Grigor Gatchev - A Weblog

Днес случайно минах през подлеза на ЦУМ, покрай църквичката “Света Петка Самарджийска”. Когато се загледах, ми направи впечатление, че нещо липсва. А именно – паметната плоча за Левски, която дълго време бе поставена на стената й… Едно звънване по телефона изясни нещата – свалена е по решение на БПЦ.

Първата ми реакция беше – как посмяха?! След това обаче разбрах, че е станало каквото трябва, и че всичко си е дошло на мястото.

Както и всеки реален човек, Левски не е бил съвършеният идеал, за който го смятат много българи. Но е факт, че е бил твърде близо до него. Всичко, което сме чували за честността, чистотата и отдадеността му на свободата на народа, е истина. Малко народи имат дори един такъв в историята си. Вазовите думи “Селяните прости светец го зовяха” казват всичко – Левски е провъзгласен за светец от самия народ, още приживе. От тези, за спасението на които се е борил. За разлика от всичките ни други светци, канонизирани от събори на владици и митрополити след смъртта им, защото са се борили за спасението на собствената си душа… Няма сравнение, нали?

А кои са съвременните ни църковни ръководители? С много малки изключения (които също не са много по-добри), са хора, с които бих се гнусил да разговарям. Почти всичките – бивши служители на Държавна сигурност, редовно писали доноси до нея. Изпълнявали безпрекословно нарежданията й. Водили след десети ноември пунически войни за свещоливници и други приходни местенца, а зарязвали църкви и манастири да се рушат (докато междувременно се возят в скъпи лимузини). Най-вероятно не са много хората в паствата им, които да не са по-достойни от тях.

(И още една подробност. На 18 януари, от 11 часа, в ротондата “Свети Георги” трябваше да се състои панахида в памет на Анна Политковская. На 16 обаче свещеникът от ротондата се отказал, тъй като от “службите” му били забранили. Когато Пламен Пенчев от Обществения съвет на асоциацията за свободно слово “Анна Политковская” го попитал не е ли независима БПЦ, свещеникът (по негови думи) отговорил: “Независима е, но като наредят от службите…”

Панахидата е преместена в параклиса до Паметника на репресираните при НДК, по същото време. Въпросният свещеник обаче чий служител е, по дяволите – на духа, или на “службите”? Че то по-добре тогава аз да ида да правят примерно опело на мои роднини направо във въпросните “служби”. Или да ми кръщават детето. Поне да се знае официално що за лице е вършило церемонията…

А после калимявките плачат защо хората били атеисти, и си загубили вярата. Колко чудно защо, а? Все едно слушам Симеон ненаситника да плаче защо хората били станали републиканци, и изоставили монархизма…)

Заслужава ли църква, управлявана от тези хора, да се кичи с Апостола? Бива ли паметта му да търпи подобно петно? Според мен – не. Колкото и да напредва медицината, не вярвам да доживея деня, когато БПЦ ще се очисти до степен да заслужава името й да се споменава в някаква връзка с това на Левски. Нямат право да цапат паметта му. Ако решат да върнат обратно паметната му плоча, аз ще съм против. Не са заслужили с нищо честта да я носят.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.

(П. Р. Славейков – “Не сме народ, а мърша”)

В Щатите в момента текат предварителните вътрепартийни избори за кандидат за президент. И сред демократи, и сред републиканци картинката е интересна – кандидати какви ли не. Един обаче ми направи впечатление.

Гледах запис на една агитационна реч на Барак Обама. Демократ. Черен (е, наполовина – майка му е бяла). На 45 години – тоест, сукалче по критериите на стола, към който се стреми. Още първият му мандат като сенатор не е изтекъл.

И… явление. Сенатор е от Илинойс – един от най-белите щати. И го спечели с може би най-високия процент, печелен в историята на щата – над 70%, по мои спомени. За сегашните предварителни избори всички го брояха далеч зад Хилари Клинтън, а той ги взе съкрушително в Айова, и г-жа Амбиция трябваше да се разреве от екрана, за да спечели с минимална преднина Ню Хемпшир. За нула време се превърна от also-ran в абсолютно реален противник на Клинтъновата предизборна машина.

Нещо повече. Коментаторите са единодушни – ако демократите изберат за кандидат Хилъри, шансовете й да стане президент не са големи, но ако изберат Обама, са взели изборите. Поддръжката му сред независимите и колебаещите се е смазваща. Нещо повече – ако се беше явил на предварителни избори като републиканец, щеше да е третият по поддръжка сред техните кандидати… Феноменално харизматичен е.

Нормално е, когато такъв човек изникне на сцената, да внимавам в картинката. Добре е да си подготвен за бъдещето. От Хилъри знам какво да очаквам – още Клинтън, със залитания по симулиране на дейност вместо по орален секс. От Обама не знам – от нов шеф и ново прасе не се знае каква свиня ще излезе… Първите, може би грешни впечатления, са за решителен човек. И (може би защото ми се иска) с известен либертарен уклон, и желание да върне САЩ към моралното вместо към бруталното лидерство. Но не това ме накара да пиша сега за него.

Обама се различава от църковните евангелизатори по две неща – че събира много по-големи тълпи, и че проповядва увереност в себе си, а не в Бога. И май първото се дължи на второто. Девизът и рефренът му е: “Ние можем!”. И с това запалва и грабва хората (по-свестните от тях дори в по-висок процент от средното). Това е, на което той съгради подкрепата към себе си – показа на хората, че могат, че си струва да се борят, че има надежда. Как да не го подкрепиш? (Особено на фона на Буш…) Не знам ще успее ли да пребори Хилари Клинтън, и дали ще е по-добрият президент. Но определено е напипал верния начин да събира привърженици.

Всъщност, открай време американците са се кланяли на принципа “Ние можем”. Били са твърдо убедени, че невъзможни за тях неща няма. И както обикновено става, убедеността се е превръщала в истина – станаха най-силната икономически и военно държава на света, а още не е късно да станат отново и най-свободната… Същата убеденост съм забелязал да стои зад постигането на почти всички велики, или пък невероятни неща през последните над сто години. Съветската космическа програма, съвземането на Германия след Втората световна, извоюването на независимостта на Индия…

Ако американците са единият полюс, на другия сме ние, българите. Вечните убедени, че нищо не можем, за нищо не ставаме, и нищо не умеем. Плюти затова от всеки по-буден ум и остър език у нас, и неизлекували се. Свикнали да приучват на безпомощност и чувство за малоценност децата си още от най-малки, и околните до гроба. Поклонници на принципа “в къщи пророци и мъдреци няма, у наше село по-свестни от другите няма, от българин нищо не става”. Принесли в жертва на идиотизма, тъпотията и лайнодушието си всички свои национални герои, без изключение – борци за свобода, поети, музиканти, инженери…

Понякога си мисля – няма ли да сторим благодеяние на света, ако се затрием като нация?… Но после отчаянието ми минава, и се вземам в ръце. Толкова просто е – да се научим, че и ние можем. Че трябва да се окуражаваме и подкрепяме, а не препъваме и загробваме. Друг начин да живеем добре просто няма.

Въпросът е как да го постигнем на практика. Как да преминем от пожелания към действия.

Да, голям процент българи – може би огромният – никога няма да разберат. Отказал съм се да ми пука за тях. Добитъците са си добитъци. Не дължа на тях нищо – дължа добър живот на децата си. Не мога да оправя цяла България. И не бива. Добитъците трябва да живеят в обор, а не в къща наравно с хората – само тогава хората ще ценят и уважават това, че са хора, и ще се трудят и грижат да останат такива.

Но и знам, че моят свят, моята България не се състои от всички българи. Състои се от тези няколкостотин до няколко хиляди, които познавам, с които общувам и взаимодействам. Толкова хора може би мога да науча да бъдат можещи и уверени в себе си, коректни към околните и свестни. Или поне да науча тези от тях, които има как да бъдат научени – а останалите да зарежа да си стоят в обора, и да търся за приятели и познати хора, които искат да излязат от него. Да могат и знаят, да са готови да се трудят и борят, за да имат надежда.

Мисля си – какво ли ще стане, ако тези, които искаме да бъдем хора, а не добитъци, да вярваме, че можем, и да се борим за целите си, си подадем ръце? Ако всеки от нас се заеме да помага на тези, които искат да могат / работят / се борят? Дали няма да си съградим, макар и не лесно и бързо, къща като за хора? Може да е сред голям и смърдящ обор, но по-добре такава къща, отколкото оборът.

(Пък може и по-будните от добитъците да видят, че сме успели. И, къде обнадеждени, къде завидели, да се опитат да се присъединят към нас. А когато и те успеят, да ги последват пък следващите. И така къщата да расте, а оборът да намалява. И малко по малко да се учим да бъдем народ, а не мърша. Не с хокания и поучения, а с нагледен пример – аз, който се боря за своето, живея добре, а ти, който чакаш друг да ти уреди живота, гниеш и ще гниеш в обора…)

Всъщност, въпросът е само един, и съвсем простичък.

Можем ли ние?

Цитат от dir.bg (като оригинален източник е посочен technews.bg):

“Възможно е злонамерени лица да форматират твърдия диск на принтера през интернет, твърди американски експерт по сигурност, който е публикувал метода в портала Ha.ckers.org.”

Мамка му, какви велики американски експерти имало. Веднага ще отида да погледна метода.

(Мислех си, че за момента почти няма принтери с твърд диск. Ама очевидно не съм прав.)

> tuka e otvrat s taq politkorektnost, chovek, no moj da se disha…
grigor> чак пък отврат… какво толкова, да не са те издискриминирали?
> ne men, edin kolega… osvobodiha go vmesto drugi dvama, po-nekadyrni
> nali sakrashtenie vav firmata
> shtoto ediniat gay, a drugata jena
> pyrvia pak stava za neshto, ako da e myrzel za boi
> ama taia patka ne da programira, a da si pusne msvc-to ne moje… ama nali naznachena veche
grigor> и се боиш следващия път да не уволнят теб?
> to te sega mojeha, nali sаm v proben period, ama ne posmqha
> chuvdenec sas greencard, moga da gi sadia za diskriminacia.
grigor> да, и геят и жената също, пък колегата ти, който сигурно е и бял не може… много вицове слушаш.
> ne si prav… poznavame se otdavna, znaesh me, nesam toa tip
> tuk naistina e taka
> deto go uvolniha verno e bial, ama to cherni nema vav firmata
grigor> дискриминация при назначаване, а? 😉
> ne me bazikai, chovek, gadno mi e. tva e otvrat
> tuka normalni hora nema
> na ulicata prostacite she te napsuvat i nabiat poneve ne si WASP
> vav firmata se broi na topa na ustata ako si
> seriozno, tva e polovenieto… welcome to USA, the land of freedom…
grigor> сериозно ли ме убеждаваш, че ако не си жена, гей или негър, те дискриминират?
> na praktika da
> ako si, uvolniat li te, gi osyvdash za diskriminacia kato dobrutro
> hem pak si na rabota, hem firmata ti plashta mamata si jasa kolko obeshtetenie
> ako ne si, si out in the cold.
> teq det ne gi priznavat za diskriminirani nai gi diskriminirat
> politicheska korektnost
grigor> човече, успокой се
grigor> докато станеш официален американец, вече ще си на възраст, и ще ги съдиш за дискриминация на възрастни 😉
> ne mi e do maitap chovek 🙁
> men ne me zasqga ama e gadno
> tuka ima tochno edno diskriminirano malcinstvo – heteroseksualnite beli mave…

Не зная доколко събеседникът ми е прав, и доколко e просто под шока от разминаването на косъм с уволнение. Няма година откакто го назначиха, с добре платен, но много неизгоден като условия договор. Направо по чудо успя да си издейства зелена карта, и аз не знам точно как е станал номерът (и не искам да питам). Несигурността с гаранция го тормози здравата…

Но това не отменя въпроса дали не е прав. И, всъщност, дали не описва едно много по-често срещано явление – малцинства да си издействат привилегии, понеже били дискриминирани, и да ги използват, за да дискриминират мнозинството, или други малцинства.

Да, много често са наистина дискриминирани. Погледнете типичното отношение към ромите (дори ако са чисти и възпитани, и се държат културно). Или към гейовете, дори в не чак толкова нискокултурни среди… Да, имат право на нормално отношение. Но не това е начинът.

Всяко малцинство, което е успяло да се сдобие с привилегии, привлича боклуци като медът мухи. Лепват се за него, обявяват се за негови членове, и ненаситно започват да искат повече и повече привилегии, уж в името на горкото малцинство. По-глупавите си присвояват привилегиите, и карат така, докато останалите не кипнат и не ги изритат. Не те са страшните обаче.

Страшни са по-хитрите. Тези, които работят, за да създадат в малцинството усещането, че те са хем дискриминирани до безкрай, та им се полагат привилегии до безкрай, хем специални до безкрай, та трябва да са по-така и по-отгоре от другите. Класически пример – “висшата арийска раса”. Не е била малцинство в Германия, но тактиката винаги работи. Ваксинирани хора, групи или нации няма.

(Като видя примерно някой евреин, който е твърдо убеден, че “гоите” са създадени, за да са добитък на евреите, ми се повръща от погнуса. И имам приятели, също евреи, някои от тях дълбоко вярващи, които се чувстват като мен. Един от тях веднъж ми каза: “Да, специален народ сме. Длъжни сме да носим на останалите светлина, и добро, и стремеж към равенство. Това е, което ни прави народът на Бога. А тая отрепка върши точно обратното…” Такова самоусещане за специалност пък го одобрявам.)

Имам познат, който се води гей. (Стана “гей”, като не успя да пробие никъде другаде – по едно време преди това беше направо женкар.) Последният път, когато го видях, се опитваше да навие компанията си да ходят да омаскарят някакъв бар, понеже там гледали хомосексуалните накриво. Останалите го укротиха, че нямали време, защото искали да ходят на шоу в някаква дискотека, чието име не назоваха. Просто от любопитство ги попитах може ли и аз да дойда на шоуто. Повечето се изчервиха, оня ме изгледа и заяви, че няма да ми хареса, а друг от компанията, също приятел, ми обясни тихичко и смутено, че тя е само за хомосексуални, и няма да ме пуснат…

Тръгвайки си, си мислех, че мястото наистина няма да ми хареса, след като там има човек като оня ми познат. И че ако се водят по неговия акъл, гейовете най-вероятно ще се сблъскат с далеч повече дискриминация, отколкото сега. За щастие, твърде малко от тях се водят. Но в тази работа лъжица катран разваля бъчва мед, един такъв беладжия може да извади лошо име на стотици хиляди свестни. Същото е и с циганите – не чак толкова голям процент от тях се занимават с престъпност; тези, които не се занимават, не можеш и с бой да ги накараш да почнат, по-трудни са от българите в това. Но тези, които го правят, са оставили България с впечатлението, че всеки циганин е за пребиване на място.

Мисля си, че отчаяно ни трябва мъдростта да преценяваме хората срещу нас индивидуално. Всеки спада към малцинство, или по-точно към голям куп малцинства едновременно – към синеоките, към велосипедистите, към компютърно грамотните… Списъкът е безкраен. Почнем ли да дискриминираме малцинства, създаваме практика малцинства да бъдат нарочвани. Не е ясно в кой момент може да се обърне срещу нас.

И да се окажем поредните хетеросексуални бели мъже.

Излезе на 2 януари. А след прилагането му собствениците на MS Office 2003 откриха интересна негово “качество”, за което не бяха предупредени.

Въпросният пакет премахва възможността да бъдат четени и писани един куп по-стари файлови формати. Причината, съгласно обясненията от MS, е че тези формати “не са сигурни” и “създават възможност от използване на уязвимости в софтуера, напр. buffer overflow exloits. На клиентите горещо се препоръчва да изконвертират всичките си документи към формата… MS Open Office XML. И им се предлага безплатна утилка за целта.

Тези, които следят опитите на Microsoft да наложи този формат над утвърдения, истински открит и документиран Open Document Format, нямат нужда от обяснението по-долу. За тези, които не са ги следили:

Преди около година група фирми разработи стандарт за съхраняване на документи като файлове – Open Document Format. Той бе утвърден като формат от ISO и ECMA. Основното в него е, че той е изцяло отворен, просто и ясно дефиниран (без да е ограничен до прости неща), и всеки има правото да го поддържа в свои офис-пакети неограничено.

Играта на Microsoft обаче винаги е била на “заключване на клиента”, и част от това заключване е, че техният офис-пакет използва файлови формати, които не са публично документирани, и на теория други нямат право да ги използват. (Реално програми като OpenOffice.org и някои други ги използват, като са научили за тях колкото са могли чрез невъобразим труд по разгадаването на формата от записани файлове. Microsoft не смеят да ги съдят, за да не бъдат накарани да отворят форматите си съгласно антимонополните законодателства – но чрез количеството труд по разгадаването на формата ги затрудняват сериозно.) Утвърждаването на формат, открит за всички, е силен удар по “заключването на клиента”.

Стратегията на MS тук беше да разработят конкурентен формат – MS Open Office XML. След няколко месеца неуспешни опита да го налагат като “не съвсем отворен”, те дори се съгласиха да го отворят за използване от всеки. Проблемът обаче не свършва дотук. Форматът им използва много патенти на MS (за които те, естествено, не са обещавали, че ще ги отворят свободно), и изисква от подлежащата операционна система да прави неща, които прави само MS Windows (тоест, ако офис-пакет иска да го поддържа истински, трябва да работи върху Windows, и авторите му да плащат на MS за използване на техните патенти). Също така, описанието му превъзхожда като обем 7-8 пъти това на ODF, и по мнението на експертите, е написано с доста неясен и объркващ език и терминология. Накратко: направено е така, че реално да са в състояние да го приложат в офис-пакет единствено Microsoft. Като капак, няма поети гаранции, че последващите му версии ще са все така свободни за използване.

Към момента MS се бори агресивно да утвърди този свой формат като приет стандарт. Един от начините да го налага е като принуждава колкото се може повече потребители да преминават на него. Дори ако не искат – и въпросната “грижа за сигурността на потребителя” е част от тази кампания.

(Всеки програмист ще се изсмее на обяснението им за “несигурните документни формати” – експлойтите са елемент от обработващата програма, а не от документа. Например MS Excel 2000 често забива зловещо при опит за четене на поомазан .XLS файл (някъде buffer overflow скапва програмата), докато MS Excel 2003 / 2007 и OpenOffice.org Calc най-често не забиват. Тоест, MS тъпчат ни насила в гърлото новия си формат с лъжата, че това ще ни опази от грешките в некадърно написания им софтуер… извинявам се за острата приказка, ама е вярна.)

Реакцията, естествено, не беше от най-меките, и MS се принудиха бързо да осигурят начин новата им “мярка за сигурност” да бъде заобиколена. Админстраторите на корпоративни мрежи могат да я отменят чрез съответни Group Policy настройки. За останалите компютри отмяната става чрез ровене в Windows Registry, и процедурата е по силите на средно опитен компютърджия, но за неопитните потребители има риск да оплескат нещо.

По-късно бяха добавени и по-простички средства, с които вече и баба може да си оправи нещата без риск. (Всъщност поддръжката за старите формати не е махната като код, а само забранена чрез настройки – ако MS не бяха пуснали много бързо лесен начин да бъде обърната, щяха да го направят стотици други.) Случката обаче ме наведе на сериозни размисли.

Не е първата, при която MS взимат решения вместо потребителите си, без да се интересуват от мнението им. Писнало ми е след поредния ъпдейт на Outlook Express да махам чавката “забрани експорта на атачмънти” от настройките му при всички мои клиенти (стотици компютри). И този път решението е доста сериозно. Да кажем, че ако конкретният дребен потребител си изконвертира файловете, няма да има повече проблеми (не е така, но да допуснем). А когато MS решат да “пенсионират” и MS OOXML, по бизнес-корпоративни причини? Пак ще конвертираме като луди невъобразими количества стари документи (и може би няма да успеем да изконвертираме всичко)?

Лично аз съм благословен да не работя под Windows, и съответно да не ползвам MS Office. А на всички останали – и най-вече на клиентите си – горещо препоръчвам решение на проблема с поддръжката за старите ви файлове, което е завинаги. Нарича се OpenOffice.org. А е завинаги, защото е свободен софтуер. Пишат го хората, които го използват – докато някой използва тези или онези формати, в него ще има поддръжка за тях.

Наскоро под един стар запис се появи коментар, който здравата ме развесели. Не можах да се сдържа да не му отговоря.

За незнаещите руски – превод:

Владимер:

Привет на украинските събратя! Четох десетина минутки какво сте написали тука но почти нищо не разбрах, нищо, майтап беше да си помъча езика )))

Григор:

Наистина е майтап. Голям.

Тук е България, момко. Украйна е малко по на североизток… Нищо. Ще предам привета ти на украинските събратя. 🙂

Естествено, грешката нито е срамна, нито обидна. Напротив – в опита си да спамва (коментарът всъщност е спам, рекламиращ руски сайт за коли), момъкът е писал доста весело.

По принцип трия спама без право на обжалване. Този обаче ме развесели, и ми се прииска един път и аз да не съм дребнав. Рядко срещам коментари, които хем предизвикват откровен смях, хем смехът е добродушен вместо подигравателен. Затова и само махнах рекламирания сайт. Така и така надали ще е полезен на някого извън Русия, дори на украинските събратя. Но поне да не трупа Гугъл рейтинг. 🙂

Често научавам разни интересни и полезни неща месеци след като са се случили. Всеки път си казвам: “Мамка му, защо ли трябваше да го науча последен!” И всеки път установявам, че други хора още не са го научили, и някои няма да го научат никога – а други пък твърде късно, и на свой гръб.

Какво бихте направили, ако след стартирането на верния Интернет Експлорер на екрана ви се появи полугола мацка, която ви обещава да се покаже напълно съблечена, ако въведете правилно думата, изписана по труден за разчитане начин на картинка, показана под нея? И ако го направите, си спази обещанието – след което ви обещае нова поза, и покаже нова дума? Доста мъже биха го направили. Без дори да се запитат що за игра е това.

А играта е проста. Сигурно сте виждали подобни картинки, когато се опитвате да си регистрирате нов е-майл адрес, или да пуснете коментар в някои блогове или форуми, и още на куп места. Именно тя се нарича “captcha”. Откакто Yahoo въведе идеята преди 6 години, тя се оказа изключително ефективна срещу спамери, и стана страшно популярна. Ботовете на практика не могат да използват OCR с толкова добри качества, колкото е човешкото око.

Затова някои ботове използват друг вид разчитащ елемент – задклавиатурно устройство, известно под кодовото наименование “помощ, идиот на компютъра!”. При стартиране “мацката” се свързва със системи, които изискват такава проверка, и им подава заявка за е-майл адрес, пускане на пореден е-майл / коментар / запис (спам, естествено), и след като получи картинката за разчитане, я показва на наивника. Той я разчита, получава поощрение в стил Павлов за изпратения спам, и следващата задача…

(Ей, жените, не се подсмихвайте! Вас е още по-лесно да зариби човек, въпрос на обещания е. Хем и по-рядко си задавате въпроси като “откъде се взе тая готина игричка с дрешките и парфюмите”…)

Историята ми напомни случка от опита ми. Преди години работех в хай-тек фирма, в която един ден администраторите разпратиха до всички спешно предупреждение. Имало нов вирус, който още никакви програми не ловели. Повреждал работата на Windows с дълги файлови имена. Записвал се на диска като файл с еди-какво си име; ако го намерите, изтрийте го… Като гърмян заек, прегледах най-внимателно въпросния файл, не открих в него нищо вирусоподобно, и отказах да го изтрия. Съответно, администраторите ме изключиха от мрежата, за да не заразявам другите компютри, и се оплакаха от мен на началството. А на другия ден цялата фирма се извървя да си взима обратно въпросния файл от мен – бях останал единственият във фирмата, който го имаше.

(Ако някой не е разбрал – въпросният файл е библиотеката на Windows за работа с дълги файлови имена. Вирусът всъщност е самото съобщение за вирус; поврежда софтуера ви и се разпространява през дупки в защитата на задклавиатурното устройство. Казано простичко – използва социално инженерство, точно както случая с captcha-та.)

Трети пример беше румънският анти-манеле вирус. (“Манеле” се нарича румънската чалга.) Той претърсва диска за песни от най-популярните румънски изпълнители на чалга, и ги трие. Само след седмица по румънските форуми се предлагаха пари за копие от него, пишеха се благодарности от сърце до автора, предлагаха му се сериозни суми, за да добави още изпълнители, или защита срещу чистене от антивируси… Социалното инженерство отново беше влязло в ход, подсигурявайки широка база от защитници на вируса.

(Силно се изкушавам да впиша в този списък и Windows Vista. По-полезен е от анти-манеле вируса, но и вредата от него е повече – превръща и най-мощния компютър в “охлюв”; разликата в производителността често се измерва в сериозни суми. Примерът за него би включвал социално инженерство чрез издирване на подкупни и продажни правителствени служители…)

Стара истина е, че най-слабото звено в защитата на компютъра е операторът му. Едва напоследък обаче потенциалът на експлоатирането на това звено почва да се използва широко. И параноята се превръща от болест в професионално изискване не само за системните администратори, но и за обикновените компютърни потребители…

Уффф. Отплеснах се. Готин номер е това с мадамата и думите, нали? Поучителен…

Вчера беше Public Domain Day. Той се празнува всяка година на 1 януари, и отбелязва… преминаването под статут “обществено достояние” на творбите, чиито авторски права са изтекли.

Както ние в България установихме, това преминаване не е окончателно. Но от нас си зависи да се преборим да бъде. А също и с мераците да се заявява по руски тертип, че след изтичането на авторските права те преминават не в обществено достояние, а в “държавно” достояние. (Апропо, няма ли начин да получим отнякъде официално юридическо становище по тоя въпрос? Спомням си, че беше използван срещу Виктор Кирилов като досплашване, за да махне текстовете за слепи от bezmonitor.com. Време е да се погрижим това да не се повтаря.)

Като цяло по отношение на авторските права светът се дели на 2 зони. В едната, по-голямата, са страните, в които авторските права важат до 50 години след смъртта на автора. В другата, която е горе-долу наполовина на първата (и в която е и България) авторските права важат до 70 години след смъртта на автора. И в двете правата изтичат официално на 1 януари от следващата година след изтичането на въпросния период.

По данни на блога copyrightwatch.ca, вчера изтекоха правата на следните по-известни автори (списъкът е копиран пряко оттам – надявам се да не съм нарушил правата им 😉 ):

В страните от група 1 (50 години от смъртта на автора):

American novelist Anne Parrish; British novelist Dorothy Richardson; Mexican artist Miguel Covarrubias; Romanian poet George Bacovia; Canadian-American geologist Reginald Aldworth Daly; American journalist, novelist, dramatist and poet Kenneth Lewis Roberts; Australian children’s author Gladys Lister; American landscape architect Frederick Law Olmsted, Jr.; Irish-British mystery author Freeman Wills Crofts; American architect Julia Morgan; Swiss-Canadian geologist Carl Faessler; Canadian historian John Bartlet Brebner; Swiss artist Adolf Dietrich; American Prohibition agent Eliot Ness; Romanian-born sculptor Constantin Brancusi; American novelist and poet Christopher Morley; Italian author Giuseppe Tomasi di Lampedusa; English theologian, priest, and crime writer Msgr Ronald Arbuthnott Knox; American geologist William H. Twenhofel; British lawyer and self-styled explorer Sir Randle F.W. Holme; Chilean poet Gabriela Mistral; British physician and medical historian John Joyce Keevil; American ethnomusicologist Frances Densmore; author and Esperantist James Denson Sayers; British biophysicist Rosalind Franklin; American artist Adaline Kent; British detective novelist Dorothy L. Sayers (aka “Mrs Fleming”); American author Peter B. Kyne; American Western novelist Eugene Cunningham; Ukrainian-born writer Mark Aleksandrovich Aldanov; Anglo-Irish fantasy writer Lord Dunsany; Greek novelist Nikos Kazantzakis (“Zorba the Greek”, “Last Temptation of Christ”); Irish artist Jack Butler Yeats; American explorer and aviator Richard Evelyn Byrd; American collector of Native American antiquities George Gustav Heye; British-born philatelist Bertram William Henry Poole; British architect and urban planner Sir (Leslie) Patrick Abercrombie; British journalist and author Helen Pearl Adam; Irish physician and poet Oliver St John Gogarty; Canadian geologist Joseph Burr Tyrrell; Danish artist Kay Nielsen; American journalist Burton Rascoe; Italian poet and novelist Umberto Poli (“Umberto Saba”); German film director Max Ophüls; Canadian Parliamentarian Martha Louise Black; American astronomer Mary Proctor; Finnish composer Jean Sibelius; Hungarian-American mathematician John Von Neumann; Austrian-born anthropologist Felix Bryk; English writer and poet Rose Fyleman; Austrian-American composer Erich Wolfgang Korngold; Austrian-American psychiatrist Wilhelm Reich; British “boys stories” novelist Frederick Sadleir Brereton; American political scientist and philosopher Arthur F Bentley; Australian archaeologist and historian Gordon Childe; Canadian political scientist and historian William Bennett Munro; German physicist Johannes Stark; American pulp sci-fi author Ray Cummings; American writer Edward Alexander Powell; German chemist Heinrich Wieland; British novelist and suffragette Rachel Ferguson; British classical scholar Cyril Bailey; Sultan Mahommed Shah, Aga Khan III; Canadian-born British author and artist Wyndham Lewis; Anglo-Indian historian H.G. Rawlinson; British musicologist Edward Dent; German novelist Alfred Döblin; Mexican artist Diego Rivera; British theologian Bishop Alfred Walter Frank Blunt; Anglo-South African professor and biographer John Peter Richard Wallis; British essayist and critic John Middleton Murry; British novelist and poet Malcolm Lowry; American physicist and chemist Irving Langmuir; “Campfire Girls” author Hildegard G. Frey; American author Laura Ingalls Wilder (“Little House on the Prairie”); English crime novelist Richard Goyne (aka “John Courage”); American novelist Stanley Vestal; British literary scholar Frederick Samuel Boas; Irish-Canadian military chaplain and archbishop Robert John Renison; Canadian boat designer and author William Albert Hickman; Polish-American novelist and dramatist Sholom Asch; American agronomist Richard Laban Adams; American artist Adam Emory Albright; American social worker and educator Edith Abbott; American athlete and author James Brendan Connolly; Austrian-American anthropologist Robert Harry Lowie; Norwegian geophysicist Harald Ulrik Sverdrup; American professor of Romance languages William Albert Nitze; British novelist Joyce Cary; Danish Arctic explorer Peter Freuchen; American astronomer Henry Norris Russell; American arts-and-crafts architect Bernard Maybeck; British statistician and economist Sir Arthur Lyon Bowley; Hungarian artist Béla Apáti Abkarovics; Belgian architect and designer Henri Van De Velde; American Senator Joseph McCarthy; American mystery author Georgianna Randolph Craig (aka “Craig Rice”); и още много други.

В страните от втората група (70 години от смъртта на автора):

British writer and parliamentarian Walter Runciman; Canadian poet Michael Whelan; Russian novelist, playwright, and essayist Yevgeny Zamiatin; American orientalist Abraham Valentine Williams Jackson; British statesman and Nobel laureate Sir Austen Chamberlain; British politician Philip Snowden; American politician Newton D. Baker; Canadian librarian George Herbert Locke; British engineer and submarine cable developer Sir Charles Bright; New Zealand-born chemists and physicist Ernest Rutherford; American author and editor George Horace Lorimer; British artist and author Dion Clayton Calthrop; British Marxist writer and poet Christopher St John Sprigg (aka “Christopher Caudwell”); American author Ellis Parker Butler (“Pigs is Pigs”); American entomologist Vernon Lyman Kellogg; British banker and zoologist Lionel Walter de Rothschild; American essayist Rowland Gibson Hazard; American historian Charles Homer Haskins; American plant pathologist Jacob J. Taubenhaus; American entomologist William Morton Wheeler; British Prime Minister Ramsay MacDonald; British novelist Algernon Gissing; Canadian poet Beatrice Redpath; Czech statesman and founding President of Czechoslovakia Tomáš Masaryk; American novelist Lucy Fitch Perkins (the “Twins” series); American theologian Melancthon Williams Jacobus Jr.; American composer George Gershwin; British chemist Henry Edward Armstrong; French novelist Marguerite Audoux; British-born Canadian novelist and naturalist Julia Henshaw; German indologist Hermann Jacobi; German politician and military strategist Erich Ludendorff; British novelist Joseph Hocking; American poet Anna Hempstead Branch; British composer and letter-writer Algernon Bennet Langton Ashton; Bengali scientist and author Jagadis Chandra Bose; Scottish social welfare advocate and author Elizabeth Sanderson Haldane; American historian J. Franklin Jameson; Canadian poet and historian Rev. Arthur Wentworth Hamilton Eaton; American clergyman and Communist William Montgomery Brown; American geologist Thomas Nelson Dale; Belgian-British zoologist George Albert Boulenger; French author Jean de Brunhoff (“Babar”); British writer and second wife and biographer of Thomas Hardy, Florence Emily Dugdale; American politician James Norris Gillett; American novelist Florence Morse Kingsley; Irish politician and author Sir Dunbar Plunket Barton; British aviator and adventurer Baden Baden-Powell; British-born sculptor Rayner Hoff; British writer and editor Edward Garnett; American author and Mark Twain biographer Albert Bigelow Paine; American fantasy and science fiction writer H.P. Lovecraft; British poet and playwright John Drinkwater; American sculptor Henry Clews; hunter and adventurer Henry Anderson Bryden; American industrialist and philanthropist Andrew Mellon; American journalist and essayist Paul Elmer More; American conservationist and eugenicist Madison Grant; American author Frank H. Spearman; American writer and journalist Norman Hapgood; English jurist and legal historial Sir Frederick Pollock; Italian inventor Guglielmo Marconi; American architect and botanist George Russell Shaw; British archaeologist Percy Gardner; Canadian journalist and parliamentarian Rodolphe Lemieux; British philosopher Ferdinand Canning Scott Schiller; Canadian Prime Minister Sir Robert Laird Borden; American playwright William Hooker Gillette; American statesman and Nobel laureate Elihu Root; Aviator Amelia Earhart (or did she?); American engineer Lewis Muhlenberg Haupt; British writer Mary Frances Butts; American politician and author Rear Admiral Richmond Pearson Hobson; Maltese journalist and political figure Sir Augustus Bartolo; American ethnologist John Napoleon Brinton Hewitt; British clergyman and missionary Bishop Henry Hanlon; Irish writer and publisher Edmund Downey; Dutch physician and gynaecologist Theodoor Hendrik van de Velde; Scottish novelist and dramatist J.M. Barrie (“Peter Pan”); British veterinarian Orlando Charnock Bradley; British dramatist Idwal Jones; American inventor Frederick Eugene Ives; American historian and anthropologist Henry Sale Halbert; French composer Maurice Ravel; Boer War veteran Robert Valentine Dolbey; Canadian clergyman and novelist Charles William Gordon (aka “Ralph Connor”); American conservationist and poet William Temple Hornaday; British educator and musicologist Sir William Henry Hadow; French philosopher and historian Élie Halévy; British writer Thomas H Gladstone; British brigadier-general Herbert Augustus Iggulden; American industrialist and philanthropist John Davison Rockefeller; Uruguayan poet and dramatist Horacio Quiroga; British lichenologist Annie Lorrain Smith; American politician Milford W Howard; American politician and statesman Frank B. Kellogg; American journalist and author Don Marquis (“Archy and Mehitabel”); Austrian psychologist Alfred Adler; American novelist Edith Wharton; и още много други.

Между изброените в copyrightwatch.ca няма българи. На първо сещане ми хрумват:

– Мара Белчева (поетеса)
– Анастас Иширков (географ и етнограф)
– Йордан Йовков (писател)
– Антон Страшимиров (писател)
– Любомир Милетич (историк и езиковед)
– Иван Урумов (ботаник)
– Димитър Подвързачов (поет, фейлетонист и преводач)

Викторе, с чиста съвест можеш вече да сложиш произведенията на Йовков. А ние – да ги четем и разпространяваме спокойно. И той, и останалите в списъка са заслужили да бъдат знаени и помнени.

Докато пиша, навън вали сняг. Гъст и красив – може би първият истински красив сняг в София тази зима.

Преди малко вървях през него. Пелената не е особено гъста, но трупа осезаемо. Надали има и двайсетина минути откакто по малката уличка е вървял случаен минувач, а следите му вече едвам си личат. Всичко е завито с бяла приказна пелена, украсила къщи и дървета с искрящата си чистота, и скрила чернотата и мръсотията.

Да, утре безброй коли ще пъплят по непочистените от снега, както обикновено, улици – и някои пъпленето няма да ги спаси, ще пострадат. (Дано няма поне жертви.) Ще има ругатни и проклетии, задръствания и нерви. Ще има затрупани пътища, скъсани жици (не знам защо винаги има, дори при най-лекия снежец). Много възрастни хора ще проклинат снега, и зимата, и времето изобщо. А когато снегът се стопи, мръсотията и калта, и разбитите улици отново ще се покажат…

Но децата ще играят щастливо, и ще се радват на бялата красота. И някои измежду възрастните, докато потропват със замръзнали крака по спирките, може би ще забележат колко е хубаво така, и за миг ще забравят студа между сградите, и този между хората, и дори този вътре в тях. Може би даже някои от тези, които си спомнят с умиление времето преди много години, ще се сетят – снегът тогава не е бил по-различен, различни са били те. Забравили са умението да бъдат деца, и да попиват красотата с широко отворени сетива.

Все още не можем да отменим снега – за щастие. Защото когато се научим, сигурно ще почнем да го спираме, пращаме някъде другаде и т.н. И с това незабелязано ще изгубим красотата, която природата отчаяно се опитва да сложи пред очите ни, докато още не сме й вързали ръцете. Докато не сме се превърнали докрай в колелца от Машината, специализирани за въртене в само едната посока, и негодни за нищо друго – и горди с това. Възнаградени с жизнен стандарт, луксове, похвали от шефовете и удобни, стерилни жилища, взаимоотношения и умове. И продали срещу тях чувството си за красота, двояката връзка с природата, очарователното взаимно нагаждане на нея към себе си и себе си към нея, винаги несъвършено, и затова винаги отварящо нови и нови хоризонти, измерения на нещата и причини да се радваме.

И да сме живи. Защото животът на човек се измерва не с интервала от раждането до смъртта му, а с времето, през което е бил щастлив – истински, като пиянство, до загуба на рационалност и пресметливост. Времето, през което е творял красота, или попивал красота. Времето, през което е мечтал, а не това, през което е пресмятал – защото сме богове когато мечтаем, а докато пресмятаме сме просяци. Не докато сме лъскали рапорта си за повече точки пред началството, или докато сме кроили план как да прецакаме конкурента за повишение. Не и дори докато сме се натрясквали на купон, или подбирали нова кола (ама такава, че да ни завиди съседът), или висели пред телевизора над салатка и ракийка, или пляскали карти в неизброимо коя партия белот с все същите съиграчи. А докато сме сковавали самоделна пейка пред блока под учудените погледи на съседите. Или докато сме монтирали боядисан в черно варел на покрива, да си топлим на слънцето вода лете, или пък сме си драскали нужни на още някого програмки, които да му дадем свободно, или сме редактирали някое уики, или… Времето, когато сме творили каквото ни е по душа. В момент, когато ни е по душа да творим.

Да, много хора вече сме се гмурнали в тъмния тунел на годините. И най-красивият и пухкав сняг ни навежда единствено на мисълта за почистването му, и колко ни мързи и нямаме време. Но хванем ли греблото, без да проверяваме по списъка наш ред ли е да чистим пред блока днес, внезапно става неусетно и незабележимо чудо – започваме да живеем. Дори с отрицанието си снегът е успял да ни измъкне от съществуването, и да ни върне към живота. Открил е у нас искрицата, желанието да помогнеш, без да правиш сметки – и ни е възнаградил за нея.

Пък докато го изгребваме, може би дори ще забележим красотата му, подсетени от веселбата на децата наоколо. И тихичко, да не ни чуят “нормалните” наоколо, ще благодарим, че е завалял.

Писах преди време за делото, което Европейската комисия води срещу Майкрософт. Което успя да спечели – и след това да превърне победата си в загуба. Да договори с Майкрософт условия, по-лоши от изходните. И заключих, че от тая работа нищо добро няма да излезе.

Е, поне на този етап с удоволствие заявявам – не бях прав. 🙂 Наскоро проектът Самба сключи договореност с Майкрософт, съгласно която получава достъп до информацията за протоколите за обмен, които продуктите на Майкрософт използват. При абсолютно задоволителни условия. (А хората от проекта са едни от най-твърдите поддръжници на философията на свободния софтуер, и не биха приели недопустими компромиси.)

След споразумението с Европейската комисия и техните очаквания са били трагични. Скоро след това обаче Нийл Барет, който е бил назначен като доверено лице да преценява доколко документацията на Майкрософт отговаря на изискванията за разкритост и пълнота (и всеки път е давал негативна оценка за нея), се свързва с тях и ги насочва към Крейг Шанк – шефът на екипа на Майкрософт по лицензиране на протоколи. Следват няколко седмици интензивни дискусии с посредничеството на Барет, и е постигнато изненадващо споразумение.

Като начало, Software Freedom Law Center, оглавяван от Ебин Моглин, един от най-близките съратници на Столмън и съавтор на GPL v3, създава Protocol Freedom Information Foundation. Това е фондация, която да бъде юридическото лице, с което Майкрософт да сключи споразумението, да поеме съответните ангажименти и да получи съответните документи.

Споразумението е сключено, и всеки момент се очаква изпълнението на задълженията по него. Валидно е за пет години, и може да бъде продължавано, или прекратено предварително.

Съгласно споразумението, PFIF се задължава да заплати на Майкрософт еднократно сумата от 10 000 евро (които се планира да дойдат от бюджета на проекта Самба за пътувания и срещи). Срещу това фондацията ще получи документацията на протоколите на Майкрософт за комуникация в работни групи и сървъри. Майкрософт ще имат грижата да поддържат тази документация актуална.

Един труден момент от преговорите е било заплащането на процент от стойността на всяко разпространено копие софтуер, написан на базата на тези протоколи. Това изискване е несъвместимо с икономиката и принципите на свободния софтуер, и тук екипът на Самба е успял да извоюва победа. Не се дължат никакви суми върху разпространението на информацията, или на софтуер, написан на нейна база.

Споразумението изисква от разработчиците, които ще използват тази документация, да подпишат съгласие за неразгласяването й (NDA), за срока на използване на документацията и още три месеца след последния им достъп до нея. Създаденият от тях код, включително хедър-файловете, променливите и коментарите в него, обаче е свободен от това условие – всеки има правото да го изучава свободно и без ограничения, тоест той спокойно може да бъде лицензиран под GPL v2 или v3.

Един особено ключов елемент е, че Майкрософт се задължават да създадат и поддържат актуален списък на всички техни патенти, за които те смятат, че са свързани с тяхната имплементация на въпросните протоколи. Ендрю Триджъл, създател и водещ разработчик на Самба, оценява това като огромно улеснение за разработчиците – така те вече могат да идентифицират патентните заплахи за софтуера си, и да ги заобикалят, като избягват в кода си патентовани елементи. Още по-важно е, че разработчиците не са обвързани да признаят тези патенти за валидни, и имат правото да ги оспорват. Най-сетне, Майкрософт са поели задължението да не съдят никого около имплементирането на тези протоколи за патенти, които те не са посочили в списъка си – и като връх на всичко, да поемат отговорността, ако някой друг съди заради патенти разработчиците заради използването на тази документация.

Части от споразумението са си направо извиване на ръцете на Майкрософт. Например, потребителите на документацията имат правото официално да анонсират причастността си към нея, но Майкрософт няма правото да ги обяви. Следствие от това е, че Майкрософт не може да използва списъка им като защита при антимонополни дела, или пък да твърди, че потребителите поддържат техните технологии.

Една от може би най-важните части от споразумението разрешава на разработчиците да сублицензират своя достъп до документацията на други, които изпълняват определени условия – като цяло, да са корпорации или организации с добро име, или лица с конкретен физически адрес, доказан с паспорт или лична карта. Тази част е труден компромис между страните – така достъпът до документацията е по-ограничен, отколкото са искали екипът на Самба, но по-свободен, отколкото са искали Майкрософт. На практика е достатъчно свободен – почти всяка фирма или частно лице може лесно да изпълни тези условия.

Има още много какво да се разкаже, но да не прекалявам. За повече информация просто прочетете споразумението. На същия сайт има и версия, която отразява разликите между първоначално предложения от Майкрософт текст и крайния вариант.

Е, добре. Ендрю Триджъл и Джереми Алисън са екзалтирани, целият екип на Самба празнува. А какво да кажа аз, дето мислех, че нещата са загубени? 🙂

Да си призная, още не съм 100% убеден. Майкрософт имат прекалено дълга история на безскрупулен покер срещу конкурентите си, за да повярвам бързо и лесно, че са се променили. Все още в споразумението има елементи, които ме карат да се замислям. Но… черен пророк вече бях. Ще се въздържа този път. Да видим какво ще стане.

Всъщност, като се замисля, Майкрософт (или поне някои хора там) вече трябва да са разбрали, че монополът им не е удържим, нито пък е полезен за тях. И че сътрудничеството с общността на свободния софтуер може да е много по-ползотворно. Майкрософт имат ресурсите да са силна конкуренция – припомнят ли си как да ги използват, ползата ще е огромна за всички. И най-вече за тях.

Най-сетне, възможно е вече и там да се създава различен манталитет. Доскоро те печелеха битка след битка за стандарти и протоколи, без никой и нищо да смогне да им се опре и малко. Сега обаче битката с ODF се оказа тежка и с несигурен край. А утре ще има нови формати и протоколи, и нови битки. Общността на свободния софтуер е безсмъртна – колкото и фирми да фалират, нови изникват, и общата база код е тяхна цялата. С такова нещо е по-добре да си съюзник, отколкото противник.

Каквото и да казвам, дотук нещата приличат на сравнително чиста монета. Ако Майкрософт са решили наистина да играят честна и чиста игра срещу свободния софтуер, ако и по суровите бизнес-правила, заслужават добрата ми дума и поздравленията ми. Give credit where credit is due, казват хакерите. 🙂