Grigor Gatchev - A Weblog

Ако някой случайно е живял в дъното на пещера последните години – Георги Стоев беше бивш съдружник на много вече напуснали ни мутри, по-късно написал няколко книги за тях и техните фирми. А пък вчера го застреляха.

Не съм поклонник на теориите за конспирациите и прочее. Но не съм и сляп, нито пък безнадежден идиот. Не зная толкова ли е бил близък Стоев с де що има по-известна загинала мутра, но не мога да отрека – всичко, което съм чел в книгите му, или знам че е истина, или ми звучи напълно правдоподобно.

Накрая остана и последният факт – че го застреляха. Тихите кукута, които пишат измишльотини, не ги застрелват – напротив, оставят ги на пускат фишеци и димни завеси из обществото. Така че подозирам, че е казвал цялата истина. В едно от интервютата си той казва, че съжалява, че това, което е работа на журналистите, те се боят да го вършат, и трябва да го върши той.

Долу съм вмъкнал части (уви, не намерих пълния текст) от негово интервю в “Сеизмограф”, публикувани от агенция “Фокус”. (Ако агенцията има някакви претенции за авторски права, първо да си ги уреди с Георги Стоев. А също и да се замисли дали не й е изгодно този текст да се намира на колкото се може повече неща. Може да спести доста неприятности на шефовете й…) Четете и си правете изводите сами.

—

На 29 март 2008 година, събота, писателят Георги Стоев беше гост в предаването на бТВ, “Сеизмограф”. Агенция “Фокус” публикува със съкращения някои от акцентите в предаването и части от интервюто на Георги Стоев.

(…)
Водещ: Обиждате ли се като ви казват писателят-мутра?
Георги Стоев: Да, много. Никога не съм бил мутра. Само искам да внеса едно уточнение в това както ме представихте. Много се радвам, че за пръв път гостувам тук и моите думи ще се чуят от мен, а не от Слави Ангелов или от Христо Калчев, Бог да го прости.
Водещ: Да, това е много важно. Предаването е на живо, не можем да ви редактираме, не можем да манипулираме това, което казвате.
Георги Стоев: Точно така. Защото тези хора гостуваха тук и говореха с моите думи.
Водещ: А защо, господин Стоев, решихте да се преквалифицирате тъй да се каже? Как да си обясним тази промяна, проговарянето ви?
Георги Стоев: Ами искам да ви обясня, че в смисъл, макар че моите книги са литература, въпреки че са отричани от така наречените писатели.
Водещ: Да. Аз като ви попитах за истината имах предвид, че това няма да е художествена измислица, което ще казвате.
Георги Стоев: Да, то не е художествена измислица. Те са литература безспорно, но те са абсолютна истина, те са моят живот, разказват моя живот, страданията в моя живот, моите патила и така.
Водещ: Вашите книги “СИК”, “ВИС” и “ВИС-2”.
Георги Стоев: Ами говоря най-точно за БГ Кръстника.
Водещ: Говорите за БГ Кръстниците специално?
Георги Стоев: (…) за БГ Кръстника, да, специално за тях.

(…)

Водещ: Защо според вас пламна тази условно да я наречем “Война на генералите”, защото системата отдавна е девоенизирана и желанието на някои хора там, вече комисари, да се наричат генерали издава манталитета им?
Георги Стоев: Да, точно така. Ами аз мисля, че тя е заложена доста отдавна, още може би от 2000 година. Смятам, че хората, които я подпалиха много добре знаеха как се взима такава информация, как си изстисква и как може следващите, които дойдоха и ги наследиха, как могат да бъдат дискредитирани по този начин. Това са хора, които…
Водещ: А кои са хората, които я подпалиха?
Георги Стоев: Ами случаят генерал Атанасов.
Водещ: Генерал Атанасов е от подпалвачите според вас?
Георги Стоев: Според мен, мое лично мнение, да. Човек, който чудесно знае как се манипулира по този начин системата, как се събира такава класифицирана информация, как може да бъде обвинен някой с нея. доста елементарно, доста прост и елементарен ход, нищо сложно не виждам в него.
Водещ: В този смисъл казвате, не е нещо добро генералите или изобщо хората от службите да стават политици, виждаме, че и в новата и може би най-рейтингова, най-популярна партия ГЕРБ има доста бивши хора от МВР, от службите.
Георги Стоев: И аз мисля, че не е добре, защото службите притежават доста мръсни тайни, които когато изкарат наяве, нещата се преобръщат. Може и да е за добро, по този начин може да стигнем до истината. В случая генерал Атанасов може да се каже, че направи нещо добро. Но пък хората, които той обвини, вече трудно могат да разследват какво той е правил през онези години, откъде той притежава тази информация и откъде знае как може да я събира. Защото версията с това, че и била подхвърлена…
Водещ: Е защо мислите така, премиерът нареди да се направи една ревизия, проверка на работата на антимафиотите, на антимафиотската дирекция?
Георги Стоев: Да, знам. На мен това ми звучи доста смешно, в смисъл десет години назад то всичко е унищожено напълно. Вие виждате, че някакъв разговор, който е доста по-скоро проведен и унищожен и няма никакви данни за него.
Водещ: Би следвало архивите на тези служби да са много солидни и добре охранявани, добре пазени. Ама това са само предположения както казвате.
Георги Стоев: Това са само някакви предположения, да.
Водещ: Адвокат Васил Василев, който защитава вече сложения под домашен арест Илия Илиев, твърди, че всъщност битката е за това кой да ръководи престъпността. Вие склонен ли те да приемете едно такова обяснение, една такава диагноза на бурята по върховете?
Георги Стоев: Не, не бих казал, аз мисля, че престъпността е нещо отделно. Това по-скоро е някаква политическа битка.
Водещ: Смятате, че е битка на лобита в МВР и извън МВР?
Георги Стоев: Да. Знаете ли престъпността не си служи с такива точно методи. Макар че може да предположим двата враждуващи лагера, че биха използвали единия или другия човек. Да кажем в случая Румен Петков, който да кажем седи зад единия и да кажем генерал Атанасов, който би помогнал на другия, за да се измъкне от кризата си.
Водещ: Добре. Вашите знания по въпроса какво говорят, има ли полицейски чадър над престъпността в България?
Георги Стоев: Безспорно е. Аз съм го изпитал на гърба си.
Водещ: И на какви равнища се осъществява той?
Георги Стоев: На всякакви, от най-високото до най ниско.
Водещ: От най-високо какво имате предвид?
Георги Стоев: От най-високо имам предвид от министъра.
Водещ: Министъра и след това надолу по стълбичката?
Георги Стоев: И след това надолу по стълбичката. Макар че като говорим за МВР сега, понеже вие оня ден казахте, че обикновените граждани ги слагат всички под един знаменател, но мисля, че там има хора, които искат да си свършат работата, но не могат, тук бих намесил и прокуратурата. Прокуратурата доста също е обвързана с такива, части от прокуратурата са обвързани с такива структури и някой път пречат на полицаите да си свършат работата.
Водещ: Добре. Снощи, вчера Николай Свинаров каза, че няма престъпен бос в България, жив или мъртъв, който да не е бил сътрудник на службите.
Георги Стоев: Това е безспорно така. Още от началото на 90-те години тези хора, та и от 80-те, са били вербувани от службите.
Водещ: И бихте ли казали в този смисъл кои са най-изтъкнатите сътрудници на службите от този вид, от този модел?
Георги Стоев: Ами аз мисля, че няма, в смисъл най-изтъкнатите при това положение би трябвало да са Младен Михалев и Красимир Маринов.
Водещ: За тях е сигурно?
Георги Стоев: Ами, при положение че толкова години се задържаха, за тях е сигурно, да. Един много изтъкнат вече е покойник. Той беше Поли Пантев.
Водещ: А вие знаете ли, че това е формализирано, в смисъл формализирано ли е това тяхно сътрудничество, има ли документ, който да…
Георги Стоев: Не, няма документ, който да, те са просто, какво да ви кажа, те са на едно ниво на тези служби. В смисъл много е трудно да бъде…
Водещ: Е сега вече трябва да ни разтълкувате това, на едно ниво с тези служби?
Георги Стоев: Ами в смисъл такъв, че те работят заедно с тези служби, вербувани са още от предишните служби, говоря за Държавна сигурност (ДС). След което вече са взети по наследство от новите служби, тъй като не е имало хора с повече знания, които да бъдат използвани. Сега това ниво аз не мога да кажа дали може да бъде официализирано, но е безспорно, че има такива данни.
Водещ: Искате да кажете дали има някакъв документ, който да удостоверява, че тези хора са…
Георги Стоев: Да, едва ли има някакъв документ, който ще удостоверява. Ще ви обясня защо, защото аз също съм сътрудничил на службите.
Водещ: Как точно?
Георги Стоев: Ами викали са ме на частни разговори, влизал съм СДВР без да си показвам личната карта или през разни гаражи и така нататък.
Водещ: И това за всички ли от престъпния свят и бизнеса се случва?
Георги Стоев: Предполагам. Не мога да говоря за други хора, които не съм виждал, аз ми казвам лично за мен ето например.
Водещ: Добре. Какво знаете вие за Куйович и за неговото дефиле из България бих казала, за безпрепятственото му шетане?
Георги Стоев: Аз знам, че Куйович е просто обикновен посредник на Сретен Йосич, а тук е посрещнат от известния Брендо. В смисъл така да се каже под негова опека работи, човек подсигуряващ каналите. Обикновен работник, на ниво работник. Той човекът е прав като се сърди, че го обвиняват, че е чак толкова висшестоящ.
Водещ: Че е станал толкова важен в България, както твърди в някои вестникарски интервюта.
Георги Стоев: Да, в смисъл обикновен престъпник, в смисъл на доста по-ниско ниво.

В сряда в Европарламента ще бъде изнесен от Guy Bono доклад A6-0063/2008. Темата на доклада е “Културни индустрии в Европа”, и засяга покрай другото и разпространението на произведения на изкуството в Интернет.

Много от съдържанието на доклада заслужава положителна оценка. Така например, Боно се обявява за активно търсене на начини авторите на произведения на изкуството да получават адекватно възнаграждение за произведенията си. Също така, той изрично сочи, че криминализирането на крайни потребители, които свалят от Интернет произведения за лична употреба, без да търсят да извлекат от тях комерсиална изгода, е контрапродуктивно и няма да доведе до добри резултати.

В същото време, докладът съдържа един изключително обезпокоителен момент. Това е призивът Интернет провайдерите да съдействат на органите за опазване на реда, като прилагат адекватни мерки за блокиране на обмяната на произведения на изкуството в Интернет, най-вече чрез подходящо филтриране на обменяната информация.

Следствията от подобна позиция биха били много, и негативният им ефект превишава много далече позитивния:

– провайдерите ще бъдат задължени да изпълняват ролята на “Интернет полиция”, което ще ги натовари с непосилни задължения (длъжни ли са примерно Макс Телеком да знаят за всяко едно произведение на света, до последния разказ на последния графоман, на всеки един възможен език и във всеки възможен формат, дали може да се разпространява свободно, ако да – при какви условия, и кой и как точно по света има правото да го потребява, а кой и как – не?!)

– същото задължение неизбежно ще им даде ненужни права (де факто ще имат правото да обясняват всяко нямане на връзка с блокиране заради подозрение по нарушение на авторски права, и тъй като са в позицията на полиция по въпроса, клиентите няма да имат правото да ги съдят за неизпълнение на задълженията, или дори да проверят така ли е).

– създаването на инфраструктура, която е в състояние да блокира достъпа на всеки до всичко, по същество ще е еквивалент на филтриращите системи в Китай, Северна Корея и други “флагмани на демокрацията”; само по себе си то ще е брутално нарушение на гражданските свободи на хората, и отделно от това ще създава големи улеснения за всеки, решил да злоупотреби с него и да установи де факто диктатура

– създаването на такава инфраструктура неизбежно ще струва колосални суми, които ще бъдат извадени от джоба на данъкоплатците, тоест ние (би било справедливо да ги платят праводържателите, които са бенефициенти на мероприятието – но те просто не притежават суми от този порядък)

В тази връзка, евродепутати от всички краища на политическия спектър са предложили следната поправка към доклада на Боно:

“призовава Комисията и държавите-членки да признаят факта, че интернет е обширна платформа за изразни средства на културата, достъп до знания и демократично участие в европейската творческа дейност, която събира поколенията чрез информационното общество; следователно призовава Комисията и държавите-членки да избягват приемането на мерки, които противоречат на гражданските свободи и правата на човека, както и на принципите на пропорционалност, ефективност и възпиращ ефект, като например прекъсване на достъпа до интернет”

Съмнявам се дали нашите евродепутати ще се присъединят към поправката, ако не видят категорична и решителна подкрепа за нея от гласоподавателите си. Така че, моля ви, напишете за случая, и изразете позицията си. Моята е категорично за тази поправка – по-горе описах защо.

Благодаря ви!

Като всеки български гражданин, и особено такъв с парно, се радвам на домашни любимци. Не особено любимци де, но и не особено лесни за прогонване. Хлебарките.

Напоследък нещо са позачезнали, но преди пет-шест години бяха абсолютна напаст. Нямаше нощ да не убия поне по пет-шест, и това изобщо не ги разколебаваше. Скъсвах се да пръскам и мажа с какво ли не, от всички възможни купешки измишльотини, та до саморъчно направени бъркочи – дори след вторите оцеляваха, и се появяваха отново. Направо бях се отчаял.

Една вечер, след работа, открих, че фауната в къщи се е разнообразила. Навсякъде из кухнята бъкаха мравки. За съжаление точно тогава беше началото на период на безумно претоварване в работата. Връщах се в къщи среднощ, спях по три-четири часа, и се мятах отново на спринт, с надеждата да спестя някоя и друга минута за сън следващата нощ. Седем дни в седмицата… Периодът продължи близо месец. Когато приключи, вече се бях принудил да слагам краката на леглото в паници, пълни с вода, за да мога да спя необезпокояван. (Мравките са гадно нещо, но такива периоди могат да те научат много добре колко по-скъп е сънят от всичко друго – включително дреболии като мравки, крокодили или вампири-убийци в къщи.)

Отпразнувах края на периода с наспиване, продължило с три-четири няколкоминутни прекъсвания към две денонощия. След това реших, че е време да отвоювам жилището си. Не беше лесно – мравунякът се оказа скрит във фуга между панелите, зад кухненските шкафове: наложи се да разместя цялата кухня, и след това да разбивам с къртач, за да го достигна… С една дума, реших проблема, и се отървах от мравките.

За да забележа и друга промяна: хлебарките бяха станали доста по-малко. Убивах на нощ по не повече от две-три. А след седмица изчезнаха напълно, и над половин година ги нема никакви.

Първата ми мисъл беше, че някой съсед (вероятно покрай мравките) е изнамерил някакъв страховит химикал, и е изтребил и хлебарките. Комшийските консултации обаче отхвърлиха хипотезата – на по няколко апартамента във всяка посока от моя всеки се чудеше как така хлебарките са изчезнали, и то сами… Отне ми известно време, докато се досетя каква е работата.

Мравката е уникално всеядна. С изключение на целулоза, яде почти всякаква органика, която е неподвижна и достатъчно дребна. (За щастие, в България засега нямаме от онези видове мравки, които не се вълнуват от това ограничение.) Хлебарките се бяха оказали прекалено едра плячка за дребните домашни мравчици – но това не важеше за яйцата им. Мравките ги бяха изчистили така качествено, както само те могат, и бяха спрели смяната на поколенията. Към момента, в който унищожих мравуняка, бяха останали живи само престарели хлебарки, които вече не снасят яйца. И когато и те измряха (някои от моята ръка), е отнело месеци на съседите им да мигрират и запълнят освободената ниша отново…

В момента нямам особени проблеми с хлебарки. Но ако се навъдят отново, ще се замисля сериозно дали да не си завъдя пак мравки. Няколко здрави кутии ще опазят добре припасите в кухнята, а добрата хигиена ще остави мравките гладни, и ще ги насочи отново към яйцата на хлебарките.

Да, ще се наложи отново да слагам краката на леглото в паници с вода. Но се чудя дали идеалното изчистване от хлебарки не си струва. 🙂

Вече знаем новината. Приеха го за стандарт. И доказаха, че парите могат всичко. Какво обаче следва от това?

Нищо лошо – един стандарт повече. Особено при положение, че (с доста условности) е свободен. За съжаление обаче подозирам, че следват и един куп лъжи към потребителите. На една от тях съм посветил този запис. А именно – че MS Office 2007 използва свободен формат, който е ISO стандарт, и има широка поддръжка.

Истината е, че OOXML няма никаква поддръжка. Не съществува софтуер, който да може да го чете или пише. Нито пък е свободен. Microsoft са обявили, че няма да съдят използването му за некомерсиални цели, но ще искат такса за използването му за комерсиални цели (Microsoft Open Premise). Освен че е несъвместимо с идеята на световен стандарт (от средство за постигане на интероперабилност стандартизирането се превръща в средство за правене на пари, тоест точно обратното), това условие е несъвместимо и с принципите и лицензите на свободния софтуер. (писал съм за това преди).

Също така, Microsoft Open Premise важи само за сегашната версия на формата. За бъдещите му версии не са поемани никакви обещания. Напълно е възможно сравнително скоро да видим следваща версия на формата, която обаче не е обвързана с това обещание. Резултатът ще е, че разработчиците на приложения, които използват OOXML, ще трябва да плащат на Microsoft за патентите им върху негови елементи. Ако Microsoft изобщо им продаде права по тези патенти. Което те могат и да не направят, по каквито си щат причини. Например ако не им харесва този или онзи конкурент. (Microsoft имат доста история и в отношенията си към конкуренцията.)

MS Office 2007 поддържа формат, който е в някаква степен близък до OOXML, но не е същият. За да не се бъркат двата, бих го нарекъл условно Office 2007 XML. OOXML е базиран на Office 2007 XML, но в него има промени, които правят двата формата на практика несъвместими. Office 2007 XML не е покрит от Microsoft Open Premise – обещанието им да освободят формата – тоест, е несвободен формат.

Най-прости файлове (гол текст, електронна таблица без формули…), записани в двата формата, са до някаква степен сходни – добре написано приложение, което поддържа единия формат, има добри шансове да може да прочете коректно файл от другия. (Без гаранция, че след като го запише обратно, оригиналното приложение ще може да го прочете.) При по-сложни файлове (текстове с рамки и вмъкнати изображения, електронни таблици с формули, и т.н.), каквито са огромният процент създавани днес файлове, разликите обикновено ще са непреодолими.

Оттук е и лъжата. MS Office 2007 НЕ поддържа OOXML, и съответно не е приложение, което може да използва приет от ISO формат. Нито пък форматът му е свободен. OOXML няма към момента НИКАКВА поддръжка, така че използването му като формат е безсмислено. В същото време, конкурентният формат ODF се поддържа в почти пълна степен от OpenOffice.org и StarOffice, и в немалка степен от KOffice и някои други офис-пакети; в усилена разработка е плъгин, който ще позволи на MS Office да работи с ODF.

Възможно е бъдещи версии на MS Office да поддържат OOXML. Като се има предвид обаче многозначността на схемите в дефинициите на формата (едно и също нещо може да бъде описано по няколко различни начина), е възможно имплементацията на OOXML в бъдеща версия на MS Office да бъде непълна – да се поддържат само някои от вариантите за описване. Това отново превръща формата на данни на пакета MS Office в “движеща се цел” – конкурентите ще трябва да губят години, докато налучкат какво поддържа MS Office, и какво не. Дори ако конкурентите реализират пълна имплементация на OOXML (което е почти невъзможно – форматът е изключително сложен и на места неясен), те ще могат да четат записаните от MS Office файлове, но записаните от тях файлове вероятно няма да се четат коректно от възможно непълната имплементация на MS Office. Тоест, Microsoft ще продължават да могат да използват файловия формат на MS Office като средство за “арестуване” на потребителя и налагане на свой монопол – нещото, което стандартизацията на формата цели да предотврати.

Така че, накратко:

• MS Office 2007 НЕ използва формат, който е приет стандарт, или пък е свободен;
• стандартът за формат OOXML няма НИКАКВА поддръжка от приложения, и НЕ Е свободен формат.

Това е истината. Когато някой започне да ви лъже, че MS Office поддържа свободен ISO стандарт за файлов формат, или че OOXML има поддръжката на офис-пакет с голямо разпространение, го прекъснете и го попитайте защо ви лъже. Ако “не разбира” какво имате предвид, обяснете му го. И го попитайте как така не го знае. Ще е много неприятно излагане, но ще си го е заслужил.

На пръв поглед надали могат да се измислят по-противоположни неща. Но понякога рекламата неволно казва истината. (Или поне представя доста хумористична версия за рекламираното.)

Не съм фен на политиката на GSM операторите на нови тарифи. Причината е, че почти винаги новите тарифи са по-неизгодни от старите, но се предлагат замаскирани зад такива опашати лъжи и засукани приказки, че човек да не знае какво да мисли. (Аз лично в такива случаи си правя изводите с каква презумпция да подхождам към всичко, излизащо от съответния оператор. В смисъл, че отдавна съм си я направил и за трите. Но това е друга тема.)

Преди няколко дни забелязах по билбордове из София реклама на нова тарифа на Вивател. Поучен от предишните техни реклами, не й обърнах никакво внимание. Всичко, което запомних, беше символът й – редица яйца, от които първото е от блестящ златен станиол. Имаше и нещо за златното яйце на потребителя, което не бива да се изпуска, или нещо подобно, не си дадох труда да го помня. Нито пък дори съм си задал въпроса свястна ли е тарифата, или пак ми предлагат да купя мазни думи. Отдавна съм си създал презумпция по темата – нарушавам я, когато нещо ме убеди на практика, че е иначе.

Същата вечер си бях дал по едно време петминутна почивка, и си преглеждах любими кадри от филми. Между тях е и кадърът от “Карибски пирати – Проклятието на Черната перла”, в който лунната светлина показва истинската същност на пиратите – прогнили скелети, облечени в разпадащи се дрипи. (Иначе те са наглед повече или по-малко юначни, и съвсем живи пирати.) Много символично, и много добре направено като ефект. 🙂

Малко по-късно вечерта минах да взема Ели от работа. Докато изчаквахме един светофар, вдигнах поглед към билборда отсреща, и се втрещих. Станиолът на златното яйце от рекламата на практика не отразяваше халогенната светлина на прожекторите, и то изглеждаше абсолютно черно, като гнила дупка в плаката. Ефектът се подсилваше и от лекия ветрец, който прокарваше по станиола вълнички, и те хвърляха белезникави отблясъци – сякаш по гнилото черно яйце пълзяха бели червейчета…

Иди кажи после, че филмите не могат да те наведат на някои весели, а може би и полезни мисли.

Днес министър Румен Петков съобщи на пресконференция, че подава оставката си. В интервю, дадено след пресконференцията, той каза: “В европейските държави, ако един министър бъде уличен в срещи с представители на организираната престъпност, той подава оставка. Всъщност е редно да я подаде и за далеч по-дребни неща… Тъй като България вече е в ЕС, смятам за редно да постъпя съгласно европейските правила за етика и държавност…”

—-

Първоаприлска шега, естествено.

Интересното е, че е най-популярната наоколо. Сигурно към половината от опитите да излъжат някого, които видях днес, бяха с нея. Без да копират един от друг – просто всеки се беше сетил най-напред за това. Съответно обаче беше и най-отгатваната – Измисли нещо по-достоверно, де, това е твърде лесно…”

И това при положение, че доста хора знаеха – днес ще има заседание на БСП, на което ще се обсъжда именно въпросът с Румен Петков. (А някои бяха подочули и какво е казал Барозу на Станишев.) Така че би било най-нормално, поне за не-българин, да очаква, че шегата в един момент ще стане истина. Българите обаче си познаваме министъра и БСП-то достатъчно добре.

И това ме плаши. Защото очевидно сме стигнали дотам да смятаме за най-нормално министърът ни на вътрешните работи да поддържа връзки с престъпниците, които би трябвало да преследва. И те най-безочливо да питат по пресконференции: “Като сме бандити, защо не сме в затвора?”. И дотам да смятаме за най-нормално нито той да си подаде оставката, включително под брутален и директен натиск на ЕС, нито пък партията, която го е издигнала, да го принуди.

… Днес се опитах да бъда по-оригинален в шегите, и при едни клиенти казах: “Като идвах насам, минах пред Народното събрание – някакъв митинг искаше оставката на Румен Петков. Бая хора бяха, площадът беше почти пълен.” Всички в офиса прихнаха едновременно, а едно момиче каза: “По-скоро ще повярвам, че той сам ще си подаде оставката, отколкото ще че се съберат хора да му я искат. Той няма да я подаде никога, ама ние няма да се съберем да го сваляме и отвъд никогато.”

Мислех си да пиша някакъв коментар на случилото се, ама няма смисъл. Наистина.

Преди няколко дни си отиде Артър Кларк.

Беше последният от великите в научната фантастика. От тези, които имаха своето запазено място в нея. Ако Хайнлайн беше виртуозният измислител, ако Азимов беше изследователят на човешкото и социалното в машините, то Кларк беше мечтателят.

Понякога излишно бързащ, но един от най-добре обосновалите мечтите си фантасти. Един от детайлните му технически планове – за геостационарни комуникационни спътници – отдавна е реалност. Друг – за “космическия асансьор” чака с нетърпение създаването на подходящите материали, за да бъде реализиран (и те вече са съвсем близко – последните два проекта в тази област, въглеродните нанотръби и бъкминстърфулъритовите нишки, вече експериментално постигат нужните качества; нужна е само технология за производството им в големи обеми).Още други проекти засега не са постигнати, но един ден без съмнение ще станат. Когато мечтаят истинските учени, мечтите им са много истински.

Започнал с класическа “типична” научна фантастика, Кларк бързо се откроява сред тълпата писатели с мащабите на мисленето си. След “Пясъците на Марс” и “Острови в небето” той издава “Срещу настъпващата нощ”, дописан по-късно под името “Градът и звездите” (и преведен на български от Любомир Николов) – един от първите романи, които прекрачват типичните мащаби на типичния фантаст. Диаспар, Алвин (и Ванамонде) винаги са разпалвали въображението ми, дори сега, когато романът ми изглежда мъничко детски…

И в “по-обикновените” си романи Кларк е също така завладяващ въображението. “Лунен прах” би могъл да бъде наречен НФ трилър, но “Среща с Рама”, “Земна светлина”, “Земя имперска”, “Краят на детството”, “Песните на далечната Земя”, “Среща с Медуза”, “Фонтаните на рая” все са книги, легнали като дялани камъни в основите на световната фантастика… По-късните му неща, писани най-често в съавторство, според мен далеч не са на нивото на ранните му класики. Но… Кларк си е Кларк.

Особено място сред творбите му заема “Одисея 2001”. (Всъщност, това й място се дължи на едноименния филм – тя е написана по сценария на Кларк за него.) От по-късните продължения, “Одисея 2010” е що-годе поносима, следващите две по-добре да не ги бях чел. Но първата… Ако има книга, която да може да се нарече “библията на фантастиката”, това е тя. Идеите в нея буквално преформират цялата научна фантастика от този момент нататък. Ако “Градът и звездите” е едно монументално начало, то “Одисея 2001” е довеждането му до границата на човешкото. Ако случайно някой не я е чел, му я препоръчвам. Може да не я хареса, но разбрал ли е каквото и да е от нея, няма вече да бъде същият.

Кларк е известен не само с фантастиката си. Популярни са “трите закона на Кларк”:

– Ако известен, възрастен учен каже, че нещо е възможно, сигурно е прав. Ако обаче каже, че нещо е невъзможно, почти сигурно греши.
– Единственият начин да откриеш границите на възможното е да ги подминеш, и да навлезеш в невъзможното.
– Достатъчно напредналата технология е неразличима от магия. (Този закон има поне една дузина популярни производни.)

За него може да се напише още много – няма смисъл да повтарям тук Уикипедия, библиографиите му, биографията му… Пиша този запис, за да отдам почитта си към паметта му.

… Една от най-ранните чернови в блога ми престоя почти две години, докато посмея да я публикувам. Беше странен сън, в който ми беше приятел гениален физик, написал като Нобелова реч своето завещание. Не зная дали някой ще ми повярва, но до този момент не се бях замислял за влиянието конкретно на Кларк върху този сън. А сега разбирам, че вероятно всъщност съм сънувал него, че просто не съм го познал зад маската на съня…

Сигурно той би написал това завещание много по-добре. Но така се случи, че го написах аз, както го бях сънувал, и колкото умеех да си го спомня.

Не е срамно да издигнеш скромен паметник някому – срамно е да издигнеш по-скромен паметник, отколкото ти позволяват силите. Нека този сън, и Завещанието бъдат моят паметник за Артър Кларк. Посвещавам му ги.

Сбогом, Мечтателю. И дано се срещнем отвъд безкрая.

Докато мъчех компютрите на едни клиенти днес, се заслушах в радиото.

Изказваха се няколко политици от БСП. Така и не разбрах къде. Темата пък беше разкритията в МВР. Как на нищо не приличало да се подкопава авторитетът на тази толкова стара българска институция. Как Румен Петков бил невинен и чист като майчина сълза, и плюс това щял да си понесе цялата отговорност. Как новосъздадената ДАНС щяла да разкрие истината, и да въздаде възмездие на всички виновни. Как мръсните бивши генерали (начело, разбира се, с Атанас Атанасов) и долните им подвиквачи петнели имиджа на България. И т.н.

С една дума – типичната демагогия за пред страхливи идиоти. Отдавна съм я научил наизуст. Но за кой ли път вече не мога да се сдържа да не отбележа старата подлост – когато някой разрови насраното от висш корупционер и поиска справедливост за престъпленията му, моментално бива плют, че руши авторитета на България, и че е антибългарин и се бори срещу държавата. Демек, да се занимаваш с корупция е пробългарско и патриотично, а е антибългарско да се бориш срещу това. И е също и антидържавно, така че очаквай тежката ръка на държавата да ти въздаде възмездие за вината ти… Да, ама стига толкова. Писна ми. Моля, и мен също в списъка на антибългарите и антидържавниците, дето чакат тежката ръка на държавата да се стовари върху тях. Казвал съм го вече неведнъж – някои арести, полицейски тормози и дори присъди са по-истински орден от тези, дето ги присъждат на “видните българи”. Да видим дали най-обикновената решимост на шепа хора не е по-силна от репресивния апарат, командван от корупционерите.

… Дотук не казах нищо ново. И оттук нататък няма да е ново, но мисля, че е важно.

За добро или лошо, капитализмът (поне българският му вариант) е свят на парите. Без пари никоя политическа партия не може да постигне кой знае какво: парите печелят избори, особено когато свестните хора ходят да берат гъби, а гласуват купените с кебапчета и двайсетолевки. Затова и който дава парите на политическите партии, той поръчва музиката, с мълчаливото одобрение на гъбарите. Чрез преносителя на куфарчето с банкнотите.

За БСП от много време е публична тайна, че този преносител е Румен Петков. Още по-публична (и по-малко тайна) пък е кой дава парите. То не беше Маджо, то не бяха Галевци – до един все от бранша. Много ли е чудно, че в България в затвора влиза който се опита да се защити от престъпници? И че повечето, може би дори всички партии си имат своя Румен Петков, дето носи пари, а парите идват от пак същото място?

(Не, не ни е виновен Румен Петков. Той просто си гледа интереса. Още по-малко пък Маджо и прочее, и те също. Съжалявам, ама не са те виновни. Нека не търсим под дърво и камък кой ни е срал в гащите. Не е луд който яде чужд зелник, луд е който си му го дава. И се оправдава после, че “ама няма за кого да гласувам” – все едно някой друг му е длъжен да му намери за кого да гласува. Да открие свестните хора, да ги убеди да се кандидатират, да ги подкрепи, да ги лансира и направи известни. Това в нормалните държави го правят сигурно добрите феи. Или там почвата е особена, и от нея никнат специални политици, свестни… А когато пък някой политик засмърди до небето, същият давач на зелника не си и помисля да излезе и да митингува всеки ден, докато не го махне. Защото е “на работа”. Ама не се замисля защо работи колкото германеца или французина, а взима колкото албанеца. Така качествено не вижда връзката, че и пет пъти да му я навреш в очите, пак не я вижда… Но това е друга тема.)

Всъщност нещата тръгнаха оттам, че на някои хора (най-вече пак в БСП) почна да не им харесва кой поръчва музиката. Не защото е престъпник, с това проблем няма, а защото не са те. Издебнаха удобен момент, тоест силен натиск на ЕС за борба с корупцията, и създадоха ДАНС. С идеята да изземат власт от Румен Петков, да го компрометират и малко по малко да го отстранят.

Ще каже човек – чудесно! Щом намалява корупцията, всяко средство е добро! Щом за почистването на държавата ни е нужна служба като ДАНС, значи точно такава ни е нужна! Да, ама не. И да убиеш бълхата е добро, ама не си струва да изгориш за целта юргана. В случая – демокрацията ни. Като създадеш служба като ДАНС.

Тайни служби има във всички демократични страни. Навсякъде обаче те се подчиняват на няколко строги условия:

– службите са няколко, за да могат да се контролират една друга
– равнопоставени са, за да не може една от тях да поеме контрола върху другите
– на подчинение на различни, като правило избираеми органи са
– ръководят се от строги, като правило публични нормативни системи
– в тях са недопустими хора от репресивни апарати (примерно бивши соц-ДС-та)

Причините за тези условия са прости. Тайните служби са понякога необходимост, но тъй като тайната им ги поставя извън публичния контрол, те са магнит номер едно за корупцията и незаконното концентриране на власт. Затова се прави всичко възможно властта им да се ограничи единствено до преките им задачи, персоналът им да бъде колкото може по-старателно подбран, и контролът върху тях да е колкото се може по-широк. Всъщност, дали една държава е “бяла”, “демократична”, “западна”, “развита” – наречете го както щете, едно и също е в крайна сметка – се определя до голяма степен от условията, в които са тайните й служби.

Как стоят нещата при ДАНС?

– единствената, монополна тайна служба в България е
– всякакви други органи на реда са й подчинени, или са длъжни да изпълняват разпорежданията й
– на подчинение е на възможно най-непряко избирания държавен орган (доколкото изобщо е ясно на чие подчинение е)
– регламентът за дейността й е секретен, и се разработва от директора й
– изградена е почти изцяло от персонал на бившата ДС, с предпочитание към политическите отдели

С други думи, ДАНС е създадена, като е взет учебник как се прави тайна служба в демократична държава, и е обърнат наобратно. Ако някой вярва, че това се е получило случайно, и целта е била различна от това да се създаде ченгеджийско-мафиотско звено за управление на държавата, този човек сигурно вярва буквално на оправданието: “Ами той ме нападна, набоде се на ножа, падна, пак стана, и така трийсет и пет пъти”. Или дори ако се е получило случайно (“нападателят” наистина се е набол трийсет и пет пъти на държания в самозащита нож), резултатът пак няма как да бъде различен. Такава позиция в държавата има точно една от известните ми тайни служби по света – руската ФСБ.

Казано с други думи – в момента става тиха подмяна на държавния строй. От “лоша демокрация” към “добра диктатура”. (Ако някой не е съгласен, нека ходи в Русия, там по конституция е демокрация, и да застане на Червения площад и да наругае… не, не Джордж Буш.) Казано другояче, предлагат ни да продадем свободата си срещу… не, не по-малко корупция. Срещу обещания за по-малко корупция – разликата е много сериозна, особено когато ги обещават нашите политици.

Какво ни очаква по-нататък ли? Моделът е ясен, и вече има осем години развитие зад гърба си. Става дума за Русия.

ФСБ беше създадена в Русия по точно същия начин – като средство, което да изчисти наследената от Елцин корупция. Руските новобогаташи, точно както и българските, живееха сред разкош, съсипвайки народа си. Затова ФСБ беше изключително подкрепяна сред масите, особено след като се разправи с новобогаташите. Или поне с тези, които бяха противници на Путин – Березовски, Ходорковски и прочее. Хилядите шефове на банди един по един загинаха от ръката на ФСБ. Престъпността беше… не точно овладяна, но някак вкарана в релси. Стандартът на живот се повиши. И масовият руснак в момента благославя Путин, и търси как да го избере за цар-батюшка.

Не би било лошо и България да мине по този път, нали? Да, ама не.

Промените в Русия всъщност са само смяна на караула. Хората на Путин, например Медведев или Дерипаска, станаха още по-богати от предишните “новые русские”. Престъпността не довежда живота до пълна несигурност, но продължава да я има, и да е огромна, и да носи големи печалби – просто вече я ръководят не отделни главатари, а хората на ФСБ. (Не се шегувам, нито злословя. Имам прекалено много познати в Русия, за да не съм наясно какво точно е положението там.) Свободомислието в руския Интернет бива смазвано от специализирани отдели на ФСБ (тук-там из нета може да се прочете подробно как и с какви средства); упорито се лансира идеята за отделен руски Интернет (да го кажем другояче, велик кремълски файъруол, по подобие на китайския). Ще спра с изброяването дотук, но мога да продължавам още много повече, отколкото ми се иска…

Повишеният жизнен стандарт ли? Това е най-тъжният момент. Жизненият стандарт на обикновения руснак е малко по-висок отпреди благодарение на едно-единствено нещо: пробилите небето цени на петрола. (Ако някой случайно не знае: Русия е един от най-големите износители на петрол и газ на света.) Дори така, до средния руснак достига смешен процент от спечеленото от продажба на петрол. Въпреки ежесекундния златен порой в руската хазна, средният стандарт на живота в Русия нищо чудно да е по-нисък от българския: разликата между Москва и провинцията е поне десет пъти по-голяма, отколкото между София и провинцията тук. Ако петролът рухне обратно до 30 долара на барел, ще се наложи сегашните новобогаташи да се откажат от всичките си приходи, за да не стигнат обикновените руснаци до глад като при Сталиновата колективизация. А те надали ще искат…

Петролът може и да не рухне, но примерът е показателен на какво всъщност се дължи повишеният жизнен стандарт в Русия. А не знам дали знаете, но България не е сред големите износители на петрол. Така че развитието на България по руски модел би означавало за средния българин икономическа катастрофа. Съжалявам, че звучи плашещо, но просто е истината.

Затова и хич не съм ентусиазиран от идеята за “добрата ДАНС, която ще почисти лошите корупционери”. Да, от сърце и душа искам да ги видя почистени. И, за разлика от средния българин, съм готов да действам, за да се случи това. Но мисля, че създаването на ДАНС и даването й на тези правомощия беше може би единственото реално постижимо лекарство, което е по-лошо от болестта. (Дали е случайно съвпадение примерно, че се въвежда подслушване на Интернет точно сега? Да, знам, ЕС бил натискал. Дали натиска точно за това вече е обсъждано и изяснявано неведнъж. Остава да се сетим и как така се хвърлихме да изпълняваме този натиск на ЕС точно сега.)

… Стана дълъг запис, а може да се каже и много повече. Но си мисля, че няма нужда. Както във вица за чисто белите позиви: “Защо трябва да пише нещо на тях? Всичко и така е ясно…”

В пролетните спомени от детството ми дърветата започваха да пускат пъпки още преди снегът да се е разтопил напълно. Когато от него останеха само локвички, черешите и джанките вече обикновено цъфтяха. Получаваше се плавен преход между зима и пролет, с нежно докосване на двете… От години насам вече обикновено не е така.

Може би е виновно затоплянето. Преди падналият през октомври или началото на ноември сняг най-често се задържаше до края на февруари или дори март, почти без периоди на пълно разтопяване – сега такива години са изключение. Или пък може би е това, че живея в София – мегаполисът буквално генерира свой собствен климат, и нагрява атмосферата си през зимата. Или пък зимните ми спомени са пълни с искрящ, пухкав сняг, защото носят красотата на детството. Може би и трите. Все едно, причина има… Но не за нея е думата.

Напоследък забелязвам всяка година един дълъг период, през който зимата като цяло си е отишла, но пролетта още не иска да дойде. Седмица, две, понякога дори месец. Снегът го няма, улиците са сухи, времето не е твърде студено – но всичко е сиво и кафяво, дърветата са голи, и кокичетата във все по-редките градинки с учудване се оглеждат за снега, който са очаквали да трябва да пробиват, и се питат – не са ли сбъркали нещо?…

Празно време. Зимата вече си е отишла, пролетта не е дошла, и природата не я управлява никой. Сякаш втора есен, но приликата е само външна – есента е друго, тя е естествена част от цикъла на живота, на мястото си е, и е нужна част от тъканта на света. Тъжно междуцарствие и безвластие, не между хората, а в света около нас, сякаш отвътре в костите ни. Време, което очаква да бъде запълнено, но няма кой. И то стои, празно и кухо, и сее смут в душите на тези, които имат сетивата за него.

Неволно си спомням за романа “Най-далечният бряг” на Урсула Льогуин. Сюжетът му започва с това, че в света на Землемория става нещо странно. Сякаш някой отнема яркостта на цветовете на дрехите, и те стават, едва доловимо, но всеки ден все по-приглушени и сиви. Сякаш някой отнема вкуса на храните, мъничко по мъничко – уж същите, и правени по същия начин, но някак вече не така вкусни, както преди. И така с всичко. Сякаш някой изсмуква щастието от живота, пълнотата и стойността му. Неопределено, едва забележимо чувство, което обаче усещат всички.

Подобно е усещането ми за този период от време. Нищо определено, което да можеш да назовеш, да дефинираш или обясниш. Но някак той е празен, кух, през него не се случва безкрайно финото, почти недоловимо, което се случва през всички останали сезони. Сякаш поточето, което нежно ромоли и сред листенцата от цветове, и сред жегите, и сред падащите листа, и под леда, всеки сезон на различен глас, през този сезон замлъква. Една странна празнота, която търси с какво и от кого да бъде запълнена.

И усещам лек страх. Някакъв инстинкт, или просмукан в костите спомен от отминали времена, ми казва – може би е било някога време, когато цялата година е била такива празноти, и са били запълвани от каквото свари да се вреди, добро или зло. И както добрите неща са изпълвали своите времена със смисъл и живот, така злите са ги изсмуквали от своите. И не зная какво е ставало тогава, но не е било хубаво нещо.

И са минали неизброими и неизмерими времена, преди злите неща да бъдат победени, и изтръгнати от моментите, в които са се били впили, и времето е било завладяно от добрите неща. От красотата на пролетта, от лудостта на лятото, от богатството на есента, от мъдростта на зимата… А сега внезапно се появява ново, незаето време, и не знаем какво нещо ще го завладее – добро или зло…

Рационалист съм, и подобни мъгляви мисли ме изпълват с ирония. (Мога да си я позволя – мои са си, не се подигравам на никой друг.) Може би за момент в мен се пробужда анимистично-полиспиритуалният свят на детството, и придавам смисъл и плът на сенките в ъглите на въображението си… И какво от това? Дори така, усещането е интересно.

И реших да го споделя, без да ми пука кой за какъв ще ме сметне. Който не може да го оцени, ще се посмее, и ще забрави. Ако ли пък случайно даде на някого нещо, каквото и да е, може би ще е имало полза да го напиша.

Мислех, че явлението “Кен лий” ще отмине и ще се забрави след един юнашки смях. Всъщност, наистина сигурно ще стане така. Само че не бях подозирал колко юнашки ще е смехът.

Изпълнителката, Валентина Хасан, беше поканена в почти всички известни ми български шоута. (Те не са много, де, нали не гледам телевизия.) В някои дори изпълнявала пак песента. Но това се оказа само началото:

– качените в YouTube и пр. клипове с изпълнението са били гледани общо към 3 милиона пъти;
– тя влезе в списание “People” (не знам подробностите, но се досещам с какво);
– твърдо зае първото място в класацията “Идиотизми в American Idol и сродните му предавания по целия свят”
– покани я лично в шоуто си Лари Кинг (на какъв ли език ще разговарят, сигурно на английски?…)
– филипинци заснеха комедийна версия на случката (с изпълнители в нейната роля, ролите на журито и т.н.)
– “Хасан” към момента било най-известното по света българско име (надали бебето Симеон-Хасан има особен принос за това)
– твърди се, че е получила десетки предложения да я обучават на английски език, и някои и на пеене (да сме честни, момичето има глас)

… Какво ли си мислят в момента хората из разните чужбини за българите? Че имахме цар министър-председател и президент комунист надали много са разбрали. Но изпълнения като “Кен лий” демонстрират някак особено нагледно количеството интелект, на което после се лепва етикетът “Булгар! Булгар!”… Смях не смях, ама да го е срам в момента човек да каже в чужбина, че е българин. И може би не без основание.