Grigor Gatchev - A Weblog

Онази, за подслушването на Интернет.

Наглед тя е чудесно нещо. Помагала да полицаите да ловят разни ТЕРОРИСТИ и ПЕДОФИЛИ. (Ох, аман от плашила. Откога терористите и педофилите се запрескачаха у нас?) На практика обаче е вредна до немай-къде. Данните, които изисква да бъдат събирани, са златна мина за всеки престъпник – от политическия подслушвач, през полицая – автор на мероприятия срещу торенти, блогъри и всяка друга форма на свободомислие в Нета, та до обирджията на домове, или търсещия чие детенце да зариби с хероинче. А пък тези явления, за разлика от педофилските афери или терористичните актове, са ежедневие в милата ни България.

И какво става? Представете си струпани някъде сто тона злато. Най-услужливо, на едно място. Идеалната мишена за крадене… Много ли ви се струва? Сто тона злато струват 2 милиарда и нещо долара. Информацията от Нета струва много повече – само в къщите, които удобно могат да се ограбят с тази информация, има неща за крадене за повече пари… Всички престъпници по света ще свалят шапка на този, който ги струпва на едно място. Представете си конкуренцията за достъп дотам, и парите, които ще влязат в действие.

… Успях да прегледам съдържанието й. Отгоре-отгоре – този уикенд животът ми сервира количество адреналин, от което още не съм се оправил съвсем. Но дори така ми направиха впечатление две неща.

(Забелязвам, че са учудили и други хора, някои още преди мен.)

Едното е, че МВР изисква ДОТИ (службата, която ще осъществява подслушването) да има пасивен достъп до информацията кой какво е правил в Интернет.

На прост български – ДОТИ трябва да може да проверява каквото си пожелае, без провайдерите да могат да разберат какво е то (и че изобщо нещо бива проверявано). Контрол – никакъв. Стоте тона злато стоят на практика неохранявани – достатъчно е да купиш човек от ДОТИ, или да вкараш там свой, и ги имаш… Хитро. Ще е достатъчно да изчакат една година след пускането й, и просто да арестуват цялото ДОТИ – ще държат значителен процент от престъпниците в страната, при почти нулев риск да има между тях някой невинен… Ето как се корумпира и сервира на тепсия на престъпността ключова служба в МВР.

Всъщност, надали ще е и нужно. Ако МВР е това нашето, дето си го знам, и дето в него работят десетки мои познати, до тези данни там ще има достъп куцо, сляпо, сакато и стринката им. Толкова много хора, че просто нямаме толкова престъпни групировки в България, па и в Европа, че да не стигнат хората за всички.

И това са само ДОТИ и МВР. Ами провайдерите? Те са бизнесмени. Записването на тези данни иска доста сериозни инвестиции – сега те не си ги дават, защото не виждат ползата, а пък престъпниците не им ги плащат, защото не вярват, че ще се случи. Ако обаче така и така са задължени да пуснат тая техника, защо да не продадат събираната информация? Ще има кой да им предложи добри пари, а пък те ще имат остра нужда от тях, заради направените по неволя инвестиции. Все пак са бизнесмени…

Всъщност, и това надали ще е нужно. И най-продажният провайдер не би продал тази информация евтино, ще иска сериозни суми. Да намериш някой недоволен от заплатата си негов служител ще излезе малка част от тези суми. Веднъж събирана информацията, ще е много лесно да се изнесе…

И това е чистата криминална престъпност. Дали тази информация няма да бъде щедро използвана при политически мероприятия, и при ловове на вещици сред Интернет-разномислещите, се сетете сами. Нашенското МВР си има практика…

Дотук с пасивния достъп. Още повече ме уплаши обаче вторият елемент от наредбата. В нея има един чл. 5, който още на пръв поглед ми се стори, че иска бая неща – включително такива, които представляват лична тайна по европейските критерии. Как така европейска директива го била искала?… Опитах се да потърся текта на директивата, и да ги сравня, но се оказа, че са ме изпреварили. Просто директивата далеч не изисква пълния спектър на това подслушване, нито пък претендира съответната служба да получава достъп до тези данни без разрешение на прокурор или съд. Това си е чисто нашенско “разширение” на обхвата й.

На пръв поглед – нищо, на което да не сме свикнали. Нашите управници никога не са имали мярка в това колко да стискат избирателите си за гушата. Този път обаче с една наредба те отменят както българския, така и европейския закон за правото на лична тайна. Да не говорим пък, че отменят и българската Конституция… Да, и това не им е за пръв път. Но винаги досега, когато са го правели, зад това са стоели някакви интереси. Би било странно, ако ги няма и сега.

Искам да зная точно какви интереси налагат де факто отмяната на законите (български и европейски) за защита на личните данни.

Искам да зная кой точно е авторът на това “разширение” на изискваната информация. Име и длъжност.

Искам да зная и кой е поискал достъпът до личната информация на Интернет потребителите да се осъществява безконтролно, “чрез пасивни средства”. Име и длъжност.

Искам да ги зная, за да ги оповестя, и да поискам очистването на държавните органи от тях.

Тези хора са опасни не просто за България – защото с действията си я превръщат в тоталитарна кочина. Те са опасни за теб, читателю – твоята лична инфомация ще бъде продавана на престъпници. Те са опасни и за съседа ти, който не знае как изглежда компютърът, а за Интернет не е и чувал – защото, съсипвайки страната като цяло, съсипват и неговия живот.

Те може да са добронамерени, и дори полезни в някои отношения. От една по-безпристрастна гледна точка, и разнасящият чума плъх не е злонамерен, и от него има някакви ползи. Или пък веселият ентусиаст, който не знае що е радиация, но се е докопал до пулта за управление на атомен реактор, и си играе с копчетата, също не е злонамерен, и току-виж оправил някоя заяла ръчка… Не можем да си позволим да ги имаме на държавна служба повече. Всеки ден, в който те още са на нея, може да донесе на държавата ни нова опасност като въпросната наредба. Искам да зная кои са те.

От ДАИТС предложиха да се помисли за разумен компромис на тема наредбата. Предлагам им го. Те (и МВР) ще я оттеглят по своя инициатива, и ще се прочистят от въпросните хора. Под контрол на хора от нашата общност. Ако го направят, аз няма да публикувам конкретните имена пред целия свят, няма да ги изпратя в писмо до мониторинга на България в ЕП, и няма да обявя инициатива преди следващите избори, че ще гласувам за който обещае да изпълни това прочистване “до чисто”, ако ще да са Атака.

Става?

Отидохме пред ДАИТС. Протестирахме. Връчихме подготвените от Богомил писма.

Имаше журналисти – както обикновено, няколко пъти повече от протестиращите. (Не бяха много – просто ние бяхме още по-малко.) Снимаха и интервюираха кого ли не. Богомил, Пейо, Йовко, Мариан – сигурно съм изпуснал и още хора – се съдраха да тичат, да говорят с какви ли не медии през целия ден, да се показват в какви ли не предавания. Днес и утре един приличен процент от българите ще прекарат през очите и ушите си новината.

На принципа “в едното влязло, от другото излязло”. И ще я забравят моментално.

В последващите дни ще има напъни наредбата да бъде отменена, променена, анулирана, обявена за противозаконна, и какво ли още не. Надали ще е нужен кой знае колко натиск. Зад нея с почти пълна сигурност стоят интересите единствено на група полицаи, които искат да си вършат работата по-лесно, без да им връзва ръцете законът. (Кутията на Пандора ще бъде отворена по-нататък, когато наредбата влезе в сила, провайдерите съберат данни, и престъпниците, и овластен и обикновени, се усетят каква златна мина са тези данни.) Интересите на група полицаи, които искат да си вършат работата, не струват почти пукнат грош в държава като нашата.

Но дори така, почвам да губя надежда, че ще имаме силата да я отменим. (Освен ако по-едри престъпници случайно не ги излъже някой, че така може да ги заловят или компрометират, и те да се уплашат и да поканят някои политици или висши съдии на разговор… Мъка.) Една маршрутка хора сме. Ще можем ли да преборим скъпата ни държава, дори при положение, че не й бръкваме в здравето по осезаем за нея начин? Съмнявам се…

… И внезапно виждам пред себе си очукано бюро с очукан и стар компютър, на който угрижен следовател се мъчи да си напише рапорта. Капнал от умора и разправии, прегорял отвътре от провалени опити да се пребори срещу поредния нагъл престъпник с пари и връзки. Обезверен почти до безразличие, на границата да се предаде, да махне с ръка и да зареже всичко. Но все пак борещ се, отчаяно, без да се замисля, просто непредал се…

– Недей, следователю. Грешиш. Вместо да получиш оръжие срещу престъпността, тя ще получи оръжие срещу теб. Повярвай ми – разбирам от компютри много повече дори от повечето специалисти, зная какво говоря.

– Уморих се така. Нищо не става. Готов съм на всичко, за да получа повече средства. Писна ми от Интернет педофили, от наркомани, от всякаква паплач с пари и връзки. Не издържам вече да не виждам смисъл в работата си, да се чувствам посмешище. Искам тези права, пък каквото ще да става. Отчаян съм вече, готов съм на всичко, за да пооправя малко тоя скапан свят…

– Други са начините, по които можеш да го постигнеш – не тези. Не мога да ти позволя да успееш, да отнемеш свободата на хората, дори в името на сигурността им. Който заменя свобода срещу сигурност, остава и без двете. Така е устроен светът… Но ми се иска да ти помогна, истински. Уж сме противници, но се борим за едно и също, за по-свестен живот за децата ни, и нас самите. Имаме как да си помогнем. Като научим хората да си вярват, и да не чакат друг да им ожъне нивата и измете къщата. Ще има желаещи, но за да им вземат житото и къщата… Трябва да ги научим да си жънат нивата и да си чистят къщата сами. Тогава и двамата ще успяваме – иначе и двамата ще се проваляме.

– Не е моя работа да уча хората на това или онова. Хубави приказки говориш, но абстрактни. А аз съм ченге, трябва да ловя конкретни престъпници. С твоите искания за свобода ми връзваш ръцете. Ти ще страдаш после, не само аз.

– И да получиш своето, ще си пак безпомощен. Проблемът ти е не че нямаш достатъчно права, а че хората не ти помагат масово. Че не се пазят сами от престъпниците, за да ти облекчат десетократно работата, и не вярват, че ще им помогнеш, за да ти помогнат ти да свършиш останалата десета. Затова трябва хората да се научат, че не си ли вършат работата те, няма кой друг. А който се е съгласил да го подслушват за негово добро, е научен да чака на друг. Свободата си е дал срещу обещанието, че друг ще му даде сигурност… Вместо повече оръжия, ще получиш по-малко – престъпниците не само ще се опазват лесно да не оставят електронни следи, но и ще използват оставените, за да контролират теб. Да се лъжем със сладки лъжи, че еди-как си ще успеем, е лесно. А когато се лъжем сами, лесно и вярваме… Но ще успяваме истински единствено ако направим така, че да има резултат. Това е, което ти предлагам.

… И отново съм пред ДАИТС, и някой снима възрастна жена с лозунг, отстрани Йовко дава интервю, Богомил тича да уреди нещо. Откъм пощата няколко зяпачи се чудят какво става. А до тях, видим само за мен, стои следователят от видението ми. Още недоверчив, още колебаещ се – какво да подкрепи, на коя страна е истината?…

Обръщам му гръб – не искам околните да ме гледат как зяпам празно място, където има някой само във въображението ми. Но и с гърба си усещам – видението е събрало смелост, пресича улицата и застава сред протестиращите. Без да знае срещу какво всъщност протестира, нали наредбата е негово духовно дете, негова мечта.

Аз обаче знам. Протестира срещу същото като мен. Срещу безразличието и безхаберието на хората. Срещу тези, заради които Левски е писал “Народе????”. Срещу тези, които избират и преизбират ходещи реклами за емиграция (да заема израз от Енея). На които не им пука дали съседа не го обират. Ако децата им са здрави – че някакви там протестирали, че има пари за луксозни лимузини, но няма за лечение на раково болните деца.

Срещу тези, които искрено вярват в най-голямата лъжа в българското масово съзнание – идеята за поединичното спасяване. Искаме или не, сме в ситуация, в която има само един начин за поединично “спасяване” – емиграция в богата страна на хубава работа. (И животът на емигрант, и постоянното треперене богатата страна да не направи каквото е логично – да се защити срещу имигранти с психология на спасяващи се поединично: тя е станала богата, защото се е отървала от тази психология, такива хора й трябват колкото на човек му трябва цианкалий в супата.) Извън това, реалността е проста: поединично проваляне, или спасяване заедно – изборът си е наш.

Днес сума ти хора ми се радват. Заради появата в “Панорама”. Касиерки в банки, сервитьорки в гостилници, мои клиенти, случайни познати… Абе, хора, вие работа нямате ли си, та само гледате телевизия?…

Всъщност пиша този запис по сериозен повод. Благодарение на Делян видях какво са излъчили в “Панорама”. Искам да уточня нещо важно: не съм сред създателите на първия уебсайт на СДС – този кредит принадлежи другиму. Сред първите, които правеха ИТ отдела на СДС съм, но нямам нищо общо със сайта.

(За протокола – като ученик пък съм бил комсомолски секретар. Така че биографията ми е достатъчно пъстра: който и да иска да ме оплюе, все ще има за какво.)

Тук е мястото да дам и отговор на този коментар на Illa. Уви, до голяма степен се познах в това, което представиха по телевизията като блогъра Григор. Делян ми хареса много, много повече – показа се като симпатичен и разбираем човек, на фона на мен като някакъв фанатик на каузи. И вината за този изглед си е моя, а не на журналистите.

Преди няколко дни колкото се може по-тихичко в Държавен вестник беше обнародвана наредба, съгласно която МВР ще ни следи в Интернет. Всяко наше мръдване в Нета ще бъде регистрирано и записвано от Интернет провайдерите, които ще са длъжни да пазят данните поне една година. МВР ще има достъп до тази информация, без да е необходимо да представя прокурорска заповед или друго основание.

Някои данни (напр. съдържанието на е-майл) нямало да се записват, защото това противоречало на гражданските права – било лична информация. Щяло да се записва само от кого и до кого е е-майлът и точно кога е пуснат. Същото – за съобщенията по ICQ, MSN, Skype и всички останали IM програми. Ще се записва кога и от кого е посетена всяка една страница в Нета, къде какви файлове са обменяни, и т.н.

Дали това от кого и до кого е е-майлът не е лична информация, е ясно за всички. Точно и както коя страница кога е гледана, какви съобщения се обменят, и т.н. Във всеки учебник за вземане на мерки срещу промишлен шпионаж се подчертава дебело колко е важно да криете тези неща, и се обяснява подробно защо; думам ти, фирмо, сещай се, личност… Обратната теза я поддържат само (незаконно) шпиониращите и спамерите.

Дали няма най-подробно да се записват и съдържанията на е-майлите (и пр.), също е ясно за всеки, който не е расъл в парник на Марс. Историята на “превишенията на правата” (т.е. на престъпленията) на нашето МВР е километрична, и няма никакви признаци броят им да намалява, напротив. Някои провайдери сигурно ще се опънат на подобно неофициално изискване (и сигурно ще претърпят законен и противозаконен натиск, за да клекнат – не е за пръв път, спомнете си скорошното противозаконно нареждане на МВР към провайдерите да забранят връзката с някои сайтове). Други сигурно ще се съгласят охотно (също не е за пръв път – пак същото нареждане)… Тези, дето помним социализЪма и свалянето му, сигурно всички се питаме – по-хубав ли е тоталитарният капитализъм от тоталитарния социализъм?

Дали достъпът до тези данни ще се използва от МВР само за разкриване на престъпления? Отдавна съм загубил броя на злоупотребите им в това отношение. Всъщност, много е вероятно именно за разкриване на престъпления да НЕ използват тези данни – те са напълно безполезни срещу средноинтелигиентен престъпник, да не говорим за организирани терористи. Полезни са срещу тези, които действат открито, без да се боят. Личностите, които се опитват да построят гражданско общество, и вярват, че законът ги пази…

Знаете ли кога и от кого е измислен изразът “Ние сме държавата – вярвайте ни!”? От американските журналисти, покрай аферата Уотъргейт. Ако някой случайно не знае за какво става дума – президентът Никсън нарежда на ФБР да подслушва политическите му противници… Ако някой искрено вярва, че Румен Петков и екипът му са много повече демократи от Никсън, ще му призная правото да вярва, че събирането на тази информация ще е насочено срещу престъпниците, а не срещу гражданските активисти. Но и деликатно ще му обърна внимание да потърси попечителство от някой адекватен социално и психически.

Всъщност, ако за някого тази информация ще бъде от полза, това ще са именно престъпниците. Представете си например една голяааама база с е-майл адреси. Кой ще търси най-активно достъп до нея, и ще хвърли много пари и влияние, за да го получи? Спамерите, естествено. А те са направо безвредни – какво толкова от стотина-двеста боклука дневно в пощата ви? Тези, които проверяват кога ще сте на почивка, за да поизпразнят жилището ви, надали са по-глупави от спамерите. А има и такива, които се вълнуват чие детенце е по-подходящо за зарибяване за наркотици, и те са и още по-хитри и с повече пари…

Идеята на Богомил е за протест срещу управниците под заглавието “Един свободен обяд”. Всички, които ценим свободата си, сме поканени на четвъртък, 7 февруари, между 12:30 и 14:30, в градинката пред телефонната палата на ул. “Гурко” 6, срещу сградата на ДАИТС. Протестът е законен; общината е уведомена. Ако се наложи промяна на мястото и/или часа, пак на същия линк ще има информация.

Поканете и вие всеки, който не би искал да бъде участник в задължителен “Биг Брадър”. С предимство при каненето следва да се ползват журналистите, особено тези от свободолюбиви държави в ЕС.

Ще се видим на протеста.

Напоследък май най-хитовата стока на корпоративния пазар стараха фирмите за свободен софтуер. Преди няма две седмици Sun купи MySQL. А преди няма една пък Nokia купи Trolltech… Почвам да се замислям – какво става? Sun се славят като приятел на свободния софтуер, докато Nokia имат доста черен имидж в неговите среди. Откога тръгнаха по една мода?

Такива съвпадения може да са случайни, а може и да не са. И седнах да помисля – има ли нещо общо между двете покупки. От корпоративна гледна точка.

Идеята на Sun е ясна. От няколко време насам, под ръководството на Джонатан Шварц, фирмата възприе политика на комодитизация на хардуера и декомодитизация на софтуера. Казано на български, продава (на прилични цени) хардуер, а софтуера за него е безплатен. Нещо като челен отговор на почти успялата стратегия на Майкрософт да комодитизира софтуера и декомодитизира хардуера, която съсипа много производители на хардуер, и почти съсипа и Sun, а и IBM.

За да работи стратегията на Sun, трябва да имаш пълен софтуерен стек – всякакъв софтуер, който е нужен на потребителите. Важна част от този пакет е базата данни. Нямаш ли качествена база данни, хардуерът ти трудно ще пробие в корпоративния свят – напоследък той иска цялостни готови, работещи решения. Следва философията “компютърът като джаджа с един включ-изключ бутон, и нищо друго”. А ако ползваш нечия чужда база данни, зависиш от производителя й. Oracle го доказаха, като купиха производителите на InnoDB – един от форматите, в които може да пази на диска данни MySQL – и така посяха доста FUD около конкуриращите ги шведи.

На пръв поглед мотивите на Nokia са идентични. Мобилните им устройства работят под поне 3 различни операционни системи – Symbian, WIndows CE и Linux. Кросплатформената интерфейсна библиотека Qt не само би им спестила тройна работа – тя в същото време им дава независимост от външен производител на ключов елемент в “джаджите” им.

Сходството е интересно. И в двата случая движещият мотив не е печалбата – MySQL AB не е високопечеливша фирма, а Trolltech последната година дори е на загуба. Покупките са направени с цел подсигуряване на собствената независимост срещу “дръпване на килимчето” от конкурента. И това ме навежда на много сериозни изводи – то е изгодно само ако пазарът е тесен олигопол с тенденция към излъчване на монополист. Тоест, както на пазара на “компютъруер”, така и на пазара на мобилните телефони може в не твърде дълъг срок да се окажем в положения, близки до монополното.

Понякога това не е толкова лошо. Съсредоточаването на ресурсите на целия пазар в малко фирми обикновено значи още по-интензивна конкуренция, и влагане на големи средства в развойна дейност. Учебникарски пример е безмилостната надпревара между Intel и AMD, или между големите фармацевтични фирми: иновацията спринтира, пазарът печели. В момента обаче, в който единият конкурент закрее, или пък двата се договорят зад завесата, имаме ефективен монопол, с всички гадни последствия. И най-лошото е, че толкова големи монополисти обикновено имат ресурсите да купуват чиновници, държавни регулаторни органи или дори направо правителства…

Има и друг, по-скрит, но може би също опасен елемент. Свободният софтуер вече е самоподдържащо се явление, технологичният му цикъл е затворен, и държи достатъчно пазар, за да е финансово стабилен. Свободният хардуер обаче е все още в зачатъчно състояние. Стратегии на комодитизиране на хардуера биха могли да се поучат от късогледството на Бил Гейтс и компания по времето, когато свободният софтуер се излюпваше, и да вземат мерки да смажат свободния хардуер в зародиш. А на определен етап той може да стане жизнено важен.

Важно е и дали купувачите ще запазят свободата на софтуера, който придобиват. Засега и двата се кълнат, че ще я запазят в пълна степен. Докога обаче?

На Sun бих вярвал, поне на този етап – наистина им е изгодно, и са доказали, че работят в тази посока. Проблемът при тях е, че под “свобода на софтуера” често имат предвид “получавате го безплатно, ама ние командваме как ще бъде писан”. Класически пример е управлението на проекта OpenOffice.org. Sun инвестират в него сума ти средства, но държат контрола му здраво, и това е отблъснало не един и двама талантливи разработчици. Смело мога да кажа, че ако бяха предали управлението на добре съставена фондация, и само упражняваха влияние, проектът щеше да върви доста по-добре.

Nokia са по-мътни тук, а свободата на Qt е не по-малко важна от тази на MySQL – върху нея е съграден десктопът KDE, който май и към момента е най-разпространеният (дори след като вече от години почти всички големи дистрибуции слагат GNOME като водещ). Независимостта на KDE, включително влиянието му върху Qt, са скрепени със споразумения между Trolltech и KDE e.V (юридическото лице зад проекта). Тези споразумения дават доста сигурност, че Qt ще може да бъде използвана в KDE (и другаде) свободно и занапред. Не е невъзможно обаче да бъдат заобиколени някак… Засега от Nokia твърдят, че при покупката са обещали всички споразумения между Trolltech и KDE e.V да се спазват. Да видим.

Мисля си, че не е и нужно да се спазят тези споразумения завинаги. GUI-то като парадигма за интерфейс вече започва да опира в ограниченията си. За много цели е най-добрата възможна, и не зная дали изобщо някога ще бъде създадена по-добра. Но за много вече има по-подходящи възможни, и предполагам, че в един момент ще се тръгне към тях.

И тогава да имаме свободна Qt ще е толкова важно, колкото сега е важно да имаме свободен текстов интерфейс – да, ще се използва, но няма да е достатъчно. Ще е добре да имаме, като свободен софтуер, интерфейс от следващата парадигма. Който ще трябва да създадем сега…

Мамка му, как ми се иска да имах малко повече време, и за това!

Преди доста време бях посетил “Мост компютърс”. Бях решил покрай този случай повече да не пазарувам оттам, но точно преди Нова година направих изключение. Комбинация от промоция, приятелски хвалби и отчаяно нямане на време ме притиснаха, и набързо си купих от тях лаптоп. Цената беше прилична, гаранцията – дълга, компонентите – съвместими с Линукс. 🙂 Изобщо, вършеше ми работа.

Като добавка към него вървяха в подарък мишка и чанта. За момент се почудих трябват ли ми, след това си казах – дават ли ти, взимай. Бъди поне веднъж мръсен авантаджия. 🙂

Две седмици след купуването мишката започна да ми създава проблеми. Забиваше често, и се налагаше да я изключа и включа от куплунга; след няколко такива операции изобщо преставаше да работи. Един ден, малко поизнервен, звъннах до сервиза им:

– Извинете, обаждам се във връзка с една покупка. (Описах нещата.) Подлежат ли на ремонт тези мишки?

– Ами… Заповядайте, ще видим какво можем да направим.

Ден по-късно повторих точно същото описание на момичето, което приемаше в сервиза рекламираната техника. Тя се замисли:

– Хм. След като мишките са подарък, би трябвало да са без гаранция.

– Добре, това го разбирам. Защо обаче ми казаха да дойда? Бия път през целия град, за толкова изгубено време щях просто да си купя нова.

– Ммм… Не зная кой ви е казал. Един момент, да проверя какво мога да направя. – Тя бързо набра пет-шест телефона, да търси различни шефове. Никой обаче не се оказа достъпен.

– Хммм… Извинете, без одобрението на ръководител ми е трудно да ви помогна. Просто стоката се води без гаранция, и…

– Окей. – Вдигнах рамене. В края на краищата, напълно прави бяха – подаръците по цял свят обикновено са без гаранция, и го знам. Докато мятах на рамо чантата обаче, тя се обърна към коридорчето на техниците и махна някому:

– Можем ли да помогнем на човека? Има проблем с една мишка. Извънгаранционна, ама все пак…

– Ей сега. – Оттам излезе младо момче, може би още ученик. Или може би остриганата глава и слабичката фигура създаваха такова впечатление. – Извинете, какъв точно е проблемът?… Хмм. Не ми хрумва какво може да е… Впрочем, дайте я. Една подобна мишка преди няколко дни имаше ядове, оказаха се лоши спойки. Ще ги препоя на тази, може да се окаже, че са те.

– Мислите ли, че има смисъл да ви създавам работа? – Стана ми съвестно. Поне да беше ясно, че проблемът е този.

– Не ме мързи. – Той пое мишката и тръгна по коридора навътре.

– Кога да дойда да я взема?

– Ей сега ще я направя, изчакайте само пет минутки…

След няколко минути донесе мишката обратно. Трябваше да се вгледам внимателно, за да забележа къде точно я е отварял. Неволно се усмихнах. Хора, които си изпипват работата с мерак, не са много чести.

– Благодаря ви много.

– Още не е ясно има ли защо. – Той също се усмихна. – Пробвайте я. Спойките наистина не бяха добри. Ако е бил в тях проблемът, ще е решен, направих ги както трябва.

Мигах на парцали. От срам, че нямам с какво да се отблагодаря на момчето. Хич нищо да не е успял да оправи, пак си е дал труда. Честно е да получи нещо в замяна. Пари не вървеше да му давам пред другите, да тичам да му купувам бонбони или друго нямах време… Благодарих отново, и си тръгнах сконфузен. Надявам се някой ден животът да ни срещне отново, и да мога да му помогна според силите си.

Мисля си – не зная дали атмосферата там се е променила, или пък в сервиза е различна от тази в дилърския отдел. Или може би просто има хора, които духът на неуслужливост и безполезност не успява да ги просмуче толкова лесно… Каквото и да е, видях този ден едни по-различни хора. Струва си да знае човек, че има и такива.

… Оттогава минаха две седмици, и мишката не ми е отказала нито веднъж. Пиша този запис с нейна помощ. И си мисля – който е разказал лошото, е честно да разкаже и доброто.

Give credit where credit is due, казват хакерите. Прави са.

“Милиони хора страстно желаят безсмъртие, обаче не знаят какво да правят в дъждовния неделен ден…“ – Ертц

Тази мисъл стигна до мен през познати, а до тях – през блога на Енея. И ми се стори възхитителна. Благодаря, Енея!

… Много хора знаят какво да правят в дъждовния неделен ден. (Някои не могат да си вдигнат главата от правене.) Въпросът обаче е доколко правенето им е правене. На нещо, нужно и на някой друг освен тях. А всъщност, истински и на тях.

Кои неща от тези, които правим в дъждовния неделен ден, са важни, и кои не?

Важно ли е например да се измие подът в къщи, извън стандартното едноседмично миене?

Важно ли е да звъннем просто ей така на някого, когото не сме виждали отдавна, и да му кажем: “Здрасти, как си? Я горе главата, светът е чудесен! Дори когато е дъждовен…”?

Важно ли е да вземем поредното ниво на < любимата ви игра>? Или дори най-мързеливо да се наспим след изцеждаща седмица?

Да опечем един кейк, колкото хубав умеем? Да напишем поредния разказ, който най-вероятно ще си четем само ние и шепичка приятели? Да седнем на прозореца, и да пускаме малко сапунени мехури? Да си препрочетем “Пипи Дългото чорапче” или “Малкият принц”?

Да напишем в блога си запис като този?

Всъщност, кой решава кое е важно, и кое не? Ние? А по какво го решаваме – по защо е важно, или по как го чувстваме? Рациото или емоцията? Или и двете, или пък нещо трето?

Въпроси, въпроси, въпроси… И успеем ли да им отговорим, колкото и както умеем, идва ред отново на първия. Но вече в нова светлина.

Имаме ли какво да правим в дъждовния неделен следобед?

Научих наскоро, че Чък Норис бил съдел разпространителите на весели лафове за него. Реакцията ми беше: “Това е партенка. Чък Норис само поглежда строго лафовете, и те сами се изваждат от разпространение. По-скоро съди разпространителите за разгласяване на личния му живот. Като знак на симпатия – иначе щеше да погледне строго и тях…”

Сериозно, тъжно е, когато някой е чак толкова лишен от чувство за хумор.

– Каква ни е толкова ползата от Евросъюза? – сподели днес един познат. – Поредната империя, към която ни присъединяват. Първо Византийската, после Османската, след това Руската. На тях им видяхме сметката – и на Европейската ще я видим…

Чувал съм тоя рефрен неведнъж. Този път обаче ме впечатли безразличието, с което каза “Руската”. С точно същия констативен тон, както и “Византийската” или “Османската”. Неведнъж съм си мислел, че всъщност Съветският съюз и целият соцлагер всъщност бяха продължение на Руската империя, под идеологическа външност. Но не бях виждал досега някой, който да го приема като обикновен, безспорен факт. СССР реално беше Русия плюс присъединени територии. А останалите страни от “соцлагера” бяхме реално колонии.

Няма белег, който да определя едни взаимоотношения като колониални, и да не важи за отношението на СССР към соц-страните. (Като изключим може би формалната държавност и подчиненост. Колко беше реалната обаче знаем всички – при дори не твърде големи вътрешноикономически реформи в тях СССР възстановяваше нещата с танкове. Повечето скорошни империи са имали по-голяма толерантност към колониите си.) Чувал съм аргументи, че СССР строял инфраструктура и промишленост у нас, че обучавал кадри и какво ли не още – че коя империя не го е правела? Че нямал агенти у нас – хайде холан, съвсем още скачаме по дърветата… Да, дребни разлики с тази или онази империя има, но не по-големи, отколкото между кои да е две империи. Така че за мен “народната демокрация” у нас е, и ще си остане руски колониален режим.

Интересен е другият момент. Присъединяване към империя ли е присъединяването ни към ЕС? В много голяма степен, да. Ако ще живеем на този свят, ЕС е заформяща се в момента империя. Ако САЩ са съвременният Рим (аналогиите са страшно много), ЕС се очертава да бъде Византия на близкото бъдеще. Така че – да, присъединяваме се към империя.

Тънкият момент е, че ни присъединяват не като колония, както беше със СССР. Да, ролята ни определено е подчинена за момента на тази на по-старите и силни европейски държави. (И слава богу. Че иначе както умеем да си избираме управници, щяхме скоро да останем 7 и половина хиляди…) Но с времето вероятно ще стане достатъчно равностойна, особено ако се научим да мислим, преди да гласуваме. Ще сме в позиция в ЕС, много по-близка до тази примерно на американски щат в САЩ, отколкото на колония на империя. Така че според мен е напредък.

Да, ЕС определено си има купища кирливи ризи, гадни моменти и невероятни тъпни. Корупцията там не е много по-малка от тази у нас (може би само с порядък-два), разпоредбите, които ограничават правата и свободите на хората са повече от звездите на небето, и още списък, сигурно по-дебел от Библията. Да, въобще не е меко легло с розов балдахин. Да, би могло дори да се спори дали е по-добре да сме в него, или извън него. Но поне ще сме в него в ролята не на колония, а на партньор, равностоен колкото се е показал.

В по-предишния запис писах, че заслужават каквото и да било тези, които са готови да се борят за него. Понякога обаче готовността не е достатъчна, трябват и малко знания. Да, трудът да ги откриеш е важна и ценна част от готовността да се бориш. (Точно както трудът да откриеш достоен политик, или да убедиш достоен човек да се кандидатира на избори, е важна и ценна част от готовността да си избереш управници, които няма да те дерат до кост.) Но е по-добре, когато можеш да намериш нужната ти информация лесно, поднесена в удобен за използване вид. И тези, които са се погрижили да я съставят и популяризират, заслужават добра дума, известност и благодарност.

Сред тях са Даниела и Михаил. Първото, което забелязах в техния блог, беше един чудесен запис на тема правата на купувача да предявява рекламации. Съвсем сериозно обмислям идеята да си го запиша в някой текстов файл за полезни юридически неща, или дори да си го разпечатам и сложа в портмонето. Благодаря ти, Михаиле – страхотен си! 🙂

А може би най-много ми хареса първото и най-основно правило – Вие имате толкова права, колкото можете да защитавате!… А много често единственото, което е нужно, за да защитите правата си, е да се борите, без страх и колебание, докато не спечелите.

Време е да се научим да правим каквото трябва, ако ще да става каквото ще. И тази чудесна статия е една крачка по пътя.