Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
(П. Р. Славейков – “Не сме народ, а мърша”)
В Щатите в момента текат предварителните вътрепартийни избори за кандидат за президент. И сред демократи, и сред републиканци картинката е интересна – кандидати какви ли не. Един обаче ми направи впечатление.
Гледах запис на една агитационна реч на Барак Обама. Демократ. Черен (е, наполовина – майка му е бяла). На 45 години – тоест, сукалче по критериите на стола, към който се стреми. Още първият му мандат като сенатор не е изтекъл.
И… явление. Сенатор е от Илинойс – един от най-белите щати. И го спечели с може би най-високия процент, печелен в историята на щата – над 70%, по мои спомени. За сегашните предварителни избори всички го брояха далеч зад Хилари Клинтън, а той ги взе съкрушително в Айова, и г-жа Амбиция трябваше да се разреве от екрана, за да спечели с минимална преднина Ню Хемпшир. За нула време се превърна от also-ran в абсолютно реален противник на Клинтъновата предизборна машина.
Нещо повече. Коментаторите са единодушни – ако демократите изберат за кандидат Хилъри, шансовете й да стане президент не са големи, но ако изберат Обама, са взели изборите. Поддръжката му сред независимите и колебаещите се е смазваща. Нещо повече – ако се беше явил на предварителни избори като републиканец, щеше да е третият по поддръжка сред техните кандидати… Феноменално харизматичен е.
Нормално е, когато такъв човек изникне на сцената, да внимавам в картинката. Добре е да си подготвен за бъдещето. От Хилъри знам какво да очаквам – още Клинтън, със залитания по симулиране на дейност вместо по орален секс. От Обама не знам – от нов шеф и ново прасе не се знае каква свиня ще излезе… Първите, може би грешни впечатления, са за решителен човек. И (може би защото ми се иска) с известен либертарен уклон, и желание да върне САЩ към моралното вместо към бруталното лидерство. Но не това ме накара да пиша сега за него.
Обама се различава от църковните евангелизатори по две неща – че събира много по-големи тълпи, и че проповядва увереност в себе си, а не в Бога. И май първото се дължи на второто. Девизът и рефренът му е: “Ние можем!”. И с това запалва и грабва хората (по-свестните от тях дори в по-висок процент от средното). Това е, на което той съгради подкрепата към себе си – показа на хората, че могат, че си струва да се борят, че има надежда. Как да не го подкрепиш? (Особено на фона на Буш…) Не знам ще успее ли да пребори Хилари Клинтън, и дали ще е по-добрият президент. Но определено е напипал верния начин да събира привърженици.
Всъщност, открай време американците са се кланяли на принципа “Ние можем”. Били са твърдо убедени, че невъзможни за тях неща няма. И както обикновено става, убедеността се е превръщала в истина – станаха най-силната икономически и военно държава на света, а още не е късно да станат отново и най-свободната… Същата убеденост съм забелязал да стои зад постигането на почти всички велики, или пък невероятни неща през последните над сто години. Съветската космическа програма, съвземането на Германия след Втората световна, извоюването на независимостта на Индия…
Ако американците са единият полюс, на другия сме ние, българите. Вечните убедени, че нищо не можем, за нищо не ставаме, и нищо не умеем. Плюти затова от всеки по-буден ум и остър език у нас, и неизлекували се. Свикнали да приучват на безпомощност и чувство за малоценност децата си още от най-малки, и околните до гроба. Поклонници на принципа “в къщи пророци и мъдреци няма, у наше село по-свестни от другите няма, от българин нищо не става”. Принесли в жертва на идиотизма, тъпотията и лайнодушието си всички свои национални герои, без изключение – борци за свобода, поети, музиканти, инженери…
Понякога си мисля – няма ли да сторим благодеяние на света, ако се затрием като нация?… Но после отчаянието ми минава, и се вземам в ръце. Толкова просто е – да се научим, че и ние можем. Че трябва да се окуражаваме и подкрепяме, а не препъваме и загробваме. Друг начин да живеем добре просто няма.
Въпросът е как да го постигнем на практика. Как да преминем от пожелания към действия.
Да, голям процент българи – може би огромният – никога няма да разберат. Отказал съм се да ми пука за тях. Добитъците са си добитъци. Не дължа на тях нищо – дължа добър живот на децата си. Не мога да оправя цяла България. И не бива. Добитъците трябва да живеят в обор, а не в къща наравно с хората – само тогава хората ще ценят и уважават това, че са хора, и ще се трудят и грижат да останат такива.
Но и знам, че моят свят, моята България не се състои от всички българи. Състои се от тези няколкостотин до няколко хиляди, които познавам, с които общувам и взаимодействам. Толкова хора може би мога да науча да бъдат можещи и уверени в себе си, коректни към околните и свестни. Или поне да науча тези от тях, които има как да бъдат научени – а останалите да зарежа да си стоят в обора, и да търся за приятели и познати хора, които искат да излязат от него. Да могат и знаят, да са готови да се трудят и борят, за да имат надежда.
Мисля си – какво ли ще стане, ако тези, които искаме да бъдем хора, а не добитъци, да вярваме, че можем, и да се борим за целите си, си подадем ръце? Ако всеки от нас се заеме да помага на тези, които искат да могат / работят / се борят? Дали няма да си съградим, макар и не лесно и бързо, къща като за хора? Може да е сред голям и смърдящ обор, но по-добре такава къща, отколкото оборът.
(Пък може и по-будните от добитъците да видят, че сме успели. И, къде обнадеждени, къде завидели, да се опитат да се присъединят към нас. А когато и те успеят, да ги последват пък следващите. И така къщата да расте, а оборът да намалява. И малко по малко да се учим да бъдем народ, а не мърша. Не с хокания и поучения, а с нагледен пример – аз, който се боря за своето, живея добре, а ти, който чакаш друг да ти уреди живота, гниеш и ще гниеш в обора…)
Всъщност, въпросът е само един, и съвсем простичък.
Можем ли ние?