Grigor Gatchev - A Weblog

Наскоро намерих в блога на Лидия едно писмо от човек, който в момента работи в Китай.

Често се имам за прав. Повечето хора биха се надували с това. Аз се плаша. Не от “безпогрешността” си, а от това какво означава да е истина това, което си мисля. И в този случай е така. Познавам немалко китайци, и винаги съм си мислел, че Китай изглежда отвътре по точно този начин. Но след това потвърждение съм… и аз не знам.

Уплашен? Да. Не от мощта на Китай – държава, която подтиска личната свобода, може да бъде могъща единствено военно. Докато другите ги водят по стъпките си, и растат екстензивно, ще имат буен икономически растеж. Стигне ли се обаче дотам те да водят научно и икономически, ще започнат да буксуват… Уплашен съм за самите китайци. За това какво вярват, че е величие, могъщество, свобода, и всъщност живот… Не мога да ги спася от тази заблуда, нито е моя работа. Но ми е жал за тях.

Уплашен съм обаче истински от нещо друго. От над сто години насам свободата в света се държи на икономическата мощ и разцвет на САЩ. Те пропагандират навсякъде, че мощта и разцвета им се дължат на личните свободи на американеца, и са абсолютно прави. А комбинацията от лични свободи и благополучие печели сърцата и уважението на хората по света, и ги окуражава да натискат своите правителства за уважаване на личните свободи на хората.

Е, фамилията Буш (и особено младшият) направиха страшно много, за да сринат имиджа на САЩ, а проспаната от Фед секюритизация на ипотеките и други ценни книжа с колосален обем, и още някои неприятни пропуски съсипаха икономиката им, и САЩ загубиха световното лидерство. Вероятно ще се оправят, но същевременно и други ще ги понастигнат. Което е чудесно – мултиполярният, деглобализиран свят винаги е по-добър от глобализирания униполярен. Но само ако и другите големи полюси са също толкова демократични и загрижени за човешките права.

Какво става, ако един такъв полюс е Китай? Нека си го кажем направо – те са тоталитарна държава. Капитализмът спокойно може да бъде не по-малко тоталитарен от комунизма, и те са доказателството. Няма да могат да постигнат колкото истински свободна страна, но слепият патриотизъм на китаеца и огромното им население, ако бъдат съчетани с що-годе интелигиентно командно управление на икономиката, могат да изкушат властта в доста държави да се тоталитаризира. (Което е съкровената мечта на почти всеки властник.) Това изкушение може да бъде оправдано и с обективни причини – тоталитарната държава непрекъснато оказва натиск върху околните демократични, и както беше отбелязал още Желю Желев, тласка целия свят към тоталитаризъм. А един силен икономически Китай би упражнявал силен тласък.

Казано простичко, “днес в Китай – утре и у нас”. Не ми се бяга в САЩ, Канада, Швеция или където остане държава що-годе незасегната от китайския натиск, особено като се има предвид, че той ще е на върха си когато ще съм вече към шейсетте. Но ако ЕС, или конкретно България тръгне да се тоталитаризира по такъв начин, ще се махна без нито капка колебание. Предпочитам на шейсет или седемдесет да започна отново другаде, отколкото да гледам около себе си описаното в писмото на Ванката. И ще препоръчам на всички, на които такъв тип действителност не им понася добре, да направят същото. Не че Китай няма да се протегне и натам – но ако междувременно сме се събрали достатъчно много свободолюбиви и решителни хора, може да успеем да се отградим от него.

И с течение на времето да го надминем. Икономически, а след това и като морален авторитет, дори вътре в самия Китай. Точно както САЩ надминаха европейските държави от началото на 20 век, а след това и комунистическия блок. Китайците надали ще осъзнаят загубата си толкова бързо като нас, пропагандната хватка там е твърде брутална, и сигурно ще си остава такава. Но рано или късно това ще стане.

А междувременно можем да се борим да направим пътя на тоталитаризма у нас колкото се може по-труден. Начините са два – като правим институциите си колкото се може по-неподатливи на хватката му, и като възпитаваме хората да са колкото се може по-нетърпими към него, и способни да го разпознават. Много трудна задача, особено второто. Но няма кой да я свърши вместо нас, повярвайте ми. Тя си е единствено и само наша.

Въпросът “За кого да гласувам” е масов по време на избори. Всеки подозира (често с основание) всички кандидати за изборни длъжности в… да не изброявам. И всеки очаква или да се яви Спасител на бял кон, който да му измете къщата и да му измие чиниите, или поне Гуру, който да насочи ръката му – за кого да гласува.

Спасители и Гурута обаче се срещат изключително рядко. (Истински.) И слава богу – иначе българите с огромно удоволствие щяхме напълно да се отучим и да работим, и да мислим. За щастие обаче, доста българи сигурно биха били съгласни и ако им се посочи начин, по който те сами да могат да преценят кой от наличните кандидати е най-свестен, или поне най-малко боклук, и как да постъпят.

Мисля си, че за тези хора може би си струва да се напише един учебник по гласуване. Идеята е той да е едновременно колкото се може по-концентриран и стегнат, и колкото се може по-пълен. Създаването на подобно нещо би изисквало колосално количество труд, много повече, отколкото вероятно и вие, и аз предполагаме. Но въпреки това може би си струва.

Всъщност, може би си струва умението за гласуване да бъде преподавано като задължителен предмет в училище. Много от предметите, които изучаваме, са истински полезни после само на тесния кръг от специалисти, които се занимават с тях. Умението да гласуваме обаче е нужно на всеки възрастен, освен поставените под запрещение. И ни дава или отнема хляба в много по-голяма степен, отколкото дори професията ни (който не вярва, моля да сравни заплатите на професор тук и на хигиенист в САЩ).

Искате ли заедно да напишем един такъв учебник по гласуване? Отново предупреждавам – работата по него ще бъде колосална, ще погълне на много от нас вероятно хиляди свободни часове, и често ще създава между нас остри противоречия. (Които ще трябва да успяваме да разрешим с разум и спокойни аргументи – борим се за обща цел, а не един срещу друг.) Много е вероятно за всяко нещо да развиваме по няколко различни варианта, преди да успеем да ги обединим. Но ако има достатъчно хора, които са истински готови да се трудят за това, може да си струва.

Начинът за съвместно писане е най-лесният. Ако има достатъчно желаещи, за по-малко от час ще спретна едно уики, и ще съобщя домейна му тук. Ще напишем в него кратък курс как се работи с уики, за незапознатите. И… ще тръгваме. 🙂

Каня всички, които след преценка на възможностите си решат, че биха помагали за начинанието, да оставят коментар тук. Ако се съберат десет желаещи, ще обявя идеята за смислена, и ще стартирам нещата.

Благодаря ви!

Днес ми трябваше лепило за метал. Нямах опит с наличното на пазара, така че не знаех какво да купя. В железарията ми препоръчаха Poxipol. Свърши ми, донякъде за моя изненада, отлична работа. Така че ще споделя наблюдението.

Лепилото е двукомпонентно – в кутийката има две тубички, общо около 10 грама. Вариантите са два – с цвят металик и прозрачно. Моят експеримент беше с металика; прозрачното вероятно е същото, но без оцветител. Твърди се, че става не само за метал, но и за гума, дърво и не помня какво още беше; пробвал съм го само върху метал.

Взема се по равно количество от двете, и се разбърква. (В кутийката има подложка и бъркалка – използвайте тях. Направени са от някаква пластмаса, от която втвърденото лепило е лесно да се остърже.) Бърка се бързо, 10 до 20 секунди. Получената смес е течлива, но не твърде – задържа се добре дори върху вертикална повърхност. Повърхностите се намазват и притискат хубаво една към друга. Пълната здравина на залепването се постига след около денонощие (при по-ниски температури – може би след повече).

В указанията пише, че след 10 минути вече залепването е добро. Моят опит говори за по-скоро 1 час, а и тогава не е добре залепените неща да търпят механично напрежение. След 10 минути най-много може човек да престане да държи частите притиснати, и да ги остави внимателно да дозалепват (сложени или подпрени така, че залепката да не е под никакво натоварване, дори от теглото на някое от нещата). Също, много е важно през първите 10 минути да няма абсолютно никакво помръдване при държането им, иначе лепилото не се втвърдява добре, разтяга се и се къса.

Един сериозен недостатък на лепилото е, че издържа само до около 60 градуса. Топлата вода от крана често надхвърля тази температура, напечените от слънцето метални части – също, да не говорим за работещ автомобилен двигател. Плюс му е, че издържа на влага, горива и смазка. И стигне ли веднъж до пълна здравина, е здраво. 🙂

(Допълнение: Ако не го подлагате на вибрации. Донякъде е гъвкаво, за да може да лепи гума, и ако слоят лепило е по-тънък, държи добре. По-дебел слой плюс вибрации обаче след време не издържа.)

Тесен път из високи хълмове. Ивица изронен асфалт, от която редките коли отбиват, ако им се наложи да се разминат. Отстрани – тепърва започнали да се раззеленяват стърнища, и храсти и дръвчета по границите им. На една от отбивките, малко по-встрани от самотния път, е спряла кола.

Хладен, дъждовен следобед. Капките потропват по стъклата на колата, пеят успокояваща, приспивна песен. Студени струйки се стичат, и я отделят от външния свят, едновременно прозрачни и прикриващи. Сякаш стена, изтъкана от незримо време, уж нетрайна и несигурна, но някак странно отграждаща от всичко, което ни е омръзнало.

И прикрила спотаена нежност. Наслаждение на мелодията на дъжда, на спокойствието и тихото й обещание. Усмивка към разкривените, непознати очертания на дръвчетата и храстите наоколо, към сивия фон на небето. Милувка по миглите, нежна като дъх, събрала в себе си топлина сред студа отвън. И дълбоко, кротко и подкрепително щастие – това, за което сме се родили, за което съществуваме, и без което животът е безсмислен.

И безмълвно обещание: всичко ще бъде наред. Бедите ще отминават като облаци, болките ще се забравят, страховете ще се топят като снега по върховете наоколо напролет. Изречено с мелодията на капките по стъклата и гласа на вятъра отвън, нарисувано със сивото на небето и размитите цветни очертания на храстите наоколо, възраждащи се под дъжда за нов живот, разтварящи пъпки, пускащи свежи зелени листчета.

Нека си говорим с гласа на дъжда и вятъра – по-истински е от човешкия, не умее да лъже. Нека жестикулираме със струите капки по стъклата, и люлеенето на дръвчетата отвън – техните жестове не умеят да се преструват. Нека си разказваме с жълтото на стърнищата и черните ръбове на стария асфалт – те говорят истината, нямат как да кажат друго. Нека си обещаваме със сивотата на небето и едва доловимото журчене на струйки вода край пътя – тези обещания казват истината, те просто са. За да забравим думите, да споделяме истината, и себе си.

И нека си даваме нежната милувка по миглите, вслушването в дъха, незримо и нечуто предаденото щастие. Желанието да бъдем завинаги заедно, в тъга и радост, болка и възхита, мъка и възторг. Да открием дома си не в стени и мебели, а един в друг. Да се нахраним не с ястия и питиета, а със споделеното щастие. Да печелим не пари, а мигове, които пари не могат да купят. Да си даваме един на друг не вещи и думи, а смисъла на живота си.

Два от най-големите клиенти на фирмата ни са близо до НДК. И горе-долу по средата между тях има една гостилничка, където готвят чудесно. (Или поне много по мой вкус. 🙂 ) Когато мога, гледам да обядвам там – случва се някъде между половината и една трета от работните дни. И понеже често съм поожаднял от работата, си поръчвам и една голяма чаша вода, която гаврътвам преди яденето на един дъх. Момичетата вече ме познават, и често ми сипват чашата вода дори без да съм я поръчал.

Преди няколко дни едно от тях, подавайки ми чашата, ме изгледа изпитателно, поколеба се за момент и попита:

– Извинявайте, а каква е схемата?

– Схемата?

– С водата.

– Каква схема с водата? – Огледах недоумяващо чашата в ръката си.

– Кога се пие, и кога не?

… Оказа се, че момичетата решили, че пиенето (не всеки път) на голяма чаша вода на един дъх преди ядене трябва да е вид диета за отслабване. (За тези, които не ме познават лично: нямам излишни тлъстини. И не се гордея с това особено. На моите години ми се полага по-шкембелия вид, ама…) В продължение на няколко месеца си записвали кога пия вода, и кога не, и съпоставяли записите, за да разберат каква е схемата. И след като всякакви опити да я разгадаят се провалили, накрая решили да ме попитат…

(Някои други на мое място сигурно щяха вече да са станали богати и славни с диетата си за отслабване чрез схема кога се пие преди обяд голяма чаша вода. На един дъх. Ама аз май не съм толкова ориентиран…)

В предишния запис споменах какво можем да направим за оправянето на държавата си по време на избори. Има обаче нещо много важно, което можем (по-точно трябва) да правим и между изборите. Иначе другото правене ще е безрезултатно.

Вчера един мой познат каза за един от министрите: “Че що да не краде? Може – краде. И ти да си там, и ти ще крадеш.” Контрирах го, че няма да крада, колкото и да не му се вярва, и че честно изкараният сух хляб е по-вкусен и засища повече от откраднатите луксозни манджи. Беше едновременно смешна и тъжна гледка как умът му признаваше, че съм прав, но всичките му навици заявяваха, че съм луд. Човекът просто не знаеше на коя част от себе си да вярва. И следва ли да търси отговорност на крадливия министър, или някак не му е по душа, въпреки че знае много добре, че никога няма да стане министър. Просто защото “и аз да съм, и аз ще крада”.

Мисля, че това е основна част от българската инертност – усещането, че нямаме очи да протестираме срещу кражбите, защото и ние бихме крали. Тези, които не биха крали, са много по-склонни да предприемат действия срещу крадците. Така че може би първата схватка с корупцията и престъпленията е вътре в нас.

Сладка работа са дребните далаверки, откраднатите кутии цигарки, келепирчетата, изпазарените жълти стотинки. Мързелуването, и вършенето на работата през пръсти, вместо както трябва… Сладка, но за дребните души. Често започваме да ги вършим, за да не изглеждаме смешни в очите на околните, и да не ни обявят за “будали”. Но с времето душите ни издребняват от тези постъпки, и започваме да мислим как да откраднем за стотинки, а не как да направим добро за милиони (ако изобщо има как да се измери с пари). Изгубваме самочувствието си – нещо в нас усеща, че няма на какво отгоре да го имаме. Осъзнаваме малоценността си – усещаме, че стойността ни е спаднала до нищо. Изгубваме мечтите си – започваме да мислим единствено как да излъжем половинката, или как да се напием довечера.

И от Хора се превръщаме в мънички-мънички човеченца, виждащи единствено до върха на носленцето си. Такива, които никога няма да се преборят за правата си, защото знаят – права има, и може да ги отстоява който струва нещо, а те не струват нищо. Идеалният добитък за тези, които се изживяват като овчари, стригачи, доячи и колачи.

Как се върви по обратния път ли? Много просто. По пътя към човеченцето-маймунка се върви, като гледаш и мислиш единствено как да взимаш. По обратния се върви, като мислиш и как да даваш – и като го правиш.

Да, не всеки има пари. Не е задължително обаче даването да е в пари. Да събереш боклуците около блока, или да пометеш улицата, без да чакаш на реално несъществуващата “Чистота”, и без да ти пука какво ще кажат съседите, е чудесен начин. Да напишеш статия в Уикипедия, дори много неумела и грозна – също. Да излезеш през уикенда да посадиш някъде дръвче-две, било организирано, било самосиндикално. Да участваш в петиция за защита на природата, или срещу тотално олял се министър, или в митинг или протест. Да варосаш улично дърво, да вдигнеш от земята и пуснеш в кошчето изхвърлена хартийка даже – всичко това е даване.

Да, в него няма нито далаверка, нито келепир. И точно затова е даване.

Дава ли човек известно време, един ден открива, че вече не е човеченце. Че се усеща в правото си да изисква как да бъде управляван, и не е склонен да прощава на крадливите министри, с “и аз да бях…”. Че е готов да действа срещу тях, било с гласа си на избори, било с присъствието си на митинг, било с името си в подписка за нечия оставка. И че някак не го е страх, че “може да има последствия” – напротив, готов е да създаде “последствия” за опиталите се да го сплашват. (Не с тероризъм и престъпления, а с изваждане на заплахите им на бял свят, и използването им, за да агитира срещу тях.)

Да даваме, да творим, да правим страната си по-красива, е начинът да се чувстваме нейни собственици. В правото си да наредим на мениджърчетата, наричащи себе си “властта”, да я управляват както на нас ни е изгодно, или да ги уволним. Даването е, което ни превръща от безгласни поданици на България в собственици на България. Което ни дава сили и увереност да й бъдем собственици, и да усещаме най-сетне кражбите от нея като кражби от нас.

Което е и истината.

Към момента кризата в управлението на България вече се поизясни. Ако загърбим приказките на политиците пред медиите, нещата са прости.

Сергей Станишев е амбициозен момък. Иска да управлява България, а не да бъде нечий фигурант. Само че пред мечтата му имаше пречка, на име Румен Петков.

Паритекупуват предизборни плакати и медийно време, а също и кебапчета и двайсетолевки, които пък купуват гласове. В БСП тези пари ги държи (и донася отнякъде) Румен Петков. Откъде ги донася и преди скандала беше публична тайна. Срещу какво ги получава – също. (Да, смеехме се на тези, които го казваха, обявявахме ги за специалисти по конспирации и кукута, но усещахме, че май са прави.) Който плаща, той поръчва музиката. Иначе не плаща, и няма пари за плакати и купени с кебапчета гласове. Така че като поръча той музиката, БСП я свири.

(И не само БСП. Почти всички известни ми български партии имат своя Румен Петков, и парите им идват не само от същия бизнес, но доста често и от същите хора. Но в момента на власт е БСП, и затова нещата се провиждат по-ясно в нея.)

Изходът от схватката между Станишев и Петков беше предрешен. Тези, дето дават парите, бяха впрегнали в подкрепа на Петков, или пък срещу Станишев, всички, на които плащат. Следете кой накъде насочва нападките си, и на кого дава гръб, и лесно ще си направите списъка. (Аз лично не очаквах, че скъпият ни Президент ще се ангажира толкова юнашки в подкрепа на Петков, но… факт. Тъй де, и за неговата предизборна кампания дадоха парите пак тези хора – време е да им посвири каквато музика поръчват.) Станишев обаче е дал на Барозу обещания, че ще прекрати финансирането на партиите от престъпността, а и се твърди, че е чул от него на четири очи много неприятен ултиматум какво очаква България, ако това не стане. Така че към момента ЕС даде гръб пък на него, а гърбът на ЕС е бая по-масивен дори от партиите и президента заедно. И одобрявам резултата – предпочитам да ме управляват даже бивши комунисти, отколкото скрити зад кулисите настоящи босове на криминалната мафия. Но… ще видим.

А докато гледаме, е време да си спомним нещо просто. Демокрацията не е гаранция за богат живот и уредена държава, точно както свободата да си изчистиш и подредиш къщата не е гаранция, че къщата ти ще бъде изчистена и подредена. Тя ти позволява да го направиш, без да трябва да вдигаш революции – но правенето продължава да си зависи от теб.

В случая с държавата то се изразява в избор на колкото по-свестни политици могат да се намерят, и непрекъснат железен контрол върху тях. Законодателна възможност за импийчване на всички изборни длъжности – президент, депутати, кметове, общински съветници и пр. – би помогнала. Но и без нея може. Ако всеки ден се събирахме по двеста хиляди души на митинг да искаме оставката на министър Х, и дадяхме ултиматум, че след един месец ще минем към гражданско неподчинение, министърът щеше или да си подаде оставката, или да бъде изритан с шут от колегите си, за да не си тръгнат и те с него… Имаме средствата – мирни, законни, безопасни – и сега. Просто ни харесва така, или пък ни мързи и ни е страх да променим нещата (което е пак същото).

Писнало ми е някой да хленчи, че нямало за кого да гласува. Драги, чие задължение е да ти намери свестни хора, да ги убеди да си издигнат кандидатурите, и да ги подкрепи? На Румен Петков ли? Или на добрия еврокомисар?… Пак другите ни сраха в гащите.

Не знам точна рецепта как да изберем свестен политик. Но мога да предложа отлична рецепта как да изберем качествен негодник.

Има два начина. Единият е да си харесаме измежду политиците някой отявлен негодник, и да гласуваме за него. Вторият е да отидем за гъби, вместо да гласуваме.

Първият начин изглежда по-надежден, но всъщност е много по-несигурният. При нашите медии как можем да бъдем сигурни дали не гласуваме за оклеветен честен човек? Също, дори ако наистина е негодник, има още много други негодници – шансът да подберем точно най-големия клони към нулата.

Вторият начин е далеч по-сигурен. При него “свестните” хора оставят изборите да ги спечели този, който купува най-много гласове с кебапчета и банкноти по списък. За да успее, кандидатът трябва да се докаже в съревнование с другите като него, едновременно в две отношения. Първото е изкрънкване на най-много средства от криминалните групировки (тоест, даване пред тях на най-много обещания, и най-много гаранции, че обещанията ще бъдат спазени). Второто е най-безскрупулно, широко, безсъвестно и нагло купуване на гласове, мачкане на опитите това да бъде извадено на бял свят, и т.н. Комбинацията от двете дисциплини, плюс конкуренцията в тях, подсигурява надеждното избиране на най-големия негодник. А когато бъде упражнявана в течение на много години, сполучливо довежда държавата до… където сме в момента.

Е, сега вече знаем защо е нужно да гласуваме. Правило за гарантирано избиране на свестен политик може и изобщо да няма, но разберем ли колко е важно, ще търсим начини да го изберем, и ще ги налучкаме.

За последните няколко дни се изписа какво ли не за Георги Стоев. Че е тъпа мутра, присвоила си труда на писатели. Че е тъпа мутра, която се е опитала сама да пише, и е написала боклуци. Че е бивша мутра и настоящ писател, който е загинал заради книгите си, или заради разказите си какво е ставало. Че е престъпник, опитал се да се прави на свестен, и окичен с абсолютно незаслужена слава. Нередно и несправедливо.

Къде е истината?

Ако се разровя достатъчно из живота и книгите му, със сигурност ще разбера какъв е бил всъщност. И да, ще е добре някой ден историците да знаят истината. Само че не някой ден, а точно сега, и не само историците, а целият ни народ е добре да разбере една друга истина. Която се научава без ровене в живота и книгите на Георги Стоев.

Може да е бил всякакъв – мутра, писател, крадец, графоман, агент, престъпник, каквото щете. Едно обаче няма как да се отрече – той изнасяше пред очите ни истината за престъпния ни свят. Може би не цялата. Може би не перфектно точната. Но каквото знаеше и не се боеше да сподели. И напоследък отчаяно търсеше начини да разкрие и предаде на закона поне някаква част от тази престъпност, заради което и загина. (Вече в медиите има достатъчно подробности.)

Ти, посетителю тук, мутра ли си? Сигурно не. Престъпник ли си, или пък графоман? Надали. Крадец, или агент на ДС, топил близките си за едното удоволствие? Също не го вярвам. Така че сигурно си много, много по-свестен от Георги Стоев. По документи.

Само че той говореше истината, и търсеше начин да докара поне мъничко правосъдие. На дело, а не на думи вечер под юргана.С ясното съзнание, че това вероятно ще му струва живота. А ти мърмориш насаме, и страхливо се ослушваш дали няма “някой” да те чуе, “някои” да те нарочат, и да ти създадат “някакви” проблеми. Евентуално, случайно да не би някой може би да ти развали рахатлъка…

Да, и аз не съм много по-свестен от теб. И аз само пиша възмутен блог, и ходя по жалки митинги – нищо рисковано и опасно. Само че те карам да уважаваш не мен, а Георги Стоев. Оня, дето може да беше престъпник и мутра, но се опита да се бори срещу… да го кажем с една дума, Злото. А ти може да си чист като ангел, ама мръдна ли си пръста да направиш нещо? Ако не си, ще ме прощаваш, ама нямаш на какво отгоре да се чудиш какъв е бил Стоев. Почуди се какъв си ти, и струваш ли каквото и да било. Както аз в момента се чудя за себе си.

Престъпник, мутра или крадец, Стоев ще остане в историята като борец за нещо свястно. А повечето от нас, свестните и чистите съдебно, няма да останем в нея. Абсолютно заслужено – нямаме с какво. Не че не можем да имаме – така сме си избрали, да нямаме. Просто ще получим каквото сами сме избрали, и заслужили.

Така е редно. И справедливо.

Бях там. Видях го. И… ми е трудно да намеря подходящите думи.

Очаквах организаторите да са хора на Бойко Борисов. Бях сгрешил. За пръв път виждам подобно нещо, от самото създаване на СДС насам – групичка мънички организацийки, всяка със своя, често твърде различна кауза, и дори самосиндикални граждани. Обединени от неприемането на корумпираността на държавата ни. Смешни и жалки на фона на големите ни политически партии, щедро финансирани (от организираната престъпност, както се оказа, и изградили с престъпните й пари мащабните си структури). Но въпреки това свикали митинг.

Говорителите бяха и те същите. Необучени в риторика, неумели в изказ, без мярка колко говорене е колкото трябва, без мисъл какво от казаното ще хареса на околните, и какво не. Просто казващи си кой какво го мъчи – един едно, друг друго. Виждащи спасението ни всеки в различно нещо – кой в ревностното християнство, кой в намесата на ЕС, кой в решителното митингуване…

Същите бяха и посетителите на митинга – надали и двеста души, объркани, търсещи каква да е надежда, отчаяни. В един миг пред очите ми като че ли стоеше по-масова версия на “Гражданите на Кале” на Роден – съсипани, изтощени, победени хора, които отиват да се предадат на завоевателя. Почти без надеждата, че той може би ще ги пощади. За да спасят останалите от своя град.

Стърчах сред тълпата като нелепо дърво, и в мен се въртеше маелстрьом от мисли, емоции и чувства. Видях познати, с които си поговорих – объркани, обезверени, готови да очакват чудеса. Чух оратори да призовават да не признаваме повече българското правителство, да искаме да сме на пряко управление на ЕС, все едно това ще помогне с нещо. Десетки пъти видях ядовити кимвания към подминаващите минувачи: “Как не им пука! Не разбират ли, че онези изедници горе смучат и техния живот, не им ли е жал за собствените им деца, за самите тях като остареят?…”

Не разбират, и не им е жал, мислех си. Добитъкът си е добитък, време е да го разберем. Който сам си е избрал да е добитък, нищо и никой на света не може да го спаси от ножицата за стригане, ведрото за доене, оглавника, повода и коледния нож. Още преди много години са казали, че най-страшният враг на свободата е доволният роб. Не е вярно. Безразличният роб й е още по-страшен враг – доволният поне е жалък, а безразличният е единствено отблъскващ, и то само за тези, които се гнусят от лайна.

Но може би все някой от тях, все още, е спасяем. Може би все още някои решения да бъдат добитъци не са окончателни… Наскоро четох как младите сицилианци са се организирали, за да убеждават местните бизнеси да не плащат рекет на мафията, и малко по малко започват да завоюват влияние, и да вземат превес. Това в самото сърце на мафията… Може би има някакъв шанс и за българите, поне за някои, колкото и да сме по-зле и сицилианците. И си струва ние, хората, да се борим за него.

Идеше ми да се разплача и да избухна едновременно, когато чух оратор да призовава за управление от ЕС, което щяло да ни оправи. Не мога да не му отговоря, макар и тук. Ще се повторя, за кой ли път. Съжалявам – някои неща трябва да бъдат повтаряни.

Виждали ли сте човек, който по Коледа отказва да купи подаръци на децата си? С думите: “Това не е моя работа, работа на Дядо Коледа е.”? Как мислите, ще поднесе ли Дядо Коледа подаръци на децата му? Какво мислите за този човек – изпитвате ли към него уважение, разбиране, желание да му помогнете?… Или единствено съжалявате децата му, а него го презирате?

Дядо Коледа и добрият еврокомисар имат едно общо – и двамата са приказни герои. Единият от книжките за деца, другият от градските легенди, които създаваме в опит да припишем своята отговорност другиму. (Пак в тази компания са и добрият цар, добрият пъдар и другите подобни.) Ще ни оправят когато Дядо Коледа долети от Северния полюс да донесе подаръци на децата ни. Чакаме ли ги, ще дочакаме единствено презрението на околните.

Не можем нищо да направим ли? Безсилни сме ли? Трябва някой друг да го направи заради нас ли?!… Бе не ви ли е срам?!

Хан Аспарух кого е чакал да му завладее България?

Хан Крум на кого се е надявал да разгроми заради него нашественика Никифор Геник? Или да му напише законите?

Цар Борис кого е чакал да му организира покръстването на българите, или да му приеме и подслони учениците на Кирил и Методий?

Симеон Велики от кого е искал да му създаде Златният век на България? И да я опре на три морета?

Петър и Асен кого са чакали да ги освободи от Византия? Калоян на кого е разчитал да му разгроми кръстоносците? Или Иван-Асен – кого е очаквал да се сражава вместо него, и да му плени Теодор Комнин?

Ивайло на кого се е молил да победи вместо него Константин Тих, и да даде отпор на татарите?

Паисий Хилендарски на кого се е надявал да напише вместо него История славяноболгарская? А Софроний Врачански кого е чакал да я преписва и разпространява?

Петко Славейков, Любен Каравелов, екзарх Йосиф и още неизброими будители кого са чакали да пробуди българския народ вместо тях?

Светецът български Васил Левски на кого се надяваше да освободи България? Кого диреше да му изгради революционна мрежа? Кого чакаше да не предаде никого пред османския съд, и да увисне на бесилото вместо него?

(“Народе????”)

Героите на Априлското въстание кого очакваха да го вдигне вместо тях? А българските опълченци на кого се надяваха да отбранява вместо тях Шипка, и да умре вместо тях на нея?

Българските войници кого чакаха да превземе вместо тях Одринската крепост, Гургулят, Тутраканската крепост… господи, тоя списък не искам дори да го започвам! И на кого се надяваха да опази всички бойни български знамена, едно да няма пленено от чужда армия?

Димитър Пешев, и хилядите други българи със съвест, кого изчакваха да спасява българските евреи вместо тях?

… Ето на какви хора сме потомци. Дали ще бъдем техният срам, или тяхната гордост?

Зависи единствено от нас.

Не е нужно да сме герои. Много от изброените по-горе не са били от кристал и диаманти. Никога няма да забравя как Захари Стоянов описа в “Записки по българските въстания” всичките водачи на въстанието каквито са си били – маниаци, страхливци, пияници, авантюристи, вейхайвеи, идеалисти, някои даже престъпници. И след това добави: “Те, и никой друг умиха лицето на България, когато умните и свестните се криха под миндера.”…

Нека се борим както умеем, колкото можем, несъвършени и непремъдри, всеки башка луд. Но да се борим, а не да се крием под миндера. Нека търсим истината и я подкрепяме – ще ни лъжат пак и пак, но не губим ли никога надежда, и продължаваме ли да се борим, ще спечелим.

Най-важната битка – тази за превръщането на добитъците в хора. Хора, които сами си метат къщата и си мият чиниите, а не чакат добрият еврокомисар да дойде да им почисти. Това е, което ни прави хора – осъзнаването, че отговорността си е наша, и поемането й. Нека там, където няма слънце, да светим ние – ако ще като свещица да е, но да светим, а не да се крием в мрака. Мракът не се прогонва с още мрак – мракът се прогонва със светлина.

И ква я стана тя?

Разбра се, че срещата на Румен Петков с “братя Галеви” всъщност си е била най-приятелска и колегиална среща. Да ги предупреди да се снишат, докато отмине седмица-две бурята откъм ЕС, пък после пак да си… бизнесменстват. Че да имат пари да финансират БСП и на следващите избори. И не само нея, както разбираме впоследствие.

Заедно с Георги Стоев, същия ден, разстреляха и Борислав Георгиев, директор на “Атоменергоремонт” и човек на Ковачки. Бандитите се чувстват заплашени единствено от конкурентните банди. Полицията изобщо не влиза в сметките им, не съществува за тях.

В Щатите не остана политик да не спомене България като държава в хватката на престъпността, която има нужда от агресивен дипломатически натиск.

В ЕС, по неофициални слухове, решиха да изчакат посещението от комисията им у нас другата седмица, преди да решат какви точно санкции ще ни наложат – орязване на още фондове, спиране на признаването на български съдебни и полицейски решения, или и двете.

В България… тройната коалиция, със силен натиск от страна на скъпия ни Президент, реши да подкрепи оставането на Румен Петков като министър на вътрешните работи! И възложи очистването на МВР от корупцията и връзките с престъпността на него!!!

Какво точно се е случило ли? Подобно трогателно единодушие може да има само в един случай. Ако престъпната групировка, която финансира кампаниите и на трите партии в коалицията, плюс президентската, им е наредила да закрепят бушончето й. Толкова е нагла, че даже не смята за нужно да го смени. Дори под натиска на ЕС и САЩ.

Тоест, и БСП, и НДСВ, и ДПС са всъщност партии на организираната престъпност. В най-буквалния възможен смисъл на думата. Имам предвид не само че ръководствата им са от престъпници, а че са партии, които служат и защищават интересите на мафиотските босове, и на никой друг. И президентът ни е президент пак на същата “социална прослойка”. Че мафията ни си има държава… Кой ли не го знае, де. Просто в момента имаме поредното доказателство.

Как е възможно ли? Ей така, както го виждаме с очите си. Не е луд който яде чуждия зелник, луд е който си му го дава. Да, повтарям се. Защото така трябва. Няма да ми омръзне.

Мога да добавя много неща. Първото е най-просто. Корупцията и престъпността са, които ни пречат да се справяме не по-зле от Чехия или Унгария. Казано най-просташки, да взимаме средни заплати по 1500 евро. И сега вече имаме списък на партии, които покровителстват мизерията ни. Сигурно не пълният. Но все е начало… Ето ви критерий за кого да гласувате, и за кого не. Ако ви харесва да живеете така, в такава държава, с такива политици, и с такива заплати, гласувайте за някоя партия от тази коалиция. Ако не – гласувайте за противниците й. Наближат ли избори, ще го припомням често-често. Няма да забравя.

И още нещо. В петък, от 17:30, ще има на площад “Батемберг” митинг. Протест срещу корупцията във властта. Ако не го забранят или преместят… Не знам кой го организира. Може и да е някой не-читав. Но ще отида.

Важното е да се почне. Да ги почнем. Било по един, било накуп, как ще да е. Но да отървем държавата си, себе си, от тях. Иначе утре ЕС ще ни ореже фондовете, ще престане да признава съдебните ни решения и полицейските търсения и заповеди за арест, и нищо чудно да започне да обмисля и замразяване на членството ни, ако не и нещо повече. А политиците ни ще ни обясняват как в това няма нищо страшно, че е само временно, и какво чак толкова, преди като бяхме въобще извън ЕС, да не бяхме умрели…

Господи, как е възможно и секунда да търпим подобни гьонсурати?! Как е възможно да сме дегенерирали, да сме се изродили, да сме увили в лайна умовете и сърцата си чак дотам?!…

Има още много за писане, но съм под натиска на емоциите. Ще изчакам ден-два, да се уталожат в мен, и ще се опитам да предложа конструктивен и ефикасен план за действие. Да видим.