Grigor Gatchev - A Weblog

Онзи ден обяснявах на мой познат, умно момче, но без особен компютърен опит, как работи TCP/IP стекът. В стил приказка – “имало едно време”. Без никаква конкретика, само като общи принципи. Не е излязъл от лекцията ми готов за сисадмин – но мисля, че принципът на нещата му стана ясен.

Сега се чудя – струва ли си да се правят такива лекции, елементарни и само като принцип, или традиционните учебници са по-добри?

От една страна, може и да си струва. Все пак интелигиентните хора получават по нещичко от тях, и после се справят с конкретните неща много бързо и лесно. Нещата в главата им са подредени, на мястото си са, мислят логично, лесно усвояват новото и лесно намират проблемите.

От друга страна, може и да не си струва. Традиционните учебници са много по-тежки, но в крайна сметка дават повече – включително конкретни неща. А това все пак прави човека по-подготвен.

Да, лесните лекции стават дори за идиоти. Но както показва еволюцията, появи ли се антилопата, появява се и гепардът. Създадете ли нещо идиотоустойчиво, стимулирате Вселената да създаде по-качествен идиот. (А нейните ресурси са повече от вашите.) Ако не вярвате, погледнете държавите, които са особено преуспели в създаването на идиотоустойчиви неща.

Така че чакам мнения – нужна ли е, според вас, лекция за TCP/IP, направена като за абсолютни начинаещи?

Днес имах щастието да разговарям лично с Председателя на Народното събрание – Н.П. г-н проф. Георги Пирински.

Пристигнах на коктейла петнайсетина минути предварително – ако се наложи, да помогна с нещо. Запознах се лично с Евгени и Иван, видяхме се с Таня и още хора. Главният организатор, Калин, дойде пет минути по-късно, и с юначна помощ – беше се нагърбил с пиенето за коктейла. Три големи бутилки вода. Студена. Имаше и хляб към нея, но не знам защо, не получи голяма популярност. Като почитател на Тери Пратчет, аз си взех един залък – наглед едно към едно джуджешки хляб. Но не и на вкус – ставаше за ядене.

Скоро запотропваха и даренията от митингуващите. По една стотинка. Някои богаташи даваха и по повече – по две, по пет, по десет, а една двойка симпатични пенсионери даже даде двайсет. Прахосници с прахосници. Пък после се чудим, че българската икономика се държи на гърба на пенсионерите. Имаше купони за мерцедеси за следващата година, и какво ли не още.

На моята особа се падна ролята да бъда водочерпец, в смисъл, да наливам вода. Таня пък пое задълженията на сервитьорка, и геройски снабдяваше с пълни чаши всеки наоколо. От този момент нататък, успях да видя предимно свързаните с водата събития – затова и разказвам предимно за тях.

Митингуващите бяхме около двайсетина души (всъщност доста повече, но малко издържаха за дълго на хапливия влажен студ и снега). Калин геройски жертва якето си в полза на Таня, и издържа с часове на това време само по пуловер. Накрая имаше по-измръзнал вид дори от пенсионерите наоколо. Но студена вода имаше достатъчно за целия български народ. (Поне така ми се стори, де. Калин обясни, че водата всъщност била само за 240 души, също и хлябът. Просто пътят към Европа искал жертви – и в случая жертвите били всички извън първите 240 души.)

Журналистите обаче бяха към три пъти повече от митингуващите. Надали остана някой от митинга, който да не е бил интервюиран по няколко пъти. Подозирам, че накрая горките момчета и момичета са се интервюирали едни други в желанието да съберат материал. Загуби ми се бройката колко пъти ме снимаха как наливам студена вода. Ако Чапа направи нов проект за чешма, ще ме е страх да мина оттам, да не се позная в някоя от статуите…

Отделно, някаква телевизия пък ме заразпитва какво имаме предвид с тази студена вода. Ей, че напористи хора! Обясних им, че нямаме нищо предвид, просто черпим българите с по една студена вода от името и по случай новите парламентарни мерцедеси…

Към края на митинга се изръси един твърде неочакван митингуващ – споменах го в началото на този запис. С трима бодигардове. (За моя приятна изненада, момчетата изглеждаха интелигиентно, и си вършеха работата изключително професионално. Нито един пропуск в опазването на сигурността на особата, но и нито една пречка в общуването й с околните. Не зная как ще ви прозвучи – но ми направиха изключително добро впечатление. С парламента си не знам дали заслужава да се гордеем, но охранителите заслужават добри думи.)

Като най-нахален, избързах и преди всички му предложих една студена вода. Той ме измери от глава до пети с не особено топъл поглед, и попита с още по-малко топъл глас:

– Вие… убедени ли сте, че си уплътнявате времето по най-добрия възможен начин?

Кипна ми. Тоя за какъв се мисли?! Хем насран до уши покрай историята, хем нагъл. “Вие кои сте и какви сте, че да си го позволявате?”

– Ами да, господин Пирински. Убеден съм, че си уплътняваме времето по именно най-добрия възможен начин.

(“Ние сме народът, който ви плаща мерцедесите. И те контролираме как ги пилееш – и ще го правим и занапред.”)

– Ама защо не ме питате къде съм бил вчера? Бях в Калофер. По случай годишнината от рождения ден на Христо Ботев. Разговаряхме с кмета за оказване на съдействие за проблемите на града…

Тук за момент си изпуснах нервите.

– Господин Пирински, а знаете ли къде са били вчера други хора?

– Вие обвинявате мен, не аз вас…

– Били са в Ракова болница, на посещение при роднини, за които няма пари за лекарства!

Тук се усетих, че сгафих с веселия тон, и си млъкнах. Пирински се отплесна как тези проблеми се планирало да се решават експедитивно и успешно (пак едвам се удържах да не го срежа – как така тези проблеми все се планира да се решават, а проблема за луксозните им возила се решава светкавично и предварително… Не исках обаче да превръщам коктейла в караница.

Та, нещата приключиха. И докато оглеждахме терена за някой неприбран боклук, си направих някои изводи.

Вярно е, в събота няма много случки – затова толкова медии бяха при нас. Но все пак, бяха твърде много и всякакви. И това при не кой знае колко оповестено събитие… А и Георги Пирински е стара лисица, и не ходи където няма нужда от него.

Така че си мисля, че сме бръкнали този път пряко в раната. И че този начин за протест и контрол над властта е успешен. Медиите се интересуват от него и го отразяват. Важните клечки го оценяват като потенциално опасен, и идват да упражняват студен поглед… Значи властта се бои от него, а хората му вярват, и се надяват.

Така че, Калине – браво! Напипал си пулса на момента.

И начина да се борим срещу това да ни смятат за безгласен добитък – и да се самозабравят в доенето, стригането и дрането.

Вчера попаднах в блога на Пейо на ето тази колекция весели истории на Андрея Илиев в “Буквите”. Смял съм се до прилошаване, като ги четох – толкова сладки бяха! Охотно ги препоръчвам на всеки веселяк по света. Отделно, разказваческото умение на Андрея Илиев ме възхити.

Един от героите в тези разкази – генерал Димитър Грънчаров, същият известен като дедо Грънди, е наистина пословичен с историите си. Не се сдържах, и написах като коментар две други (леко пиперливи). След което Пейо ми подхвърли идеята да ги запиша отделно – и реших, че тук е подходящо място. Ето ги:

—

Февруарско учение – мотострелкови батальон форсира Струма. Придошлата река влачи ледени късове. И… един БТР угасва насред нея, само покривът му се подава. А куката за въжето е най-отдолу, на два метра дълбочина в ледената вода… Генерал Грънчаров обявява пред строя:

– Който се гмурне и закачи куката – десет дена домашен отпуск!

Не щеш ли, намерил се някакъв железен българин, съблякъл се, гмурнал се, закачил куката… Изхвръква той обратно на брега, син-зелен, тичат другите да го увиват в одеала… Гледа го дедо Грънди, подхилва се и заявява:

– Редник, ако вземеш сега да го и надървиш, още десет дена отпуск!

Не щеш ли, юнакът така се ентусиазирал, че се справил!… Пет минути по-късно батальонът става свидетел на следния разговор:

– Другарю генерал, първите десет денонощия за героизъм, а вторите за какво да му ги пиша?

– Как за какво бе, фатмак с фатмак! За проявено мъжество!…

—

Гергьовден – празникът на армията. За офицерите от Софийски гарнизон е предвиден бал в НДК. А за да не им досаждат жените им, ще ги съберат във Военния клуб да им четат патриотична лекция. Лектор – генерал Димитър Грънчаров.

Идва генералът в уречения час, съчинявал една седмица пет листа лекция. Намира до микрофона един лист с указания от техника на клуба – откъде да включи усилвателя, кое копче по какъв ред да натисне, откъде се усилва звукът… Само забравил да напише, че уредбата е стара, лампова, и й трябват две-три минути след включване да загрее.

Включва дедо Грънди уредбата, вика “Проба, проба” в микрофона – никой. Усилва звука докрай – никой. Пак пробва, чука по микрофона – никой. И ядосано започва да мърмори под нос:

– Мама му стара, тва на нищо не прилича! Всичкото младости сега на бал в НДК, пък мен, дъртото, изпържиха тук цяла вечер да чета лекция!…

И така, докато загрелите най-сетне лампи не отпушват внезапно звука, и над цялата зала гръмва, усилено докрай:

– И какво да им приказвам на тия путки сега тук, мама му стара?…

Време е да се обадя и аз.

По-възрастните сигурно помнят как през 1990 г. Добри Джуров ходеше с военна униформа в Народното събрание, и на един митинг събирахме пари да му купим цивилен костюм.

А може и по-млади да помнят как Коста Цонев се изказа, че депутатската заплата не стигала само да си нахрани кучетата. Шега ли беше, сериозно ли, не зная – но имаше инициатива да му съберем някоя и друга пара, че с хиляда и нещо лева месечно закъде е, горкият…

Сега пък слугите на народа ни си купили нови луксозни возила за милиони. Тъй де, старите вече са на по година-две-три – в такова демоде никой нормален слуга на народа няма да се вози. И сигурно не са чак толкова бронирани, като новите. Може бронята вече да не е достатъчно добра, за да ги опази от народната любов. Новите може да са и по-луксозни – нашите политици толкова добре са се потрудили за нас, толкова ни подобриха живота, че заслужават лукс най-последна класа.

Пък че с тези пари щели да излекуват няколкостотин болни от рак, а пък сега те ще умрат? Ама какво е това сиромахомилство, моля ви се! Всички болни от рак няма да се излекуват, нали? За какво тогава претендирате? Ама ха!… Да мрат, бе, какво толкова. Като са ни избирали, това им се полага… Пък догодина – пак, още по-нови мерцедеси. Ако има как, за още повече пари. И още повече глупаци, да ни изберат пак…

Издирвам списъка на гласувалите в подкрепа на това решение, за да го публикувам тук, в блога си. Ще съм благодарен на всеки, който ми помогне да го открия. Читателите ми имат право да знаят кой е одобрил заради удобството на няколко задника да си отидат няколкостотин раково болни. Като лекар, и изобщо като човек, няма да простя това.

Тези хора са убийци. Убийци на няколкостотин души – пред тях Жоро Павето е дребен досадник. Казвам го, и няма да върна думата си назад. И ние имаме право да знаем кои са. Съд не зная дали ще ги стигне (дано), но презрението и погнусата ни трябва да ги стигнат. А за това трябва да знаем кои са.

Обещавам поне десет години напред да не пусна глас за никоя партия, в която има дори един от гласувалите това. Ако тези хора не са се разкаяли публично, не само с думи, но и с действия – и по-дълго. Докато са живи, и може би дори след това. И приканвам всеки, който има ум и съвест, да декларира същото – и да го направи. За да не стане така, че един ден той, или най-скъпите му да лежат в Ракова болница, и парите, които биха могли да спасят живота им, да отидат пак за мерцедеси..

И чакам всеки, който не е съгласен нещата да продължават пак така, на купона.

Все по-често ме питат кои са прототипите на някои от героите, които описвам. (След като пуснах последното си… хм, нещо, четири питания за три дни.) Честичко чувам от някого, че е познал този или онзи герой. 🙂 И затова реших да отправя една малка провокация.

Който е чел някои мои неща – опитайте се да разпознаете прототипите на някои от героите. Предположения приемам охотно като коментари тук.

Не е важно непременно да улучите кой точно е прототипът. Напротив, много по-интересно е, когато сте открили точен прототип, за чието съществуване не подозирам. В едно интервю Тери Пратчет беше казал: “Където и да разговарям с полицаи, винаги ми казват, че в техния участък има жив, едно към едно Фред Колън, или Ноби Нобс, или дори и двамата. Един път ми го каза абсолютен Ноби…”

А пък после обещавам да разкажа кои всъщност са прототипите. 🙂

Бях писал преди, че това симпатично земноводно е за мен истински символ на хакерството. Не бях подозирал в какво отношение ще се окажа прав – а именно, че то е създадено много в стил “open development”!

Пълната история може да се прочете в Уикипедия, при търсене на “Crazy Frog”. Същността й е проста – звукови ефекти от един хлапак, външност от дизайнер, музикален ремикс от двама диджеи, анимация от рекламно студио…

След това – втора такава песен. След това – цял албум. После разширено издание. После втори… Кой е авторът? Ако разберете, пратете ми го – не съм се изтрепал да търся, но не го намерих. Подозирам, че авторите са много.

А албумът е безобразно сладурски. И в момента си слушам “Пинокио”, и само дето не танцувам на стола. Нямам търпение да видя каква анимация ще направят пък по него – тези по Axel F и Popcorn са разкошни.

Много повече за Лудото жабче можете да научите от Уикипедия. (Това за Insanity Test-а го бях забравил, признавам си.) Не мога обаче да се сдържа да не цитирам текста на оригиналното, най-първо негово изпълнение, точно както е даден в статията. Направо е… хм… отнасящ:

A ding ding ding ding dididing ding bing bing pscht,
Dorhrm bom bom bedom bem bom bedom bom bum ba ba bom bom,
Bouuuuum bom bom bedahm, Bom be barbedarm bedabedabedabeda
Bbrrrrrimm bbrrrrramm bbbrrrrrrrrraammmmm ddddddraammm,
Bah bah baah baah ba wheeeeeee-eeeee-eeeee!

… 🙂 …

http://blacksunspot.blogspot.com

Блогществото е съвсем като обществото. Някои умират, други се раждат.

И понеже тук се умира тихо и неусетно, не сме си създали навика да тъжим. Още повече че умрелите понякога възкръсват, а понякога и направо зомбясват… Но си струва да се повеселим, когато някой нов блог се ражда.

Защото често се случва да има да каже нещо. Или да присъедини глас там, където има нужда.

И така да изпълни целта, заради която се е родил.

Съвсем като нас, хората.

Да ни е честит, и да има какво да каже! 🙂

Преди няколко дни един запис в блога на Таня ме подсети за нещо, което бях започнал преди много време – и оттогава все отлагам довършването му, с оправдания, че нямам време… Само че сега, по празниците, имах малко време – така че му тръснах една редакция, и официално промених статуса на версията от алфа на бета. 🙂

Започнах да пиша това нещо няколко месеца, след като си направих фирма. Бях започнал прекалено често да се прибирам в къщи нощем така капнал, че не можех даже да заспя. И за да се разведря и поотпусна, започнах да нахвърлям някакво фантастично разказче.

Идеята на разказчето дойде от старозагорския празник на фантастиката “Таласъмия” (писал съм за него тук, а и по-нататък из блога). Бяха обявили конкурс за фантастика с етно-уклон. (Този конкурс стана по-късно ежегоден. На моменти дори участвах в него, но все се намираха майстори, които заслужено да ме изместят назад в класацията.) И реших – защо ли не напиша нещо на тази тема?… А пък нуждата от релакс започна да напъхва из разказчето разни весели моменти.

В един момент разказът просто не щя да свърши. Продължи гордо извън предвидените очертания, и ги надхвърли няколко пъти. Цялото все не ми харесваше (свикнал съм да пиша предимно къси форми – това е първото ми по-длъшко нещо), и го редактирах не зная колко пъти. Но все не бях доволен – и сега продължавам да не съм. Ама вече няма закога… Затова е и “нещо” – не знам повест ли е, новела ли, роман ли… Каквото и да е, важното е да се чете.

Та, реших, че е време вече да се отървавам от писането му, и да го предложа да предварително бета-тестване. Четете го и го критикувайте – затова ви е даден. 🙂 Като начало, можете да предложите идея за заглавие – и до момента си няма, дори работно. Сваля се оттук – последното от трите неща в таблицата.

(Сведение под сурдинка: Покрай това нещо написах някаква кратка обосновка на нещата – нещо като описание на света, в който те се развиват. След това тя така енергично порасна, че се наложи да я сцепя на две. А накрая в трета, отделна част, се обособи самото описание и “план зад сцената” на историята… Мисля, че на това Маниакс му казваше “клинична графомания”. 🙂 )

Та, чакам критики. 🙂

– Жените са дискриминирани, Григоре. Мислиш, че не е така ли?

– Повярвай ми, знам защо жените се смятат за дискриминирани…

– Да, знаеш защо се смятат. И мислиш, че това са глупости. Нали?

– Понякога да, понякога не.

– Хайде сега, не се прави на наивен. Поне пред мен. Мислиш, че са глупости, защото знаеш, че са. Само че се опитваш да си учтив… А не ти и хрумва, че и аз го знам, и не ми пука да го кажа.

– Кажи го тогава, да видим така ли е. Щом си толкова умна.

“KDE rules!” “No, GNOME does!” “Our desktop is the most customizable!” “Ours is the most ergonomic!”…

Linus Torwalds defends KDE. Other luminaries counter for GNOME. Big names, tied into a childish fight… Who is right, actually? What desktop is the best? What is the one that will rule?

I believed the answer will be obvious to anyone in the FOSS. Seems, however that it is not. So, someone has to give it.

I started with GNOME, then tried KDE – it was much better. More convenient. More productive. Giving me more. WhateverI looked, it was the best one I had ever seen.

For me. And for some of my friends.

Other friends of mine stayed with GNOME – or switched to it, from KDE. For them, it was the more convenient, productive etc. The best one – for them… Yet others compared many desktops, and found that XFCE is their one… Who is the only right here?

Nobody. The primary difference is not in the desktops, but in their users. Someone will be most productive with GNOME, another one – with KDE. People with in-depth knowledge of few programs, but ergonomically challenged, would naturally benefit from GNOME. People with wide, but less deep software knowledge, and good self-ergonomisation, will probably be most productive with KDE. Myriads of other personality traits also contribute to the difference – there is no way to tell what will be the best desktop for you, until you try and find it.

It is in the type of usage, too. A corporate environment may like a supremely ergonomic desktop, allowing to do only what the employee’s job is; a home user will often prefer a myriad of programs and options, even if s/he never uses some of them. Different goals, different desktops.

There are many other reasons for different choices. Which comes to say only one: There is no ultimate desktop. One desktop is the best in some cases, another – in others. But, for the different people to be on the top of their productivity for different tasks, different desktops must exist.

Sure, KDE can be customized to look and behave much like GNOME. (The opposite is true to a big extent, too.) But KDE will never truly replace GNOME, unless it accepts the GNOME philosophy – that is, unless it becomes GNOME, and ceases to be KDE. (Switch “GNOME” and “KDE”, or substitute with any desktops around…)

The differences of the desktops are not our weakness. They are our treasure. Supporting only one desktop will mean leaving millions of people less productive, even by a little, no matter what desktop this will be. And it may be the freedom that we believe in, but the technical superiority is what attracts the people to us – and the productivity is an important part of this superiority. (Many people have surely noticed that the freedom and the technical superiority are the same thing, deep inside – but this is a different topic.)

The divergence of the desktops gives a lot of fresh ideas that otherwise would not be born, ideas that will not fit well into one desktop, but are perfect with another. And the need to hybridise and maintain compatibility across the different desktops creates yet other ideas. Sure, it takes its toll in work and efforts – but creates products that amaze, attract and make the people happy. What is the best we all can ever hope for. Which is what eventually we strive for.

The dream for The One Desktop To Rule Them All is actually a dream for a software monopoly. As long as the people are different – and they will always be – no single software, and no monopoly will be perfect for everybody. What is worthless for some, will be priceless to others. Always.

Please all, great or small, please leave this dream to the big software monopolists. There is where it belongs. Do understand that it is a poison to our mentality and principles – a poison both for the freedom and for the excellence. Always try to make your creation the best, the perfect – but do not degrade or mean harm to the alternatives, do not want their extinction. Support them instead, and help them be themselves. Please, do not dream for a Rullest Ring.

The fact that Linus Torwalds himself supports KDE does not mean that this is The Ultimate Desktop. Linus may be a programming genius, but his preference means only that KDE is the best desktop for him personally. When it comes to personal conveniences and tastes, there are no great and small people. Be free to choose what is best for you personally.

And may the choice be with you.