Grigor Gatchev - A Weblog

Докато пиша, навън вали сняг. Гъст и красив – може би първият истински красив сняг в София тази зима.

Преди малко вървях през него. Пелената не е особено гъста, но трупа осезаемо. Надали има и двайсетина минути откакто по малката уличка е вървял случаен минувач, а следите му вече едвам си личат. Всичко е завито с бяла приказна пелена, украсила къщи и дървета с искрящата си чистота, и скрила чернотата и мръсотията.

Да, утре безброй коли ще пъплят по непочистените от снега, както обикновено, улици – и някои пъпленето няма да ги спаси, ще пострадат. (Дано няма поне жертви.) Ще има ругатни и проклетии, задръствания и нерви. Ще има затрупани пътища, скъсани жици (не знам защо винаги има, дори при най-лекия снежец). Много възрастни хора ще проклинат снега, и зимата, и времето изобщо. А когато снегът се стопи, мръсотията и калта, и разбитите улици отново ще се покажат…

Но децата ще играят щастливо, и ще се радват на бялата красота. И някои измежду възрастните, докато потропват със замръзнали крака по спирките, може би ще забележат колко е хубаво така, и за миг ще забравят студа между сградите, и този между хората, и дори този вътре в тях. Може би даже някои от тези, които си спомнят с умиление времето преди много години, ще се сетят – снегът тогава не е бил по-различен, различни са били те. Забравили са умението да бъдат деца, и да попиват красотата с широко отворени сетива.

Все още не можем да отменим снега – за щастие. Защото когато се научим, сигурно ще почнем да го спираме, пращаме някъде другаде и т.н. И с това незабелязано ще изгубим красотата, която природата отчаяно се опитва да сложи пред очите ни, докато още не сме й вързали ръцете. Докато не сме се превърнали докрай в колелца от Машината, специализирани за въртене в само едната посока, и негодни за нищо друго – и горди с това. Възнаградени с жизнен стандарт, луксове, похвали от шефовете и удобни, стерилни жилища, взаимоотношения и умове. И продали срещу тях чувството си за красота, двояката връзка с природата, очарователното взаимно нагаждане на нея към себе си и себе си към нея, винаги несъвършено, и затова винаги отварящо нови и нови хоризонти, измерения на нещата и причини да се радваме.

И да сме живи. Защото животът на човек се измерва не с интервала от раждането до смъртта му, а с времето, през което е бил щастлив – истински, като пиянство, до загуба на рационалност и пресметливост. Времето, през което е творял красота, или попивал красота. Времето, през което е мечтал, а не това, през което е пресмятал – защото сме богове когато мечтаем, а докато пресмятаме сме просяци. Не докато сме лъскали рапорта си за повече точки пред началството, или докато сме кроили план как да прецакаме конкурента за повишение. Не и дори докато сме се натрясквали на купон, или подбирали нова кола (ама такава, че да ни завиди съседът), или висели пред телевизора над салатка и ракийка, или пляскали карти в неизброимо коя партия белот с все същите съиграчи. А докато сме сковавали самоделна пейка пред блока под учудените погледи на съседите. Или докато сме монтирали боядисан в черно варел на покрива, да си топлим на слънцето вода лете, или пък сме си драскали нужни на още някого програмки, които да му дадем свободно, или сме редактирали някое уики, или… Времето, когато сме творили каквото ни е по душа. В момент, когато ни е по душа да творим.

Да, много хора вече сме се гмурнали в тъмния тунел на годините. И най-красивият и пухкав сняг ни навежда единствено на мисълта за почистването му, и колко ни мързи и нямаме време. Но хванем ли греблото, без да проверяваме по списъка наш ред ли е да чистим пред блока днес, внезапно става неусетно и незабележимо чудо – започваме да живеем. Дори с отрицанието си снегът е успял да ни измъкне от съществуването, и да ни върне към живота. Открил е у нас искрицата, желанието да помогнеш, без да правиш сметки – и ни е възнаградил за нея.

Пък докато го изгребваме, може би дори ще забележим красотата му, подсетени от веселбата на децата наоколо. И тихичко, да не ни чуят “нормалните” наоколо, ще благодарим, че е завалял.

Писах преди време за делото, което Европейската комисия води срещу Майкрософт. Което успя да спечели – и след това да превърне победата си в загуба. Да договори с Майкрософт условия, по-лоши от изходните. И заключих, че от тая работа нищо добро няма да излезе.

Е, поне на този етап с удоволствие заявявам – не бях прав. 🙂 Наскоро проектът Самба сключи договореност с Майкрософт, съгласно която получава достъп до информацията за протоколите за обмен, които продуктите на Майкрософт използват. При абсолютно задоволителни условия. (А хората от проекта са едни от най-твърдите поддръжници на философията на свободния софтуер, и не биха приели недопустими компромиси.)

След споразумението с Европейската комисия и техните очаквания са били трагични. Скоро след това обаче Нийл Барет, който е бил назначен като доверено лице да преценява доколко документацията на Майкрософт отговаря на изискванията за разкритост и пълнота (и всеки път е давал негативна оценка за нея), се свързва с тях и ги насочва към Крейг Шанк – шефът на екипа на Майкрософт по лицензиране на протоколи. Следват няколко седмици интензивни дискусии с посредничеството на Барет, и е постигнато изненадващо споразумение.

Като начало, Software Freedom Law Center, оглавяван от Ебин Моглин, един от най-близките съратници на Столмън и съавтор на GPL v3, създава Protocol Freedom Information Foundation. Това е фондация, която да бъде юридическото лице, с което Майкрософт да сключи споразумението, да поеме съответните ангажименти и да получи съответните документи.

Споразумението е сключено, и всеки момент се очаква изпълнението на задълженията по него. Валидно е за пет години, и може да бъде продължавано, или прекратено предварително.

Съгласно споразумението, PFIF се задължава да заплати на Майкрософт еднократно сумата от 10 000 евро (които се планира да дойдат от бюджета на проекта Самба за пътувания и срещи). Срещу това фондацията ще получи документацията на протоколите на Майкрософт за комуникация в работни групи и сървъри. Майкрософт ще имат грижата да поддържат тази документация актуална.

Един труден момент от преговорите е било заплащането на процент от стойността на всяко разпространено копие софтуер, написан на базата на тези протоколи. Това изискване е несъвместимо с икономиката и принципите на свободния софтуер, и тук екипът на Самба е успял да извоюва победа. Не се дължат никакви суми върху разпространението на информацията, или на софтуер, написан на нейна база.

Споразумението изисква от разработчиците, които ще използват тази документация, да подпишат съгласие за неразгласяването й (NDA), за срока на използване на документацията и още три месеца след последния им достъп до нея. Създаденият от тях код, включително хедър-файловете, променливите и коментарите в него, обаче е свободен от това условие – всеки има правото да го изучава свободно и без ограничения, тоест той спокойно може да бъде лицензиран под GPL v2 или v3.

Един особено ключов елемент е, че Майкрософт се задължават да създадат и поддържат актуален списък на всички техни патенти, за които те смятат, че са свързани с тяхната имплементация на въпросните протоколи. Ендрю Триджъл, създател и водещ разработчик на Самба, оценява това като огромно улеснение за разработчиците – така те вече могат да идентифицират патентните заплахи за софтуера си, и да ги заобикалят, като избягват в кода си патентовани елементи. Още по-важно е, че разработчиците не са обвързани да признаят тези патенти за валидни, и имат правото да ги оспорват. Най-сетне, Майкрософт са поели задължението да не съдят никого около имплементирането на тези протоколи за патенти, които те не са посочили в списъка си – и като връх на всичко, да поемат отговорността, ако някой друг съди заради патенти разработчиците заради използването на тази документация.

Части от споразумението са си направо извиване на ръцете на Майкрософт. Например, потребителите на документацията имат правото официално да анонсират причастността си към нея, но Майкрософт няма правото да ги обяви. Следствие от това е, че Майкрософт не може да използва списъка им като защита при антимонополни дела, или пък да твърди, че потребителите поддържат техните технологии.

Една от може би най-важните части от споразумението разрешава на разработчиците да сублицензират своя достъп до документацията на други, които изпълняват определени условия – като цяло, да са корпорации или организации с добро име, или лица с конкретен физически адрес, доказан с паспорт или лична карта. Тази част е труден компромис между страните – така достъпът до документацията е по-ограничен, отколкото са искали екипът на Самба, но по-свободен, отколкото са искали Майкрософт. На практика е достатъчно свободен – почти всяка фирма или частно лице може лесно да изпълни тези условия.

Има още много какво да се разкаже, но да не прекалявам. За повече информация просто прочетете споразумението. На същия сайт има и версия, която отразява разликите между първоначално предложения от Майкрософт текст и крайния вариант.

Е, добре. Ендрю Триджъл и Джереми Алисън са екзалтирани, целият екип на Самба празнува. А какво да кажа аз, дето мислех, че нещата са загубени? 🙂

Да си призная, още не съм 100% убеден. Майкрософт имат прекалено дълга история на безскрупулен покер срещу конкурентите си, за да повярвам бързо и лесно, че са се променили. Все още в споразумението има елементи, които ме карат да се замислям. Но… черен пророк вече бях. Ще се въздържа този път. Да видим какво ще стане.

Всъщност, като се замисля, Майкрософт (или поне някои хора там) вече трябва да са разбрали, че монополът им не е удържим, нито пък е полезен за тях. И че сътрудничеството с общността на свободния софтуер може да е много по-ползотворно. Майкрософт имат ресурсите да са силна конкуренция – припомнят ли си как да ги използват, ползата ще е огромна за всички. И най-вече за тях.

Най-сетне, възможно е вече и там да се създава различен манталитет. Доскоро те печелеха битка след битка за стандарти и протоколи, без никой и нищо да смогне да им се опре и малко. Сега обаче битката с ODF се оказа тежка и с несигурен край. А утре ще има нови формати и протоколи, и нови битки. Общността на свободния софтуер е безсмъртна – колкото и фирми да фалират, нови изникват, и общата база код е тяхна цялата. С такова нещо е по-добре да си съюзник, отколкото противник.

Каквото и да казвам, дотук нещата приличат на сравнително чиста монета. Ако Майкрософт са решили наистина да играят честна и чиста игра срещу свободния софтуер, ако и по суровите бизнес-правила, заслужават добрата ми дума и поздравленията ми. Give credit where credit is due, казват хакерите. 🙂

Не съм вегетарианец. Обожавам месо. И тази Коледа ядох доста.

А ми е жал за животните. Не мога да сложа мръвка в устата си, без да си представя животното, което е умряло, за да я има. Откакто се помня, винаги съм имал домашен любимец – разбирам езика им, усещам техните радости и тъги. Простички и искрени, като на деца. И зная, че животното, което съм убил с покупката си, е имало същите.

Да усещаш и разбираш животните, и да виждаш ясно връзките между нещата, между мръвката във фолио и живото същество – дарба и наказание в едно…

Знам, че ако не беше хранителната индустрия, това животно нямаше изобщо да се появи на бял свят, и да се радва дори на малкото, което е проживяло. Направо излиза, че съм му благодетел, нали?… Знам и че те не разбират на какво ги водят, до самия момент на смъртта. И още куп други неща знам. Но защо тогава ми е мъчно за него, и се срамувам? Може би усещам някаква аналогия с елхичката. Може би… Кой знае?

И друго знам – че растенията, така любими на вегетарианците, също имат свои усещания и изпитват болка. И дори долавят емоциите и болките на околните растения – всяко по-свястно училище го демонстрира с опити на учениците си. Ако иска да произведе хора, а не винтчета за Машината… Защо ли тогава ми е по-лесно с растенията, отколкото с животните?… Може би сродството доближава и усещанията, и ражда емпатията, дори през таксономичните граници.

Знам най-сетне и за храните, които не идват от ничия смърт. Много от съвременните зърнени храни са генетични хибриди – дори да посееш такава царевица или диня, няма да порасте нищо, безплодна е. Не убиваш дори едноклетъчен зародиш с яденето й. На практика всяко яйце, което можете да намерите на пазара, е неоплодено – и сто квачки да му насадите, само ще се развали. Всички млечни продукти. Натуралните сокове. Повечето плодове и немалко зеленчуци (никой не ви пречи да запазите семките или костилката, нали). И какво ли не още… Но те не променят въпроса, той има и много по-дълбока страна.

Знам, че сълзите, които изписват с не-мастилото си тези думи, са крокодилски. Че ако бях наистина последователен, щях да откажа да ям месо, колкото и да ми е вкусно. Да се задоволявам със соеви или протеинови имитации, и да точа лиги при мисълта за деня, когато те ще станат неразличими от оригинала.

Или да ям месо тихомълком, скрит от околните, ако има как и от себе си. Да не повдигам никога темата, да я избягвам, ако друг я повдигне. И ако ме попитат в очите, да мънкам и да се свивам, или пък да лъжа с невинен поглед… А може би пък да избивам комплекси с горди заявления колко вкусно е месото, какви идиоти са вегетарианците, и как не ми пука за животните (или пък написаните и пропуснатите по-горе оправдания)?

Защо лицемернича така? И то в блога си, пред очите на приятелите си и целия останал свят?… Нещо отвътре ми подсказва, че това е пътят, колкото и комичен и позорен да е. Но защо пък точно той? Какво ли е надушила интуицията ми – отговор, или оправдание? (И има ли как да ги различа – и как да бъдат различени изобщо?)

… Мисля си, че когато природата и слабостта ти те хванат в простъпка, първата крачка е да признаеш вината си. Пред себе си и пред другите – за да знаят те, за да ти е по-трудно да се отметнеш после. Да кажеш на глас: “Бях лицемер. И продължавам да съм лицемер. Чувствам се виновен – може да не разбирате защо, може да ви е смешно. Но така се чувствам, и искам да го кажа.” Както алкохоликът заявява пред терапевтичната група: “Пристрастен съм към алкохола – казвам го на глас, осъзнавам го, търся помощта и подкрепата ви да се откажа.” Или както пушачът, решил да остави цигарите, предупреждава приятелите си…

Така и аз. Лицемер съм на тази тема. Моля ви, помогнете ми… Не, не да спра. Да стана вегетарианец нямам сили и желание, а да престане да ме мъчи съвестта не искам… Помогнете ми да продължа да бъда лицемер.

Не, не е смешно. И не се подигравам. Човек върви по пътя към – светлината? доброто? наречете го както искате – според силите си. Забави ли се, пропуска възможности. Избърза ли, направи ли прекалено голяма за ръста си крачка, се подхлъзва и пада лошо. Важно е да спазва темпото си. А с моето темпо засега съм дотук. До угризенията, но още не до решението. До лицемерието.

Труден момент, с лош имидж. Не си ли го призная, рискувам или да отстъпя назад, или да се хвърля свръх силите си напред. А искам да задържа тук, докато не събера сили да пристъпя.

Кой знае какво ще ми помогне. Ако направят достатъчно правдоподобно изкуствено месо, сигурно ще бъда първият му поклонник и почитател. Дори ако е (поносимо) по-скъпо от истинското. По-нататък същото вероятно и за растителните храни. А може би ще е нещо друго, което дори не подозирам сега… Но се надявам да дойде денят, когато ще мога да ям каквото ми е вкусно, без да ме мъчи видението на живо и радващо се на живота теленце или пиле. Както то има право на живота си, така и аз на удоволствията си – не искам да губя надежда, че има как да станат и двете, че си струва да търся, или пък да чакам да открият начина…

… Не съм вегетарианец – ям месо. Напоследък все по-рядко и по-рядко… Не зная дали някога ще спра напълно. Но ми се иска храната ми да не е обвързана с лишаването от живот на някое животинче. С простичка и искрена радост от живота, като на дете.

И ми е по-комфортно да съм лицемер, отколкото човек, който смачква емпатията си.

– Бенгалски огньове! Пет броя за левче! Пет броя за левче!…

– Хайде на тиквата, екстра добруджанска тиква, като мед сладка, топи се в устата!…

– Мъжки чорапи, чифта по левче, молим! Мъжки чорапи, чифта по левче, молим!…

Обичайната гълчава на Женски пазар. Пъстра тълпа търговци, шарена и всеобхватна, предлага всичко, което човек може да си представи. Сякаш арабски сук, преместен по невъзможен начин от горещината на Дамаск или Кайро в замръзналия център на София. Преминавам край сергии с какво ли не, чакащи търпеливо (или гласовито) купувач. Това, което търся обаче, вероятно ще бъде на земята.

Нужна ми е коледна елхичка.

Подминавам равнодушно отсечените, натрупани на купчини или изправени на кръстачки. Не ме грабва идеята да закича дома си с прясно отсечено дръвче. Неведнъж момичета са ме поглеждали иронично, защото им предлагам да им подаря цвете както си расте, без да го късам – или в краен случай в саксия. Отвръщам на погледа им с усмивка – знам, някои ще си тръгнат, но други ще се замислят, и ще разберат, че така ще се радват повече. Те са, които ще бъдат щастливи с мен като човек. Неволен, ненарочен тест, дали сме сродни души.

Да, зная – много от дръвчетата са отсечени при прореждане на насаждения. Ако сте достатъчно лековерни. Истината е, че много, може би повечето, или са отсечени нелегално някъде, или са отгледани специално за да бъдат отсечени и продадени по Коледа. Нямам как да ги отлича от отсечените по необходимост, така че отказвам идеята.

За момент погледът ми спира върху купчинка отрязани клонки. Елхичката на бедния – продават ги за по лев-два-пет. Почти всичките са отрязани или при подкастрянето на дръвчетата в гората, или при махане на излишни клонки от готовите за продаване елхи. При тях съображението “да не са рязани специално” почти отпада. Не ги ли купя и закича, ще отидат в някоя бороварна… Да, биха били добър избор. Но все ми се струва, че ще намеря и нещо по-добро.

В едно от магазинчетата покрай сергиите виждам изложена изкуствена елха. Приближавам и се заглеждам – наистина е красавица! Почти нереално зелена, повече от живите дръвчета. Върховете на игличките искрят като смарагди. Направо е жива приказка. Колко ли биха й се радвали децата? На колко ли красота би ги научила?… Да, скъпа е – но си струва парите. А и ще бъде елхата ни не една и не две години, и всяка година ще спасява от отсичане някое дръвче.

Има обаче и доводи против. Изпомпаният заради нея нефт, химическите заводи, замърсяването… Да, неголеми доводи на фона на предимствата. Единствената причина да не я купя е, че има и още по-добро. То е, което търся сред вече падащия мрак.

Най-сетне! Дебело облечена жена минава покрай мен и носи саксия с дръвче, високо над метър. Умислен, твърде късно се сещам да я питам откъде го е купила. Нужно ми е по-мъничко дръвче, но сигурно имат… Да не би да е оттук? Няколко щайги с наредени какви ли не елхички – отсечени, в саксийки, в по-големи саксии. До тях възрастен мъж потропва с крака.

– Извинявайте, колко струват?

– Аз само ги пазя. Изчакайте за момент, жената, дето ги продава, ей сега идва…

Наистина, след не повече от минута жената е тук. Същата, която видях да носи високото дръвче.

– Извинявайте, ама вече прибрах повечето. На кръстачка ли търсите, или…

– В саксия, ако обичате.

– Тези най-мъничките са по пет лева. Това в саксийката е петнайсет. Голямото, дето ме срещнахте да го нося преди малко, е четиридесет.

– Добре ли са се хванали? – Мъничко ме хваща срам от наблюдателността й.

– Да, погледнете. – Тя подръпва доста силно дръвчето в саксийката, но то не иска да излезе от нея. – Тук е расло. Даже вече саксийката му е малка, ще трябва след празниците да го засадите някъде.

– Засега ще е в по-голяма саксия. Иска ми се да го ползвам няколко години като елха, преди да го посадя.

– Тогава не го дръжте дълго вътре. Ще се събуди от топлината, и ако после го изнесете навън, студът ще го попари, и ще изсъхне. Пресадете го веднага след празниците, докато е още студено. И му сложете шепа пясък в пръстта, да е малко по-рохкава. Пясък от строеж става, само първо го промийте за всеки случай, да не е с вар вътре…

След минута крача през мрака, ухилен до уши, и нося саксийката. Искаше ми се да е еличка, а това е смърч – но какво чак толкова значение има? Ще го сложа на балкона, и ще го нагиздя както си му е редът. В коледната и новогодишната вечери ще го внасям за по час-два, колкото да му се порадваме, и пак ще го изнасям, да го опазя живо. А когато и голямата саксия му стане тясна, и стане твърде тежко, за да е удобно за пренасяне, ще го посадя някъде. Ако имам тогава двор – там, в него, и през зимата пак ще му окачвам по нещичко, за благодарност. Ако не – някъде сред природата, да расте, да я краси, и да радва хората, и птичките, и всичко живо… И ще си купя ново дръвче в саксия, за да посадя един ден и него.

Ето това според мен е истинската коледна елха – не убито дръвче, а живо, което ще бъде посадено. Така с парите си уча производителите на елхи да спомагат за зеленината наоколо. И съчетавам удоволствието от празничната елха с това от помощта за природата. И с топлото чувство, че някъде едно най-обикновено дръвче живее, и ще живее, благодарение на мен.

Честита ви Коледа, без значение дали сте хора, или дръвчета. Нека празникът бъде празник за всички.

Този път е за БГ-Фантастика.

Никога не съм предприемал по-измислен, по-непланиран и по-неподготвен проект от този. И никога не съм получавал от един проект толкова повече от това, което съм очаквал.

Преди малко повече от година се наех да забутам идеята – просто по уверение на колегите ми от фондация “Фантастика”, че ще помагат с всичко, което могат. Никога дотогава не бях инсталирал уики – преборих го. Нямах особена представа как да се оправям с фините елементи по него – къде се понаучих, къде получих ключова помощ от хора като Спас Колев и Борислав Манолов… И уикито тръгна.

Прогнозата ми за една година напред беше, хм, прогноза на реалист. Смятах, че уикито ще има около стотина статии, и че на практика няма да има други приноси освен моите. И въобще не ми пукаше. Смятах, че трябва да го направя – а оттам нататък, да става каквото ще. Колкото се получи. Както стане.

Преценката ми за колегите от фондацията се оказа вярна – с изключение на Тодор Ялъмов, никой няма нито един принос към уикито. Въпреки уверенията, че само чакат да го проима, за да почнат едва ли не денонощно да пишат. И въпреки няколкото пъти, когато Наско Славов и аз показвахме как точно се прави, и колко лесно е… Изглежда, че мнозинството от хората са зяпачи, а не работари. Понякога много добросъвестни, свестни и знаещи хора, но… зяпачи. Това е положението.

Странното е другото. Помощта дойде откъдето не я очаквах. От хора, които не бяха изявявали шумна подкрепа, и не бяха обещавали хиляди часове работа. Повечето от които дори не познавах дотогава… Заслугата вместо 100 статии днес в уикито да има над 2300, и то да бъде най-богатият справочник за българската фантастика, който съществува, е тяхна.

Искам да спомена имената им – заслужили са го. И ме е страх, защото с гаранция ще изпусна несправедливо някои, не по-малко заслужили от останалите. Моля предварително за прошката им – и бъда ли подсетен, с удоволствие ще ги добавя.

Искам да спомена за варненския фен, издател, писател и какво ли не още Венци Тодоров, човек с фантастика вместо кръв във вените. Искам да разкажа за живия патриарх и символ на българското фенство Наско Славов – човекът, който знае всичко за фантастиката, което има да се знае. Да разкажа за невероятния Калин Ненов, който познава всекиго и успява да даде рамо навсякъде и във всичко. И за Тодор Ялъмов, когото вече споменах, и който ме възхити с познанията си за ранната българска фантастика.

Искам да напомня за Светла, която написа десетки образцови статии за българския диаболизъм, неговите автори и произведенията им. За Интери, която нощ след нощ изриваше неизброими авгиеви обори, и без която уикито сега щеше да е неподредена каша. За Спас Колев, на когото дължим много от ранните шаблони, и за Борислав, който помогна за удобствата на редакторите, и чието дело са ботовете тук. За упорития труд на Ангел, който дълго време беше опора на уикито.

Не съм забравил Littlebitcr4zy, която поддържаше в началото пламъка на работата. Нито Мандор, с чудесните му намеси и богатите познания. Полезните корекции на Иван Богданов. Купищата филмова информация на Cromberg, и богатите и полезни статии за художниците на Калин Николов. Информацията за игри и списания на Nightstalker и Jackrum.

Не искам да пропускам и приносите на Tcop. Малкото, но чудесни и ценни статии на Spiritia (която смогна да допринесе и тук, освен колосалната си работа в Уикипедия), и навременната помощ на Методи Колев.

Вальо Иванов и Ивайло Г. Иванов (вторият най-често анонимно) допринесоха немалко за собствените си статии (за тяхна чест – без самореклами).

Да не забравя и веселите мистификации на Hero1 :-). Въпреки че няма нито един полезен ред, той направи работата ни тук интересна, без да е гадна. Надявам се някой ден да допринесе и нещо истинско.

Някои напълно анонимни редактори имат колосални приноси – уви, познавам ги само по IP адрес. Да, не е твърде трудно да се открие личността зад него – но след като те са избрали анонимността, съм морално задължен да ги уважа… А така ми се искаше да спомена имената им с добро!

Честит да ни е рожденикът! Радвайте му се – той израсна от вашия труд, даден безкористно и смело. Заслужили сте да бъдете около тортата за рождения му ден, и да се гордеете с делото си. Вие сте, благодарение на които той съществува.

Вдигам тост за всички, чийто труд го сътвори. Дано завинаги останете творци!

… Писнало ми е напоследък да пиша все за лоши неща. Така ми се иска да напиша нещо хубаво и романтично, нещо красиво, някоя импресия, някое описание, хрумка, идея или впечатление… А напоследък все са грозни.

Възмущението ми този път спечели производителят на харддискове Western Digital. В качеството на “антипиратска инициатива”, те са блокирали онлайн споделянето на файлове, записани на мрежови дискове, управлявани под тяхната програма Anywhere Access. Без никакво значение дали файловете са защитени срещу копиране, или не, и дали не са всъщност лична продукция на споделящите ги, която те искат да разпространят в Мрежата.

До момента не съм чул за по-нагла, по-безогледна и по-брутална намеса в правата на потребителите. Следващият етап вероятно ще ми забрани… не знам какво. Май тази реалност изби с атомна бомба каквито фантазии имаха черногледците на тема DRM. Не ми хрумва какво повече може да е следващото нещо, което някой производител може да реши да ми забрани. Да съхранявам файлове, които не са предварително одобрени от канцеларията на правителството? Да разпространявам в Интернет собствено творчество по какъвто и да е начин? (Оп-паа, това второто си е почти станалото вече. Май наистина ми се изчерпа фантазията.)

От днес бойкотирам продукцията на Western Digital. Понякога не се ли защити човек, му се качват наистина на главата.

(Питащите “Какво си мислиш, че можеш да постигнеш” моля да се запознаят с принципите на Ганди, и по-специално с “Може да правиш нещо много дребно, но това, че го правиш, е огромно нещо.” Като се има предвид с какви хуманни средства е действал, надали за последните поне хиляда години има човек, който да е постигнал повече от него. Надявам се който може да си прави изводи да си ги направи.)

Напоследък пиша все за лоши неща…

Последните няколко записа тук изляха яда ми от овчедушието на българина. Този обаче е заради безсилието ни пред болестта.

Един от любимите ми автори е Тери Пратчет. Авторът на серията за Света на Диска (а и не само на нея) е не само великолепен хуморист, но и изключителен хуманист, воин на светлината и учител на самостоятелното, независимо мислене и търсенето на истината. Неведнъж, когато съм се опитвал да си представя Толкин “отвътре”, пред очите ми е изниквал един Гандалф с островърха шапка, жезъл и топъл човечен поглед под рунтави побелели вежди. Вторият, който извиква в ума ми представата за магьосник и защитник на Доброто, е именно Пратчет.

Затова и новината толкова ме шокира. Болестта на Алцхаймер опустошава ума и личността на жертвите си, и надеждното й спиране засега е извън възможностите на медицината. Не се съмнявам, че най-добрите експерти на света ще бъдат в помощ на Пратчет, но въпреки това се боя, че ще успеят да я отблъснат – освен ако не се случи чудо.

Информацията е оповестена лично от Пратчет, на сайта на илюстратора на книгите му Пол Кидби, в новина, кръстена в типично Пратчетов стил “An Embuggerance”. И в нея няма нито капка хленчене, самосъжаление или предаване пред съдбата – просто “Беше честно да ви предупредя”. И също: “По-добре хората да са щастливи – мисля, че има време за още няколко книги.”

Кратичкият послепис е, естествено, “Бих искал да обърна внимание на всички, които четат това, че то означава просто “Не съм умрял”…” И наистина, просто е трудно да си представиш Пратчет умрял, или превърнат в болничен зеленчук. Да, някой ден той ще бъде умрял, точно както и всички ние. Но ще е оставил на Доброто в света едно огромно наследство, запечатано в умовете на хората – и съм сигурен, че ще продължи да работи над него до последния си миг.

Послеписът продължава: “Зная, че е много човешко да попитате можете ли да направите нещо, но на този етап ще се забавлявам с предложения само от много големи експерти в мозъчната биохимия.” Аз обаче си мисля, че има неща, които можем да направим за него и без да сме експерти.

Едното е да (пре)прочетем книжките му – и не само да се смеем до захлас, а и да потърсим и съзрем в тях светлината на доброто, и силата на човечността. И да ги поемем в себе си, за да може, когато Пратчет угасне, тази сила да продължава да свети, чрез нас.

Другото е да не го чакаме да бъде победен от болестта, за да поемем част от товара му. Да, не всеки може да пише така завладяващо. Но на всеки е по силите да се научи на мъничко повече човечност. Една неголяма крачка отвъд това, което смятаме за разумно и безболезнено. Усилие, което правим, излагане на болка, което понасяме – не защото вярваме, че е нужно и си струва, а в знак на признание и уважение към Пратчет.

Може и да ни заболи. Но постоянстваме ли в тази си крачка, нищо чудно много скоро да забележим, че сме получили повече сила и доброта, и усилието си е струвало, колкото и безсмислено да е изглеждало отначало. И да не се свеним да раздаваме от тази доброта и сила, както ги раздава той. Всеки според уменията си – чрез изкуство или наука, чрез грижа за дете или усмивка към случаен човек, чрез анонимна и безкористна услуга към някой може би незнаен, чрез виждане в лошия и на доброто, и подмамване да се покаже на бял свят то.

И събраната от всички нас крачка към доброто в повече, и сътвореното от нея, сумирано накуп, ще даде един виртуален Пратчет. Точно както любовта ни към децата, свои и чужди, дава един виртуален, но страховито могъщ Дядо Коледа… И в света ще продължават да струят неговите доброта и мъдрост, светлина и сила, смях и щастие. Не гранитен или бронзов монумент на Писателя, а изграден от доброто му вътре в нас, жив и активен, и продължаващ да твори добро – и затова много по-истински от гранитния.

Вече имаме новини по въпроса. Пресни.

Още на “откритата дискусия” Ники Василев беше попитан пряко – как така е назначен конкурс с предварително изискан производител на софтуера (Майкрософт), и с така подбрани условия, че на тях да отговарят точно 2 възможни доставчика? Нещо като “Утре обявяваме състезание с победител Иван Петров, на което ще бъдат допуснати еди-кои си двама”… Отговорът му беше толкова мъгляв, че не мога дори да си го припомня. Въпроса обаче си го спомних, когато видях текста на новината.

Защо са на държавната администрация 60 000 лиценза за софтуер??? Че тя няма дори 20 000 компютъра, на които този софтуер изобщо би тръгнал (камо ли пък да върви така, че с него да може да се върши работа). Далеч по-леките софтуерни продукти с отворен код са много по-подходящи за наличната й техника… Този софтуер в най-добрия случай би вкарал администрацията ни в огромни допълнителни разходи за закупуване на хардуер, който да може да работи с него. Разходи, които свободният софтуер би спестил.

Или пък може би купуват толкова лицензи, защото държавните служители ще могат да използват софтуера и на домашните си компютри? Че защо тогава ни бутат тази клауза в очите като предимство? Тези пари идват от моя джоб – не съм длъжен да спонсорирам лицензионен софтуер за домашна употреба на никого… А и така, пак лицензите са много. Не всички служители в ДА въобще имат компютри, а на компютрите на повечето от тези, които имат, последният софтуер на Майкрософт също няма да тръгне, или ще върви бавно до неизползваемост. Да не им купят после и нови компютри, пак за наша сметка?…

Уви, шегата настрана – историята е тъжна. Оказва се, че някой е купил от нашия джоб много повече, отколкото му трябва. Подобни сделки в около 100% от случаите са свързани с недекларирана обмяна на пачки под масата. Казано простичко – Никито Василев краде (пардон, НИ краде) като за последно. Вместо да сложи в ДА свободен софтуер, който щеше да му е безплатен, слага платен. Да, безплатният софтуер изисква поддръжка – но по-малко от платения, който и лепи много повече вируси, и най-често е технически по-нестабилен…

И това е само началото. Я да видим какви цени са дадени? ЦАПК “Прогрес” е предложил 68 760 000 лв. за тези 60 000 лиценза. Консорциум “Стак” (състоящ се от “Стемо” ООД и “Акт Софт” АД) – 73 929 600 лв. (Цените са без ДДС.) Очевидно ще спечели по-ниската цена – 1146 лв. ($860). Нека приемем нея за сравнение.

Какво влиза в тази цена? Windows и Office. Нека предположим, че става дума за скъпи версии – Windows XP Professional, и MS Office Pro 2007. (Обективно погледнато, WinXP Pro може да е реално необходим на места с големи мрежи, но чак MS Office Pro е напълно излишен – MS Office SB би бил предостатъчен, да не говорим, че дори и версия 2000 ще върши чудесна работа. Но – да кажем.)

В различни магазини цените им са различни. Йовко привежда цените в Stealtech Computers, където те са 219 лв. ($163) за Windows и 470 лв. ($350) за Office. Първата ми проба наслуки ме отведе в Leader Technologies, където Windows e 202 лв. ($151), а Office – 440 лв. ($329). Ако предположим, че МДААР са тежкари и предпочитат да пазаруват от Stealtech, те биха получили цена от 689 лв. ($513) за комплект – тоест, потенциалните победители ЦАПК “Прогрес” предлага цена с 67% (2/3) над тази. Ако пък вземем за база цените на Leader, които са 642 лв. ($480) предложената търгова цена е с 80% над нея.

Има и други варианти, разбира се. Решим ли да бъдем модерни, можем да вземем Windows Vista Ultimate. Нейната цена ще оскъпи сделката с около 45 долара, което ще свали надценката на само 60% за ЦАПК “Прогрес”, и 73% за “Стак”. Горките те… Но пък, естествено, ще превърне девет десети от наличните в ДА компютри в неизползваеми тухли – Vista Ultimate просто няма да върви на тях. Ще трябват нови, или пък солиден ъпгрейд. Чудесна възможност загубите от така жестоко орязаната надценка да бъдат избити… ;-(

“Кожодерство” ли? Нищо подобно. Цените на дребно, които току-що цитирах, са на дребно – за единична бройка. Не помня точните цени на едро, но 60 000 бр. би трябвало да струват на бройка по-малко от половината на това! И то при положение че се купуват от местен прекупвач, който слага свой процент върху тях, а не пряко от Майкрософт, което при тези количества е напълно естествен вариант, и би снижило цената още… Не е кожодерство – дране до кокал е.

Накратко, цените са завишени не с проценти, а с няколко пъти. Което при търг е възможно единствено ако големият процент от завишението отива като рушвет за организаторите на търга.

Има и още подробности. Някакви пари отделно се дават за “сървърни операционни системи” (Windows Server) – там дори не си дадох труда да смятам колко е завишението. Но здравата ме развесели замазването на очите по-долу в новината.

Доставчикът се ангажирал да проведе необходимото обучение на служителите, за да могат да използват тези продукти. Чудесна клауза, която принципно би трябвало да оправдава част от завишението. Случайно ли обаче, през последната година на практика всички служители в ДА са преминали компютърно обучение (ако вярваме на Ники Василев на “отворената дискусия”), и съответно, абсолютно случайно, нямат нужда от обучение. Какво съвпадение, а?

Договорът включвал уговорката към изтичането му, на 31 май 2011 г., правителството да стане собственик на тези продукти – и то не просто на закупените сега, а на последните им версии към въпросната дата. Звучи ви като тежък разходооправдателен аргумент, нали?… Може би, водени от досегашния ни опит, си казвате вече: “Да, бе. А пък после ще излезе, че не било точно така, и че такова нещо нямало.” Бързам да ви уверя – не сте прави. Просто по сегашни планове датите за пускане на следващи версии и на Windows, и на Office са по няколко месеца СЛЕД тази дата. Пак съвсем случайно, естествено.

А, и още една мъъъъничка подробност. Съжалявам, уважаеми пресцентър на МДААР, но правителството не става след изтичането на договора собственик на тези софтуерни продукти. Да си им собственик означава да държиш изходния им код, да можеш да си ги дописваш, напасваш, променяш, ъпдейтваш по твой вкус, да можеш да ги разпространяваш (включително продаваш, за да си покриеш разходите по тях), и какво ли не още. Става собственик само на съответните лицензи, които обаче не позволяват всичко това. Позволяват го лицензите на тези продукти, които са свободен софтуер. Които не струват нищо, които щяха да вървят добре и на наличната техника на ДА, и т.н…

Спомням си как Илия Базлянков създаде доста приличния Тиликс почти само с личния си труд, в свободното си време, за една-две години работа. Ако тези 68 000 000 лева бяха насочени към създаване на българска дистрибуция свободен софтуер, предназначена за нуждите на администрацията, тя сигурно щеше да хвърчи и да пренася по въздуха кораби. С гаранция в тях щеше да влезе написването на всичкия необходим специализиран софтуер за администрацията, и сигурно още няколко пъти по толкова специализиран софтуер за българските общини, училища, други държавни служби, и какво ли още не. България щеше да бъде осигурена “от глава до пети” със собствен софтуер, с който да може да прави каквото пожелае… Ето какво извадиха от бъдещето ни кражбите на Никито и комбината му. Честито!

Присъединявам се към Вени в предложението за даване на този договор на прокуратурата. Всеки има право да напише от свое име, като данъкоплатец, жалба – надявам се да успея да намеря готови образци, и да ги пусна тук. Най-малкото защото насраното, с извинение, от Ники Василев има и един траен ефект:

“С развитието на електронното правителство у нас тенденцията е броят на компютрите в администрацията да нараства, а с това и необходимостта от софтуерни продукти. Ето защо рамковото споразумение дава възможност след изтичането на тригодишния договор при необходимост да бъдат закупени допълнителен брой лицензи за нуждите на администрацията, като се запазва същата договорена цена.”

Като се запазва същата договорена цена. Тоест, сключен е договор обирът да продължава и за в бъдеще.

(Реакцията на Ели по въпроса.)

Изводите са си за нас.

Закъснях за едноличния си протест с половин час, стигнах чак към 11:30 – здравето ми беше посдало нещо. Намерих там Комата, решила да урежда свой протест – кой знае защо, по същата причина, по същото време и на същото място. 🙂 По-рано, още в 11 ч., там е била Ели; разминали сме се за минути. А едновременно с нея е била и Делибалтова, въпреки че също е болна.

И това са протестиралите. (Което пак не е малко, като се има предвид ситуацията.)

… Стърчах на улицата пред Военния клуб, държах отпечатания набързо импровизиран плакат, и наблюдавах как реагират хората наоколо. Отначало сякаш всеки имаше своята реакция. След това общото бързо изплува и се уедри, очертаха се няколкото основни типа реакции.

Журналистите с камери (с едно изключение – мисля, че беше телевизия Евроком) много старателно ни подминаваха. Забързани стъпки, полуизвърнати виновно към нас гърбове, уплашени погледи. Вероятно предупредени, че лоши за правителството ни неща не бива да бъдат отразявани; вероятно дълго преди нашия протест. Отминават с мисъл за хлебеца си, с изражение “не ви забелязвам, случайно гледам надругаде”. Страхливото оправдание на някой, който знае, че не бива да постъпва така, че е виновен, и му е неудобно от това – но въпреки всичко го е страх.

Ходещи свидетелства за продажността на медиите у нас, и агресивността към тях на управленците ни. Натоварени – като връх на подигравката към професията им – с камери и стативи… И пред очите ми внезапно изплува отдавна забравен спомен. Одеса, 1988 г. Перестроечни плакати по улиците, които осмиват съветската идеология, лъжливост и безсъвестност. И ние, група български туристи, вървим уплашено по улицата. Иска ни се да зяпаме с удоволствие, и да ръкопляскаме, и да снимаме плакатите или дори да си купим някой… а вместо това вървим, полуизвърнати виновно с гръб към тях, не ги забелязваме, случайно гледаме надругаде. Със същия страх в очите.

Сбогом, свобода. Прощавай, демокрация. Здравей, социализъм – под каквато и кожа да си се скрил. Помня те. Познавам те. Нищо ново не си научил. И нищо старо не си забравил… Надявахме се, че сме те зазидали в миналото, че сме се отградили безопасно от теб. Но безхаберието ни е прокопало дупка в стената от време, издигната с толкова труд, и отново си изпълзял. И отново завърташ камшика на страха, за да ни вкараш под строй в оборите. За да бъдем отново сто и десет хиляди квадратни километра ферма, с осем милиона овце.

– Не ферма, драги. Фирма. Нали за това се борехте? На ви го. Не ти ли харесва? – Реалността се е раздвоила странно. Едновременно съм пред Военния клуп с плаката в ръка, и в някаква тъмна зала, и на другия й край стои, едва различим в мрака, събеседникът ми.

– Млъквай. Каквото имаше да казваш, си го казал отдавна – сега само се повтаряш, с други думи. И фирма да го наречеш, и демокрация, докато ти го строиш, винаги ще е ферма.

– Че защо тогава оставихте мен да го строя? Защо не направихте като чехите, унгарците, поляците? Не е в мен проблемът. Ако бяхте хора, нямаше да съм тук, ама не сте. Докато има добитъци, ще има и пастир, дояч, стригач, колач… Иначе, точно намери думата – добитъци. Поздравявам те. Дано това те стопли, ха-ха-ха.

– Докато те има теб, ще има и хора, и ще са ти трън в петата. Винаги.

– Ти си Дон Кихот, драги. Луд, който вярва, че от добитъка стават хора. Откачен, като всички други, пред които добитъците уж се прекланят, ама истински се кланят на мен – всякакви там Левски, Бенковски, опълченци, Паисиевци… Не съм ти “социализъм” – по-древен съм и от Маркс, и от Мойсей, и от всички имена, запомнени от историята. Хиляди като теб са забравени, а аз съм пак тук, и ще бъда.

– “Хилядите като мен” си имат общо име – човеци. Били са тук преди теб, колкото и да си древен. И ще бъдат тук и когато вече ще те няма. Отделните имена се забравят, и тези на твоите слуги също – но един ден ще се забрави твоето, а човеците ще останат.

– Дали? Единици сте. Останалите грухтят и чакат да им сипя ярма в копанята. И нямат нищо против да ги доя до сухо, яздя, стрижа, дера, коля за кеф. Ако не им харесваше, нямаше да мога. Лъжеш себе си, че можеш да ги промениш.

– Да лъжеш се опитваш ти, но не успяваш. За единиците и останалите съм писал отдавна – не на мен тия. Върви да ги продаваш на който още можеш. Времето ти изтича…

Двойната реалност внезапно се слива, като филмов ефект, и отново съм само пред Военния клуб, и дискутираме с Комата минувачите.

Очаквам да видя една друга група – възрастните минувачи, свикнали на соц-страха, които да подминават по същия начин. За моя изненада обаче я няма. Възрастните крачат спокойно, гледат свободно. Някои недоумяват при вида на плаката – очевидно не са в течение на историята. Други се усмихват и кимат. Някои спират, казват окуражителни думи, питат кога ще има организиран протест, с какво да помогнат… Отпращам ги със съвети да следят в Интернет. Ако те нямат достъп, да помолят да следи някой познат, който има, и да ги предупреждава.

Пълна противоположност обаче са доста от по-младите. Същото подминаване като на журналистите – но без усета за вина, просто с безразличие. Не ми влиза в работата. Кво ми пука, аз съм добре… Вирнати нослета, безразлични към всичко извън собствената кожа. Кви деца, кви пет лева, не ме занимавайте…

– Наско казва, че истински хора сме само правените преди 1985 – подхвърля Комата, ядосана от гледката. – Дето сме от самолетна стомана. По-новите са китайско производство. Ментета, демек…

Кимвам утвърдително. И двамата чудесно знаем, че не е така, че и сред младите има предостатъчно свестни и достойни хора. Но за миг отчаянието е взело връх… След секунда вече и двамата се срамуваме лекичко. Нищо. Нека ни е за урок – друг път да знаем, да не се предаваме лесно. Това е малка победа за оня от тъмната зала – нямаме право да му я даваме.

Вече раздрал пелената на яда, се вглеждам по-внимателно в младите. Да, много от тях не разбират за какво става дума. Но и много се заглеждат в плаката. Не им говори нищо. Не разбират защо на Масларова трябва да й се иска оставка, и дали не е просто за редовност. Така са научени – да се спасяват поединично… Нищо. Ще мине време, и животът ще ги научи, че “спасявай се поединично” в някои случаи е лъжа. Че истината е “загивай поединично”, или пък “спасявай се заедно”. Просто не са имали времето и опита, който са имали по-възрастните – но ще станат от доста от тях човеци.

Гледай хубаво, Оня от залата. Опровержението ти крачи покрай мен. Още не знае какво ще стане от него, може би не вярва. И надали някога ще те срещне в лице, като мен. Но ще стане, знам го. И ти също го знаеш.

Към 12 вече започва да ме втриса, и се налага да си тръгна. Чуваме се с Ели. Оказва се, че двамата с Комата сме изпуснали Масларова, но Ели не е. Че разпънала плаката точно под носа й. И че Масларова просто я изгледала с безразличие. Тъй де, защо да се впечатлява от един протестиращ?…

И двамата обаче и за миг не съжаляваме за протеста си, ако и да сме били почти сами. Вече не съм млад, знам – не всяка битка може да бъде спечелена. Но и без да съм самурай, знам и друго – достойният бой е по-важен дори от спечелената битка, той е истинската победа. Моят свят свършва с мен – боря ли се докрай, може и да падна, но дали в бой или в леглото си, ще си тръгна непобеден.

Така че и сам воинът е воин. Винаги.

Не бях смогнал да гледам филма до тази неделя. И тогава не успях, но получих линк към него в мрежата – и гледах колкото можах да издържа.

След разказите на познатите ми бях готов да видя какво ли не. Олющени стени, необгрижени деца, мизерия… За това, което видях, не бях готов.

Мислех си, че просто няма такова нещо, което като го видя в този филм, да ме учуди – да не говорим пък да ме смае, или пък разгневи повече от обикновено… Това, което видях, нямах силите да го догледам.

А дойдоха и още парченца от историята около това. Преди тях бях бесен до степен да не мога да си намеря място. След тях… не зная. Прекрачих някаква граница.

Ако не сте гледали филма, гледайте го – но бъдете готови за много повече, отколкото очаквате. Човек трябва да е много обръгнал на филми на ужасите, за успее да го догледа… Това е, което става в България. Под крилото на нашето социално министерство, и на министър Емилия Масларова.

Гледахте ли го вече? Ако да, как ви звучат думи като “престъпна небрежност”, “нехайство”…? Единствената дума, която за мен е близка до реалността е “геноцид” – и тя също отразява голите факти на преживяемостта на децата, но не и ужаса от студеното безразличие към съдбата им.

… Добре. Да кажем, че министърката просто не е успяла да “огрее” навсякъде. Проблемно министерство, с много задачи – чудовищно е, но принципно е възможно. Позор е за нея, но поне не е обвинение в умишлено престъпление срещу деца… Идват журналистите от ББС, снимат филма, излъчват го по ББС. Министерството, и министърката, научават за положението на нещата в Могилино. И реагират… как?

Министърката за нула време устройва показ как всичко в Могилино е съвсем наред, как има съвсееееем дребни проблемчета, които бързо се отстраняват, и т.н. От заснетия поръчков репортаж ясно се вижда колко набързо, и колко временно са били замазани нещата – а на моменти и колко внимателно са снимали журналистите, и въпреки това не са успели да прикрият докрай истината… Това е и последният журналистически екип, влязъл в дома в Могилино – от този момент заместничката на Емилия Масларова престава да издава разрешения на журналисти да снимат там.

(Откога станаха нужни разрешения, за да се снима как управниците ни си вършат работа? Сигурно откогато и за да протестираш срещу тях…)

Филмът обаче е излъчен в Англия, а там живеят и достойни хора. За нула време оттам пристига сформирала се буквално от нищото група състрадателни британци, които носят храни за децата в дома. За да бъдат те захранени, и спасени от гладна смърт. Специални храни, предвидени за съвземане на крайно изтощени деца… Познайте какво става с тях? На групата е отказан достъп до дома – това вероятно лесно сте се сетили. Отказани са им и храните. Познайте с какъв мотив. Ако не можете да познаете, всъщност, си задайте въпроса има ли значение. Какъвто и да е мотивът, геноцидът си е геноцид.

Капакът е едно разкритие, което научих днес съвсем случайно, и което за мен лично беше още една стъпка отвъд онази граница. Още няма документални доказателства, в такива случаи са трудни за получаване – но се оказва, че Министерството на социалните грижи е сключило договор с в-к “Земя”. Журналистите от вестника да пишат ласкателни репортажи за министерството и министърката му, а пък то им плаща за добре свършената работа.

С парите, събрани от нашия джоб. За да има храна за деца като тези в Могилино.

Колеги журналисти от “Земя”, гледайте филма! Да видите от чии панички са извадени парите, срещу които славословите Масларова! Сребърниците на Юда са по-достойно заплащане, Христос може да е бил бог, но поне не е бил дете!…

… Все още съм под контрол. Няма да призовавам за разстрели и линчувания, това не са средства на цивилизован човек. Но декларирам официално – на следващите избори ще гласувам безусловно и без колебание за тази партия, която обещае да даде Емилия Масларова под съд за предумишлено убийство на деца, или каквато е аналогичната юридическа формулировка в нейния случай. Ако ще да е Атака – ще гласувам за тази партия!

Защото партия, която не възнамерява да направи това, ще е по-вредна и опасна за България от всяка, която съм видял до момента. Ще е партия, която смята да остане безучастна, когато уморяват от глад децата ни. Дам ли гласа си за такава партия, ставам съучастник в Могилинското престъпление.

Солженицин казва в Нобеловата си реч (по памет): “Писателят е, който има ключа от умовете и душите на хората около него – затова и той носи отговорността за начина, по който биват използвани тези умове и души… Ако танковете на страната ти са опръскали с кръв пролетта на нечий чужд площад, петна от тази кръв остават по лицето на писателя, завинаги. И ако в полунощ са удушили в леглото му верен и истински приятел, по дланите на писателя остават синини от въжето.”

Благодаря ти, Писателю – казал си го по-истински, отколкото аз бих могъл. Призовавам, настоявам, заклинам всеки блогер, всеки журналист, всеки писател, всеки, който има дори една капка съвест и човечност, да декларира официално това, което декларирах аз. За да не остават по лицата и дланите ни петна и синини от мизерията, страданието, немотията, смъртта на децата от Могилино.

(И на умиращите от рак деца, за които няма пари за лечение, но за луксозни лимузини за министрите и депутатите ни е имало. И колко ли още други…)

… Утре, 11 декември, от 11 часа в Централния военен клуб (добре известен на всички посетители на Опънфест) Емилия Масларова ще закрие Европейската година на равни възможности за всички. Не ми хрумва по-подходяща личност за закриването на такава година – но точното попадение не ме трогва. Смятам да си направя един импровизиран плакат, и да отида там отпред, за да поискам оставката й. Мирно, кротко, възпитано, но и абсолютно категорично.

Ще го направя самостоятелно, без да организирам никого в своя подкрепа, и без никой да организира мен. Просто ще отида, и ще изразя мнението си като гражданин. Ако други смятат да дойдат и да направят същото, аз нито съм им организатор, нито съм ги канил, така че не се чувствам отговорен за действията им. Всеки има право да изразява гражданската си позиция както реши.

Ако ме арестуват… ще си проличи по липсата на следи от мен в Мрежата след това. (Ако всичко е наред, най-късно до вечерта ще съм пуснал или нов запис тук, или коментар под този, като минимум.)

Всъщност, направо се надявам да го направят. Едно, че ББС вероятно с удоволствие ще се заинтересува от случката, а може би и не само те – управниците ни прекрачиха напоследък доста граници. Вероятно ще се наложи да ме освободят твърде бързо – и това ще е урок за по-страхливите, че да те арестуват не е толкова страшно… И друго, че някои арести са по-достойни и от най-скъпоценния орден. Те са доказателството, че си бил достоен човек в труден миг – и гаранцията, че няма лесно да се превърнеш в свиня. И минаването през тях е пътят към силата да останеш достоен човек докато те има.