Grigor Gatchev - A Weblog

Оригиналът на този запис е в блога Vellum Atlanta.

Не зная как да реагирам. От една страна, моят блог е един от тези, които публикуваха записа „2018“ – и често съм предупреждавал, че ако не пазим правата си, един ден той може да стане реалност. От друга страна, нещо в мен упорито е отказвало да приеме, че е възможно това да се случи реално. А сега чета нещо отвъд и свръх това!…

За щастие, записът има продължение, което разсейва някои от страховете. Засега. И дано наистина да се е оказал просто заблуда. (Или може би зле премислено корпоративно решение, което поредната капка в чашата е преляла и отмила към канализацията. Кой знае?) Дори така обаче е добре да сме нащрек и да мислим за информационната си самостоятелност и самоподсигуреност.

– Софтуерът функционира както е предвидено – отговори Амбър.

– Чакайте малко – попитах аз. – Предвидено е да изтрие личните ми файлове от вградения ми харддиск, без да ме попита за разрешение?

– Да – отвърна тя.

Току-що бях обяснил на Амбър, че 122 гигабайта музика са изчезнали от лаптопа ми. Разказах как бях посетил онлайн форума, където обаче не открих помощ. Няколко души бяха описали проблеми, подобни на моя, но бяха осмени от снизходителни „гурута“, които казваха, че сигурно сме си преместили файловете по погрешка другаде (размерът на празното място на диска ми доказваше, че не е така), или че трябва да сме си изтрили файловете сами (не бяхме). Амбър ми обясни, че трябва да не обръщам внимание на тези обезкуражаващи предлагани онлайн „решения“, тъй като служителите на Apple официално не използват форумите. Очевидно тази чест е запазена за отчаяни и разтревожени хора като мен, и (поне в този случай) всезнайковци които по-скоро ще ни сметнат за некомпетентни или лъжци, отколкото да приемат грозната истина, че Apple са прекрачили границата наистина юнашки.

Обяснението на Амбър беше точно това, от което се боях: през абонамента за Apple Music, който си бях направил, Apple сега изтриват файловете от компютрите на потребителите. Когато се абонирах за Apple Music, iTunes беше проверило огромната ми колекция от MP3 и WAV файлове, беше претърсило базата на Apple за каквото то сметне за съответствия, и беше премахнало оригиналните файлове от компютъра ми. Беше ги ПРЕМАХНАЛО. Изтрило. Ако Apple Music попадне на файл, който не му е познат – което се беше случвало често, тъй като съм композитор на свободна практика и имам много музикални файлове, които съм създал сам – то ги изпращаше в базата данни на Apple, изтриваше ги от харддиска ми и след това ми ги стриймваше обратно когато искам да ги чуя. Точно както и всичката друга музика, която беше изтрило.

Това водеше до четири непосредствени проблема:

1. Ако моята музика ми я стриймва Apple, това означава, че когато нямам Интернет достъп, не мога да си я слушам. Когато казвам „моята музика“, нямам предвид просто музиката, която за последните 20 години (още отпреди да съществува iTunes) съм старателно импортирал от хилядите си CD-та и съм записал на харддиска си. Имам предвид също собствената си музика, която съм изпълнил и записал на компютъра си. Вече Apple и достъпът ми до Интернет решават какво, къде и кога мога да слушам.

2. Неща, за които Apple решава че са „същите“, често не са. Рядката ми ранна версия на “I’ll Do The Driving” от Fountains of Wayne, обозначена с това име? Пак си е под същото име, само дето е заменена с по-късната, по-широко известна версия на песента. Демонстрацията на пиано на “Sister Jack”, която свалих пряко от сайта на Spoon преди десет години? Заменена с другата, по-честа демо версия на песента. Тоест това означава, че Apple изработват бъдеще, в което редките или специфични миксове и версии на песни няма да съществуват, освен ако Apple не го одобри. Въпросните алтернативни версии ще бъдат заменени с най-популярната версия, въпреки че имат оригиналните си, верни някога заглавия, етикети и съдържания на файловете.

3. Мога да цъкна малката иконка с облачето до заглавието на всяка песен и да си ги „взема обратно“ от Apple, но сървърите им не са достатъчно бързи, за да бъде това лесна задача. Би ми отнело към трийсет часа, за да си върна музиката обратно. И дори тогава…

4. Избера ли да си върна песните чрез сваляне, файловете, които ще получа, няма непременно да са същите като оригиналните ми файлове. Като композитор записвам композициите си на WAV, а не на MP3 файлове. WAV файловете имат около десет пъти повече сампъли, така че звучат по-добре. Тъй като Apple Music не поддържа WAV файлове, докато са крадяли композициите ми и са ги записвали на сървърите си, освен това са ги и конвертирали към MP3 и AAC. Така че не само вече се налага да си плащам, за да имам достъп до собствената си музика, но освен това се налага да слушам и по-нискокачествени версии от тези, които съм създал.

Разбира се, проблемите не са само тези. Apple се сблъскват непрекъснато с оплаквания от Apple Music заради показване на погрешни обложки на албуми, съсипани информации за файлове и че „гениите“ от персонала им не са информирани по темата, така че не предлагат реални решения.

Ако се чудите защо Apple още не са дадени под съд – причината е, че лицензът на iTunes споменава мъгляво нещо по темата, след което освобождава от отговорност Apple и забранява да бъдат съдени от потребителите, които са одръстили:

„Музикалната библиотека в iCloud се включва автоматично, когато направите абонамента си за Apple Music… Когато абонаментът ви за Apple Music свърши… вие ще изгубите достъп до всички песни, записани във вашата музикална библиотека в iCloud.

Вие изрично потвърждавате, че вашето използване на услугата Apple Music, или неспособността ви да я използвате, е единствено ваш риск. Услугата Apple Music и всички продукти и услуги, доставяни ви чрез услугата Apple Music, са (освен където Apple изрично указват другояче) ви се предлагат във вида, в който са и в който са достъпни, без никакви изрични или подразбирани гаранции за каквото и да е.

… При никакви положения Apple, техните директори, мениджъри, служители, свързани с тях лица, агенти, контрактори или лицензори, няма да бъдат отговорни за каквито и да е преки, косвени, случайни, наказателни, специални или произтичащи от други вреди, последвали от вашето използване на услугата Apple Music, или пък за каквито и да било други ваши претенции, свързани по какъвто и да е начин с вашето използване на услугата Apple Music, включително, но не само всякакви грешки или пропуски в каквото и да е съдържание на продуктите на Apple Music, или каквито и да било загуби от какъвто и да е тип, понесени като резултат от употребата на каквото и да било съдържание или продукти на Apple Music, получени, прехвърлени или направени достъпни по какъвто и да е друг начин чрез услугата Apple Music, дори ако сте предупредили за подобна възможност.”

Успях да възстановя оригиналните си музикални файлове единствено като прибягнах към резервно копие, направено няколко седмици по-рано. Много хора обаче не правят резервни копия толкова често, колкото би трябвало, така че нямат този вариант. Амбър ми предаде, че ѝ се е налагало да понесе немалко обаждания от хора, които са си прекратили абонамента за Apple Music след началните безплатни три месеца, и са открили че всичките им музикални файлове са изтрити и нямат как да си ги върнат.

Моите файлове бяха възстановени засега. Според Амбър обаче единственият начин да попреча това да се случи отново е да прекратя абонамента си за Apple Music (който тя не използва поради описаните по-горе причини) и да се погрижа настройките ми са iCloud да не включват съхраняване на копия от музика.

Вече от десет години предупреждавам хората – пазете си носителите. Ще дойде ден да не можете да си купите филм. Ще купувате правото да гледате филм, който ще ви бъде стриймван. Ако фирмите, които стриймват филмите, не искат да го видите, или искат да сменят нещо в него, ще имат властта да го направят. Те ще могат да променят историята и ще могат да ви накарат да плащате отново и отново за неща, които преди просто сте можели да купите. Информацията ще бъде услуга, а не стока. Дори информацията, която сте създали сами, ще изисква непрекъснати периодични плащания, за да можете да имате достъп до нея.

Докато правех предупрежденията си обаче, дори в най-оруеловско параноичните си моменти не съм допускал, че доставчици на съдържание като Apple ще бръкват в компютъра ви и ще изтриват това, което имате. Ако Netfix предлага „Шофьор на такси“, те няма да дойдат у вас и да ви откраднат DVD-то с филма, което имате. Натам обаче сме тръгнали. И в музиката Apple вече са там.

Безочливо. Нахално. Налудничаво. Това са само някои от прилагателните, които използвах в разговора си с Амбър. Тя всъщност ме попита какво смятам да правя оттук нататък, прехвърляйки задачата да намеря решение на мен. Разбирам защо – тя е точно така безсилна, както и аз. Бих обожавал Apple да си понесат публичното отхвърляне и финансовите последствия за посегателството им върху клиентите по толкова нагъл и неетичен анализ, но за момента като че ли са недостижими. Наложи се да сменя трима техни представители, преди да стигна до някой, който изобщо може да разбере за какво му говоря. И дори когато тя призна за престъпната практика на Apple, не можеше да ми предложи друго решение освен „не използвайте продукта“. Когато обаче собствените ни данни бъдат превърнати в платена услуга, „просто не използвайте продукта“ ще престане да е опция. Apple ще ни държи под контрола си, превръщайки тяхната прочута реклама „1984“ в отрицанието ѝ – смазваща, подтискаща ирония.

За щастие или нещастие, одисеята не свършва тук. Ето съдържанието на последващия запис на Джеймс:

Само часове след като записът за премеждията ми с Apple Music стана популярен, получих телефонно обаждане от Джон, представител на Apple. Изслушах го предпазливо.

За да изчерпа темата, Джон ни свърза към Дейв, техник от Apple. Въпреки уверенията на Амбър, Дейв заяви, че изтриването на оригиналните файлове не трябва да се случва. Очевидно съм предпазлив, тъй като Apple ми дават два противоречащи си отговора, но се надявам Дейв да е прав. Алтернативата е мрачна като Робокоп 2.

Иска ми се да вярвам в бъдеще, което е по-малко Ready Player One и повече Bill and Ted’s Excellent Adventure. Поговорих си с Дейв за какво точно е станало и отговорих най-старателно на всичките му въпроси. Той изяснява в момента проблема и обещавам да се погрижа да пусна тук ъпдейт ако или когато постигнем някакъв напредък. Междувременно използвам Swinsian като алтернатива на iTunes, и засега наистина ме радва колко гладко и интуитивно работи. Не, нямам техни акции. Засега.

Предишният ми запис беше предупреждение, насочено да помогне на другите да избегнат подобна ситуация. Но ако Амбър не е права и Apple Music не се предполага да изтрива музикалните файлове на потребителите си, това е голямо облекчение за мен. То означава, че всички, които сме пострадали от това, сме жертви на обикновен бъг, а не на злонамереност.

Ще видим. Или може би никога няма да разберем. А междувременно, както е казал Ейбрахам Линкълн, нека бъдем безупречни един към друг.

Напоследък из страната ни се вихри поредната приказка за малки деца от всякакви възрасти – как Пеевски бил притиснат и изчезвал от пейзажа. Махал си бизнеса нанякъде (винаги без доказателства, че е натам), фалирал, бягал в Южна Америка, бил подменен с рептил – според приблизителната интелектуалната възраст на слушателите. (Подсказка: слушайте какво ви разправят по въпроса, и ще разберете за колко годишни ви смятат.)

Истината, естествено, е че Пеевски се маха към същото място, където са Васил Божков – Черепа, Любен Гоцев, Виктор Вълков, Ахмед Доган и другите „неспоменаеми в медиите“. Фирмите му биват „продавани“ за „необявени суми“ на „европейски“ и „американски“ фирми, които на свой ред е много трудно да се провери чия собственост са. (Не е невъзможно. Оказват се собственост на офшорни фирми, които на свой ред се оказват „собственост“ на фирми за прикриване на собственост. На кого са собственост всъщност е сложна задача, за деца над 5-годишна възраст…)

Целта на изчезването на Пеевски е да изчезне въпросът „Кой назначи Пеевски“ – той насочва хората в посока, за която се влагат стотици милиони годишно да ги отклонят от нея. (Не вярвате ли? Помислете си колко пари струва медиите в цяла държава да бъдат ограничени само до притежаваните от „неспоменаемите“ почти „несъществуващи“. И след това дори в тях да се следи някой подпийнал журналист да не вземе да наруши омертата.)

Не, не в смисъл „кой назначи Пеевски за шеф на ДАНС“. Този отговор е по-очеваден от копие на спартанец – Пеевски се назначи сам, чрез аватара си Орешарски. „Кой назначи Пеевски“ е важен въпрос в едни други смисли.

Кой го назначи за шеф на борда на Пристанище Варна на крехката 21-годишна възраст, без ценз? Формално отговорът е Пламен Петров, министър на транспорта в правителството на НДСВ. Но кой нареди на Пламен Петров? Като знаем чии марионетки бяха Симеон и НДСВ? Тогава пристанището се владееше от ТИМ – всички знаем кои са и че тръгнаха с подкрепата на руските служби, също както и „кръстниците“ на НДСВ и кукловодите на Симеон.

Кой се погрижи Пеевски (и майка му) да се окажат собственици на почти всички български медии? Медиите са ключова власт във всяка държава, която претендира за демократичност. Кой го счете за толкова верен и има мощта да сервира всичко това в ръцете му? (Заедно с доста от разпространителските дружества.)

Кой при Станишев – уж върл противник на Симеон – назначи Пеевски за член на комисията, която издава лицензи за търговия с оръжие, и зам-министър, който отговаря за Държавния резерв? (Ако някой не знае с какво са пословични и двете длъжности, да се обади. Ще му осигуря приемане с предимство в детска градина. За деца с нужда от асистиране в развитието.)

Кой се погрижи в ръцете на Пеевски да се окаже „Булгартабак“ – една от най-златните кокошки на България? Кой имаше властта да се разпорежда с нея така категорично?

Кой спусна нареждането всяка възможна конкуренция на фирмата на Пеевски „ЛаФка“ да бъде ликвидирана и разчистена по административен път? Така, че кметове от всички цветове и регулаторни органи от всички сфери я изпълниха безпрекословно и без задръжки? Да, после завинтиха на веригата други бушончета, но ако някой мисли, че реалният собственик се е променил, плаче за прием в същата детска градина.

Ето това е истинският въпрос „Кой?“. Бушончета е имало и ще има. Повечето ще „изгарят“ – самоубили се, загинали при инцидент, получили инсулт. Някои ще „изчезват“, издигайки се до „неспоменаеми“ – като Черепа, Гоцев и Вълков, после след тях Доган, сега Пеевски… Не бушоните са интересните. А „агрегатите“, които те предпазват и прикриват от нас.

Тези, които наричаме „#КОЙ“. Или „мафията“. Те са истинският отговор на този въпрос.

… Съжалявам за количеството кавички. И се смайвам как Джани Родари е успял да напише „Джелсомино в страната на лъжците“ с по-малко. Защото ние живеем именно и точно в страна на лъжците. Или по-точно на лъганите.

Напоследък буквално не съм видял е-майл, който да не прелива от вируси. И преди е имало кампании, но тази направо смайва с мащабите си.

Почти месец вече нямам време да се огледам и всеки ден отлагам писането за тази опасност, с надеждата пороят да секне и да ми спести усилието. Той обаче продължава. Слава Богу, нощта срещу Великден е, така че мога да заделя половин час. 🙂 Който е шаран в тези неща сигурно се е хванал вече, но все пак по-добре късно, отколкото никога.

Е-майлите се изпращат от масивен ботнет – мисля, че е поне 200 000 компютъра. Разпространението му е по целия свят – засякъл съм машини в Северна и Южна Америка, Европа, Русия, Индия, Китай… Изглежда като да е под контрола на руска кибербанда. Не съм успял да пипна лично заразена машина, нито съм имал времето да заразя и тествам някоя, но май системата му е модулна P2P. Линуксите май не са в опасност, за Маковете не съм имал възможност да проверя.

Получените е-майли са адресирани както до реални акаунти по списък, така и до предполагаеми често срещани акаунти в домейни – office@ и прочее. Всички съдържат прикрепен ZIP файл и текст, който да подлъже получателя да отвори файла. Разнообразието на текстовете е огромно – „неплатени фактури“, „снимки“, „сканирани изображения“, „съобщения от шефа“, „застрахователни полици“, „сметки за плащане“, дори немалко „прикрепен файл“, „прикрепена картинка“ и прочее. „Изпращачът“ също е най-различен – някакво име, или е-майл адрес в същия или друг домейн, или дори адресът на получателя…

Съдържанието на ZIP-а e .js файл. Най-често името му е от десетина цифри, долно тире и още десетина цифри. Размерът варира, обикновено около 10-20 КБ некомпресиран. Голямата част от съдържанието му е някакъв текст, сложен да заблуди скенерите на антивирусите. Пак със същата цел променливите в малкото (около 1 К) реален код са с дълги (често над 50 знака), генерирани на случаен принцип имена, а присвояваните на тях стойности са обфускирани по наглед некадърно прост, но често успяващ да заблуди антивируса начин. Написан е от руски киберкримки.

Единствената задача на JavaScript кода е свалянето (от предварително пробит легален сървър) и изпълнението на определен файл. (Тъй като JS файлът се изпълнява през браузер, сваленият файл се изпълнява с правата на браузера, обикновено това ще рече с тези на текущия юзер.) Нямах време да го чопля подробно – видимото на пръв поглед е, че пробва срещу Windows набор експлойти, повечето от тях май вече запушени от ъпдейтове. Логично е да се очаква, че успешно заразените машини стават част от ботнета.

Какво може да се очаква от вируса? За каквото бъде изкомандван да си свали и стартира модул. Очевадното до момента е, че компютърът ще започне да сее спам от описания по-горе. Възможно е и всичко друго, от шифроване на информацията ви и искане на откуп, през използване на компютъра ви за DDOS атаки, та до събиране на уличаваща ви в каквото и да е информация и изпращането ѝ на някой, който ще може да ви изнудва с нея после. (Нямате такава? А оня филм, дето го изпиратствахте? Знаете ли какви наказания предвижда законът за пиратство?…)

Накратко:

– ако получите е-майл с прикрепено нещо, го стартирайте само ако познавате изпращача и той ви се е обадил да ви предупреди, че ви изпраща нещото. Ако то изглежда дори най-малко подозрително, му звъннете да попитате пращал ли го е.

– настройте си Windows и разархивиращите програми да ви показват разширенията на файловете. (И „благодарете“ на Майкрософт, че в последните версии на Windows те по подразбиране са скрити.) Ако нещото съдържа какъвто и да е изпълним код (например е документ на Microsoft Office), то е вирус до лично гласово или визуално потвърждение от познат ви изпращач за противното.

– ако нещото пристига от непознат и се опитва да ви убеждава в нещо или да ви кара да „отворите“ нещо, то е вирус, без право на обжалване. (Ако наистина е писмо от български данъчни, че им дължите пари, според мен е особено опасен вирус. Имам опит с такъв – ако мислите, че има на кого да обясниш къде точно са сбъркали, не живеете на този свят.)

– ако нещото се опитва да ви бие по емоциите (и особено по страха или желанието за секс), то е вирус, независимо как изглежда. (Или наистина писмо от шефа или любовницата, но тогава ще научите за него и по гласов и т.н. път. Въпросът дали тези пратки не са сред най-опасните вируси също го оставяме настрана.)

Успех и най-вече бистра глава! Данните ви не са Христос – умрат ли, няма да възкръснат дори на Великден.

Дъглас Хофщатер е син на Нобеловия лауреат по физика Робърт Хофщатер. И със сигурност също щеше да бъде Нобелов лауреат, ако тази награда се присъждаше в областта на когнитивната психология. Горещо препоръчвам книгата му „Гьодел, Ешер, Бах: Вечна златна сплитка“. За мен тя беше буквално откровение, че не съм луд, че и други се интересуват от такива неща и понякога дори мислят като мен… Но тук споменавам автора заради друго.

Теорията на игрите

Съществува раздел на математиката, наречен „теория на игрите“. Той се занимава с математическите основи на човешкото поведение, било то в хазартните игри или ежедневието. А именно: показва коя стратегия е оптимална и коя не е.

Защо не я използваме в ежедневието си? Би ни дала математически правилния начин за вземане на най-добрите възможни решения, нали? Да! Само че не е толкова лесно. Всички знаем, че ако противникът в игра на зарове е хвърлил единица, вероятността да хвърлим повече от него е по-голяма, отколкото ако е хвърлил петица. Повечето игри и житейски ситуации обаче са доста по-сложни. Правилните стратегии в тях зависят от точно изчисляване и не винаги са интуитивни.

Въпреки това, познаването на теорията на игрите може да ни даде много. Представете си например колко пресмятане е нужно, за да изчислите точно вероятността противниците ви в партия бридж да държат определено разпределение на картите. Огромно натоварване е, нали? Но дори минимална разлика във вероятността може да наклони везните. А когато се играят много игри, минималната разлика се натрупва и който си е дал труда да смята печели.

Класическата теория на игрите показва добре един факт, очеваден след казването му и често невидим преди това. А именно: вземането на решения може да бъде на различни нива, и оптималността на тях може да бъде в различна посока. Класически пример са така наречените Парето-неоптимални ситуации (кръстени на италианския икономист и математик Джовани Парето). При тях оптималното поведение на всеки от група хора води до неоптимално решение за групата като цяло.

Този тип ситуации са доста често срещани в живота. Ако не бяха те, утопичните обществени строеве от типа на комунизъм или анархизъм биха били най-добрите възможни. Строеве от типа на свободния пазар постигат по-малки теоретично възможни резултати, ако не се вземат предвид Парето-неоптималните ситуации. Ако обаче се вземат се оказва, че утопичните строеве са много по-уязвими към тях и реално постигат по-малки резултати от строеве като свободния пазар. (Който също не е идеален, но това е тема за друг анализ.) Това важи не само за строеве, но и за всякакви обществени системи.

Най-често привежданият пример за Парето-неоптимални ситуации е така наречената „дилема на затворника“. Наричат я така, понеже обикновено я описват чрез затворници и срокове затвор. Тук обаче ще я обясня чрез леко различна формулировка – по-полезно е нататък.

Двама души играят на игра. Правилата са, че всеки от тях трябва да избере между „сътрудничене“ и „несътрудничене“, без да знае какво избира другият. Ако се окаже, че и двамата са избрали да сътрудничат, получават по 150 долара. Ако единият сътрудничи, а другият не, вторият получава 200 долара, а първият нищо. Ако и двамата не сътрудничат, получават по 1 долар всеки. Нека видим какви са оптималните им стратегии.

За всеки от тях, другият може да е избрал или да сътрудничи, или да не сътрудничи. Ако другият е избрал да сътрудничи, то нашият човек ще получи 150 долара ако също сътрудничи, и 200, ако не сътрудничи. Ако другият е избрал да не сътрудничи, нашият човек ще получи 0 ако сътрудничи, и 1 долар, ако не сътрудничи. Ясно се вижда, че и в двата случая за нашия човек е по-изгодно да не сътрудничи – логично е да избере това. Другият е в същото положение, така че е логично да избере същото.

Какъв обаче е резултатът за цялото? Ако и двамата решат да сътрудничат, получават общо 300 долара. Ако само единият го избере – общо 200 долара. Ако никой не сътрудничи – общо 2 долара. И така, най-доброто за всеки от тях поотделно решение ги довежда до най-лошото за тях заедно решение. Ако бяха избрали да сътрудничат, биха получили по 150 долара вместо по 1. Дори ако само единият сътрудничеше, пак биха могли да се уговорят и да си поделят по 100… Защо се минават така юнашки?

Условията на играта изрично включват правилото, че двамата не могат да се разберат какво да избират. Но дори ако можеха, щеше да стои въпросът доколко могат да си имат доверие. Така че ключът към преодоляването на Парето-неоптималността е наличието на информираност и на доверие. Ако едно от тези двете липсва, тя не може да бъде преодоляна.

Разбира се, съществуват и хитрости. Представете си, че играете тази игра с един и същи човек много пъти. Бихте могли няколко пъти подред да сътрудничите. Ако другият е склонен да разбере идеята, той също ще започне да сътрудничи и ще разберете това по сумите, които получавате. Но това отново е начин за заобикаляне на неинформираността и недоверието. В „правилно“ организираната игра или ще разберете какво сте спечелили чак след края на играта (ограничаване на информираността), или няма да играете срещу един и същи човек повече от веднъж (ограничаване на доверието).

Какво правим тогава?

Концепцията за свръхрационалност

Тук на сцената излиза Дъглас Хофщатер. Той предлага така наречената концепция за свръхрационалност. При нея играчите имат мъдростта да осъзнават, че са не само отделни единици, но и части от едно цяло. Свръхрационалността е умението да се разсъждава и на двете нива едновременно, да се прецени кое от тях носи повече изгода и да се вземат решения съобразно оптималността на това ниво.

Как се прилага това към нашия пример? Търсенето на най-правилно решение на индивидуално ниво води до отговор, при който индивидът ще получи 1 долар. Търсенето на най-правилно решение на групово ниво води до отговор, при който индивидът ще получи 150 долара. Очевидно вземането на решения съобразно оптималността на груповото ниво носи повече печалба, така че те трябва да се вземат съгласно това ниво.

Често са ми задавали (а и аз съм си го задавал отначало) въпросът какво в обективната реалност поражда етиката, доброто към другите и взаимопомощта. И отговорът е: поражда ги съществуването на свръхрационалността, на възможността за подбиране на отговори от различни нива. И трите са по същество вземане на решения на групово ниво вместо на индивидуално, където груповото ниво дава повече печалба.

Винаги ли груповото ниво дава повече печалба от индивидуалното? Не, разбира се. Като начало там, където хората не са част от една и съща група, груповото ниво просто не съществува и няма как да носи печалбите, които би могло. (Примерно ако хората се делят на групички, които отказват да са част от една обща.) Затова е важно да се търси начин хората да имат как да се обединяват в групи, групите – в над-групи и т.н. Колкото повече нива има, толкова повече е изборът кое да използваш, и възможността да намериш по-голяма печалба.

Като продължение, решенията на групови нива също съдържат Парето-неоптималности. Чести са например решения, от които групата печели много, но този, който ги взима, губи. Груповото ниво позволява противодействие на този ефект – договорка (правила, легислация, социален договор…) в такива случаи групата да компенсира взелия решението така, че той също да печели. За да работи тази технология, е необходимо действието на договорката да бъде гарантирано. От субективна индивидуална гледна точка, това отново опира до наличие на информираност и доверие. Иначе казано, свръхрационалността е основана на тях.

(Един чудесен пример са социумите в различните държави. Борбата с мафия, която е завладяла властта и мачка и краде огромната част от хората, математически е същата задача, както борбата с природните или каквито и да е други условия, от които може да бъде изтръгната печалба. Ограбваните могат да се групират и над-групират, да изработват информираност и доверие, и да търсят нива и отговори, които дават максимална печалба. Мафията съответно търси начини да попречи на групирането и над-групирането на хората, да пречи на информираността и на създаването на доверие между тях, за да ги държи в положение да нямат добри избори. Ако мафията е достатъчно умна и образована, тя би могла да управлява социалните условия и договорки така, че действията на отделните ограбвани и техни групи така, че да са най-неоптимални в рамките на тяхната „група“ като цяло…)

Стратегии и тактики на свръхрационалността

Какви стратегии и тактики би трябвало да спазват хората в определен социум, за да могат да получат максимална печалба в „играта, наречена живот“? Концепцията за свръхрационалността позволява те да бъдат определени чрез теорията на игрите, по математически път. Перфектно точен и изчерпателен анализ не ми е по силите в рамките на времето, за което обикновено пиша запис. Но все пак, ето някои груби наброски:

– Запознаване на хората в социума с теорията за свръхрационалността, в разбираем за тях вид. Познаването на свръхрационалността е базата на договорката, която прави възможно търсенето на оптимални нива и решения.

– Създаване на максимално широки възможности за групиране и над-групиране. Колкото повече нива и групи на ниво, толкова повече избор.

– Право на членовете на групата да правят свои собствени избори. Изборите на група се определят от нейните членове. Правата на група са ѝ делегирани от нейните членове; сама по себе си тя няма права.

– Групата има свои договорки (правила, легислация…), които трябва да покриват максимално широк кръг Парето-неоптимални ситуации. Могат да са абстрактни, ако има инструменти за конкретизирането им.

– Член на група може да я напусне когато пожелае, ако не е в дълг към нея.

– Член може да участва в колкото и които иска групи, доколкото договорките им не изключват това.

– Група може да не приема за член който не отговаря на договорките ѝ.

– Група може да изключи член, който нарушава договорките, с цел предпазване от него. (Другите два елемента от мерките срещу него са информирането му за договорките и създаването на двустранно доверие в спазването им.)

– Група може да налага решения на членовете си само в Парето-неоптимални ситуации, които могат да бъдат разрешени в достатъчна степен само така.

Създаването на свръхрационални групи е начин за постепенно конвертиране на рационален социум към свръхрационален. Хората в такива групи имат повече избор и възможност да спечелят повече. Това привлича други хора към групите, или други групи към над-групите, и т.н., и се създава тенденция. (Затова в такива социуми управляващите мафии използват сеенето на недоверие и преченето на свободното групиране за смазване на свръхрационалността.)

„Управляващи мафии“?

Свръхрационалността е печеливша стратегия само когато достатъчно (това може да значи и всички, както в задачата по-горе) от участниците са свръхрационални. В противен случай е губеща стратегия. (Например в общество, в което са свръхрационални недостатъчно хора, добротата се превръща в глупост.)

Затова „управляваща мафия“ може (и трябва) да бъде наречена всяка форма на власт, която използва правомощията си, за да пречи на свръхрационалността на хората. (Или дори ако просто не прави достатъчно, за да я стимулира.) Такава власт е обективно, математически доказуемо вредна за обществото си. Затова свалянето и замяната ѝ с друга власт е първа, най-важна и ключова задача за обществото.

… По въпроса може да се пише още много, но вече стана доста – нека засега спра дотук.

Скъпи господине / госпожо (име),

Пише ви X, мениджър по развитието във фирмата Y. Ние сме бързо развиваща се западна фирма с над 10 000 души персонал, над 4 милиарда годишен оборот и над 200 милиона годишна печалба. Поради отличните приходи и силния растеж на фирмата търсим начини да стъпим в нови страни.

След старателен преглед на Вашия (профил във Facebook / LinkedIn / Google+, CV в еди-кой си сайт за работа, други места за лични данни в Мрежата, ненужното да се зачеркне) ние преценихме, че Вие имате точно търсената от нас комбинация от качества. Затова имам честта да ви предложа работа във фирмата ни, като един от първите служители в новооткриващия се клон във Вашата страна.

Ключова за нас е преценката на специалистите ни по човешки ресурси, че на вас може да се вярва и разчита. Затова смятаме да ви поверим ръководството на отдел според Вашата специалност, когато го попълним кадрово. Това се очаква да отнеме около два месеца.

Междувременно можем да ви предложим длъжността мениджър на финансови потоци в клона ни. Наши дистрибутори вече извършват продажби във вашия регион, но заради големия им брой срещаме проблеми с координирането на парите от продажбите. Длъжността е временна, но ако се справяте добре и проявите желание, ще можете да я превърнете в постоянната ви работа. Заплащането е отлично, както се полага на мениджърска позиция и за отговорна работа с пари.

Ако проявявате интерес, моля пишете ни.

С уважение,
X
Мениджър по развитието
Фирма Y

—-

Уважаеми Х,

Предложението ви ми се струва интересно. Бихте ли могли да предоставите повече информация?

(име)

—-

Разбира се, (име) – за мен ще е удоволствие!

Работата изисква от Вас да координирате, обединявате и документирате приходите от различните ни дистрибутори. За целта е необходимо да си направите банкова сметка, може повече от една, по която дистрибуторите да изпращат парите от продажбите. Не давайте достъп до тези банкови сметки на никого, дори ако някой твърди, че е наш представител – напоследък измамите са взели драстични размери! Информация за тях можете да дадете дори на нас единствено след назначаването Ви и постъпването Ви на работа в наш офис.

Изпратете ни след това номерата на банковите сметки. Ние ще ги предадем на дистрибуторите ни, за да могат да Ви изпращат парите. (Повтарям: погрижете се от тези сметки да не може да тегли пари никой освен Вас! Други хора трябва да могат единствено да превеждат пари по тях.)

След като плащанията започнат да пристигат, Вашата работа е да попълвате ежедневно размера на сумите и от коя сметка са пристигнали в онлайн софтуер, до който ще Ви дадем достъп. При текущото натоварване това се очаква да е между час и три часа работа дневно. Самият софтуер е изключително интуитивен и няма да имате никакви проблеми с използването му.

На всяка четна дата Вие трябва да превеждате 80% от постъпилите по сметките пари на наша сметка, която ще ви изпратим. Останалите 20% са вашето заплащане. При текущия оборот то се очаква да е около 15 000 месечно. С нарастването на продажбите и работата Ви то ще расте.

Това е всичко. Ако сте съгласни, ни изпратете номер на една или повече сметки за превеждане на пари, а ние ще Ви изпратим сметка, по която да ги превеждате и линк и достъп за софтуера, в който трябва да описвате приходите.

С уважение,
X
Мениджър по развитието
Фирма Y

—-

След малко колебания решавате да разпитате в някоя банка. Служителите там потвърждават информацията – да, по обикновена сметка може да внася пари всеки, но може да ги тегли и да се разпорежда по всякакъв друг начин със сметката само титулярът. Предпазливо си правите една сметка и пращате номера ѝ на любезния X от фирма Y.

Още същия ден получавате от него номер на сметка, по която да препращате парите, и линк, юзер и парола за софтуера за описване на приходите. А след ден-два, за най-голямо ваше изумление, започват да пристигат и те. Отначало не са много, но след първите няколко дни нарастват значително. Правите най-добрите пари в живота си. С нетърпение очаквате момента, в който фирмата Y ще ви покани в офиса си за официално назначаване. За да ѝ кажете, че искате да продължите работа като мениджър парични потоци…

Само че вместо това на вратата ви почуква полиция. Без много обяснения ви щракват белезниците и закарват в ареста. За щастие ваш добър приятел е адвокат и се опитва да ви помогне. От него и научавате истината за нещата.

Фирмата Y не съществува, както и вероятно любезният господин X – или поне не се казва така. Имали сте работа с банда киберпрестъпници. Парите, които сте получавали, идват от източени банкови сметки, кредитни карти и така нататък. Следвайки пътя им, полицията е стигнала до вас.

След като се съвземате от шока, вие разказвате цялата история. Обяснявате как сте мислели, че работите честно, и т.н. Давате на полицията всичко, което знаете за киберпрестъпниците. Това обаче не ви изкарва от затвора. И приятелят ви адвокат хич не е оптимистичен.

От полицията всъщност не се иска да хване престъпникА. Иска се да хване престъпник. Вие сте приемали откраднатите пари и сте ги препращали на банкова сметка в страна, където банковата тайна не се разкрива за разследвания. Нещо повече, вие сте задържали процент от парите, което не само сте имали глупостта да кажете в показанията си, но и ясно си личи от списъка на преводите ви. (Защото в България банковата тайна не е така строга и съдът лесно задължава банките да сътрудничат на полицията.) Иначе казано, вие отговаряте на всички без изключение критерии за важен съучастник в престъплението, ако не и негов организатор. И понеже другите престъпници няма как да бъдат хванати, се налага вие да оперете пред закона целия пешкир.

Така и свършва сладката „работа“. Полицията е отчела залавяне на престъпник. Следствието – разкриване на престъпник. Прокуратурата – изправяне на престъпник пред съда. Съдът – осъждане на престъпник, с радваща обществото тежка присъда. (За който освен другото и няма кой важен да се застъпи, така че е ох как добре дошъл…) Честито!

… Напоследък Нета е пълен с подобни измами. Конкретно тази бива наричана на английски “money mule”, „финансово муле“. Писал съм за нея и преди, но гледам, че напоследък зачестява – полезно е да драсна пак. Едного да опазя да не се хване, ще си е струвало единия час безсъница.

… Напоследък е пълно и с фирмени измами – чудя се дали да не спретна една хубава лекция на тези тема. Или изобщо на тема компютърна сигурност и предпазване от проблеми – то ще е не лекция, а направо семинар, ще глътне поне един ден. Мисля обаче, че ще си струва. Като гледам какви ги вършат моите собствени клиенти, като си обърна гърба, май имам предостатъчно, което да кажа на типичната българска фирма. Петнайсет години опит в ИТ поддръжката на фирми не е малко.

Последните дни около нас ври от нови Интернет мемове.

Цензурата над Чавдар Николов – и по повод нея куп други неща. Обратът и извинението на шефа на Нова бродкастинг груп. Подкрепата, която Николов получи от Христо Комарницки. Подкрепата, която не получи от журналистическите гилдии – освен от СБЖ, и то късно и някак проформа. (То и кой в тия гилдии да му я даде? Колко са у нас журналистите, ако не броим платените писачи? Колкото са интелектуалците, ако не броим културтрегерите…)

И, разбира се, свинската опашка като символ на нова България. Купищата карикатури около нея. Смях се с горчилка на повечето. Бедна, бедна ми родино, защо не си те поделиха след Междусъюзническата война съседите? Сега нямаше да береш този срам.

И дойде момент въображението ми да не издържи. Внезапно ми нарисува истинският, правилният герб на България.

На небесносин фон – в героична поза Динко ловецът на имигранти. Стъпил върху грайферирано колело на АТВ. Около него – извити на дъги два снопа букови клони, омотани със свински опашки. Под тях – червена лента с надпис като на паметник „681 – 2016“. И като предупреждение към всеки заблудил се да мине към нашите краища, надпис по кръг около това: „Гоу бак! Иммидиътли!“…

Да, ама развихрилият се из въображението ми като из граничен кльон Динко не щя да спре дотам. В следващия момент се появи като Винету, вързал перо на главата си (сетете се сами с какво), да заявява на Христофор Колумб: „Гоу бак то Юръп! Иммидиътли!“… (Час по-късно ми показаха във Фейсбук същата картинка, само че с Бойко Борисов в главната роля. Трудно ми е да преценя на кой от двамата пасва повече.)

Майната им на американците, рекох си. Те могат да си решават проблемите, няма нужда ние да им ги решаваме. Нашите да си решим, нашите… Не трябваше да си го мисля. Моментално пред очите ми се пръкна пак Динко, този път в славянска рубаха и със свинска опашка в ръцете, да заявява на хан Аспарух: „Гоу бак то Ейжа! Иммидиътли!“

Тук вече почна да ми се вдига кръвното. Рекох си, че хан Аспарух надали би цепил басма нито на Динко, нито на кой да е. И че ако Динко живееше по онова време, би се скрил от хана където би се скрил сега, ако имаше някакъв риск някой мигрант да носи пистолет и да е готов да защити с него каквото ценно носи… Да, ама фантазията можеш ли да я спреш? Дорде си помисля това, и вече Динко стоеше пред очите ми в тракийско облекло като от мозайките в могилите, и заявяваше на славяните: „Гоу бак то Поланд! Иммидиътли!“.

Реших, че вече е късно вечер и съм преуморен. И че с най-голямо удоволствие бих се заел да сънувам някоя красива тракийка. Как съм се занесъл до кревата нямам спомен. Но като се събудих сутринта, с ужас си припомних как сънувам неандерталоиден вариант на Динко, облечен в прясно одрана кожа, да заявява на племе кроманьонци: „Гоу бак то Африка! Иммидиътли!“

И днес вече съм уморен. С радост бих зарязал работата и бих се гмурнал в кревата. Но изтръпвам от ужас дали няма пак да сънувам Динко, и как. Наистина ми е до гуша от тези мемове, и от Динко, и от свинските опашки. Ама май сме осъдени да наводняват живота ни постоянно. Осъдени от това какво представляваме.

(Ако някой желае да нарисува герба, който описах, е добре дошъл. Не умея да рисувам, иначе бих го направил.)

Обичам да си припомням тази чудесна приказка от Ханс Кристиян Андерсен. И понякога си мисля, че и други биха ѝ се радвали.

Пълният текст е достъпен на https://chitanka.info/text/4811-galoshite-na-shtastieto , във великолепния превод на Светослав Минков. Тук съм привел само началото ѝ – мисля, че напомнянето му ще е особено полезно за някои хора.

За кои – решавайте сами.

—-

1. НАЧАЛО

В една къща на Източната улица в Копенхаген, недалеч от Новия кралски площад, се бяха събрали много гости. Домакинята ги беше поканила у дома си, за да може после и тя да получи покана от тях. Половината от гостите бяха започнали вече да играят на карти, а останалите чакаха да чуят от устата на домакинята: „Трябва и ние да измислим нещо!“ — и в същото време разговаряха помежду си за всевъзможни неща. Между другото стана дума за Средните векове. Някои от гостите намираха, че тия времена били много по-интересни от днешните; особено горещо поддържаше това гледище съветникът Кнап, към чието мнение се присъедини веднага и домакинята. Според съветника, времената на крал Ханс били най-хубавата и най-щастлива епоха в историята на Дания.

Докато гостите се забавляваха с тия разговори, прекъснати само за миг от появата на вечерния вестник, който впрочем не съдържаше никакви интересни новини, нека ние надникнем в коридора, дето имаше много балтони, бастуни, чадъри и галоши. Тук седяха две девойки: едната — млада, другата — по-възрастна. На пръв поглед човек можеше да ги помисли за прислужнички, които чакат някоя стара мома или бабичка, за да я заведат в къщи. Но тоя, който се вглеждаше по-внимателно в тях, щеше да забележи, че това не бяха обикновени прислужнички: техният вид беше твърде благороден, ръцете им — твърде нежни, а кройката на дрехите им — царствена. Това бяха две феи. По-младата, макар и да не беше самото Щастие, все пак бе прислужница на една от неговите придворни дами, която раздаваше на хората малките дарове на щастието. По-старата имаше твърде загрижен вид: тя пък беше феята на Скръбта, която трябваше да върши сама всичката си работа, за да бъде уверена, че ще я изпълни както трябва.

Феите си разправяха една на друга къде са ходили през деня. Прислужницата на придворната дама на Щастието беше изпълнила само няколко дребни поръчки: беше спасила една нова шапка от проливен дъжд, беше удостоила един скромен човечец с поздрава на едно важно нищожество и други такива. Но туй, което тя трябваше още да свърши, беше нещо съвсем необикновено.

— Знаеш ли що? — разказваше тя. — Днес е моят рожден ден и по тоя случай съм получила един чифт галоши, които трябва да подаря на хората. Тия галоши притежават чудно свойство: всеки, който ги обуе, се пренася мигом на онова място и в онова време, които той най-много харесва. Всяко желание на човека за мястото, в което той иска да бъде, и времето, в което иска да живее, се изпълнява веднага; по такъв начин човек може да стане напълно щастлив.

— Не е вярно! — рече Скръбта. — Твоите галоши ще му донесат истинско нещастие и той ще благославя минутата, когато се избави от тях.

— Ще видим — каза младата фея. — Ето, аз ще ги оставя тук, пред вратата. Някой ще ги обуе по погрешка вместо своите и ще стане щастлив човек.

Така си приказваха двете феи.

2. КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС СЪВЕТНИКА

Беше вече късно. Съветникът Кнап, потънал в мисли за времето на крал Ханс, се приготви да си върви. Случи се тъй, че вместо своите галоши той обу галошите на Щастието и излезе с тях на Източната улица. И ето, вълшебната сила на галошите го пренесе мигом във времето на крал Ханс, тъй че нозете му затънаха в непроходима кал, защото по онова време нямаше още плочени настилки по улиците.

— Гледай ти каква кал! Но това е ужасно! — рече съветникът. — Настилката е сякаш изчезнала. Не се вижда нито един фенер!

Месецът още не беше изгрял. Из въздуха плуваше гъста мъгла и всичко наоколо тънеше в мрак. На близкия ъгъл наистина блещукаше кандило пред иконата на света Богородица, но пламъчето беше тъй мъждиво, че нищо не можеше да се види. Съветникът забеляза кандилото едва когато застана пред него. Погледът му падна върху образа на светата майка с младенеца в ръце.

— Тук сигурно има паноптикум и стопанинът е забравил да прибере рекламата — помисли си той.

В това време край него минаха няколко души в средновековна носия.

— Какво чудно облекло имат! Навярно се връщат от маскарад! — каза съветникът. Изведнъж се разнесоха барабанни удари и звуци от тръба. Улицата се освети от много факли. Съветникът се спря съвсем учуден: пред него минаваше някакво странно шествие. Отпред вървеше отред от барабанчици, които биеха силно барабаните си; зад тях маршируваха войници с лъкове и самострелки. Цялата тая свита придружаваше някакво знатно духовно лице. Изуменият съветник попита какво означава всичко туй и кое е това духовно лице.

— Зеландският епископ! — отговориха му.

— Господи помилуй, какво ли му е хрумнало на епископа? — рече с въздишка съветникът и поклати глава. — Не, не, тоя човек не може да бъде епископ!

Потънал в мисли за това, което току-що бе видял, и без да се оглежда наоколо, съветникът премина цялата улица и тръгна към площада на Високия мост. Ала моста, който водеше за тоя площад, го нямаше. Съветникът видя пред себе си само някакво поточе подобно на локва и най-сетне се натъкна на двама души, които седяха в една лодка.

— Господинът иска да премине в Холм? — попитаха те.

— Да премина в Холм? — повтори съветникът, без да подозира, че е пренесен в Средните векове. — Аз искам да изляза на Християнсхафен, в малката Пазарска улица.

Лодкарите ококориха очи.

— Кажете ми само де е мостът! — продължаваше съветникът. — Какво е това безобразие, тук не свети нито един фенер! Такава кал не съм виждал — същинско тресавище!

Но колкото повече се разправяше той с лодкарите, толкова по-малко разбираше какво му говорят те.

— Не разбирам вашето борнхолмско наречие! — разсърди се най-после съветникът и им обърна гръб. Но все пак той не можа да намери моста; каналът нямаше и ограда.

— Какви безобразни порядки! — бъбреше съветникът.

Нито веднъж досега нашият век не беше му изглеждал тъй жалък, както тая вечер.

„Да, най-добре ще бъде да вземеш файтон — помисли си той. — Но де са се загубили тия файтони? Не се вижда нито един! Чакай да се върна на Новия кралски площад, там има винаги коли. Иначе аз никога не ще си отида в къщи!“

Той се върна отново на Източната улица и почти я беше изминал, когато над главата му изплува пълният месец.

— Боже господи, какви са тия огради тук! — извика съветникът, като видя пред себе си Източните градски врати, с които свършваше по онова време Източната улица.

Най-сетне той намери една вратичка и излезе на днешния Нов пазар, който тогава беше голяма ливада. Тук-там стърчеха храсти, през средата течеше широка река или канал. На отсрещния бряг се виждаха няколко жалки дървени колиби на холандски гемиджии и затова самото място се наричаше Холандският нос.

— Или очите ми виждат някаква фата Моргана, или пък аз съм пиян! — изохка съветникът. — Какво е това? Да, какво е това?

Той се върна пак назад с пълната увереност, че е болен. Но тоя път той вървеше близо до къщите и видя, че повечето от тях бяха сковани от прости дъски, а покривите на някои бяха дори сламени.

— Не, аз съм болен! — въздъхна той. — А пък изпих всичко на всичко само една чаша пунш! Но и това е много за мен. Гледай ги ти — ще гощават хората с пунш и с гореща сьомга. Ще направя забележка на домакинята. Дали да се върна при тях и да им разправя какво ми се е случило? Но туй ще им се види смешно! Пък може и да са си легнали вече.
Той затърси къщата, но не можа да я намери.

— Но това е ужасно! Аз просто не мога да позная нашата Източна улица. Няма нито едно дюкянче. Все стари, жалки, схлупени хижи, сякаш се намирам в някакво провинциално градче. О, аз съм болен! Няма защо да се стеснявам… Ще се върна при тях. Но дявол да го вземе, де ли е къщата на агента? Ето, струва ми се, че беше тук, но сега изглежда съвсем друга. Слава богу, тук още не са заспали! Ах, аз наистина съм болен!

Той се натъкна на една полуотворена врата, през чийто процеп блещукаше светлина Това беше средновековна странноприемница, нещо като днешните наши пивници Вътрешността и приличаше на холандска кръчмичка. Неколцина моряци, копенхагенски граждани и двама учени водеха оживен разговор при чаша бира и не обръщаха никакво внимание на влезлия.

— Извинете! — рече съветникът на стопанката, която го посрещна. — Стана ми изведнъж лошо! Не можете ли да изпратите някого за файтон, та да си ида у дома в Християнсхафен?

Стопанката го погледна и поклати глава, сетне заговори с него по немски. Съветникът помисли, че тя не разбира датски, и повтори молбата си на немски език. Това обстоятелство, а така също и чудната кройка на дрехите му накараха стопанката да помисли, че той е чужденец. Че му беше зле — тя разбра това веднага и затуй му донесе чаша вода, която имаше солен морски вкус, макар че бе гребната от кладенеца.

Съветникът подпря главата си с ръце, въздъхна дълбоко и се замисли над чудесата, които беше видял.

— Това днешният брой на вестник „Ден“ ли е? — попита той, за да каже нещо, като видя, че стопанката сложи настрана един голям лист хартия.

Стопанката не разбра въпроса му, но му подаде листа. Това беше една рисунка, която изобразяваше някакво небесно сияние, забелязано по онова време в града Кьолн.

— Това е много стара рисунка! — каза съветникът, който се оживи при вида на тая рядкост. — Откъде сте взели тоя лист? Туй е твърде интересно, макар, разбира се, да е измислица. Подобни въздушни явления днес се смятат за северни сияния и се дължат, както изглежда, на електричеството.

Като чуха думите на съветника, най-близките му съседи го изгледаха учудено. Един от тях дори стана от мястото си, сне със страхопочитание шапката си и каза с най-сериозен вид:

— Вие навярно сте голям учен, господине?

— О, не! — отвърна съветникът. — Аз мога само да побеседвам за туй, за онуй като всеки начетен човек.

— Скромността е най-прекрасната добродетел! — каза събеседникът. — Впрочем в отговор на вашите думи трябва да забележа, че аз съм на друго мнение, ала сега не бих желал да ви досаждам със съжденията си.

— Смея ли да попитам с кого имам удоволствието да говоря? — попита съветникът.

— Аз съм дипломиран богослов! — отвърна събеседникът.

Тоя отговор задоволи съветника. Званието на непознатия отговаряше напълно на облеклото му. „Това навярно е някой стар селски даскал — помисли си съветникът, — един от ония чудаци, които се срещат тук-там из Ютландия.“

— Тук, разбира се, не е място за научни разговори — започна отново събеседникът, — но все пак аз ви моля да продължите речта си. Вие, както изглежда, познавате твърде добре древните автори?

— О, да! — отвърна съветникът. — Аз чета с удоволствие старите полезни книги, но обичам тъй също и новите, с изключение на „обикновените истории“, с които и без това е пълен всекидневният ни живот.

— Обикновени истории? — попита учудено богословът.

— Да, аз говоря за днешните романи.

— О, те са твърде остроумни и имат голям успех в двореца! — усмихна се богословът.
— На краля особено се харесват романите на господата Ифвен и Гаудиан, в които се разправя за крал Артур и за рицарите на Кръглата маса. Казват, че кралят дори се шегувал за това в кръга на своите велможи.

— Тоя роман аз още не съм чел — каза съветникът. — Тая книга сигурно е нещо съвсем ново, издадено от Хайберг.

— Не, не от Хайберг, а от Готфрид фон Гемен — отвърна богословът.

— А, значи той е авторът! — каза съветникът. — Това име е много старо. Тъй се е наричал, струва ми се, първият печатар в Дания?

— Да, той е първият наш печатар! — рече богословът.

До тоя миг разговорът вървеше благополучно. После един от гражданите заговори за страшната чума, която свирепствуваше преди няколко години, сиреч през 1484 година. Съветникът помисли, че става дума за неотдавнашната холера и разговорът продължи. Войната в 1490 година с пиратите се беше свършила наскоро и разговорът, естествено, засегна и нея. Някой разказваше как английски пирати завзели един кораб в пристанището и съветникът, който беше преживял събитията през 1801 година, поддържаше от все сърце събеседниците, които проклинаха англичаните. Но по-нататък разговорът тръгна не тъй гладко: на всяка дума започваха да изникват взаимни недоразумения. Добрият богослов беше голям невежа и най-простите изрази и забележки на съветника му се струваха прекомерно смели и фантастични. Двамата се гледаха учудено един друг и когато най-сетне съвсем престанаха да се разбират, богословът заговори на латински с надежда, че разговорът ще вземе друг обрат. Ала и това не помогна.

— Е, как се чувствувате? — попита стопанката и дръпна съветника за ръката. Едва тогава той се опомни. Унесен в разговора, той бе съвсем забравил къде се намира и какво става с него.

— Господи, де съм попаднал? — извика той и главата му се завъртя само от тая мисъл.

— Донесете ни мед и бременско пиво! — извика един от гостите. — И вие ще пиете с нас, нали?

Влязоха две момичета: едното имаше на главата си двуцветна шапчица. Те започнаха да поднасят с поклони напитки. По гърба на съветника полазиха тръпки.

— Но какво е това? — бъбреше той и все пак трябваше да пие заедно с другите. Те му досаждаха тъй много, че той изпадна в пълно отчаяние, а когато един от компанията му каза, че е пиян, съветникът ни най-малко не се усъмни в думите му и само помоли да му доведат кола. Ала събеседниците помислиха, че той им говори на китайски.

Нито веднъж досега съветникът не бе попадал сред такова просто и грубо общество. „Човек наистина би помислил, че хората са се върнали към езическите времена — мислеше си той. — Това е най-ужасната минута в живота ми!“

В тоя миг му мина през главата да се мушне под масата и после да допълзи незабелязано да вратата. Така и направи. Ала тъкмо когато стигна до изхода, останалите гости схванаха намерението му и го уловиха за краката. За щастие галошите му се изуха и … с тях изчезна и всичката магия!

Съветникът видя съвсем ясно пред себе си един запален фенер, а зад фенера — една голяма къща. Всичко изглеждаше тъй познато и тъй хубаво. Да, това беше Източната улица — такава, каквато я знаеше. Сам той пък лежеше на уличния плочник, опрял нозете си о някаква врата, а срещу него седеше и хъркаше нощният пазач.

— Боже мой, та аз съм спал на улицата! — каза съветникът. — Да, да това е Източната улица! Колко е светло и хубаво тук! Ах, ужасна беше наистина тая чаша пунш!

След две минути той вече седеше във файтон, който го возеше към къщи, в Християнсхафен. Той си припомняше всички преживени ужаси и от все сърце възхваляваше щастливата действителност — днешното време, което с всичките си недостатъци е все пак много по-хубаво от онова, в което той току-що се бе пренесъл. Да, сега съветникът съзнаваше това и ние не можем да не отбележим, че туй беше твърде благоразумно от негова страна.

Румен Петров e консул на Република България в посолството във Великобритания от 2000 до 2003 г. Това е неговият поглед по темата „мигранти“, публикуван в разкошния сайт Терминал 3. Позволявам си да го изпиратствам в пълнота – такива неща трябва да ги има на повече места, за да не изчезват лесно.

—-

С всяко изостряне на мигрантската криза в Европа обществената дискусия в България става все по-шизофренична. Повтарят се сакрални есхатологични формули. Предрича се (и дори се констатира) преждевременният край на: а) Шенгенското споразумение (винаги с известно злорадство – „Хак да им е, като не ни приеха!“), б) ерата “Меркел” в германската политика, в) самия Европейски съюз.

В това надвикване типичната къса българска обществена памет пропуска една много важна аналогия на тази с друга една мигрантска вълна към Западна Европа – източноевропейците след падането на Берлинската стена. А аналогията е просто очевадна. Беше съвсем неотдавна – преди малко повече от 20 години и приликите й със сегашната са много повече от разликите.

Има няколко особено устойчиви опорни точки в изявите на публичните заклинатели срещу допускането на мигрантите на територията на ЕС.

Основнa опорна точка на апологетите на тезата “Европа без бежанци” днес е, че приемането на мигрантите в ЕС е “сблъсък на култури”. Вярно било, че и при демократичните промени в Източна и Централна Европа след 1989 г. имало “мигранти” от изток на запад, но тогава нямало “сблъсък на култури”.

Тази теза има един-единствен недостатък – просто не отговаря на действителността.

В началото на 90-те години на миналия век 20-годишните автобуси на български фирми с екзотични имена като “ЕТ Малина-Кръстев”, “Леонардус”, “Бохемия”, “Калея” и др. (повечето, от които не трябваше дори да влизат на територията на тогавашния ЕС заради вредните емисии в изгорелите им газове) изсипваха в западноевропейските градове тълпи от българи, които външно по нищо не се различават от днешните мигранти от Близкия Изток и Северна Африка. Задължителен аксесоар на тези хора бяха анцузите, торбите от зебло, пълни с лютеница, туршии, хляб и суджуци (или който каквото друго намери за проджба или замяна). Речниковият запас на тези хора се изчерпваше с “Айнцу, цвайн, цудрйан, дрън!”. Ако някой германски бюрократ се беше сетил тогава да въведе изпит по немски език и култура за кандидат-заселниците, можеше да изпълни с “бисери” цели годишни издания за хумор, сатира и забава. Подобни мигрантски потоци имаше от всяка една страна от Източна Европа. Как тези хора обогатиха европейската култура и допринесоха за “мултикултурализма”, либерализма и капитализма на Европейския съюз ли? Това и до днес остава мистерия.

Тогава обаче тези понятия не бяха мръсна дума, а напротив – източноевропейците разчитаха изцяло на мултикултурализма, либерализма и толерантността на западноевропееца. Източноевропейците бяха типични икономически мигранти (а не бежанци, нали…). Не бягаха от война, а запълваха вакантните места на строежите, в пицариите, дюнерджийниците, в таксиметровите коли, домовете за стари хора (като санитари) и т.н., създавайки невиждано от години напрежение и тревога на пазара на труда в страните-домакини. Но дори тази роля на мигрантите не беше най-страшната за гражданите на Западна Европа. Най-зловещият страничен ефект на преселението бе, че едри момчета с анцузи от цяла Източна Европа бързо създадоха ударни групи за стройна система от автокражби, наркотрафик и проституция в цяла Западна Европа, като изместиха местните, доказвайки се като по-жестоки, по-енергични, по-изобретателни и по-арогантни към местните обичаи и порядки.

И до ден днешен домашният адрес на този криминалитет в Германия, Холандия, Франция, Испания, Италия, Великобритания е някъде в Източна Европа. Доказан факт е, че първоначалното натрупване на капитала на организираната престъпност в нашите страни се случи поради това, че челните отряди на източната миграция, облечени в нови анцузи, извършваха именно тези престъпления през 90-те. Дори през 1995 г. един познат се пошегува така: “Логично е зад покушението над Васил Илиев да стоят не негови конкуренти в България, а Германския съюз на автозастрахователите”.

Автокражбите и другите престъпления на източноевропейците в Западна Европа не бяха мъгляви и неконкретизирани опасения като тези на жителите на Кресна днес, че “сирийците ще им оберат градините”, а съвсем ясни и зловещи промени в бита на всички граждани на западните държави като непосредствена последица от бума на цели нови видове престъпност (например рекет).

Добре е да не се забравя също така, че първоначално всички българи се опитваха да останат в Обетованата земя (Германия, Великобритания, Франция, Белгия, Холандия и т.н.) като „политически бежанци“. Броят на тези кандидати за политическо убежище в Западна Европа можеше спокойно да запълни още две-три СДС-та и ДПС-та едновременно само в България. Всички те бягаха от “политически репресии” в България след 10 ноември 1989 година. Историите, които бяха представяни на имиграционните власти в тези държави ги оставяха в пълно недоумение за това, което се случва на Изток. Напълно логични съмнения – след като е имало толкова дисиденти и репресирани в Източна Европа и в България, в частност, не трябваше ли комунистическият режим да бъде свален още през 50-те години на XX в.?! Домакините се усетиха навреме и започнаха да отказват заявленията на българи (а и роми, и мюсюлмани), които иначе убедително твърдяха, че “бягат от комунистическия режим в България”. Това съвсем не обезкуражи нашите сънародници, които използваха всяка друга пролука в законодателството на страните от Западна Европа, за да останат там.

Във Великобритания например можеше да подават искания до Министерството на вътрешните работи като т.нар. “самонаемащи се”. Казано по-просто, през 90-те години на миналия век всеки българин, стъпил на британска територия по законен начин (дори с туристичека виза или виза за частно или бизнес посещение с няколко дни валидност), рязко решаваше, че си заслужава да прави бизнес във Великобритания и буквално на следващия ден подаваше заявление в британското Министверство на вътрешните работи за разрешение за оставане на територията на страната като самонаемащ се бизнесмен. Качваха се на самолета за Лондон, уж за да гледат мача Челси -Левски на Стамфорд Бридж с виза само за два дни, а на следващия ден самолетът на връщане към София беше празен. Такива кандидати трябваше да представят бизнес-план за фирмата си и го правеха напълно еднотипно. За мъжете – строителна фирма, а за жените – фирма за чистене. На практика ставаха еднолични търговци, наемани на строителните обекти (мъжете) и в частни домове като чистачки (жените), сключвайки договори като “изпълнители” със собствените си регистрирани еднолични търговци. Още в края на 90-те българите във Великобритания надминаха 50,000, а тези в Германия – 200,000. Днес са в пъти повече и на двете места.

Единици бяха тези българи, завършили добри училища в Западна Европа или САЩ и намерили подобаващо и достойно място в консултантски компании, международни организации и инвестиционни банки, наред с други източноевропейци. Масата български мигранти заеха местата на местната работна сила и ги изместиха в строителството и професионалното почистване, в обслужването в ресторанти и заведения, в транспорта и в още много други браншове в Западна Европа. Създаде се дори регионална концентрация на земляци по страни. Имиграционните служители на летище Хийтроу в Лондон много скоро разбраха, че ако в българския ти паспорт е записано като месторождение Карлово или Сопот, вероятността да се прибереш, преди да ти е изтекла визата, е много малка. Концентрацията пък на русенци и плевенчани в Германия е също много по-голяма, отколкото например на пловдивчани.

На Запад не се организираха протести, германските Динковци не се качиха по ATV-тата, за да ловят български момчета в горите на Шварцвалд, макар да беше пределно ясно, че Западна Европа очевидно не държи на културното многообразие, състоящо се в появилите се миячи на прозорци на автомобили по улиците на градовете и катунари в градските паркове. Нямаше обвинения в това, че са “завоеватели”, въпреки завоюваните автомобили от автокрадците и мъже от румънските и унгарски проститутки.

Мигрантите от Източна Европа днес са милиони във всяка една от големите западноевропейска държава – Великобритания, Франция, Испания, Италия, Германия. Общо 2 млн. са само във Великобритания с днешна дата. Присъединяването на България към ЕС (през 2007 г.) и на другите държави от Източна Европа през 2004 г. стана не с издигането на стени и огради, а напротив – с разрушаването им. Поне 2 млн. българи са потърсили по-добър живот в “либералния”, “толерантен” и “загниващ” Запад от 1989 г. до днес.

Поставете се на мястото на западноевропейците. След 1989 година към подредените им и богати страни тръгнаха десетки и стотици хиляди довчерашни комсомолци и комунисти, които само до онзи ден са се клели да унищожат “класовия враг”, където го срещнат. Сблъсък на култури имаше, и то титаничен.

Обективният анализ на сегашната мигрантска вълна и тази на източноевропейците, започнала преди двайсетина години, убедително доказва, че двете имат удивителни прилики. И в двата случая западноевропейците реагират по един и същи начин – без истерия и зачитайки правата на личността и гражданина. В Източна Европа, обаче, отношението към сегашния мигрантски поток е коренно различно и днес става ясно, че тук не е възприето много от това, заради което гражданите избраха преди повече от 25 г. демокрацията и стремежът към присъединяване към ЕС.

—-

След текста прочетох и коментарите в terminal3.bg. И си припомних сакралната фраза „България е една УМОНЕПОБИРАЕМО слаба държава“… В записа с нея се чудех как така има толкова много умни българи, а като цяло сме толкова глупав народ. Отговорът май е очевиден – има и много други българи…

Още когато миграцията започна и от коментарите във вестникарските форуми потече ксенофобска помия, си зададох въпроса – това същите хора ли са, които най се тупат в гърдите колко гостоприемен е българинът? И се кланят на Търновската конституция, понеже в нея пише „Който роб стъпи на българска земя, свободен става“?… Твърде много пъти се уверих, че да, именно те са. Известно време мислех, че просто не осъзнават шизофренията си. Все повече обаче разбирам, че не само я осъзнават, но и се гордеят с нея.

За последния четвърт век от България емигрираха около 2 милиона души. Всичките – към либерастния, толерастен и загниващ Запад. Емигрирал в Русия, Иран, Куба, Северна Корея и други „здрави“ общества не ми е известен. Спомням си стария соц-виц как върнатите от Гърция наши бежанци отивали в затвора, а върнатите от Румъния – в лудницата. И съвременния виц как на митинг на „Атака“ били изгорени 100 американски знамена и нито една американска зелена карта…

Малко хора в България имат повече контакти от мен с такива от напусналите 2 милиона. Личното ми впечатление, че около 200-250 000 от тях са утайка, но останалите са цветът на българския народ. Че от този цвят в България са останали я има 50 000, я не – и почти всички те оцеляват, като работят особено нископлатени работи. Малка шепичка, може би две-три хиляди, са успели да постигнат нещо по-добро за себе си, и тази шепичка непрекъснато намалява. А царува и изпълва обществената атмосфера със смрадта си останалата тук утайка, и лумпенизира всичко около себе си. Превръща обикновените, масовите българи в свои подобия. И показва все по-нагледно защо шепичката успели свестни намалява…

И се чудя какво мога да направя. Сигурно началото е в мъдрите думи на абат Фариа: „Запитай се кому е изгодно, и ще разбереш кой го е сторил.“ Но за да има смисъл да си абат Фариа, трябва да има наоколо Едмон Дантес. А у нас дантесовците са все по-малко – прескачат се дангларовци, фернановци и вилфоровци.

Но макар и малко, дантесовци има. И за тях ще кажа открито: изгодно е на който ни смята за членове на своя основен политически и икономически враг. За който всички и навсякъде, освен българите в България, знаят че стои зад #КОЙ и му дърпа конците. Който ни обяснява как Западът са либерасти, толерасти и педераси, и гният и ще се разпаднат. (И старателно премълчава, че същият този Запад усвои не само десетки милиони турци, араби, африканци и прочее, а и над 2 милиона българи, и само все повече процъфтява. Че вместо него изгни и се разпадна империята на обясняващия – нагледно доказателство чия рецепта до какво води.)

А за българските му клакьори… толкова са жалки, че даже не са смешни. Напомнят ми брилянтната сцена от филма „Кучешко сърце“. (По памет: „Тоя пък какво се е надул като пуяк. Все едно не е същия боклук като метачите. Отпадък долен… Какво носи? Салам?! Господине, дайте ми го!“ Перчат се какви велики патриоти са и какви безродници са тези като теб. Кажеш ли им „Добър ден“, ще ти отговорят с биене в гърдите: „Булгар! Булгар!“ Но никога няма да ги видиш доброволно да чистят природата, да помагат на пострадали от бедствие или да се грижат за бедните. Патриотизмът им е дотам.

Някои от тях лаят по форумите, защото за това им се плаща. Немалко обаче искрено и от сърце мразят всеки кадърен, работлив и дори малко успяващ с честен труд. Западните страни – понеже там честно успяващите задават тона в обществото… Защото честно успяващите им показват непрекъснато, просто със съществуването си, какви отпадъци са и как нищо не струват. Дай им властта – ще избият не хиляди, а стотици хиляди. От пред-деветосептемврийските комунисти доста ставаха поне за горски партизани, някои даже вярваха в някакви идеали. Днешната ни утайка не става за нищо и не вярва в нищо. Тя е, да цитирам Солженицин, изпитана трупна отрова за всяко общество. Перфектният инструмент на #КОЙ и унищожител на България…

Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?

Но може би докато има кой да чуе Румен Петров и да се замисли, ще има защо.

Ако случайно някой току-що излиза от строг тъмничен затвор и не е чул нищо по въпроса – историята е следната:

Германският вестник „Зюддойче цайтунг“ получи огромно количество информация, изтекла от панамската юридическа фирма „Мосак Фонсека“. Общо единадесет милиона документа – нещо към 2.5 терабайта обем. Информацията съдържа имената на поне 12 настоящи или бивши държавни глави, и на поне 60 души, свързани с държавни глави. Пълният списък е много по-дълъг и вероятно ще научим от него доста.

С какво е интересно това ли? „Мосак Фонсека“ е фирма, специализирана в прикриването на собственост. Официално собственик на парите, активите или там каквото е се води тя или нейни фирми. Всъщност обаче само ги управлява от името на истинския им собственик. Той не може да си позволи да разкрие публично, че ги притежава, тъй като това е незаконно, неморално или и двете. Иначе казано, клиенти на такава фирма стават различните видове престъпници. Затова и присъствието на някой в списъците ѝ с реални собственици е презумпция за виновност на този някой.

Как точно работят нещата? Представете си олигарха А, който иска да прикрие собствеността си в една държава, понеже е станал там обществено неприемлив с корупционерството си. Той продава „срещу необявена сума“ тази собственост на една или повече фирми, които имат приемлив изглед (за България – примерно са западноевропейски). Тези фирми са собственост на офшорни фирми (което се таи старателно от медиите), където печалбата им се извлича и препира при нулеви или близки до нулата данъци. А въпросните офшорни фирми пък са „собственост“ на фирма за прикриване на собственост.

Или пък си представете политическия мафиот Б, към който в качеството му на висш управник тече голямата част от прибираните от подопечните му институции рушвети. Да ги държи явно на свое име би означавало да издаде на хората в страната си къде отиват парите им. Затова тези пари се насочват към фирма за прикриване на собственост, по възможност на другия край на света…

Надявам се, идеята е ясна. Какво става оттук нататък? Отговорът е прост – зависи къде.

В цивилизованите държави уличените в отношения с такава фирма биват разследвани, като правило успешно, и отиват в затвора. Ако към момента заемат обществени позиции, те биват принудени да си подадат оставката от тях. (А ако се дърпат, биват сваляни от другите политици. За да не свали народът цялата политическа класа.) Например в Исландия, където свързан с „Мосак Фонсека“ се оказа министър-председателят, за два дни почти 10% от населението се подписа под петиция за оставката му. И тъй като той засега отказва да я подаде, вероятно ще бъде смъкнат от възмутените хора с протести или дори сила.

В корумпираните държави уличените започват да обясняват как не са направили нищо лошо, как всичко това са фалшификации и те нямат нищо общо с тези пари, и освен това са си ги спечелили напълно законно и не дължат на никого обяснение как и кога точно. И как в това да си държиш парите във фирма за прикриване на собственост няма нищо нередно или незаконно… Ако населението на държавата е от хора, той се надига, разчиства гнилочта от управлението си и лустрира в някаква степен политическата класа. С което ѝ обяснява, че краденето се наказва. Ако населението е от добитъци, то мучи нечленоразделно или мълчи безразлично, преживя и не променя нищо. С което обяснява на уличените, че кражбите остават ненаказани и може спокойно да стават повече и по-големи.

В авторитарните и тоталитарни държави уличените обикновено не обясняват нищо на никого. Вместо това в медиите се въвежда цензура по въпроса и журналистите или обикновените хора, посмели да говорят по темата, биват вкарвани в затвора, изчезнати безследно, самоубити и т.н. (На нас в България ситуацията ни е позната от времето, когато бай Тошо спря достъпа на хора до американското посолство. Беше единственото, което изложи снимки как Владко пилее пари в казината на Монако.)

Разобличените фирми за прикриване на собственост обикновено са изключително кресливи и устати в самозащитата си. (Както вече споменахме, издънените от разобличението клиенти са в категорията „престъпници“ – нормално е провалилите ги да се плашат.) Говори се за престъпно крадене на информация, за нарушаване на интелектуални права, за посегателство срещу бизнеса им понеже е конкурентен и иноваторски. Ако са достатъчно нагли – дори за посегателство срещу националната сигурност на държавата, в която са регистрирани… (Помните ли вица: „Най-злият враг на конкуренцията е държавата. Почнете и вие да печатате пари, и ще се уверите.“)

… Все още не съм открил откъде мога да се снабдя с пълния архив на документите. Надявам се в някой момент да намеря. Току-виж открия вътре нещо интересно.

Кой точно от „нашичките“ е замесен вътре ли? Това не ме интересува чак толкова. „Мосак Фонсека“ не е нито единствената, нито най-голямата фирма за прикриване на собственост. По-интересни за наши цели биха били някои нейни колеги от остров Ман.

Кого бих очаквал да е там? Кажи-речи всички освен американците – за тях би било рисково, Панама не е особено американофилска страна. (За най-високопоставените американски политици по принцип се съмнявам да ползват такива фирми – меракът на руските и китайските служби да ги изобличат е нищо на фона на мерака на колегите им по Сенат или дори партия. Но по-ниското ниво политици и прослойката на най-богатите в Америка бих очаквал да са вътре до ушите.)

Какво не бих повярвал? Че Путин и компания са скътали само 2 милиарда. (За китайския премиер и само 20 милиарда не бих повярвал.) Че Порошенко е невинен по въпроса, а и не само той. Но пък, както споменах вече, по света има още много други такива фирми. Би било уникална глупост някой да си е оставил всичките яйца в една кошница.

… Да видим.

Вече съм писал преди за невероятното произведение на Любо Николов – тук, тук и тук. А вече има и още какво да добавя.

Днес получих от Любо Николов две страхотни вести. Едната е, че „Изток-Запад“ обмислят идеята да издадат и втори том от „Сивият път“. (Което ще даде на Любо финансовата възможност да го напише.) Хип-хип-ура – ето това се казва издател, който реално помага за развитието и умножаването на изкуството и културата!

Проблемът тук обаче е, че от първия том – „Наследникът“ – са продадени само около 500 броя. Трудно ми е да го повярвам – помня добре времето, когато добър писател на фантастика с лекота минаваше 100 000 тираж (ако Партията разрешеще отпечатването му). Но и от доста познати издатели чувам, че напоследък и най-големите световни писатели трудно продават 1000 броя. С изключение на една много малка прослойка – повечето от нея ИТ кадри – в България имат пари да си купят книга тези, които не знаят да четат. (Или ако знаят, понятието им за полезна книга включва готварските книги и чековите книжки.) А при такава продажба книгата е на границата на загубата.

Тук идва и втората чудесна новина. След преговори с „Изток-Запад“ Любо е успял да издейства разрешение първият том да бъде пуснат в „Моята библиотека“. Така че се надявам скоро все още четящите в България да могат да се уверят в качеството на книгата лично и предварително! 🙂

В момента обаче съществуването на втори том на „Сивият път“ е на кантар. Ако се продадат още известно количество бройки, втори том ще има. Ако не – не. Затова предлагам на всички, които са харесали книгата, да си я купят. Не е скъпа, а към нея върви безплатно още една чудесна книга – „Забравени сказания“, също вдъхновена от Толкин и изпълнена с вълшебното майсторство на Любо Николов. Двете заедно са както чудесен подарък, така и едно от съкровищата от домашната ни библиотека.

(И, ако не се сещате – Любо никога не е отказал автограф на никого. И никак не е трудно да бъде открит и помолен. 🙂 )

А ако някой се колебае дали има какво интересно да се случи във втория том – има! Ето как завършва първият:

Изминаха още час или два, изпълнени с нечовешко напрежение, надежди и отчаяние. Надежди, защото лека като чайка, „Елпида” успяваше да поддържа дистанцията от черния преследвач. Отчаяние – защото въпреки всичко галеонът не изоставаше… и защото – Финеган осъзна с ужас това – бяха попаднали в погрешното течение. То минаваше на хиляди километри от Тера. След като толкова часове родната планета бе нараствала, сега тя мина вляво от тях и отстъпи място на Селена, която на свой ред взе да расте право по курса.

Все по-близо и по-близо идваше нейният диск, постепенно изпълни целия небосвод отпред и разстоянието намаляваше стремглаво. Хиляди километри… стотици… десетки. Курсът леко се промени, плъзна почти успоредно на повърхността на планетата, но продължаваше неотклонно да слиза надолу. Летяха над Морето на спокойствието и за кратко в гърдите на Финеган отново се върна надеждата, че ще успеят да се спуснат върху морските вълни. Сетне отдолу се плъзнаха планински ридове, хълмове, дълбоки котловини и клисури, остри зъбери и сенчести долини с проблясващи в тях реки. Изгряващото слънце хвърляше бледи кървави отблясъци над този хаотичен пейзаж.

Бяха достигнали самата линия на залеза и навлизаха в нощта, когато Правият път свърши.
Широката водна ивица изчезна като отрязана с нож. Още миг или два шхуната продължи да се носи напред по инерция. После изгуби опора и полетя право надолу от четири километра височина.

– Господи, приеми душите ни! – прошепна брат Финеган и с едната ръка стисна безполезния щурвал, с другата здраво прегърна Нико през раменете.

Под тях една огромна пръстеновидна планина, едва огряна по върховете от първите лъчи на изгрева, бе зинала да ги погълне…