Grigor Gatchev - A Weblog

– Я, Григоре, ти ли си, бе? Откога не сме се виждали!

– Здрасти! – Усетих как се ухилвам до ушите. След завършването бях виждал някогашния си състудент два-три пъти, последният път преди почти пет години. Отминалото време започваше да му личи – косата се беше поотдръпнала, и видът му беше станал някак по-… солиден. Неволно си помислих, че и на мен ми личи. Но какво от това, какъв е смисълът да изглеждам на двайсет?

– Как ти върви бизнесът с компютрите? И помня, че веднъж те мярнах по телевизията, беше някаква история пред Народното събрание…

– Не се оплаквам. При теб?

– И аз. Имам си вече и син освен дъщерята, бъхтя по цял ден, ама свързваме двата края.

– И отиваш сега да ги видиш след работа? – Пак се усмихнах.

– Ще е малко по-късно. – Той се усмихна някак виновно. – Нещо почнах да трупам килограми, та съм тръгнал на фитнес.

– По колко пъти седмично?

– По един засега, за повече няма време. Малко тежести, ама гледам да спазвам аеробен режим… А ти направо не си мръднал откакто беше студент. Как успяваш?

– Ами… и аз с фитнес.

– Браво! Отскоро ли?

– А, от доста време. Като се замисля, от студент още.

– Еййй, браво! Това се казва човек да се грижи за себе си. – В погледа му проблясва приятелска завист. – Велотренажор ли? Помня, едно време не слизаше от колелото.

– От няколко години почти не съм стъпвал на педали. Тежести, ходене, такива работи.

– Браво на теб!… Трябва да бързам вече, ще си изпусна часа в залата. Ама някой път трябва непременно да се видим, да разкажеш какви точно упражнения правиш, какви режими ползваш! Чао засега, и успех!

– Чао!

И аз бях позакъснял вече, чакаха ме.

Бях обещал този ден да помогна на един познат, да му прекарам малко мебели през София. Една библиотечка, един UPS, два спортни уреда (единият доста тежък дори когато е разглобен на части). И на двете места нямаше асансьор, едното жилище беше на третия етаж, другото на четвъртия. Очертаваше се поне час и половина здраво вдигане и носене… Не че е рядкост. Доста често ми се случва.

И неволно си припомних веселата усмивка на една моя стринка, жилава селска жена, въртяла цял живот мотиката: “Кат’ ще да отслабва, да доде на село, да прекопа лука и картофите, кат фиданка ше стане. Хем ше го и нагоста за благодарност, вместо грешни пари да плаща. Улави ора се навъдиа, ей! Полето плаче за мотика, те железа дигат и свалят за тоя що духа…”

Преди два-три дни се отбих на минаване в кварталното магазинче. Вътре ме посрещна непознато лице. Младо момче, с интелигиентна физиономия, приветлива усмивка и излъчване на човек, който искрено желае да ти помогне:

– Добър ден, господине, какво ще обичате?

– Един сок касис. – Неволно се усмихнах в отговор. Момъкът пое с усмивка сока и го цъкна на баркод скенера. След това се вторачи недоумяващо в екрана на касовия компютър:

– Хммм… Май нещо не е наред с техниката. Само един момент, ако обичате, да пробвам пак…

Пип!

– Хммм… Изглежда нямаме този баркод. Извинявайте, че ви задържам, само за момент…

Обърнах гръб, за да не смущавам момчето. След още няколко изписуквания и изсумтявания той се обади:

– Минкеее, нещо тук не ми захапва един баркод. Можеш ли да помогнеш?

Обърнах се да видя не мога ли да съм от полза междувременно, но бях закъснял. От склада излезе възрастна женица и се провря до момъка:

– Не, не така, Пепи. – Не се напъваше да говори силно, но гласът й беше някак креслив, и отекваше в магазинчето. – Цъкнал си в полето за име на стоката, и вкарваш баркодовете там. Цъкни в полето за баркод, и тогава… Полето за баркод. Ей това най-отгоре, дето пише с големи букви срещу него: “БАРКОД”… Цъкни там с мишката… Не, не върху надписа, върху полето… Където и да е върху полето… Да, става… Хайде сега на скенера.

Пип!

– Ама първо изтрий въведените баркодове в името на стоката… Как, как. Отиди в полето за име… С мишката… Точно така. Сега я сложи над полето за име, и цъкни… Над полето, а не над надписа… Над полето бе, човек! Цъкни сега… Не, не на скенера, с мишката!… Сега изтрий кодовете. С оная стрелка, дето трие… Не, не тази стрелка, оная за триенето сочи наляво… Не, не и тази. Ей тази горе… Не, това тук въвежда написаното, другата стрелка, над него… Да, тази… Натисни я!… Ама като я натиснеш, я задръж, докато изтрие всичко… Така… Дръж… Браво! Сега отиди в полето за баркодове… С мишката… Сложи я над него, и цъкни… Точно както преди бе, човек!… Ох, дай на мен…

След миг се чу познатото изписукване, и момъкът ми каза цената. Докато плащах, той грижливо постави сока в торбичка:

– Моля да ме извините за забавянето, господине. Съжалявам за проблема, и ви желая приятна вечер. – Усмивката му беше леко виновна, но все така излъчваше желание да помогне.

Благодарих му. После, докато се качвах по стълбите към нас, се замислих.

Да, момъкът определено не е компютърен талант. Но какво от това? Напоследък българинът започна да се учи да е учтив и възпитан на работа, но има да се желае още страшно много. А това момче не просто беше учтиво и възпитано, но и някак му идеше отвътре. Както и желанието да помогне. Това вече заслужава много и добри думи.

Ще мине време, малко или повече, и това момче ще се ориентира нанякъде в живота. Може би ще се окаже отличен икономист, или писател, или мениджър на туристическа агенция. А може би и цял живот ще остане продавач, може би това му е призванието. Сигурно ще му отнеме много време да овладее и простите нужни му програми, а вероятно и след това ще има понякога проблеми с тях. Но докато е усмихнат и лъчезарен, и изпитва искрено желание да помогне на хората около себе си, ще струва повече от легиони озлобени от живота и мразещи работата си програмисти, или атомни физици, или президенти на корпорации.

Ще е оставил след себе си огромна следа – не, не велик научен труд или монументална сграда, а нещо много повече. Хиляди мъничко по-щастливи, по-радостни и живели мъничко по-пълноценно хора. Повечето от тях сигурно дори и не забелязали откъде е дошло това мъничко повече щастие. Но получили го. И, отново без да усещат сами, върнали му го, отразили усмивката и добротата му обратно към него. Направили много по-щастлив и пълноценен неговия живот.

И с усмивка си спомням думите на дядо ми, лека му пръст: “Не е толкова важно какъв ще станеш. Важното е да си майстор, а не мърляч. По-добре да метеш улиците или да чистиш клозети, но да си майстор, отколкото да си директор, но мърляч.”

Благодаря ти, момко, че ми припомни мъдростта на дядо ми. Имах нужда от нея. А и от спомена за него – защото беше лъчезарен човек, който живееше както съветваше другите да живеят. Имам нужда от примера му.

И не се притеснявай, че компютърът ти е проблем. Общуването с хората не е – а то е истински важното.

В САЩ имат т.нар. закони срещу рекета. В тях се постановява, че изнудването за пари, срещу което ти се предлага нещо (или нищо), ако нямаш право да го откажеш без последствия, представлява криминално престъпление, и за него се лежи в затвора.

В България такъв закон няма. И от “Топлофикация” май са го разбрали, и се готвят да злоупотребят с това.

Не говоря за длъжниците им. Според мен човек трябва да си плаща дълговете, включително за парно и топла вода. И съм склонен да подкрепя всякакви разумни мерки на “Топлофикация” да събере дълговете си.

Разумни.

Не говоря и за решението на “Топлофикация”, ако част от абонатите й в блок не си плащат сметките, да прекъсва топлоснабдяването на целия блок. Това представлява най-обикновено едностранно прекратяване на договорно взаимоотношение в нарушение на правилата му, и без съгласието на другата страна. Все едно примерно, ако съседът ми не си плати тока или водата, да спрат и моите заедно с неговите, въпреки че си плащам. И, тъй като много блокове са построени с идеята за парно отопление, без комини, да ми обезцени жилището с някакви си десетина хиляди евро. Дреболийки.

Наистина са дреболийки пред новата инициатива на “Топлофикация”, подкрепена енергично от Софийски общински съвет. А тя е да се криминализира неплащането на парно.

На пръв поглед намерението е чудесно, редно и оправдано. Само че в буркана с мед има и чаена лъжичка цианкалий. Съгласно закона, ако блокът ви е топлоснабден, вие сте длъжни да плащате на “Топлофикация”, дори ако не използвате парно, и нямате намерение да го ползвате някога. Под предлог че, така и така, топлината от съседските стени ви топли. И без никакво значение, че съседите ви са заплатили на “Топлофикация” тази топлина. И под предлог, че минаващите през жилището ви тръби на парното ви топлят. Но без никакво право да вземете на “Топлофикация” наем за тези тръби – те преминават през ваша собственост, и отнемат ценна и полезна площ в жилището ви, ако и малко… Неависимо дали ползвате услугите на “Топлофикация”, сте длъжни да й плащате. Това се нарича рекет.

А сега към рекета се прибавя и заплахата, че ако не си го платите, ще ви вкарат в затвора.

Урааааа! Да живее българската демокрация! Да живее свободата в България! Емигрантите, които избягаха оттук, сигурно вече се редят на опашка да се върнат, а неизбягалите още сигурно до един се отказват в момента да емигрират, толкова хубаво става тук!…

Добре. Аз съм един най-редовно плащащ си абонат на “Топлофикация”, и не искам тя да ми спре парното за награда. Какво мога да направя, за да не откажат част от съседите ми да плащат? (Особено впредвид цените й – напоследък “без ТЕЦ” е предимство при наемане или продажба на жилище…) Ако се опитам да ги накарам насила да й плащат, следва да бъда арестуван и вкаран в затвора за насилие. Ако помоля да ги накара полицията, тя ще измре от смях, и с право. Ако се обърна към съда да ги осъди, понеже не си плащат парното, и от това страдам аз, съдиите няма да могат да направят нищо – няма, и в демократична държава няма как да има закон, по който да заставиш един да си плаща (евентуално каквото изобщо не е потребявал, и друг вече го е платил), за да не пострада другият.

Смятат да ме накарат със закон да участвам с жилището си в “жилищно събрание”, което да решава тези неща, без право да откажа. Дотук някаква разлика от “доброволното” насилствено коопериране в ТКЗС-та след Девети септември? Да, ама онези бяха комунисти, пък тези били социалисто-депесаро-царисти. Какво ми пука как са се боядисали, след като ме кооперират насила? Демокрация ли? Свобода ли?…

А и да вляза в такова “събрание”, какво мога да направя? Съседът ми Пешо, да кажем, не си плаща парното, и затова “Топлофикация” ще го спре на всички нас. Мога ли да насиля Пешо да си плаща парното? Примерно да го набия? Ще вляза в затвора. Мога ли да гласувам жилището му да бъде отнето? Никой съд няма да признае подобно гласуване, даже в комунистическа държава. Мога ли да взема решение той да не бъде допускан да живее в него? Точно колкото той може да вземе решение да не ме пуска в моето. Мога ли да му забраня да пусне в жилището си каквито си ще наематели, които няма да плащат? Да им забраня да живеят там, или да влизат?…

Такъв театър на абсурда България не помни вероятно за цялата си история, включително робствата. Да ме задължават със закон да плащам рекет. И да го правят същите тези хора, на които Вальо Топлото пълнеше джоба от касата на “Топлофикация”, и с тази й празнота някои оправдават закона за топлофикационния рекет.

А мога ли аз да кажа: “На война – като на война. Всяка една ваша далаверка – публична в Интернет. На всички избори отсега нататък, докато сте живи – кампания срещу вас, и напомняне на всеки гласоподавател как сте го задължавали със закони да плаща рекет.” А?

Казвам го.

Това е първата публикация. Но няма да е последната. Ще се опитам да открия кои точно хора в СОС са гласували за това безумно решение (и за доиздояването на живеещите в “синята зона” също), и ще публикувам имената им. Ще ги разпратя на всички медии, и ще им предложа да говорят с тях, и да ги попитат как точно става това да приемат закон за рекет. Дали не им е малко неудобно… А след това да интервюират и гласоподавателите, да ги попитат харесват ли хората, които са им наложили рекет с криминална заплаха, и дали ще гласуват пак за тях и партиите им.

В предишния си запис писах: “Искаш ли да видиш промяна около себе си, бъди ти промяната”. Аз много, ама много искам да видя около себе си една определена промяна – добитъците да се превърнат в хора. Да започнат да пазят интересите и свободата си, и активно да вземат мерки, когато някой се опитва да им я отнеме. Така че смятам да бъда тази промяна.

И днес почти всички разговори, които случайно дочух, касаеха политиката и случилото се с Огнян Стефанов. И почти навсякъде хората казваха едно и също: “Ножът вече опира до кокала”. А това ме радва.

Първо, защото икономически ножът всъщност не е опрял чак толкова до кокала. Позакъсваме последните месец-два, но сме много далеч от закъсването, до което трябваше да стигнем през 1996 г., за да почне да се говори по същия начин. Което значи, че този път хората се активизират малко по-навреме. Някакви, макар и далеч недостатъчни поуки отпреди 12 години са извлечени. Току-виж българинът се окаже не чак толкова безнадежден добитък, колкото го рисува обезкуражението ми.

И второ, защото “Ножът вече опира до кокала” не в икономически смисъл. Да, не живеем особено добре напоследък. Но хората са раздразнени и разбунени от това, че някой се опитва да убие журналисти. Не от това, че мафията вече им е изяла и трохите от масата, а от това, че я има, и че е започнала да става нагла. Тоест, търпимостта към безумно нагли и безпардонни мафиоти във властта започва да се изчерпва. Изчерпи ли се още малко, политическата ни класа ще започне да усеща припарването под стола й. А не вземе ли мерки, или ако мерките й не са убедителни, напрежението отдолу ще продължи да расте. И нищо чудно или да се получи някакъв вид революция, или, ако положението бъде удържано до изборите, загубата на сегашните управляващи да бъде катастрофална. Тоест, българите малко по малко почват да стават… мърша. (Което е огромен напредък – досега и мърша даже не бяхме, и за тор даже не ставахме. Ако продължаваме така, в един момент даже на народ може да заприличаме, колкото и труден и дълъг да е пътят дотам. И колкото и невероятно да изглежда.)

Въпросът тук е – къде сме ние, блогърите?… Прочетох трийсетина блога, попаднали ми наслуки, за да видя колко са писали по темата. Три. Останалите пишат за по-важни неща – кой както сънувал, кой как се облекчил в тоалетната, и т.н…

Защо не съм и аз поет,
поет като Пишурката?
Ех, че ода щях да сторя
на баба си на хурката!…

Мисля си – защо не съм и аз блогър като другите, да пиша за цветенца, плажовете еди-къде си и други беззъби неща? Искам ли да продължавам да се обявявам като блогър? Опит в подобни решения имам – преди петнайсетина години спрях да се обявявам като лекар. Чувствах, че е несъвместимо с това да помагаш на хората…

Ако писалите за нещата, ясно и безкомпромисно, останем малко, дали няма да е доста лесно също да пострадаме от чукове? Сигурно. А на тези, дето са писали в същото време за изгорели мрежови платки и за новите си лъскави возила, дали ще им е съвестно, че са ни предали? Надали. Нищо чудно въобще да не разберат какво са направили. Особено ако има кой да им каже.

Дано поне чуковете им платят нещичко за това. Гледам, че по Петричко вече мутри почнаха да плащат по двайсет лева на бабите и дядовците, които не са гласували. И не са попречили на купените с кебапчета тумби да изберат поръчалия кебапчетата…

На мен обаче вече не ми пука. Точно както не ми пука, че ДАНС щели да се борят с анонимността в Интернет. Не си крия името. Тези неща ги пиша аз, Григор Гачев. Никак не е трудно да бъда намерен. (Колко е лесно да бъда пребит не знам; надявам се да успея да счупя поне един-два гръбнака, преди да счупят моя. Не защото парализираният бияч ще стане по-свестен: не вярвам в насилието. А защото ще спася от ръцете му незнайно колко сродни ми души, паднали се след мен в списъка. Заради себе си не бих го направил; заради тях ще го направя.)

Смятам и занапред да пиша, и да подписвам с името си, каквото мисля и каквото зная. Смятам да продължавам да се боря за свястно общество, в което нормалните хора са на свобода и здрави, а престъпниците биват разследвани, разкривани и вкарвани в затвора, вместо във властта. За общество, което да мога с удоволствие да оставя на децата си, вместо да ги подготвям за емигранти.

Смятам и занапред да говоря каквото знам за корупцията във властта, всевъзможните служби за сигурност и т.н. За срастването между властта и престъпността. За мераците на властта (тоест престъпността) да създадат държава, в която гражданите са прозрачни за нея (тоест за престъпността), а тя (тоест престъпността) не е прозрачна за гражданите – и как да се борим срещу тях, и да ги отхвърляме така, че дори на престъпниците да не им стиска да ги повторят.

Престъпниците може да имат ордите си от биячи. Аз обаче имам несравнимо по-силно оръжие – името си, и смелостта да застана зад него. Можеш да пребиеш един, пет или десет будители. Хиляди не можеш да пребиеш – те могат да те смъкнат от власт, законно и почтено. Било на избори, с гласовете си, било извън тях, с протестите си.

Не знам дали тези, които стоим зад името си и не се боим да казваме истината, ще станем хиляди. За това трябва народ, а не мърша. Но човекът, за който Айнщайн е казал: “Идните поколения няма да вярват, че такъв човек е ходил по земята в плът и кръв”, е дал прост и мъдър съвет:

“Бъди ти промяната, която искаш да видиш в света.”

Нека ние бъдем промяната, която искаме да видим в нашата страна.

Утре, 25 септември, четвъртък, от 10:00 ч. в градинката пред черквата “Свети Седмочисленици”, до МВР, ще има мълчалив протест срещу насилието към говорителите на истината. Нека започнем да бъдем промяната, която искаме да видим, с това да отидем на този протест.

Нека бъдем достойни, свободни хора.

Вчера през нощта пребиха зверски Огнян Стефанов – главен редактор на сайта “Опасните новини”, който наскоро беше затворен от ДАНС, и за това се писа на много места (включително и от мен).

Ако научавате новината оттук, значи сте спали дълго и дълбоко. Откъдето и да минах днес – офиси на клиентите ми, банкови гишета, магазини, бензиностанции – всички говорят на политическа тема. И винаги темата е свързана точно с вчерашния побой. Което пък ме кара да мисля, че нещата ще се развият точно по плана на побойниците – “всяко чудо за три дни”, и “битият – бит…”.

И че извършителите ще останат ненаказани, както винаги се случва в България. Честно казано, и аз мисля така. При сегашните ни управници единственият начин да влезеш в затвора е да се защитиш от бандит. Нищо чудно, всеки пази интересите на своите хора.

Но аз лично не смятам да оставя нещата така. Може да не мога да арестувам извършителите (и поръчителя им), да ги дам под съд и да ги вкарам в затвора. Но мога да свия кръга, и да назова вероятни имена. Да, без юридическа гаранция, че са точно тези. Но ще покажа, че не ме е страх от биячите. Да, сигурно могат да ме пребият. Може да могат и да ме убият. Но не желая да живея като покорен роб на измет като тях. Нито да завещая подобен живот на децата си. Искам да съм достоен потомък на събралите се на най-първото Велико народно събрание на Оборище, а не на този, който ги предаде, за да му е мирна главата лично на него.

Като начало, най-важният въпрос – кой е поръчителят на престъплението? За щастие, отговорът не е труден. В света на философиите, параноидните умозрения и вестникарските форуми сигурно престъплението ще е поръчано от Бойко Борисов, по нареждане на Иван Костов, на когото е дърпал конците Махмуд Ахмадинеджад, който пък е ултра-таен агент на Световната еврейска конспирация. А целта му ще е да компрометира ДАНС, правителството, Европейския съюз и китайските производители на маратонки… В реалния свят поръчителят на престъплението с гаранция е безскрупулен тип с чувство за безнаказаност, на когото сайтът “Опасните новини” е бръкнал в здравето. (Не ми е известно напоследък Стефанов да се е занимавал с каквото и да било друго, по-опасно от това да си върже обувките.)

Нека пак погледнем по-интересните новини от сайта, грижливо запазени на сървър извън България:

25.07. Първанов хвана трипер от 15-годишна ученичка

25.07. Алексей Петров профилактира Тошо Тошев, В.Гочева, Силва Зурлева и др.медийни босове.Те бесни на ДАНС

28.07. Хора от ДАНС и Митниците реанимират наркоканалите на Държавна сигурност

29.07.„Труд” и „24 часа” се сливат, почват яки съкращения. Т. Тошев и В. Гочева в битка за властта

31.07. Младен Червеняков и Сашо Томов получили милиони от Жеваго за кризата в „Кремиковци” и ЦСКА

01.08. 75 млн евро прибра Николайчо Гигов за френските корвети. Станишев и Първанов също се облажили

05.08. Алексей Петров превзе ДАНС, заплашва с гей компромати Сергей Станишев и Петко Сертов

08.08. Такситата 1280 станали шпионска мрежа за рекет, службите знаят и си траят

11.08. Паравоенна структура в басейна „Спартак” събира компромати за президента, политици и журналисти

14.08. Вадят компромати срещу Петър Манджуков, за да ударят Георги Първанов

19.08. Разкриха педофил в тайните служби, оказва се и масон

25.08. Ген. Ив. Драшков лобира за „Лев инс”. Британци и янки искат детектор на лъжата за висши ченгета

25.08. МВР крие атентат срещу заместника на Доган Йордан Цонев

03.09. Първанов измамил Г. Гергов за БТ-Пловдив. Каролев изпълнява „мокра поръчка” за 300 000 евро

Изнесени са неща за немалко хора. Неща, които просто не са за вярване. Първата ми реакция за Първанов и 15-годишната ученичка беше: “Да, бе. Такава жълта простотия и сто години да мисля, не мога да съчиня.” А това за такситата 1280 направо го отнесох при теориите за световната конспирация. То бива, бива, ама…

Когато ДАНС затвори сайта с обяснението “съдържа класифицирана информация”, обаче се сепнах. “Класифицирана информация” означава ВЕРНИ неща, които са засекретени именно защото са верни. Какво от всички тези помии може да е вярно?!… Прочетох ги още веднъж. После още веднъж. И пак. Докато тъничкото драскане на дъното на ума ми не затрещя като топовна канонада.

В описаните неща няма нито едно, което да не се връзва чудесно с останалите. Което, ако го извадиш, да не зейне в тях абсурдно нелогична дупка. Просто няма как едно да е вярно, пък огромното мнозинство от другите, ако не и всички до последната, да не са верни. Да, много от дребните фактчета може да са случайна лъжа, вплетена сред истини – но такива дреболии не засекретява никой, още по-малко пък затваря сайт заради тях. А големите неща от публикациите са свързани в желязна мрежа. Няма как някое да е вярно, и да не са верни повечето, или дори всички.

Не ми се разпростира как се чувствах след това, и как писах първия си запис по темата. Много по-важно е, че с голяма вероятност (ако и да не е с доказана сигурност) знам кой е вероятният пряк поръчител на пребиването – един от популярните герои в публикациите в “Опасните новини”.

Алексей Петров.

(“Пряк”, защото, ако написаното в “Опасните новини” е истина – а ДАНС го потвърдиха по единствения начин, на който бих повярвал – то цялото управление на държавата ни в момента се състои от престъпници. Не в широкия смисъл на думата, а в обичайния – наркотрафиканти, педофили, босове на корупцията, организатори на мрежи за рекет…)

Още на времето, когато ДАНС се създаваше, реших да си съставя мнение що за организация се очертава да бъде. Събрах колкото можах имена на бъдещи нейни служители, и порових около тях. С изключение на едно-две, всички останали имена бяха или на криминални престъпници (без никакъв шанс да са внедрени агенти), или на бивши ченгета от политическите отдели на някогашната ДС. (Бях писал навремето серия записи, в които разказвах за бивши доносници на ДС, заставени да донасят с измама или изнудване – тези бивши ченгета са хората, които вербуваха по този начин.) Заключението ми беше, че Станишев създава комбинация от нова политическа полиция и служба за подпомагане на организираната престъпност. Ужасен съм от това колко бързо, точно и брутално се потвърди.

Какво ни очаква в близките дни ли? Театрални мероприятия на ДАНС, целящи да отвлекат вниманието от Огнян Стефанов, изпълнявани с нервност и точност на съвпадането по време, характерни за явлението “гузен негонен бяга”. И мобилизация на цялата армия от хора на всички възможни служби, които да сеят слухове за поръчителите, пренасящи слушателя в света на философиите, параноидните умозрения и вестникарските форуми. И откъсващи го от истинския свят, в който нещата обикновено са простички.

В по-далечните дни ни очаква “всяко чудо за три дни”, и “забравете този случай”. И старателна забрана на мъдрости като “който не си помни историята, я повтаря”. А за тези, които не искат да забравят, и напомнят историята на околните – нови пребивания, или други сплашвания. Всъщност, няма да се учудя сплашванията да почнат още отсега.

Извършителите, естествено, няма да бъдат разкрити. (Още отсега се пускат димни завеси. Чух как Иво Александров обяви, че “извършителите били трима маскирани, които се легитимирали като полицаи”. Въобще не бих се учудил Петров да е назначил в ДАНС свои еничери, но чак пък да е пратил точно назначените за побоя? Не ми се вярва, все е риск от разпознаване. И, всъщност, откога маскирани лица, които идват, за да пребият някого, се легитимират?…) Целта на ДАНС, както и на всяка друга подобна служба в България, е да пази престъпността от жертвите й, а не обратното. Иначе защо да я назначават престъпните босове? Хората, които определят назначенията в тези служби, са точно те. (В публикации от списъка горе има предостатъчно по въпроса. И какво всъщност се е коментирало на разговорите на Маргините в ДАНС, и какво точно са обсъждали братя Галеви с Румен Петков и Алексей Петров, и т.н.)

Въпреки всичко обаче мисля, че в по-дълъг план възмездие ще има. Връзките на тези престъпници са със сегашната власт (всъщност те СА сегашната власт) – БСП, НДСВ, ДПС. Очертава се този триумвират, оказал се толкова отровен за държавата, да падне от власт на изборите. И който и да го замени, ще трябва да разчита на силната подкрепа и на хората отдолу, и на ЕС – иначе няма да се задържи на власт и година, положението хич не е розово. А и от двете места може да получи подкрепа само с реална борба срещу корупцията.

Тук е и ролята на нас, блогерите. Ние сме много, и всеки има своята медия. Заедно можем да покажем на хората, че не е страшно да говориш. Че когато достатъчно хора говорят, няма пребити, защото е безсмислено да пребиеш един сред хилядите. Просто е нужно да сме заедно.

Моля ви – напишете и вие за случилото се. Публикувайте списъка връзки, който пуснах. Ако имате достъп до сървъри в чужбина, направете там копия от публикациите, и публикувайте връзките – един сървър лесно може да бъде блокиран за България.

Време е да поставим нещата по местата им – не ние да се боим от престъпниците, а те да се боят от нас.

Можем да го постигнем, с нещо толкова просто и скромно като блоговете ни.

Нека го направим.

Защото… да, човек не избира родителите си, но понякога можеш да избереш чий потомък да си – на оборищенските възрожденци, или на предателя им.

И моментът, в който го избираме, с действията или бездействието си, е сега.

We have free software licenses for already a lot of time. And without them we would be nowhere near the richness and the quality of the wealth of free software we have now. Their role, especially that of the copyleft ones, was crucial for the creation of this wealth.

Since much sooner, we already have free (open) hardware licenses, too. And the free hardware is, well, where the free software was shortly after the first free software licenses were created. However, I hope it will grow in richness and quality like the free software did.

However, these licenses cover just a section of the IT technologies. And IT is by far not only hardware and software. It is also methodologies, industrial technologies etc. What about these? Without them, we cannot have a healthy and self-sustaining free IT ecosystem.

And what of the non-IT technologies? Is the technology freedom in producing life-saving medicines less needed than the IT technology freedom? The freedom of technologies for producing medical consumables? Foods? Clothes? Fresh water? Power generators? Machine tools?… The freedom of the software is but a small part of the technology freedom, because it is dependent on all other technologies, exactly like every small ecosystem is a part of the global Earth ecosystem, and is dependent on it. The only way to truly free your favorite part is to free the whole.

(I know it sounds maniacally, and don’t care. My efforts will surely be insignificant – but Gandhi says it is important that I make them. And I honor him.)

In theory, licenses like GPL may be used for non-software technologies. However, being software-centric, sometimes they may not be completely appropriate:

– they do not always reflect correctly the relations between technology description, technology implementation and technology product, and its effect over the technology freedom.

– they often do not clarify the notion of the technology description understandability and its dependence on the context: in the software it typically goes without saying, but outside of it things may be very different. (What about a software that is under a free license, but is written in language that you don’t understand, and/or don’t have a compiler for it?)

– in most parts of the world the only exclusive right that covers the software is the copyright; for the common technology there are also patents and other exclusive rights. A free technology license must account for these, too.

After considering these problems, I dared to attempt to make a draft for a free technology license. It is a copyleft one, loosely based on GPLv3 and its drafts.

Yes, this will probably be read almost only by free software folks, who have little need for a license for non-software technologies. However, they are also the people who know and value the freedom. So I think they could be the right people to present such a license before.

Yes, I’m not legal, and English is not my native language. But it is better to create something imperfect, and to hope that the others will help to improve it, than to do nothing but whine.

Yes, this draft is maybe good for nothing, and the others may have to wipe away most, or even all of it, in order to create an usable license. I will apologize to them as many times as needed, but will not think that my efforts were in vain. Growing an oak is worth planting an acorn, and it is useless to grieve that the acorn will disappear.

And yes, maybe my work is bad enough to deserve only to be forgotten. However, even in this case it will be an attempt to create some freedom. Maybe others will be prompted by it to create a better one, and will learn from its mistakes.

Вчера случайно прочетох статия на тема свободен софтуер, отворена за коментиране. Един от коментарите отдолу гласеше: “Радвам се, че Windows най-вече тръгна да умира. Без несвободни софтуери ще ни е по-добре.”

Изтръпнах. Уж “звучи добре”, но направо ме стресна… Помислих малко, докато си изясня къде точно е според мен истината. След това реших, че може би ще е полезно да споделя.

Аз не искам Windows да умре, нито да крее, или да е посмешище.

Не за да има с какво да се мъчат “глупаците” и “несвободните”. (Желая му да става още по-добър и удобен отсега, и да преодолява недостатъците си.)

Не и защото мисля, че той задължително в един момент ще стане свободен. Да, мисля, че това е доста вероятно, ако и да изглежда сега невъзможно. Но дори да остане несвободен, пак не искам да умре.

Искам да го има, и всеки да може да си позволи да го купи. И тези, които са избрали него, да го купуват, и Microsoft да печели от това. Не “за да се ръсят глупаците”, а за да получават добри заплати програмистите, които го пишат, и целият останал екип зад него. (Същото важи за почти всички продукти на Microsoft.) И смятам, че да бъде “краден” е не само незаконно, но и неморално, и е пътят на тариката на дребно, и загубеняк на едро. Честният и достоен човек или си го купува, или използва свободни алтернативи, напоследък те в нищо не му отстъпват.

Да, не съм толкова либерално настроен към някои елементи на Windows и на други програми на Microsoft – по-конкретно, на “Trusted Computing” и TPM модулите. За тях с чиста съвест бих си пожелал да изчезнат, защото вредят на всички, освен на търгашите-изедници от големите къщи за “авторски права”. Но дори тях не бих премахнал насила.

Да, несвободните софтуери ограничават свободата ни. Но докато имат пълноценни и силни свободни алтернативи, е по-добре да ги има, отколкото да ги няма. Така всеки, който цени свободата, може да избере свободната алтернатива. А който не я търси, не я заслужава – на какво основание да му бъде налагана?!…

Ние имаме нужда от свобода. Но тя не е самоцел или аксиома. Нужна ни е, за да имаме повече избор. Нуждата от избор е, която прави свободата необходима. А без несвободните софтуери изборът ще е по-тесен – ако и от него да са отпаднали само най-неподходящите възможности.

Затова не искам Windows да умре. От сърце и душа искам свободният софтуер да е все по-богат, универсален и качествен. Да надмине несравнимо несвободния както по богатство, така и по техническо и потребителско съвършенство. Но като той става по-добър и повече, а не като несвободният става по-лош или по-малко. Това е целта и идеята, която поддържам, и за която работя, според силите си.

(Знам, че има хора, които няма да се съгласят с мен. И че между тях има заслужено по-известни и велики, отколкото аз ще бъда някога. Но това не отменя правото ми на мнение и избор. То е моята свобода – който ми я отказва, за мен не е човек на свободата.)

Защото изразът “свободен софтуер” всъщност е неверен. Софтуерът не се вълнува дали е свободен, не се бори за свобода, и няма претенции как да е написан. Свободни или не можем да сме ние, хората.

Свободен е този софтуер, който ни дава свобода. Ако неговите поддръжници успеят, чрез закони, или изкусна рекламна кампания, или по кой да е друг начин, да унищожат един несвободен софтуер, те отнемат свободата на потребителя да избира. За да бъде спазена буквата на идеята, те умъртвяват духа й.

Ето затова е нужно да се борим за свободния софтуер, а не срещу несвободния. Не от инфантилна доброта и благодушие. А защото добротата никога не е инфантилна. Появила се е, и е силна, защото зад нея стоят простичките закони на природата. Защото когато вършим зло на “врага”, вършим косвено зло и на себе си.

(Да, понякога е неизбежно. Но колкото повече пъти успеем да го избегнем, толкова повече битки е спечелило доброто. Философията на почти всички бойни изкуства казва: “Истински майстор на бойните изкуства е този, който предотвратява схватката”.)

ДАНС декларираха желанието (всъщност, намерението) си анонимността в българския Интернет да бъде премахната. По данни на агенция “Фокус”, неназован високопоставен служител на агенцията е заявил буквално следното:

“ДАНС е готова да участва в обсъждане за премахването на анонимността на интернет-сайтовете на територията на България. Агенцията не е за установяването на цензура, а за това всеки да носи отговорност за посланията си в публичното пространство.”

Съществено е първото изречение. Второто е просто опит да се каже на черното бяло. Вижда се много добре, когато се погледне по какъв повод е направено това изказване.

На 5 септември ДАНС затвори сайта “Опасните новини”. Затварянето се наложило заради “наличието на елементи на класифицирана информация в част от текстовете, публикувани в сайта. Тепърва ще се установява кои са източниците им.” ДАНС работели по случая от 1 септември, а преди тях през втората половина на август със сайта се били занимавали МВР.

Лично мен това ме впечатли дълбоко. Като начало, в една демократична държава опазването на класифицираната информация е задължение на хората от съответните служби – задължение на журналистите е да я изнасят, и е тяхно право да не съобщават източниците си. Макар и противоречащ си, този механизъм се е доказал като единственият, който хем позволява службите да си вършат работата, хем им пречи да преминат към неща, които не са им работа. Като се огледаме по света (и у нас), виждаме достатъчно добре какво почва да се случва, когато журналистическата част от механизма я няма, или е слаба.

Като продължение, какво е “класифицирана информация”? Факти, които са верни, но някой е решил, че не бива да се оповестяват. (Иначе щеше да е просто лъжи.) Преди петнайсетина години например един монголски опозиционер беше даден под съд за издаване на държавна тайна, защото заявил, че председателят на парламента им е корумпиран… Казано другояче, в страни със съмнителна демократичност “класифицирана информация” е това, което е особено важно и нужно да се знае от всеки.

Е, нека видим кои са тези факти. Кешът на Google услужливо ги пази, и не мисля, че ДАНС имат каквито и да било шансове да убедят компанията или пък щатските служби да ги премахнат оттам. Никой в нормална държава не съдейства на тайна служба, опитала се да покрие разобличения за корупцията в държавата си и вътре в себе си… За наше удобство, Вени Гюрова е направила извадка на основните публикации в сайта, предвидливо хостната на сървър извън България:

25.07. Първанов хвана трипер от 15-годишна ученичка

25.07. Алексей Петров профилактира Тошо Тошев, В.Гочева, Силва Зурлева и др.медийни босове.Те бесни на ДАНС

28.07. Хора от ДАНС и Митниците реанимират наркоканалите на Държавна сигурност

29.07.„Труд” и „24 часа” се сливат, почват яки съкращения. Т. Тошев и В. Гочева в битка за властта

31.07. Младен Червеняков и Сашо Томов получили милиони от Жеваго за кризата в „Кремиковци” и ЦСКА

01.08. 75 млн евро прибра Николайчо Гигов за френските корвети. Станишев и Първанов също се облажили

05.08. Алексей Петров превзе ДАНС, заплашва с гей компромати Сергей Станишев и Петко Сертов

08.08. Такситата 1280 станали шпионска мрежа за рекет, службите знаят и си траят

11.08. Паравоенна структура в басейна „Спартак” събира компромати за президента, политици и журналисти

14.08. Вадят компромати срещу Петър Манджуков, за да ударят Георги Първанов

19.08. Разкриха педофил в тайните служби, оказва се и масон

25.08. Ген. Ив. Драшков лобира за „Лев инс”. Британци и янки искат детектор на лъжата за висши ченгета

25.08. МВР крие атентат срещу заместника на Доган Йордан Цонев

03.09. Първанов измамил Г. Гергов за БТ-Пловдив. Каролев изпълнява „мокра поръчка” за 300 000 евро

Сигурно мислите, че “това са жълти сензационалистки партенки, това са глупости и клевети! Не може подобни неща да бъдат истина!”… Да, ама не. Това е “класифицирана информация”. Истински факти, които някой е решил, че не бива да се оповестяват. И преценката е не на случаен блогер, а на ДАНС. Потвърдили са я на дело, затворили са сайт заради нея.

(Сигурно имате предвид, че такива неща НЕ БИВА да бъдат истина. Че ако са истина, положението е ужасно. Напълно съм съгласен с вас. И аз нямаше да повярвам и на половината от тях, ако ДАНС не ги бяха потвърдили с действията си. Наистина е ужасно.)

Прочетете още веднъж изнесените информации. И си помислете – “отговорност” ли искат да установят ДАНС, или цензура над истината за властта ни, и за ДАНС.

След това си помислете какво всъщност върши служба, която ги обявява за “класифицирани”, и затваря Интернет сайтове заради такива информации. Какво представлява такава служба, и дали не е най-добре за сигурността на България тя да бъде закрита колкото се може по-скоро. И дали не е нужно всички ние, Интернет потребителите, да се обединим и подготвим да участваме в обсъждане за премахване на ДАНС, чрез подкрепа за политически сили, които искат да я закрият, или да я принудят да се занимава с каквото й е работата. В отговор на нейния анонимен високопоставен служител.

Ако мислите другояче, имам още един аргумент – историята с Коце Маца. (Къде той, къде Интернет ли? На пръв поглед – да…)

Това е прякорът, под който е известен петричкият “бизнесмен” Констадин Хаджииванов. Преди няколко дни той се опита да отиде на екскурзия в Гърция. “Опита се”, защото още на границата гърците го арестуваха и подготвиха за екстрадиране в Германия, за престъпна дейност. (Твърди се, че наши дипломати са положили доста усилия, за да спрат гърците и измъкнат Коце Маца, но са ударили на много твърд и студен камък. И се чудя дали и тази информация не е “класифицирана”.)

Интересното тук е, че заповедта за арестуване на Коце Маца е била издадена и пусната по каналите на Интерпол още преди няколко месеца. Нашите служби обаче твърдят, че не са знаели за нея. Стана ми смешно, и се опитах да го проверя – за мое смайване се оказа, че вероятно наистина е така. Твърди се, че от Интерпол са запазили тази заповед в тайна от службите ни. Защото са преценили, че вместо да арестуват престъпника, нашите “пазители на реда” ще го предупредят да се укрие.

Тоест, че службите ни всъщност са клон на организираната престъпност. Издържан от джоба на българския данъкоплатец. Бих очаквал Интерпол да знае с абсолютна точност дали е така, и да не взима подобни решения, ако не са крайно належащи, и подплатени с факти до дупка. (Колко ли дълго и старателно трябва службите ни да са служили на организираната престъпност, за да почне Интерпол да се отнася към тях така, на междудържавно равнище? Надали година-две, нито пък изолирано и случайно, изолирано и случайно го има навсякъде… И каква ли ще е следващата стъпка?)

И сред службите, от които тази заповед е била укрита, е и ДАНС. (Защо ли? Прочетете още веднъж списъка информации, които те са обявили за “класифицирани”… Дойдоха ли си нещата на местата?)

Тук и стигаме до същността. Официално Държавната агенция за националната сигурност ще изиска премахването на анонимността в Интернет, за да се бори по-добре срещу престъпността. И ще изприказва купища приказки за тероризъм, порнография и други плашила за лековерни. Реално обаче, престъпността ни изисква премахването на анонимността в Интернет, за да се бори по-добре срещу осветляването на конците, чрез които управлява властта.

Има една хубава английска гатанка за деца: “Един фермер имал два коня и две крави. Колко коня ще има, ако наречем кравите коне?” Отговорът е: “Два – и да наречем кравите коне, те няма да станат коне”.

Тази гатанка е урок за деца по независимо и логично мислене. Нека пробваме един неин български вариант:

“В една държава има клон на организираната престъпност, регистриран формално като държавна служба, и издържан с парите на данъкоплатците. Това държавна служба ли е, или клон на организираната престъпност? Колко следва да му се вярва? Как следва да се постъпи с него? Какво ни чака, ако не вземем мерки?”

Още по темата:

Вени Гюрова
Делян Делчев
и пак Делян Делчев
Иван Бакалов

Обичам вечер, когато си легна, да оставям компютъра да свири запис на шума на океански прибой. Много успокояващо е, и се спи чудесно.

И си мисля – защо ли шумът на прибоя носи такова спокойствие? Защо изтрива така нежно грижите и страховете, и дава сладък и щастлив сън?

На пръв поглед няма логика. Нито около дърветата, по които са скачали предците ни, нито в саваните, из които са бродили техните преки потомци, има прибой. Да, има хипотеза, че първичните хоминиди са се появили на морския бряг – но не ми се струва добре доказана, поне засега. Пък и какво толкова успокояващо би могъл да им предложи прибоят? Не ги защитава нито от хищници, нито от своеволия на природата… Тогава защо?

Може би ни напомня ритъм, който сме свикнали да свързваме със спокойствие и сигурност? Майчино сърце, примерно? Твърдо не – ритъмът е различен. Плюс това, други шумове в ритъма на прибоя не дават това спокойствие. Немалко носят дори тревога.

Тогава защо?

Шумът на прибоя е един от най-древните шумове на света. Имало го е, когато предците ни са слизали от дърветата, и преди това, когато са се покатервали на тях. Имало го е, когато са се криели от динозаврите. Когато са произлизали от влечугите. Когато за пръв път са излезли на брега. Докато още са плували из древните океани. Докато още са били единични клетки. И дори преди това, докато не е имало живот изобщо…

… И все пак защо?

И умът ми внезапно полита назад, през времето, на крилете на неусетно поглъщаните цял живот количества информация и познания, през ветровете на просъницата и нощта. Пронизва ерите в миг, за да спре на топъл пясъчен бряг.

Оглеждам се. Сушата е голи скали. Нито дръвче, нито тревичка. Колко ли назад съм във времето? По камъните няма дори лишеи. Нито помен от живот на сушата. Часовникът на сънната логика се обажда услужливо вътре в мен – три и половина милиарда години.

Няма ли живот поне в океана? И за него е още твърде рано. Но очите ми, освободени от ограниченията си от условността на съня, усещат във водата нещо. Пристъпвам до прибоя и се вглеждам. Да – ето ги.

По плискащите се в пясъка и камъните вълнички плуват мазни капчици. Попили от въздуха и водата цялото богатство сложни органични съединения, създадени от метана, въгледвуокиса и амоняка под действието на йонизиращите слънчеви лъчи, неспирани от липсващия озонов слой, и мълниите в страховитите бури. Първична супа, безмозъчна и без предназначение, и в същото време нахлупила тиарата на Бога, за да роди живот.

Огромното богатство на съединенията е чудесна предпоставка за създаване на сложни системи. Но за да се събере то в една капка, тя трябва някак да “консумира” съединения от околната среда, да ги събира в себе си. Мазните капки имат това качество. Повечето от съединенията са по-добре разтворими в мазнина, отколкото във вода, затова и при докосване на капките те навлизат и остават в тях. Капките са придобили едно от основните качества на живота – да консумират и растат.

Само по себе си то обаче не означава живот. Живото е сложно и добре организирано. А почти единственият начин съединенията да се организират и подредят сами, в природни условия, изисква гранична повърхност, към която да се фиксират и подредят едно до друго. Така те запазват достатъчно от свободата си на взаимодействие, за да дават голямо разнообразие, но губят излишната част от нея, която не им позволява да постигнат и запазят единство и приемственост.

Граничната повърхност трябва да бъде сродна на състава на съединенията, за да ги привлича. В същото време обаче тя трябва и да ги подрежда и ориентира при контакта с нея, за да постигне организирането им. Повърхността на минералите рядко има подобни качества, и ги проявява само към тесен кръг съединения. Ще се намери ли подходящ кандидат?

Вглеждам се в една капчица, в границата между мазната й вътрешност и водата около нея. Да, кандидатът е там. Немалко от получените съединения обединяват в една молекула различни полярности – най-често на единия си край молекулата е силно полярна, и се разтваря лесно във вода, а на другия – неполярна, и се разтваря лесно в мазнина. Мястото, което привлича и задържа тези молекули, е именно границата на капката. Там те се подреждат в една молекула дебел слой, с полярната част навън, към водата, и неполярната навътре, към мазнината, и образуват гранична повърхност с нужните ни качества. Другите молекули вече могат да се подреждат върху и в нея, и да се организират. А двойнствената природа на слоя автоматично ги ориентира, сродни към сродни части, и така създава отличен компромис между възможности за взаимодействие и стабилност в получената струтура.

Вече имаме и възможност за организиране, и естествено контролирано взаимодействие между молекулите. Още един елемент от пъзела “живот” щраква на мястото си. Но най-важният засега го няма. Капчиците не могат да се делят, твърде прости са за това. За да станат достатъчно сложни, ще им трябва милиард или дори два милиарда години еволюция. Но еволюцията пък изисква възможността да се делят и размножават, иначе не работи. Какво може да извади ключа от заключеното чекмедже?

Проблемът е още по-сложен и по друга причина. Малките капчици много лесно се сливат в големи. Така съотношението обем към повърхност (тоест към площ за организиране) намалява, вероятността да се получи нещо полезно – също. А още по-лошо е, че и броят капчици намалява силно, и оставя еволюцията без материал за работа. Едно е да правиш избор между няколко милиарда бройки, друго – между няколко бройки. Как да бъде предотвратено сливането?

Двойнствените полярно-неполярни съединения имат още едно качество – те са повърхностно активни. Като облепват повърхността на мазните капчици, те правят по-трудно сливането им помежду си,. Три и половина милиарда години по-късно потомците на тези съединения ще използват това качество, за да създават перилни препарати, предназначени да отпират мазните петна от дрехите им… И сега то изиграва ключова роля. Вместо капчиците бързо да се слеят в големи мазни петна, от които никога няма да произлезе живот, те си остават отделни, миниатюрни, но безбройни.

Още по-важно е повърхностната активност с друго, логично следствие – тя прави много по-лесно разбиването на капчиците на по-малки. От една страна, това компенсира случайното сливане на някои от тях, което е неизбежно. Но от друга, дава ключовата възможност за “делене” на капчиците. Първата, най-несъвършена и груба, но все пак форма на увеличаване на бройката им. На поява на нови. На размножаване.

Стига да има кой да разбива капчиците.

И тук излиза на сцената прибоят. Кога буйно, кога кротко той разтръсква капчиците и ги разбива. Колкото повече повърхностно активни съединения има по една капчица, толкова повече възможности за самоорганизация на органиката вътре в нея предлага тя – и едновременно с това толкова по-лесно бива разбита на отделни частици, евентуално наследили самоорганизацията в нея. Кръгът е затворен, колелото на еволюцията – завъртяно. Да, изискванията й са немалки – докато се стигне до способност за дори най-примитивно, далеч по-просто от най-простото днешно, самостоятелно делене, има да се извърви огромен път. Но тя разполага с милиарди години, и квадрилиони органични капчици. И с търпението на природен закон.

А наелият се да бъде акушер на живота прибой пее своята успокояваща родилна песен. Над обикновените капчици случайна химия, още толкова далече и от най-прост живот. Неспособни да съществуват сами, да проходят, да се разделят на нови. Но прибоят също е търпелив – той ще ги люлее през милиардите години на тяхното безпомощно детство, грижливо ще ги милва и подкрепя, докато не дойде ден да започнат да прохождат и сами.

Прибоят е най-търпеливата майка, която животът е виждал някога. Винаги грижлива, никога неизоставяща чадото си, готова да се грижи за него до края на света. Нищо чудно, че песента му ни дава такова спокойствие и умиротворение.

Възможно ли е споменът за него да е останал вътре в нас, през милиардите години, още откакто сме били просто капчици химия? Всички науки, които съм изучил, се подсмихват иронично – естествено, че не е възможно, колко инфантилен трябва да си, за да го повярваш? Но прибоят спокойно и търпеливо напомня – светът е по-богат, по-мъдър, по-непознат и по-неочакван от всичко, което можеш да си представиш. Ако не беше така, днес нямаше да те има – кой би повярвал, освен може би дете, че случайните органични съединения ще стигнат някой ден дотам да летят в Космоса, да произвеждат компютри и да пишат блогове?…

Време е и аз да се присъединя към прибоя в съня си. Да се върна през мрака и неспокойствието на нощта там, където съм се родил.

В отговор на инициативата на Богомил в linux-bg.org:

(Изпратил съм го на адресите на повечето български евродепутати. Страница с тях е посочена в инициативата.)

—

Здравейте,

Пише ви ваш гласоподавател, разтревожен от т.нар. “Torpedo Amendments”, които са прикрепени към “Телеком пакета”, подготвен за гласуване в края на септември.

Въпросните поправки целят въвеждането на следните мерки:

– Блокиране на Интернет връзки и протоколи, които са напълно легитимни и използвани като правило за легални цели, но “някой” е решил, че чрез тях може да се злоупотреби срещу авторски права

– Принуждаване на Интернет доставчиците да следят с какво се занимават потребителите им, и при подозрение, че е възможно то да нарушава авторски права, задължение те да уведомяват агенциите за авторски права

– Задължаване на всички потребители на Интернет да поставят на компютрите си софтуер, който да следи дали съдържанието на компютрите им е “законно”, или не.

Тези поправки са формулирани като “защита на авторските права в Интернет”. На практика обаче те стигат далеч отвъд защитата на авторските права. Ако прехвърлим тези мерки в не-ИТ понятия, те биха изглеждали примерно така:

– да бъдат забранявани познания, предмети и технологии (верни географски и топографски карти, пишещи машини, радиостанции и др.), за които “някой” е решил, че принципно могат да бъдат използвани за “вредни” цели

– да бъде изисквано от пощите, телефонните служби и персонала на транспортните средства да следят какво пишат, разговарят или вършат потребителите им, и при подозрение, че е възможно те да обменят неодобрена информация, да бъде докладвано на съответните органи

– да бъдат задължени всички да поставят в жилищата си камери, чрез които да може постоянно да се наблюдава и проверява дали те не се занимават с незаконни дейности

Защитата на авторските права е похвална инициатива, но тя следва да бъде балансирана коректно с другите права в едно общество. Например, дори ако полицията подозира, че лицето Х се занимава с противозаконна дейност, тя няма право да го обискира без прокурорско разрешение или вече налични доказателства, защото би нарушила свободата му – и така трябва да бъде: свободата на личността е поне толкова важен елемент в демократичното общество, колкото и предотвратяването на престъпленията.

Нещо повече. Примерът с лицето Х касае действия, които биха били обект на наказателното право – криминални престъпления, тероризъм и пр. Затова има логика, макар и ограничена, от обществени или частни органи да се изисква съдействие при нея. Докато защитата на авторските права е обект на гражданското право, и представлява изясняване на баланса на правата при евентуален спор между две лица. Немислимо е обществени или частни органи да бъдат задължавани със закон да съдействат на едното от лицата срещу другото, и то по начин, който брутално нарушава правата и свободите на другото лице, в степен, която се смята за недопустима дори за предотвратяване на криминални престъпления или борба с тероризма.

Както може да се види от примерите по-горе, в някои отношения поправките “Торпедо” са аналогични на положението при тоталитаризма, а в други го надминават, и изискват условия като в затвор с особено строг режим. Подобни законови положения са неприемливи в държави, които търсят демократичност. Лобирането в полза на определени организации не бива да бъде оставяно да достигне до степен да подмени върховенството на законите в държавата с върховенство на интересите на организациите.

Затова Ви моля:

– да обсъдите с другите български депутати, и с колегите си по европарламентарна група тези добавки

– да посочите, че при тях защитата на авторските права се утвърждава за сметка на потъпкването на върховенството на съда и закона, и на много по-основни права, върху които е изградено всяко демократично общество

– да ги убедите да гласуват заедно с вас против тези поправки

– да предложите на авторите на добавките да потърсят начин да защитят интересите на лобитата за авторски права по начини, които не нарушават основите на демократичната държава

Благодаря Ви предварително,

Григор Гачев