасят западните политици. Истината обаче е, че Вие с нищо не отстъпвате на кой да е политик от успяла и богата страна, зад лустрото му. Ако ние ви контролирахме така, както контролират политиците си народите на тези страни, щяхте да се справяте може би дори по-добре. Същото важи за почти кой да е друг български политик. Проблемът на България е не че няма истински политици – а че няма истински граждани.
Надявам се всеки българин да осъзнае това – че контролът над вас и решителността към вас е единственият начин да бъдете накарани да работите, вместо да си купувате луксове с неговите пари. Не го ли разбере, заслужава да живее не в държава, в която политиците ходят пеша, а в такава, в която се возят в 10-метрови лимузини.
Помните ли първия въпрос, който ми зададохте лично край Народното събрание – “Вие убедени ли сте, че уплътнявате времето си по най-добрия възможен начин?”… В светлината на казаното, бих искал да ви отговоря:
Да, г-н Пирински. Убеден съм, че именно това е най-добрият възможен начин един български избирател да уплътнява времето си. Най-плодотворният, и най-полезният – за държавата, за народа, и за този избирател лично.
—
Не зная кога, и дали този текст ще стигне до Вас. Ако решите да му отговорите, за мен ще е удоволствие да Ви отделя в блога си адекватно и равнопоставено място.
С уважение:
Григор Гачев – избирател
(Допълнена на 10-01-2006.)
Тази лекция не претендира за каквато и да било историческа достоверност – само че е разбираема. Също, конкретиката в нея умишлено е сведена до минимум, за да може човек да се съсредоточи върху принципите.
Предвидена е за хора, които имат някакво понятие какво е файл или операционна система, и горе-долу нищо повече.
Имало едно време… компютър.