Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро попаднах в един руски сайт на публикация на тема толерантността. Колко вредна е тя за възпитанието на Истинските Хора. Тезата на публикацията гласеше:

„Толерантност“ е медицински термин, взет от трансплантологията. Означава неспособност на организма да отличава чуждите и враждебни клетки от своите. Това състояние се постига чрез постепенно съсипване чрез отровни лекарства на имунната система на организма, и довеждането ѝ до апатия и безразличие. Пълната толерантност означава смърт.

Защо в Русия подобно мнение е на почит в момента няма да се спирам. Достатъчно хора нямат нужда от обяснения. Достатъчно пък никакво обяснение няма да убеди в нищо… Вместо това ще предложа своята теза.

„Загуба на толерантност“ е термин, взет от трансплантологията, имунологията и други медицински области. Означава състояние, при което имунната система на организма, която трябва да го защитава, развива нетърпимост към нужни на организма клетки и започва да ги атакува.

В класическия случай имунната система напада собствени клетки на организма. Резултатът е различни болести, според това какви клетки страдат. Ако например това са невроните или поддържащите ги клетки, резултатът е множествена склероза или друг вид дегенерация на мозъка и периферната нервна система. Ако това е съединителната тъкан, която е „свързващата среда“ на организма, се развива обща неспособност за функциониране, и т.н.

В трансплантологията е по-популярен друг вариант. Нерядко хора губят един или друг свой орган и се нуждаят от присаждане на външен, за да останат живи. Имунната система неизменно подхожда към външния орган с подозрителност и обикновено подема кога тормоз, а кога и открита война срещу него. Тази ѝ война е причината за смъртта на почти всички болни, чийто живот е бил спасен чрез трансплантация.

Най-сетне, повечето хора без медицинско образование не знаят, че от клетките в човешкото тяло само една десета са човешки – останалите са най-различни бактерии и други организми. Свикнали сме да мислим за тях като за в най-добрия случай нежелани натрапници, а в най-честия агресори и убийци. Но истината е, че нищожна част от тях са вредни, а немалка са полезни или дори ключови за оцеляването на организма ни. Унищожаването им, от имунната система или други фактори, може да доведе до болести или дори смърт, ако не бъде спряно.

Овладяването на излязлата от контрол имунна система не е лесно. Налага се срещу нея да бъдат използвани отровни препарати, които вредят на целия организъм. Обикновено е нужна раздяла с поне 90% от „личния ѝ състав“. Не много рядко единствената животоспасяваща възможност е пълното ѝ унищожаване до последната клетка и внасянето на имунна система от друг организъм. Показателно е, че обикновено внесената имунна система се отнася към „чуждия“ ѝ организъм по-отговорно и толерантно, отколкото изпуснатата от контрол бивша негова собствена.

Истина е, че пълната толерантност прави живота на организма много труден. Въпреки това обаче той е възможен – немалко хора доживяват до зрялост и водят богат и полезен живот, въпреки че са родени без част от имунната си система или дори изобщо без нея. Докато загубата на толерантност в значима степен, дори все още далеч от пълна, обикновено води до смъртта на организма, често в кратък срок.

Как само не ми се пише за политика… А няма как. Животът ни се оказа закачен за нея като ремарке за ТИР. Позволиш ли си да пишеш каквото мислиш във Фейсбук или в блога си, току-виж се окажеш „член“ на „политическа партия“. От типа на Протестна мрежа. Недай боже да отидеш на митинг – всички познати започват да се обзалагат кога ще си купиш нова кола от парите, които ти плащат там…

Ако има нещо смайващо в тази ситуация, то е че някои хора, още повече пък журналисти, продължават да се борят срещу олигархията и мафиотизацията в обществото. Да протестират срещу политическата наглост, да я разобличават колкото и както умеят. Без да се плашат, че общините наоколо послушно закриват всяко място, където се продават вестници, за да пуснат вместо него поредната „Лафка“.

Тук привеждам един анализ на състоянието на БНР, който журналистите Емил Янев и Кин Стоянов обявиха на своя пресконференция. Имам честта да съм бил понякога гост в предаванията им, познавам ги лично и смея да заявя, че не са продажници или славолюбци. Затова и ще публикувам тук техния анализ. Другаде може и да не го откриете. Но докато имам дори само скромния си блог, ще го има в Интернет. И сам воинът е воин, ако ще да е смешник, яхнал кранта и с леген вместо шлем.

—-

ОБЩЕСТВЕНА ДИСКУСИЯ

На вниманието на:

Президента на Република България г-н Росен Плевнелиев
Комисията по култура и медии в Народното събрание
Съвета за електронни медии
Българската академия на науките
Омбудсмана на Републиа България г-н Константин Пенчев
Съюза на българските журналисти
КНСБ
КТ „Подкрепа“
С копия до:
Асоциацията на европейските журналисти
Фондация „Репортери без граници“
ЕП

БЕЗЗАЩИТНИ ЛИ СА ОБЩЕСТВЕНИТЕ МЕДИИ В БЪЛГАРИЯ

Кой програмира Матрицата, така че да отхвърля журналистиката? Цензура и атмосфера на нетърпимост в БНР под крилото на СЕМ четвърт век след демократичните промени у нас

В началото на октомври журналистите от Екип „Инфохолици“ Емил Янев и Кин Стоянов обявиха, че напускат БНР поради налагането на цензура върху техните предавания – четири авторски формата на радиоводещите бяха спрени от новото ръководство с генерален директор Радослав Янкулов – и упражняването на административен тормоз и саморазправа с проявите на журналистическа солидарност в Националното радио. Радиоводещите представиха своите мотиви на специална пресконференция.
Водени от убеждението, че цензурата върху журналистиката и прокарването на политическа пропаганда и политически пиар в медиите превръщат българското общество в маса, беззащитна срещу своеобразни манипулации, Емил Янев и Кин Стоянов инициираха професионална дискусия в СБЖ в отговор на големия въпрос: Беззащитни ли са обществените медии в България?
На дискусията бяха обсъдени въпроси и повдигани тревожни констатации, които си струва да бъдат споделени.

БНР ПРЕД СВОЯТА ОСЕМДЕСЕТ ГОДИШНИНА
Непрофесионалното управление на БНР за последната година и половина дава все по-ясни, явни и ярки доказателства за намерение Радиото да бъде професионално обезкръвено, лишено от силни журналисти и предавания и превърнато в лоша версия на частна радиостанция. Доказателствата започват от свалянето на утвърдени предавания и преминават през засиленото присъствие на спортните формати в програмата, наречена и доказала се във времето като ИНФОРМАЦИОННИЯ ЛИДЕР на България.
Генералният директор на Българското националното радио Радослав Янкулов и назначеното от него ръководство на медията драстично промениха програмните схеми на програмите в Националното радио в противоречие с издадените от СЕМ лицензи и изискванията на европейската медийна регулация.
Радиоръководството спира предавания и променя програмите, без преди това да са се състояли професионално-творчески обсъждания за мотивите на извършваните промени. Липсата на аргументи се прикрива с обяснението, че така бил решил Програмният съвет на медията, без да могат засегнатите да се запознаят с протоколи или друг официален документ от заседанията на ПС.
Спрямо по-упоритите журналисти, които продължават да търсят отговори се прилага ултимативно тактиката: „Това е решение на Управителния съвет!“ – като членовете на УС често научават за собствените си решения от засегнатите.
80 години след Сирак Скитник в БНР се води война със словото и думите, като единствените формати, в които се допуска повече говор са коментарите на футболни мачове, които все повече изместват други предавания по Програма „Хоризонт”
Футболизацията в програмите на БНР влиза във все по-голямо противоречие с утвърдените от СЕМ програмни лицензи и изискванията на европейската медийна регулация, както и текстове от Закона за радиото и телевизията.
Опитите за професионални дискусии и самоорганизация на журналистите в БНР се посрещат от ръководството с груб административен натиск, често преминаващ в солдафонство. Като особено опасни се третират проявите на колегиална солидарност. Тогава административната саморазправа преминава в остракизъм. Със заповеди на генералния директор работното време на подобни „подривни елементи” самоволно и без програмна или технологична необходимост се променя, като биват задължавани наказателно да започват работния си ден от 7 часа сутринта. Заповедите драстично променят и характера на работата, регламентирана в длъжностните характеристики на журналистите дисиденти. Атмосферата в Старата къща все повече заприличва на сюжет от романите на Франц Кафка.
На драстичен натиск са подложени журналистите и работещите в други звена на БНР, които възстановиха синдиката „Свободно слово”. Арсеналът е разнообразен – от нареждания да пишат обяснения от типа: „защо не са информирали прекия си ръководител, че отиват на зъболекар”, до освобождаване от работа, поради неоправдано закриване на дръжността.
Тъй като председателят на „Свободно слово” Ирен Филева се ползва от предвидената в закона защита, срещу нея и синдиката беше насъскана клеветническа медия със симптоматична стилистика:
„Филева, известна още и като Баба Тереза, отчаяно се надява, че Реформаторите ще я възнаградят за слугинското й поведение към тях и ще й помогнат да изпълни мечтата си – да стане директор на националното радио.В битката за поста Филева е впрегнала и маргиналната й организацийка Мрежа „Свободно слово”.На всичкото отгоре тя използва скотската си сбирщина като трамплин за високи постове.” http://pik.bg/пишман-водещата-баба-тереза-продължава-да-сее-интриги-в-бнр-надява-се-реф
В драстичен конфликт на интереси Радослав Янкулов използва ефира на Програма „Хоризонт” всеки месец, за едночасово предаване, чията главна цел е да утвърждава управленската си власт, като принуждава подчинените си да участват в предаването, за да го хвалят, както и да се саморазправя с опонентите си вътре и извън БНР. Езикът му е пример за подигравателно, агресивно и нетолерантно говорене – език, присъщ на футболните агитки.
Говорът в „60 минути на генералния директор” подава тон за всеобща атмосфера на нетърпимост не само в студиата, редакциите и коридорите, но и в ефира на БНР.
На 25. 10. 2014 г. в представянето на новото си предаване „Конструкция” Калин Манолов се нахвърли срещу природозащитниците, малцинствата и правозащитниците като към врагове и рушители на капитализма. Ако оставим настрана тонът на водещия – несполучлив опит да наподоби шаблоните на журналистиката, която навремето възхваляваше развития социализъм – съдържанието на речта му съвсем не съдейства за взаимното разбирателство и толерантността в отношенията между хората. – ЗРТ Чл. 6. (2) 7. Манолов влезе и в остро нарушение на ЗРТ Чл. 8. , според който: Медийните услуги не трябва да подбуждат към ненавист, основана на раса, пол, религия или националност.
Подобни нововъведения стават, след като в програмите на БНР бяха спряни формати, които по ЗРТ Чл. 6. (2):
1. предоставят за разпространение политическа, икономическа, културна, научна, образователна и друга социално значима информация;
2. осигуряват достъп до националните и световните културни ценности и популяризират научните и техническите постижения чрез разпространението на български и чужди образователни и културни програми и предавания за всички възрастови групи;
3. осигуряват чрез програмната си политика защита на националните интереси, общочовешките културни ценности, националната наука, образованието и културата на всички български граждани без оглед на етническата им принадлежност;
4. поощряват създаването на произведения от български автори;

Според генералният директор на БНР промените в програмите стават с решения на Програмния съвет, който съгласно правилника за организацията и дейността си се състои:
(3) Оперативният състав на Програмния съвет се състои от: Програмният директор; директорите на:
Програми: “Хоризонт”, “Христо Ботев”, „Радио София“, на дирекция „Мултимедийни програми“;
Дирекции: „Правна и човешки ресурси“, „Финанси“, “Международно сътрудничество”, „Реклама и маркетинг“и„Музикална къща БНР“, ръководител отдел „Връзки с обществеността“.
Според правилника за организацията и дейността на Програмния съвет на БНР в общественото радио няма представители на обществото, ръководителят на отдел „Връзки с обществеността“ не може да запълни тази липса. Колкото до Обществения съвет на БНР, достатъчно е да се уточни, че председател на същия обществен съвет е Кирил Домусчиев, който може да е добър бизнесмен и мениджър на успешен футболен клуб, но едва ли е спечелил доверието на българското общество дотолкова , че да защитава обществения интерес в общественото Българско национално радио. За сравнение председател на Обществения съвет на БНР при генерален директор Валерий Тодоров беше безспорният, а не спортният арт мениджър и директор на Народния театър „Иван Вазов” г-н Павел Васев.
В ПС липсват и представители на професионалните среди. В съпоставка, при генерален директор на БНР Поля Станчева Програмният съвет се председателстваше от проф. Веселин Димитров, който тогава беше декан на Факултета по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, за когото и днес пазим паметта като един от най-ерудираните историци на Старата къща. Днес програмните въпроси на общественото Българско национално радио се решават от директорите според принципа „гарван гарвану око не вади”.
В ПС няма да откриете и представители на оперативните журналисти от БНР. Това открива възможности за натиск и цензура спрямо водещите и редакторите, въпреки че според ЗРТ Чл. 10.(1):
При осъществяването на своята дейност доставчиците на медийни услуги се ръководят от следните принципи:
1. гарантиране на правото на свободно изразяване на мнение;

Главните проблеми в БНР сега са:
-липса на визия;
-силово налагане на решения без обсъждане;
-липса на прозрачност;
-реваншизъм – замяна на кадърни кадри със „свои“, със степени по-некомепентни от предшествениците си;
-произволни реформи, без програмна и финансова обосновка, без обсъждане.
Резултатът се вижда в катастрофата с обхвата на аудиторията и рейтингите. БНР се върна години назад програмно, технически и технологично. „Хоризонт“ загуби позициите си на лидер, отстъвайки на Радио Веселина. Уникалната аудиовидео интернет платформа БИНАР е унищожена. След реформата в Радио „София” слушаемостта му падна 7 – 8 пъти. Това може да се види от социологическото проучване, поръчано от БНР и от последните пийпълметрични данни на унгарската агенция, която неотдавна представи свой софтуер за измерване на аудиторията.

В хода на дискусията възникнаха изказвания, свързани и с ролята на Съвета за електронни медии за състоянието на обществените и не само обществените медии у нас и тъжната класация, че България се нареди едва на стотното място по свобода на словото.

„МАТРИЦАТА” СЕМ
„Това са моите принципи! Ако не ви харесват…имам и други…“
Граучо Маркс

ЗРТ Чл. 20. (2) При осъществяване на своята дейност Съветът за електронни медии се ръководи от интересите на обществото, като защитава свободата и плурализма на словото и информацията и независимостта на доставчиците на медийни услуги.

Изискванията на Закона за радиото и телевизията повдигат следните въпроси към Съвета за електронни медии. Въпроси, които търсят своите отговори:
1. Вижда ли СЕМ своята отговорност при избора на настоящите ръководства на двете обществени медии? Имаше предупреждения и подозрения преди избора и на двете ръководства?
2. С какви журналистически качества Радослав Янкулов смая до такава степен СЕМ да го избере за генерален директор на БНР, при положение, че според всеобщо мнение присъствието му като водещ на „60-те минути на генералния директор“ не предполага, че би спечелил и конкурс за редактор в регионална програма? Всъщност осъществява ли СЕМ мониторинг върху предаването „60 минути на генералния директор“ и дава ли си вече сметка какъв човек е избрал за ръководител на национална обществена медия?
3. Преди 3 години настощият председател на СЕМ, доц. Георги Лозанов заяви, че „до година време ще бъдат ясни истинските собственици на медии в България” – минаха две години над посочения срок, а резултатът все още се чака! А той е сред важните отговори за състоянието на медийната среда у нас днес – защо СЕМ не иска да го даде?
4. Ако регулаторът признава, че има сериозни проблеми в собствеността и управлението на електронните медии, какви бяха неговите конкретни инициативи и действия за промяна на българското медийно законодателство, за промяна или създаване на нов ЗРТ, така че да се търси решение ?
4. Редно ли е един и същ регулатор да контролира работата и на обществените, и на търговските медии?
5. Как се отнася СЕМ към идеята и намерението за обединяването на двата регулатора/СЕМ и КРС/ и към мнението, че е добре да бъдат регулирани само търговските медии, а обществените да се саморегулират? Къде отидоха омайните разсъждения на Лозанов за продуцентските модели и хоризонталните структури в обществените медии, в които творческите принципи ще бъдат ръководещи? Вместо това – вертикална, военизирана, и субординирана система от „служащи“ (според лексиката на Митко Димитров) в БНР!
6. Защо на регулацията, чиито най-ярък и дългогодишен представител е доц. Георги Лозанов, не и стигнаха 16 години, за да промени начина, по който се попълва състава на регулатора – парламентарната и президентската квота напълниха СЕМ с протежета и несвързани с журналистиката случайни, послушни лица.
7. Защо до ден днешен регулаторът не дава отчет пред обществото изпълняват ли защитения си лиценз радио и телевизионните програми и ако това не е така – какви мерки и санкции са предприети? Сайтът на СЕМ едва ли е оправдание, след като липсва достатъчно информация, включително и за причините за закриването на програми и медии? Председателят Лозанов беше информиран за спирането на радиопредаването „Различният до мен”, носител на наградата на Движението на хората с увреждания на медийният фестивал Mediamixxx 2008 г., наградата за верска и етническа толерантност „Димитър Пешев” 2010 г. и наградата „Сирак Скитник” 2012 г. Със спирането на предаването през 2013 г. директорът на Програма „Радио София” Митко Димитров наруши програмния лиценз, но СЕМ не предприе никакви действия.
8. Изпълнява ли Съветът за електронни медии задължението си по Чл. 32. (1) от ЗРТ да организира изучаване на обществената оценка за дейността на доставчиците на медийни услуги и на техните медийни услуги; по отношение на обществените медии и встъпи ли в правата си по ал. 2 да издава задължителни указания на доставчиците на медийни услуги за спазване изискванията на чл. 33: Съветът за електронни медии осъществява надзор върху дейността на доставчиците на медийни услуги само относно:
защитата на правата на потребителите; когато от програмата на Радио „София” беше свалена рубриката „Потребителска академия”?
9. Има ли изследване за доверието към СЕМ в обществото. Инициирал ли е СЕМ подобно изследване, което е логично за медийния регулатор?

ПОЛИТИЧЕСКАТА КЛАСА, МАТРИЦАТА И МАТРИЧАРИТЕ
ЗРТ Чл. 24.(1) Съветът за електронни медии се състои от 5 членове, от които 3 се избират от Народното събрание и 2 се назначават от президента на републиката.
Изглежда, че политическата класа у нас е доволна от рекордното стотно място, на което българската медийна среда се радва по свобода на словото в класацията на „Репортери без граници”. Колкото е по-голяма дистанцията между България и държави, оглавяващи класацията като Финландия, Холандия и Норвегия, толкова по-голяма е и дистанцията между политическия елит и възможностите на обществото да контролира управниците си. Съотносима ли е свободата на словото с образоваността на обществото? Ето данни от една също така тъжна статистика:
До 15 годишна възраст средностатистическият български ученик е изостанал с три години от средният ученик във Финландия. Делът на най-добре представящите се ученици у нас е 3% срещу 15% във Финландия. Делът на функционално неграмотните ученици у нас е 41%, докато във Финландия е само 8%. Няма защо да продължаваме. Данните са от изследване на Програмата за международно оценяване на учениците PISA. Очевидно колкото е по-голяма свободата на словото в едно общество, толкова по-образовано е то. Върху този статистически съпровод директорът на Програма „Радио София” Митко Димитров, под бащинското крило на генералния директор на БНР Радослав Янкулов, спря всекидневното предаване „Часът на инфохолиците”, носител на наградите „Сирак Скитник” 2007 г. и „Мтел Медиа Мастърс” 2012 г. Идеята на новата програмна схема на Радио „София” се съдържа в измислената от същия Митко Димитров автореклама: „Музика, музика и щастливите кокошки повече снасят”. Но индивидуалната творческа съдба на Екип „Инфохолици“ може да се разглежда като обощение за колективната творческа участ на много журналисти от обществените медии. А това поражда нови въпроси:
Програмната арогантност на Янкулов и Димитров не би могла да се случи, ако те нямаха усещането за безнаказаност. Кой стои зад тях?
Генералният директор на БНР Радослав Янкулов в стотния ден на своето директорстване сподели пред общото събрание на колегията в Радиото за своята близост с тогавашния премиер Пламен Орешарски. После в разрез с лиценза, предоставен от СЕМ, но с резолюция от тогавашния председател на Народното събрание Михаил Миков, бяха прекратени преките излъчвания от заседанията на Парламента по Програма „Радио София”, въпреки че лицензът на програмата е за парламентарен канал. Трябва да се каже, че приетата от Програмния съвет на БНР нова програмна схема на Радио „София” е в нарушение на програмния лиценз и при един малко по-принципен Съвет за електронни медии честотата на програмата може да бъде отнета, така че щастливите кокошки ще престанат да снасят. В това отношение БНТ има горчив опит.
Арогантността и чувството за безнаказаност са заразителни. След като Емил Янев и Кин Стоянов на пресконференция на 02. 10. 2014 г. изложиха причините, които ги принудиха да напуснат БНР: http://vbox7.com/play:a43650c285 , програмният директор Иво Тодоров се е обадил в Пресцентъра на НДК, за да иска обяснение защо е допусната пресконференцията и дали е била заплатена. Екипът разполага с първични счетоводни документи, че е заплатил услугата. Най-вероятно Янкулов и неговата команда са потърсили, а защо не и намерили нови покровители. След пресконференцията целият архив на Екип „Инфохолици” от януари 2012 до април 2014 г. беше премахнат от сайта на Радио „София”. Иде реч за близо 417 предавания годишно. Очевидно някой се е обезпокоил от сравнението със сегашната програма на Радио „София” и радващите се през последните месеци от тяхното съществуване на над десет хиляди прегледи месечно предавания на инфохолиците. Тази интернет вазектомия най-вероятно се е случила с личното нареждане на директора Митко Димитров.
Когато двама журналисти с техни авторски предавания в областта на информацията, науката и високите технолигии, обществото, защитата на потребителите и на хората с увреждания, историята и културата, или ако трябва да се облегнем на Закона за радиото и телевизията:
Чл. 6.
(2) Обществените доставчици на медийни услуги:
1. предоставят за разпространение политическа, икономическа, културна, научна, образователна и друга социално значима информация;
2. осигуряват достъп до националните и световните културни ценности и популяризират научните и техническите постижения чрез разпространението на български и чужди образователни и културни програми и предавания за всички възрастови групи;
3. осигуряват чрез програмната си политика защита на националните интереси, общочовешките културни ценности, националната наука, образованието и културата на всички български граждани без оглед на етническата им принадлежност;
4. поощряват създаването на произведения от български автори;
5. поощряват българското изпълнителско изкуство.
(3) Българското национално радио (БНР) и Българската национална телевизия (БНТ) са национални обществени доставчици на радиоуслуги, съответно на аудио-визуални медийни услуги, които:
1. осигуряват медийни услуги за всички граждани на Република България;
2. съдействат за развитието и популяризирането на българската култура и българския език, както и на културата и езика на гражданите в съответствие с етническата им принадлежност;
3. осигуряват чрез своите медийни услуги достъп до националното и европейското културно наследство;
4. включват предавания, които информират, образоват и забавляват;
5. прилагат новите информационни технологии;
6. отразяват различните идеи и убеждения в обществото чрез плурализъм на гледните точки във всяко от новинарските и актуално-публицистичните предавания с политическа и икономическа тематика;
7. съдействат за взаимното разбирателство и толерантността в отношенията между хората;
– когато такива журналисти се сблъскат с Великата китайска стена на изключването, това показва, че обществените медии у нас са беззащитни спрямо пошлостта и опростачаването. Това вече поражда въпроси към политическата класа:
Какво е общественото в СЕМ, след като членовете му се назначават с политически квоти и на практика вече са държавни служители?
Кой извършва надзор върху него?
Защо медийните регулатори не упражниха досега правата си по чл.Чл. 93. (1) от ЗРТ: “За финансиране на обществената радио- и телевизионна дейност се заплаща месечна такса въз основа на всеки регистриран електромер.”, като допуснаха драстично нарушение по служба и безстопанственост и по този начин ощетиха нееднократно, а за десетки години държавния бюджет. Оправданията, че обществото нямало да приеме тези такси звучат наивно, като се вземе предвид, че обществото преглътна много по-сериозни такси – за пренос на ток, зелена енергия и други регламентирани в Закона за енергетиката такси, които на практика натоварват двойно сметките за електрическа енергия на всяко българско домакинство. В последна сметка законът е такъв, какъвто е и няма никакво основание да не се спазва в тази му част Законът за радиото и телевизията, който предвижда отчисления в размер на:Чл. 94. (1) ЗРТ: “Гражданите заплащат месечна такса по чл. 93 в размер 0,6 на сто от минималната работна заплата за страната, определена от Министерския съвет, за всеки регистриран електромер.” , ала да се спазва Законът за енергетиката, който регламентира многократно по-високи такси. Особено удобен момент за прилагането на ЗРТ в тази му част беше приватизацията на електроразпределителните дружества. Това им задължение можеше да залегне в приватизационните договори, ала СЕМ-каджиите проспаха тази възможност. Лишавайки по този начин обществените медии от финансиране, което би им гарантирало програмна независимост.
Кой кой е в СЕМ и колко от членовете му са свързани лица? Колко от тях имат реален и обществено оценен журналистически опит в медиите поне 5 години, колкото е законовото изискване за кандидатите за генерални директори?
Кой от сегашния състав на регулатора преди е управлявал поне 10 души и е бил реално свързан с професията, дори председателят Лозанов?
Има ли законови нарушения в обновяването на състава на СЕМ?
Защо няма професионална или гражданска квота в регулатора, ако той наистина е обществен?
Когато говорим за конфликт на интереси, заради което бяха отстранени кандидати за генерални директори на БНР и БНТ, трябва да се запитаме: Членува ли Георги Лозанов в Националната комисия по саморегулация, член ли е на ръководството на Българската медийна коалиция?
Съществува ли опасност при нови промени в ЗРТ Лозанов да се окаже в положението на нов, перманентен първи мандат, при което да натрупа стаж като председател на СЕМ повече от стажа на Тодор Живков, като председател на Държавния съвет?
Ако СЕМ е обществен орган, а председателят му е инициатор на кампанията „Чисти гласове“, тогава какво прави агент на две от службите на Държавна сигурност на поста главен секретар на СЕМ – длъжност с големи пълномощия? Когато говори за Матрицата в медиите, Георги Лозанов Държавна сигурност ли има предвид?
И още нещо твърде симптоматично. След приключването на дискусията, въпреки участието на широк кръг от колеги, кратка информация за нея беше публикувана единствено в сайта „Оф нюз”. Дори електронната страница на СБЖ – съюзът, домакин на събитието замълча. Медийното затъмнение върху Екип „Инфохолици” засега продължава.

Преди няколко месеца си купих ASUS Fonepad. Макар и непретенциозна и евтина, джаджата се оказа учудващо универсална. Доста от нещата ѝ не са перфектни, но обикновено са достатъчно добри, а са полезни. Изобщо, оказах се много доволен.

Докато един ден не установих, че зарядното ѝ вече не я зарежда. Разглобяемо е – трафче с USB вход, на който се включва кабелът, по същество преходник USB / microUSB, така че пробвах само кабела. От USB-тата на компютъра ми зареждаше чудесно. Очевидно проблемът беше в трафчето. Гаранционно? Супер!

Почти месец нямах време. Най-сетне в петък цъфнах в сервиза на Мост Компютърс, откъдето направих покупката. Посрещнаха ме с усмивка. Едно от изреченията обаче ме сепна.

– Ще трябва да оставите и апарата. Трябва да се тества.

– На него му няма абсолютно нищо – с кабела от компютър, или с други зарядни зарежда чудесно, вече месец.

– Съжалявам. Не го ли оставите, не мога да ви приема поръчката гаранционно.

Моля?

– Ама аз го използвам като телефон, непрекъснато. Ако нямах нужда от него, нямаше да го купя.

Що за необмислено изискване? Сигурно момичето имаше някаква грешка в инструкциите.

– Съжалявам, господине. Ако искате, мога да ви пусна поръчка за извънгаранционен ремонт.

Очевидно разговорът на това ниво беше безсмислен. Заобиколих сградата и отидох при дилъра си – свястно и сериозно момче, удоволствие да се работи с него. Той веднага звънна по телефона до сервиза, поговори малко и ме изгледа виновно:

– Съжалявам. Изискването не е наше, на ASUS е. Искат всеки даден за гаранционен ремонт телефон, дори ако е само за зарядно, да се свързва към компютър с тяхна програма и да се регистрира на сайта им.

– Сигурно за да не им надчитат гаранционни ремонти дистрибуторите. – С какво ли Мост бяха заслужили подобно изискване? Трудно ми е да повярвам, че ASUS ще го наложат на който и да било по-голям западен дистрибутор. Клиентите ще го сметнат за недопустимо, а конкуренцията между производителите в момента е остра, така че моментално ще им бъде показана вратата… – Но предполагам, че доста подобни устройства няма да работят, ако са донесени за ремонт, така че свързването им ще е безсмислено. Това как го решавате?

Той лекичко се изчерви.

– Не зная. Просто ни е изискване. – Очевидно много добре разбираше колко глупаво е, и хич не му беше приятно, че се налага да бере срама пред клиентите.

– А не може ли да го дам сега и да изчакам да го свържат, за да си го взема? Надали ще отнеме повече от десетина минути. Все пак без телефон човек днес е като без очи, бизнесът ми върви през него. Иначе защо да го купувам? Разбирам да е повреден, няма да имам избор… – И вие също няма да можете да го свържете и отчетете, добавих наум.

Момъкът отново запреговаря със сервиза по телефона. След това ме погледна с леко смущение:

– Ако го занесеш сега, до ден-два работни ще гледат да е готов…

По лицето му ясно пишеше, че много добре разбира какви глупости предлага, но просто това му е по силите. Благодарих му от сърце, че си даде труда заради мен – заслужил го е. Проблемът е във фирмата му, не в него.

Такова зарядно е няколко лева, и мога преспокойно да мина и без него – където и да се огледам, все ще намеря USB порт, на който да включа кабел. Но ме отблъсна начинът, по който Мост действат. Формално не отказват да спазят гаранцията – само ти поставят неизпълнимо условие…

Затова и искам да предупредя всеки, който смята да си купи подобно нещо от тях, или от някъде другаде, където ги използват като сервиз – премислете още веднъж. Може да се окаже, че при повреда ще ви спазят гаранцията единствено ако джаджата реално не ви трябва. А ако е така, по-добре не я купувайте. 🙂

Тази вечер си го препрочетох наново. И просто не мога да се сдържа да не пусна някои цитати. Стихове, весели или важни моменти, все ключови точки на вълшебството, което пропива истински добрата книга…

Надявам се Любомир Николов да ми прости. Просто такова нещо не може и не бива да стои само на книга, въпреки всички обещания и задължения към издатели – трябва поне частичка от него да я има и в Нета! Любо, виновен съм, ама не мога иначе!

—-

Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.

Бездната го обгърна.
Тя се простираше във всички посоки – безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена – също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.
И сред всичко това висеше една нищожна прашинка – малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.

… Тази вечер, докато плавахме край Фамагуста, отец Амвросиас заговори за ίσιο δρόμο. Казах му, че това е само легенда, но той се закле, че е истина и обеща да ми покаже доказателства. Финеган го подкрепи. И двамата твърдо вярват в Правия път…

От първата тера
до седмата тера
не тръгвай, човече, навън,
че цял ще се схванеш
и там ще останеш
студен и вдървен като пън.

От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:
– Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. – Той помълча и добави: – Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.
– Все едно – отвърна безразлично Неживия. – Авитус не е зле. А ако толкова държиш на точността, някога ме наричаха Файтроб Осемнайсети.
– Файтроб… – повтори Берилиус с леко недоумение. – Това династия ли е?

– Как изобщо ще хвърчи три дни от Тера до Селена? Между тях няма въздух, чух го от дядо Зарк! Какво ще диша?
– Чакай сега! Става дума за три терански дни, значи само три тери.
– Абе, опитай ти да не дишаш три тери, пък да те видя после.
– А какво нахалство само! Уж се прави на много скромен: туй било за хората голям скок, пък за него само някаква си малка крачка.
– Измислица, чиста измислица от начало до край! Дори за името лъжат. Какво означава това Нийл Силната ръка? Човеците си имат фамилия, а не второ име като неандите.
– Ами ако е бил неанд?

– Пръстенът сочи, че си развълнуван и вдъхновен – поясни магистърът. – Но това, драги ми принце, е наистина нищожна дреболия в сравнение с вълшебното могъщество на Древните. Разказват, че те са умеели да летят тъй бързо, че за по-малко от ден – терански ден, тук го наричате тера – да обиколят целия свят. Създавали кораби, способни да прекосяват мъртвите пространства между световете. Можели да разговарят помежду си на невъобразими разстояния. Чрез магия, наречена „гемо”, се научили да променят същината на растенията и животните. Научили машините да мислят и да помагат на хората. Ала цялото това могъщество не им донесло нищо друго, освен гибел. Всичко завършило с Армагедон…

– И тъй, чада мои – говореше отец Алмазар, – миналия път стигнахме до силите, властващи над вселената. Много имена имат те: черно и бяло, Ин и Ян, Бог и Сатана… Ала най-често ги наричаме Великия изравнител и Вечния градинар.
– Да се възславят имената им – вметна ратник Гозамбо.
– Скудоумните люде ги смятат за врагове – продължи Алмазар след кратка почтителна пауза. – Въобразяват си, че навсякъде тече вечна битка между тях. А не е тъй. Нима може да има сянка без светлина или светлина без сянка? Или… представете си как ковачът бие с чука по нажеженото острие, а сетне го потапя в кацата със студена вода. Кипва облак пара и изглежда, че студът и горещината са се вкопчили в люта битка. Ала те всъщност са се съюзили, за да закалят стоманата…

Харо Мечастъпка пълзеше бавно и предпазливо по гредите на покрива. Съдбата най-сетне му бе предложила шанс и трябваше да го използва на всяка цена.
От две години чакаше за зелено перо. Ако беше човек, отдавна щеше да го е получил. Спазваше най-усърдно местните обичаи, взимаше участие в племенните ритуали, работеше усърдно и скромно. Но черокийците – свестни момчета по принцип – проявяваха странна подозрителност към неандите. Чиста глупост, разбира се. Неандите бяха далеч по-близки с местните племена, отколкото европейските пришълци. Дори личните си имена избираха по подобен начин, а и неведнъж бяха доказвали, че с лекота се приспособяват към черокийския начин на живот. Харо дори знаеше сред кое племе би искал да се засели – древните анасази, които го възхищаваха със своето миролюбие, удивителната си пустинна архитектура и твърдата вярност към прастарите традиции.

Името му беше Абдул ал Хакими, но никой не знаеше това. В мизерните бордеи на древното гробище го наричаха Нусафер Елхаджиб – Половин Вежда, защото над лявото му око имаше дълбок белег от изгаряне. Най-често му викаха просто Хаджиб. Беше дребен за своите четиринайсет години, но жилав и с удивително силни ръце, на чиято тренировка посвещаваше всяка свободна минута. Просяците, крадците и дори убийците се бояха от него, както човек инстинктивно се бои от скорпион или кобра. Наоколо му се носеше мрачният ореол на безнадеждна свирепост, готова всеки момент да го тласне към самоубийствено и хладнокръвно насилие.

Ермелинда тичешком влезе в стаята си, заключи вратата и спря задъхана. Озърна се, сякаш очакваше някой да дебне всяко нейно движение. Но разбира се, в стаята нямаше никого. Беше съвсем сама.
Тя измъкна от корсажа си стария бележник с кожена подвързия, разгърна пожълтелите страници, спря мимоходом поглед върху рисунката на прокълнатото дърво и стигна до последните редове, изписани уж със същия, но и съвсем различен почерк – забързан и разкривен, като че оставен от трепереща ръка.
Ego Magister Aramian confirmo in veritate Regem Zygwartem non a mollitione cordis sed venenum mortuus esse. Hoc in casu interficionis meae notum sit.
Бе проверила три пъти превода на всяка дума и страшният смисъл на надписа оставаше запечатан с ледени букви в сърцето й:
Аз, доктор Арамян, потвърждавам, че крал Зигварт е умрял не от сърдечен удар, а от отрова. Записвам това за в случай, че умра.

– Ама, мамо, то беше само едно малко мамутче! – жално надигна глас Айдо. – Викаме му Душко, щото много обича да души…
Ланс усети гафа и взе да отстъпва към стълбището, но закъсня. Здравата ръка на Пипа го сграбчи за яката.
– И ти ли си замесен, непрокопсанико? Марш веднага да донесеш другата табуретка! Ще ми хрантутите вие мамутите! В гроба ще ида от вас двамата, тъй да знаете!

– Откъде е това?
– От една древна пиеса – отговори възпитателят. – Казват, че била най-великата драма на всички времена, ала оригиналният текст не е надживял Армагедон и времената на хаос след него. Ентусиасти са го възстановили по памет и при това е загубено много. Не се знае дори нито името на автора, нито какво е било оригиналното название на драмата. Някои изследователи твърдят че е било „Селцето” – подигравателен намек за замъка, където се развива действието. Повечето обаче смятат, че пиесата се нарича „Шекспир, принц английски”.

(Не мога да се удържа да не поясня – на английски селце е hamlet. 🙂 – Григор)

– Откъде се е появил?
– А ти как мислиш, глупаво момиче? – изхлипа възмутено госпожица Леверие. – Да не си въобразяваш, че с моята мижава гувернантска заплата мога да си позволя да купувам терански пурети? Ектор ми ги праща, естествено. Ектор Буска от Хавана. Той е сложил пръстена вътре, няма кой друг.
Ермелинда изобщо не се обиди. Такава си беше Ивон – често даваше воля на езика, но никога със зла умисъл.
– Онзи Ектор Буска ли? Дето си ми разправяла за него? И сега ти праща пръстен с диамант? – Тя пак се загледа в камъка. – Ама… не е ли неприлично голям?
Госпожица Леверие подсмръкна, избърса очи и явно се поободри.
– Глупости, млада госпожице! От мен запомни: нито един диамант не е прекалено голям. Както казваме ние в Лютеция, диамантите са най-добрите приятели на жената. Пък и Ектор си е такъв. Обича всичко да прави с размах.

Нощта падаше над града, мракът прииждаше и улиците притихваха. Ала през огромната арка на портала, надвиснала над залива, нахлуваха снопове ослепителна дневна светлина, чиито лъчи обливаха със злато водите на пристанището, швартованите край кея кораби и дългите редици пристанищни складове. Точно в момента под арката минаваше фрегата с издути платна от топлия терански вятър и графът изпита старата тръпка на страхопочитание пред могъществото на Древните. Само за миг този кораб бе изминал разстояние, за което биха му трябвали поне две години плаване – разбира се, ако изобщо имаше воден път между двата свята.
Днес действащите портали се брояха на пръсти, но Алекс знаеше, че някога са били стотици. Повечето бяха престанали да работят и стърчаха насред равнините или по морските брегове като безполезни паметници на някогашното величие. Други може би все още действаха, укрити под водите на моретата.

– А кой е Немият брат? – запита момчето с жив интерес.
Ратник Гозамбо помълча, търсейки най-простичките думи.
– Виждаш ли, Ланс, във всеки от нас има две същества, а не едно. Първото – това е нашето „аз”, онова, за което се смятаме и което виждат околните. Но има и друго „аз”, скрито дълбоко в нас като сръчен и мълчалив слуга, готов винаги да свърши работата наместо нас. Не ти ли се е случвало многократно да вършиш по две неща наведнъж? Например да ядеш и да разговаряш? Или да работиш нещо, а да си мислиш за съвсем друго?
Ланс бързо кимна.
– Точно това е Немият брат – продължи Гозамбо. – Онзи, който поднася лъжицата към устата ти, докато си се увлякъл в разговора. Или който работи, докато ти се унасяш в мисли. Скромен и работлив, той е винаги нащрек, винаги се грижи нещата да бъдат наред, докато ние се разсейваме. Но и той си има чепат характер. Не си ли забелязвал как понякога вършиш съвсем необясними неща – особено на сегашната си възраст? Как нещо те тласка към пакости, дори когато знаеш, че ще си изпатиш?

Както повеляваше церемониалът, принц Ламборгин пръв получи своя подарък. Макар че се стараеше да сдържа нетърпението, той бързо разкъса опаковката, отвори кутията от позлатено дърво и измъкна отвътре кристална топка върху кръгла поставка от странен материал – нито дърво, нито кост, нито камък. Топката изглеждаше съвършено черна, но щом се разтръскаше, из нея започваха да танцуват стотици златни искрици, между които вихрено летеше блестящо метално вретено с тесни, издължени назад криле. Върху поставката бе изписано с архаични ъгловати букви: КОСМИЧЕСКА ЯХТА ЛАМБОРГИНИ.
Очите на младия принц грейнаха от възторг. Не знаеше какво точно означава „космическа яхта”, но се досещаше, че става дума за онези вълшебни машини, с които Древните са летели между световете. И че е получил в дар една безценна реликва отпреди петнайсет века, носеща като по чудо неговото име.

Отпред, право по курса, бързо нарастваше силуетът на грамаден черен галеон. Нито една човешка фигура не се мяркаше по пустите палуби, платната бяха скатани, ала откъм зловещия кораб лъхаше тъй гибелна и скверна заплаха, че ако можеше, монахът тутакси би насочил шхуната по обратния курс. Ала нямаше нито време, нито възможности за това. Нямаше как да поддържа курс байдевинд – не и сам, не и в този тесен коридор от сияеща вода. Оставаше му само да стиска руля и да отправя към Бога несвързани, страстни молби за помощ.
И Всевишния навярно го чу, защото се случи истинско чудо. Платната изведнъж промениха цвета си от сребрист на черен, черен стана и плащът върху плещите на самотния мореплавател. Финеган нахлупи качулката почти до носа си и разтреперан зачака кога ще отмине черният кораб.

—-

Дано ви е запалило да прочетете книгата, както споделените от Любо при писането откъсчета запалиха мен.

И както прочитането на цялата книга ме запали да ръчкам при всяка възможност автора да бърза с продължението!

Гледам днес едно предложение на Българския лекарски съюз – здравната вноска да се увеличи от 8 на 12% от заплатата. За да имало пари за българското здравеопазване.

Личната ми прогноза е простичка – че дори ако вноската стане 120% от заплатата ни, здравеопазване пак няма да имаме. По простата причина, че и 8% са абсолютно предостатъчни, ако отиват за здравеопазване. Проблемът е, че отиват за нечии гуши – като се почне от тези на индивидуални „медици“, та се стигне до министри и други мафиоти. А гуша насита не знае. Хващам бас за това с който иска на каквото иска.

Чувам около мен да подмятат как конкуренцията щяла да коригира този проблем. Само че там, където мафията си има държава, конкуренцията е враг номер едно. Пречи на пълненето на гушата. Затова и ще се случи след като налъмите цъфнат и прасетата литнат. Много след.

Как ще ѝ се попречи ли? Погледнете примерно частните клинични лаборатории. По закон няма как да получат лиценз за работа, ако не ги сертифицира специален орган. А размерът на рушвета за този орган, който ми казаха наскоро, ме остави безсловесен. Когато проговорих отново, първият ми въпрос беше: „Че тогава как се оцелява финансово? Освен да переш пари?“ И отговорът беше: „Аааа, ето че се сещаш каква е целта на идеята…“

Не зная какво е положението с частните болници. Пробвам да се сетя. Познайте какво е предположението ми. Жокер: не падам току-що от Марс.

Същото, впрочем, е положението и с образованието ни. Преподаването било лошо, понеже заплатите били ниски. Според мен истината е напълно различна – преподаването е лошо, понеже лошите преподаватели не понасят последствия. В особено безчовечни моменти стигам дори до идеята на учителите да се плаща според постигнатите резултати – само дето три четвърти ще измрат от глад… Не че няма начини да се справим с дори наглед безнадеждни ученици – има ги. Как обаче да се справим с неспособността си да осъзнаем, че политиците ни никога няма да вземат нужните мерки, без ние да ги принудим със сила? Без да похабим времето и силите си и да рискуваме какво ли не?

Та, да се върна на темата. Нищо чудно скоро да си честитим нови, по-високи здравни вноски. И още по-лошо здравеопазване. Защо не? Добитъкът търпи. Не е луд който яде чуждия зелник, ами.

Луд е и е за лишаване от дееспособност който си му го дава. Защото е опасен и вреден и за себе си, и за другите – включително за здравите.

Вече излязохаааааа! 🙂

Ако не знаете за какво става дума – ето ви името на автора: Любомир Николов!

Нямам точен спомен кога Любо ми спомена за пръв път за мечтата си да напише многотомно монументално фентъзи, вдъхновено от Толкин – вероятно преди поне десет години. Дълго време тази мечта оставаше невъзможна, изместена на заден план от ежедневието. Тази година обаче издателство „Изток-Запад“ се съгласи да пусне първия том – „Наследникът“. И произведението започна да придобива форма и текст.

Като нахален и нетърпелив се възползвах от привилегията да съм отдавнашен почитател на майсторството на Любо и му досаждах, докато не получих възможност да прочета ръкописа. Изгълтах го както надали можете да си представите – толкова добро нещо не съм чел буквално не помня откога! По мащабност на замисъла спокойно може да се равнява с Толкин, а по стилово майсторство вероятно дори го надминава!

(Спомням си как ми течаха лигите, докато се молех да го прочета. И си представям как на същото мъчение сте подложени и вие… Добре, ще издам нещичко. Толкин в свое писмо споменава, че книги в неговия свят надали могат да се развиват като действие в Четвъртата епоха, защото тя е епохата на хората. Лично аз не съм напълно съгласен, но Любо реши да бъде верен на Майстора. Затова и действието в „Сивият път“ се развива през… Петата епоха! А какво ще рече това – прочетете сами!)

И нещо повече. „Сивият път“ не излиза сам – в отделна книга, приложена безплатно към него, има още творения на майсторството на Любомир Николов. Така наречените „Забравени сказания“.

Какво са те ли? Както казва името им – сказания. Легенди, предания и истории от света на Толкин. Според мен – тези, които Толкин е пропуснал или не е смогнал да запише, и Любо просто ги е документирал заради него. Разкази за неща, които или са споменати, но неразвити в записките на добрия професор, или празните им места зеят в тези записки. Разкази, които си струва да бъдат прочетени от всеки поклонник на разказвача от Оксфорд.

Някои от тях са от времена още от Втората епоха. Други – чак от Четвъртата. Някои са весели, други тъжни. Някои са величествени, други обикновени и земни. Но всички са не само вдъхновени от един истински Писател, но и изпълнени с майсторството на друг. Способни да ви накарат и да се усмихвате, и да плачете. И да ви оставят с просветлена душа и щастие от споделената красота.

Тук можете да видите анонс за излизането на книгата. Сигурно ще можете да я намерите в немалко книжарници наоколо. Моят съвет е – купете си я! Освен че ще получите незабравимо удоволствие, част от парите ви ще отидат за автора – той го е заслужил, открай докрай! И ще финансират написването на следващите томове от тази чудесна книга, от което пък ще спечелим ние.

За себе си кроя планове да си купя екземпляр(и) лично от Любо. И смятам с удоволствие да му платя мъничко отгоре, за да получа личен автограф върху екземпляра си. Ще си го държа в библиотеката до екземпляра от „Хромая судьба“ с поименен автограф от Аркадий Стругацки. Не ме интересува ще струва ли след десет или двайсет години този екземпляр хиляди – искам да съм помогнал да се появят нови и нови чудесни книги. И когато разгърна книгата, за да си я препрочета отново, автографът да ми напомня, че съм достоен и свестен човек, който умее да дава в замяна на полученото…

Не зная дали ще успея да убедя Любо да окаже тази чест и на други, които са поискали да купят екземпляр лично от него и са дали нещичко в повече. Стискайте ми палци! Според мен да имаш поименен автограф от него е безценен дар.

– Здрасти, Григоре! Чакай мъничко да те питам нещо!

– Може ли да е някой друг път? Сега съм на доста зор. – От сутринта този ден повикванията на клиентите направо ме разчекваха, и почти тичах по „Граф Игнатиев“.

– За здравословен проблем е. Имаш ли петнайсетина минути?

– Щом е за здраве, казвай.

– Абе вчера бях на един преглед. С една много съвършена апаратура, разработена още в специалните институти на Съветския съюз. Слагат ти едни специални слушалки, не казват точно какво има в тях, ама са свързани с един компютър. И в компютъра една програма събира данни през тях и прави анализ, като в разните… какви бяха, томографи? Резонанси? Само че несравнимо по-добре, отколкото те го правят. И ти прави пълна диагностика на организма открай докрай. Показва на компютъра точно как ти изглежда сърцето, как ставите, как органите, всичко.

– Погледна ли си коляното? Помня, че имаше проблеми с него.

– Аха! Показаха ми го в няколко различни сечения. И къде точно е проблемът ми показаха, и какъв е, и всичко!

Тия слушалки ще да са уникални, мисля си. Щом със слагане на главата правят сечения на коляното…

– И сигурно ти намериха и един куп други проблеми?

– И още как! Нали знаеш, гоня петдесетте вече, нормално е. Тяхната апаратура е много напреднала, хваща проблемите още дълго преди да ги усетиш. Ако знаеш що неща ми намери!

– Сигурен съм. Както и че могат да ти ги излекуват. Скъпо ли ще излезе? – И за това съм сигурен.

– Ми не е малко пари, към два бона и половина, ама си струва. Казаха, че организмът ми ще стане като на трийсет… Та, искам да те питам нещо. Почти половината пари отиват да се почисти от далака една колония предракови клетки. Показаха ми я на компютъра. Знаеш ли дали има и лекарства за това?

– Показали са ти предракови клетки в далака на екрана на компютъра?! Брех, тия слушалки. Започвам да се досещам на какъв принцип работят.

– Кажи, кажи да чуя! Нали знаеш, инженер съм…

– Като си ги сложиш на главата, проверяват дали имаш мозък.

– Тоест?

– Ако се окаже, че нямаш, онези започват да ти показват разни картинки на екрана на компютъра и да ти мотаят главата. Докато не те кандисат да им дадеш парите си. Като телефонните измамници, ама с компютър и слушалки вместо по телефон.

– … Това си е лично твое мнение. Разбирам те де, ти така си свикнал да мислиш.

– Грешиш. Това е обективната реалност. Личното ми мнение е, че си по-доверчив, отколкото е полезно за финансовото ти състояние.

– Виж, не си прав. Но не си виновен. Така ви учат медиците. Пет години ви промиват мозъка, за да не можете да възприемете абсолютно нищо извън стените, дето ви държат вътре в официалната медицина. Да не можете да конкурирате тези, дето знаят цялата истина. Това е целта на обучението ви.

– Хм. – Чувал съм този довод и преди. За физиката. От един изобретател на вечни двигатели.

– Мислех, че като си компютърджия и програмист, ще имаш по-широк възглед върху света. Че като разбираш от програми, ще знаеш и колко напреднали са тия неща. Знаеш ли какво разказа оня, дето работеше на компютъра? Че западните програми имало поне още двайсет години да се усъвършенстват, докато станат наравно с неговата! – Той ме изгледа със съжаление. – Уви, не можеш да надскочиш ограниченията си.

– Ами да, сигурно не мога. – Размислих секунда-две, но не ми хрумваше нищо полезно. – Това съм учил, от това разбирам. От такива компютри и слушалки не… Скоро ли трябва да им платиш?

– Първо трябва да събера парите някак. Знаеш, доходите ми не са високи.

– Знам. Точно затова… Както и да е. Приятен ден.

… И до момента не мога да се успокоя. Един наивен, но иначе много свестен приятел ще бъде обран. И е зомбиран така качествено, че не мога да направя нищо, за да му помогна. Ваксиниран е срещу всеки опит да бъде върнат в реалността. Телефонните измамници ряпа да ядат.

Казват, че измамата е покупка на опит. В начало единият участник има опит, а другият – пари. Накрая първият получава парите, а другият – опит… В този случай се боя, че другият няма да получи опит и накрая. Поне не осъзнат. Мошениците са взели мерки да му попречат да разбере, че е измамен. Че помощта за здравето му вероятно ще се ограничи с наздравицата, която ще вдигнат за него зад гърба му… Как да му помогна? Не ми хрумва никаква добра идея, а съвестта ми отказва да се примири, че съм безсилен да го опазя.

И не само него. Около мен е пълно с хора, които живеят в алтернативни вселени и с това пълнят джобовете на измамници. Наоколо гъмжи от заразни лудости повече, отколкото от риновируси. Хората треперят дали няма да се заразят от ебола. А дали не се заразяват от лудости, далеч по-опасни от нея, не им пука. Какво да направя?!

Хора, моля ви, учете! Четете и знайте! Каква е ползата вместо това да бъхтите като добичета, за да си дадете изкараните с тонове работа пари на измамници?!

И мислете, моля ви! Бъдете поне малко реалисти! Да в днешното ежедневие е лесно човек да е отчаян, за какво ли не, и отчаяните разум и преценка нямат… Но моля ви, учете и знайте реалността! Иначе има да ви мотаят главите с разни транклюкатори и да ви доят с всевъзможни работи до сухо, до кръв!

И истинските ви приятели само ще въздишат тъжно отстрани, неспособни да ви спасят от собствената ви глупост.

– Това е то проблемът на България – отговорих веднъж на приятел, който се оплакваше от съчетанието на некадърност и корумпираност в здравеопазването ни. – Където има изтичане на мозъци, неизбежно започва натрупване на задници.

– Не ми звучи точно – отговори той замислено.

– Предложи по-точно, де.

– Където главите са преклонени и гърбовете са превити, задниците са извисени.

И наистина май е по-точно.

Изборите минаха. Дойде денят за размисъл.

За тези, които са способни да мислят. Колкото и да ме ужасява фактът, все по-ясно го осъзнавам – те в България са скромно малцинство. Най-малкото защото тези, които могат да мислят безпристрастно, повечето отдавна не са в България. Видели са очевидното и са взели единствено адекватното решение.

—-

А аз, както е редно, ще поздравя спечелилите тези избори.

Същите, които спечелиха последните няколко избори – негласуващите.

Които с пасивността си избраха тези „политици“, които купуват най-много гласове. За да си откраднат обратно даденото с хилядократни лихви. За да се грижат да мизерстваме, че да купуват още повече гласове, и по-евтино (да сте видели някой с две хиляди лева заплата да си продава гласа за 20 лева?). За да игнорират абсолютно интересите на негласувалите и да се грижат, естествено, за тези на гласувалите – циганите, мизерстващите, продавачите и купувачите на гласове. Накратко – тези, които ни докараха дотам, където сме.

Негласувалите – мнозинството на последните 10 години. Все по-голямо, понеже неспадащите към него един след друг проглеждат и се спасяват накъдето могат. А там, където изтичат мозъците…

Поздравявам ви, негласували! Очаква ви още от това, за което гласувате на последните няколко избори. Да ви е сладко!

—-

Ако някой иска да ме пита „Бе кажи за кого да гласувам, като всички са маскари?“, нека не се хаби. Ще му отговоря както на един мой познат тази сутрин:

– Кой е длъжен да ти издигне хора, които не са маскари? Да ги убеди да се кандидатират, да им събере пари за рекламна кампания, да им тича тичането? Кой не си е свършил тая работа, а?… Ако не знаеш, ще те подсетя. Кой е длъжен да дойде у вас да ти измие чиниите? Да ти оправи бушоните? Да ти стегне счупените столове? ХЕИ, Електроснабдяване и общината ли?… Пич, много си прав, че не заслужаваш да живееш в такава държава! Проблемът е само, че на света няма и няма как да има толкова скапана държава, в каквато заслужаваш да живееш!

За кого гласувах аз, и защо ли? Ще ти кажа, за да видиш, че който иска да избере, намира кого и защо. Ако случайно моят избор не е твоят, значи имаш своя по-добър избор – защо не гласува? Защото те мързеше да си мръднеш задника, това е истината. Защото искаш не да се помръднеш дори колкото да пуснеш една бюлетина, а само да намираш маану. Е, сега ще получиш част от това, което заслужаваш. За съжаление само част…

Гласувах преференциално за Иво Божков. Това е момъкът, който отразяваше миналогодишните протести с предаване на живо. Който показваше истината за тях в едно царство на купени медии. Когото полицаите гонеха, за да счупят камерата му… Когато от Реформаторския блок го поканиха в листата си, той нарочно поиска да е на задна позиция, за да не се получи, че прави капитал от протеста си. И финансира цялата си кампания до стотинка лично – изтегли заем за нея. Който надали ще си получи обратно.

Не зная, може би един ден ще се научи на лъжа и подлост. Но към този момент той е човек, за когото дадох гласа си без колебание. Както и за всеки друг от протестиращите, които хабяха времето, силите и парите си, за да докажат, че не са добитъци. Те са моите истински сънародници – не ти, пич. Ти си сънародник на добитъка в оборите. Сори за острите думи, ама са хем верни, хем заслужени. Сърди се за тях на оня в огледалото.

—-

Каква се очертава ситуацията в този парламент ли? Безумна. Бойко с манията му да остане в историята като новия Стамболов можеше и да е полезен, но в тази ситуация няма как. Единственото, което му остава, е да краде. И ако ще прави правителство на малцинството, ще му се наложи, за да може да плаща на подкрепящите го. А г-н Златен пръст вдигна финансовата летва така, че почти фалира БСП. (И пак е в парламента – благодаря ви, негласували!) Без крадене като за последно просто няма как да бъдат събрани достатъчно пари за такова плащане.

За мен най-читавият вариант би бил избори до дупка. Така купувачите на гласове биха посвършили парите и ще има някаква надежда да изпаднат. Лошото е, че при този вариант ще има поне по 3-4 месеца между избори, тоест те ще успяват междувременно да наоткраднат предостатъчно. И той не ни спасява.

Виждам само един вариант, в който има някакъв шанс да се краде по-малко. Примерно само 99.9% от абсолютно всичко. А именно – коалиционно правителство на БСП и ГЕРБ. Точно защото са твърде несъвместими – защитават интересите на конкурентни мафии. Ще трябва да се споразумеят за вършене и на нещо полезно, че да си опазят имиджа поне малко… Уви, не виждам този вариант. В България сме.

Отчаян съм до степен да обмислям идеята да пусна документи за зелена карта. Не че съм чул някога да я е спечелил някой над 30-годишна възраст, а аз съм на почти 50. (Да, не вярвам, че това е наистина лотария и късмет.) Но ще е поне символичен протест срещу… не, не политиците ни. Срещу не-избирателите ни. Те са, които ни избират не-политиците.

Опитах се да го преведа на български. Не можах да го постигна истински. Който умее по-добре от мен – нека го направи. Струва си.

А дотогава се надявам да го разберат и на руски.

Когда-то давно жил я в стареньком доме.
С тех пор пролетел не один уже год.
И всем его жителям было известно
Насколько уродлив был местный наш кот.
Уродливый кот был всегда узнаваем –
Он был одноглазый и с ухом одним.
И знал он, как трудно на свете бывает,
Когда ты один и никем не любим.
Оторванный хвост, и поломана лапа
Срослась под каким-то неверным углом.
И множество шрамов.. А был он когда-то
Приятным на вид полосатым котом.
Кота никогда и никто не касался.
Бутылки и камни бросали в него.
Водой ледяной поливали из шланга.
Пытаясь прогнать со двора своего.
И лапы ему защемляли дверями,
Когда он пытался войти в чей-то дом.
Страдая от боли, зализывал раны
Уже много раз он под чьим-то окном.
Но все удивлялись, насколько отважен
Был этот невзрачный уродливый кот.
И если из шланга его поливают –
Он мокнет покорно, но не отойдёт.
И даже когда в него что-то бросали,
Он тёрся о ноги о ласке прося.
Увидев детей, он бросался за ними.
Мечтал о заботе, да только вот зря..
Не мог он понять, почему в целом мире
Не встретить того, кто бы смог приютить.
И хоть он уродлив и грязен снаружи,
Но с чистой душой и умеет любить.
Однажды кота покусали собаки,
Что жили напротив в соседнем дворе.
Послышался лай и о помощи крики.
Спустился я вниз – кот лежал на земле..
Уродливый кот был ужасно искусан,
Всё тело в крови. Он почти умирал.
Пытаясь укрыться от страха и боли,
Свернувшись в клубок, неподвижно лежал.
Он знал – наступает конец грустной жизни.
И след от слезы пересёк его лоб.
Я нёс его в дом, он хрипел, задыхался.
Мне стало вдруг плохо, меня бил озноб..
Я чувствовал то, как ему было больно.
И как тяжело ему просто вздохнуть.
Но вдруг он к лицу моему потянулся
И робко меня попытался лизнуть.
От слёз задыхаясь, к нему я прижался.
Прильнул он к ладони моей головой.
Его добрый глаз вдруг ко мне повернулся –
И кот замурлыкал, почти неживой..
И даже сквозь самые сильные боли
Просил этот кот лишь о капле любви.
О капле сочувствия, что в этой жизни
Мы доброе сердце сберечь не смогли.
Я в этот момент неожиданно понял,
Что самый красивый и любящий тот,
Кто смотрит сейчас на меня, умирая,
Обычный уродливый уличный кот.
Впервые он чувствовал чью-то заботу.
Нашёл он того, кто сумел полюбить.
И счастлив, что встретил того, кто смягчает,
А не пытается боль причинить…
Он умер чуть раньше, чем мы были дома.
Я сел у подъезда с котом на руках.
Держал его долго, пока не стемнело.
В душе поселились тревога и страх.
Ведь я осознал, что несчастный калека
Меня изменил за один только миг.
Он мне сообщил о страдании больше,
Чем тысячи лекций, уроков и книг.
Он мне расцарапал не тело, а душу.
И пусть в моей жизни немало забот,
Но я к одному только буду стремиться –
Учиться любить как Уродливый Кот…

Автор: Игорь Мазунин