Grigor Gatchev - A Weblog

Днес ми разказаха един очевидно скорошен политически виц:

Отишъл Буш на тайна среща с Путин, и му се оплакал:

– Съсипаха ни арабите с тия цени на петрола. Стига сте играли с тях, подбийте им малко цените, че да се освестим! Остава ми половин година, избори предстоят…

– Добре – рекъл Путин. – Ще им ги подбием. А какво печелим в замяна?

– Каквото си поискате, стига да не е нещо, дето хората ще се сетят, че е по ваше желание!

Стиснали си двамата ръцете, върнал се Буш в САЩ. А Путин и Медведев седнали да мислят какво да поискат. Каквото и да измислели обаче, все било очевадно, че Русия го иска. Накрая Медведев се отчаял:

– Измамиха ни пустите американци!

– Дай поне да се изгаврим за отмъщение – отговорил Путин. – Ще поискам да изберат за президент негър…

Само преди едно поколение това беше непредставимо. А днес е факт. Вярно е, латиносите гласуваха 2:1 за Обама, а черните американци – почти 20:1. Но скритият в картинката слон са белите – без техните гласове това нямаше как да стане. Родилният грях на САЩ, расизмът, още не е мъртъв, но този нокаут го превърна от мълчаливата идеология на мнозинството в позасрамена идеология на малцинство.

Браво на американците. Може да са тъпи, арогантни, всякакви. Но доказаха, че са повече народ, отколкото мърша. Свалям им шапка.

Дотук – добре. Изборите приключиха. Вече знаем кой ще е президент. Остава въпросът… кой ще е президент.

Управляването никога не е лесно. Обикновено идеологиите са различни, но реалното положение не оставя особен избор на управника. (Поне ако управлява хора, които няма да го оставят да ги граби безнаказано.) В криза това е още по-вярно. Ако беше спечелил МакКейн, щеше да трябва да приложи немалко от нещата, предлагани от Обама. Точно така е вярно и обратното – Обама ще трябва да приложи немалко от нещата, предлагани от МакКейн.

Това обаче не значи, че избор няма. Например между решаване на проблемите на САЩ (и света), или отвличане на вниманието. Големият проблем в момента е икономиката. Чувам, че Обама я е обявил за приоритет номер 1. Тепърва предстои обаче да се види ще го спазва ли, или ще прави войни и други глупости, за да отвлича вниманието на публиката от неспособността си да се справи. А изкушението да ги прави не е малко: кризата е дълбока, и изгазването няма да е бързо и лесно, независимо кой управлява. Така че изпитанието е сериозно.

Друг голям въпрос е поведението на САЩ като държава. При Буш то беше поведение на самозабравила се империя. Резултатът – световна омраза към САЩ, и рухване на имиджа им на морален лидер. Не зная дали Ал Кайда е тайно оркестрирана от щатски агенти, за да имат “враг”, но и да не е, надигащият се световен антиамериканизъм би я създал, и би поставил начело й психиатрични случаи… За останалото вече писах: начинът войната срещу тероризма да бъде спечелена е САЩ (и Европа!) да върнат имиджа си на морални лидери, на държави на свободата. Тогава корените на организации като Ал Кайда ще изсъхнат, редиците им ще се свият, а лидерите им и техните бъдещи заместници ще потеглят обратно към лудниците. Това зависи пряко от Обама, и дали ще го направи, или не, е въпрос на личен избор.

Стои и въпросът с вътрешните свободи на гражданите в САЩ. Логиката “Буш” изисква полицейска държава, която да следи всичко и всеки, за да ги “пази от терористи”. (Като се премълчава дали ако живееш в такава държава ти трябват терористи…) Неразделна част и от свободата на живота в САЩ, и от моралното им лидерство обаче е спирането на полицейщината и бигбрадърството, и връщането на свободите, които дълго време бяха гордостта на тази държава. Които показаха и доказаха на хората от комунистическия блок, че живеят в империя на злото, и че истинската свобода е тази на Запада. Които постигнаха това, което не можаха да постигнат всичките страховити въоръжения на НАТО – събориха соц-лагера и СССР.

И които и сега са не по-малко нужни. Русия е почти толкова тоталитарна, колкото и СССР преди. Надигащата се световна сила Китай – също. Единственият начин те да бъдат победени в дългосрочен план, не като страни на хора, а като държави на злото, е моралното лидерство на гражданските свободи в свободния свят. На пръв поглед освобождаването на живота в САЩ може да изложи американците на риск. На практика обаче именно то е, което ще ги спаси от този риск. И изборът дали да тръгне по този път отново е изцяло на Обама.

Доколко чудото от Илинойс е с развързани ръце да направи тези неща? Не напълно.

Като начало, ще трябва да се съобразява с цвета на кожата си. Един бял президент може да прави почти каквото му хрумне: ако е изключително либерален, да провежда без колебание изключително либерална политика. Първият черен президент обаче не може да си позволи такава волност – той е длъжен да е умерен, за да не развали имиджа на расата си. Ако не е, ще рискува да засили вътрешните напрежения, вече сериозни покрай Буш. Да, ако успее да се справи с икономиката задоволително, ще има доста мандат за либерализъм, но… ако.

После, демократите в момента имат масивно мнозинство и в Конгреса, и в Сената – на теория ръцете му са развързани. На практика обаче мнозинството в Сената не е достатъчно, за да спре републиканците да блокират законодателни инициативи чрез процедурни трикове. Също, Обама притегли гласовете на умерените избиратели – но това означава, че в Конгреса и Сената има повече “десни” демократи, които не бива да бъдат отчуждени. А в същото време избраните републиканци са предимно по-десни от обикновено, което пък ще ги сплотява допълнително.

Най-сетне, наследството на Буш е наистина отровно. Едновременно две войни, и двете батакдисали по-зле и от Виетнам. Срината икономика. Изнесена промишленост. Колосален външен и вътрешен дълг. Изобщо, кажи-речи едно светло петно няма в картината. Такава ситуация би била изключително трудна за преодоляване дори за много силен президент с огромна подкрепа.

Подобни ситуации обикновено се изгазват не с умел мениджмънт, а с “идеологическо” управление. Обичайният начин, хората да бъдат манипулирани умело, не е достатъчен – те трябва да бъдат вдъхновени. Обама се оказа много добър в това (всъщност точно то му спечели изборите). Не продължи ли обаче и в управлението по същия начин, няма да успее. А да управляваш с идеология е много по-трудно, отколкото да спечелиш избори с идеология. Изкушението да се превърнеш от идеолог в мениджър е много голямо, и не зная дали няма да му се поддаде. Управленският му опит до момента е почти никакъв – няма как да се прецени какво да се очаква от него.

Накратко – знаем кой спечели изборите в САЩ, но само на пръв поглед. Всъщност не знаем кой е той, и какъв е. Предстои ни тепърва да научим.

– Найш колко ми дреме къде ще паркират? Техна си работа – сепна ме нечий глас.

Огледах се. Докато вървях замислено по тротоара, бях стигнал до място, където работници слагаха колчета срещу коли. Отстрани двама възрастни мъже, вероятно познати, може би съседи от сградите наоколо, кротичко спореха:

– Недей така бе, Тоше. Погледни, тротоарът е към четири метра широк. По закон кола трябва да остави 2 метра до стената, пешеходците ще минават спокойно. Какво ти пречат колите?

Спрях да огледам ситуацията. Често паркирах на това място, като идвах до клиенти. Ако продължат до края на улицата, а сигурно ще продължат, вече няма да има как да се спира. Гадоооост. Ще трябва да паркирам на повече от километър оттук, и да губя по двайсетина минути. Недай боже пък да се наложи да пренеса от или до колата някой по-сериозен UPS…

– Е като не пречат, що тогава слагат колчета? За да харчат пари ли? – Диалогът отстрани продължаваше.

– Парите са от моя и твоя джоб, що да не ги харчат? А защо ги слагат – за да пращат колите на платените паркинги, и на сините зони, да пълнят гуши общината и разните им фирми на баджанаци.

– Че аз карам ли ги да идват с коли по центъра? Колко от колите тук са на хора от входа? Половината със зор. Останалите са на хора от офисите, идват с тях на работа. Не могат ли да идват с автобуса?

– Защо да идват с автобуса, като може с кола? По-удобно им е…

– Бах им таковато. Аз се дрънкам в автобуса, те ще ми се правят на тежкари с коли. Щом аз мога с автобус, и те могат. Може па и да не дойдат на работа точно на високи токчета и с курвенски тоалети! – заби гордо кола анти-автомобилистът.

Опонентът му премига – не знаеше какво да отговори. На мен обаче ми стана весело, и реших да се намеся:

– Извинявайте, господине… да се пътува с автобус не е лесно. Често ли пътувате?

– Всеки ден по два пъти! – гордо се изпъчи човекът. – Верно че е голяма тъпканица, ама нищо не ми е станало.

– И искате и тези с колите също да пътуват с автобуса? Щом вие можете, и те могат?

– Именно! Какво ще ми се правят на важни. Знаете ли колко по-чист и свободен ще стане центъра? Хем и той ще си паркира по-лесно колата – кимна мъжът към събеседника си, който стоеше отстрани и ме гледаше хитро. Май усещаше, че готвя някакъв номер. За момент ми стана жал за анти-автомобилиста, но продължих:

– Много по-свободен ли ще стане центърът, според вас?

– Ухааа! Половината народ вече пътува на работа с коли, ако не и повече. Знаете ли как ще се изчисти тук, ако си оставят колите в къщи? Тука са… четири… шест… осем… единайсет коли в момента. От тях… две… пет са на хора от кооперацията, останалите шест са на хора, дошли с тях на работа. Половината коли ще изчезнат!

– Разбирам… Прилична кооперация си имате. Шест етажа по два апартамента?

– На два от етажите са и по три! – гордо кимна човекът.

– Общо четиринайсет. И имат само пет коли?

– А, не са само пет. – Той бързо запресмята на пръсти. – Още пет… не, шест коли има.

– А къде са?

– На работа са сигурно. Вечерта бяха тук всичките…

Събеседникът отстрани вече се смееше на глас. Подтиснах желанието да се присъединя към него – не бях свършил още.

– Значи към… половината хора, да кажем, пътуват на работа с коли, другите – с градски транспорт?

– Там някъде ще да е.

– А като направят невъзможно да се пътува с коли, с какво ще ходят на работа шофьорите?

– Как с какво? С градски транспорт, нали това обяснявам.

– Аха… Кажете ми, като тръгнете сутрин на работа, ще ви хареса ли, ако в автобуса има два пъти повече хора отсега?

– Че то няма как да има два пъти повече хора! Те и сега не се побират, чакам по два-три автобуса, докато успея да се вредя! – Човекът май упорито не разбираше какво се мъча да му кажа.

– Ако спрат колите, ще има два пъти повече хора. Шофьорите няма да имат как да идат на работа, освен с автобус – търпеливо поясних аз.

Внезапно лицето на събеседника ми просветна за миг, след това помръкна. Помисли минута-две старателно, след това проточи неуверено:

– Ами, общината сигурно ще пусне повече автобуси. Ще измислят нещо, ще направят нещо. Не може да оставят хората така. С гаранция ще се измисли нещо…

Продължих си по пътя – бях закъснял. И се усмихнах тъжно на наивността на човека. Очевидно не му хрумваше, че два пъти повече автобуси отсега са страшно много пари – и за возилата, и за гаражи за тях, и за заплати за персонал, и какво ли още не. И че приходите от билети надали ще покриват тези разходи – общините са прочути с това, че стопанисват на загуба транспортни линии, от които реалният бизнесмен печели прилично. Че надали има откъде да паднат експресно няколко хиляди новообучени шофьори, да се материализират от въздуха още толкова трамвайни и тролейбусни пътища, да се съградят за година останалите диаметри на метрото. Накратко – че това, което си представя той, не е възможно технически.

Отделно пък не е реално политически. И сега пътуващите с градски транспорт в София се блъскат и гъчкат както сигурно само в най-западналите страни от Третия свят. На времето токийското метро ме изумяваше като претъпканост – за последните 10 години то се пооправи, а софийските автобуси задминаха най-лошото му положение. И общината непрекъснато приказва как ще оправи транспорта, ще пусне повече коли и какво ли не още, но не си мръдва пръста. Защото линиите и така са на загуба, а ако по тях за същия брой хора се пуснат и повече автобуси или мотриси, съвсем ще потънат…

Не това имах предвид обаче.

Драгият ми събеседник беше видял в колчетата решение, което спасява лично него – ще има по-малко паркирали коли, ще е по-приятно. (Не се беше замислил, и грешеше – но това е без значение.) Затова го подкрепяше, без да се замисли, че така прецаква стотици хиляди хора. И че тези стотици хиляди неизменно и задължително, точно както е винаги и във всичко, ще направят пък неговия живот черен. Не за отмъщение, а защото нямат как иначе. Идеята “спасявам се поединично” беше затъмнила в ума му не само това, че така съсипва другите, но дори това, че и той ще бъде прецакан.

Преди време бях писал, пак за колите, за инициативата на Столична община да “разреши” на живеещите да паркират колите си пред жилищата, срещу (не дотам) скромно заплащане. Много от коментарите, за мое смайване, бяха убедени, че това е правилно, и така центърът ще се изчисти от коли. И че “синята зона” трябва също да стане по-скъпа, и т.н.

Да, всеки има право на мнение. Но и всеки има правото да анализира мнението на другите, и да си прави преценката за него и за тях. Почти всички тези мнения ми направиха впечатление с една и съща логика – “аз съм по-богат от повечето хора, мога да си позволя да плащам повече от тях – ще подкрепя идеята, ще ги прецакам да си махнат колите, и ще паркирам на тяхно място”. Класическо “прееби-другарче”, може би не умишлено, но абсолютно… Чудя се, как да обясня на тези хора, че просто така няма да стане?

Да, отначало ще се получи. И те гордо ще паркират, а по-бедните прецакани ще ги гледат накриво. Само че те ще са се вредили, и ще са глухи и слепи за околните… Но след това цените ще скочат още. После и още. Докато не станат непосилни и за тях.

Тогава внезапно ще пропищят. Ще ги озари идеята колко лошо и несправедливо е така, колко е нахална общината, и каквото още щете. Ще започнат да мрънкат и хленчат, както може само някой, който е свикнал да прецаква другите, но този път е бил негов ред. И за нищо на света няма да могат да разберат защо по-бедните, които още преди това са били разкарани, не им съчувстват, и не ги подкрепят. Защо им се подхилват, а може би и направо подиграват.

А своята досегашна позиция ще продължават да чуват, заявена убедено, от шофьорите на фирмени коли. (Парите за паркиране ги плаща фирмата – какво значение има колко са?) Да, вече ще им звучи ужасно неубедително, и просто няма да разбират как е възможно при тези престъпни цени да подкрепяш идеята. И ще бистрят по кафенетата и в къщи с горчилка какъв егоист е българинът, и как гледа само своето, а не подкрепя другите.

(Да ги утеша – ще дойде ред и на шофьорите на фирмени коли. В момента, в който шефът каже: “Много нараснаха разходите – заплати ли ще съкращаваме, или служители?”. Тогава и те внезапно ще прогледнат колко вредни и страшни са големите такси за коли, и ще пропищят от тях на свой ред… Поединичното спасяване винаги води до давене.)

Колите и таксите им са само един пример. Българите сме такива във всичко. Затова и сме толкова пропаднали – защото признаваме само поединичното спасяване. А да живееш в общество означава да можеш да се спасяваш предимно, или почти само колективно. И е достатъчно престъпник на власт да ни “затопля водата” постепенно, за си направи супа от всички нас – всеки път, когато някой изпищи, другите дружно ще му отказват помощ. Първо един, после друг, трети… до последния. Честито!

Спасението е простичко, но и много трудно. Сигурно втръснах на всички вече с Ганди, но пак ще го цитирам – “Бъди ти промяната, която искаш да видиш в света”.

Преведено на съвременен български – като видиш някой закъсал, не се прави на разсеян, а си мръдни задника да му помогнеш! Дори ако трябва да се понапънеш. И без да въртиш тънки сметки дали ще си получиш помощта обратно с тлъста лихва. Мръдни си шибания задник и помогни на закъсалия, даже ако се вътриш! Иначе такива като мен ще ти серат всеки път на главата, заслужено и с кеф!

Дано тази изказна форма да стигне и до тези хора, които е нужно да го разберат.

Тези дни по случайност успях да прочета една още непубликувана статия на проф. Румен Георгиев, финансист и преподавател в СУ. Тя ме наведе на куп рошави мисли, които ми се ще да споделя.

Статията беше на тема кризата, и ефектите й у нас. Уви, вече ми се е омешало в главата кое беше написано в нея, и кое ми хрумна като извод; смятайте всичко свястно и вярно за дошло от статията, а всички грешки и глупости за мои изводи.

Много се тръби, че финансовата криза няма да има особено отражение у нас. Че тя удря по банките с ниска ликвидност, и ще се отрази зле на държавите с голям външен дълг. А нас това не ни касае, защото банките ни са високоликвидни, и държавният ни дълг е малък. Боя се обаче, че това не е вярно.

Наистина, банките ни са сравнително високо ликвидни (повечето), но ликвидността им е в лева, а не в твърда валута. Да, левът е обвързан с еврото чрез валутен борд. Но същността на този борд е централната банка (или държавата) да поддържа валутен резерв, еквивалентен на левовете в обращение. А това в един момент може да се окаже невъзможно.

Една от причините е външният ни дълг. Задълженията на държавата ни към външни кредитори наистина към момента са сравнително ниски, под 3 милиарда евро. Стабилността на валутата ни обаче се определя от общата външна задлъжнялост на всички национални субекти, не само държавата, но и частните банки и фирми. А тя е огромна – превишава брутния ни национален продукт за година. (Това беше и причината наскоро кредитният рейтинг на България да бъде намален.) Така че стабилността на лева към еврото е под много сериозен въпрос.

И това не е най-лошото. Външнотърговският финансов баланс на България е силно отрицателен, разликата е над 1 милиард евро годишно. (Това е, което е натрупало толкова голяма обща външна задлъжнялост.) И тази разлика продължава да расте, дори в нормални условия. Причината е проста: потребяваме повече, отколкото произвеждаме, и внасяме разликата.

(Не, не работим по-малко отпреди. Работим дори повече. Но структурата на икономиката се влошава. Все по-малко се развива производственият сектор (промишленост и селско стопанство), все повече – преразпределителният сектор. Страдаме от “дезаводизация” и “хипермагазинизация”. Естествено и логично е това да не е на добро: теоретично стига дотам всички да работят, може би денонощно, за да продават, превозват, рекламират, облагат с данъци и такси, и какво ли не още, блага, които обаче никой не произвежда. Ако някой политик предлага програма, която да не предвижда драстични мерки за оправяне на този структурен дисбаланс на икономиката, той няма никакви шансове да ни доведе до добро.

Капакът на нещата е, че структурата на външнотърговските ни приходи е най-лошата възможна в криза. Ние разчитаме за постъпления на валута основно на две неща: инвестиции в България, и приходи от туризъм. Само че точно това са двете неща, които западат най-силно по време на криза: инвеститорите се боят да инвестират, и обикновените хора икономисват най-напред от туризъм. Тоест, с напредването на кризата и без това недостатъчните ни валутни приходи ще се сринат.

Резултатът от ситуацията е, че наличната в страната твърда валута изтича навън неконтролируемо, и това се очаква да се засили. Единственото, което може да се направи в такъв случай, е девалвиране на лева спрямо твърдите валути. Мои познати икономисти твърдят, че реалният курс на лева към еврото вече е от порядъка на 3.5 – 4 лева за евро. Невъзможно е да се предскаже докъде ще стигнат нещата, играят страшно много фактори. Не бих се учудил обаче да спадне и под 6 и повече лева за 1 евро – повече от 3 пъти под официалния. Такова положение няма как да бъде удържано дълго.

Допреди кризата имаше някакви надежди, че балансът може да бъде удържан при 2 лева за евро до приемането на еврото у нас (ако стане през 2011 г.) С унищожителните доклади на ЕС институциите за състоянието у нас приемането на еврото най-вероятно ще се забави. А кризата ще направи невъзможно да удържим баланса дори до 2011 г.

Накратко: Чака ни девалвация на лева спрямо еврото, и като последствие рязък скок, може би в пъти, на цените спрямо заплатите. Въпросът вече е не дали, а кога.

Отговорът не е лесен. Като начало, след 6 месеца ще има избори. Управляващите ще направят всичко възможно, за да удържат положението дотогава, дори с цената на мерки в стил бай Тошо. Ако кризата в света не стане внезапно много лоша, вероятно ще успеят. (Пък после и потоп – ние ще се давим, не те…)

Какви мерки ще са необходими за временното удържане на положението? Зависи от външноикономическата ситуация. Ако е добра, е възможно положението да може да бъде удържано без груби мерки дори доста време след изборите. Ако е лоша, е възможно още преди изборите да бъдат въведени (вероятно тихомълком) ограничения върху свободната обмяна на валута, а може би и върху боравенето с банкови влогове.

Какво следва да се прави в такава ситуация? Да се мисли със своята глава. Мога да споделя какво бих направил аз, но може и да греша. Всеки трябва сам да поеме отговорността за своето решение.

Като начало, бих се погрижил да прехвърля всичките си спестявания и парични наличности в твърда валута. Най-добре в евро: все пак сме част от Евросъюза, то ни е удобна валута. Доларът може да се окаже и много по-печеливше вложение, и много по-губещо, трудно ми е да предскажа, много зависи от фини политически игри на световно равнище.

Като продължение, бих се пазил от вземане на кредити. Банките вече играят мръсни номера на кредитополучателите: най-популярният е да отпускат кредит със сравнително ниска лихва, и ситен текст в договора, че банката си запазва правото да коригира лихвата, но без да е указано в какъв размер и спрямо какво, или да е указано нещо на тежък банкерски език, което впечатлява, но не значи нищо. Съответно, максимално бързо лихвите литват в небето, а кредитополучателите чуват “Четете си договорите, уважаеми, там си пише…” Също, в криза банкерското лоби с гаранция ще издейства от “държавниците” ни големи и неоправдани протекции – някои типове хора ловят риба най-удобно в мътна вода.

Като се комбинира това с несигурния по време на криза доход, ако съм заложил каквото и да било срещу кредита… не бих разчитал твърде много да го запазя. Ако имам възможност, и наказателната лихва за предварително връщане не е безумна, бих се опитал да върна допреди изборите колкото мога от кредита, дори с цената на някои лишения. Логиката “ще изтегля пари, ще купя евро, левът ще падне, ще си върна кредита и ще спечеля” не ме блазни – много е вероятно при падането на лева лихвите да станат такива, че да съм на сериозна загуба.

Не бих посмял точно сега и да купя недвижима собственост. В момента цените й са “балонни”, далеч над реалните, движени в големите градове и в курортите от наплива от чужденци, от бързо забогатели високоплатени мениджъри и донякъде специалисти, и може би най-вече от лесните кредити. В условията на криза обаче чужденците ще се дръпнат масово, високоплатените ще почнат да си правят сметката много по-стегнато, а кредитите… вероятно пак ще са лесни, но условията им ще са страшни, и ще ги търсят предимно мошеници. (Което пък ще се отрази в покачване на лихвените проценти на изрядните платци – банката трябва да си покрие загубите от измамите…) Възможно е цените на недвижимата собственост да паднат после доста, особено ако положението е лошо, и вложените в нея средства да се стопят.

И още нещо: криза обикновено означава съкращения – или на заплатите, или на персонала. Правя си сметка как ще живея с доста по-ниска заплата, и се оглеждам каква друга работа, дори по-нископлатена, но по-сигурна, мога да потърся, ако остана без работа. (И не забравям, че ако това стане, ще е в разгара на кризата, когато другата работа ще е много по-трудно достъпна от сега.) Не съм професионален песимист, но не съм и излишен оптимист. Надявам се да няма черни дни – но се подготвям отсега за в случай, че дойдат.

Един невероятно силен текст на Солженицин, в превод на Комитата.

(Да, писна ми да пиша за политика. Отдавна. Но да треперя и да мълча ми писна още повече, и по-отдавна.

Могат да ме пребият. Могат и да ме убият. Но докато съм жив, вече не могат да ме накарат да млъкна. И да спра да действам.

По дяволите, някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш!)

Става дума за изборите в САЩ. Нашите също са предизвестени, но в друго отношение. 🙁

Нека си го кажем направо – Обама на практика вече ги е спечелил. Твърде малко вероятно е да се случи чак такова чудо, че да му отнеме победата. Невъзможни неща няма, но някои са твърде малко вероятни.

(Да се изфукам – бях един от първите в България, които му обърнаха специално внимание, ако и в косвена връзка.)

Всъщност, това черен кандидат да спечели изборите в САЩ само по себе си вече е чудо. Не мога да отрека, Обама е феноменално харизматичен. Но въпреки това не съм предполагал, че скритият расизъм в САЩ е отстъпил до степен да може да бъде победен. Вярно е, след осем години на Буш-младши и прасе да издигнеха демократите, щеше да има шансове – към момента популярността на Дубия е под тази на Никсън след Уотъргейт, когато си подаде оставката. Което пък говори, че американците не са чак такива идиоти (като примерно българите – на нашите избори вероятно дори след това управление и БСП, и ДПС пак ще вземат предостатъчно гласове…).

Както и да е. Обама ще спечели изборите. Големият въпрос тръгва оттук нататък – дали той ще може да спаси положението. Както в САЩ, така и в света като цяло.

Във външнополитически план САЩ са загазили ужасяващо. Войната в Ирак е на практика изгубена: той може да стане в някаква степен демократична държава, но твърдо няма да е проамериканска държава. Не и след цялото окупаторство, което хвърлиха там американците. То не бяха имунитети за войниците им (които вече са наплашени до степен да стрелят по всичко, което мърда), то не беше чудо. Точно след като махнаха Саддам, 90% от иракчаните ги смятаха за освободители – в момента същият процент ги смятат за окупатори. Такава промяна на мненията не се постига лесно даже ако я искаш.

А истински лошото е в Афганистан. Откакто са навлезли, САЩ се държат точно като Съветския съюз преди тях, и съответно получават същата топлина и признание от афганистанците. Колко странно, че талибаните печелят там все повече влияние и подкрепа, нали?… Като за капак, не им стига омразата на афганистанците, ами се заеха да правят презгранични атаки и в Пакистан. Които завършват с твърде малко убити талибани, но доста убити местни мирни жители. И им печелят същата любов и нежност и у пакистанците. В момент, в който първият демократично мислещ и прозападен президент на Пакистан има нужда от цялата вътрешна подкрепа, която може да събере. Дали е много сложно да бъдеш пророк и да предскажеш дали тази река ще потече надолу, или нагоре? А Пакистан е ядрена държава…

Трето място, където САЩ не се ангажираха лично, но косвено избраха грешна позиция, е Израел. Нека си го кажем право в очите – израелците подхождат към палестинците брутално и вражески, без значение дали палестинците се държат с тях зле, или не. Твърденията, че израелците са се превърнали от жертви на нацизма в нацисти, са пресилени – но и политиката на държавата им е далеч от справедливост, или толерантност (дори където е оправдана), или миролюбие. Към момента Израел се държи като злонамерен агресор и окупатор, извършва етническо прочистване, и не е нужно да си арабин, за да го разбираш. Доскоро позицията на САЩ е била поне отчасти балансирана, и е сдържала Израел от крайности – напоследък Буш даде безусловна подкрепа за Израел, включително в несправедливите му действия. Но светът вижда.

Вижда, че САЩ са се превърнали от поне отчасти поддръжник на демокрацията в агресивна, окупаторска и несправедлива империя, мислеща само за своите интереси, и безотговорна към тези на света. Резултатът е, че американците изгубват моралното лидерство, което дълги години имаха в очите на повечето демократично мислещи хора по света. (Да, не бяха идеални. Бяха мъничко по-свестни от СССР или другите империи с амбиции. Но вече не са.) А моралното лидерство е оръжието – единственото – което може да те защити от тероризъм. То е, което праща фанатичните откачалки вместо начело на разярени тълпи към спокойните стаички на лудниците.

Във вътрешен план нещата в САЩ също не са розови. Икономическата рецесия е голяма неприятност за средния американец, но е дреболия пред рецесията на свободите. Да, времето на Джон Кенеди отдавна отмина, но допреди Буш много основни свободи бяха като цяло запазени. Под негово ръководство обаче САЩ заприличват на втори Съветски съюз. Ограничаването на свободите на личността и разширяването на слободиите на държавата и репресивните й органи е безпрецедентно. Върхът на нещата е концлагерът в Гуантанамо – от подобно учреждение дори СССР би се срамувал, и би го крил…

Тези вътрешни промени също спомогнаха САЩ да загуби имиджа си пред света на свободна държава, чийто идеал е свободата. А това касае всички по света – и нас тук, в България. Когато най-силната икономически и военно държава на света е издигнала в култ демокрацията и свободата, овластените престъпници в другите държави по-трудно убеждават народите си колко удобен е хомотът и колко нужен – яремът. И по-трудно им ги нахлузват насила. А когато за световно лидерство започнат да претендират тоталитарни държави, престъпниците на власт действат много по-лесно, и по-смело. Защото не всеки разбира ясно, че богатството и силата на тоталитарните държави са съградени на гърба на озъбени от експлоатация народи. Нито пък се замисля дали икономиката им не е голяма и силна защото народите им, по силата на историческата случайност, са няколко пъти по-многобройни. (И трудно чува дори ако му го обясниш.)

Реалното положение е, че рухнат ли САЩ, или превърнат ли се в псевдосвободна държава, под заплаха се оказват свободата и демокрацията в целия свят. Включително у нас. (Желю Желев го беше разбрал още преди десетки години. Във “Фашизмът” има цяла глава със заглавие: “Тоталитарната държава тласка към тоталитаризъм целия свят”.) И това какво ще стане със САЩ и света в момента зависи от Обама.

Каква политика ще предприеме, и дали ще успее, не зная. От ново прасе не знаеш каква свиня ще излезе. Но силно се надявам да е разбрал, че не върне ли САЩ към свободите от времето на Кенеди, неговите деца и внуци също ще живеят в един свят, в който… хм… не си струва да се живее.

Останалото ще го видим.

Напоследък май преминахме от поръчкови убийства към поръчкови самоубийства.

Добре де, професор Стойчо Раданов може и наистина да се е самоубил. Беше човек с достойнство – след всичката кал, която се изля по него около случая със сестрите Белнейски (включително и от негови колеги), може да е решил да си отиде. (Вярно е, експерти от Скотланд Ярд потвърдиха неговото заключение – че изнасилването е имитация за отвличане на вниманието, а всъщност сестрите са прегазени с джип, вероятно за отмъщение. Тъй де, не само уважаемият ни президент си пада по ученички.) Но че Ахмед Емин, секретарят на Доган, се е самоубил, ще го повярвам малко след като повярвам във Феята на зъбчетата. Особено след като властите избързаха да обявят, че става дума за самоубийство, още преди дори да е насрочена аутопсия. Такива хора просто НЕ се самоубиват, не са тоя тип…

На фона на това пък официалните (иде ми на акъла “казионните”) медии се скъсват да пишат за лютата антибългарска пропаганда, която се вихрела на Запад. Особено пък в моменти, в които излизат кирливите ризи на управниците ни, и трябва да се пусне димна завеса. Вихрят се едни теории на конспирацията, ум да ти зайде – и всичките насочени срещу бедната ни изстрадала държава, и горкия ни несправедливо наклеветен народ. Да ни отмъкнат еврофондовете, да ни разорят в полза на (вмъкнете тук “любимата” ви съседна или несъседна държава)… списъкът е безкраен.

Интересното е, че тези медии, които реват срещу антибългарската пропаганда, никога не я цитират, или го правят много подбрано, и добре извадено от контекста. Мисля си, че редното е като минимум да дадат възможност човек да прочете пълния текст на “пропагандата”, и да си направи изводите на тях ли да вярва, или на нея.

Затова реших да дам тук линк към една такава пропаганда, която ми попадна. Четете, и решавайте сами на кого да вярвате.

И като дърт човек, ще добавя един мноооого брадат виц.

Отишли Брежнев, Рейгън и бай Тошо на спиритически сеанс. Викнал им медиумът духа на самия Наполеон. Изгледал ги духът, и се обърнал към Брежнев:

– Другарю генерален секретар, ако имах вашите войници, никога нямаше да загубя битката при Ватерло.

След това се обърнал към Рейгън:

– Господин президент, ако имах вашите оръжия, никога нямаше да загубя битката при Ватерло.

И накрая – и към нашия човек:

– Бай Тошо, ако имах твоите медии, никой нямаше да разбере, че съм загубил битката при Ватерло…

(Аман от политика!)

Покрай ежедневните грижи изпуснах още една важна част от цирка, наречен България. Главният клоун връчи орден “Стара планина” на… адвокат Тодор Батков. (Кой не знай адвоката Батков, кой не е чувал за него?…)

Реакциите на повечето ми познати не бяха никак одобрителни. Да си призная, не разбирам защо. Според мен Батков се присъединява към компания, водещите български фигури в която са абсолютно достойни за неговото присъствие:

– Петър Манджуков – оръжеен търговец и издател на “Дума”
– Иван Славков – Батето (без коментар)
– Васил Мръчков – професор по комунистическо право, архитект на началото на “прехода”
– Симеон Сакскобурготски – наследник на престола (не е ясно на българските царе или на българските крадци)
– Георги Пирински – виден поддръжник на тезата, че лимузините за управниците са по-важни от лекарствата за болните.

(В компанията има и малко спортисти, хора на изкуството и учени, поканени в ролята на перде за пред очите. Добре, че не съм от тях – щях да се чудя къде да се дяна от срам.)

Днес забелязах в Нета една подписка, която според мен е логичното продължение на раздаването на ордена. Предложение той да бъде даден на едни други видни кандидати за тази компания, несправедливо изпуснати при раздаването на държавно признание – братя Галеви. (Даже и лекичко попритеснени последните ден-два. Нищо особено, де, те са честни и достойни хора, нямат за какво да ги пипнат. Точно затова е и подписката – честността им да бъде отразена подобаващо.)

Аз се подписах с удоволствие. Въпреки смразяващата мисъл, че може някой ден да ми връчат въпросния орден. Утешавам се, че вероятността е изключително малка, но де да знае човек…

В края на септември уважаемият ни премиер Сергей Станишев беше на посещение в САЩ.

Още тогава посещението ми се стори малко странно. Обикновено такива посещения се подготвят доста месеци предварително, обявяват се месеци предварително, и т.н. Гостът се посреща или поне приема от еквивалентна длъжност в държавата-домакин, има богата официална програма… Този път обаче нямаше нищо подобно. Обявяване на посещението забелязах два-три дни предварително. Посрещачите и приемащите бяха девети дупки на кавала в САЩ. Официалната програма беше каквото всяко посолство би могло да скалъпи за премиера си в рамките на два дни…

Има и изключения, разбира се – неофициалните посещения. Те обаче също не се правят, за “да види гъз път”. Причините за тях винаги са важни и спешни разговори, които се провеждат между съответните държавни величия – често на неофициални вечери или дори на четири очи, но никога тайно. Ако трябва да са тайни, в тайна се пази цялото посещение. Такива важни и спешни разговори обаче там Станишев не проведе с никого. Изобщо не се срещна с никой, който да е заслужавал премиер да ходи до САЩ, ако ще да е премиерът на островите Тонга… Хм?

Вярно е, към този момент бях здравата претоварен, и почти не обърнах внимание на посещението. Пък и не съм политически коментатор, че да следя всяко движение на политиците ни. Може да съм изпуснал важните неща. Какво толкова, нямам ли право да прозяпам нещо?

Във вторник у нас внезапно пристигнаха американски сенатор, и техен виден експерт по сигурността.

Тук вече веждите ми се повдигнаха чак до върха на челото. В края на миналата седмица никой не ги очакваше. Какво става?!

Били тук по покана на Румен Петков, е официалната теза. Добре, ама в качеството на какъв ги е поканил? На член на ВС на БСП? Да, а те са Карл Маркс и Фридрих Енгелс, затова така обичат да гостуват на членове на ВС на БСП. Особено в напрегнат предизборен период в САЩ… Или пък в качеството на вътрешен министър, още преди време? Убедително. С една дупка в убеждението, ситна и дребна като камилче – защо тогава не ги посрещна Миков, нали той е сега вътрешен министър?… Хм!

Лично Румен Петков след посрещането ги завел при министър-председателя. Четиримата имали разговор на четири очи. След това двамата американци излезли от кабинета на премиера, и се отправили да разглеждат Министерския съвет. Разглеждали го половин час, докато в това време Станишев и Петков разговаряли на четири очи помежду си…

От посрещането, и веднага при премиера?! Безпрецедентно недипломатична директност. Ако ще Станишев да ги е поканил, все пак е премиер, редно е първо да седнат да преговарят с някой от техния ранг, преди да идат при него… Хм! Хм!

И… след разговора американците излезли да разглеждат МС, а през това време нашите разговаряли на четири очи насаме? Зарязвайки високопоставените гости да зяпат наоколо без съпровод от официално лице с подходящ ранг?!?! Това не бих го очаквал даже от Нейчо Неев или Иван Шиляшки. От селска бабичка не бих го очаквал, та камо ли от школования Станишев!… ХЪМ!!!

Дотук нещата с двамата американци ми изглеждат въобще недипломатични. Ако ще живеем в реалния свят, изглежда ми, че двамата са дошли да кажат направо на Станишев нещо много важно. Нещо, което е изисквало присъствието и на Петков. И най-вероятно не е било особено дипломатично, след като след казването са излезли и са оставили Станишев и Петков да си поговорят (което те и са направили, зарязвайки гостите си).

Не съм специалист по история на дипломацията, но подобно нещо ми говори за някаква доста крайна междудържавна ситуация. Да, към момента нямаме за какво да воюваме със САЩ. Но пък името “Румен Петков” дрънва камбанката. САЩ може да не са перфектната страна и идеалният морален лидер, но като цяло не са търпими към твърде крайни степени на намеса на престъпността в управлението на държавата, особено когато държавата им е съюзник.

Мислех си още същата вечер да пиша по въпроса. След това се отказах. Едно, че бях любопитен дали няма до не повече от седмица внезапно да има масирана акция срещу тази едра престъпност, за която всеки в България говори напоследък. И второ, че направо до плач не ми се пишеше за политика. Пишеше ми се за нещо поне малко свястно и човешко, толкова малко такива неща изливам напоследък, насъбрали са ми се. Ще напиша в сряда нещо човешко, пък после ще има време за предсказания какво ще се случи…

В сряда (според едни източници от полунощ, според други от сутринта) започна масирана акция на МВР срещу т.нар. бизнесмени “братя Галеви”. Акцията била планирана от ДАНС в течение на седмици (?!). Било открито и разкрито какво ли не около тях. Те били официално привикани “за извършване на процесуално-следствени действия” в МВР, обаче вместо да дойдат, преминали в нелегалност, и местонахождението им не било известно. Направени са изявления на ДАНС около разследването…

Удариха ми предсказанието в земята. До седмица ли?! Чудя се, колко ли важно ще да е било това, дето са го казали американците на Станишев във вторник…

Кой е дал идеята Галевите официално да бъдат викани в МВР, вместо да бъдат арестувани посреднощ с подкрепата на армията, въобще не се чудя. Не се чудя и защо я е дал. Не че е било нужно да ги викат, за да ги предупредят – оказва се, че техен близък бил съобщил на журналистите още във вторник вечерта, че се готви акция срещу тях. (Което говори, че нищо чудно ДАНС наистина да са планирали някаква акция – все пак посещението на Станишев в САЩ трябва да е било за нещо. Но пък това, че толкова бързо след разговора с американците Галеви за били предупредени, че ще има акция, говори и друго – че акцията е била планирана да е оперетна. Все пак Галевите са едни от най-крупните спонсори на БСП и президента, имат сума ти общи бизнеси с Алексей Петров и с Васил Божков – Черепа…

Чудя се обаче, задавал ли си е Станишев въпроса какви може да са последствията? При положение, че американците очевидно следят изпълнява ли се каквото са му казали още през септември, и като не виждат резултати, пращат тук вести, които налагат взимане на мерките още същата нощ?… Номерът не би минал даже пред мен, та камо ли пред експерти по сигурността, които с гаранция получават купища разузнавателна информация, и знаят точно какво, кой, кога, защо и т.н. Какво точно очаква Станишев да получи срещу очевадна имитация на дейност, и то в момент, в който ножът очевидно е опрян до гърлото?

И още повече се чудя за друго. Огледах масмедиите – сто на сто съм пропуснал нещо, но все пак, само аз ли виждам връзката между трите събития? Или я вижда сума ти народ, но всеки се е скрил под миндера и чака бурята да отмине?…

Какво ще стане ми е трудно да прогнозирам, защото не знам кой ще уплаши Сергейчо повече. Предсказуеми са хората, движени от разума; паникьосаните не са. А нашият герой в момента е между големи и тежки чук и наковалня. Вземе ли реални мерки срещу Галевците, веднага ще бъде донатиснат да ги вземе и срещу Алексей Петров, и вероятно – о, ужас! – срещу Черепа, а след това може би дори срещу някои руски агенти. При което надали ще надживее с много края на мандата си, ако изобщо го доживее. А не вземе ли реални мерки, търпението на американците, изтъняло до степен да му пращат подобни ултиматуми, може да се скъса, с точно същия резултат. Тръгне ли пък да работи половинчато, може да се измъкне и на двете страни, но може да го нарочат и двете…

Да, не е лесно понякога да си премиер. Например когато си се замесил с едри кримки. Мислиш си, че постът ще те спаси от обичайните за тях методи на разговор и убеждение, а се оказва, че не те спасява. Че играта е сладка, но плащането за нея е солено. И че методът за решаване на проблеми “предай приятелчето, за да спечелиш по-силен приятел” накрая те оставя с много силни, но не приятели.

Добре, де. Ще мине малко време, ще видим. Личната ми прогноза е, че Галевците в момента чакат да отмине бурята на сигурно място, вероятно някъде из Сърбия или Македония. Може би дори Русия, ако са успели да се спазарят добре с когото трябва. А дали бурята ще отмине, без да ги е отнесла, ще видим.

И ще си направим изводите за бъдещето на някои други хора.

– Я, Григоре, ти ли си, бе? Откога не сме се виждали!

– Здрасти! – Усетих как се ухилвам до ушите. След завършването бях виждал някогашния си състудент два-три пъти, последният път преди почти пет години. Отминалото време започваше да му личи – косата се беше поотдръпнала, и видът му беше станал някак по-… солиден. Неволно си помислих, че и на мен ми личи. Но какво от това, какъв е смисълът да изглеждам на двайсет?

– Как ти върви бизнесът с компютрите? И помня, че веднъж те мярнах по телевизията, беше някаква история пред Народното събрание…

– Не се оплаквам. При теб?

– И аз. Имам си вече и син освен дъщерята, бъхтя по цял ден, ама свързваме двата края.

– И отиваш сега да ги видиш след работа? – Пак се усмихнах.

– Ще е малко по-късно. – Той се усмихна някак виновно. – Нещо почнах да трупам килограми, та съм тръгнал на фитнес.

– По колко пъти седмично?

– По един засега, за повече няма време. Малко тежести, ама гледам да спазвам аеробен режим… А ти направо не си мръднал откакто беше студент. Как успяваш?

– Ами… и аз с фитнес.

– Браво! Отскоро ли?

– А, от доста време. Като се замисля, от студент още.

– Еййй, браво! Това се казва човек да се грижи за себе си. – В погледа му проблясва приятелска завист. – Велотренажор ли? Помня, едно време не слизаше от колелото.

– От няколко години почти не съм стъпвал на педали. Тежести, ходене, такива работи.

– Браво на теб!… Трябва да бързам вече, ще си изпусна часа в залата. Ама някой път трябва непременно да се видим, да разкажеш какви точно упражнения правиш, какви режими ползваш! Чао засега, и успех!

– Чао!

И аз бях позакъснял вече, чакаха ме.

Бях обещал този ден да помогна на един познат, да му прекарам малко мебели през София. Една библиотечка, един UPS, два спортни уреда (единият доста тежък дори когато е разглобен на части). И на двете места нямаше асансьор, едното жилище беше на третия етаж, другото на четвъртия. Очертаваше се поне час и половина здраво вдигане и носене… Не че е рядкост. Доста често ми се случва.

И неволно си припомних веселата усмивка на една моя стринка, жилава селска жена, въртяла цял живот мотиката: “Кат’ ще да отслабва, да доде на село, да прекопа лука и картофите, кат фиданка ше стане. Хем ше го и нагоста за благодарност, вместо грешни пари да плаща. Улави ора се навъдиа, ей! Полето плаче за мотика, те железа дигат и свалят за тоя що духа…”

Преди два-три дни се отбих на минаване в кварталното магазинче. Вътре ме посрещна непознато лице. Младо момче, с интелигиентна физиономия, приветлива усмивка и излъчване на човек, който искрено желае да ти помогне:

– Добър ден, господине, какво ще обичате?

– Един сок касис. – Неволно се усмихнах в отговор. Момъкът пое с усмивка сока и го цъкна на баркод скенера. След това се вторачи недоумяващо в екрана на касовия компютър:

– Хммм… Май нещо не е наред с техниката. Само един момент, ако обичате, да пробвам пак…

Пип!

– Хммм… Изглежда нямаме този баркод. Извинявайте, че ви задържам, само за момент…

Обърнах гръб, за да не смущавам момчето. След още няколко изписуквания и изсумтявания той се обади:

– Минкеее, нещо тук не ми захапва един баркод. Можеш ли да помогнеш?

Обърнах се да видя не мога ли да съм от полза междувременно, но бях закъснял. От склада излезе възрастна женица и се провря до момъка:

– Не, не така, Пепи. – Не се напъваше да говори силно, но гласът й беше някак креслив, и отекваше в магазинчето. – Цъкнал си в полето за име на стоката, и вкарваш баркодовете там. Цъкни в полето за баркод, и тогава… Полето за баркод. Ей това най-отгоре, дето пише с големи букви срещу него: “БАРКОД”… Цъкни там с мишката… Не, не върху надписа, върху полето… Където и да е върху полето… Да, става… Хайде сега на скенера.

Пип!

– Ама първо изтрий въведените баркодове в името на стоката… Как, как. Отиди в полето за име… С мишката… Точно така. Сега я сложи над полето за име, и цъкни… Над полето, а не над надписа… Над полето бе, човек! Цъкни сега… Не, не на скенера, с мишката!… Сега изтрий кодовете. С оная стрелка, дето трие… Не, не тази стрелка, оная за триенето сочи наляво… Не, не и тази. Ей тази горе… Не, това тук въвежда написаното, другата стрелка, над него… Да, тази… Натисни я!… Ама като я натиснеш, я задръж, докато изтрие всичко… Така… Дръж… Браво! Сега отиди в полето за баркодове… С мишката… Сложи я над него, и цъкни… Точно както преди бе, човек!… Ох, дай на мен…

След миг се чу познатото изписукване, и момъкът ми каза цената. Докато плащах, той грижливо постави сока в торбичка:

– Моля да ме извините за забавянето, господине. Съжалявам за проблема, и ви желая приятна вечер. – Усмивката му беше леко виновна, но все така излъчваше желание да помогне.

Благодарих му. После, докато се качвах по стълбите към нас, се замислих.

Да, момъкът определено не е компютърен талант. Но какво от това? Напоследък българинът започна да се учи да е учтив и възпитан на работа, но има да се желае още страшно много. А това момче не просто беше учтиво и възпитано, но и някак му идеше отвътре. Както и желанието да помогне. Това вече заслужава много и добри думи.

Ще мине време, малко или повече, и това момче ще се ориентира нанякъде в живота. Може би ще се окаже отличен икономист, или писател, или мениджър на туристическа агенция. А може би и цял живот ще остане продавач, може би това му е призванието. Сигурно ще му отнеме много време да овладее и простите нужни му програми, а вероятно и след това ще има понякога проблеми с тях. Но докато е усмихнат и лъчезарен, и изпитва искрено желание да помогне на хората около себе си, ще струва повече от легиони озлобени от живота и мразещи работата си програмисти, или атомни физици, или президенти на корпорации.

Ще е оставил след себе си огромна следа – не, не велик научен труд или монументална сграда, а нещо много повече. Хиляди мъничко по-щастливи, по-радостни и живели мъничко по-пълноценно хора. Повечето от тях сигурно дори и не забелязали откъде е дошло това мъничко повече щастие. Но получили го. И, отново без да усещат сами, върнали му го, отразили усмивката и добротата му обратно към него. Направили много по-щастлив и пълноценен неговия живот.

И с усмивка си спомням думите на дядо ми, лека му пръст: “Не е толкова важно какъв ще станеш. Важното е да си майстор, а не мърляч. По-добре да метеш улиците или да чистиш клозети, но да си майстор, отколкото да си директор, но мърляч.”

Благодаря ти, момко, че ми припомни мъдростта на дядо ми. Имах нужда от нея. А и от спомена за него – защото беше лъчезарен човек, който живееше както съветваше другите да живеят. Имам нужда от примера му.

И не се притеснявай, че компютърът ти е проблем. Общуването с хората не е – а то е истински важното.