Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро се замислих. И установих, че завиждам на доста хора.

Малко се засрамих. Дотогава си мислех, че не завиждам на никого. Че съм постигнал някаква “нирвана”, в която откривам баланс в природата, който слага всичко на мястото му. Да, ама не. Хич даже.

Завиждам ужасно на хората, които могат да пеят добре. Или да свирят добре. Страшно ми се иска и аз да мога. В училище бях единственият, може би в историята на училището, който тайно от повечето хора заделяше поне 3-4 часа седмично, за да се учи на пиано. След като след една година все още не можех да издрънкам без грешка “Котешкия марш”, ми намекнаха, че силните ми места са другаде.

Още повече завиждам на тези, които могат да рисуват. С години съм се мъчил да се науча. Знам теорията как се прави не по-зле от всеки среден художник… Ако нарисувам човек, сигурно ще се познава, че е човек – но дотам. Ако го рисувам в продължение на един месец, може дори да докарам някаква физическа прилика. Примерно като тази, която карикатуристите докарват за минута върху салфетка в кафенето… Не са ми намеквали, че силните ми места не са и там, но няма нужда. Сещам се.

Не съжалявам, че на времето реших да напусна БАН и да се занимавам с частен бизнес. Нямах друг избор. Но адски завиждам на тези, които се занимават с истинска, интересна наука. Или с тясно свързана с науката практика – с такова удоволствие бих работил някъде, където проектират или произвеждат космически кораби или спътници, примерно. Или поне обработват данните от марсианските ровъри… И досега страдам на моменти от пристъпи на псевдонаучност. Хронична болест е, повярвайте ми, трудно се лекува.

Завиждам на тези, които знаят истински добре каквото и да е – било таксономия на водораслите, било история на Илирия, било математически анализ.

И на тези, които умеят добре каквото и да е – да коват хубави ножове, или да се гмуркат с акваланг, или да управляват самолет…

Не знам защо обаче, никак не завиждам на тези, които спокойно могат да си позволят да прекарат живота си на луксозен курорт, и по цял ден да се гмуркат с акваланг. Умеенето ме привлича. Имането, дори на възможност – не толкова.

Изглежда завиждам на тези, които имат познанията или уменията да вършат нещо удовлетворяващо. (Странно, а? 😉 ) Но пък въобще не завиждам на тези, които имат финансовата възможност да го вършат, но евентуално трябва да се учат как става, а преди това пък да проявят интерес… Хайде, интереса го имам, ясно е защо не ми е нужен повече. Но защо завиждам на умеещите, а не на имащите възможността? Разликата между двете е много по-малка, отколкото изглежда на пръв поглед; в страшно много отношения е невъзможно да бъдат разделени. Защо тогава правя тази разлика?

Не зная. Пробвал съм се да го обяснявам по десетки различни начини – все нещо куца, та пада.

Може би просто съм такъв, и толкова. Всеки луд с номера си…

Редакторката на Linux Today, Карла Шрьодер, понякога е твърде директна в изказванията си. Позволявам си да преведа тук части от една нейна редакторска статия, с добродушна усмивка.

Тая седмица беше една от Онези Седмици. Не знам защо през нея ме беше грижа повече, отколкото друг път, но всичките тези новини за армии и флоти, спрени от вируси за Уиндоус, ми дойдоха в повече.

Какво ли е извинението за използване за военни цели на долнокачествен и ненадежден софтуер? Военните техници не са водопроводчици, те са умни и добре обучени (поне в САЩ – Г.Г.), наясно са с тези неща. Предполагам, че е резултат от класическата тактика на Майкрософт да обработват високопоставените тъпанари, и да избягват умните хора като чума. Кара ме да мисля света за още по-корумпиран, отколкото преди, което вече беше доста. Създава ми усещането, че хората със съвест са измиращо малцинство, а нормата са тези, които се продават за по чифт билети за луксозен стрип-бар или за новичък лаптоп. Може и да бъркам, де, мислех си, че цената на цяла армия или флота трябва да е повече. Може би получават право за консумация на мацките в бара, или и нетбук към лаптопа.

“Не можем да излетим, но не сме засегнати”

Солта в раната са безумните реакции на хората, поразени от афинитета на Уиндоус към всяко новопоникнало зловредие, и странните новинарски рапорти, които обясняват как това не било страшно. Мелодията е винаги една и съща – ах, тези зли хакери и тези некадърни потребители, цъ-цъ. В какъв откачен свят живеем. Горките набедени Майкрософт. Поне репортерите да обясняваха, че става дума за вирус или червей за Уиндоус, а те и това правят рядко. Неее, това е компютърен вирус. Все едно става дума за хардуерен дефект.

Ей тоя цитат ми прати кръвното чак в озоновия слой:

“Френските изтребители бяха лишени от възможност да излетят, след като военните компютри бяха поразени от компютърен вирус… Проблемът нямаше негативно отражение върху боеспособността им…”

Нямал ефект върху боеспособността им? Ама… ама… те не са можели да излетят! Да не сме се нагълтали със смешни хапчета? Или военните имат таен резервен план за докарване на самолетите до противника по автомагистрали, и бомбардирането му от тях?…

Вече се наслушахме за маниаци линуксари, които мразят Уиндоус и не щат да поддържат негови потребители. Така е. Все едно се опитваш да ветроходстваш с морена. Колкото и бързо да лепиш кръпките, винаги остават още милион дупки, и сложените кръпки сдават в момента, в който се обърнеш. Не става дума за мистериозно тайно познание – Уиндоус винаги си е бил така…

Да си призная, не споделям мнението на Карла, че сложените кръпки сдават моментално. Факт е и че най-често Майкрософт успяват да пуснат кръпка преди софтуерните злодеи да се опитат да влизат през дупката. Има истина и в това, че Уиндоус е целта на най-многото софтуерни зловредия, защото е най-разпространен.

Има и още неща, които е редно да се кажат в оправдание на Майкрософт. Редно е обаче да бъде казано и другото – че количеството зловредия за продуктите им е доказал се аргумент как затвореният код не е по-труден за пробиване, а е по-труден за опазване срещу пробиване. Също и че Майкрософт рядко пускат кръпка за по-малко от седмица след откриването на дупката – почти всички проекти свободен софтуер рядко пускат кръпката за повече от ден, а често и само за час-два.

Всъщност, редно е да се добавят и други неща. Как реюзабилността в света на свободния софтуер е несравнимо по-висока, а оттам и стойността на готовия продукт е по-ниска – толкова ниска, че е напълно реалистично огромен и сложен продукт да бъде правен предимно от доброволци в свободното им време, или в най-лошия случай от дузина-две платени програмисти, и въпреки това да е равностоен на продуктите на многохилядната армия кодери в Редмънд. И как правенето на свободен софтуер е по същество вътрешен свободен пазар, за разлика от правенето на продукти в корпорация, което е реално тоталитарна система на продукция, с всичките следствия от тази разлика.

Нека не се лъжем – продуктите на Майкрософт не са негодни за използване. Не са дори несравнимо по-некачествени от тези на свободната общност. Но не са и съществено по-добри (в някои области са, но в други са съществено по-лоши; балансът е като цяло сравним). Причината за разпространението им е не техническият приоритет, а армията им “лобисти” (превод: рушветодатели), и милиардите за “лобиране” (преведете си го сами). И всички други приложения на принципа “монополът е, за да се злоупотребява с него”. Свободният софтуер като правило не използва подобни практики, било то дори само защото просто няма нужните средства. А това вече не е малка причина да се чувствам горд, че ползвам свободен софтуер. 🙂

Какво му е важното на това ли? Важното е, че всъщност френските военни са били поразени от вирус, за който Майкрософт отдавна са били пуснали кръпка, но военните просто не я сложили навреме. Тоест, в много случаи любимият ни софтуерен монополист е виновен за бедите, които причинява несигурността на Уиндоус, но не и в този.

Виновни са идиотите, които са поверили важни военни системи на най-вирусочувствителния софтуер на света (каквато и да е причината той да е толкова атакуван от вируси, тя не променя факта, че е). А тяхната вина се споделя от другите идиоти, които напълно правилно посочи Карла – тези, които говорят за “компютърен вирус” вместо за “вирус за Уиндоус”, и неспециалистите остават с погрешно впечатление. (Публикацията, която цитира – тази в Telegraph – нарича вируса “Майкрософтски”, за което според мен Майкрософт са в правото си да съдят вестника, и ако го осъдят, ще е заслужено. Може вирусът да е за Уиндоус, но поне не е дело на Майкрософт…)

Хич не съм убеден и от подпяваната често нота, че ако Линукс беше разпространен като Уиндоус, щеше да е цел на също толкова вируси. Сървърите под Линукс са по-разпространени от тези под Уиндоус (сигурен съм, че имате поне един познат, който се занимава със сървъри – ако не ми вярвате, питайте го), но работещите сървърни експлойти за Линукс са с порядъци по-малко от тези за Уиндоус. Но, независимо дали е така, или не, редно е да се казва за какъв софтуер е съответният вирус. За да знаят хората, и да правят информирани изводи. Полезни не за чичо Бил или пък за мен, а за тях самите.

Преди няколко дни писах за една уникална книга, преиздадена наскоро след почти 90 години. Казва се “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот”, а авторът й, д-р Никола Кръстников, е първият хабилитиран български невролог и психиатър. И е актуална и днес точно както в деня на първото й издаване.

Психологически анализи на българския обществен живот и на българина – с лопата да ги ринеш. Повечето са упражнения по интелектуалничене на видни или кандидат-видни културтрегери или кандидат-културтрегери. Опит да бъдат поднесени в книжовен вид популярни злобни вицове. Но дори и малкото истински и искрени опити по темата са като ментета в сравнение с анализа на д-р Кръстников. Категориите са твърде различни.

Едно, защото той търси не как да се самоизтъкне колко е над “простите и диви българи”, като очерни и принизи околните. Това е правено изобилно и щедро и преди него от тогавашния еквивалент на днешните форумни псувачи. Той се опитва да разбере българина изотвътре, какъвто е, с лошото и доброто му, не със злоба и чернодушие, а с мъдростта на науката. А научни познания и бистрота на ума определено е имал и в излишък.

И второ, защото се опитва не да осмее българина, пък дори и с най-добри намерения. Надали би надминал Алеко Константинов. А защото иска да постави на черните неща у нас диагнозата, която би ни помогнала да се излекуваме от тях. Кръстников е от тези лекари, които при война отиват на фронта, защото чувстват като техен дълг да са където има най-много нужда от тях, дори ако рискуват живота си. И това си личи в труда му.

На Румяна Николова от Велико Търново дължим откритието на тази забравена книга, и повторното й преиздаване. Пак тя и осъвремени езика на книгата, направи я разбираема за нас, без да изгуби нищо от съдържателността и чара на оригинала. И, най-сетне, на нея дължим разрешението този текст да бъде публикуван в Интернет под лиценза “Криейтив Комънс – Признание – Некомерсиално – Без деривативи”. С което според мен тя тихо и ненатрапливо зае заслужено място сред будителите на българския народ. Благодаря й от сърце, от името на цялата Интернет общност, и на всички хора в нея, които не са забравили, че са хора.

За книгата… всъщност, тя може да говори за себе си по-добре от мен. Ето HTML версията; може да бъде намерена и в други формати на страницата с разкази тук, в раздела за гости. (Простете ми за нахалството да я нареждам до свои произведения – просто нямах къде другаде да я сложа.) Четете я, тя го заслужава. Разпращайте я на други. И си помислете дали не си струва да я имате – дори само за да можете да я заемате на всеки, който няма достъп до Интернет, но би се радвал да я прочете.

Легендата твърди, че цар Соломон имал магически пръстен, чрез който разбирал езика на животните…

Преди няколко десетки години един немски биолог, Конрад Лоренц, издаде книга на име “Соломоновият пръстен”. В нея описа наблюденията си върху езика, който използват някои видове птици. Същите наблюдения по-късно му донесоха Нобелова награда. И с право – прочете ли я човек, буквално научава езика на птиците. 🙂

Аз не съм Лоренц, нямам неговата проницателност, нито неговото време за изследвания. Но пък си имам вкъщи Писа. Не съм разгадал езика й докрай. Но все мога да разкажа нещичко за него.

Поканили сме Писа да излезе от гората и да живее с нас именно защото езиците ни си приличат. Сходни “думи” от тях значат подобни неща. Но разлики често има, и непознаването ни понякога ни кара да обвиним Писа в своята глупост. Добре е да знаем тези разлики, за да не се подвеждаме.

И дори когато ги знаем, нека не забравяме – Писа е създание на емоциите, а не на разума. Често дори несилна емоция може да помете всички доводи, които можете да доведете до ума й. Не й се сърдете – такава е създадена. И ако я приемете такава, бързо ще забележите, че тя всъщност е много по-разумна, отколкото сте предполагали.

Мъркането

Ние, хората, сме решили, че то означава “Приятно ми е”. Почти сме прави – с едно дребно доуточнение: “Приятно ми е с теб”. Писа мърка не защото й е приятно, а защото иска да ни каже, че й е приятно. Сама на себе си тя мърка не по-често, отколкото ние си говорим сами.

Силата на мъркането, съответно, се определя не от колко приятно й е, а от колко настоява ние да я чуем. (Което на свой ред обаче може да се определя от силата на усещането й.) А ако и промърква с глас, това вече е признак на приемане “в своето семейство”: по този начин Писа се държи само с най-близките й.

Ако вие “мъркате” на Писа, тя надали ще ви отговори (въпреки че ще продължава да й е приятно с вас). След като единият е изказал щастието и приемането на другия, другият или му фучи и го бие, или го приема – няма нужда чак и да отговаря.

Пригалването на Писа

Ние често го смятаме за подмазване. Истината е, че на езика на Писа то означава просто “Моля те”. Какво тя иска се подразбира от контекста – било храна, било топло местенце в скута ни, било да излезе навън… Когато Писа е разгонена и иска нещо от Писан, тя му се пригалва. (Което се налага рядко – носът на Писан обикновено го предупреждава за ситуацията предварително, и той пръв ходи да се пригали на Писа.)

Миенето

При котките то играе едновременно две роли: хигиенна и емоционална. Ако Писа се мие във ваше присъствие, тя или се чувства комфортно и безопасно (и може да си позволи да се погрижи за себе си), или с нещо сте я обидили, и тя се самоутешава. Разликата обикновено си личи много добре: позата на Писа чудесно издава на хората дали тя ни приема като приятели, или ни е обидена.

Миенето за Писа е успокояване и за другите. Когато котенцата й плачат, тя ги мие, за да ги успокои. А ако реши да мие вас, това е най-топлата дума, която може да ви каже. Това значи: “Хубаво ми е с теб като на майка с децата й”. Има, разбира се, шанс и да е решила, че хигиената ви не е на ниво (по нейните критерии) – но дори така, тя няма да седне да ви мие, ако не сте й свидни и скъпи.

Ако Писа бъде погалена

Усещането й е като на малко коте, което майката облизва. Тоест, има ли ви доверие да я погалите, без да се плаши, тя разбира погалването правилно. Знае много добре, че го правите не както трябва – не е облизване, емоционалната връзка е доста по-студена. Но е по-добре от това да не го правите.

Какво става, ако не сте гнусливи, и я потъркате с устни или буза? Това вече е доста по-близо до истинското облизване. Не всяка Писа ще ви го позволи (ами ако я ухапете с тая голяма уста и тия дълги зъби?). Но ако ви го позволява, за нея това е много повече от погалването с ръка. Да, хигиенният момент се губи, но емоционалният е налице целият или почти целият. Какво повече й трябва на Писа?

Играта

Различните хора имат различна представа какво е приятелско тупване по рамото. Някои ви бухват така, че едва не ви събарят. За други дори докосването би било непростимо навлизане в чуждото лично пространство. Кой каквото е научил за правилно. А какво е правилно научаваме отчасти от своите представи, но най-много от това как реагират другите.

По същия начин стоят нещата и с Писа. Колко силно е допустимо да ви хапка и драска при игра за нея зависи от какво е научила от вас. (А често и от темперамента й – немалко Писи в началото на играта са много внимателни, но разгорещят ли се и започне ли да настръхва основата на опашката им, се “забравят”.) Зъбите и ноктите й са остри – не й е лесно да прецени сама колко точно е допустимото, без вашата обратна връзка. Затова не се колебайте да й я давате – играйте с нея с удоволствие, докато не прекалява, но реагирайте в мига, в който ви захапе или одраска по-силно. И реагирайте така, че тя да разбере, че ви боли и не ви е приятно, и тя не ви е приятна в момента.

… Бих могъл да напиша още цял ферман, но нямам време. Не знам и дали ще има полза – кой ти ще го чете? Нека по-добре спра дотук. По-добре малко, но да го има.

Около Нова година използвах забавянето на темпото, и лакомо изчетох няколко книги, на които отдавна се канех. Допреди няколко дни мислех, че ми се е разминало безнаказано. Но една нощ сънувах толкова шантав и откачен компилат от тях, че ще се оплача.

Сънувах, че са ме натоварили с един огромен кош, плетен от пръчки, в който има жива вода. (Ако не сте чели “Приказка за Стоедин”, сигурно не знаете – жива вода се носи в кош. Всъщност, от тази книга можете да научите и много други неща: прочетете я, няма да съжалявате.) Работата ми беше да ходя с него, и където видя нередни и криви неща, да капвам по една капка, и да казвам какви да станат – и те ще станат такива. А за компания ми беше прикрепен някакъв старец. Уж да ме съветва, ама той само се мотаеше наоколо и се кискаше като откачен.

В един момент стигнах до някакво село, където хората бяха гладни и измъчени, и се съдираха да ме молят за хляб. Наклоних аз коша, да капна от живата вода, но дядката внезапно се обади:

– Недей, момко. Те всички искат, ама не всички заслужават. Пък да дадеш хляб на който не заслужава е все едно да не го дадеш на който заслужава. Обратната страна е на същата монета. Нередно е, нали?

И се изхили.

Замислих се аз. Гледам хората – всичките гладни, всичките все едно еднакви. Накрая ми писна, и дръпнах стареца:

– Как да разбера кой от тях заслужава хляб, и кой не?

– Не можеш да разбереш. Никой не може. Хууууухехехехе. Никой не може. Хахахахахаха. Никой. Хихихихохохохихихи…

Ядосах се.

– Никой ли не знае кой от тях заслужава? Ако никой не знае, как така се знае изобщо, че някои не заслужават?

– Никой не знае. Даже и те самите. Ху-хууууу. Мислят си, че знаят, поне за себе си – че заслужават. Ама не е вярно. Как така всичките заслужават, пък никой няма ни залък? Хахахахохо. У-у-у-хухухуху…

– Бе я стига си се хилил! Я да видим, редно ли е ти да си с мен, да ме съветваш. Посъветвай ме – или ако не можеш, махай се, аз ще правя каквото си реша!

Изгледа ме старецът с едно съжаление, дето нямаше нищо общо с кискането преди малко, и ми даде знак с пръст да се приближа:

– Не става с даване на хляб, момче. Не им давай хляб. Ниви им дай – не виждаш ли, гол камънак е навсякъде наоколо. Така тези, дето заслужават хляб, ще си го изкарат. Пък тези, дето не заслужават, ще си останат гладни.

– А тези, дето не могат нива да копаят? Слепите, хромите…

– Дай на всеки каквото може. На слепия гъдулка, на хромия обущарски тезгях.

– А дето нищо не могат? Слабоумни, такива на легло…

– Като дадеш на всеки каквото може, които заслужават, ще ядат. Които не, ще гладуват. И като погледат как другите ядат, ще се научат и те да заслужават. Тези, дето наистина нищо не могат, са много малко – където който може се труди, и изкарва хляб, все ще се намери достатъчно и за слабоумните и тези на легло.

Надигнах коша, аха-аха да капна от живата вода, ама пак се спрях:

– А като стане както рече, няма ли скоро да стане всички да са доволни? Защото стане ли, отначало е хубаво. Ама където никой не ще нещо повече, времето спира, и те също, а светът продължава, и те изостават и се загубват.

– Хуууу-ху-ху-ху-ху-ху. Право го рече. Точно тъй ще стане – всички ще са доволни, ще спрат и те с времето, и ще се изгубят, и ще пропаднат. Така е то – дадеш ли на който каквото може, така става. Така е редно… Не ти ли харесва? Хо-хо-хо-хо-хо. На друго ли си научен? Да искаш за всички да има, че е справедливо? Хи-хи-хи. Хубаво е така, ама не е мъдро. Щото после пък е лошо, по-лошо от иначе. – Старецът пак се изкиска като кукумявка.

– А какво да направя тогава? Нали ще съветваш, я посъветвай?

– Че само аз ли да съветвам? Я се посъветвай и сам. Във всеки въпрос е скрит и отговора му – щом можеш да питаш, и да отговаряш можеш. Хааааа-ха-ха-ха-ха…

Прав беше, ама само ме ядоса още повече.

– А във всеки смях и тъгата ли е скрита?

– Точно така. Затова се смея – платил съм го тоя смях с тъгата си, сега нея трябва да платя с него. Така е редно. Поблъскай си чутурата в коша, може и да ти просветне. Хооооо-хо-хо-хо-хо…

– А как да стане така, че да не пропаднат хората от даденото? Него с какво да го платят? Не знам ли що да направя, ще пропаднат. Пък не е редно, нали?

Старецът се сепна, и ме изгледа. След това рече:

– Ще спрат, ако са еднакво доволни, нали? Дай им тогава ниви, дето не са еднакво меки. На някои по-каменисти, че да са недоволни по-дълго. Така ще спрат по-бавно.

– А никога няма да спрат, ако на някои дам направо гол камък, нали? И да има от тях такива, дето заслужават хляб, нали? Така редно ли е?

– Амчи решавай си де. Достатъчно те съветвах. Може и едното да е редно, и другото. Или пък и двете да не са. Защо мислиш, че толкоз смях съм натрупал? Защото с много тъга съм го платил. А тя защо мислиш, че е много? Хииии-хи-хи-хи…

Разбрах, че е прав – повече няма нищо да ми каже, каза ми вече много. Смъкнах коша, седнах на него и рекох:

– Не искам да давам аз такова редно, дето никакво не е. И за всичката жива вода на света няма да се съглася. Който ще, той да го дава. Аз не ща. Искам да давам истинско редно, дето да не съжалявам за него после.

– Дето е като живата вода, вечно и безценно, а? – подкачи ме дядката. – Нищо работа искаш, момче. Дреболия някаква… Господ даже не я е дал, ти искаш да я даваш! Що за чиляк си, бе? За какъв се мислиш? Кога ти дадоха жива вода да раздаваш, кога да си повече от Господа поиска! Хайванин с хайванин…

– Не съм хайванин! Искам добро да правя…

– Хайванин си, че и отгоре. Искаш добро да правиш, а пък тези гладни пред теб седят и чакат да се накумиш що да сториш. Това ли ти е доброправенето – да искаш вечно добро да твориш, а хляб на гладния да не даваш? Не само хайванин – мискинин си. Лентяй. Дембел. Празен в главата. Кош да носиш не те мързи, ама да сдобриш каквото можеш не щеш. По-лесно е да мечтаеш за вечно добро, та да не ти се налага да се мръднеш да свършиш днешното добро. Нали?

… По-нататък не помня какво стана. И може би по-добре. То от сън срам уж няма, ама май не съвсем.

Логически казусът е интересен. Ясно е защо е труден, всъщност потенциално нерешим – в стандартна логическа система е въведена трансцедентална категория (живата вода). Съответно, не може да се даде правилен отговор – към трансцеденталната категория ли спада раздавачът й, след като разполага с нея, или към стандартната, след като търси ефект върху стандартната система. Математическият еквивалент на тази задача е решаване на уравнение, чиито членове спадат към различни Канторови мощности: уравнението или няма да има отговор, или всеки възможен отговор ще го удовлетворява, в зависимост от гледната точка.

Да, но това е теорията. А практиката е съвсем друга. В нея спокойно можеш да разполагаш с неща, които са едва ли не жива вода. Генетика. Нанотехнологии. Определени класове информационни технологии… Какво да правиш, ако ги имаш?

Спомням си един откъс от книга, който не се надявам да видя някога добре филмиран – но си струва. “Трудно е да бъдеш бог”, диалогът между доктор Будах и Румата Есторски за обществото и бога.

… Може би е добре да се вслушам в последния съвет на дядото. Засега с жива вода не разполагам – така че смятам да върша днешното добро, колкото и както умея.

При поредното паркиране из центъра днес, докато заключвах колата, ключът заяде в ключалката. Докато се мъчех да го оправя, ми се налагаше да слушам разговора на двама тинейджъри, облегнали се отстрани на стената:

– Ае ве, ша идат ли тия путки ве, главите ше им изпочупа!

– Споко, казал съм им – пиячка на корем. Ша додат.

– А пиячката откъде?

– Ша измислим нещо, не се коси. Ти каде беше неделята, баси купона беше, що те нема?

– Дъртите натиснаха да ходим с братовчед ми на планина. Той нали е откачен, ходи…

– Бе ти улав ли си?! Кво ша дириш на планина?

– Иначе нема джеб мангиз. Па и нема да ми поверваш, ама найш ли колко е убаво горе?

– Убаво? Кво толкова има?

– Ми… готино е. Един чист снег, бел, бел, не като тука. И дърветата, само снег, и в скреж, като не знам кво. Напрао е супер. Гледаш, гледаш, готино е, се едно… се едно си се напушил!

При тези думи ключалката внезапно щракна и ключът изскочи. Явно и на колата й дойде прекалено.

“В планината е готино, се едно си се напушил”…

Имам чувството, че ми се налага спешно да ида на лекар. С опит в лекуването на халюцинации.

След това пък си мисля – какво странно? Напротив, нормално. В нашето общество каква система от понятия се очаква да си изгради типичният софийски тинейджър? Ония деца не са изроди или демони, просто са адекватни на света около тях, приели са го какъвто е реално.

И накрая разбирам, че ако съм стигнал дотам това да е нормално за мен, да живея в подобно общество и да го търпя, значи имам наистина спешна нужда от лекар.

Право на място е “Човешката библиотека”, Калине. Нужна е до болка. Но си мисля, че ни е още по-нужно нещо по-голямо – някакво под-общество, в което деца като онези двете, а и всякакви хора от всички възрасти, да могат да се чувстват хора. Да видят, че горе в планината е хубаво като да си се напушил – но без да ръсиш мангизи за джойнта, и не требе да се покриваш от куките. И че да правиш нещо свястно е гот като да се нацепиш – ама без да драйфаш после…

Общество, в което се ценят не златните ланци и джиповете, а човешкото във всеки от нас.

В което безграмотността и тъпотата не са на почит – на почит са вътрешното богатство и благородство.

Което знае, че сухият хляб може да бъде по-луксозно блюдо от намквисите вкуснотии из луксозните ресторанти, в които обаче на съседната маса яде и демонстрира пачки утайка, изгребана от неизвестно кой отходен канал.

В което певиците не разхождат задължително силиконови цици и понякога имат и второ име, но за сметка на това пък не работят и като скъпи проститутки на чичко-паричковци, дето без десет горили охрана и в тоалетната не влизат, да не ги очисти вчерашният клиент на певицата.

И още много и много други неща, ситни и дребни като камилчета, които отличават нормалното общество от нашето…

Има само един начин да имаме такова под-общество. Като си го направим сами.

Не зная откъде да започнем. Може би с хапване и плямпане в общо заведение. Може би с общ форум, където да обсъждаме и да си прехвърляме идеи. Може би с общи инициативи, на които ударението е поставено на приятното изкарване, но пътем и мъничко почистваме някой парк, или наснимваме до насита заплашено от бетониране райско кътче, или подпомагаме колкото можем някой ентусиаст да направи в някое училище кръжок по астрономия или литература, или да се свърже с други като него. Може би с от всичко това по малко…

Не знам и кои ще сме “ние”. Сигурно всеки, който обича работата или хобито си, вижда красотата им и иска да зарази с нея и още хора, особено млади, всъщност е един от нас – просто трябва да го открием, и да го поздравим, и да го попитаме има ли как да му помогнем. И да му предложим да поддържа някак връзка със сродните му по душа. Защото тази страст е като огъня – в добри времена гори, но в лоши угасва, и ако няма кой друг през това време да поддържа искрицата, може и да няма откъде да пламне пак, когато нощта отмине.

Дано не ме наругаят феновете на Толкин (и други творци), ако посмея да предложа да си направим нещо като “общност на хората” в този свят на орки.

Заедно ще ни е по-лесно да се преборим изразът “готино е, все едно си се напушил” да се чува по-рядко.

Преди няколко дни отидох до “Плесио”. Поводът беше дребен дефект на Eee PC-то на моя позната, купено оттам. Проблеми около приемането на дефекта нямаше. Докато чаках да напишат документите обаче, се поразходих и поогледах щандовете. След това се обърнах към най-близкия продавач:

– Извинявайте, преди към година помня, че имахте доста модели Eee PC с Linux. Сега гледам, че моделите са още повече, има и други нетбуци, но всички са с Windows?

– Ами, да.

– Не продавате ли вече с Linux?

– Не, но… ако искате, можете да им сложите.

– Аха. А ще ми върне ли Майкрософт парите за Windows-а им, който няма да използвам?

Мълчание…

Философията “данъкът към Майкрософт е задължителен” не ми импонира. Нито пък ми импонират дистрибутори, които помагат тя да бъде наложена. Абсолютно съм убеден, че нетбуците с Linux се търсят достатъчно, за да си струва да поддържа фирма като “Плесио” поне няколко модела. Само че нямат нито един.

Затова предупреждавам – ако си търсите нетбук с Linux, не си давайте труда да посетите “Плесио”. Аз лично нямах никакъв проблем да поръчам преди месец-два от Лидер машинка с Linux. (Беше с Xandros, който не ми е по вкуса, и го смених с Debian, но това вече си е лично предпочитание – като правило, ако става с едно дистро, ще става и с друго.)

Мисля си и нещо друго – да престана да пазарувам от “Плесио”, било пряко, било като препращам хора. Защото ако днес номерът им с подкрепата за задължителния “данък Майкрософт” мине, утре ще ми бръкнат в джоба и с друго нещо, вдругиден с трето, а по-вдругиден и тези, които не прилагат този номер, ще видят, че минава, и ще започнат. И ще дойде прекрасният ден, когато ще трябва да плащам “данък едикойси монополист” върху всичко, което купувам. Идеята не ми харесва.

Свободата е ценна не защото е свежарски лаф, а защото пази джоба ти. (И реда наоколо, и чистотата на природата, и всичко друго свястно, за което се сетиш.)

А психолозите са доказали, че порутването на една кооперация тръгва от един неоправен счупен прозорец.

Смятам да се погрижа да оправя този прозорец.

За мен войната за популярност между KDE и GNOME е пълна безсмислица. Още не съм видял човек, за който единият да не е много по-удобен от другия. Нито пък човек, за който да ми е било лесно да предскажа кой от двата големи десктопа за Linux ще му е по-удобен. Просто различните хора си имат своите предпочитания и удобства. Който каквото.

За мен лично KDE е далеч по-удобен и производителен. И когато още преди две години се заобсъжда радикалната концепция за десктоп, базира на концепцията Plasma, просто не можех да я разбера. Програмите щели да могат да пишат направо по десктопа – какво от това? Самата идея на прозоречните среди не е ли точно обратната? И най-вече, къде е ползата от тази идея?

Реших все пак да не подхождам към KDE 4.0 с предубеждение, но то се оказа истинска катастрофа. Беше адски неудобно и непроизводително (поне в моите ръце – но когато аз работя, те са от значение), и просто гъмжеше от бъгове. Зарязах го без колебание. Когато после излезе KDE 4.1, отново направих опит, и отново се отказах. Особена разлика в производителността и удобството нямаше, а в бъговете нямаше и минимална.

Междувременно такива запалени поддръжници на KDE като Линус Торвалдс се бяха отказали заради версия 4, и бяха минали на GNOME. Аз не се отказах – KDE 3.5.9 ми вършеше просто разкошна работа. Но при новината за KDE 4.2 ентусиазмът ми беше доста предпазлив. Да си кажа честно, едва стигна да го пробвам. Но този път впечатлението е доста различно. Като производителност и удобство настъпва петите на 3.5.9 (а в много отношения и го надминава), и стабилността му е напълно достатъчна за сериозна работа.

Ето и повече подробности:

Ако не сте компютърни маниаци – става дума за втората, очаквана версия на OLPC. (А това пък е инициативата “One Laptop Per Child” – евтини, достъпни лаптопи за по-бедните деца.)

Днес видях новина за него, и като я прочетох, подскочих. Ето кратичко резюме:

Следващата версия на OLPC, XO-2, се очаква да бъде open-source hardware (хардуер с отворени спецификации), базирана на обратната връзка около XO-1. Ръководителят на проекта, Джон Негропонте, казва: “XO-1 беше проектиран така, все едно сме Apple (намек за любовта на “ябълката” към затворените неща). XO-2 ще бъде проектиран, все едно сме Google – ние искаме хората да могат да го копират. Ще се погрижим съставните му части да бъдат достъпни. Ще използваме точно обратния подход на този с XO-1.”

XO-2 се очаква да бъде устройство на стойност около 75 долара, притежаващо два екрана. Можете или да го държите като книжка и да го използвате като четец за е-книги, или да го завъртите така, че единият екран да застане като клавиатура, и да пишете по нея. “Първото ни поколение беше лаптоп, който може да се използва като книга; второто ще е книга, която може да се използва като лаптоп”, казва Негропонте.

Не зная колко добре ще бъде реализирана идеята, но на мен лично ми звучи по-свежарски дори от iPhone и iPod. Двоен екран, от който единият може да служи за клавиатура – гениално просто и хитро е. Но истински гениалното е изцяло отворената спецификация, свободна за създаване на варианти.

Какво му е чак толковато ли? Дребните, но пъргави риби в морето на хардуерните производители моментално ще използват възможността. На прима виста ми хрумва идеята за вариант, в който при пълно разтваряне двата екрана образуват един по-голям. На тях сигурно ще им хрумнат хиляди други, още по-свежи. Така че се очаква бърза и плодотворна еволюция на варианти, удобства и мощност при ниски цени – нещо като бума и богатството на варианти, които дойдоха с появата на първите микрокомпютри около 1980. Би могло да се стигне дори до положение, в което този тип машинка ще се превърне в мода от типа на iPhone, или негов успешен конкурент (хич не е трудно да вмъкнеш в този отворен хардуер и елементарен GSM, и да го направиш свърбогат като възможности чрез софтуер).

Почти единственият вариант това да не стане е ако големите производители на хардуер се съюзят тайно срещу него с големите производители на софтуер и големите разпространители. Но подкрепата му за използване в бедни държави може да преодолее една начална тотална изолация, а после по-хитрите дребни фирми могат да си направят разпространителски вериги в съответните държави. Аз примерно бих се хванал, ако никой друг в България не иска, и ако има вариант, който да не е здраво оплескан. Все ще успея да търколя на нея българизиран Линукс, а останалото е въпрос на мерак.

Както и да е. Нека да видим какво ще стане. Засега желая на проекта успех. 🙂

Отидохме пред парламента. Протестирахме.

По моя преценка, бяхме около стотина души. Може би заради отвратния дъжд. Може би хората вече се уморяват и отчайват от безразличието на другите. (Дочух, че това била препоръката на спешно събраната работна група от психолози от МВР и МНО – да се оставят протестиращите да си викат, докато не им омръзне, и усилията да се насочат към натиск върху медиите да отразяват “правилно” и “държавно отговорно” протеста.)

Изненада ме обаче, че не бяхме обичайното “постоянно присъствие”. Може би към двайсетина души да бяха същите. Повече от половината лица, които видях обаче, бяха нови. Към две трети от хората, които познах, не бях виждал никога преди на протест. А това ми говори, че стратегията “без внимание” не работи – че вулканът продължава да клокочи отдолу, и пирът по време на чума на върха му не е в безопасност.

Имаше немалко журналисти. (Може би някои ще бъдат притиснати да отразят нещата “държавно отговорно”, но вулканът ще заклокочи и в тях – и в някой ключов момент ще кажат “Разбира се, шефе”, но ще покажат истината.) Имаше и скромна уредба, накисната от дъжда, по която говориха най-различни хора. Някои от тях още отсега не бих искал да виждам в политиката. Някои пък вероятно не биха пристъпили в нея и под дулото на автомат. Трети… не зная.

Организацията беше скромна. Имаше няколко “коменданти” с лентички на ръкавите, но работа за тях нямаше – не видях беладжии. (По уличката към площада група полицаи ме пресрещна, и смайващо вежливо и с усмивка ме помоли да погледне не нося ли оръжие. И по принцип не се отнасям зле към полицията, но този път направо ме възхитиха – все едно прочутите лондонски “бобита”. И преди съм писал, че всъщност сме от една страна на барикадата, но днес го усетих повече от всеки друг път.)

(И по друга причина го усетих. Точно след проверката, докато се оглеждах за някой познат, полицаите спряха четири жени с огромни пазарски чанти. “Ама ние не сме за митинга”, протестира една от тях. Полицаите ги пуснаха, и докато жените се отдалечаваха, единият промърмори: “А трябва”… Чудя се, дали от МВР не са подбрали за охрана на протеста негови симпатизанти? Не толкова за да няма изстъпления, колкото да поработят извънредно и да се накиснат на дъжда, че да им дойде акълът кого да мразят. Само че май пак са сбъркали, и подбраните са се ориентирали правилно в ситуацията… Вулканът май клокочи не само в “стадото”, но и в “кучетата” – лоша вест за “овчарите”…)

Исканията бяха все така разнопосочни – но верни. Организаторите – все така неангажирани с никоя политическа партия. Енергията – все така плаваща наоколо, но несъбрана в “единен боен юмрук”. И може би точно това е, което ни е нужно. То не е ситуация, в която тълпата почва да срива парламенти и да избива политици, но и чак такава според мен засега не е нужна. Но е ситуация, в която прекалят ли малко онези от властта, в която и да е посока, нещата могат отведнъж да изригнат точно в нея. Организаторите могат буквално за час да се ангажират с която политическа партия реши да подкрепи протеста, и се покаже поне малко незагубила доверието на хората – или дори да направят своя, ако решат. А в лоша ситуация дори плуващата наоколо енергия може отведнъж да се събере в юмрук… Накратко – ситуация, в която властта трябва да внимава, и да не прави управленски грешки.

С една дума – ситуация, в която хората започват да се ориентират към контрол върху властта. Която, ако продължи и се засили, току-виж направи управлението ни доста по-свястно, дори ако не свали от власт никого. Защото системата, която кара политиците ни да се чувстват недосегаеми и недоказуеми, не е тази или онази избирателна система, нито тази или онази разновидност на държавно управление – а ситуацията, в която избирателите не контролират управниците си и не вземат мерки срещу поразиите им. Събудят ли се избирателите, управниците бързо ще се сетят, че са назначени за слуги, а не за дерибеи. (Освен може би Георги Пирински – той май е неспасяем.)

С една дума – доволен съм от днешния протест. Мисля, че свърши каквото очаквах да постигне.

Дали ще има следващи, и кога и какви ще са – ще видим.