Grigor Gatchev - A Weblog

Покрай един коментар на Bella вчера обърнах внимание на блога й. Чудесен е. Препоръчвам го на всеки, който обича истинските неща.

Една от историите в него ми направи силно впечатление. Ето я, най-безсрамно изкопирана тук:

—

Един човек влязъл в бръснарницата, за да го избръснат и подстрижат. Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог.

Бръснарят казал:

– Каквото и да ми говорят, аз не вярвам, че съществува Бог.

– Защо? – попитал го клиентът.

– Това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш, че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора? Откъде са безпризорните деца? Ако той наистина съществуваше не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.

Клиентът се замислил за миг, но решил да премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата той видял на улицата рошав и необръснат човек. Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:

– Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари.

– Как така? – учудил се бръснарят – Нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар.

– Не! – възкликнал клиентът. – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.

– Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто той не е дошъл при мен.

– Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. И аз казвам същото: Бог има. Просто хората не го търсят и не отиват при него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания.

—

В блога на Bella има още много други чудесни истории, случки и много хубави снимки откъде ли не. 🙂

А за мен след историята остават размислите, и изводите.

Дали ще кажем “Бог”, “Добро” или още много други неща, е едно и също. И дали това нещо е благ старец, седнал сред облаците, или само наша представа без реален еквивалент, е без значение. Защото това, което е от значение за нас, е дали ние го приемаме, или не – и как.

Доброто може да е субективно – но все пак е до голяма степен универсално. А има “добри” неща, които носят удоволствие предимно, или единствено на злите хора. Да наложиш себе си, съсипвайки околните. Да се чувстваш по-велик и важен от тях, да ги тъпчеш, и да се опиваш от това… За мен лично – благодаря, предпочитам лошите ми неща пред такива “добри”. Мисля, че не е трудно да разбера кое добро е истинско, и кое е маскирано зло.

Всеки сам решава, и избира по кой път ще поеме. И, съответно, в каква личност ще го превърне този път, и какво щастие ще му донесе. (Да – оказва се, че “какво” не е по-малко важно от “колко”. Въодушевява ли ви например щастието да можете да убивате безнаказано? Не казвайте, че не е щастие, има хора, които просто си струва да ги няма, нали?… Бихте ли искали това щастие?) Понякога просто решаваме в коя от няколкото възможни посоки да ни понесе течението. Други пъти може да е необходимо да поработим малко себе си, за да оформим личността си – точно както посещаваме финтеси или тренировки, за да оформим тялото си или да поддържаме формата си. А тялото е просто дреха за личността ни: всеки разумен човек пази грижливо дрехите си, но смята себе си за по-важен от тях.

Аз например се възхитих колко позитивен и приятен е блогът на Белослава. И с тъга виждам, че моят не е такъв – а някога беше… И се сещам, че блогът е отражение на блогера: променил съм се, станал съм по-малко позитивен аз. А започнах този блог именно за да се науча да бъда по-свестен. Да, помогна ми немалко. Но сега, благодарение пак на него, виждам, че съм се занемарил, и съм се върнал назад. И че е време да се погрижа за себе си.

Благодаря ти за чудесния урок, Бела! Имах нужда от него.

А може би не само аз.

Не помня на точно колко годинки бях, когато един ден вестник “Работническо дело” излезе с огромно заглавие и в повече страници, всичките пълни с материали на една тема. Темата беше как от този месец заплатите на хората се повишават. По смътни спомени, беше нещо от сорта на:

“За да се повиши материалното благосъстояние на трудещите се, и (дрън дрън дрън дрън), Партията реши заплатите да бъдат повишени. (Дрън дрън дрън дрън…) От този месец всички заплати ще бъдат увеличени с цели 5 процента. (Дрън дрън дрън дрън…) Грижата за добруването на хората, дрън дрън дрън дрън… Повишаването на благоденствието на народа, дрън дрън дрън дрън… Доказателство за непрекъснатия икономически прогрес, дрън дрън дрън дрън… Предимствата на социализма, дрън дрън дрън дрън дрън дрън…”

И на една от вътрешните страници, към края на сбутана в ъгълчето статия:

“За по-добро балансиране на икономическите реалности, отделни цени ще бъдат увеличени с 20%.”

(Както се сещате, а някои може би си и спомнят, “отделните” увеличени цени бяха всички.)

За проклетия, четях изумително добре за ранната си предучилищна възраст. И въпреки че бях фъстък, напълно незапознат с политиката, някак аритметиката не ми се връзваше. Когато обаче попитах дядо ми как така благоденствието се покачва, пък цените растат повече от заплатите, той ми се скара и ми изшътка да си мълча, и да не говоря за това пред никого. Подочух обаче от разговор в къщи един израз, който ми се видя много остроумен, и го запомних – че песимист, това е добре информиран оптимист.

(Добре де, отнесох си и здраво извиване на ухото. Но то беше, понеже попитах баба ми какво значи “тенеке сурати”. И реших, че тя постъпва много лошо, и че аз като порасна, винаги ще обяснявам на децата ми какво значи “тенеке сурати”. Ухото ме болеше здравата.)

На следващите дни от вестници, радиа, телевизори и май и от чешмата в къщи потекоха елейни благодарности от трудовите хора към Партията. Пак попитах дядо ми как става така, след като всъщност те губят. Отнесох си второ здраво скарване, а малко по-късно подслушах и втори остроумен израз – че оптимист, това е добре инструктиран песимист.

(Не “добре платен” – добре платени са повечето сегашни оптимисти. Тогава тези неща идваха по инструкция.)

Странното (пак научено от подслушване на нашите – когато всички живеете в една стая, е трудно да не го правиш) беше, че имаше благодарности и не от добре инструктирани. Просто имаше идиоти, които искрено вярваха на написаното…

Спомних си тази случка по повод едно решение на Столичния общински съвет, с което (цитирам по памет) “за удобство на живеещите в синя зона, те ще могат вече да ползват правото да паркират пред дома си чрез закупуване на винетка, на скромната цена от 70 лева годишно… тази мярка ще спомогне и за намаляване на претовареността на автомобилите в центъра…”

Доколкото си спомням, до това решение живеещите в “синя зона” имаха безусловно право да паркират автомобила си пред жилището си. Без да трябва да плащат за това – в края на краищата, самата “синя зона” отначало беше въведена като “временно решение” (помните ли го?), което “ще бъде прилагано само на много ограничен брой най-натоварени места” (помните ли и това?). Ако имаха втора кола, можеха да паркират и нея, на което сега няма да имат право – втора винетка ще има, разбира се, но ще е доста по-скъпа, разбира се. “За удобство на гражданите… дрън дрън дрън дрън… ще могат да ползват правото… дрън дрън дрън дрън… ще намалее претовареността на центъра… дрън дрън дрън дрън…” Сигурно паметникът на бай Тошо в Правец се е усмихнал до ушите.

Дали е същото като преди? Има една голяма разлика, и една голяма прилика.

Разликата е, че преди, освен че ти качваха цените с 20%, ти качваха и заплатата с 5%. Изгребваха ти джоба с лопата, но и сипваха обратно с лъжичка. Сега лъжичката е забравена – само ти изгребват джоба с лопата. Разбира се, пак за твое благо и удобство, давайки ти права.

А приликата е, че и преди имаше идиоти, които въпреки очевадната нелепост, вярваха искрено на ситуацията – и сега ги има. Щели от центъра да се махнат много излишни “паметници”, които само заемали ценно място за паркиране. Моля?! По мои наблюдения, спрените в центъра коли, които се карат по-рядко от веднъж седмично, са под 1%. Останаха безвъзвратно в миналото времената, когато на всяка пресечка можеше да видиш кола с порасла около и под нея трева, или със спаднали гуми – сега на една такава можеш да изброиш стотици, очевидно карани всеки ден… Но както и да е. Имало е, има, и уви, ще има хора, които никога няма да позволят на фактите да разклатят убежденията (или хрумките) им.

Какво следва ли? Ако живеете в света на съвременните приказки за малки деца, сигурно какво ли не. Ако живеете в реалния свят, следват две неща. Едното е постепенно (в смисъл на непрекъснато, а не на бавно и с по малко) качване на цените на винетките за паркиране пред къщи. Другото е разширяването на синята зона. Доколкото знам, вече съществуват планове да бъде обхванат целият широк център, и да се започне с центровете на комплексите (познайте какво ще последва пък след това). Нали братовчедските и батковски фирми трябва да ядат? Пък техният апетитец…

Чудно е другото. Кога най-сетне ще си отговорим на въпроса дали е луд който яде чуждия зелник, или който си му го дава.

Не зная дали в София има човек, на който това мероприятие да не е извадило 70 лева или от личния му джоб, или от джоба на поне един негов уважаван и обичан познат. То е най-обикновен пладнешки обир. Ако след разходка по пазара се окаже, че някой мургав сръчко ви е измъкнал 70 лева от джоба, какво отношение ще развиете срещу “мургавите”? Е, този път въпросните “мургави” седят в СОС.

Предлагам нещо много просто. Ако имате възможност дали да гласувате “за” или “против” това да окрадат вас, или харесван от вас човек, със 70 лева, как ще гласувате? И ще ви домързи ли да отидете да гласувате, или ще си зарежете риболова, ама ще отидете? 70 лева не са дребна, лесно изкарвана сума и излишна ви сума, нали?

Е, имате тази възможност. Нека направим списък на общинските съветници, издигнали и подкрепили това решение, и на следващите избори за общински съветници да гласуваме срещу тях. И срещу политическите сили, в които участват. Под мотото: “Ти ми открадна 70 лева. Искам те вън от властта, завинаги.” Поемам задължението, когато общинските избори наближат, да публикувам списъка, и да пиша често за инициатиата. И да помагам за пропагандирането и агитирането й.

Дали това ще ни помогне да изберем по-свестни съветници? Не зная. Съмнявам се. Дали обаче избраните, дори ако са същите боклуци, няма да са по-скромни в кражбите си? Тук вече не се съмнявам. Създаде ли се практика крадливците да бъдат изхвърляни от властта, няма да смеят да ни крадат безнаказано като сега. Защото ще треперят някой да не се провикне: “И този е за черния списък!”… А създаде ли се такава практика, тя също може да бъде разширявана, подобно на синята зона. Например с кампании: “Ще гласувам за теб, ако обещаеш публично да вкараш този и този крадливец в затвора; не си ли изпълниш обещанието, влизаш в списъка при него…”

Току-виж малко по малко станем държава, в която разкритията за корупция ще водят до оставката на корумпирания. Подадена под натиска на хората от собствената му партия, които не искат на следващите избори да потънат заедно с него.

(За протокола: жилището ми е далеч извън “синята зона”. Засега. А вашето?)

– Реших да си купя компютър. Много ми харесаха едни мънички лаптопчета, като тефтерче, не помня как се казваха…

– Asus Eee PC?

– Да! Можеш ли да ми помогнеш да си избера? И да ми го направиш после с всичко, както трябва?

– Няма проблем…

След два дни познатата ни вече беше горд собственик на новозакупено “тефтерче”. Eee PC 1000HD – 10-инчов екран и 80 гига стандартен харддиск, 1.6 гигахерцов двуядрен Intel Atom, 1 гигабайт RAM (с възможност за още един) – разкошна машинка! (Продавачите в “Плесио” се оказаха чудесни – отговориха компетентно на всичките ми въпроси, и ми позволиха да пробвам всичко, което беше нужно.) Проблемът обаче не беше свършил.

– Каква е тази програма, дето я видяхме на него? Нещо не мога да се справя с нея.

– Вид Linux. Нарича се Xandros. И на мен не ми изглежда удобен.

– Можеш ли да ми сложиш Windows? Или поне някакъв по-удобен Linux?

– Windows не искам да слагам. Ще трябва да е пиратско копие, а не обичам такива неща. Но друг Linux ще ти препоръчам с удоволствие – Debian…

След още час се качвах към офиса ми с компютърчето, и задачата да му инсталирам Debian. Малко ме глождеше отвътре – дали не съм се изхвърлил? Дали ще намеря всички драйвери за тази въшка, доста е новичка, все пак? Може някои в Xandros-а да са били комерсиални и затворени…

След кратко мислене реших да разчитам на i386 архитектурата. Идеята за amd64 беше примамлива, но страхът за драйвери ме спря. И може би с право. Но пък избрах unstable дистрото без нито капка колебание.

Първата неприятна изненада дойде с опита да стартирам netinstall CD-то ми за etch от външно оптично устройство. Стартираше се, но не можеше после да си го познае и закачи. Ядосан, свалих най-новия daily build от страницата на Debian. Тръгна като слънце, въпреки пробния си статус. Избрах опциите “стандартна система” и “лаптоп”, и съвсем скоро вече имах инсталирана минимална система. Добавих няколко дребни удобства – mc, bzip2 и други подобни, и започнах да оглеждам за драйвери.

Почти всичко, за мое смайване, беше инсталирано автоматично. Проблем се оказа единствено драйверът за безжичната мрежа. Като начало, нея (и камерата) ги нямаше никакви – мина повече от час (беше вече късно вечер, и бях поуморен), докато се сетя да ги активирам от BIOS-а. След това се оказа, че в ядрото няма стандартен драйвер за безжичката. Възмутително – Ralink се водят дружелюбни към свободния софтуер!

Погледнах сайта им. Наистина, имаше драйвер за rt2860. Част беше binary-only, което преглътнах с голямо неудоволствие, но все пак бях поел ангажимент. Смъкнах драйвера (иначе много добре подготвен), но при компилирането се сблъсках с изненада:

/media/disk/2008_0708_RT2860_Linux_STA_v1.7.0.0/os/linux/../../os/linux/rt_main_dev.c:804: error: ‘struct net_device’ has no member named ‘nd_net’

Този път падна малко повече търсене, докато открия причината. Оказа се, че в някоя от последните версии на ядрото са променили в дефиницията на net_device:

struct net *net = dev->nd_net;

на

struct net *net = dev_net(dev);

Съответно в кода на драйвера, във файла os/linux/rt_main_dev.c ред 804 трябва да се промени от

device = dev_get_by_name(dev->nd_net, slot_name);

на

device = dev_get_by_name(dev_net(dev), slot_name);

Следва стандартната процедура:

make clean ; make ; make install ; reboot

Машинката направо се усмихна! 🙂

След това добавих пакетите xserver-xorg, xfonts-cyrillic и xxkb, като първа порция. (Инсталирането на нещата на порции осигурява изключително стабилна система дори когато е от unstable.) След това пуснах kdebase, kdenetwork, kdebluetooth и network-manager-kde. Добавих (заради KNetworkManager) основния потребител в групата netdev, и системата беше готова.

(Добре де, не беше. Добавих също така OpenOffice.org, Iceweasel, Kaffeine (заедно с пакетите w32codecs и libdvdcss2 от www.debian-multimedia.org), KGpg, Ark, Skype, KCalc, стандартните игри за KDE и какво ли не още. Но това вече е лесната част… 🙂 )

В заключение: Asus Eee PC 1000 HD работи отлично под Debian. Собственичката му е щастлива и доволна. Аз – също. 🙂

Едно време за големите неща не е трябвало да се бие тъпан. Сега обаче тъпан не трябва да се бие за малките неща, те са, за които се шуми най-много. Големите стават тихомълком и на сянка от медиите. Или за тях се споменава с половин уста, помежду другото.

Едно огромно нещо, станало преди няколко дни, е декларацията на Русия на “петте принципа” на външната й политика. Няма да ги цитирам – който иска, ще ги намери и прочете сам. Но ще ги коментирам.

Като начало, заявяват, че много ще уважават света, и ще се отнасят към него добре, стига той да не нарушава интересите им. Нищо ново. Дори Хитлер се отнасяше добре към държавите, които не нарушаваха интересите му. Не че от една сериозна държава с претенции се очаква друго, разбира се. Но когато сред основните принципи се изреждат празни думи, аз лично съм нащрек.

Като продължение, отхвърлят унилатерализма (в смисъл, идеята САЩ да управляват света). Присъединявам се с две ръце и два крака. Само че закъсняха с отхвърлянето – САЩ вече не управляват света. Икономиката им остана на второ място след европейската, в перспектива ясно се очертава да остане и след китайската, а нищо чудно и след индийската. Военните им сили пък станаха за смях и в Афганистан, и в Ирак – може да могат да смазват редовни армии от соц-тип, но определено не са всемогъщи. В тази светлина, отхвърлянето на унилатерализма може да значи само едно – искаме и ние наравно със САЩ. Сред империите.

След това, ще защитават категорично гражданите и бизнес-интересите си по света, ако трябва – с военна сила. Тук вече няма намек. Когато решим, ще се намесим с танкове, за да защитим гражданите и бизнес-интересите си у вас. Ако случайно пък нямате наши граждани, и не сте допуснали наши бизнеси, значи сте толкова недемократични, че това сигурно вече позволява намеса в името на демокрацията… Приликата със САЩ в най-лошия им вариант хич не е случайна. Но не беше ли идеята САЩ да се научат да не се държат като руския цар, а не Русия също да започне? Подобно положение може да радва само фен на принципа “я не сакам я да съм добре, сакам Вуте да е зле”…

И като завършек, абсолютно недвусмислената декларация: Русия има “специални интереси” по света, във всичките си съседни държави, и не само в тях. Тоест, правилото “защита на нашите граждани и бизнеси” не важи, ако те имат някъде специални интереси. Например навсякъде. Нещо като “американските жизнени интереси”, във вариант от съветските карикатури от едното време… Тъкмо си мислех, че напоследък САЩ май запълват необходимостта от световен злодей, и внезапно бяха изпреварени по всички пунктове. Просто с една обикновена декларация. За тези, които имат уши, и слушат.

С едно изречение: тези пет принципа са родилният вик на новата Империя. И няма да се учудя, ако се окажат първият мразовит повей на нова студена война. Да, ЕС е толкова зависим от руските петролни и газови доставки, че няма лесно и бързо да се стигне до тежки скъсвания на отношения (още повече че покрай грузинската криза Медведев беше абсолютно ясен: Русия ЩЕ използва тази зависимост като оръжие при пръв повод – край на приказките за “надеждния доставчик”). Но съм убеден и че ще бъдат положени необходимите усилия тази зависимост да бъде намалена колкото се може по-бързо, както чрез подсигуряване на алтернативни доставчици, така и чрез наблягане на технологии, които намаляват потребността от въглеводородни горива. Така че, рано или късно, новата студена война ще се разрази.

А има възможни и по-лоши развития. В момента, в който пиша това, петролът е на път да падне под 100 долара за барел. От почти 150 преди няма 6 месеца. А руското възраждане е финансирано от цените на петрола. Падне ли той под 50 долара, Русия рискува да се срине икономически; разклащането вече започна с охладняването на ЕС и САЩ. И тогава никой не може да каже какво ще последва – нов Елцинов хаос, или нов сталино-хитлеризъм, и военна агресия срещу който се окаже подходящ за “враг”.

А цената му не е изключено да продължи да пада. САЩ най-сетне разбраха, че си създадоха новата Русия с високите цени на петрола – и все още имат могъщи лостове, с които могат да натиснат цената му много надолу, ако решат. Много се говори как развитието на Китай и Индия ще качи рязко консумацията на петрол, но се забравя – населението и на двете страни е силно концентрирано в сравнително неголеми райони, и сравнително бедно: това стимулира развитието на масов транспорт (железници, метро и пр.), а неговата ниска себестойност и голямата концентрация обезкуражават използването на най-големия консуматор на течни горива – колите и товарните камиони. Така че е напълно възможно в план от 2-3 години (при силен натиск – и по-скоро) цената на петрола да падне до 50 долара на барел. И тогава…

Тогава такива като нас ще е много добре да внимават в картинката. Малка държава с неголяма армия сме, и сме ключов енергиен възел – тоест, идеалната цел за руската армия. Нямаме обща граница с Русия, но ако се очертава нападението й да бъде успешно, това ще е предимство за нея, а армията й разполага с предостатъчно транспортни кораби и самолети. И не е ясно дали НАТО ще стовари военната си мощ, за да ни спасява – горивното кранче е могъщ войник, а политиците ни работят много по-охотно с руските служби (и мафиоти), отколкото с европейските.

И, най-сетне, дори ако ни се размине, ще живеем в свят, в който има една, да си го кажем направо, зловеща империя в повече. Вместо да засрамваме и ругаем САЩ за изцепките им, ще трябва да им се кланяме – “ела, зло, че без теб по-зло”. Неприятна перспектива, нали?

А най-тъжното е, че дори Русия няма да спечели нищо от това. Тя винаги се е изживявала като “следващият Рим”. Но забравя, че Рим е станал нарицателно по времето на Републиката, която е отприщила свободата на гражданите му, а оттам и неговата мощ във всяко отношение – военно, културно, творческо, политическо… Римската империя вдига военната мощ на Рим до върха й, но това е възможно благодарение на огромната основа, създадена от Републиката. (САЩ са минали приблизително по същия път. В момента те се опитват да се превърнат в де факто Империя – и ако това стане, в по-дълга перспектива ги чака каквото е настигнало и Рим.) Но Русия никога не е била Република, отприщила свободата и силата на гражданите си. Затова и от нея има как да стане най-много поредната Империя на злото.

Дано не съм прав. Дано бъдещето ме опровергае. Дано в Русия се установи истинска демокрация, и тя се превърне в свободна държава на щастливи хора. Но уви, засега не мога да видя такова развитие.

И се чувствам длъжен да предупредя – внимавайте, при съседите се роди Империя. От тези, дето имат навика да гостуват неканени, и за дълго. Ако умеете да свързвате дима с огъня, си правете изводите.

Военните действия престанаха. Димът се разсея. Положението се видя.

ЕС спешно се събра в отговор на руското признаване на независимостта на Осетия и Абхазия, за да вземе мерки срещу Русия.

Българските вестникарски форуми преляха от… каквото винаги са преливали – анонимни псувни. Извън форумите темата също се обсъжда надлъж и нашир.

А пък аз слушам, и най-често не вярвам на ушите си. Зрели и умни хора изказват тези, които биха подхождали на седемгодишно дете. Поговориш ли културно с тях, бързо и лесно демонстрираш колко абсурдни, да не кажа смешни са тезите им. Те си замълчават, и след малко започват с тях отново. Обикновено след около три минути – не знам дали е случайно съвпадение…

Не се смятам за капацитет в тези области. Но на фона на това, на което се наслушах напоследък, всеки с IQ над стайната температура би бил суперексперт. Затова смятам да се изявя като такъв – или, простичко казано, да покажа моите пет стотинки.

Точно Западна Европа (и САЩ) да ми обясняват, че признаването на Осетия и Абхазия нарушавало международните норми, ми се струва пълен гьонсуратлък. Кой призна Косово, бе? Много ли е голяма разликата?… Ако това ще е славата и моралното лидерство на Европата, дето ще сме част от нея, хич не искам да съм в нея. Да, сигурно е изгодно, умно и какво ли не още. Благодаря, не искам. Предпочитам да съм малко по-беден, но с достойнство.

Има обаче и контрааргумент. Разликата не е много голяма, но я има.

Само непоправим наивник не би се съгласил, че Русия призна Осетия и Абхазия единствено с целта да ги анексира от Грузия (под формата на “доброволно присъединяване”, уредено от марионетни правителства). Докато ЕС не спечели нищо от признаването на Косово (освен още един извор на наркотици и организирана престъпност). Трябва да стане чудо на чудесата, за да не се присъедини Сърбия към ЕС много преди Косово. А и преди Албания, която единствена би могла да присъедини Косово, и по този начин да спечели от ситуацията.

Има и още нещо. Сърбите уредиха след 1990 г. в Косово етническо прочистване, което си беше половин геноцид. (Сега албанците се опитват да го върнат на останалите в Косово сърби, но миротворците от ЕС и САЩ се мъчат да си вършат работата, и да пазят възможните пострадали. Не винаги перфектно, но като цяло я вършат.) Грузинците използваха юнашки в Осетия тежка артилерия срещу осетинските милиции, и столицата бая пострада, но не са предприемали етническо прочистване, за геноцид да не говорим. А в момента осетинското “правителство” изгаря до сламка грузинските села в Осетия, и руските “миротворци” активно му помагат. В грузинските села се криели снайперисти. Като гледам колко щателно биват унищожавани селата, грузинската армия ще да е най-снайперистката на света… И това е в Осетия. В Абхазия грузинците на практика не са дали нито един изстрел от години.

И още една разлика. НАТО скъса от бомбардировки Сърбия, но в момента, в който сърбите се изтеглиха от Косово, войната свърши. Нито един чужд войник не остана на сръбска почва. Докато руските “миротворци” окупираха сериозни части от Грузия, включително единственото й дълбоководно пристанище, и след войната нямат никакво намерение да се изтеглят от тях. Което за мен развенча и последните сенки на историята за “опазването на руските граждани”. Ако не броим руските войници, в Поти и по магистралата около Гори има по-малко руски граждани, отколкото американски граждани имаше в Ирак по времето на Саддам. (А не мисля, че САЩ заслужават прошка за измамата, с която нападнаха Ирак. Въпреки че Саддам вероятно е най-отвратителният диктатор за последните 30 години… Какво тогава да кажа за Русия?)

Да, САЩ и ЕС са абсолютно неправи да ругаят Русия за признанието на Осетия и Абхазия. Може да е нарушение на международните норми, но точно те не би трябвало да имат очи да го кажат. Възмутен съм от лицемерието им, и открито се обявявам против него.

Но това не може да отрече факта, че Русия се държа като агресор и окупатор. Грузия се опита да направи същото, и понесе заслужено наказание. Сега е време наказанието да си понесе и Русия. Затова и ще подкрепя охотно мерките на ЕС срещу нея. И ако са санкции, толкова по-добре. Предпочитам година-две да плащам по-скъп бензин, ток и прочее, но да знам, че агресорът е получил достатъчно категоричен отпор.

За да не се окажат утре защищавани с танкове руските “граждани”, “бизнес-интереси”, или каквото Империята реши да съчини като предлог, в България.

Смешно или тъжно? Решете сами…

Обикновено коментирам надълго и нашироко темите от чуждите блогове, които ми харесат. Тази от блога на Пейо май просто няма какво да й се коментира.

(Има, но не мога да си спомня кой точно беше авторът на коментара. Същността му е, че има прост, сигурен и надежден признак за различаване на демократични от авторитарно-тоталитарни държави. В демократичните властта е прозрачна за гражданите, а те не са прозрачни за нея. В тоталитарните гражданите са прозрачни за властта, а тя за тях не е… А моята добавка е, че има и още един признак, на който този се дължи.

Демократичните държави са населявани от хора, а авторитарно-тоталитарните – от добитъци. Населението е, което прави една държава демократична или тоталитарна, с това какво и колко е готово да изтърпи.)

Повече от седмица не бях на линия. През това време в Грузия станаха много, и интересни неща. Който обърнал внимание – обърнал. Който си направил изводите – направил ги.

На мен обаче продължава да ми е интересна темата “кой всъщност започна кашата”. Защото, както зад всяка война, зад нея стоят много реално загубени човешки животи и здравета. Полезно е да се знае – най-добрите прогностици са добрите историци. Който познава миналото, познава бъдещето.

Формално, без съмнение, нещата започнаха от атаката на Грузия срещу Осетия. И без съмнение от политико-военна гледна точка тя беше пълна глупост. Едно, че това е сигурният начин да разбуниш нещата, вместо да ги уталожиш – уталожването става с преговори и отстъпки. И второ, че беше сигурният начин да дадеш предлог на Русия да започне война срещу теб. А който не е съсед на Русия, той не й е сърбал миротворчеството. (Включително под формата на СССР – нека си го кажем честно, той е просто друго име за Руска империя, на идеологическа база.)

Да, Саакашвили е политически клоун, екстремист на думи и недоразумение като президент. Но само лудите правят подобни глупости, без да са оставени на практика без избор – а луди рядко стават президенти чрез избори. Дали не е бил притиснат от обстоятелствата – или да започне той, и да има надеждата да минира ключовите за руснаците проходи, или да му бъде скалъпена провокация и да бъде разгромен на собствена територия?

Надали има как да се научи. Такива подробности обикновено не излизат на бял свят. Но още римляните са поставяли като водещ принцип в съдебните си решения “Кой има изгода?”. Защото в света на купените медии зад подобни войни могат да стоят налудничави диктатори, глупаци, простаци и прочее. Но в реалния свят зад войните стоят тези, които имат изгода от тях.

Не вярвам някой в Грузия да се е надявал, че ще успее в подобна война. Дори ако бяха успели да минират проходите между Северна и Южна Осетия, щяха да задържат руснаците с не повече от няколко дена, и няма как да не го знаят. Разликата в армиите на двете държави, и като жива сила, и като техника, и като политически гръб е твърде смазваща. Вече не е петнайсети век, за да има как умели мошеници да излъжат по-слабия цар да нападне очевадно по-силния. Надеждата, че Русия може да не се намеси с военна сила в Осетия, е още по-смешна, както и тази, че може да спре само до Осетия. Не мога да си представя политик в съседна на Русия държава да може да храни подобна илязия, независимо колко луд е. А все пак Грузия не е диктатура, и решенията не се взимат еднолично от президента, без да обръща внимание на околните. Тезите, че Грузия има как да е предполагала друг възможен изход, или че глупакът Саакашвили е забъркал кашата лично, просто не издържат отникъде.

Тогава? Ами тогава остава единствено логичното решение. Нямам представа как точно, кой точно, къде, кога и защо. Надали ще науча. Но както казват пък вицовете, ако по време на излет нощем се събудите и видите хубавите ясни звезди, значи ви я няма палатката. Кой, кога, как и защо могат да са интересни въпроси, но въпросът има ли я, или не, престава да стои. Грузия нямаше как да не изгуби тази войнаа, а и много повече покрай нея; Русия нямаше как да не спечели войната, а и много повече покрай нея, и и двете страни знаеха това чудесно и от много време насам.

Така че за мен въпросът “кой всъщност започна” е получил отговора си. Кога, как и защо могат да са интересни въпроси, но “кой” вече не стои.

А сега малко за “защо”-то.

Путин, Медведев и прочее се държат на власт в Русия благодарение на “икономическкото чудо”, което донесоха – стабилизирания жизнен стандарт на руснаците. То обаче няма нищо общо с тях, и се дължи единствено на високите цени на петрола на международния пазар. Паднат ли обратно тези цени дори не на старите си нива, а само на $50 на барел, “икономическото чудо” в Русия внезапно ще се превърне в икономически крах. Русия (и най-вече Путин) не може да си позволи да изгуби тези приходи.

А приходите й са далеч не само от собствено производство. Много от петрола и газа, които Русия продава на основния си купувач, Западна Европа, се добиват в Средна Азия. Русия ги купува от средноазиатските държави, често на дългосрочно договорени цени под $30, и ги препродава на Европа по текущи пазарни цени. Европа пък на практика няма избор – капацитет, способен да задоволи нуждите й, имат само наземните тръбопроводи.

С други думи, руските тръбопроводи буквално заливат Русия със злато. Не само заради работата си, но най-вече заради монополното си положение. “Набуко”, който заобикаля Русия, би доставял от Средна Азия петрол и газ на далеч по-ниски цени от руските. (А в същото време би плащал на средноазиатските държави далеч повече от Русия – тоест, тя се очаква да изпадне от уравнението.) Същото важи за Баку-Джейхан, и т.н.

Има и още една, неикономическа, но може би най-важна за Русия особеност. Монополното й положение като снабдител й позволява да използва енергийните си доставки като оръжие. Украинците и белорусите могат да разкажат това-онова, от личен опит. Към западноевропейските държави отношението е малко по-деликатно, но при нужда за Русия без съмнение това оръжие ще бъде обърнато и срещу тях. Казано другояче, това монополно положение се равнява освен на милиарди долари годишно (и на безоблачна власт в Русия на който си припише заслугата за тях), и на много и сериозни армии. Имперски погледнато, загубата му се равнява за Русия на загубата на сериозна война.

А всички алтернативни тръбопроводи, построени вече и все още в проект, имат едно общо нещо. Минават през Грузия. Не, не през Осетия, и повечето не и през Абхазия. Минават през или край Гори – централния град на Грузия. Който в момента е под руско “мироопазване”, вероятно с цел защита на руските граждани и осетинците в него…

Накратко, вече знаем не само кой, но и защо. А какво да очакваме оттук нататък?

Русия не би могла официално да затвори или унищожи тръбопроводите, или да забрани строителството на нови. Но може да направи района около тях достатъчно несигурен, за да ги държи повечето време затворени от съображения за сигурност, и да изплаши инвеститорите, които евентуално биха искали да строят нови. Според мен това е и основната й цел.

Не вярвам да се осмели да посегне на грузинските тръбопроводи от свое име. Но с гаранция след изтеглянето й те ще бъдат обект на постоянни атаки от “престъпни групи”, “грузински размирници” и други “абхазки изтребители”. Към момента руската армия унищожава старателно всички военни, и по-големите полицейски обекти в населените места по пътя на тръбопроводите, които е завладяла. От което аз лично си правя извода, че “престъпните групи” ще бъдат многочислени и въоръжени свръх възможностите на нормалната полиция да се справи с тях. (Ах, тези лоши осетинци! Лоши, лоши! Хем вече са освободени, хем още са толкова агресивни срещу Грузия, че постоянно я нападат на цели батальони, и даже руската армия не успява да ги спре! Лоши, лоши!…)

Западноевропейците, естествено, не са идиоти. Още Саркози директно каза, че “грузинската териториална цялост и сигурност няма как да бъде поставяна под съмнение”. А Анжела Меркел (която е източногерманка, и достатъчно е сърбала руска попара) направо заяви, че Грузия трябва да бъде приета в НАТО колкото се може по-скоро. Кондолиза Райс веднага я подкрепи (което и се очакваше). Казано просто, Русия получи дипломатически контраултиматум – “или зарежете смазването на алтернативните тръбопроводи към Европа, или ще ги пазим със средствата на НАТО, а вие ще граничите с още една натовска държава”. Оттам нататък вече нещата ще минат през вътрешни пазарлъци и тайни уговорки, според кой колко добре ще успее да изиграе картите си.

Добре. А ние?

Нашите интереси съвпадат с тези на Западна Европа. В нейния енергиен кюп сме. Така че, ако искаме евтина алтернатива не руските петрол и газ, следва да подкрепим Грузия. Осетия, а и Абхазия може да са загубени за нея – но в наш интерес е поне останалата й част да е мирна и неприкосновена. А ако може да си върне обратно и двете територии, още по-добре.

Важната уговорка тук е: ако може да си ги върне с одобрението, или поне съгласието на жителите им. Иначе мир и спокойствие просто няма да има. Не само защото Русия, разбира се, ще използва възможността. А и защото един отчаян идиот с бомба е достатъчен, за да извади от строя петролопровод за седмици. И (за мен лично най-много от всичко) защото осетинците и абхазците, точно както и грузинците и руснаците, са хора като всички, и имат правото да водят мирен, спокоен и щастлив живот. И са готови да се борят за него, така че е редно да го имат.

Имаме обаче и още един, по-особен интерес. По пътя на средноазиатските (а в перспектива може би и тези на Персийския залив) петрол и газ към Европа има две тесни места, където военна намеса би била от много и големи изгоди за Русия. (А и за всяка друга страна, която реши да прави мръсно на Западна Европа.) Едното е Грузия. Кое е другото, уважаеми читатели мои, ще ви оставя да се сетите сами. Ако случайно решите, дори може да си направите някакви изводи. Примерно да се замислите, ако мечката играе хоро у съседите, дали няма да го заиграе при първа възможност и у нас.

И колко ще е тогава ползата от “Ама кой да предполага?”, “Ама кой да вярва?”, “Ама не може да бъде!”, “Чакайте бе, нали сме братя” и други подобни.

Вече няколко дни Русия и Грузия воюват в Южна Осетия. Най-обикновена, класическа война. С много избити хора, разрушени сгради, и толкова.

Историята на конфликта е проста. В Южна Осетия живеят предимно осетинци, руснаци и грузинци. Осетинците и руснаците заедно са повече от грузинците. И когато Грузия обяви независимост, осетински сепаратисти, подкрепяни от руснаците, започнаха борба за отделянето на Осетия от Грузия.

Както знаем от Косово, когато някой иска да получи независимост, най-добре е да я получи. И двете страни обаче бързо се оплескаха. Сериозната руска “логистична”, т.е. оръжейна подкрепа позволи на осетинците и руснаците да овладеят положението в Осетия, и да станат де факто властта (и да подходят бая грубо към грузинците там). Съответно, Русия започна да използва сепаратистите в Абхазия и Осетия, за да изнудва Грузия откъм външна политика. Бягство от империята – единствено с цената на каквото империята успее да откъсне от теб със сила.

Грузия не го прие лесно. Когато на власт дойде Михаил Саакашвили, обеща да отвоюва откъснатите територии. Започна с Осетия. Грузинските въоръжени сили навлязоха там, и след въоръжена схватка с местното управление завзеха главните градове. Пак с цената на немалко човешки жертви – на война като на война.

Усетила, че губи козовете си срещу Грузия, Русия започна открита война. Руските танкове навлязоха в Осетия и Абхазия, и отблъснаха грузинците. На цената, както обикновено правят, на практика на изравняване на всичко със земята. Руската авиация пък бомбардира Грузия, и потопи грузински кораби.

Дотук – историята. А сега – анализът. И моята преценка кой крив, кой прав, и какво следва от това за нас тук, в България.

Проблем като този на грузинците с Осетия и Абхазия се решава с преговори, и се решава чисто и добре. Чехия и Словакия го доказаха на практика. Югославия също можеше да го докаже (и нищо чудно дори да успееше да се запази като цялостна държава), но избра другия път, и си понесе последиците. Както сега избраха грузинците, и си носят последиците. Така че и те имат немалко вина, и не бива да бъдат представяни като страдалци и ангели. Не са.

Много повече и по-тежко обаче сгазиха лука руснаците. И смятам, че както основната вина за случващото се в Грузия, така и основната опасност за нас в България са те.

Както абхазките, така и осетинските сепаратисти още отначало нямаше да постигнат нищо без подкрепата на Русия. Щяха да бъдат принудени да преговарят (вината за провалените преговори е и тяхна, не само на грузинците!). И щеше да се стигне до решение, което щеше да бъде еднакво лошо за всички, но щеше да е мирно. А мирните решения обикновено се оказват в перспектива добри. Войната и страданията щяха да бъдат избегнати. Така че Русия има вина и тук.

Имаше ли право Русия да се намеси изобщо? Все пак Грузия е суверенна държава, и Абхазия и Осетия са нейни територии. Това е агресия срещу независима държава. Която, за разлика от Ирак, наистина не заплашва никого военно. Оплюхме (заслужено) САЩ за агресията им в Ирак – Русия обаче води много по-неоправдана агресия. Ако беше упражнила невоенен натиск, и беше поела ролята на посредник, пак щеше да се постигне споразумение, добро или лошо. Щяха да бъдат спасени животът и здравето на точно тези руски граждани, които Русия претендира да защитава – за разлика от сега, когато ги “защитава”. Което сваля маската на лъжата за “защита на руските граждани”.

(Също, няма никакво съмнение, че САЩ ще се махнат от Ирак, ще го оставят на иракчаните, и няма да присъединят или откъснат от него никакви територии. Точно както няма никакво съмнение, че Русия ще остане в Грузия по възможност завинаги, че няма никога да я остави където има нейни войски, и че ще откъсне (и по възможност присъедини) колкото може повече територии от нея. В съвременните истории на двете държави няма случай да са постъпвали другояче. Изводи?)

Случайно ли съвпадна войната с откриването на Олимпийските игри? Ако не сте расли в парник, надали ще го вярвате. И решението за съвпадението е на Русия – Грузия прочиства Осетия вече от месеци, но руснаците започнаха открита война точно сега. Докато международната общност гледа спорт. Кой крие действията си от другите – правият, или който знае, че не е прав?

Също, грузинците вече на практика прекратиха бойните действия, но Русия продължава бомбардировките над Грузия, и танковете й навлизат все по-навътре в грузинска територия. Това вече не е операция за спасяване на свои граждани – това е класическа, безпочвена и неоправдана агресия срещу друга държава. Представете си примерно Турция да нападне България под предлог за защита на правата на българските турци, да бомбардира всички големи български градове, и да навлезе с танкове (не само) където живеят български турци… Надявам се да съм ясен.

Всъщност, нищо чудно. В оруеловските държави миротворчество е, както знаем, войната. И обратното, ако в една държава войната е мир(отворчество), тя е оруеловска. (Което хич не е новост за Русия.)

Изводите за нас?

В момента мечката играе хоро у съседите, а ние гледаме олимпиада. Затваряме си очите за шума, и се убеждаваме, че мечката няма да дойде и у нас. Че няма да тръгне да защитава правата на руските граждани и тук. Че ще ни опазят НАТО, еврокомисарите, Дядо Коледа и световната космическа енергия.

Според мен от тази война нататък руските граждани във всяка държава следва да бъдат разглеждани като опасност за мира, сигурността и териториалната цялост на тази държава. Не защото те самите са лоши с нещо, а защото могат да са повод за гостуване на руски танкове. Както казваше Райко Алексиев, “если понравится – на очень долго!”.

Прекланям се пред руската култура, наука, достижения, и най-вече пред страданията на руския народ. Но това не ми пречи да видя – Русия в момента изживява себе си като империя, и се държи като империя в най-лошия смисъл на думата. Нещо като съсед, който принципно е много добър, ама на практика само дебне удобен случай да пребие някого и да му вземе каквото може.

И нека не се утешаваме с мисълта, че “не трябваме” на Русия. На империите им трябва всяко кътче земя, на всяко място по света. Критерият дали ще нападнат е дали могат да го прилапат безнаказано. И има ли възможност за нападение, оправдания винаги ще се намерят. Защитата е общата ни нетърпимост към агресивните империи, и готовността да се отбраняваме от тях заедно.

Можем ли да направим нещо? Разбира се, че можем.

Като начало, можем да казваме истината за тази война. Навсякъде и често. Дори на тези, които не искат да я чуят. Точно за тях е най-полезна, и без нея точно те са най-вредни за нас.

Като продължение, можем да подкрепяме инициативи на държавата ни тези действия на Русия да бъдат наречени официално с истинското им име, и международната общност да й наложи санкциите, които се полагат на агресор. Не е луд който яде чуждия зелник – луд е който си му го дава. А когато става дума за сигурността, нашият и грузинският зелник е общ. Който яде от техния, яде и от нашия. Който е изял безнаказано техния, придобива смелостта да вземе и нашия.

И, най-неприятното, можем да подкрепяме мерки за ограничаването на престоя и влизането на руски граждани в България. Надали тези мерки ще попречат реално на който реално ни е нужен. Но ще отнемат на Русия част от легитимността да обяви един ден, че смята да “защити правата на руските граждани у нас”. И, ако и други държави постъпят така, ще й покаже по още един начин, че агресивните империи не са добре дошли.

… Мразя да пиша за политика. Сигурно не по-малко отколкото повечето хора (и особено добитъците) мразят да четат за нея.

Но уви, в такива случаи се налага.

Един от най-симпатичните за мен приятели е Веско Жилов. Млад на години, но успял да събере доста горчилка от живота – и въпреки това непредал се. Опитва се да мисли, да се бори, да търси истината, дори да вярва… Но стремежът към рационалност понякога му показва нещата откъм циничната, скептична тяхна страна. А пътят към истината оттам е сигурен, но дълъг и трънлив. И запуснат, защото малко хора вървят по него… Не е трудно да се подлъжеш, че не води до никъде.

На предишния ми запис той отговори в коментар:

Любовта нищо не може да измисли, защото няма съзнание.
Любовта не съществува сама по себе си, извън хората.
Любовта не е вън от нас, а вътре в нас.
Тя може да бъде определена като наша същност, като нещо, което ни движи… но не и да стои някъде навън и да й се приписват правомощия, каквито няма.
Считам това за важно.

Изречението щеше да е по-вярно, ако се отнасяше за секса, но дори и тогава не би било вярно.

Рационалистки погледнато, е точно така. С едно дребно уточнение – ако не навлезеш една крачка по-навътре в нещата. Не съм мъдрец или велик, просто съм имал съмнителния късмет живота да ме е насилвал да правя тази крачка. Да разбера тези положения именно от гледната точка на рационалиста, и скептика и циник.

Отговорих му в коментар там. После се замислих дали не е полезно и други да прочетат този отговор. Може би ще имат нужда от него в труден за мъдростта и вярата им част. Да, просташки самохвално е да се самоизтъквам по този начин. Не го търся, честно. Просто искам да предложа помощ в труден миг, нищо повече.

Ето го, леко редактиран:

Като начало, любовта не съществува не извън хората, а извън телата им, точно както не съществуват и хората. Ти не си тялото ти. Един тъжен ден то още ще е тук, но теб вече няма да те има. Или може би един хубав ден него няма да го има, но ти ще си още тук, било в друго тяло, било прехвърлен в компютър, било… Не сте едно и също.

За теб любовта е природен закон, инстинкт, обществен договор, митология… Точно същото си ти за своите конкретни, материални клетки (дори невроните). Те биха били точно така убедени, че ти не съществуваш, или поне че нямаш съзнание и разум (всичко го вършат всъщност те, те се координират и договарят за всичко, ти къде си в картинката?), както ти си за любовта.

За клетките си ти си фикция, понеже не си в една определена клетка. Точно както са за теб фикция нещата, които не са в едно определено тяло. Дядо Коледа, доброто, религиите и идеологиите, идеите… Въпреки че нямат едно тяло, име, ЕГН и жителство, те са по-могъщи от кой да е човек. И много от тях ни учат и ни помагат да бъдем хора. Правят ни хора.

Само че всички те са от след хората. А любовта е отпреди тях, още от животните. Дядо Коледа и вярата в доброто може да ни помагат да бъдем хора – но любовта ни е помогнала да станем хора от маймуни. Тя е, която е измислила и създала хората.

Защото тя е, макар и на много примитивно ниво, която е направила възможно събирането на животните в стада. Тя е основата на много от стадните взаимоотношения, в това число на почти всички положителни и свестни – взаимна защита, приятелство, подкрепа… Социалните взаимоотношения също до едно произлизат от стадните. Погледнете ли ги, ще видите – любовта е в основата и на почти или съвсем всички свестни социални взаимоотношения. А те са, които са ни направили хора, в най-добрия смисъл на думата. И продължават да ни правят.

Така че Случайна не те е излъгала. Любовта е измислила хората.