Grigor Gatchev - A Weblog

Този път в сряда. За да видим какво се получи от всичките искания, заради които протестирахме досега.

Мислех да пиша подробен запис, но намерих при Селин нещо по-добро, отколкото бих могъл да стъкмя.

Около предишния ми запис пък се разгоря коментарна дискусия. Ще си позволя нахалството да публикувам част от нея. (Май и този запис ще стане километричен. Чукча писател… 🙁 )

Коментарът:

Аз няма да посетя протеста на 28 януари.

Защо няма да го посетя? Защото на 28 януари ще живея живота си – който на този етап, за съжаление, не включва граждански протести; и който, за щастие или съжаление, включва много други по-важни за мен сега неща. И хора. Или добитък, явно зависи от класификацията.

Малко съм уплашен. И малко…хм, отблъснат. Уплашен съм от отношението човек-човек, демонстрирано от някои тук, включително и в писмото. “Социалното животно у теб не прилича на социалното животно у мен. В своята социалност, ти си по-низша форма на живот. В своята етика, ти си по-низша форма на живот! (затова имам право да демонстрирам превъзходството си и да налагам “възпитателни практики”) В емоционално отношение, ти си по-низша форма на живот!!!! (личният ти, НЕОБЕКТИВЕН такъв, или дали да не го нарека май съществуване, така и така си добитък – той не ме интересува!)”

Хора, които харесвам, хора, които обичам, няма да дойдат на протеста. Не ги вълнува. Изглежда са добитъци. Това ме плаши и натъжава, но и малко ме радва – защото повечето от тези мои приятели не познават тези по-горе и, слава богу, няма да им се наложи да им искат услуги, лични или другояче.

Ако тълкуванието на казаните по-горе неща звучи на някои крайно и “неразбрало” – съжалявам. Нямам за цел да поучавам или да се Възмущавам от част от написаното тук. Просто съм малко уплашен и натъжен. Не по социалному, нито дори по моралному. А по емоционалному, по човешки.

Отговорът ми:

Имаш защо да си уплашен. Но не от това, което казваш. И го знаеш.

Знаеш, че си жив човек, и задължително в един момент ще ти потрябва помощ, за протест или друго. И си уплашен от това, че когато това стане, аз ще ти я откажа. Ти знаеш, че съм прав – след като ти не подкрепяш мен, нямаш как да искаш аз да подкрепям теб. Но нещо в теб иска хем да изядеш тортата, хем да си я запазиш цяла. И започваш да търсиш как да ме обвиниш във фанатизъм, или каквото друго ти хрумне, за да оправдаеш комбинацията от нежелание да даваш помощ и страха да не я откажат на теб.

Сигурно си ядосан. Защото неведнъж си помагал на други, и си убеден, че не заслужаваш подобни думи. Но така ли е?

На кого си помагал – на който има нужда от помощ, или само на който ти е приятно? Ако е второто, какво странно виждаш в позицията ми? Не ти е приятно – не помагаш. Дължиш ли някому обяснение защо не искаш? Не, естествено… Съответно, на мен не ми е приятно – не помагам. Дължа ли някому обяснение защо? Не, но въпреки това съм го дал. За да са нещата наясно, и видими.

Ако си помагал на всеки, който има нужда от помощ, и те е помолил, защо не помагаш сега? Заради фанатизма, казваш. А ако не беше прочел “фанатичния” ми запис, щеше ли да дойдеш на протеста? Тук можеш да отговориш каквото искаш, но не лъжи себе си. Спиралата на самонадлъгването не пуска лесно, и опустошава личността бързо… Нямаше да дойдеш, нали? Нека сме честни.

А защо? От исканията на този протест имаш изгода и ти. Нима не искаш природата да бъде опазена? Корупционерите, благодарение на които и ти и аз живеем мизерно, да бъдат махнати или притиснати да имат мярка? МВР да не подслушва безконтролно комуникацията ти в Интернет, и “къртици” на престъпността вътре да изнасят информация кой е взел заплата и къде може да бъде срещнат, или кой е на почивка и домът му е празен…?

Да, знаеш тези неща, но те не са сред приоритетите ти. Въпреки че и теб те касаят точно колкото и мен. Не ти се дава труд да опазиш интересите си. На работа (или каквото друго) ще отидеш, защото знаеш, че няма кой друг вместо теб, и шефът ще те накаже. За общото обаче – не. Оправдаваш се пред себе си, че то само ще се опази, или друг ще го опази вместо теб. И знаеш, че лъжеш себе си, знаеш чудесно, че това си е твоя работа. Но не можеш да разбереш защо тогава не искаш да го направиш, въпреки всичко.

Всъщност, истината е очевидна и за теб. Много добре разбираш, че на работа ще отидеш, понеже инак шефът ще развърти остена. А ако не отидеш на митинга, никой няма да те накаже, само ще пострадат интересите ти. Но не искаш да го приемеш, понеже то означава, че всъщност си добитък. Не, не в моите очи. В твоите собствени. Само че е толкова обидно, че е по-лесно да не го приемаш, и да си търсиш оправдания. (Което пък звучи срамно, но всъщност значи нещо чудесно – че вътре в себе си не си съгласен да си добитък, и че не можеш да се приемеш така. Че искаш да си човек. Че не си угоена душа, увита в лайна, а имаш ум и съвест – просто не си събрал решителност и истинност пред себе си да бъдеш човек с постъпките си.)

Да действаш като човек можеш да решиш само ти. Аз не мога да те накарам насила, нито бих, дори да можех. Ако ти не искаш да пазиш своето, не бива да бъдеш насилван. Трябва да бъдеш оставен да изгубиш каквото не си пазил – това е единственият начин да се научиш. Затова и принципно нямам право да те моля да дойдеш на протеста, колкото и да ми е тъжно за природата и прочее… Само че те са сред моите приоритети. Аз не искам да ги изгубя, а не мога да се преборя за тях сам. Затова те моля да ми помогнеш. И ти казвам, че иначе пък аз няма да ти помогна, когато си в нужда. Как реагираш? Идваш, за да ти помогна пък аз друг път? Или не идваш, и приемаш, че няма да ти помогна, след като ти не си ми помогнал? Това са двата честни начина.

Никой от двата. Обиден си.Ако беше избрал някой от двата честни начина, нямаше да изпитваш обида, нито щеше дори да проумяваш какво може да е обидно в думите ми. Обидното в тях е, че ти показват как нещо в теб иска да получава, но не иска да дава. Как не си каквото се чувстваш, и би искал да бъдеш. Затова и търсиш оправдание в емоционалността и човешкото.

И надали ще ми простиш, че те лиших от това оправдание. Защото смяташ, че си опозорен от обясненията ми, ако не и оклеветен. Но истината е, че оправданието с човешкото е вярно. Който не е бил в точно такава ситуация, нека ти се смее или да те презира. Аз съм бил неведнъж – нямам очи да хвърля камък по теб. Но дано ми простиш, че се мъча да ти покажа, че тайно от себе си се опитваш да излъжеш себе си.

Не съм фанатик. Просто искам да има чиста природа, и чисто общество за всички нас. Или поне за тези, които поне веднъж са си мръднали пръста да направят нещо, за да ги имат. Уви, няма как те да ги имат, а другите не. Но мисля, че всеки, който разбира себе си, би помагал. Затова и пиша този километричен ферман.

Днес получих писмо от един мой добър приятел, когото уважавам. (Няма да спомена име – зная, че той чете този блог; ако реши, може да разкрие кой е.) Цитирам част от него:

На 28 януари ще се съберем, за да проверим доколко е започната някаква работа по тези искания. И ако не е – как реагираме ние, _работодателите_, когато служителите ни не си вършат работата.

Ако НЯМА начин да се доберете до София, или сте НЕПРЕОДОЛИМО възпрепятствани да дойдете на площада – бъдете с нас тук:

What Are The Pros and Cons of Period Timber Sash Windows?

– и в мислите си.

Ако не дойдете, защото не подкрепяте идеята; или защото сте на работа; или по някаква друга _необективна_ причина… направо цитирам какво написах в сряда:

Ако и другата сряда сме толкова – 2000 души с клизма, – се заклевам пред всички неподкрепящи, неприсъстващи и/ли друг вид добитъци, писмено и тържествено, когато някой ден ме потърсят за помощ, лично мене, да им обърна гръб. По веднъж за всеки път, когато са ни били нужни, а ги е нямало.

Всеки има право на личен избор. С горното правя моя.

Писмото ме накара да се замисля. След доста размисъл, му отговорих:

Резултатът е предизвестен. Няма да се съберат и толкова даже.

Но се чудя дали не се дължи на точно тази позиция – че ако другите не помогнат, и ти вече няма.

Минал съм през тази мисъл преди доста време. В някои случаи даже съм я прилагал на практика – обявих, че отказвам да даря за кампанията в полза на Дарина, заради всички неподкрепили протеста пред парламента срещу даването на пари за луксозни лимузини вместо за лекарства за болните. С надеждата, че толкова безчовечна позиция ще събуди поне някои добитъци.

След това си дадох сметка, че българите не сме дори добитъци. Добитъкът поне почва да се безпокои, когато колиш друг добитък пред очите му. Ние – не. (Знам, че кампанията в полза на Дарина имаше горещи поддръжници и съорганизатори в София – колко от тях дойдоха сега пред парламента?) Че типичният българин се вълнува единствено от личната си изгода. И по тази причина не само няма как да я има. (Защото стандартът и качеството на живота в една страна се определят не от личните действия за сметка на всички останали, а от общите в полза за цялото общество – а типичният българин гони само личните, и бяга от общите като от чума.) Той не бива да я има, защото не я заслужава. Да му я даваш насила е точно така несправедливо и вредно, както да откажеш заслуженото на борилия се.

Нещо повече, нещата са свързани – където незаслужилите получават, заслужилите не получават. Заслужилите получават единствено където незаслужилите не получават. Не защото “не стига за всички”, а защото общество, което почита незаслужилите, винаги мрази и мачка заслужилите (прилича ли ти това на някоя държава?). Затова човек трябва да се бори по равно заслуженото да се получава, и незаслуженото да не се получава. Иначе няма как да успее.

След това обаче се сетих, че заслужилите могат да се преборят единствено ако се съберат заедно. А има само едно нещо, което може да ги събере – борбата заедно. (А тя е не само борба прегърбените бачкатори да получат малко по-добър и спокоен живот, но и овластените корупционери да получат не толкова добър и спокоен; отговаря на изискването по-горе.) Пък може би ако се съберем достатъчно единомишленици, ще започнем малко по малко да оказваме ефект дори върху добитъците. Те имат стаден инстинкт – ако сме много, може да успеем да ги излъжем понякога да помагат и за общото, а може би дори от време на време да се опитват да се замислят.

Обратното, отказът ти работи срещу тази клауза. Ако аз се бях отказал тогава наистина, сега пред парламента често щеше да има един човек по-малко. (Може би и повече, защото има хора, които съдят по мен дали да отидат.) И тези като теб щяха да се отказват по-лесно, за да подсигурят пък това да се отказват по-лесно тези, които ще дойдат след тях. И борещите се биха останали завинаги разделени, и провалили се.

Разбирам емоцията ти – тя е и моя. Чудя се обаче дали въстаниците по време на робствата, възрожденците-учители, изобщо всички хора по света, които са се борили да го направят малко по-добър, не са минали през точно същото. Защото масата винаги е като много, много влажни дърва – бая огън трябва да видят, преди да подхванат. А много от будителите са успявали, и са правели света по-добър – за нас, защото тяхното време междувременно е отминавало, и са си отивали. Дали с отказа си не предаваме паметта им? И живота на нашите деца?

Не смея да ти предлагам рецепти как да постъпиш. Аз лично съм на принципа, че за всеки нечий отказ да подкрепи опита ми да се преборим за нещо общо, му отказвам една лична услуга. Ако мрънка и пита защо така, му обяснявам подробно и внимателно как това да имаш европейска заплата, да се грижат за здравето ми по европейски и т.н. е по-важно, отколкото да ти инсталират на компютъра някоя (най-често изпиратствана) програма. И как е справедливо и редно, след като той отказва да ми помогне за първото, аз да му откажа второто. Който разбрал – разбрал. Който не – на следващия протест пак ще го поканя. Да видим дали ненавистта му към ползата за всички не е по-слаба поне от мерака му за лична изгода.

(Доктор Кръстников, станете от гроба да видите колко прави са думите ви и днес…)

След това реших, че може би ще е полезно да пусна това писмо и тук. Надявам се приятелят ми да ми прости за нарушената тайна на кореспонденцията (всъщност, то и така е пратено до солиден брой хора).

Защо кадърните хора в България рядко са преуспели хора, защо губим битките не на бойното поле, а на дипломатическата маса, кауза пердута ли е гражданското общество в България, та все не се случва, защо българинът е толкова завистлив, защо се шири шуро-баджанащината, защо сме толкова дребнави, недомаслени и уважителни към лафа “Шамар да е, ама аванта да е!” – към тези въпроси можем да добавим още много подобни.

Преодолима ли е тази ситуация – отговор ни предлага книгата на д-р Никола Кръстников “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот”. Опит, който ни припомня класическата максима, че осъзнаването на проблема го смалява до половин проблем.

Текстът на книгата тръгва като реферат, четен пред Психологическото дружество в София. Издадени са като книга през 1922 година.

През 2001 г. великотърновката Румяна Николова попада на случайно оцелял екземпляр от книгата. Смаяна от точността и актуалността на наблюденията и констатациите, тя измолва помощта на Държавния военноисторически архив, за да успее да я преиздаде. Книгата излиза през 2008 г. Тиражът е само 200 екземпляра – както на повечето книги, които заслужават да бъдат изучавани в училище, и учениците да бъдат изпитвани на тях буква по буква.

Книгата е изпъстрена с много примери от практиката на автора. Ето каква диагноза например поставя той на интелигенцията – кажете, че не е 100% актуална към 2009 г.:

Трябва да се признае, че самолюбивите и амбициозните хора са истински нещастници, особено в една среда, каквато е българската. Завистта и самолюбието отравят и измъчват душата на нещастния български интелигент. Благодарение на тези чувства, у нас един способен младеж среща големи препятствия в своето развитие, в проявяването на своя талант. Докато в културните народи талантът се подкрепя и подпомага – създават се условия за неговото усъвършенстване и развитие – у нас той се спъва поради завист, самолюбие и произходящото от тях интригантство и клеветничество.

Особено развито е чувството завист у интелигенцията. Тя пречи сама на своето развитие, трови душата си с това низко чувство, което понякога се превръща в подла страст – и това се върши между всички – писатели, художници, артисти, журналисти, политици, лекари, адвокати.

Поради тази страстна, подла, глупава и дребнава завист, понякога цели интелигентски съсловия изгубват уважението, на което естествено би трябвало да се радват. Това чувство, което преследва издигането на една личност с унижение, с унижаването на друга, в края на краищата убива духовно целия колективитет.

Завистта у българите взема такива големи размери, поради душевно недоразвитие, поради липса на по-високи социални чувства: “Братска злоба мяра няма”. У нас няма писател, общественик, изобщо по-издигната личност, която да не е била опетнена, оклеветена, охулена.

Злобата и клеветничеството достигат понякога до такива дребнави и низки прояви, че публично се изнасят клевети и инсинуации от интимния, частния или семейния живот на хората.

Клюкарството у народа и злобната критика – клеветничеството у интелигенцията – са прояви все на същите ниски чувства – самолюбието и завистта.

Все на същите чувства се дължи характерът на нашите публични събрания и диспути. За забелязване е, че в подобни събрания ораторите говорят обикновено твърде много и то главно от желание да изпъкнат като сведущи по въпроса. Те излагат целия процес на мислене, а не резултатите от тоя процес. Често говорят дълго и то по странични въпроси, които малко или почти никак не се отнасят до предмета.

Все поради същата подбуда, те много често се нахвърлят за случайно изказани грешки, за неправилно употребени думи даже, от друг оратор. В тия диспути ораторът често занимава слушателите си не със собствени мисли, а излага мисли, заети от наскоро прочетени книжки или статии, които предава като свои. По тоя начин плагиатството в живото слово, както и в печата, се явява като резултат все на същите нисши чувства – самолюбието и тщестлавието.

Но озлобяването, дребнавите нападки и оскърбленията достигат до своя връх, понякога до побоища, когато от събранието трябва да се възприеме едно от многото изказани мнения. Всеки от ораторите, ръководени от самолюбие и тщестлавие, иска да прокара своето мнение, макар и в душата си да чувствува правотата на чуждото. Рядко в българско събрание, дето даже се засягат научни въпроси, между хора с едни и същи убеждения или научни схващания, ще срещнете публично оттегляне на своето мнение и признаване правотата на чуждото.

Но ако въпросите, които се разискват в такова събрание, засягат и материални или лични интереси на събралите се, то никога не може да очаквате отстъпчивост и толерантност в споровете. И ако някой по-издигнат в своето душевно развитие оратор или обществен деятел, отстъпи в спора от своето мнение, то обикновено го считат за победен, даже му се смеят. Направи ли това отстъпление против своите лични или материални интереси, то го смятат за глупав, за “епитроп”.

Бих могъл да дам много други примери от книгата, и добри към българина, и лоши. Но нищо не може да замени прочитането й изцяло, от първата до последната буква – само така дава пълната картина. Съжалявам, но не можах да я открия никъде в Мрежата. Авторските права върху текста са изтекли, но се надявам и издателката да даде съгласието си нейният текст (който е на осъвременен български) да бъде качен в Интернет. Предполагам, че немалко хора ще си купят книгата, след като я прочетат. Такава книга трябва да я имаш.

—-

Кой пък е тоя д-р Кръстников и откъде има морално основание да поставя диагнози на българския характер?

Цитирам Румяна Николова:

Ерудираният лекар психиатър, възпитаник на Военната медицинска академия в Санкт Петербург д-р Никола Гаврилов Кръстников е роден на 16 август 1880 година в Габрово. Родът Кръстникови се слави с обществената си ангажираност към съдбата на българския народ преди всичко на дело. Дядото, чието име носи д-р Кръстников, е държал известния Кръстник-Колчов хан в Габрово, където през 1869 г. по време на своята първа обиколка отсяда Левски. Двамата сина на Колчо Кръстников, Георги и Гаврил, се записват в учредения от Апостола революционен комитет. Баща му по-късно е сред четниците на Цанко Дюстабанов и сред българското опълчение по време на Освобождението.

По време на следването си в Санкт Петербург Никола Кръстников е добре приет в средата на руската интелигенция и е бил чест гост в дома на генерал Столетов. Като студент слуша лекции на такива световноизвестни учени като Иван Петрович Павлов и на Владимир Михайлович Бехтерев. След дипломирането си д-р Кръстников заминава за Тюркмения, за да помага при овладяването на избухналата там холерна епидемия, следвайки гражданския и човешкия си дълг към руското общество, дало толкова много за професионалното му развитие.

В началото на миналия ХХ век обстановката в Русия става все по-сложна и д-р Кръстников решава да се прибере в България, въпреки престижното назначение в клиничната база на санктпетербургската болница-институт “Света Мария Магдалена”. Като санитарен подпоручик взема участие във войните 1912-1913 г., а през Европейската война (първата световна) е вече санитарен поручик. Награден е с военни ордени и отличия.

Никола Кръстников е първият българин, хабилитиран по неврология и психиатрия. Забележителна е всестранната му дейност на общественик, университетски преподавател, учен изследовател, и преди всичко – лекар. Той е сред основателите на Българското психиатрично дружество. Умира на 23 септември 1936 г. от инфаркт. Преждеврененната му смърт се свързва с крайна преумора като инициатор, организатор и деен участник на Всеславянския лекарски конгрес в София през септември 1936 г.

Неговият “Опит за психологически анализ на нашия обществен живот” излиза през 1922 г. и продължва да е актуален с прозрените причини за недостатъците на българския характер. От нас зависи дали отново ще ги пренебрегнем или ще направим усилия да ги преодолеем.

Днес няколко партии подписаха договор за честни избори. И, както обикновено става в България, идеята е похвална, само че изпълнението – не винаги.

Всъщност, какво е изпълнението още не знаем със сигурност. Нямам предвид, че не сме видели още как този договор се спазва – това е ясно. По-интересното е, че не успях отникъде да намеря и да видя самия договор. А това вече е интересно, и в български условия леко (добре де, никак не леко) подозрително.

За съдържанието му се носят какви ли не слухове. Мой познат разказа например, че Огнян Минчев е давал преди подписването по Дарик радио интервю, което първоначално се появило на сайта на радиото, но само след минути изчезнало. Не съм успял да проверя дали е така, нито какво е имало в интервюто. Всичко, което знаем за договора, е че съдържа 9 точки, и е пълен с намерения за честност в изборите и срещу купуване на гласове. Но нито една конкретна дума… Хм?

Дочух нещо, което, ако е вярно, ме стряска сериозно. Става дума за идея подадените гласове да не се броят по секции, а да се докарват и броят в централни пунктове, след като бъдат смесени в общ куп. За да не можело купувачите на гласове да разберат ефективно ли е купуването им, по секции. Което според мен обаче е надгробен камък за всяка надежда за демокрация в България, и е направено с цел реалните гласове лесно да могат да бъдат подменяни с каквото реши един тесен кръг от хора и/или партии.

Като начало, купувачите на гласове имат чудесна система за контрол, която не се опира изобщо на данните от секциите. Гласоподавателят получава предварително от хората на купувача попълнена бюлетина. В тъмната стаичка той трябва да постави в плика нея, а да запази празната, която е получил от комисията. След гласуването трябва да отиде отново при хората на купувача, и чак тогава получава парите – срещу празната бюлетина, като доказателство, че не я е използвал. (Купувачът пък контролира хората си по бройката празни бюлетини, и т.н.) Това позволява на купувачите да контролират купуването на гласове на ниво не просто секция, а дори на отделен гласоподавател.

Като продължение, малкото елитни центрове за броене са чудесният начин бюлетините да бъдат “преброявани” от ограничен кръг свои хора. Всякакъв опит за присъствие и контрол на журналисти или граждани извън сговорилата се мафия може удобно да бъде отбиван със съображения за сигурност или други подобни глупости. Отделно от това, с урните по пътя към центровете за броене може да се случи всичко – опити те да бъдат съпровождани от независими журналисти или граждани могат да бъдат отбивани с какви ли не доводи, все така удобно. (Примерно ако специалните превозващи коли позволяват с урната да пътуват само двама-трима души.) А последващото смесване преди броенето подсигурява, дори ако се наложи наистина да ги броят, подмяната на бюлетините да остане скрита, или дори ако бъде разкрита някак, да не може да се проследи кой и къде я е направил.

Сегашният механизъм намесва в броенето на гласовете, като участници и контролиращи, десетки пъти повече хора, и така пречи на централизираните машинации далеч по-ефективно. Също така, той позволява точно локализиране на машинациите, за разлика от описания вариант. Описаният има само едно “предимство” – позволява тайно, недоказуемо и трудно проследимо преразпределяне на гласове от по-малките или още неспечелили влияние политически сили към утвърдените вече.

Дано да е само слух. С нетърпение очаквам пълният текст на споразумението да бъде публикуван.

Става дума за американския президент.

Не, не за Обама. За него още е рано да се каже. Едно е сигурно – огромните очаквания няма да позволят да остане в историята като “нищо особено”. Или ще ги оправдае, и ще бъде запомнен като велик президент, или няма да успее, и ще бъде запомнен като провалил се. Но от ново прасе и нов началник винаги е трудно да се каже каква свиня ще излезе.

По-интересният въпрос е как ще бъде запомнен Джордж Уокър Буш. Не знам дали в историята на САЩ има президент, оценките за който да са толкова полярни. А и да не бяха, не винаги обществената оценка в края на мандата на един президент е показателна как ще бъде запомнен. Много американски президенти са били смятани в края на мандата им за добри или дори велики, но днес имената им говорят нещо само на историците. Докато президенти като Линкълн, Труман, Кенеди бяха оценявани по времето си направо зле, но днес имената им са легенди. Какъв е критерият?

Личното ми впечатление е, че като големи и силни президенти биват запомняни тези, които са се борили за установяване на морален императив. Застъпвали ли са тази тема силно, дори големи грешки им биват прощавани от времето. Роналд Рейгън в много отношения се оплеска юнашки, но въпреки това ще остане сред големите президенти. Линкълн подлежеше на критика във всяко отношение, но отмени робството, и затова се води вторият или третият по величие президент за цялата история на САЩ. Кенеди беше плейбой и външнополитически авантюрист, но името му заслужено стана синоним на граждански права. Труман беше мижав във всяко отношение, но без колебание постави военната и икономическа мощ на САЩ зад обсадения Западен Берлин…

Къде се вмества по този показател Буш? Уви, надолу. Вмества се с оправдаване на нападателна война с лъжи, със създаването на концлагера в Гуантанамо, с кръстоносен поход срещу човешките права вътре в САЩ, с подкрепа на авантюристични ходове в още нестабилни след тоталитаризма държави… Съберете почти всичко, правено от великите американски президенти в подкрепа на моралния императив, обърнете го наопаки, и ще получите политиката на Буш-младши.

Затова и си мисля, че няма да остане в историята с добро име. Не заради глупостта си (доста преувеличавана от сатириците, и рекламирана от неумението му да борави с думи). А заради провала си като демократичен президент. Може би от него би излязъл един чудесен управник в тоталитарна, или дори не особено демократична държава – там, където се управлява чрез командване и здрава ръка. Но в истински демократичните държави се управлява чрез вдъхновяване на хората към добро.

Преди известно време писах за Тиодор Стърджън и “Бленуващите кристали”. И си позволих следното мнение:

Западният тип научна фантастика (извън на моменти досадно християнски морализъм) рядко прелива от човечност. Героите там най-често колят и стрелят, без да си задават морални и етични въпроси; оправдава ги само също толкова изкуственото злодейство на “лошите”. И за внимателния и самостоятелно мислещ читател никак не е трудно да види, че ако въпросните “добри” се окажат случайно не на неговата страна, най-често ще го застрелят или заколят без никакви скрупули и милост към човешкото в него, или към желанието му да има самостоятелност, свобода и собствено мнение. (…) Е, Стърджън никога не е бил сред авторите на “фантастиката на омразата”. (…) Накратко, Стърджън е топлина и човечност.

Някои читатели тук не приеха това, и ме обвиниха в коментари, че несправедливо смятам други автори за недостатъчно човечни. Обещах да обясня защо смятам Стърджън за по-човечен от повечето други западни (и не само) автори на фантастика.

Да сравня един писател с всички по-известни други би било титаничен труд – може би полезен, но свръх възможността ми да отделя време и сили. Затова смятам да направя това сравнение с Толкин. Няма да е толкова пълно и убедително, но ще обясни причината.

Като начало, за мен Стърджън превъзхожда Толкин именно като човечност. Ако говорим за богатство на описанията, или на сътворения фантастичен свят, или за фундаментален принос към определен жанр на фантастиката, определено Толкин е далеч над Стърджън. Но опрем ли до човечността, Стърджън излиза напред: give credit where credit is due. Не че Толкин е човеконенавистен или безчовечен: просто Стърджън дава повече.

Когато говорим за Толкин, обикновено имаме предвид цикъла “Властелинът на пръстените”. Той е построен върху директното противоборство на доброто и злото; би могъл да бъде разглеждан като учебник по теология за деца. Това му дава огромна сила и богата база за художествено съвършенство, но неизбежно поляризира отношенията вътре. (И тъй като Толкин е реално основоположникът на фентъзито, това е дало отражението си върху повечето произведения в този жанр.) А полярността неизбежно ограничава човечността.

Почти всички герои (и главни, и второстепенни, и масови – напр. цели народи) при Толкин са поставени пред избор: или с доброто, или със злото. В реалния свят толкова тежки и наложителни избори са изключително редки, и много хора остават някак по средата, лутат се и често сменят страна, или пазят баланс. В историята на Средната земя такива герои са изключително редки: почти всички там са или добри, или зли. А рязкото делене на “добри” и “зли” винаги предразполага ума ни да мисли в черно-бели рамки, и да решава еднозначно, а не да търси разбиране и съгласие: съгласие между доброто и злото априори не може да има, споровете между тях в Толкиновата вселена се решават със сила.

Правейки избора си, героите се оказват привлечени непоправимо от избраната страна, и почти без изключение остават с нея завинаги – без колебания, без опити да се откъснат, и ако са на страната на злото, най-често без въобще шанс да се поправят. Изключения се допускат само за най-висшите в злото, Саурон и евентуално Саруман: те получават поне малък шанс да се поправят, който обаче никой от тях не използва. Всички по-дребни – балрозите, орките и пр. – са непоправимо зли, и трябва да бъдат убивани. Дори Мъртвите, които идват на помощ на Арагорн, го правят само защото са обвързани от клетва, а не защото имат и най-дребна искрица добро в себе си.

Чести са случаите, когато злото корумпира и завладява някого, и това като правило е безвъзвратно. Почти единствен пример за обратното са корсарите от Умбар, които (заплашени от страховитата военна мощ на Арагорн!) престават да са заплаха за възродения Гондор.

Не мога да отрека, че Толкин е усетил тази черно-белота, и се е опитал на места да я поправи. Елфите “се грижат за Ам-гъл с цялата доброта, която могат да открият в мъдрите си сърца”, казва Гандалф. Пак той измежду всички посланици на Айнурите успява именно защото е най-много доброта и състрадание от всичките (и се жертва, за да спаси света от едно зло). И пак той разбира, че милостта на Билбо над Ам-гъл вероятно е била косъмът, който е удържал света в критичен миг. Но дори така, той не е точно всеблаг: има достатъчно моменти, когато той изобщо не се замисля – а, поне в някои, би могъл поне да пробва.

Също, скритата зад неговата благост черно-белота на света отправя сублиминално, но недвусмислено послание: мъдрите и могъщите могат да са и благи, но обикновените – не: светът е черно-бял, доброто печели единствено чрез клане и избиване на злото. А повечето читатели, дори децата, много добре и много неусетно възприемат именно сублиминалните послания. (Филмът беше запазил този дух на книгата отлично; нищо чудно, че скоро след излизането му екипът дружно обясняваше по пресконференции как по никакъв начин не искат филмът да бъде отъждествяван с войната в Ирак, или която и да е друга.)

Може да се говори още много, и да се дават още много примери – и за католическите влияния в книгата, и за влиянието върху нея на на Втората световна в Африка (където Толкин-син служи в британските ВВС), и какво ли още не. Уви, съотношението им обаче не се променя.

Всъщност, Толкин има и доста други художествени творби – не бива да бъде съден само по този цикъл. В “Листо от Нигъл” например той обсъжда именно изкуплението на греховете, и възможността да се поправиш – но дори там, нещата са по религиозному черно-бели. (Всъщност, изразът не е добър: повечето истински религиозни хора са много човечни.) Възхищавам му се за художественото величие, за красотата, за какво ли не още – но не за човечността. Да, книгите му не са безчовечни – човечни са, но повечето книги на Стърджън ги превъзхождат в това отношение.

Да вземем например “Бленуващите кристали”. (“Повече от човешки” и “Бавно ваяние” – Калине, благодаря за невероятния превод на името! – са още по-добри примери, но и така става.) Как са разгледани там доброто и злото?

Доброто е навсякъде. Срещаме го и в панаирните уроди, и в случайните хора. Хавана и Дейна са готови да рискуват работата си, за да помогнат на Хорти. Блуит трепери от мисълта какво ще стане, ако другите хора научат, че малтретира Хорти. Людоеда дори за миг не се замисля дали да превърже съсипаната ръка на хлапето, или не. Хорти отсича собствените си три пръста (които пак ще пораснат, де – не е голяма жертва, но все пак), вместо да посече Блуит (който веднъж вече му е сякъл пръстите! Представете си как примерно Арагорн решава да нарани себе си вместо някой орк, който вече е успял да го ръгне веднъж, от морални съображения…) Човечността е навсякъде наоколо, пряка и косвена, показана или подразбрана.

Човечност излъчва и отношението към героите. Всеки от тях е индивидуалност, със собствени недостатъци, които обаче не са се появили от добро. Людоеда е гаден, но историята му те кара да го разбереш напълно, и да го съжалиш, въпреки че не приемаш действията му. Всъщност, може би неговата история е най-човечната част на книгата – историята на един лош човек, направен такъв от обстоятелствата, изплакана и изстрадана. Бързо откриваш, че да го осъждаш, че е лош, е все едно да осъждаш Хавана, че е джудже, и не е порасъл. Някак… не можеш вече да го отпишеш с чиста съвест. И когато Хорти го убива, за да спаси Дийна, изпитваш болка, че вместо това Людоеда не е получил топлината, която да го върне към хората, да го извади от злото. (Не зная за вас, но поне аз не съм усетил у Толкин съжаление към избитите орки, че не са получили възможността да станат добри – или към Саурон, или към Саруман.)

Дори Арманд Блуит, който е “черен отвсякъде”, по всички правила, всъщност не е зъл. Той откълцва пръстите на Хорти по невнимание, но без нито капка умисъл. Малтретира го жестоко, но не за удоволствие, а за да го научи да му пази спокойствието. Шантажира момичета за секс, но не изпитва удоволствие от самия шантаж – само търси кефа си. Готов е да измъчва Хорти или който и да е друг до смърт, за да научи нещо важно – но не се радва на мъчението им. Блуит всъщност е безчувствен егоист, и точно това го прави да изглежда толкова черен, но не изпитва удоволствие от вършенето на злини. От гледна точка на свършеното разликата не е голяма, но в отношението ни към него е огромна, ако и фина. Да, много от нас умират от кеф, когато той хвърля топа. Но остава разбирането – той е толкова гаден просто защото е егоист. Нещо като “нищо лично, просто бизнес”. И започваме да си задаваме въпроси за себе си, и цената, която сме готови да накараме другите да платят, за да получим каквото искаме. А това е дълбок и личен урок по човечност.

… Не зная. Може би за някого това сравнение не говори нищо, и не може да му направи разлика в човечността на двамата автори. За мен разликата е като между ярък летен ден и хладноват есенен – пак слънчев, пак игрив и с топли лъчи на слънцето, но нищо подобно на палещото лято. Надявам се всички да успеят да разберат тази разлика. Няма да обяснявам защо.

На 14 и 15 – кога навреме, кога не – успях да мина през мястото на протеста. Поговорих си с поне десетина от полицаите и жандармеристите там. И в едно отношение бях впечатлен.

На протестите след 14 декември 1989 г. се сблъскахме с кордон от милиционери. Тогава ми направи впечатление нещо, което ги обединяваше – излъчваната от тях омраза към нас, митингуващите. Пламтящото настървение не да ни пребият, а направо да ни избият при пръв знак. Не се учудих много – тогава това и очаквах. Комунизъм. Милиция…

На надигането през зимата на 1996-97 г. полицаите бяха различни. Пак бяха готови да връхлетят и пометат митингуващите при заповед. Пак бяха готови да бият до смазване. Но ги нямаше садистичното желание да действат точно така, личната омраза към митингуващите. За тях бяхме просто някакви абстрактни врагове, които трябва да бъдат премазани, защото се опитват да вършат лоши неща.

Сега момчетата в униформа ме възхитиха. Бяха възпитани. Бяха добронамерени – спазваха си заповедите, но почти всички с удоволствие съдействаха на объркали се граждани. И у никого не усетих някакво специално желание да бие до самозабрава – дори в четвъртък, след като бяха замеряни с какво ли не. Беше някакво добродушно “вие протестирате, ние охраняваме, нека всеки си върши своето по културния начин”.

(Познат днес ми спомена, че в разговор един от полицаите направо му е казал: “Абе, и ние мислим, че ония трябва да си ходят, ама такава ни е работата, да ги пазим – иначе ще ни уволнят, пък и ние семейства храним…”)

Не съм поклонник на полицейската бруталност. И не съм проспал бруталните полицейщини след протеста на 14-ти в уличките отзад и в парковете. Но тези разговори ми помогнаха да се пробудя от параноичния черно-бял кошмар, в който всеки полицай е враг и зло. Да разбера че както между митингуващите имаше лумпени и вандали (освен провокаторите), така ги има и сред полицаите, и не те са истинското лице на никоя от страните.

А както огромното мнозинство митингуващи са достойни хора, излезли на оправдан протест срещу золумите на властниците, така и мнозинството полицаи са най-обикновени хора, които страдат от същите тези золуми, и го знаят. Които се опитват да си вършат работата, както им е наредено, и да пазят порядъка и закона, за да не настане хаос – но и разбират добре в какво протестиращите са прави. И нямат желанието да са верни кучета на овластените престъпници, и да пребиват всеки, надигнал се срещу своеволията на тези престъпници.

Накратко – че загражденията между нас и полицаите са изкуствени. Че всъщност сме от една и съща страна на барикадата с тях. А от другата са престъпниците във властта и престъпниците от улицата. Парадоксално обединение на двете крайности? На пръв поглед – да.

Но след това се досетих кой е подсигурил за митинга провокаторите, а може би и немалка част от “редовите” лумпени и вандали. И единството на престъпниците от върха и дъното започна да не изглежда толкова странно.

А след това се сетих и кой докара обществото ни дотам лумпенството и вандализмът да са единственият начин за съществуване, единственият отдушник, единственото хоби и битие за огромен брой хора, и млади, и вече не млади. И в момента не мога да си представя едните престъпници без другите: тези от върха създават с действията си класата на тези отдолу, а тя е удобният им слуга и инструмент.

Време е да разберем кои всъщност са на наша страна, а кои са ни врагове. Време е да знаем, че полицаите (поне редовите, поне повечето) са част от нас. Че истинските ни врагове са престъпниците, без значение дали във властта или от улицата. И че силата на престъпниците е в нашето разединение – например между протестиращите и полицията. Време е да ги лишим от тази сила. Време е да разберем, че сме едно, че сме срещу измекярите във властта заедно.

Затова и охотно ще подкрепя идеята да отидем в 11 часа на 17 януари пред сградата на МВР, на ул. “Шести септември” 29, и да подкрепим протеста на полицаите. Те страдат от същите неща, както и ние. Управляват ги същите измекяри. В един и същи казан сме. Нека престанем да правим този казан “български”, и да дърпаме обратно вътре който се помъчи да излезе. Нека помогнем на другите да излязат – може би някои от тях пък после ще помогнат да излезем ние.

Защото, ако искаш да излезеш от казана, трябва да го заслужаваш. Което значи, че трябва да си дадеш труда, примерно да ходиш на протести. Но има и морална страна, а тя е – за да заслужаваш да не си в казана, трябва да си готов да помогнеш на другите, които искат да не са… Нека бъдем истински, достойни хора. Нека докажем, че заслужаваме да не сме в казана, като помогнем на полицаите да не бъдат. Като подкрепим техния протест.

Още не зная каква форма ще е подходяща. Мислех да отидем да ги “охраняваме”, но не зная дали шегата ще бъде разбрана правилно, като подкрепа за тях. Може би този призив е по-адекватният – простичко да си закачим по една бележка с подкрепата си за тях, в прав текст.

И искам да призова всички – не вършете золуми, било то дори в подкрепа на полицаите. Не носете оръжие или опасни предмети, не вдигайте патардия до небето, не блокирайте улици, не горете портрети. Просто бъдете там, и показвайте подкрепата си за полицаите. Това е, от което властниците ни ще се уплашат много повече, отколкото ако атакуваме и сринем сградата на МВР. Защото няма да имат зад какви лъжи да скрият, че са се оказали сами срещу целия окраден от тях народ – дори срещу органите, които трябва да ги пазят. Носете си документите… и бъдете хора.

… Може би за някои протестиращи, пострадали незаслужено от полицейския побой, няма да е лесно да приемат този призив. Искам да ги попитам – съгласни ли сте да ви слагат наравно с лумпените, които замеряха и удряха полицаите, без да имат повод? И които са оправданието на лумпените сред полицията пък да пребие вас?… Ако не сте, не слагайте и всички полицаи в един кюп. Който от тях се е осъзнал до степен да протестира пред МВР, надали би пребивал протестиращи за удоволствие. Подкрепете свестните хора в полицията – това е доказателството и за вашата мъдрост и свястност.

Преди всичко – най-важното: УТРЕ, 15 ЯНУАРИ, ОТ 11 ЧАСА, ПРОТЕСТЪТ ПРОДЪЛЖАВА.

—

Не успях да бъда пред Народното събрание точно за прословутия момент на атаката на полицията. Но бях в доста други моменти, и гледах и заснети филми – а понякога забелязвам неща и си задавам въпроси, които повечето хора пропускат.

И така, поред:

Почти всички атаки срещу полицаите бяха направени от една доста еднородна групичка. 17-18 годишни младежи с еднотипни облекла и еднотипни маски за лица.

– Защо толкова внимаваха маските им да ги скриват добре не толкова от полицаите, колкото от хората около тях и от камерите? С какво е по-страшно ние да разберем кои са, отколкото полицията да го разбере?

– Защо, когато нападаха полицаите, винаги ритаха и удряха само по щитовете им? Аз поне не видях удар, насочен другаде; поправете ме, ако сте забелязали. (И добре че беше така – полицаите от охраната са просто хора като нас, престъпниците са други! Но не е ли логично да се предположи, че който не е провокатор би се целил другаде?)

– Защо полицаите нито веднъж не взеха бързи мерки срещу атакуващите от тази групичка? Ако мислят, че не биха получили подкрепата на истинските протестиращи, се лъжат!

– Защо, когато полицаите тръгнаха в атака, не докоснаха с пръст точно тези побойници? Те си личаха много добре, надали са ги забравили! Мирни протестиращи и дори случайни минувачи бяха смазани от бой, без да са мръднали пръст срещу никого.

Беше съобщено, че площадът е разчистен заради сигнал за бомба. Един командващ от жандармеристите, на въпроса защо са дошли и те освен полицията, ми отговори (културно и разбрано – благодаря му за това), че е заради сигнала за бомба.

– Само че от случайно подслушан разговор между две от момчетата му разбрах, че на едното “заради тия протестиращи му съсипали целия вчерашен ден”. Дали в жандармерията са нямали сведения от бъдещето?

– Сигнал за бомба – добре. Площадът разчистен – добре. А защо после цял ден никой дори не огледа да види има ли бомба, или не? Хайде добавете поне малко правдоподобност, така лъжата пука по шевовете очевадно…

Бяха арестувани, по данни на полицията, около 150 души. Били се били с полицията, били я замеряли с камъни, и пр. (Като гледам репортажите по някои телевизии, се чудя дали са от същия протест, на който бях. Спомням си за фалшифицирания по нареждане на Филип Боков репортаж от студентския митинг пред парламента през декември 1989 г. И въобще не се учудвам на мнението на Ирина Петкова, че пред парламента са ставали вандалщини и поразии – ако не бях присъствал лично, и аз щях да остана с точно това мнение от репортажите.)

– Провокаторите (защото определено бяха такива) замеряха полицаите само със снежни топки. Няколко деца между 12 и 16 години също хвърлиха снежни топки. (Камък не видях да хвърли никой, но по БТВ показаха полицай с бинтована глава – може и да съм пропуснал.) Защо децата, а и много абсолютно мирно протестирали, бяха пребити зверски, а провокаторите не бяха пипнати с пръст?

Напълно разбирам родителите на пребитите и арестувани деца. И от сърце и душа се присъединявам към думите на бащата на едно от тях:

“Искам да се извиня на всички деца, които протестираха днес. Защото там трябваше да са не те, а ние.”

… Има повече за писане за днешния протест, отколкото ще издържи да прочете и най-търпеливият. Ще завърша с отговора си на един укор по адрес на протеста:

Да, протестът не беше идеален. Имаше провокации, за които се знаеше още от вчера, че са поръчани. Имаше “съобщение за бомба”, за което МВР-шефове знаеха още преди появата му, а много други не знаехме, но се сещахме, че ще го има. Имаше и брутален побой на полицията, почти само върху мирните протестиращи, но не и върху провокаторите – за него само идиотите не се сещаха, че ще го има.

Това е, което ще бъде всеки протест срещу такива управляващи. Не защото ние, протестиращите, искаме да е такъв – искаме да е мирен и културен. А защото, ако ще да протестират ангели, престъпниците във властта винаги ще подсигуряват и провокаторите побойници и вандали, и фалшивите съобщения за бомби (а може и истински, за сплашване), и полицейското насилие.

И точно затова тези протести са толкова важни и нужни. Каквито има как да бъдат. Защото мястото на такива управляващи е не в парламента, а в затвора. И протестите са начинът да разберем, че можем да поправим ситуацията, и да спасим България от тях.

Из форумите на “Капитал” видях една идея, която страхотно ми хареса.

Нека си донесем по една-две стари обувки на протеста. Не, не за да замеряме сградата или депутатите. За да ги натрупаме на купчина пред парламента. Може и метли да донесем, и да метем около купчината, за малко веселба. И за да видят тези, които само гледат телевизия, че не ни е страх, въпреки заплахите на хора, на които мястото е не в парламента, а в затвора. (И те го знаят, по-добре от нас – затова и се опитват да ни плашат.)

(Изобщо, като нещата в държавата ни вървят толкова хубаво, защо управляващите направо се посират от ужас при идеята за протест? Дали случайно не са съсипали нещата като през зимата на 1996-97, ако не и по-зле, ама още да не се знае? Тепърва да предстои да гръмне? Аз не знам. Не съм им светил. Но те с гаранция знаят. Така че дали това предположение не е добре информирано, след като точно те го потвърждават?)

И още нещо. Създаден е сайт за виртуален протест. На него можете да се запишете сред протестиращите, ако не можете да дойдете на истинския. Да, истинският протест е незаменим – но ако сте в чужбина, или работата ви наистина не позволява да се отлъчите (такива работи не са много), бихте могли да подкрепите протеста онлайн.

Ще повторя: Сигурно немалко мизерабили ще се опитат да яхнат протеста, за да драскат за власт. Аз ще отида на него, въпреки тях. Защото който чака да дойде идеалното, че да помага, никога няма да свърши нищо добро – и така ще е по-истински враг на доброто и от злия човек, който поне може да бъде убеден и спечелен. И защото това или друго протестиране може да не докара на власт идеалния политик, най-малкото защото такъв няма – но ще ни научи мъничко да бъдем граждански активни, и да отстояваме своето срещу грабителите му. А това е, което може да спаси България. Единственото.

Извинявам се за неволната грешка. Протестът пред Народното събрание е на 14 януари, сряда.

А ето и един коментар, който отразява ситуацията право в десятката. Щом управляващите са почнали да бягат така панически още негонени, значи не само са гузни, но са и уплашени, че може да им бъде потърсена сметка за всичките золуми, грабежи и дебелоочия.

Да не забравяме обаче – освен съсипници те са и гьонсурати и наглеци. (В името на цензурността спестявам по-точните думи.) Не излезем ли достатъчно хора на протест, те ще насмелеят отново, и ще изнаглеят още повече. Затова още веднъж моля всички – зарежете си толкова важната работа или кеф поне за час, и елате да им напомним, че България е наша, а не тяхна бащиния. И че сме хора, с които трябва да се съобразяват, а не добитъци, създадени за доене, стригане и дране.

Утре е Видовден. Денят, в който ще се види какво управление заслужаваме – с това колко масово ще протестираме, ако то е корумпирано, крадливо и продажно. Търпим ли го, значи ни харесва, и е нужно и редно да имаме такова. И е престъпление да ни се налага честно и свястно управление, след като не го искаме.

Защото прадедите ни отдавна са казали: “Не ме гледай какво говоря – гледай ме какво върша”. Казаното по кръчмите, пред телевизорите и под юрганите е шум. Мучене. Истината какво искаме я казват действията или бездействията ни.

Време е да видим (и ние, и западноевропейците, и целият свят) какво заслужаваме.