Grigor Gatchev - A Weblog

Като всеки български гражданин, и особено такъв с парно, се радвам на домашни любимци. Не особено любимци де, но и не особено лесни за прогонване. Хлебарките.

Напоследък нещо са позачезнали, но преди пет-шест години бяха абсолютна напаст. Нямаше нощ да не убия поне по пет-шест, и това изобщо не ги разколебаваше. Скъсвах се да пръскам и мажа с какво ли не, от всички възможни купешки измишльотини, та до саморъчно направени бъркочи – дори след вторите оцеляваха, и се появяваха отново. Направо бях се отчаял.

Една вечер, след работа, открих, че фауната в къщи се е разнообразила. Навсякъде из кухнята бъкаха мравки. За съжаление точно тогава беше началото на период на безумно претоварване в работата. Връщах се в къщи среднощ, спях по три-четири часа, и се мятах отново на спринт, с надеждата да спестя някоя и друга минута за сън следващата нощ. Седем дни в седмицата… Периодът продължи близо месец. Когато приключи, вече се бях принудил да слагам краката на леглото в паници, пълни с вода, за да мога да спя необезпокояван. (Мравките са гадно нещо, но такива периоди могат да те научат много добре колко по-скъп е сънят от всичко друго – включително дреболии като мравки, крокодили или вампири-убийци в къщи.)

Отпразнувах края на периода с наспиване, продължило с три-четири няколкоминутни прекъсвания към две денонощия. След това реших, че е време да отвоювам жилището си. Не беше лесно – мравунякът се оказа скрит във фуга между панелите, зад кухненските шкафове: наложи се да разместя цялата кухня, и след това да разбивам с къртач, за да го достигна… С една дума, реших проблема, и се отървах от мравките.

За да забележа и друга промяна: хлебарките бяха станали доста по-малко. Убивах на нощ по не повече от две-три. А след седмица изчезнаха напълно, и над половин година ги нема никакви.

Първата ми мисъл беше, че някой съсед (вероятно покрай мравките) е изнамерил някакъв страховит химикал, и е изтребил и хлебарките. Комшийските консултации обаче отхвърлиха хипотезата – на по няколко апартамента във всяка посока от моя всеки се чудеше как така хлебарките са изчезнали, и то сами… Отне ми известно време, докато се досетя каква е работата.

Мравката е уникално всеядна. С изключение на целулоза, яде почти всякаква органика, която е неподвижна и достатъчно дребна. (За щастие, в България засега нямаме от онези видове мравки, които не се вълнуват от това ограничение.) Хлебарките се бяха оказали прекалено едра плячка за дребните домашни мравчици – но това не важеше за яйцата им. Мравките ги бяха изчистили така качествено, както само те могат, и бяха спрели смяната на поколенията. Към момента, в който унищожих мравуняка, бяха останали живи само престарели хлебарки, които вече не снасят яйца. И когато и те измряха (някои от моята ръка), е отнело месеци на съседите им да мигрират и запълнят освободената ниша отново…

В момента нямам особени проблеми с хлебарки. Но ако се навъдят отново, ще се замисля сериозно дали да не си завъдя пак мравки. Няколко здрави кутии ще опазят добре припасите в кухнята, а добрата хигиена ще остави мравките гладни, и ще ги насочи отново към яйцата на хлебарките.

Да, ще се наложи отново да слагам краката на леглото в паници с вода. Но се чудя дали идеалното изчистване от хлебарки не си струва. 🙂

Вече знаем новината. Приеха го за стандарт. И доказаха, че парите могат всичко. Какво обаче следва от това?

Нищо лошо – един стандарт повече. Особено при положение, че (с доста условности) е свободен. За съжаление обаче подозирам, че следват и един куп лъжи към потребителите. На една от тях съм посветил този запис. А именно – че MS Office 2007 използва свободен формат, който е ISO стандарт, и има широка поддръжка.

Истината е, че OOXML няма никаква поддръжка. Не съществува софтуер, който да може да го чете или пише. Нито пък е свободен. Microsoft са обявили, че няма да съдят използването му за некомерсиални цели, но ще искат такса за използването му за комерсиални цели (Microsoft Open Premise). Освен че е несъвместимо с идеята на световен стандарт (от средство за постигане на интероперабилност стандартизирането се превръща в средство за правене на пари, тоест точно обратното), това условие е несъвместимо и с принципите и лицензите на свободния софтуер. (писал съм за това преди).

Също така, Microsoft Open Premise важи само за сегашната версия на формата. За бъдещите му версии не са поемани никакви обещания. Напълно е възможно сравнително скоро да видим следваща версия на формата, която обаче не е обвързана с това обещание. Резултатът ще е, че разработчиците на приложения, които използват OOXML, ще трябва да плащат на Microsoft за патентите им върху негови елементи. Ако Microsoft изобщо им продаде права по тези патенти. Което те могат и да не направят, по каквито си щат причини. Например ако не им харесва този или онзи конкурент. (Microsoft имат доста история и в отношенията си към конкуренцията.)

MS Office 2007 поддържа формат, който е в някаква степен близък до OOXML, но не е същият. За да не се бъркат двата, бих го нарекъл условно Office 2007 XML. OOXML е базиран на Office 2007 XML, но в него има промени, които правят двата формата на практика несъвместими. Office 2007 XML не е покрит от Microsoft Open Premise – обещанието им да освободят формата – тоест, е несвободен формат.

Най-прости файлове (гол текст, електронна таблица без формули…), записани в двата формата, са до някаква степен сходни – добре написано приложение, което поддържа единия формат, има добри шансове да може да прочете коректно файл от другия. (Без гаранция, че след като го запише обратно, оригиналното приложение ще може да го прочете.) При по-сложни файлове (текстове с рамки и вмъкнати изображения, електронни таблици с формули, и т.н.), каквито са огромният процент създавани днес файлове, разликите обикновено ще са непреодолими.

Оттук е и лъжата. MS Office 2007 НЕ поддържа OOXML, и съответно не е приложение, което може да използва приет от ISO формат. Нито пък форматът му е свободен. OOXML няма към момента НИКАКВА поддръжка, така че използването му като формат е безсмислено. В същото време, конкурентният формат ODF се поддържа в почти пълна степен от OpenOffice.org и StarOffice, и в немалка степен от KOffice и някои други офис-пакети; в усилена разработка е плъгин, който ще позволи на MS Office да работи с ODF.

Възможно е бъдещи версии на MS Office да поддържат OOXML. Като се има предвид обаче многозначността на схемите в дефинициите на формата (едно и също нещо може да бъде описано по няколко различни начина), е възможно имплементацията на OOXML в бъдеща версия на MS Office да бъде непълна – да се поддържат само някои от вариантите за описване. Това отново превръща формата на данни на пакета MS Office в “движеща се цел” – конкурентите ще трябва да губят години, докато налучкат какво поддържа MS Office, и какво не. Дори ако конкурентите реализират пълна имплементация на OOXML (което е почти невъзможно – форматът е изключително сложен и на места неясен), те ще могат да четат записаните от MS Office файлове, но записаните от тях файлове вероятно няма да се четат коректно от възможно непълната имплементация на MS Office. Тоест, Microsoft ще продължават да могат да използват файловия формат на MS Office като средство за “арестуване” на потребителя и налагане на свой монопол – нещото, което стандартизацията на формата цели да предотврати.

Така че, накратко:

• MS Office 2007 НЕ използва формат, който е приет стандарт, или пък е свободен;
• стандартът за формат OOXML няма НИКАКВА поддръжка от приложения, и НЕ Е свободен формат.

Това е истината. Когато някой започне да ви лъже, че MS Office поддържа свободен ISO стандарт за файлов формат, или че OOXML има поддръжката на офис-пакет с голямо разпространение, го прекъснете и го попитайте защо ви лъже. Ако “не разбира” какво имате предвид, обяснете му го. И го попитайте как така не го знае. Ще е много неприятно излагане, но ще си го е заслужил.

На пръв поглед надали могат да се измислят по-противоположни неща. Но понякога рекламата неволно казва истината. (Или поне представя доста хумористична версия за рекламираното.)

Не съм фен на политиката на GSM операторите на нови тарифи. Причината е, че почти винаги новите тарифи са по-неизгодни от старите, но се предлагат замаскирани зад такива опашати лъжи и засукани приказки, че човек да не знае какво да мисли. (Аз лично в такива случаи си правя изводите с каква презумпция да подхождам към всичко, излизащо от съответния оператор. В смисъл, че отдавна съм си я направил и за трите. Но това е друга тема.)

Преди няколко дни забелязах по билбордове из София реклама на нова тарифа на Вивател. Поучен от предишните техни реклами, не й обърнах никакво внимание. Всичко, което запомних, беше символът й – редица яйца, от които първото е от блестящ златен станиол. Имаше и нещо за златното яйце на потребителя, което не бива да се изпуска, или нещо подобно, не си дадох труда да го помня. Нито пък дори съм си задал въпроса свястна ли е тарифата, или пак ми предлагат да купя мазни думи. Отдавна съм си създал презумпция по темата – нарушавам я, когато нещо ме убеди на практика, че е иначе.

Същата вечер си бях дал по едно време петминутна почивка, и си преглеждах любими кадри от филми. Между тях е и кадърът от “Карибски пирати – Проклятието на Черната перла”, в който лунната светлина показва истинската същност на пиратите – прогнили скелети, облечени в разпадащи се дрипи. (Иначе те са наглед повече или по-малко юначни, и съвсем живи пирати.) Много символично, и много добре направено като ефект. 🙂

Малко по-късно вечерта минах да взема Ели от работа. Докато изчаквахме един светофар, вдигнах поглед към билборда отсреща, и се втрещих. Станиолът на златното яйце от рекламата на практика не отразяваше халогенната светлина на прожекторите, и то изглеждаше абсолютно черно, като гнила дупка в плаката. Ефектът се подсилваше и от лекия ветрец, който прокарваше по станиола вълнички, и те хвърляха белезникави отблясъци – сякаш по гнилото черно яйце пълзяха бели червейчета…

Иди кажи после, че филмите не могат да те наведат на някои весели, а може би и полезни мисли.

Днес министър Румен Петков съобщи на пресконференция, че подава оставката си. В интервю, дадено след пресконференцията, той каза: “В европейските държави, ако един министър бъде уличен в срещи с представители на организираната престъпност, той подава оставка. Всъщност е редно да я подаде и за далеч по-дребни неща… Тъй като България вече е в ЕС, смятам за редно да постъпя съгласно европейските правила за етика и държавност…”

—-

Първоаприлска шега, естествено.

Интересното е, че е най-популярната наоколо. Сигурно към половината от опитите да излъжат някого, които видях днес, бяха с нея. Без да копират един от друг – просто всеки се беше сетил най-напред за това. Съответно обаче беше и най-отгатваната – Измисли нещо по-достоверно, де, това е твърде лесно…”

И това при положение, че доста хора знаеха – днес ще има заседание на БСП, на което ще се обсъжда именно въпросът с Румен Петков. (А някои бяха подочули и какво е казал Барозу на Станишев.) Така че би било най-нормално, поне за не-българин, да очаква, че шегата в един момент ще стане истина. Българите обаче си познаваме министъра и БСП-то достатъчно добре.

И това ме плаши. Защото очевидно сме стигнали дотам да смятаме за най-нормално министърът ни на вътрешните работи да поддържа връзки с престъпниците, които би трябвало да преследва. И те най-безочливо да питат по пресконференции: “Като сме бандити, защо не сме в затвора?”. И дотам да смятаме за най-нормално нито той да си подаде оставката, включително под брутален и директен натиск на ЕС, нито пък партията, която го е издигнала, да го принуди.

… Днес се опитах да бъда по-оригинален в шегите, и при едни клиенти казах: “Като идвах насам, минах пред Народното събрание – някакъв митинг искаше оставката на Румен Петков. Бая хора бяха, площадът беше почти пълен.” Всички в офиса прихнаха едновременно, а едно момиче каза: “По-скоро ще повярвам, че той сам ще си подаде оставката, отколкото ще че се съберат хора да му я искат. Той няма да я подаде никога, ама ние няма да се съберем да го сваляме и отвъд никогато.”

Мислех си да пиша някакъв коментар на случилото се, ама няма смисъл. Наистина.

Преди няколко дни си отиде Артър Кларк.

Беше последният от великите в научната фантастика. От тези, които имаха своето запазено място в нея. Ако Хайнлайн беше виртуозният измислител, ако Азимов беше изследователят на човешкото и социалното в машините, то Кларк беше мечтателят.

Понякога излишно бързащ, но един от най-добре обосновалите мечтите си фантасти. Един от детайлните му технически планове – за геостационарни комуникационни спътници – отдавна е реалност. Друг – за “космическия асансьор” чака с нетърпение създаването на подходящите материали, за да бъде реализиран (и те вече са съвсем близко – последните два проекта в тази област, въглеродните нанотръби и бъкминстърфулъритовите нишки, вече експериментално постигат нужните качества; нужна е само технология за производството им в големи обеми).Още други проекти засега не са постигнати, но един ден без съмнение ще станат. Когато мечтаят истинските учени, мечтите им са много истински.

Започнал с класическа “типична” научна фантастика, Кларк бързо се откроява сред тълпата писатели с мащабите на мисленето си. След “Пясъците на Марс” и “Острови в небето” той издава “Срещу настъпващата нощ”, дописан по-късно под името “Градът и звездите” (и преведен на български от Любомир Николов) – един от първите романи, които прекрачват типичните мащаби на типичния фантаст. Диаспар, Алвин (и Ванамонде) винаги са разпалвали въображението ми, дори сега, когато романът ми изглежда мъничко детски…

И в “по-обикновените” си романи Кларк е също така завладяващ въображението. “Лунен прах” би могъл да бъде наречен НФ трилър, но “Среща с Рама”, “Земна светлина”, “Земя имперска”, “Краят на детството”, “Песните на далечната Земя”, “Среща с Медуза”, “Фонтаните на рая” все са книги, легнали като дялани камъни в основите на световната фантастика… По-късните му неща, писани най-често в съавторство, според мен далеч не са на нивото на ранните му класики. Но… Кларк си е Кларк.

Особено място сред творбите му заема “Одисея 2001”. (Всъщност, това й място се дължи на едноименния филм – тя е написана по сценария на Кларк за него.) От по-късните продължения, “Одисея 2010” е що-годе поносима, следващите две по-добре да не ги бях чел. Но първата… Ако има книга, която да може да се нарече “библията на фантастиката”, това е тя. Идеите в нея буквално преформират цялата научна фантастика от този момент нататък. Ако “Градът и звездите” е едно монументално начало, то “Одисея 2001” е довеждането му до границата на човешкото. Ако случайно някой не я е чел, му я препоръчвам. Може да не я хареса, но разбрал ли е каквото и да е от нея, няма вече да бъде същият.

Кларк е известен не само с фантастиката си. Популярни са “трите закона на Кларк”:

– Ако известен, възрастен учен каже, че нещо е възможно, сигурно е прав. Ако обаче каже, че нещо е невъзможно, почти сигурно греши.
– Единственият начин да откриеш границите на възможното е да ги подминеш, и да навлезеш в невъзможното.
– Достатъчно напредналата технология е неразличима от магия. (Този закон има поне една дузина популярни производни.)

За него може да се напише още много – няма смисъл да повтарям тук Уикипедия, библиографиите му, биографията му… Пиша този запис, за да отдам почитта си към паметта му.

… Една от най-ранните чернови в блога ми престоя почти две години, докато посмея да я публикувам. Беше странен сън, в който ми беше приятел гениален физик, написал като Нобелова реч своето завещание. Не зная дали някой ще ми повярва, но до този момент не се бях замислял за влиянието конкретно на Кларк върху този сън. А сега разбирам, че вероятно всъщност съм сънувал него, че просто не съм го познал зад маската на съня…

Сигурно той би написал това завещание много по-добре. Но така се случи, че го написах аз, както го бях сънувал, и колкото умеех да си го спомня.

Не е срамно да издигнеш скромен паметник някому – срамно е да издигнеш по-скромен паметник, отколкото ти позволяват силите. Нека този сън, и Завещанието бъдат моят паметник за Артър Кларк. Посвещавам му ги.

Сбогом, Мечтателю. И дано се срещнем отвъд безкрая.

Докато мъчех компютрите на едни клиенти днес, се заслушах в радиото.

Изказваха се няколко политици от БСП. Така и не разбрах къде. Темата пък беше разкритията в МВР. Как на нищо не приличало да се подкопава авторитетът на тази толкова стара българска институция. Как Румен Петков бил невинен и чист като майчина сълза, и плюс това щял да си понесе цялата отговорност. Как новосъздадената ДАНС щяла да разкрие истината, и да въздаде възмездие на всички виновни. Как мръсните бивши генерали (начело, разбира се, с Атанас Атанасов) и долните им подвиквачи петнели имиджа на България. И т.н.

С една дума – типичната демагогия за пред страхливи идиоти. Отдавна съм я научил наизуст. Но за кой ли път вече не мога да се сдържа да не отбележа старата подлост – когато някой разрови насраното от висш корупционер и поиска справедливост за престъпленията му, моментално бива плют, че руши авторитета на България, и че е антибългарин и се бори срещу държавата. Демек, да се занимаваш с корупция е пробългарско и патриотично, а е антибългарско да се бориш срещу това. И е също и антидържавно, така че очаквай тежката ръка на държавата да ти въздаде възмездие за вината ти… Да, ама стига толкова. Писна ми. Моля, и мен също в списъка на антибългарите и антидържавниците, дето чакат тежката ръка на държавата да се стовари върху тях. Казвал съм го вече неведнъж – някои арести, полицейски тормози и дори присъди са по-истински орден от тези, дето ги присъждат на “видните българи”. Да видим дали най-обикновената решимост на шепа хора не е по-силна от репресивния апарат, командван от корупционерите.

… Дотук не казах нищо ново. И оттук нататък няма да е ново, но мисля, че е важно.

За добро или лошо, капитализмът (поне българският му вариант) е свят на парите. Без пари никоя политическа партия не може да постигне кой знае какво: парите печелят избори, особено когато свестните хора ходят да берат гъби, а гласуват купените с кебапчета и двайсетолевки. Затова и който дава парите на политическите партии, той поръчва музиката, с мълчаливото одобрение на гъбарите. Чрез преносителя на куфарчето с банкнотите.

За БСП от много време е публична тайна, че този преносител е Румен Петков. Още по-публична (и по-малко тайна) пък е кой дава парите. То не беше Маджо, то не бяха Галевци – до един все от бранша. Много ли е чудно, че в България в затвора влиза който се опита да се защити от престъпници? И че повечето, може би дори всички партии си имат своя Румен Петков, дето носи пари, а парите идват от пак същото място?

(Не, не ни е виновен Румен Петков. Той просто си гледа интереса. Още по-малко пък Маджо и прочее, и те също. Съжалявам, ама не са те виновни. Нека не търсим под дърво и камък кой ни е срал в гащите. Не е луд който яде чужд зелник, луд е който си му го дава. И се оправдава после, че “ама няма за кого да гласувам” – все едно някой друг му е длъжен да му намери за кого да гласува. Да открие свестните хора, да ги убеди да се кандидатират, да ги подкрепи, да ги лансира и направи известни. Това в нормалните държави го правят сигурно добрите феи. Или там почвата е особена, и от нея никнат специални политици, свестни… А когато пък някой политик засмърди до небето, същият давач на зелника не си и помисля да излезе и да митингува всеки ден, докато не го махне. Защото е “на работа”. Ама не се замисля защо работи колкото германеца или французина, а взима колкото албанеца. Така качествено не вижда връзката, че и пет пъти да му я навреш в очите, пак не я вижда… Но това е друга тема.)

Всъщност нещата тръгнаха оттам, че на някои хора (най-вече пак в БСП) почна да не им харесва кой поръчва музиката. Не защото е престъпник, с това проблем няма, а защото не са те. Издебнаха удобен момент, тоест силен натиск на ЕС за борба с корупцията, и създадоха ДАНС. С идеята да изземат власт от Румен Петков, да го компрометират и малко по малко да го отстранят.

Ще каже човек – чудесно! Щом намалява корупцията, всяко средство е добро! Щом за почистването на държавата ни е нужна служба като ДАНС, значи точно такава ни е нужна! Да, ама не. И да убиеш бълхата е добро, ама не си струва да изгориш за целта юргана. В случая – демокрацията ни. Като създадеш служба като ДАНС.

Тайни служби има във всички демократични страни. Навсякъде обаче те се подчиняват на няколко строги условия:

– службите са няколко, за да могат да се контролират една друга
– равнопоставени са, за да не може една от тях да поеме контрола върху другите
– на подчинение на различни, като правило избираеми органи са
– ръководят се от строги, като правило публични нормативни системи
– в тях са недопустими хора от репресивни апарати (примерно бивши соц-ДС-та)

Причините за тези условия са прости. Тайните служби са понякога необходимост, но тъй като тайната им ги поставя извън публичния контрол, те са магнит номер едно за корупцията и незаконното концентриране на власт. Затова се прави всичко възможно властта им да се ограничи единствено до преките им задачи, персоналът им да бъде колкото може по-старателно подбран, и контролът върху тях да е колкото се може по-широк. Всъщност, дали една държава е “бяла”, “демократична”, “западна”, “развита” – наречете го както щете, едно и също е в крайна сметка – се определя до голяма степен от условията, в които са тайните й служби.

Как стоят нещата при ДАНС?

– единствената, монополна тайна служба в България е
– всякакви други органи на реда са й подчинени, или са длъжни да изпълняват разпорежданията й
– на подчинение е на възможно най-непряко избирания държавен орган (доколкото изобщо е ясно на чие подчинение е)
– регламентът за дейността й е секретен, и се разработва от директора й
– изградена е почти изцяло от персонал на бившата ДС, с предпочитание към политическите отдели

С други думи, ДАНС е създадена, като е взет учебник как се прави тайна служба в демократична държава, и е обърнат наобратно. Ако някой вярва, че това се е получило случайно, и целта е била различна от това да се създаде ченгеджийско-мафиотско звено за управление на държавата, този човек сигурно вярва буквално на оправданието: “Ами той ме нападна, набоде се на ножа, падна, пак стана, и така трийсет и пет пъти”. Или дори ако се е получило случайно (“нападателят” наистина се е набол трийсет и пет пъти на държания в самозащита нож), резултатът пак няма как да бъде различен. Такава позиция в държавата има точно една от известните ми тайни служби по света – руската ФСБ.

Казано с други думи – в момента става тиха подмяна на държавния строй. От “лоша демокрация” към “добра диктатура”. (Ако някой не е съгласен, нека ходи в Русия, там по конституция е демокрация, и да застане на Червения площад и да наругае… не, не Джордж Буш.) Казано другояче, предлагат ни да продадем свободата си срещу… не, не по-малко корупция. Срещу обещания за по-малко корупция – разликата е много сериозна, особено когато ги обещават нашите политици.

Какво ни очаква по-нататък ли? Моделът е ясен, и вече има осем години развитие зад гърба си. Става дума за Русия.

ФСБ беше създадена в Русия по точно същия начин – като средство, което да изчисти наследената от Елцин корупция. Руските новобогаташи, точно както и българските, живееха сред разкош, съсипвайки народа си. Затова ФСБ беше изключително подкрепяна сред масите, особено след като се разправи с новобогаташите. Или поне с тези, които бяха противници на Путин – Березовски, Ходорковски и прочее. Хилядите шефове на банди един по един загинаха от ръката на ФСБ. Престъпността беше… не точно овладяна, но някак вкарана в релси. Стандартът на живот се повиши. И масовият руснак в момента благославя Путин, и търси как да го избере за цар-батюшка.

Не би било лошо и България да мине по този път, нали? Да, ама не.

Промените в Русия всъщност са само смяна на караула. Хората на Путин, например Медведев или Дерипаска, станаха още по-богати от предишните “новые русские”. Престъпността не довежда живота до пълна несигурност, но продължава да я има, и да е огромна, и да носи големи печалби – просто вече я ръководят не отделни главатари, а хората на ФСБ. (Не се шегувам, нито злословя. Имам прекалено много познати в Русия, за да не съм наясно какво точно е положението там.) Свободомислието в руския Интернет бива смазвано от специализирани отдели на ФСБ (тук-там из нета може да се прочете подробно как и с какви средства); упорито се лансира идеята за отделен руски Интернет (да го кажем другояче, велик кремълски файъруол, по подобие на китайския). Ще спра с изброяването дотук, но мога да продължавам още много повече, отколкото ми се иска…

Повишеният жизнен стандарт ли? Това е най-тъжният момент. Жизненият стандарт на обикновения руснак е малко по-висок отпреди благодарение на едно-единствено нещо: пробилите небето цени на петрола. (Ако някой случайно не знае: Русия е един от най-големите износители на петрол и газ на света.) Дори така, до средния руснак достига смешен процент от спечеленото от продажба на петрол. Въпреки ежесекундния златен порой в руската хазна, средният стандарт на живота в Русия нищо чудно да е по-нисък от българския: разликата между Москва и провинцията е поне десет пъти по-голяма, отколкото между София и провинцията тук. Ако петролът рухне обратно до 30 долара на барел, ще се наложи сегашните новобогаташи да се откажат от всичките си приходи, за да не стигнат обикновените руснаци до глад като при Сталиновата колективизация. А те надали ще искат…

Петролът може и да не рухне, но примерът е показателен на какво всъщност се дължи повишеният жизнен стандарт в Русия. А не знам дали знаете, но България не е сред големите износители на петрол. Така че развитието на България по руски модел би означавало за средния българин икономическа катастрофа. Съжалявам, че звучи плашещо, но просто е истината.

Затова и хич не съм ентусиазиран от идеята за “добрата ДАНС, която ще почисти лошите корупционери”. Да, от сърце и душа искам да ги видя почистени. И, за разлика от средния българин, съм готов да действам, за да се случи това. Но мисля, че създаването на ДАНС и даването й на тези правомощия беше може би единственото реално постижимо лекарство, което е по-лошо от болестта. (Дали е случайно съвпадение примерно, че се въвежда подслушване на Интернет точно сега? Да, знам, ЕС бил натискал. Дали натиска точно за това вече е обсъждано и изяснявано неведнъж. Остава да се сетим и как така се хвърлихме да изпълняваме този натиск на ЕС точно сега.)

… Стана дълъг запис, а може да се каже и много повече. Но си мисля, че няма нужда. Както във вица за чисто белите позиви: “Защо трябва да пише нещо на тях? Всичко и така е ясно…”

В пролетните спомени от детството ми дърветата започваха да пускат пъпки още преди снегът да се е разтопил напълно. Когато от него останеха само локвички, черешите и джанките вече обикновено цъфтяха. Получаваше се плавен преход между зима и пролет, с нежно докосване на двете… От години насам вече обикновено не е така.

Може би е виновно затоплянето. Преди падналият през октомври или началото на ноември сняг най-често се задържаше до края на февруари или дори март, почти без периоди на пълно разтопяване – сега такива години са изключение. Или пък може би е това, че живея в София – мегаполисът буквално генерира свой собствен климат, и нагрява атмосферата си през зимата. Или пък зимните ми спомени са пълни с искрящ, пухкав сняг, защото носят красотата на детството. Може би и трите. Все едно, причина има… Но не за нея е думата.

Напоследък забелязвам всяка година един дълъг период, през който зимата като цяло си е отишла, но пролетта още не иска да дойде. Седмица, две, понякога дори месец. Снегът го няма, улиците са сухи, времето не е твърде студено – но всичко е сиво и кафяво, дърветата са голи, и кокичетата във все по-редките градинки с учудване се оглеждат за снега, който са очаквали да трябва да пробиват, и се питат – не са ли сбъркали нещо?…

Празно време. Зимата вече си е отишла, пролетта не е дошла, и природата не я управлява никой. Сякаш втора есен, но приликата е само външна – есента е друго, тя е естествена част от цикъла на живота, на мястото си е, и е нужна част от тъканта на света. Тъжно междуцарствие и безвластие, не между хората, а в света около нас, сякаш отвътре в костите ни. Време, което очаква да бъде запълнено, но няма кой. И то стои, празно и кухо, и сее смут в душите на тези, които имат сетивата за него.

Неволно си спомням за романа “Най-далечният бряг” на Урсула Льогуин. Сюжетът му започва с това, че в света на Землемория става нещо странно. Сякаш някой отнема яркостта на цветовете на дрехите, и те стават, едва доловимо, но всеки ден все по-приглушени и сиви. Сякаш някой отнема вкуса на храните, мъничко по мъничко – уж същите, и правени по същия начин, но някак вече не така вкусни, както преди. И така с всичко. Сякаш някой изсмуква щастието от живота, пълнотата и стойността му. Неопределено, едва забележимо чувство, което обаче усещат всички.

Подобно е усещането ми за този период от време. Нищо определено, което да можеш да назовеш, да дефинираш или обясниш. Но някак той е празен, кух, през него не се случва безкрайно финото, почти недоловимо, което се случва през всички останали сезони. Сякаш поточето, което нежно ромоли и сред листенцата от цветове, и сред жегите, и сред падащите листа, и под леда, всеки сезон на различен глас, през този сезон замлъква. Една странна празнота, която търси с какво и от кого да бъде запълнена.

И усещам лек страх. Някакъв инстинкт, или просмукан в костите спомен от отминали времена, ми казва – може би е било някога време, когато цялата година е била такива празноти, и са били запълвани от каквото свари да се вреди, добро или зло. И както добрите неща са изпълвали своите времена със смисъл и живот, така злите са ги изсмуквали от своите. И не зная какво е ставало тогава, но не е било хубаво нещо.

И са минали неизброими и неизмерими времена, преди злите неща да бъдат победени, и изтръгнати от моментите, в които са се били впили, и времето е било завладяно от добрите неща. От красотата на пролетта, от лудостта на лятото, от богатството на есента, от мъдростта на зимата… А сега внезапно се появява ново, незаето време, и не знаем какво нещо ще го завладее – добро или зло…

Рационалист съм, и подобни мъгляви мисли ме изпълват с ирония. (Мога да си я позволя – мои са си, не се подигравам на никой друг.) Може би за момент в мен се пробужда анимистично-полиспиритуалният свят на детството, и придавам смисъл и плът на сенките в ъглите на въображението си… И какво от това? Дори така, усещането е интересно.

И реших да го споделя, без да ми пука кой за какъв ще ме сметне. Който не може да го оцени, ще се посмее, и ще забрави. Ако ли пък случайно даде на някого нещо, каквото и да е, може би ще е имало полза да го напиша.

Мислех, че явлението “Кен лий” ще отмине и ще се забрави след един юнашки смях. Всъщност, наистина сигурно ще стане така. Само че не бях подозирал колко юнашки ще е смехът.

Изпълнителката, Валентина Хасан, беше поканена в почти всички известни ми български шоута. (Те не са много, де, нали не гледам телевизия.) В някои дори изпълнявала пак песента. Но това се оказа само началото:

– качените в YouTube и пр. клипове с изпълнението са били гледани общо към 3 милиона пъти;
– тя влезе в списание “People” (не знам подробностите, но се досещам с какво);
– твърдо зае първото място в класацията “Идиотизми в American Idol и сродните му предавания по целия свят”
– покани я лично в шоуто си Лари Кинг (на какъв ли език ще разговарят, сигурно на английски?…)
– филипинци заснеха комедийна версия на случката (с изпълнители в нейната роля, ролите на журито и т.н.)
– “Хасан” към момента било най-известното по света българско име (надали бебето Симеон-Хасан има особен принос за това)
– твърди се, че е получила десетки предложения да я обучават на английски език, и някои и на пеене (да сме честни, момичето има глас)

… Какво ли си мислят в момента хората из разните чужбини за българите? Че имахме цар министър-председател и президент комунист надали много са разбрали. Но изпълнения като “Кен лий” демонстрират някак особено нагледно количеството интелект, на което после се лепва етикетът “Булгар! Булгар!”… Смях не смях, ама да го е срам в момента човек да каже в чужбина, че е българин. И може би не без основание.

Надали има нормален българин, на който да не му е до гуша от рушвети и рушветчии. Напоследък само до тоалетната ходим, без да ни искат рушвет. Ако някой разкаже история, в която съдия или лекар не му е поискал рушвет, всички се смайват на случая. (А ако рушвета не го е поискал катаджия или митничар, направо и не му вярват.)

Вярно е, напоследък гледаме случки с разкриване на рушвети и рушветчии. Редки, но ги виждаме. Министър Румен Петков се кичи гордо с тях, и ни убеждава колко некорумпирана е властта. По-досетливите от нас пък се питат защо нямаше такива разкрития, преди ЕС да стигне в натиска си срещу корупцията у нас до спиране на плащания по еврофондове. И дали министърът не е знаел и преди за също такъв брой подобни случаи, но да ги е укривал (защо ли, и срещу какво ли). С една дума – дали е за правителството, или за затвора. И що за човек сме избрали – кои с гласовете си, а кои с ходенето си за гъби, докато други гласуват срещу кебапчета или пари на ръка.

Прави впечатление и друго. ЕС ни притиска за борба с корупцията по високите етажи на властта. Най-високият етаж, който досега се е чул, беше зам-министърът Чаушев (Петър ли, Феим ли, вече сигурно и той не знае кой е). Че нямаше да се чуе за него, ако Люба Русева не беше вдигнала шум, надали е нужно да пиша. И по-точно, ако не се беше засилила да прати данните до ЕС, че да видят как се борим срещу корупцията. Иван Иванов също надали щеше да бъде арестуван, ако Атанас Атанасов от ДСБ нямаше точни данни на кои престъпни босове каква информация е изнасял, и т.н. – и ако не знаеше на кого точно да прати тази информация, така че шамарът върху правителството ни да бъде най-звучен. (Ето един коментар под предишен запис тук, който е поредният жив пример – Ружке, прави си изводите.)… Само че ЕС натисна здраво по чувствителното място на българския политик – джобът на братовчедските му фирми. Така че почва замазване на очите с лов на дребни риби.

И дребната риба е риба, ще кажат някои, и кампанийното чистене все е чистене. (Същите някои, дето упорито чакат еврокомисарите да дойдат да им изметат къщата и да им измият чиниите. И си мислят, че след като кампанията свърши, корупционерите няма мигновено да запълнят мъничкото изчистени места.) Е, да, ама не. Защото, освен че ловим само отделни дребни рибки, май още по-охотно ловим и хора, които може и да нямат вина.

Преди около седмица беше арестуван шефът на Лицево-челюстна хирургия към Военна болница, д-р Бъчваров. С рушвет. Първата ми реакция беше да си кажа: “Браво. Още един изнудвач в бяла престилка си получи заслуженото. Ако продължава така, скоро може вече да не ме е срам да си призная, че съм лекар.” След това обаче се загледах по-внимателно в размера на рушвета.

50 лева.

Не зная дали в ЛЧХ на Военна болница има практика за взимане на рушвети. В повечето централни клиники, за които имам информация, има такава практика, и “цените” са горе-долу едни и същи. За тази ЛЧХ не зная. Но ако има, бих предположил, че цените ще са подобни.

Размерът на рушветите зависи от размера на “услугата”. За много сериозни операции, на богати хора, може да се стигне и до над 50 000 лева. В типичните случаи се иска между 2000 и 5000. Рушвети под 500 лева на практика не се обсъждат, поне от лекари – няма толкова дребни услуги, които да “струват” толкова малко пари; тази финансова зона е за сестрите и санитарките. Шеф на клиника на практика никога не се занимава с неща за рушвет под 5000 лева – услуги от този размер се вършат от по-обикновените лекари.

Не познавам д-р Бъчваров, и нямам представа що за човек е. Ако обаче не е наистина маниак, който си плюе на авторитета и за жълти стотинки, просто не мога да си представя да е взел рушвет 50 лв. Подобна сума би се третирала в медицинските среди като откровена подигравка, дори към току-що завършил лекар, в повечето клиники дори към по-старша сестра, и дори ако е само предплата. Би било все едно някой да помоли компютърен специалист да му преинсталира компютъра, и да му предложи 50 ст. за услугата – аз или ще му откажа, или ще му го направя безплатно, но няма да се унижа да взема такава сума.

Затова и сериозно се чудя над възможността тук да има някаква мръсна игра. Нямам представа дали я води МВР, или някой съвсем друг. Нямам представа дали е игра, или Бъчваров наистина е взел 50 лв. рушвет, колкото и мизерен и обиден да е. Но ми се струва, че тук има нещо странно. И може възможността това да е нечия “активна разработка” да е малка, но ме е страх от нея. Защото би демонстрирала до каква степен скъпите ни управници се подиграват и с нас, и с еврочиновниците. И на какво са готови, за да прикрият истинските корупционери от почистване.

Всъщност, че го правят с нас вече си го знаем, от толкова други случаи. И това е, което е от значение – еврочиновниците са си добре, не живеят в България. Ние сме, които страдаме, и ние сме единствените, които могат да вземат мерки това да не се случва повече. Не го ли направим, ще чакаме друг да ни го направи и дълго след като налъмите цъфнат, прасетата литнат и чумата върне на хората децата.

Нямам какво да добавя.

Повечето хора знаят, че в годината има дни, посветени на болните от тази или онази болест (или група болести). До днес обаче и аз не знаех, че има Международен ден на болните от синдрома на Даун. Научих го от е-майл от мой приятел.

Надали бих могъл да публикувам информации за всеки ден на някого или нещо – всеки ден в годината е ден на стотици какви ли не. Но си спомням как наскоро четох няколко срамни и ужасни новини – как жителите на населени места, в които може да бъдат преместени деца от Могилино или други душегубки, пардон, домове за изоставени деца, не ги искат. Как протестират срещу тях, как организират подписки, как не желаят такива деца да живеят близо до тях, да учат в едно и също училище с техните деца…

Не знаех къде да се дяна от срам, че съм българин. Как е възможно?!?!… В първия момент бях бесен до степен да съм готов да закова тези хора на дъската на позора. Не би било никак трудно… Чак после се усетих, че не бива така, че може би има как очите им да бъдат отворени за по-различните хора, поне за по-различните деца отначало. Че злите средства опорочават дорбите цели… И реших, че може би е добре да разкажа за деня на болните от синдрома на Даун.

Официалното съобщение, с известни съкращения, казва следното:

Синдромът на Даун е хромозомна аномалия, дължаща се на тризомия 21, една допълнителна хромозома на 21-ви чифт хромозоми. Хората с този синдром притежават характерни външни черти и имат известно изоставане в умственото, говорното и двигателното си развитие. Честотата на синдрома е 1 на 800.

Всяко родено дете със синдром на Даун има реалните възможности да води един пълноценнен и сравнително независим живот, стига да му бъде предоставена тази възможност. Хората, които трябва да му помогнат са на първо място родителите, разбира се и държавата. Нейната основна функция е да се стимулират родителите да не оставят децата си в домовете като за тях се въведат улеснения и привилегии, да се информира обществото за това какво представлява синдромът и да стане ясно на обществото, че това са едни нормални хора със същите потребности като на всички нас, които просто имат нужда от професионална помощ (специални педагози, логопеди, психолози, кинезитерапевти), за да успеят да развият целия си потенциал.

21 март е международен ден на хората със синдром на Даун. Този ден ще бъде отбелязан за първи път в България в Двореца на децата (бул. “Константин Величков” и “Стамболийски”), театрална зала от 10:30 – 12:30 ч.

Нашата основна цел е отбелязването на този ден да се превърне в ежегодна традиция. Да се обърне внимание на обществото към проблемите на хората със синдром на Даун – да се подпомогне тяхната интеграция, подпомагане създаването на ефективна държавна политика за улесняване на живота им, да се открият центрове, които те да посещават и да получават професионална помощ, да се учат на различни занаяти.

Даването на гласност на тези събития е първата стъка към успешното интегриране на хората със синдром на Даун в обществото, затова се нуждаем от силната подкрепа на всички заинтересовани за подобряването на техния статут, както и за реализирането на бъдещите проекти. Един от тях е изграждане на специален център за работа и интеграция на деца със синдром на Даун.

Много ми се иска да разкажа нещо повече за синдрома на Даун, но има страшно много за разказване, а съм много уморен. Накратко, това, от което хората се интересуват най-често, е следното:

Синдромът може да бъде наследствен. Болните от Даун не могат да имат деца, но човек може да бъде “здрав носител” на синдрома, чрез транслокационната му форма (има 2 хромозоми от двойка 21, но едната от тях е свързана механично с хромозома от друга двойка, и при мейозата върви заедно с нея; резултатът е, че половината от децата, които той може да създаде, биха били болни от синдрома). Единствената известна засега профилактика е ранна диагностика на плода (преди третия месец), и аборт при откриване на синдрома (ако това може да се нарече “профилактика”). Ранната диагностика е оправдана при хора, които имат в рода си болни от синдрома, или при родилки над 35-годишна възраст (тогава честотата на не-транслокационната форма нараства).

Характерни за болните са специфичните черти на лицето – т.нар. “монголоидно” лице, донякъде подобно в очите на европееца на външността на източноазиатските народи, заради по-широките скули, тесните очни цепки и изразения епикантус; болните от Даун деца си приличат едно на друго много повече, отколкото на братчетата и сестричетата си. Други характерни черти са ниският ръст, чупливите кости, халтавите стави, нездравата като цяло физика, затрудненото движение. Средната продължителност на живота им е по-ниска от тази на здравите хора.

Психически тези деца са с изоставане в развитието. Оставени без лечение, те достигат интелектуалното ниво на около 3-годишни; при подходящо обучение и рехабилитация – на около 7-годишни. (Известен ми е случай, когато дете със синдром на Даун беше успяло да завърши гимназия, но той е изключение.) Изоставането им е не само психическо, но и в почти всяко отношение – трудно придвижване, крехко здраве и т.н. Обикновено са инертни, неинициативни, с намалена енергия. Емоциите им рядко достигат до изразяване, и обикновено са много сдържани (но изпитват емоции не по-малко от здравите хора).

Лечение на болестта не съществува. Възможно е обаче тежестта й да бъде облекчена чрез подходящи мерки. Интелектуалното ниво, което болните постигат без лечение и подходящо обучение (еквивалент на 3-годишна възраст) ги оставя почти неспособни да се грижат за себе си. С подходящ режим на обучение и грижи те достигат еквивален на 7-годишна възраст, при което са до голяма степен способни да се грижат за себе си, с помощта на придружител. Могат самостоятелно да се обличат, да се грижат за хигиената си и за здравето си, и т.н. – тоест, гледането им става много по-лесно. Могат дори да вършат работа, съобразена с възможностите им – тоест, да се издържат. Това не само намалява много тежестта им върху обществото, но и прави живота им много по-качествен и щастлив.

Други специфични мерки, които подобряват качеството на живота на болните, и намаляват тежестта им върху обществото, са специализираните здравни грижи (болните от синдрома на Даун имат специфични здравословни проблеми), специализираното обучение (някои видове обучение дават при тях по-добри резултати, отколкото други), възможността държавата или организации да поемат част от тежестта по отглеждането им, по един или друг начин, и т.н.

Най-сетне, болните от синдрома на Даун, особено когато са били гледани както трябва, са един чудесен начин ние, “здравите”, да се научим, че и “болните” са хора като нас. Че може да не са толкова интелигиентни, здрави и силни, но си имат своите радости и своето щастие, че могат да са благодарни за грижата, да се грижат за себе си (ако ние сме се погрижили да ги научим), че могат да ни помагат според силите си. Накратко – че “различните” не са с нищо по-лоши от нас.

А също и че може би утре нашето дете ще е едно от тях – уви, случва се. И, както казва една друга кампания в полза на различните – нека внимаваме дали не мразим някой, когото обичаме.

… Това е, което се сещам. Ако имате още въпроси около болестта – питайте, ще се постарая да отговоря.