Grigor Gatchev - A Weblog

Има вече близо сто години от лекциите на доктор Никола Кръстников, изнасяни през 1919-1920 година и публикувани през 1921 година. Прочетете ги – сякаш са писани вчера.

И може би най-актуалното в тях е описаното противоречие между обществената неангажираност и личната ангажираност на българина. Ние сме може би най-безхаберната към обществото и страната си нация. И в същото време може би най-ангажираната с личното си. Сякаш не е един и същи народ това… А е. Защо ли тъй?

Заселете човек в къща с един счупен прозорец, под за премитане, капеща чешма в кухнята и таван за пребоядисване. Какво ще направи той? Ще измете пода веднага. Ще смени стъклото на прозореца до ден-два. Чешмата ще стане и по-бързо, особено ако е сръчен. И вероятно до месец-два ще пребоядиса и тавана. Ще си направи дома за чудо и приказ.

Заселете го вместо това в къща, където всички прозорци и врати са счупени, боклукът е до коляно, мебелите са строшени, стените – за измазване, тръбите са запушени, ток има само в един контакт… Какво ще направи той? Ще си разчисти леглото и една пътечка до него, да има къде да спи, докато си намери друг дом. И ще е прав – това е по-разумното. А ако друг дом няма, ще се пропие – и това е по-постижимото, отколкото да оправи този.

И без теория на счупените прозорци е ясно – човек се бори, когато има надежда, че ще успее. Няма ли я, би било глупаво да пробва, нали? Където има един счупен прозорец, той е нещото, което не се връзва – и се оправя. Където всички прозорци са счупени, невръзващото се нещо е желанието да бъдат оправяни – то е, което трябва да си отиде.

От много столетия българинът живее в страна, където са счупени всички прозорци. Не само в държавата ни буквално няма нещо, което да е наред, но и дори просто в обществото ни. Каква е масовата реакция, когато някой реши да мете улицата просто за да е чиста? Или когато някой се опита да направи наистина антикорупционна политическа партия, или да протестира срещу политическото мутрафонство и политченгеджийство?… Хубава е природата ни, където не сме успели още да я унищожим. Каквото ние сме създали или успели да пипнем по-обстойно е… това, за което пиша.

(За момент погледнете нещата от обратната страна – на политическия престъпник, който иска всичко да е разградено, че да му е най-лесно да граби. И да са хората твърде отчаяни, за да се обединят и да го накажат… За него тук е страната на здравите прозорци. И ако има случайно някой прозорец счупен – тоест, нещо дето да е както трябва и да му пречи – той ще го „ремонтира“. Познайте какъв е резултатът, когато цялата власт и всички лостове са в ръцете на „успелите млади мъже“, или по-точно на кукловодите им. Познайте и защо ЕС толкова натиска да си оправим – което май вече клони към лустрираме – съдебната система.)

Какво остава при това положение на обикновения човек? Единственото, което е предимно под негов си контрол, е неговата собственост. Къщата, дворчето, евентуално нивицата. Там той излива цялата си грижа, стопанственост, работливост и умения. Затова и е толкова жертвоготовен и ангажиран, когато опира до личното му – за разлика от общественото, където всички прозорци са изпочупени, и той се чувства безсилен да ги оправи.

(Което идва да ни каже нещо важно – той е невероятно упорит. Политическите престъпници от всички времена са успели да ограничат дълбоко и пренасочат трайно грижовността му, но не са успели да я унищожат напълно.)

… Откога българинът живее така? Трудно е да се каже. Още през Второто българско царство по-високопоставените са си позволявали на практика всичко с тези под тях. Както болярите с обикновените хора, така и царят с болярите. (Затова много от българските боляри с радост са приемали, когато зараждащата се Османска империя им е предлагала васалитет. Свобода от царската „диктатура“ срещу помощ в битка срещу този цар – кой болярин не би бил щастлив?) По време на византийците подтисничеството отгоре и безправието на по-долните надали е било по-малко. За Първото българско царство не зная, то май е било мъничко по-различно, но също не особено търпимо към по-ниските в стълбицата. Като се има предвид, че е било през 8-10 век…

През повечето от времето на Османската империя също няма как да е било иначе. Все пак е била ислямска теокрация – християните са били защитавани от външни врагове, доколкото са били рая – стадо. Забогатели българи започват да се появяват по-осезаемо едва след Гюлханския хатишериф от 1839 година, когато е провъзгласено официално равенство на всички поданици на империята, без значение на религия и националност. Уви, доста от забогателите са чорбаджии в най-лошия смисъл на думата – израсли като роби, те искат да са не свободни, а робовладелци.

След Освобождението, когато тези чорбаджии и подобните им се оказват на власт, това си казва думата с пълна сила. Чудесно е показано във филма „Капитан Петко войвода“ – ако случайно сте го изпуснали, гледайте го, струва си! Думите на Антон Страшимиров за събитията около Септемврийското въстание „клаха народа си както турчин не го е клал“ с пълна сила важат за цялото време от Освобождението нататък. Нещата започват да се цивилизоват поне мъничко чак след 1934-35 г., когато реално се установява царска диктатура. Очевидно при всичките си недостатъци Борис III е бил просветен цар и патриот. Чак тогава безчовечността на чорбаджиите почва мъничко по мъничко да влиза в някакви рамки и граници.

Левичарско мислене ли е това? За обременени от идеология – може би. За такива, които имат представа от бизнес, то е нормалното. Кой бизнесмен иска съсипани, изцедени и мразещи работата си и него служители? Който си е получил парите в куфарче и не знае как се изкарват, и не му и трябва, понеже в куфарчето винаги ще има нови за пране. Защо в Германия производителността на труда е несравнимо по-висока от гръцката, при положение че в Гърция се работи повече часове и при по-голямо изцеждане? Контрастът с Китай е още по-голям – там производителността на труда е висока предимно в най-големите заводи, където е най-високата специализация. (А най-често и 12-14-16-часови работни смени при 1 почивен ден в месеца.) На истинския бизнесмен му трябват отпочинали, доволни и обичащи работата си служители. Те са, които произвеждат ефективно и с ниска себестойност, въпреки по-високите си заплати и бонусите.

(И е така не само със служителите в бизнеса. Доброто обикновено е по-силно от злото – но не защото е по-морално, а защото е по-ефективно и успява по-добре. Всъщност, ако не беше така, самите понятия за добро и морал нямаше изобщо да възникнат.)

След 1944 г. комунизмът лиши хората от почти всичката им собственост. Тя се оказа под контрол – тоест, де факто собственост – на хора предимно без понятие от управление на собственост. Пак роби, мечтаещи да станат робовладелци. Резултатът беше предсказуем… Но от това последва и нещо още по-лошо. Робовладелството – за объркване на умовете кръстено „народна република“ – стана част от държавната система. Прословутата Държавна сигурност беше създадена именно с целта да го опазва. Структурите ѝ бяха изградени да са подходящи за тази цел. Техният персонал беше подбран, обучен и възпитан да е подходящ за тази цел. Властническа каста, създадена да служи на робовладелците (ака Политбюро на ЦК), като опазва робовладелството като институция.

След 10 ноември 1989 г. парите на България попаднаха в ръцете именно на тази каста. А когато президент стана Георги Първанов, той я организира и вгради във властта, в услуга на Русия. (Която държи изцяло контрола върху нея, включително Първанов, чрез досиетата ѝ. Помните ли как Димитър Йончев ги изнесе спешно в СССР веднага след промените?) Тази каста знае само един начин да управлява – като държи в ръцете си всичко и контролира всекиго.

Преди няколко месеца проф. Гарабед Минасян направи прословутото си сравнение – между собствениците и управници на активни фирми в България и публично достъпният списък на кадрите на ДС. Оказа се, че 70% от първия списък са във втория. При положение, че най-влиятелните в ДС (които сега са и най-големите собственици) са били изпрани от списъка ѝ още при съставянето му. Че бизнесите на много от тях се водят на имената на децата им (които са твърде млади, за да са били в ДС). И че на много други от тях бизнесите се водят на името на подставени лица, или на прословутата „група физически лица“… Вероятно под 10% от фирмите в България (като бройка – вероятно като оборот под 1%, а като печалба под 0.1%) не са собственост на тази каста.

Това води до един интересен извод – има точно две възможности. Едната е, че в ДС са подбирали не по разузнавателни умения или вкус към доносничество, а по бизнес-качества, и са го правили толкова добре, че са подбрали поне 90% от бизнес-таланта на страната. (Включително този, който е влязъл в активна възраст след 1989 г., вероятно чрез машина на времето.) Другата е, че ДС продължава да е не по-малко организирана, отколкото преди 10 ноември, и старателно изтиква от бизнеса всеки, който не е неин член – вече не като държавна организация, а като мафия. Трети вариант просто няма.

Ако случайно вариантът е вторият, какъв е резултатът на ниво хора? За ДС-бизнесмените обществото като цяло не е тяхната социална група – тя е другите ДС-ари. То е стадо, което е едновременно тяхна собственост и техният враг. Като тяхна собственост, то трябва да бъде доено и стригано колкото се може повече. Като техен враг, в него трябва да не се инвестира абсолютно нищо, понеже то ще се опитва да използва инвестираните в него ресурси срещу тяхната каста.

Затова ДС-бизнесмените няма да се научат на отговорност пред обществото и грижа за него никога, независимо колко поколения ще продължи царуването им. Съответно подходът на българския бизнес (който ще се състои на практика само от тях) към служителите си никога няма да стане различен от мачкане и изцеждане. И подходът на тази мафия като цяло към страната никога няма да стане различен от поддържане на всички възможни прозорци счупени. (По критериите на не-мафиотите. По критериите на ДС това е поддържане на всички прозорци здрави. Те могат да оперират по нормалния за тях и обединяващ ги начин единствено в такива условия.)

Какъв ще е крайният резултат ли? Най-вероятно българинът като цяло ще успее да опази грижата си към своето, и дори ще я засили. Съществуването в такова общество е, което той е правил в течение на последните поне 30 поколения. В същото време обаче способността му да се грижи за обществото и за другите, да е отговорен и активен социално, може да бъде унищожена напълно и окончателно.

Поне тази на българите в България – тези в чужбина вероятно ще успеят да я опазят, а на много места вероятно дори ще я доразвият. Но дали ще искат повече да имат нещо общо с българите в България е под въпрос.

… Толкова по въпроса за народните добродетели.

Преди нещо време Арнолд Шварценегер – надали е нужно да обяснявам кой е – се срещна с участниците в така наречените Специални Олимпийски игри. (Това е олимпиада за деца и възрастни с изоставане в умственото развитие. И пусна на страничката си видео от срещата.

Под видеото му обаче цъфна следният коментар:

The Special Olympics make no sense. The Olympics are for the best athletes in the entire world to compete against each other to determine who is the best. Having retards competing is doing the opposite!

(Специалните Олимпийски игри са глупост. Олимпийските игри са за най-добрите атлети на целия свят, да се състезават един с друг и да определят кой е най-добрият. Състезанието между малоумни върви в обратната посока!)

Отговорът на Арни ме възхити – този запис е заради него:

As stupid and evil this comment is, I am not going to delete it or ban you (yet) because it’s a teachable moment. You have two possible paths ahead. Right now, I guarantee you that these athletes have more courage, compassion, brains, skill – actually more of every possible human quality than you. So take their path – you could learn from them, and try to challenge yourself, to give back, to add something to the world. Or you can stay on your path, and keep being a sad, pitiful, jealous Internet troll who adds nothing to the world but mocks anyone who does out of small-minded jealousy. I know what you really want is attention, so let me be clear: if you choose to keep going this way, no one will ever remember you.

(Колкото и глупав и зъл да е този коментар, няма да го изтрия или да те банна (засега), понеже е повод да се научи нещо. Пред теб има два пътя. Към момента ти гарантирам, че тези атлети имат повече кураж, съчувствие, разум, умения – всъщност повече от всяко възможно човешко достойнство от теб. Така че поеми техния път – можеш да се учиш от тях, и пробвай да си поставиш предизвикателство, да дадеш нещо, да добавиш нещо към света. Или пък можеш да си останеш по сегашния си път и да продължиш да бъдеш тъжен, жалък и ревнив Интернет трол, който не прибавя към света нищо, а само се подиграва на тези които прибавят, движен от дребнодушие и ревност. Знам, че всъщност се бориш да ти обръщат внимание, така че ще бъда директен: избереш ли да продължиш по същия начин, никой няма да си спомни за теб.)

Мисля, че има защо да му викат Железния Арни. Или Терминатора.

Става дума за една статия в CNN, която можете да прочетете тук.

Статията съдържа доста анти-Тръмп реторика. Вярна или не е тя, бих посъветвал читателите да я игнорират. Защото статията съдържа и нещо много по-важно – истината за това какъв е правилният начин да се борим с тероризма. И авторът ѝ е професионален контра-терорист, необременен с нуждата да угажда в това си писание на избиратели или шефове. Той просто е казал истината, на която са го научили обучението и опитът му.

Вече съм писал тук преди – съвременният ислямски тероризъм не е радикализиран ислямизъм, той е ислямизиран радикализъм. Разликата е ключово важна. Ако беше радикализиран ислямизъм, забраната на исляма би могла да го подтисне. При положение че е ислямизиран радикализъм обаче забраната на исляма няма да го намали.

За ислямския радикализъм ислямът е не движещ мотив, а форма на изразяване – мотивът е радикализмът. Да му вземете тази форма на изразяване означава просто че той ще намери друга, точно както ако забраните на любител на драскането на графити достъпа до една стена, той просто ще иде да драска на друга. Ако не може да бъде ислямист, радикалът ще стане християнин, комунист, атеист, будист и каквото друго му хрумне, че може да облече в него радикализма си – тоест, всеки възможен възглед. Но няма да го изостави.

Важно ли е да правим тази разлика? Да, защото от нея зависи дали ще се сражаваме с причините да ни тероризират, или с маските, под които ни биват показвани тези причини. В първия случай при правилни действия можем да имаме успех. Във втория случай няма как да имаме успех, независимо от действията ни. От него имат изгода само тези, които имат нужда от плашило за наивните или от враг-обединител – включително на цената на здравето и живота на хората.

Толкова от мен.

Още преди няколко дни обещах в коментар тук да напиша за кого смятам да гласувам. Вече няма за кога да отлагам.

А отлагах, понеже просто нямах какво да напиша. От месеци вече, успея ли да надвия погнусата си и да реша, че ще гласувам за някоя партия, тя веднага успява да направи нещо, с което да ме откаже.

И все пак гласуването е възможността ми да повлияя това, което става у нас. На дребно, според силите си. Или може би по-скоро морално оправдание, че поне съм се опитал. А лошото е, че това оправдание обикновено е потребно само в един случай – когато се насочваш към Терминал 2 с еднопосочен билет… Така че, честно казано, вече дори не мога да кажа защо изобщо още се старая. Може би защото някакъв усет ми казва, че целта на „Лошите“ в случая е именно да се предам. Че докато не съм се предал и търся, те нямат как да пият шампанско и да спят спокойно по повод мен.

Затова и пиша сега мнението си за кандидатите на тези избори. За да го изясня не толкова за другите – всеки има право на свой избор – колкото може би най-вече за себе си.

ГЕРБ подкрепях неведнъж за изминалото десетилетие. Правих го с надеждата, че има шанс те да бъдат алтернатива на „пост“комунистическата мафия, вместо да се обединят с нея и влеят в нея. Уви, те избраха обединението с нея. Вместо да прати Пеевски и собствениците му където им е мястото, Бойко Борисов се прегърна с тях и им се поклони… Изчаках немалко, дадох им много възможности да се променят. Това не се случи. За мен кредитът на доверие към тях е изчерпан, без изгледи да бъде върнат. Така че те са задраскани от списъка ми.

Откакто правя разлика между ляво и дясно не съм особен поддръжник на лявото. Някои от идеите му ми се струват отчасти рационални, но единствено ако са приложени в като цяло дясна среда. Затова и БСП никога не са били моят избор. Другата причина да не ги харесвам е, че те реално са най-старата партия на Русия у нас. А Русия към момента ни смята за свой икономически и военен враг, и води срещу нас хибридна война. Поощряване на корупцията, протекция на едрата престъпност, унищожаване на доверието между хората, поставяне начело на некадърни послушковци – всичко, което съсипва една страна. Класиката на жанра е сегашният ни президент – уж издигнат, но всъщност спуснат. Не, благодаря.

За АБВ не ща дори да мисля. Дори само името на Георги Първанов ме кара да се огледам къде мога да повърна, ако не успея да се удържа. А да е само той… Може да са много модерни. Може да са много умерени. Може да са много всякакви. Само че гласът ми няма да отиде за тях. Може да е емоционално – жив човек съм, имам право на емоции. Към момента не мога да си представя те изобщо някога да спечелят доверието ми. Дано ме опровергаят, но засега е така.

Патриотизмът ми допада, но национализмът – не. А нашенските патриоти са всъщност не особено прикрити националисти. (И то от клиничния тип, който мисли с тъпи лозунги вместо с главите си, и така ни вреди колкото всички външни врагове заедно не могат.) Друга тяхна обща черта е, че се ползват с не особено прикритата подкрепа, организационна грижа, инструктаж и нерядко пряко финансиране от Москва. (Което обяснява защо действат така, че са най-голямата вреда за страната ни.) Патриоти, или поне националисти – да, но май на „матушката“ повече, отколкото на България… БСП вече ги задрасках по същата причина – нямам причина да погледна на патриотите иначе.

Лично Марешки ми е изключително неприятен като явление, и доста хора от партията му само подсилват този ефект. Ако дори само една десета от това, което съм чувал за бизнеса и съществуването му е истина, той трябва да е в затвора под строг режим… Но не зная със сигурност дали е истина. А в същото време той беше единственият в България, който направи нещо срещу пълзящата картелизация, която ни съсипва. Убеден съм, че го направи с единствено политически мотиви, но това не променя факта, че го направи. А е изключително важно да се научим да мислим с джоба си и да гледаме не приказките, а делата. Затова не го задрасквам окончателно от списъка си, въпреки че погнусата ми е трудно преодолима.

ДПС дори не желая да ги обсъждам. Да ги нарека „партията на корупцията“ няма да е дори начало на това, което са. Да ги нарека „московска агентура“ – също. Още десетки други също толкова ласкави етикети мога да им лепна, и всеки ще е верен, но има ли смисъл да продължавам след тези?… Всъщност, единственият етикет, който не мога да им лепна, е „етническа партия“ – защото етническото им е единствено проформа. Делян Пеевски не ми прилича нито на турчин, нито на мюсюлманин, но надали бих гласувал за него дори под смъртна заплаха. А за отрудения бай Ахмед от някое родопско или делиорманско селце сигурно бих гласувал с удоволствие, само че него го няма и няма да го има в списъците им. Така че без тях.

Същото важи и за ДОСТ на Лютви Местан. Не съм тежко предубеден срещу тях – ако ги проуча внимателно и не открия тежко присъствие на мизерабили, бих ги обмислил като възможност. Само че не очаквам да си дам този труд скоро, по точно определена причина. ДОСТ разчитат основно на външна подкрепа – тази на Турция. Само по себе си това не би било твърде страшен проблем, Турция поне не води хибридна война срещу България. Страшен проблем там обаче в момента има, и той се казва Ердоган – турският Доналд Тръмп. Клиничен мегаломаниак и социопат от нарцистичен тип със самомнение на Господ и амбиции да заеме мястото му. Така че ДОСТ за момента губят дори чисто теоретичния шанс да ги одобря за себе си.

В Реформаторския блок не остана крило, което последните години да не ме разочарова жестоко. Всяко по своя начин. Също съм ги подкрепял неведнъж, и за разлика от ГЕРБ, съм влагал в тях искрени надежди. Да, глупаво е било, но човек трябва да се надява заради самия себе си. За да не изгуби способността да го прави. И да вярва и да мечтае за нещо по-добро. Умре ли надеждата в човека, е умрял и човекът… Затова сега ми е болезнено да си припомням излаганията и провалите им. Като капак, кметът на общината ни – железният гръб на незаконния строеж върху градинката пред блока ни – е техен член. Дори само това вече би било достатъчно, за да не получат гласа ми никога повече. И да приканя горещо всички вас – не им го давайте и вие. Първо да се изчистят от корупционерите, после да търсят доверие… А „Глас народен“ щяха да бъдат моят избор в тази ситуация, ако не се бяха коалирали с тях. Съжалявам, Светльо, Венци и компания – грешен избор направихте.

В „Да, България“ членуват много хора, които познавам и уважавам извънредно много. За съжаление членуват и други, които също познавам и не уважавам ни най-малко. И забелязвам, че първите някак все се оказват в ролята на работните магарета, а вторите – на седналите около трапезата. Това вече ме кара да си правя определени изводи. Също, че тръгнаха с пари на Иво Прокопиев не ме смущава особено, но че излъгаха че парите са от някаква американска фондация вече ме тревожи. Лъжата от самото начало рядко е предвестник в българската политика на нещо честно и заслужаващо доверие… Няма да ги задраскам от списъка си единствено за да имам някаква алтернатива на партията на Марешки.

Останалите партийки не ми се коментират – не ми се струва, че заслужават да бъдат обмисляни сериозно. Надявам се да ме опровергаят в това, но засега мисля така.

Така че когато се изправя пред урната, вероятно ще избирам между Марешки и „Да, България“. Дано дотогава не успеят да ме отвратят и едните, и другите.

Обещанието спазено.

Това е статия във вестник „New Yorker“. Може да бъде прочетена тук.

И си струва да бъде прочетена. Американците често са ме изумявали с наивността си към света. Авторите на статията обаче май са много наясно с реалността, и в същото време са се опитали да бъдат максимално точни и реални.

Една от причините да си струва статията да бъде прочетена е именно това, което е описано в нея. Част от войната на такива като Путин срещу съвременния свят е сеенето в демократичните държави на недоверие към истината – и изобщо към идеята, че обективна истина съществува. Затова е много важно да знаем откъде идва философията, че не можеш да вярваш на никого, и че всеки има своя истина. Откъдето и философията, че добро няма и всеки има свое добро.

Истински умелите лъжи са полуистините – лъжите, скрити зад перде от внимателно подбрана истина. И с тази за доброто е така. Каквото е добро за сърната не е добро за вълка, и обратното. Каквото е добро за един бизнес не е добро за конкуренцията му, и обратното. Ако месторабота плаща повече на един, тя ще има по-малко пари за другите. Каквото е добро за един, е зло за другите. Нали?

Да, ама не. При конкуренцията наистина е така. Но светът е комбинация от конкуренция и кооперация – а при кооперацията доброто дори само за един е добро за всички. И кооперацията е много, много повече от конкуренцията. Колкото по-близки сме, толкова повече е кооперацията и по-малко конкуренцията.

Да, интересите на вълка и сърната често са противоположни. Но зад тази завеска са скрити Хималаи от общи интереси. И вълкът, и сърната имат нужда от гора – голяма, девствена, с намеса на човека само колкото да ги подхранва зиме. От чист въздух, вода, почва. От мек климат, липса на природни бедствия… Продължа ли този списък, ще стане километричен. И списъкът на противоположностите в интересите им ще се изгуби на фона му.

А хората сме много по-близки помежду си от вълка и сърната. Кооперацията, общото, ни е още повече – конкуренцията, противоположностите, са още по-малко. Където се делим или ни разделят, съотношението се измества към по-лошо, но пак общата изгода е смазващо повече от конкуренцията… И където имаме общо, доброто ни е общо – така че е несравнимо повече от това добро, което е различно за всеки и противоположно на това на другите.

(Отделно от това, конкуренцията не само ни разделя – тя и ни движи напред, и така ни носи огромно общо добро. Нека бъдем по-мъдри от съветника Кнут от Андерсеновата приказка за галошите на щастието и го разберем. Затова сме хора, а не сърни и вълци – за да знаем, че доброто е несравнимо повече и по-могъщо от злото.)

За истината това важи много повече, отколкото за доброто. Почти винаги, когато някой казва „Аз си имам своя истина“, той всъщност има предвид или че си има свое добро, или че си има свой собствен свят, различен от реалния. „Алтернативни истини“ няма – „алтернативни факти“, които съответстват на реалността, се наричат просто факти.

(Една подробност: в статията се споменава терминът „whataboutism“. Груб превод на български би бил „аувасбиятнегрите-изъм“. От стария виц какво отговорило радио Ереван, когато от Америка го попитали колко е заплатата на съветския инженер. Един от най-типичните подходи, с които се опитват да ни лъжат, или ние се опитваме да се лъжем сами, когато истинският отговор на някой въпрос не е приятен.)

For those who have spent the last month under a big stone:

Wikileaks recently published a lot of information about a set of malware, created by FBI and nicknamed “Vault 7”. There were specimens in it, able to break into and take control over mostly any kind of CPU-based device – smartphones running iOS or Android, PCs running Windows, MacOS or Linux, etc. FBI declared that this publication is a breach of the national security, and that this exposure made USA less secure.

I beg to differ.

What makes USA less secure is the existence of this trove. More specifically, the fact that FBI knew about the software vulnerabilities its malware exploits, but never notified the software manufacturers about these. Consequently, the disclosure of these vulnerabilities makes USA more secure. In this particular case, what is bad for FBI might be good for USA.

Why so?

First, let’s put a big question aside. Let’s assume that FBI would absolutely never use these tools to spy, unless that spying is benevolent and only protects USA. Further, let’s assume that FBI will never collect any information other than what it needs to protect USA. Also, that it will never use this information to any other goal than protecting USA. (For example, that a Watergate-style spying is impossible in principle.) And that every single FBI member is a white knight who will never betray their agency and never use its activities for personal gain. (If you have more ideas how to make FBI even more benevolent, use them here.)

Even this all will not change the fact that hiding these vulnerabilities was a harm to USA, bigger than any gain FBI could have made by exploiting them.

There are no FBI-specific software vulnerabilities. Every vulnerability is open for exploiting by anyone who knows about it. The mentality “we are the best, only we will know about it” is one of the most tested and proven nonsenses to exist. The entities who make a living from constantly seeking for software vulnerabilities are probably in the hundreds. All big intelligence services are into this, including these of most countries that are usually up to no good. And hundreds of cybercriminal gangs are into it too. Those two kinds of players together employ far more people and consequently far more talent than FBI. It would be a miracle if they don’t find most, if not all of the vulnerabilities FBI has found.

The similarity ends here. Even if not perfect, FBI is still a generally benevolent entity, trying to mostly limit their activities to protecting their country. They have a mostly responsible approach to acquiring information and protecting that information. These things however are true neither for the intelligence services of the authoritarian and aggressive countries, nor for the cyber criminals. Neither of these is benevolent or responsible to any degree, at least towards USA. Both kinds will happily eavesdrop on, or attack any American – the first because of the principle enmity of the dictators for the democracies, the second because the Americans tend to be richer than most other peoples.

By not telling the software manufacturers about these vulnerabilities, FBI exposed the American citizens at the mercy of tens of the intelligence services of authoritarian governments who hate USA, and of hundreds of cyber criminals who would happily empty the Americans’ pockets, blackmail them or even disrupt important activities for fun and power demonstration. It is true that in this way FBI also gives itself the opportunity to obtain info that can protect the Americans to some extent. However, the losses are bigger than the gains by magnitudes.

To sum it all: in this particular case FBI exposed America to harm, and Wikileaks helped prevent that harm for the future.

Whether FBI or Wikileaks are happy with the roles they played in that is another topic.

Няма как да живееш в България и да не слушаш постоянно колко велики сме Българите. Как сме повече и по-свестни от всички други народи, във всяко отношение.

И няма как да не слушаш постоянно и колко смотани, извратени и гадни са „гейропата“ и „краварите“. Какъв ужас е при тях. И най-вече как мръсно и гадно се отнасят с хората, които са по дефиниция по-свестни от тях (разбирай българите). Карат ни да си вадим визи. Проверяват дали не сме престъпници. Абе, унижават ни, абсолютно незаслужено… Как да не ги мразиш?

Дали наистина е така? Повечето българи този въпрос не ги интересува. Пък и като гледаш българските медии, няма как иначе да е. Преливат от ужасии за де що се намира на запад от Трън. Дим без огън няма, я!

Само че напоследък се случи нещо прекалено голямо, за да могат да го потулят медиите. Някои се опитаха, де – ама не всички. Една уникална нагледна илюстрация къде е истината.

Новият американски президент, Доналд Дж. Тръмп, така щедро разхвалван от определени медии у нас, предприе определени мерки. А именно – забрани влизането в САЩ на определена категория бежанци. За буйно щастие на определени категории, да ги наречем политически коректно лица. И сащисване на тези, които и с, и без политическа коректност все са си хора.

Само че „краварникът“ в отговор изригна. Имаше купища митинги, протести, тонове възмущение. Одобрението на президента потъна, неодобрението скочи. Известните и обичаните лица от екрана протестираха, и някои подкрепиха думите си с парите си. Даренията към правозащитни организации за ден започнаха да надвишават обичайните към тях за година. (Понеже правозащитните организации застанаха без колебание в защита на бежанците.) Започнаха да се основават комитети за тяхна подкрепа, дори в нарушение на закона, ако е нужно. Тълпи от юристи предложиха услугите си безплатно. Високопоставени съдии обявиха мерките на Тръмп за антиконституционни и ги блокираха. Дори републиканците, защитаващи обичайно Тръмп от всичко, този път го предупредиха – настройва целия народ срещу себе си и срещу тях…

Тръмп, естествено, не се отказа. Социопатите от подтип Аарон Бър много трудно си налагат самоконтрол. Но каквото и да прави той оттук нататък, фактът е налице. Голямата част от американския народ се вдигна, за да защити едни хора, които не са им абсолютно никакви. За които десните медии там непрекъснато им повтарят, че идват, за да бъдат хрантутени от американците и да ги взривяват за благодарност. Доверието, добротата, помощта се вдигнаха на война срещу страха и лъжите и я спечелиха.

Какво правим в такава ситуация ние, великите Българи? Гледаме как динковци ловят мигрантите навсякъде. Опразват им джобовете (което май е и най-честата цел на мероприятието), връзват ги, бият ги и ги отпращат. А ние стоим отстрани, ръкопляскаме и цъкаме с език – какви герои са динковците! Какви патриоти са! Как само ни пазят от злите мигранти, дето иначе ще ги хрантутим, за да ни взривяват!

Прясна-прясна е историята от Елин Пелин. Как семейство бежанци от Сирия, официално признати и приети у нас, си намират там място под наем – но градчето се вдига срещу тях. Всички искат те да бъдат изгонени веднага, за да не ги взривят и ислямизират. Даже виделите ги и запозналите се с тях съседи се присъединяват – „абе те изглеждат готини, ама след тях ще дойдат другите с чалмите и ятаганите“…

Заинтересуваха ли се елинпелинчани – аджеба, тия сирийци мюсюлмани ли са изобщо, още повече пък фанатици? Ако да, защо бягат от „Ислямска държава“, вместо към нея? Много опасно ли е младо семейство с деца? Дали тия с чалмите и ятаганите, дето от тях бяга семейството, са им първи приятелчета и ще дойдат след тях? И ако случайно тръгват да идват, ще им даде ли някой по-решителен отпор от именно това семейство?… Не. За какво им е да се интересуват?

А в Търновската конституция пишеше: „Който роб стъпи на българска земя, свободен става.“ Добре, че е отменена. Защото в момента конституция ни е принципът „който свободен стъпи на българска земя, роб става“. На страха и лъжата.

Може ли човек да отпрати тези, които по независещи от тях причини са останали без прехрана, дом и изобщо възможност за живот? Може, разбира се. Никакъв проблем не е да оставиш някого да умира от глад, или от пристъп на улицата, или от студ през зимата. Да му затвориш вратата е най-лесно… Само дето има цена, ситна и дребна като камилче. Твоето човешко достойнство, лице и стойност.

Възможно ли е сред тези бежанци наистина да има терористи? Да, разбира се. Точно както сред тълпа истински просяци може да има и някой „професионалист“. Както падналият на улицата може да се преструва, за да те преджоби умело, докато му помагаш да се надигне. Както замръзващият пред вратата ти зиме може всъщност да крои планове как да ти отмъкне каквото дребно и скъпо докопа, докато не гледаш… Ще ви спре ли това да купите храна на закъсалата жена пред магазина, която ви моли не за пари, а за парче хляб, пък може и стар? Да помогнете да пренесат до линейката проснатия на тротоара в безсъзнание чичко? Ако да, честито. Ще сте на сигурно и безопасно. Просто ще сте платили цената.

Американците отказаха да я платят. Те са свикнали да имат достойнство, лице и стойност. Ние повечето сме отвикнали отдавна-отдавна – толкова отдавна, че много от нас никога не са ги имали. Затова толкова лесно се съгласихме да платим цената. И я платихме. Лишихме се от човешкото си достойнство – и тези които връзваха бежанците със свински опашки и ги джобеха, и тези които им ръкопляскаха, и тези които просто не надигнахме глас.

Само че мен ме боли от тази платена цена. Срам ме е да се погледна в огледалото, и това не ми харесва. Знам, че на някои не им пука, че са си продали достойнството. И че някои други пък дори не могат да разберат, че са си го продали – за тях достойнство е на някой да му се кланят и да му лижат задника…

Ако случайно някой клиничен патриот сбърка да прочете този запис, сигурно ще е ужасно възмутен. Само че бих го посъветвал да се замисли. Дали възмущението му не е опит да скрие от самия себе си един парещ срам. От това, че едни хора, които той презира, са се показали като хора с достойнство, а той – като човек без достойнство. И не, не ми разправяйте за атентати и жертви. Достойнството не е желанието да се пазиш от реални и измислени заплахи, това се нарича страх. Достойнството е, когато за да помогнеш на другия, побеждаваш страха.

Не че и аз съм щастлив от това сравнение между българите и американците. Хич даже. Но съм твърде дребен и безгласен, за да мога да поуча цял народ. Ще се наложи просто да търпя, че народът ми е избрал да продаде достойнството си.

Докогато мога.

По разказа на един мой приятел:

Отиват баджанакът с жена му, сестра ѝ и мъжа на сестрата, на почивка за уикенда. Разпъват палатките вечерта близо до някакъв микроязовир. След към литър пещерска гроздова (общо на четиримата) нежният пол се прибира по палатките да спи.

Не дотам нежният пол решава да пребори и втория литър. След победата обаче още не им се спи, а трети литър няма. Малко мислене – и се ражда блестяща идея:

– Абе като минавахме с колата през оная завъртулка на пътя горе там, не видяхме ли от другата страна на хълма едни кошери? Както няма луна, я да идем да си отмъкнем един! Ще закусваме сутринта мед!

Посрещат ги лоша и добра новина. Лошата – че кошерите са в големия двор на някаква къщичка. А добрата – че дворът е ограден чисто символично.

Промъкват се двамата, вдигат първия провидял се на звездната светлина кошер и го понасят към колата. За проклетия за тях се лепва кучето. Върти се на два-три метра от тях, проджафква, скимти. Никакви караници и подритване на камъни към него – нали ръцете заети с кошера – не успяват да го прогонят. За щастие, стопанинът на кошерите или не е в къщи, или спи като заклан.

След три километра с кошер на ръце двамата се оказват при колата капнали. Промененото съотношение на силите накланя везните в полза на пещерската гроздова. След кратко и дълбокомислено съвещание двамата решават да оставят ваденето на меда за сутринта и се прибират по палатките.

На сутринта излизат от палатките и застават втрещено пред кучешката колибка. А до нея стои кучето, вързано на веригата, и ги гледа ошашавено…

Напоследък ми стана навик да крада статии оттук-оттам из Нета. Ами какво да правя – навъдиха се хора, които казват каквото мисля по-добре от мен! 🙂 Което е чудесно.

Лошото е, че публикувалият ги сайт понякога умира и мислите им изчезват. Затова искам тяхно копие да има тук, в скромния ми блог. Докато го има.

Сега е модерно да се пише за Тръмп. Само че тази статия на Даниел Смилов в портала „Култура“ е не за личността Тръмп, а за антилиберализма като цяло.

(Тя обръща внимание и на една важна фигура, която не е много позната на българина. Ако руската царица Александра си е имала Распутин, Хитлер си е имал Гьобелс, а Путин си има Дугин, то Тръмп си има Стив Банън. Единствената разлика между последния и първите трима е, че Банън има много повече власт и влияние от тях. Към момента той реално е вторият по сила човек в света, при положение, че Тръмп е първият.)

Антилиберализмът има много отрочета. Нацизмът, фашизмът, комунизмът, русизмът… Неговата кауза е подмяната на свободата с робство, превръщането на невежеството в сила и представянето на войната за мир – накратко, „разделяй и владей“. Искате ли тази кауза да се сбъдне?

Затова е важно всеки мислещ човек да го познава. И да знае защо е нужно да се бори срещу него, дори на цената на лични лишения. Просто иначе ще бъде подложен на далеч по-големи лишения.

Да, знам, че не ви се занимава с политика. Ѝ на мен не ми се занимава. Пишат ми се разкази, правят ми се разни софтуери, грижи ми се за здравето на хората… Но училищните спомени ме подсещат, че ако на теб не ти се занимава с побойника на класа, това само засилва неговото желание да се занимава с теб. И да си затвориш очите води само до това да те бият както си със затворени очи.

Не си затваряйте очите, моля ви. После боли много и за дълго.

—-

Модерно е днес човек да е антилиберал и мнозина станаха такива. Тяхното всемирно вдъхновение е Доналд Тръмп – първият американски президент, който спечели искрените симпатии на БСП. Путин, разбира се, е фърст за Корнелия Нинова и средния социалист, но и Доналд вече не е секънд спрямо никой! А и как да е втори, когато не слиза от заглавията на всички публикации, включително за съжаление и на тази.

Либерализмът пък е осъждан като причина за повечето “бедствия” на планетата – от глобализацията, финансовия капитализъм, мултикултурализма, тероризма, бежанците, политическата коректност та чак до Иван Костов. Всъщност (малко парадоксално) самият Иван Костов също наскоро осъди либерализма.

Пък и какво ли толкова е дал либерализмът на света?!

Е, конституционализмът, разделението на властите, правата на човека, свободата на пазара, антидискриминационното законодателство и международният правов ред сигурно трябва да му бъдат приписани, защото Лок, Монтескьо, Мадисън, Кант, Адам Смит, Токвил, Бентъм, Констан, Келзен минават за либерали в образована среда. Но други приноси либерализмът едва ли има.

Като изключим може би и държавата на благоденствието (все пак) заради Джон Мейнард Кейнс, Джон Роулз и Роналд Дуоркин. И за да не се обидят либертарианците – трябва да се добавят и приносите на Хайек към икономическата теория и идеите за правова държава. Но друго няма. (Ако не броим десегрегацията и движението за граждански права през 60-те години – Мартин Лутър Кинг, Ърл Уорън. Както и критиката на тоталитаризма на Попър и Аренд).

Съвременният антилиберализъм не отрича тези постижения, а само логичните им следствия. Ако твърдите, че свободата на търговията и конкуренцията водят до всеобщ просперитет (както Адам Смит), трябва да искате да падат търговските бариери, както и затрудненията за движението на хора, стоки и капитали. Но Тръмп се оттегли от търговските споразумения с Канада и Азия, и планира да строи стена с Мексико. Ако твърдите, че всички имат равни права без оглед на религия и етнос, не поставяте специални ограничения за мюсюлманите. Но Тръмп направи точно това.

Ако смятате, че хора с различна култура могат да живеят мирно и цивилизовано в едно и също общество, трябва да следвате и някакви правила на уважително отношение към всяка една общност. За Тръмп това е вредна “политическа коректност”, обаче. И накрая, ако сте наистина загрижен за съдбата на работническата класа, трябва да й гарантирате максимално качествени публични услуги и достъп до работни места с генерирани от държавата програми. Това е препоръчвал Кейнс, но Тръмп сваля данъците и тръгва на поход срещу общественото здравно осигуряване и образование.

От логика към психология

Антилиберализмът не залага на логиката. Неговата сила е в психологията. Томас Хобс е първият модерен автор, който е осъзнал политическото значение на страха и параноята: свободата може да носи рискове и опасности. Свободният човек е методологически егоист, който в преследване на интереса си неизбежно (както Хобс е смятал) влиза във война с другите. Война на всеки срещу всеки. За да не се стига до нея, е необходима чудовищно силна, безконтролна власт, от която всеки да изпитва страх. Необходим е Левиатан, Путин или Ердоган. Необходим е някой с нервен пръст върху бутона за ядрен Армагедон, от когото останалият свят да трепери.

Съвременният антилиберализъм не спори с Лок, Монтескьо или Кейнс, а просто цели да убеди психологически населението, че без антилиберален Левиатан войната на всеки срещу всеки ще е неизбежна. Без лидери от типа на Орбан, Льо Пен или Ангел Джамбазки светът ще се свлече в едно “естествено състояние” на хаос и беззаконие, в който животът по Хобс ще е “solitary, poor, nasty, brutish and short” (самотен, беден, гаден, жесток и кратък).
Съвременният антилиберализъм е систематична, методологическа и научно-обоснована психологическа атака срещу населението, която цели да убеди хората, че живеят в света на Хобс. Те трябва да започнат да виждат всеки като потенциална опасност и всяка свобода – като носеща прекалено висок риск. Това се постига, като към нея се прикача въздействащ образ, вдъхващ страх и трепет:

– свобода на движение = “цунами от бежанци”, “нашественици”, “завоеватели”;

– религиозна свобода = “терористи”, “кървави атентати”, зловещ камуфлаж под форма на бурки;

– свобода на търговията = обезлюдени региони, ръждясали предприятия;

– етническа толерантност = “циганска престъпност”

Тъждествата между тези феномени не са нито логически, нито социологически, разбира се. Те са сугестивни, ситуационни и работещи на подсъзнателно ниво. Те внушават опасност, като запалват множество червени лампи и убеждават хората в следното:

– те са сами пред опасностите и трябва да мислят първо за себе си (America first!);

– институциите, които ги защитават, са безсилни (овладени са от някакви лигави либерали, например, които непрекъснато се провалят);

– не бива да разчитат на добронамереност и сътрудничество от никого: нито в държавата, а особено в чужбина (НАТО и ЕС са отживелица);

– трябва да се справят САМИ, като се самовъоръжават и придържат към най-близките – семейството, единоверците, нацията (стена, капиталът обратно от Китай, по-мощни ядрени ракети и другите да се оправят).

Хора с такива нагласи вече живеят в света на Хобс.

Психология и технология

Българският антилиберализъм е първичен, любителски и подражателен. В световен мащаб обаче психологическата атака срещу хората се води професионално, по научните принципи на пропагандната война и на съвременните технологии. Както стана ясно, зад Брекзит и зад Тръмп стои сериозна технологична експертиза, която профилира психологически населението и е в състояние да таргетира почти всеки избирател поотделно в зависимост от неговия психологически профил. Това става чрез Big Data компании, които филтрират огромен обем данни, събрани от бази на фирми, обществени институции или социалните мрежи.

Cambridge Analytica например е компанията, която е помагала на Тед Круз, Тръмп и привържениците на Брекзит и която твърди, че е профилирала (най-вече психологически) американските избиратели – всички 220 милиона от тях![i] Изработени са били 32 психологически профила[ii]с цел по-ефективна кампания: ако човек е по-невротичен например, пращат му картинки на битова престъпност – кражба с взлом. Ако е по-спокоен и склонен към съгласие – семейна снимка на баща и дъщеря на лов за патици. Изводът е един обаче – гласувайте за кандидата, който подкрепя оръжията.

Ако сте по-скоро избирател на Клинтън, тогава психологическата задача е пък да не отидете да гласувате. Като например ви убедят, че тя е отвратителна (nasty woman, crook). Експерти на споменатата компания твърдят, че почти няма съобщение и послание от страна на Тръмп, което да не е било подплатено с данни, генерирани от профилирането.

Стийв Банън – човекът, който в момента е най-влиятелен в Белия дом по мнението на мнозина, – е член на борда на Cambridge Analytica.

Съветската школа е традиционно много силна в областта на пропагандната психологическата война, която в модерната си версия се нарича “хибридна”. Макар и не толкова high tech, и съветската школа е допринесла с прийоми, които са много ефективни. Като техниката на “гнилата сельодка” например, известна от учебниците от 60-те години: подбирате грозна лъжа за опонента и я тиражирате масово. Той е принуден да се оправдава, да се обяснява и попада в неизгодна позиция. Или пък тактиката “60:40” за пропагандна борба в не съвсем гостоприемна среда (в близката чужбина да речем): говорите 60% за НАТО и ЕС и 40% за Русия и санкциите срещу нея. Проевропейците се объркват, про-евразийците се обнадеждават.[iii]

Начало на какво?

Светът на Хобс е нелицеприятен. И той трудно може да бъде обичан. Защо е тогава тази антилиберална фиксация върху насаждането на хобсианска психология?

Хана Аренд отбелязва, че всеки тоталитаризъм започва с неприязън към всичко, което имаш[iv] – в нашия случай, демокрацията, свободите, ЕС, НАТО “Нещата трябва да се променят! Не могат да останат такива!”. Антилиберализмът винаги е насаждал подобни емоции на неприязън. Затова и Карл Льовенщайн нарича фашизмът “емоционализъм”.

Но съвременният антилиберал не е фашист, нито комунист. Той не отхвърля – поне открито – нито конституционализма, нито правата на човека, нито пазарната икономика, нито демокрацията. Напротив, той се бие в гърдите, че е демократ. Антилибералът няма алтернативна визия за обществото, както фашистът: той просто твърди, че “така повече не може” и се опитва да подрони психологическата основа на свободата. Да усилва и генерира страх.

Що за състояние е това? От една страна, либерализмът започва да се политизира и от обща идеология на всички партии в демокрацията, става разделителна линия. От другата страна стоят антилибералите, които не го отричат съдържателно, а “просто” искат да го суспендират временно заради опасности от най-различен характер: от “бежански цунамита” до “обезлюдяване и смърт на нацията”.

Колко временно и кое точно ще се суспендира обаче? Путиновата управляема демокрация ли е моделът? Орбановият диктат на мнозинството, може би? Кои права ще бъдат отменяни, за колко дълго и заради какво? И няма ли други по-цивилизовани начини за постигане на сигурност и мир, освен този, който се предлага?

Антилиберализмът днес предпочита психологията, докато съдържанието му изглежда хлъзгаво и неопределено. Докато то не се изясни, той си остава една психологическа игра, при която на всеки му се вадят такива картинки, които най-пасват на личните му страхове. И всеки почва да слюнкоотделя като кучето на Павлов.

___________

[i] Hannes Grassegger and Mikael Krogerus, The Data that Turned the World Upside Down https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win

[ii] Профилирането става на базата на разделянето на хората по пет основни критерия: откритост към нови преживявания; съвестност при изпълнение на задача; интровертност; съгласие; невротичност. От английските наименования на тези критерии е и съкращението OCEAN, което ги обобщава.

[iii] В.Яковлев, Методы боевой спецпропаганды http://aillarionov.livejournal.com/846809.html

[iv] Hannah Arendt: From an Interview http://www.nybooks.com/articles/1978/10/26/hannah-arendt-from-an-interview/

— Чувайте бе, господа, че най-важното сме забравили — извика бай Ганьо подире им, — ами че как ще кръстим нашия вестник?
— Добре, кайш бе, бай Ганьо, ама че сме… такива! — отзовават се Гочоолу и Дочоолу.
— Туй е един сериозен въпрос — казва Гуньо Адвокатина — и знаете ли защо е сериозен? Защото онези дяволи взели всичките хубави имена, не оставили за нас. Ама все ще се намерят. Аз мисля, най си е на мястото да кръстим нашия вестник Справедливост, па ще прибавим в скоби едно фин дю сийекъл.
— Какво?
— Тя е французка дума, вий не я разбирате.
— Не щеме ний французки; латински, ако можеш, тури нещо, колкото за адет.
— Да му теглим едно Tempora mutantur?…
— Тегли му, ако си е на място. Ти, Гочоолу, на какво си мнение? — обръща се бай Ганьо.
— „Справедливост“ е хубава дума, ама чини ми се, че Народна мъдрост ще бъде още по-хубава — отговаря Гочоолу.
— Не съм съгласен — обажда се Дочоолу, — туй име много попско изглежда, по-добре Българска гордост да го наречем.
— Ами ти, Харсъз, какво ще речеш?
— Аз ли? Че знам ли аз? Да му изтърсим една Народна храброст, па да става, каквото ще. Ще турим за отговорен редактор Саръ-Чизмели Мехмедаа, а?
— Всичко бошлаф. Да ви кажа ли аз вам? — заявява авторитетно бай Ганьо. — Нашия вестник ще кръстим или България за нас, или Народно величие. Изберете си едно от двете.
— „Народно величие“! Съгласен! „Народно величие“! Тъй, тъй, да живей!

Едно от нещата, с които трябва да се гордеем, че сме ги дали на света, е бай Ганьо. Имам предвид естествено не байганьовщината, а литературната ѝ идентификация и описание. Толкова точно я е посочил Алеко Константинов, че на моменти се чудя – наистина ли е убит по погрешка?

Това описание е важен принос, понеже бай Ганьо не е само почти симпатичният простак, самопоканил се у Иречек и впечатлил виенците в банята. Той е и организаторът на избори, и посетителят на двореца, и авторът на писмото до Константин Величков. В един момент палячото се превръща в нещо, излязло като от роман на Стивън Кинг. Не, не от „То“ – от „Мъртвата зона“.

А най-лошото е, че бай Ганьо не е локално българско явление. Има го навсякъде, и навсякъде търси как да се докопа до власт. Било над държавата, било „само“ над „процесорите“ на тези, на които не им работи антивирусът. Чрез измами, полуистини, „научни“ твърдения и други лъжи. И докопа ли се веднъж, е готов на всичко, за да задържи и умножи тази власт.

Напоследък се появи нов термин по въпроса – „алтернативни факти“. За щастие, водещият на CNN Чък Тод отреагира мигновено при срещата си с този термин – „Алтернативните факти не са факти. Те са лъжи.“ Подозирам, че издателите на „Народно величие“ – бай Ганьо, Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина – не биха го наели за списвател. Сигурно и мен, защото без колебание бих добавил: „А разпространителите на алтернативни факти са лъжци“.

(Чудя се дали думата „алтернативно“ няма да се закрепи в езика като устойчива частица за отрицание? Неудобно длъшка е, но е толкова точно в контекста…)

Нужно ли ни е да разпознаваме лъжите от истините? Да, и не само за да знаем истината, че да сме свободни. За да знаем и кои хора са лъжци. За да можем, когато те дойдат и поискат доверието ни, да си припомним един полезен и за невярващите библейски пасаж: „Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?“ Примерно за да можем да преценим този или онзи президент – било задокеански, било наш си.

И за завършек, още един безсмъртен пасаж от Щастливеца. Как издателите на „Народно величие“ изпращат до царя петиция в подкрепа на Стамболов, но междувременно Стамболов е паднал от власт и петицията е добре да се преправи. Както би казал Гуньо Адвокатина, tempora mutantur. Не, не значи нищо за мутанти или за мутри. Значи „времената се менят“.

Пускам го, понеже много добре илюстрира на кого и за какво са му нужни лъжите в медиите. А на кого и какво ви напомня решавайте вие.

Гуньо се поизкашля…
— Дай хартията и калема — каза той тревожно. — Вий гледайте, аз ще пиша.
И той почна да пише: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави!…“
— Сега трябва да го напишем наопаки. Как да го напишем?… Чакайте… Одобрявате ли така: „Небесата се отвориха и посипаха благодат върху нашето отечество.“
— Само отечество много просто излиза — заявява бай Ганьо, тури „нашето мило отечество“.
— И аз мисля, че без мило не чини — казва бай Михал.
— Добре, турих мило. По-нататък: „Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар“… Сега наопаки: „Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин.“ Съгласни ли сте?
— Да беше прибавил още „изчадие на пъкъла“ — заявява бай Ганьо. — Ама нейсе, по-сетне.
— …„който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия — о! има ли думи! — най-гениалния вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон.“
— Сега туй как да го обърнем?… Чакайте… Ето как: „И което се дължи единствено на Ваше Царско Височество, всемилостивейши баща и татко, като приехте оставката на този — о! има ли думи — най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на българския небосклон.“
— Браво бе, Гуньо! — извика с възторжено блеснали очи бай Ганьо.
— Че ти как го мислиш Гуня? — ласкае Михал.
— „O tempora, o mores!“… Туй може да си остане. То, дето и да го туриш, все си е на мястото… „Не, Ваше Царско Височество!“… Да турим: „Да, Ваше Царско Височество!… Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с человека…“ Сега вместо „няма да се раздели“ ще турим „и ще изтрие от лицето на земята“, а вместо „человека“ ще турим „свирепия звяр“.
— Не, по-добре тури „бясното чудовище“ — поправя бай Ганьо.
— Аз пък мисля да турим „Геена огненная“ — каза Михал.
— Ех, че го набута! Ха-ха-ха! Че отде-накъде „Геена огненная?“ По-добре да турим „мръсния кръволок“ — казва Гуньо.
— Ха, видя ли сега! Аферим! — одобрява бай Ганьо.