Grigor Gatchev - A Weblog

Новосъздаденият блог е като новородено дете.

На някои е съдено да умрат още в младенческа възраст, най-често заради липса на родителска грижа от надценилите силата си техни автори. Други обаче оцеляват и се закрепват.

И поглеждат света с очи на дете, защото са различни и неповторими като създателите си, точно както са и новородените. И ни носят новото, уникалното в създателите им. Защото новороденият блогър е избрал да се роди именно за да даде на света уникалното в себе си. Каквото съдържа, с каквото разполага. Каквото смята за важно и уникално в себе си.

И преоткриват света – невероятно различен във всеки блог, пак точно както във всяко дете. Всеки техен нов запис е нова стъпка в света, нов и свеж като зелено листенце напролет, уж така подобно на всички други, разлиствали се през всички пролети, а все пак единствено и неповторимо. Хранено от неповторимостта на създателя си.

Но времето не прощава и на блоговете.

Някои от тях загиват рано, изоставени от автора си, внезапно претрупан от работа, грижи или щастие. Новата длъжност или семейството изтласкват блога на заден план, записите в него стават все по-редки, докато един ден, неусетно или с кратък некролог, секнат… Други пък отлитат в небитието, изпълнили задачата, заради която са се появили – излели пред света скритата болка на автора си, или срещнали го с човека, когото е търсил, или каквото и да ги е породило.

Трети обаче не се предават. Записите се умножават като свещички по торта, неусетно и неотклонно. Но и, точно като трупащите се дълги дни, всеки от тях е незабележимо, неусетно, една идея по-сив от предишния. Защото никой не е неизчерпаем и животворен завинаги. Запасът свежи идеи, които човек е трупал до момента, в който става блогър, започва да се изчерпва, опашката им свършва, и блогът е, който започва да чака да се появи отнякъде някоя нова. А тя идва все по-трудно – пречи й тежестта на вече натрупаните, удобно запечатили ума на блогъра в извивките и гънките си, в руслото си. И блогът започва да посивява и да губи сили. Довчерашната игра вече е напън, довчерашното ежедневие – рядък празник.

А блогърът не се предава, и търси как да продължава да сее красота и сила. И нерядко намира изворите им където не ги е търсил преди. Открива хубостта на ежедневието, полезността на обикновения съвет, нежността на тихото и кротко споделяне… Но минава още време, и още, и те също започват неумолимо да се изчерпват. Отначало пак неусетно, прикрито от натрупаното с времето майсторство. После и все по-невнимателните забелязват как рецептите започват да си приличат, шегите да се повтарят, идеите да се изтъркват. И записите да омръзват.

При блога е дошла побелялата, прегърбена старост. А по-замислящите се знаят какво значи това – блогът е само отражение на ума на създателя си: старостта е дошла всъщност при него. Понякога тялото му може още да е младо и красиво, но безмилостното огледало на блога показва истината: умът отвътре вече седи тихо в ъгъла, подпрян на бастуна си, и чака представлението да свърши.

И това е хубаво. Защото телата ни, уви или за радост, все още не могат да бъдат подмладявани, но умовете могат. И замислящите се знаят и това. И когато видят в магическото огледало сбръчкано старческо лице, знаят, че преборят ли се за младостта на ума си, бръчките ще се изгладят, гърбът ще се изправи и бастунът ще се превърне в алпинистка тояга, или меч, или жезъл…

И блогът им може би ще се прероди. Под същото или друго име, внезапно или постепенно, отново ще хвърля искри, богатство и красота. А заедно с него ще се преродят и те. Може би мъничко поостарели в един друг свят, света на биологичните тела и на датите в паспортите. Но отново млади в света, който е вътре в тях, в който те всъщност живеят.

Защото младостта не е дата в паспорта, нито липса на бръчки около очите – тя е способността да прегърнеш и целунеш любимия човек пред очите на стотици учудени минувачи. Или, останал без стотинка за цветя в джоба си, да му подариш китка цветчета от улична липа, вързани с конец, измъкнат от подгъва на ръкава. Да си изгладиш ризата по липса на ютия с нагрят на котлона тиган. Да откриеш годишното събрание на фирмения управителен съвет с “Колеги, предлагам да проведем събранието в ресторанта отсреща, и да го започнем чак след като всеки е по на поне две чаши вино.” Или да помолиш строгия митничар или граничар да го снимаш усмихнат и с цветенце в ръката… Да, и алкохолът може да ти помогне за всичко това – но с глупостта на интоксикацията, а не с мъдростта на младостта.

(Ще дойде ден, когато ще могат да се подмладяват и телата. Не вярвам да доживея да го видя, още повече пък да се възползвам – но може би за тези, които все още с нетърпение чакат пълнолетието си, няма да е късно. Дали обаче ще са щастливи да крачат в осемнайсетгодишни тела, но с умове на стогодишни старци, обременени, сиви, сухи и вкиснати?… Затова е нужно човек да умее да намира в себе си младостта отново и отново. Само тогава я заслужава.)

Благодарен съм, че съществува това магическо огледало – блогът ми. Че мога да се погледна в него, и да се видя. И ако съм изгубил от младостта си, да се потрудя да си я върна отново. Да, ще дойде (ако съм късметлия) ден тялото ми да е на седемдесет, осемдесет, деветдесет години, изсушено, немощно, в количка, с похабени сетива и отслабнала острота на ума… Но запазил ли съм младостта си, животът ще продължава да бъде за мен нов, и щастлив, и чудесен.

Което е и важното. Защото само такъв живот заслужава да се живее.

Не гледам “Music Idol”.

По тази причина успешно изпуснах онзи ден възможността да се пукна от смях. За щастие има Интернет. До момента съм получил общо 16 пъти линк със записа на въпросното изпълнение. Съмнявам се дали вече е останал някой, който да не го е видял – ако обаче тъкмо падате от Луната, или сте прекарали последната седмица в пещера, погледнете го. По възможност с лекарство за сърце и кана студена вода под ръка. Може и с шишенце амоняк, което да дадете на някой около вас да ви свести, ако се наложи…

(Един важен детайл липсва от записа. Когато не помня вече точно кой от журито попита Валентина “На какъв език беше тази песен?”, тя абсолютно убедено отговори: “На английски!”)

Уви, тук правя аналогия с предишните ми записи за занижената култура сред израслите по време на прехода. Момичето определено има глас; малко музикална школа би я направила чудесна певица. Може дори да я научи, че английският език не е просто набор от срички, каквито ти попаднат на устата. Не зная обаче дали някога ще може да се измъкне от сянката на славата, която си създаде с това си изпълнение. Понякога е трудно да си представи човек колко можеш да станеш за резил за точно една минута…

Признавам обаче охотно – попадението е уникално дори по критериите на най-черногледите и дърти мърморковци. Смял съм се не знам колко време, с прекъсвания за претичване до тоалетната. На всяка цена трябва да отворя подходящ раздел в колекцията си с бисерите на глупостта. Такова нещо си струва да бъде увековечено.

Should we congratulate the new Microsoft premise to offer freely documentation about its protocols and interfaces, and to not sue developers who use it to create code for non-commercial goals, even if they violate Microsoft patents? Yes, I think – even if cautiously. It is falling short of the freedom we are used to, but is a step in the right direction. Unless it is a part of some sinister plan, we should commend Microsoft for it.

Whether this premise is actually useful in the FOSS world, however, is a completely different question. The legal foundation of FOSS are the FOSS licenses. A contribution is only useful to us if it helps creating software that is under a FOSS license. The free documentation from Microsoft can be used in creating FOSS, so it should be useful. However, there is an important “but” – the Microsoft patents over the documentation subjects.

Unhappily, the world is full with software patents. Every piece of software over 100 lines possibly infringes some of them. The good part here is, if a company known to almost nobody sues you over a patent of theirs, you can safely pretend that you didn’t knew about the existence of this patent (it is obviously impossible to know about every software patent in existence). Then, you can request an opportunity to either stop using the software, or to have it rewritten to avoid the patent violation.

The Microsoft premise is a different case. Since it is the Redmond company who release this documentation, it’s them who will be responsible, at least partially, for its violation of third-party patents. With this, Microsoft turns into a guardian angel of the FOSS. 😉 However, it also means that there is only one owner of patents you, the programmer, should be concerned about. It is easy, hence reasonable that you must check with them, and make sure that your code doesn’t violate their patents. If they sue you, or a client of yours, there may be no grace opportunity or period.

Every free license states that you have the right to use the software as you like, even for commercial goals. However, if a software violates some of their patents, MS may require a payment from its commercial users. This discrepancy comes to show that a software violating Microsoft patents cannot be really free, even if it is created according to the Microsoft open premise. (Software that is created according to it, and does not violate Microsoft patents, can be free – as long as Microsoft don’t register a patent after the creation of your software…)

The reason for the discrepancy is simple: in order to license the right to use a software as you like (incl. commercially), you must control this right yourself. If a software violates some patent, you may license it for a free use only if it is you who controls this patent, or if its owner allows for this. In the case of the Microsoft open premise, they control their licenses, and they don’t allow their commercial usage without a payment. You simply cannot license a software that may violate a patent of theirs under a FOSS license, because you can’t give someone rights that you don’t control.

So, a software created under the Microsoft Open Premise may not be licensed under a free license, if it violates, or may violate a Microsoft patent. In other words, one should excercise extra care when FOSS-licensing such a software. MOP is only partially compatible with the free licenses, and it could be safer to regard it as generally incompatible with them.

There is a lot of discussion around the new Microsoft premise to offer freely documentation about its protocols and interfaces, and to not sue developers who use it to create code for non-commercial goals, even if they violate Microsoft patents. Some people think that this is done to avoid further pressure from the European Commission. It could be so – but there could be also a different rationale for it.

The former approach of Microsoft – threatening to crush the top FOSS projects by litigation – was stillborn. It was clear that the total weight of the IT powerhouses behind The Linux Foundation – IBM, Sun, Oracle, Google etc – is greater than that of Microsoft, and that they will fight for it, knowing that this could be their last opportunity to defend themselves. So, Bill Gates didn’t even tried it.

Waging a patent war, even through a proxy (SCO), backfired. Sites like Groklaw put in the light the entire plan, and a lot of moves around it that Microsoft hoped will stay hidden. Even worse, the image of Microsoft as a honest IT player was all but ruined. Trying to continue the war may bring them so much bad publicity that their sales could be damaged.

The latest promise, however, took into account an important change in FOSS. During the last years, more and more of the best-known FOSS project – the Linux kernel, and the entire GNU/Linux OS – was written not anymore by hobbyists, but by paid professionals, hired by companies who make money from FOSS. Some key projects, like MySQL, PHP etc, are developed almost exclusively by companies. They, together with the FOSS commercial distribution companies, are the ones who provide FOSS not only with development power, but also with business and institutional influence. Undercutting them, combined with some more investment into commercial software development, could put FOSS in the position of inferior, obsolete, second-degree software.

By giving up the fight against the hobbyists, Microsoft loses practically nothing. Far less than 1% of the software users would compile their OS and applications, debug their code etc themselves. At the same time, MS gains an important image ground: they are not anymore “those evil greedy people who harass the selfless open source programmers”. By targeting the commercial distribution only, they get in the position of “just business, and a humane one – we don’t touch the noncommercial people”. And by asking only for a patent tax, they pretend to want only what is by law, reason and decency theirs. Add to this the promise for “low, minimal tax”, and instead of despising them, the average Joe will sympathise them. Wouldn’t you?

I would. Fair is fair… If only it wasn’t for one small detail: this way, they destroy the FOSS essence. Every FOSS license gives you the right to use and distribute the software in any way you like, commercial or not. If you are limited to non-commercial distribution only, this is not freedom anymore. And this is going to damage the positions of FOSS not only among the freedom pundits, but also (and maybe even more) among the ordinary users. That is – to marginalize FOSS.

And another small detail. If Microsoft were going to sue a FOSS project, the image fallout would be horrible, and the united strength of the anti-MS IT heavyweights could prove greater. The current promise puts the pressure on the FOSS commercial distributors, who not only evoke far less sympathy, but also have much less legal resources. Actually, you can sue them over even the most stupid and senseless patent – a lot of them simply don’t have the money to stand a serious litigation, and will have to settle. In other words, Microsoft until now were in a losing position – but with this premise they move into a winning one.

Sure, projects like The Open Source Defense Fund may be able to help a couple of defendants – but the seeds of FUD among the commercial distributors would be planted. And if Microsoft creates an initiative that allows every patent litigation company (in a good standing etc.) to litigate for their patents, and get a (big) percent of the money, they will harness the free initiative to suppress the free software. (For greater convenience, they could even supply lists of the possible offenders, and lists of the appropriate violated patents. They could even hide these lists from all but the patent litigation companies, citing the condition for a good standing, and thus would catch the defendants less prepared.) I doubt that OSDF and its likes would be able to stand against this. And we must think about this possibility, and find ways to act against it, as soon as possible.

Of course, this might be just paranoia. I confess of not expecting that the Samba project will get anything under the MS-EC agreement – but still, they got the protocol documentation they needed, and Microsoft showed a great deal of goodwill there. It could be that the tide inside MS has turned, and they will be friends to FOSS. And it could be also that this was just a part of the plan that unravels now with the premise we discuss… Time will tell.

But when the time tells it, best we be ready not only to work together, but also to defend ourselves. Hope for the best, but prepare for the worst – this is the best one can do to make the preparations for the worst undue.

Не, няма грешка. Алманахът се нарича точно така – първата половина от името е на кирилица, втората е на латиница.

Дело е на фондация “Човешката библиотека” – пъстър екип автори и любители на фантастиката, обединени около патриарха на българското фенство Атанас П. Славов и неуморимия Калин Ненов. Те са хората, подбрали и съставили сборника, те намериха художниците, които да го илюстрират, те успяха на практика без пари да го отпечатат, и пак те са се нагърбили с юнашката задача да успеят да го разпространят.

Не бих повярвал, че е възможно в днешна България да се продаде до покриване на разходите сборник фантастика, колкото и добра да е. Но подозирам, че ще ме опровергаят. Наско знае на практика всичко за фантастиката, което изобщо има да се знае: познанията му май са непредаваеми за един човешки живот, идея нямам как ги е натрупал. А Калин отдавна вече е свикнал да прави невъзможното; той е, който се договори с Питър С. Бийгъл за издаването на български на “Последният еднорог”, той е двигателят на групата, която го преведе, той намери как да го отпечата, и едва ли не на собствен гръб и ентусиазъм изнесе цялото разпространяване на книгата. Без нито една компромисна договорка с големи разпространители, решили да измекярстват… Такива хора успяват. Просто опцията “отказвам се” не стои пред тях. Обречени са на успех. Ако повечето българи бяхме като тях, България щеше да е световният водач. Както сме няма 8 милиона. Честно.

Книгата е смайващо масивна тухла с луксозна цветна корица. Повечето черно-бели илюстрации изглеждат в малко особен стил (всъщност бъг при предпечатването им, който няма да се повтори). Цветните обаче направо спират дъха – почти половината бяха непознати дори за мен, и качеството им е невероятно. По книжарниците ще се продава за 13 лева. (Дребна тайна: заявил съм от Калин бройки по 10 лева, без търговската отстъпка. Ако някой иска, нека се обади – ще намерим как да му я доставим.)

Истинският сладкиш обаче са произведенията. Алманахът е част от “Човешката библиотека”, заради която е издадена фондацията. А тя е съставяна от произведения, които грабват сърцето и стоплят душата, които ни припомнят, че сме хора, по всеки един начин, във всеки стил, жанр или сюжет… С една дума – от истинска фантастика.

Преводната част ми напълни душата. “Две сърца” е пряко продължение на “Последният еднорог”, разбира се, от Питър С. Бийгъл. А има и фрагмент от самия роман – ако не сте попадали на него, срамота е. “Властелинът на пръстените” може да е фентъзи номер 1, а цикълът “Землемория” на Урсула Льогуин – номер 2, но за третото място сериозен претендент е именно “Последният еднорог”… Не им отстъпват и “Скерцо с тиранозавър” на Майкъл Суонуик и “В страната на залязващото слънце” на Евгений Лукин.

Разделът “Изгревът на следващото” е посветен на прогностиката за бъдещето. Тук ще откриете както критика и разсъждения на фантасти, така и цели произведения (“Уменията на Ксанаду” на Стърджън ми е любим разказ от вече близо 20 години).

Разделът “Български фантасти” представя все мои любимци. (На теория се водя в художествения съвет, но на практика не съм казал и една дума около подбора на съдържание. Просто… някак се оказахме хора от една кръвна група.) Тук най-сетне видя бял свят един от любимите ми разкази на Ивайло “Търновски” П. Иванов – “Сънувах човешко лице”. (От неговите неща повече харесвам само “Навье”, който авторът така и не е събрал още смелост да публикува… срамота, Иво!). Наред с написания преди почти 30 години, но още актуален “Бедни свръхчовече”, ще намерите части от великолепния киберпънк роман “Десет на минус девета” на Николай Теллалов. (Ники, мамка му, как успяваш да ми откраднеш идеите, без да съм ги казвал на никого? Пък и пише майсторски, проклетникът…) Останалите разкази също не са за подценяване… Пак изцяло български е и разделът “Наследниците на Светослав Минков” – оттам ме стопли веселият “Семеен занаят” на Йоан Владимир и Кира Валери; харесах много и “Самодивата” на Росица Панайотова, и ако смогна тази вечер, ще прочета и “Плът от плътта” на Светлана Алексиева.

Разделът “Млади гласове” съдържа три разказа от млади, но добри фантасти. А в “Поезия” има, както се сещате, отново фантастика. Най-сетне, “Фантастология” е масивен раздел за критика, интересен за всеки любител. (Още не съм стигнал до него, но като гледам авторите, обещава да е!) В “Съзвездие Кинотавър” пък можете да намерите препоръки за фантастични филми. Аз обаче се смях до сълзи на другата половина – антипрепоръките.

Алманахът излиза и извън границите на литературата. В “Изобразително изкуство” ще намерите представяния на художници-фантасти. Лично аз научих за Тим Уайт доста неща, които не знаех досега. В “Музика” – не знам дали ще повярвате, но метълистите обожавали Толкин. Сериозно – материалът е изключително подробен и обхватен.

Има нещо и за по-объркалите фантастика с реалност души. Разделът “Футурум” откровено изследва бъдещето извън визията на “нещо, чиято муза е фантастиката”. А специално за феновете е разделът “Откъде идваме”, където ще прочетете сума ти нещо за Уърлдкон, Еврокон и всевъзможни други фантастични добичета 😉 . (Таласъмията също не е подмината!)

Няма да разказвам повече за тях, за да не ви изям удоволствието. Но и не го правя, за да скрия нещо – на страничката на “Човешката библиотека” можете да намерите всички подробности за алманаха. Не само библиография, но и пълните текстове на повечето от нещата, и части от останалите. Така че имате отлична възможност да прецените дали си струва да го купите – а и да му се зарадвате дори ако не можете да си го позволите.

И да видите как изглеждат наистина черно-белите илюстрации – и как ще изглеждат в следващите броеве на алманаха. Да, точно така – това е само първият брой! Очаква се да последват още, по няколко пъти годишно.

Успешен път на алманах “Фантаstika”! И… ако някой иска бройки с отстъпка, да се обажда! 🙂

Предишните няколко записа ме накараха да направя нещо, което планирах от много време, но все не смогвах.

Едно от най-популярните неща на сайта ми е колекцията “Перли на мъдростта”. Смятам я за не само весела, но и полезна. Глупостта около нас е толкова много, че ако не й се смеем, и не я унищожаваме по този начин, рискува да ни удави… Когато чете събраните шедьоври, човек получава много нагледно обяснение какво значи да е тъп, и защо точно не е хубаво – и това му помага да не бъде.

За 20 години тази колекция понатрупа доста. Но, уви, много по-малко, отколкото бих искал. Често не ми оставаше време и възможност да я попълвам, в немалко случаи и защото нямах на наличните наоколо в съответния момент компютри средства за редактиране на огромен HTML файл и качването му обратно на сървъра. А и винаги да успявах, моят принос щеше да е капка в морето. Да обхванат глупостта в пълнотата й, и да я отразят в подобна колекция са нужни много и много хора. По-точно, нужен им е лесен достъп до попълването й.

Е, вече го имат. Колекцията (под по-разбираемо име – “Бисери на глупостта”) е качена като уики на сайта biseri.zavinagi.org. Вече е лесно човек да добавя глупотевиците, които светът стоварва върху главата му. И да въоръжава срещу тях другите хора, с най-силното оръжие срещу глупостта – смеха.

Ако сте срещали подходяща глупост наскоро, не се колебайте да я добавите в списъка. Има раздел и за снимки, за визуалните “безкоментарии”. Имам само една молба – вписвайте само наистина елитните глупости. По-обикновените са толкова много, че ще задръстят всеки сървър по света… И, разбира се, четете и се радвайте.

Наскоро забелязах как е реагирал колегата ми по блог Voxy на записа тук “Затъпяването и масмедиите“. Донякъде противно на логиката, вместо да се ядосам, ми стана весело и някак мило. И реших да му напиша възпитан и разбран отговор.

Вече четвърти ден обаче преписвам отговора наново и наново. Както и да го мъча, все звучи отвратително обидно – а точно това е, което не искам. Колкото и меко да се опитам да кажа нещата, впечатлението упорито варира между откритата обида и подигравката. Така че просто ще помоля да не бъда разбиран в обиден смисъл, и ще се извиня предварително за причиненото неразположение на духа.

Ще се извиня и за още нещо. Voxy е изразил недоволството си от това как такива като мен “се опитват да налагат своите възгледи на младите”, за това как трябвало да се развличат. Че не били длъжни да го правят с древногръцка митология и подобни – били достатъчно умни и ориентирани, за да знаят, че това са скучни измишльотини… Само че никъде не споменава как всъщност се развличат младите, та да им е интересно. Затова съм се опитал да предположа по това, което виждам наоколо. Знам, че предположението е обидно; ако Voxy има предвид други развлечения, с удоволствие ще се извиня отново, и ще разгледам тях.

Като начало, виждам в записа му обяснението, че “днес се възпитава най-интелигиентното поколение”, че старите са пуритани и калъфи, които не могат да настигнат интелекта на младите, и т.н. И това ме умилява, защото си припомням времената, когато бях на неговата възраст.

Истината е, че “стари” и “млади” няма – има интелигиентни и тъпи, културни и кухи. И двата типа ги има и в днешното поколение, имаше ги и в моето, и сто на сто ги е имало и в това на Платон. (Много преди него е имало само единия тип; другият е еволюирал от него. Познайте кой от кой.) Гледал съм ги дълго време, мъчил съм се да ги разбера десетки години, и мисля, че имам какво да кажа.

Едно време тъпите бяха почти като сегашните тъпи. Също претендираха, че те са интелигиентните, а дъртите (и някои техни връстници) са “задръстени”, и не разбират истината за живота – че той трябва да се живее. Понякога съм се опитвал да говоря с такива, и винаги съм прекъсвал разговора – почнат да ме разбират, ми става жал за тях. Всичките разговори удивително са си приличали. И подозирам, че ако проведа разговор с Voxy, ще е подобен. Ето какви бяха онези:

– Какво ще рече “да живееш живота”? Какво е това, дето ние, “задръстените”, не го правим, пък вие, “отворените”, го правите?

– Амиииии… Самостоятелни сме. Правим каквото ни кефне. Гледаме да сме щастливи.

– И ние. Дотук не виждам разлика. Какво не правим, та мислиш, че не сме същите?

– Ами… Не се напивате, поне не толкова често. Не бягате от час толкова често. Не правите золуми, не ходите да се биете редовно по мачове…

– Не се напиваме при всяка възможност, защото са ни приятни и други неща. Същото за бягането от час, золумите и т.н. А вие защо не можете да си представите приятно изкарване, без да се отрежете като трупи? Не ви ли доставя удоволствие мачът, ако не се биете?…

Обикновено прекъсвах разговора някъде тук. Понякога след като връстникът ми почне да осъзнава, че ако искам, нищо не ми пречи да правя каквото и той – но аз намирам удоволствие и от много други неща, от които той не може. Че проблемът му май като че ли е не че е по-интелигиентен, а че е по-тъп… Друг път спирам преди това. Гадно е да гледаш физиономията на някой, който допреди минута си е мислел, че е свежар, а ти си кух, ограничен и старец – и отведнъж започва да разбира, че той е кухият и ограниченият, щом аз мога всичко, което и той, и много други неща, които той не може. Че разликата е не в това, че аз не мога или не смея да се напия като пън – много лесно е – а че не съм толкова изхабен, че това да ми е единственият начин да получа удоволствие. Че живея в свят, в който е удоволствие да се живее, а той – в свят, където единственото удоволствие е да се натряскаш до анестезиране, за да го напуснеш за малко.

Или пък веселбата, да речем. Когато прочетох бисера на Асен Агов, че Англия и Франция били водили Стогодишната война за Елзас и Лотарингия, се скъсах да се смея. Показах го на голяма група колеги (и образовани, и не толкова). Образованите също се смяха до захлас. Другите гледаха неразбиращо. Един от по-начетените, зевзек по душа, обясни със сериозна физиономия: “Естествено, че не е за Елзас и Лотарингия, за контрол върху Гренландия са воювали!” Един-двама от незнаещите се усетиха, но мнозинството “разбра къде е смешното”. А начетените за втори път се скъсахме от смях. Познайте на кого се смеехме… Ако Voxy беше прав, трябваше те да се смеят на нас, а ние да се срамуваме. Само че стана обратното, и не вярвам някога да бъде иначе. Защо ли?

В същото време, повечето по-некултурни и неначетени преди време бяха една степен по-интелигиентни от некултурните и начетените сега. Бяха тъпи, но не до степен да не осъзнават дори колко тъпи са, и да се мислят за интелигиентни. Не знаеха коя е Калипсо, но знаеха, че е добре да го знаеш. Не бяха толкова природно схватливи, за да разберат, че е добре, защото едно е да виждаш някакъв остров насред някакво море, а съвсем друго е да виждаш и цялата симфония легенди, създадена около острова и морето. Че е едно да ядеш безсолен хляб, а друго – луксозно ястие… Но поне разбираха, че има там някаква причина да е по-добре.

Неведнъж напоследък съм чувал мнението: “има Гугъл – защо да се мъча да помня бадева излишни неща?”. Такива хора обикновено пращам да настроят маршрутизатор на гейт под Дебиан. И когато се оплачат, че идея си нямат даже какво е маршрутизатор и що е Дебиан, отговарям: “Има Гугъл. Хайде, седни, почети малко, и го настрой.”… Всъщност, ако не настроят един маршрутизатор, губят несравнимо по-малко, отколкото във всеки момент, когато вътре в тях няма огромно културно богатство, дето да им разкрасява, оцветява и прави щастлив живота – но това с културата принципно трудно го схващат, това с маршрутизатора им е по-лесно. А, уви, е много по-дребното.

Най-страшното е защо сега тези хора са повече. Природно съобразителните не са по-малко отпреди. Но преди тъпи си оставаха само тези, които природата беше “подрязала” до твърде ниско интелектуално ниво. Към тях изпитвам симпатия и топлина – те може да не са супер, ама правят каквото могат… Сега обаче много хора просто не се опитват да натрупат багажа, за който иначе имат потенциал. С гордото убеждение, че има Гугъл. Че те са интелигиентните, пък тези, дето са натрупали багажа, са тъпите, калъфите и старците – дори ако са по-млади от тях…

И когато някой им каже “Вземете научете нещичко”, си мислят, че дърт тъпанар се опитва да ги вкара в калъпа си. А истината е, че състрадателен човек се опитва да им каже: “Излезте от тая кочина, в къща се живее по-хубаво. Зарежете тая помия в копанята, дори обикновеният хляб със сирене е по-вкусен”… И ако получи отказ, си тръгва не защото е бил “победен”.

Затова и като чуя съвет “върви да си разшириш дупката, задръстеняк”, ми става смешно. Какви точно “придобивки” се очаква да натрупам, за да стана “незадръстен”? Да превърна света си в гадост, от която да нямам търпение да се анестезирам нанякъде? Да затъпея до степен “Сървайвър” и “Биг Брадър” да са ми интересни? Да заменя “Щурците”, “Бийтълс”, “Скорпиънс” и Вангелис срещу Ъпсурт и “Радка-пиратка”? Да меря качеството на филмите по количеството изстрели и червена боя? Или когато двама, било около мен, било на екран, си кажат нещо – за Калипсо, примерно – аз да не разбирам за какво става дума?

Като малък се боях, че като остарея, може да оглушея и ослепея. Като тийнейджър – че като остарея, може да ме хване Алцхаймер. Слава богу, засега не ми е известна болест, която да предизвиква горните ефекти. Така че спя спокойно и щастливо.

Понякога ми е жал за “незадръстените”, и се опитвам да им помогна. Понякога им се ядосвам, и ги зарязвам на собствения им акъл. Знам, че е престъпна жестокост, но хората следва да носят отговорността за изборите си… Надявам се някога медицината да измисли средство срещу тяхното осакатяване. Надали ще е толкова лесно, колкото срещу ослепяване, оглушаване и Алцхаймер. Но ще си струва.

Попаднах през блога на Пейо на ето този линк. Оказва се, че Европейската комисия е пуснала допитване до обществото на тема онлайн съдържанието и правата му. А нашите МС, както са си свикнали, са го забавили, докато от срока за предаване на мнения не е останала една седмица… Така или иначе, нищо не пречи човек да се опита да прати мнението си на указаните адреси. А може и пряко до ЕК, преведено на английски, и с невинния въпрос “защо дадохте срок само една седмица, така човек няма време да помисли”…

И аз успях да пратя мнението си чак сега. Пускам го и тук.

—

Отговори на Въпросника за обществено допитване в държавите-членки на ЕС за творческото онлайн съдържание в единния пазар

Управление на цифрови права:
1)
– Съгласни ли сте, че насърчаване на приемането на оперативно съвместими системи за управление на цифровите права според мен би подпомогнало развитието на услуги, свързани с онлайн публикуването на творческо съдържание на вътрешния пазар?
В някаква степен – да. Оперативната съвместимост на УЦП системите е част от потребителските качества на предлаганото творческо съдържание. Увлечението по все по-рестриктивни УЦП системи напоследък сериозно уврежда потребителските качества на съдържанието (напр. купуваш си защитено аудио СД, което обаче, за разлика от обикновените, и от общоприетата практика, можеш да слушаш само на компютъра си, а не и на автомобилния плейър). Важно е да се отбележи обаче, че оперативната (не)съвместимост е отговорна за малка част от увреждането на потребителските права; голямата му част се дължи на неправилна политика на предлагащите съдържание. Ако предлаганото съдържание няма задоволителни потребителски качества (ограничава нежелано възможностите на потребителя да го използва законно, правата му на fair use и т.н.), това ще продължи да стимулира незаконния достъп до съдържание (т.нар. “пиратство”), и трайното пренасочване на интереса на потребителите към други видове творческо съдържание (напр. компютърни игри вместо музика или филми).
– Какви са основните препятствия за напълно оперативно съвместими системи за управление на цифровите данни?
Самата същност на идеята. Под “управление на цифрови права” обикновено се разбира “ограничаване на възможностите на потребителя да ги използва”. Това изисква запазване в тайна на методите за ограничаване, което пък води до технически трудности, често нерешими в реалната практика, при реализиране на средствата за управление на правата. Крайният резултат са системи за управление на права, които не са оперативно съвместими. Пълна оперативна съвместимост, и реално работещи системи обикновено се получават при други подходи, които управляват цифровите права, без да ограничават потребителите им – напр. системи за преценка на използваемостта на различните произведения, и адекватно възнаграждаване на праводържателите на съдържание.
– Какви практики бихте препоръчали по отношение на оперативната съвместимост на системите за управление на цифрови права?
Има практики, които могат да подобрят тези системи в сегашния им вид. Проблемът е, че самата му концепция е търговски погрешна: “управление на права” чрез ограничаване на потребителя, т.е. възприемане и третиране на клиента като враг и априори престъпник – перфектната рецепта за пазарен провал. Добро пазарно приемане могат да очакват трайно само концепциите за УЦП, които не работят чрез ограничаване на клиента: при избор между “ограничаващи” и “неограничаващи” системи клиентите предпочитат вторите, и конкуренцията между двата типа неизбежно води до пазарен провал на първия. Затова препоръчвам да се инвестира в практики, които стимулират системи за УЦП от неограничаващ клиента тип, и създават адекватна инфраструктура за тях.
2)
– Съгласни ли сте, че осведомеността на потребителите по отношение на оперативната съвместимост и характеристиките във връзка със защитата на лични данни на системите за УЦП би следвало да бъде подобрена?
Ако става дума за предлаганото съдържание, категорично да. Клиентите имат право да знаят потребителските качества на предлаганата им стока; несъобщаването на информация за ограничения на потребителските й качества е потенциално наказуемо съгласно Търговския закон. Ако пък става дума за лични данни на потребителите, които потенциално биха могли да бъдат разкрити от СУЦП, тук Законът за защита на личните данни е категоричен: СУЦП, която разкрива лични данни на потребителя, или дори само ги събира, е в нарушение на закона, и прилагането й е подсъдно.
– Според вас, какви биха били най-уместните средства и подходи за повишаване на осведомеността на потребителите по отношение на СУЦП? Какви практики бихте препоръчали по отношение на етикетирането на цифровите продукти и услуги?
Когато съдържание се предлага чрез СУЦП, тя е част от предлагания продукт, и следва да бъде надлежно описана така, че потребителят да бъде информиран за особеностите й, преди да закупи продукта. Това следва да се регламентира законово, както например е регламентирано описването на съдържание на основни съставки в различните храни. Задължително е описанието да бъде на достъпен за средностатистическия потребител език – напр. “това СД може да бъде просвирено на компютър, но не и на повечето видове автомобилни плейъри”.
3)
– Съгласни ли сте, че като се понижи сложността на лицензионните договори с крайните потребители и се подобри достъпността им, това би подпомогнало развитието на услуги, свързани с онлайн публикуването на творческо съдържание на вътрешния пазар?
По-простите лицензионни договори са по-разбираеми за потребителя, и повишават доверието му в продукта. Логично е това да подпомогне развитието на съответния пазар. Полезни биха били и достъпни за обикновения потребител разяснения какви точно права и задължения включват различните лицензионни договори.
– Какви практики бихте препоръчали по отношение на лицензионните договори с крайните потребители? Смятате ли, че има въпрос по тези договори, който трябва да бъде обсъден?
Честа практика в лицензионните договори с крайните потребители е наличието на клаузи, които лишават потребителите от права, полагащи им се по закон, или общоприети като практика – право на добросъвестно цитиране (fair use), право да създават за лична употреба резервни копия на съдържанието, право да продават закупения лиценз (“втора употреба”), право да променят СУЦП на съдържанието в рамките на лично потребление или добросъвестно цитиране. Бих препоръчал тези клаузи да бъдат обявени за недопустими, било чрез специален закон, било чрез признаването им за противоречащи на наличното законодателство. Обсъждането на тази проктика е разумно дотолкова, доколкото е разумно да се обсъжда следва ли и редно ли е лицензиращите да нарушават закона, или не.
4)
– Съгласни ли сте, че алтернативните механизми за разрешаване на спорове във връзка с прилагането и управлението на СУЦП биха повишили доверието на потребителите в новите продукти и услуги? Какви практики бихте препоръчали в тази връзка?
Механизми, които защищават правата на потребителите по-добре, биха повишили доверието им в новите продукти и услуги. Механизми, които не ги защищават достатъчно добре, биха понижили това доверие.
5)
– Съгласни ли сте, че е необходимо да се осигури недискриминационен достъп (например за МСП) до решенията за управлението на цифровите права, за да се съхрани и насърчи конкуренцията на пазара за разпространение на цифрово съдържание?
На практика всички СУЦП, които са показали реална ефективност в практиката, са разработени от малки и средни предприятия (фирми). Осигуряването на пълен достъп на МСП до тези решения е не просто необходимо, а жизнено важно, и не само за конкуренцията, а дори за съществуването на пазара. Без него пазарът не би имал, или почти не би имал реално ефективни СУЦП. Отделно от това, конкуренцията на този пазар се движи от големия брой предлагащи: когато те спаднат под двадесетина, пазарът започва да се държи като тесен олигопол, а слязат ли под десет, се доближава като характеристика на предлагането до монопол, тоест престава да бъде пазар. Недискриминационният достъп на фирми и организации до СУЦП е единственият начин това да се предотврати.

Лицензиране на права за много територии
6)
– Съгласни ли сте, че въпросът с лицензирането на права за много територии трябва да бъде разгледан с препоръка на Европейския парламент и на Съвета?
Лицензирането на права за много територии е логична стъпка за освобождаване на пазара на съдържание. Докато то е добре подплатено с адекватни антимонополни мерки, ще носи само полза за пазара.
7)
– Кой, според вас, е най-ефикасният начин за насърчаване на лицензирането на права за много територии в областта на аудиовизуалните произведения?
В тази област има много специфика. В едни случаи едни начини ще са ефикасни, в други – други, или дори противоположни на първите. Един най-ефикасен начин няма как да съществува.
– Съгласни ли сте, че един модел на онлайн лицензи, основан на разграничението между основен и второстепенен пазар, обхващащ много територии, може да улесни предоставянето на лицензи за целия ЕС или за много територии във връзка с творческото съдържание, с което работите?
Ползата от модел, основан на такова разграничение е спорна. В някои случаи той е полезен, в други – вреден. За да се избегне вредата, моделът трябва да позволява както лицензи с разграничаване на двата пазара, така и лицензи, които не ги разграничават. Когато имат повече избор, лицензиращите по-лесно ще предоставят лицензи за целия ЕС или за много територии.
8)
– Съгласни ли сте, че лицензите за права за много територии за произведенията, които заемат по-задно място в каталозите (например произведения от повече от две години), благоприятстват бизнес моделите, основани на идеята за продажба на малко от много неща, според т.нар. long tail theory?
От една страна, те захранват бизнеса потенциално с повече произведения, и така благоприятстват тези модели. От друга обаче, рязко засилват уедряването и монополизма в този бранш (географски изолираните разпространители са вид специфична конкуренция едни на други, особено в условията на глобализиран пазар, при който потребителите избират откъде да купят), и така съсипват много от бизнесите в сферата, оставяйки малко.
Отрицателният ефект в този случай може да се намали, а положителният да се засили, чрез категорична антимонополна регулация на пазара. Възможно е например да бъде наложена практика, която би била трудно представима за традиционния разпространител, но е спасяваща конкуренцията при глобализиран онлайн пазар, а оттам и самия пазар – да се забрани ексклузивното лицензиране на дистрибуторите на съдържание от праводържателите му. Подобна практика би имала и друг силен благоприятен ефект – би регулирала сегашното положение, при което създателите на съдържание получават незадоволително ниско възнаграждение, докато потребителите му са принудени да го купуват на незадоволително високи цени, и/или при незадоволителни условия на ползване (потребителски качества).

Законно предлагане и пиратство
9)
– По какъв начин едно задълбочено и ефикасно сътрудничество между заинтересованите страни може да подобри зачитането на авторското право в онлайн пространството?
Чрез изработването на правила за потребление и разпространение, които да удовлетворяват всички заинтересовани страни. Сегашните правила за потребление на съдържание, създавани като правило едностранно от разпространителите му, често са незадоволително ограничаващи за потребителите – лишават ги от техни логични и законни права над заплатеното съдържание, и биват налагани чрез монопола на разпространителите над конкретните съдържания (всяка една книга, песен, филм и т.н. като правило се предлага на един пазар от един-единствен дистрибутор – монополист за нея). Правила за потребление и разпространение, които са задоволителни и неограничаващи за потребителите, автоматично биха довели както до много по-високо зачитане на авторското право от тяхна страна, така и до много по-висок авторитет на авторското право сред тях. Обратното, излишно ограничаващите правила са косвената причина за сегашното незачитане и нисък авторитет на авторското право, и запазването им такива може да има като резултат единствено продължаващо, или дори по-голямо незачитане, и допълнително спадане на авторитета на авторското право.
Като автор, който предлага своите произведения онлайн, съм сериозно загрижен поради тази възможност. Дори ако предлагам своите произведения под нерестриктивни лицензи, масовото предлагане на съдържание под неразумно рестриктивни лицензи създава лошо отношение към авторското право по принцип, а оттам и към лично моето авторско право. Създаването на правила за потребление, които запазват в пълна степен интересите на потребителите, ще подобри отношението им към моя труд. Обратното, ако влошаването на правилата за потребление, и оттам на авторитета на авторското право продължи, е вероятно да ме принуди на някой етап да престана да творя.
10)
– Смятате ли, че наскоро приетият във Франция меморандум за разбирателство е пример, който трябва да бъде последван?
Меморандумите за разбирателство са добро нещо на теория, но на практика нито са юридически обвързващи за страните, нито задължително отразяват правилния баланс на правата им (и неразбирателството продължава). По тази причина според мен те не постигат целта си: нужно е ясно юридическо уреждане на нещата.
11)
– Смятате ли, че прилагането на мерки за филтриране би било ефикасен начин за предотвратяване на нарушения на авторското право?
Единствено ако тези мерки са строги до степен на пълно лишаване на гражданите от всички форми на лична свобода и тайна на личността – тоест, ако се превърнем в ултра-тоталитарно общество, на фона на което най-лошите примери от съвременната история биха изглеждали демократични и свободни. Вече съществуват технически средства, способни да заобиколят всяка степен на филтриране, по-малка от тази; при опит филтрирането да бъде наложено вероятно те бързо ще бъдат подобрени до степен нарушенията на авторското право да могат да се предотвратят единствено чрез пълна забрана на връзките онлайн, и закриване на Интернет.

Григор Гачев

(П. П. Съжалявам за слабата публичност, и изключително краткия срок за предаване на отговори на този въпросник. Ако той беше по-широко оповестен, и срокът достатъчен, вероятно щяха да бъдат получени повече и по-ценни мнения.)

Надали някой ще отрече, че днес се възпитава по-нискокултурно поколение от преди. (Да, да, знам. Младите ще затрият света. Само че допреди двайсетина години младите се срамуваха да не знаят коя е Калипсо, и смятаха за добро постижение да знаят как се казва столицата на Бруней – а днес не знаят кои са Зевс и Хера, и какво въобще е Бруней. Съжалявам, ама е факт.) Факторите са много – и безотговорното и безхаберно образование, и много по-малкото свободно време, и това, че водещите фигури на обществото не са интелигиенцията (има малко културтрегери, ама те са друго нещо), а мутри или икономически престъпници… Много са. Но един важен фактор според мен са медийните развлечения.

Развлечения всякакви. Било игра с SMS-и. Било развлекателни шоуто. Било телевизионни състезания. Било риалитита. Като ги гледам обаче, във всички се налага тържество на простотията (а в много – и на простащината). И масовият зрител консумира. Каквото ядеш, това ставаш…

Една от причините за налагане на елементаризъм и простащина е икономическата ориентация на развлеченията към по-богатите слоеве. И в момента основната част от платежоспособните консуматори сричат при четене и речникът им се побира на една машинописна страница; допреди малко години платежоспособни бяха почти само такива. Ако развлечението ти е ориентирано към хора с IQ над стайната температура, било като дух, било като словесен запас, било като сфера на интереси, няма кой да плаща за него (каквото и да е плащането) – умираш… Напоследък това се променя малко по малко, но авторите на развлечения още не са уловили промяната.

Друга причина е, да си го кажем направо, безогледното печалбарство на някои създатели на развлечения. Отдавна не ми е интересно да гледам “Стани богат”. Не само защото това е българското му име – оригиналното, използвано навсякъде по света, е “Стани милионер”, но нашите циции се стиснаха да дават по милион. А и защото е публична тайна, че в него до по-високи нива стигат почти само подставени лица: още въпросите на и малко над средно ниво старателно се профилират, за да бият участника по слабите му места, и често са по-трудни от последния въпрос на повечето чуждестранни издания на “Стани милионер”. Гледаш го, и вместо гъдела от интелектуалното усилие виждаш заигравката “позна-не позна”, повтаряна стотици пъти. Ако това му е развлекателното, колко да платя, за да не го гледам?

Печалбарството води до простащина и по други механизми. Да си го кажем направо – и в най-просветените страни интелектуалците са малка част от населението, примерно около процент. Просветени прави тези страни отношението на останалите хора – те се възхищават на интелектуалците, и се мъчат да бъдат като тях. Участват в състезания за интелектуалци, учат, трупат знания и съобразителност, борят се да повдигнат нивото си… Нашите автори на развлечения, хукнали да търсят масовия участник, свалят нивото до оптимално за слабоумни. “Кой български футболист е най-добрият в края на 20 век? Христо Стоичков, Христо Ботев, Ахмед Доган – изпратете SMS с верния отговор на телефон …” И всички, за които такива “задачи” не са особено предизвикателство, също са изложени на тяхното облъчване, и малко по малко осакатяват до нивото им.

Специално в телевизионните състезания, допълнителен видиотяващ елемент е подборът на участниците. Че няма да подберат интелигиентни е ясно, да не им отмъкнат парите. Но поне да не пускаха откровени идиоти. То не бяха прословутите тризначки, то не бяха разни готвачки, дето не знаят какво сирене се слага на пица, то не бяха разни юнаци, дето знаят всички спортни зали наоколо, ама не и на кой е кръстена дори една от улиците, на които се намират… Аман от заблуждението, че като показват състезатели глупендери, масовият зрител ще гледа с повече интерес, ще се смее, и ще иска и той да участва, че да покаже какво може…

В много състезания има и друг, особено отблъскващ за мен момент – тези, в които се работи в екип, но играчите се състезават срещу съекипниците си. Класиката в жанра е “Сървайвър” (и уви, не само българската версия – то си е такова). Печели най-хитрото “прееби-другарче”. Условията са старателно подбрани така, че да нямаш никакъв шанс да пробиеш чрез свястност. Дори там, където тя просто няма как да не печели – примерно в началото на състезанието, когато състезателите са още много и неотбрани по вкус към хитри подлости и интриги – на малко по-високите нива носителите й биват елиминирани. Не искам да звуча като соц-критик, който заявява: “Това изкуство, другари, не е полезно за нашето общество!” Но ако някой ми каже, че тези състезания учат хората да бъдат свестни и честни, не съм съгласен. Учат ги да бъдат хитри и вероломни подлеци.

… Не зная какво може да се направи, за да се появят предавания, които да развличат хората, а не да им полират мозъците. Но си мисля, че вече има достатъчно голяма пазарна ниша от интелигиентни и културни платежоспособни хора, за да си струва създаването на подходящи за тях развлечения. И с огромно удоволствие бих помагал да се направи някакво такова. Написал съм достатъчно книги-игри, сценарии за произведения и други подобни, и имам познания доста над средностатистическите. Вероятно бих могъл да помогна да се съчини нещо добро.

(Спомням си едновремешната руска игра “Какво, къде, кога”. Тя за мен е антитезата на “Сървайвър” – блестящо измислена и изпълнена, възхищавам й се. За съжаление авторските й права са запазени, иначе сериозно бих мислил за пускане на неин точен клонинг… Друго състезание, което никак не беше лошо, беше едновремешното “Минута е много”. Наблягаше повече на просто знаене, отколкото на мислене, и колективното търсене на истината го нямаше, но беше светлинни години над това, което е “Стани богат”.)

Мислил съм неведнъж какво може да бъде. Определено истински интересните са колективните игри. Надали ще е лесно да бъде измислена игра, която да е истински богата, и в която да са от полза и да я правят интересна всички таланти и заложби, които са добри и честни. Но ми се струва напълно посилно. Бъде ли веднъж измислена и направена като хората, малко търчане и питане вероятно ще намери кой да я продуцира и изпълни както трябва. И ще имаме поне едно развлечение, което да ползваме с удоволствие… Всъщност, може би една добра такава игра би било… да създадем такава игра!

Колебая се обаче – ще има ли достатъчно желаещи да участват в създаването? По принцип такива начинания тръгват, когато някой се хване и ги прави, без да му пука подкрепят ли го други. Тогава другите сами идват, и помагат, и се създава общност… А на мен не ми остава напоследък абсолютно никакво свободно време, налага се често да шкартирам дори важни и нужни неща, за да не грохна от преумора. За да се събере приличен екип, вероятно ще е нужно идеята да се изрекламира из целия български Нет, а това не ми е по времето и силите.

Така че чакам да видя – ще се намерят ли желаещи. Не зная колко ще са “достатъчно” – ще преценя на усет. Но ако някой желае да работи по създаването на подобно нещо, ще помагам с всичките си сили.

Не само защото ще е полезно. А и защото правенето му ще е интересно. Ще е… колективна игра. 🙂

Вчера Ели изрови от един вестник следните обяви. (Коментарите са мои – горкото момиче няма нищо общо с тях… 🙂 )

Бензиностанция (…) търси мъже и жени за бензиноколонки.

(Интересно. Мъжете, ако са по-надарени – ясно, ще си го заврат в ухото, и… А жените?)

Бензиностанция (…) търси момчета за бензиноколонки.

(Тези поне са по-ориентирани. Но как ли момчетата ще пропикаят газ, или каквото?…)

Фирма търси пенсионери за паркинг.

(Така и така вече си паркираме един на друг на главите.)

Заложна къща “Щедрите” – www.lihvari.com

(Без коментар…)

Всъщност, който и вестник да отвори човек, намира подобни малоумия. Не само в частта за обявите, а и в статиите. Вече ми се губи кой журналист беше писал в отзив за “Хобитът” (“Билбо Бегинс”) нещо за добрата фея Ам-гъл, която подарила на Билбо вълшебен пръстен…

Понякога се чудя дали да не спретна едно уики за подобни вестникарски изцепки. Под кодовото име “Господари на папира”… Как мислите, ще има ли кой да пише там всекидневно? Че ако ще стои празно, няма смисъл, а аз вече почнах да не стигам за навсякъде.