Grigor Gatchev - A Weblog

Засягал съм вече темата. Но ми се струва, че тогава не разчоплих достатъчно една от страните й.

Вудуистът, който желае да бъде Конник на някой от Конниците на Господа, го прави не от божествено почитание. (И вудуистите са напълно откровени по въпроса.) Прави го, за да се сдобие с обществено положение и признание. “През устата на Жак говори Легба, господарят на пътищата и посоките – грижи се за Жак, слушай го, бъди добър с него, иначе Легба ще ти отмъсти!”. Биологът би казал, че става дума за симбиоза – Жак предоставя на Легба физическо тяло, чрез което той да се изявява в реалния свят, срещу което получава част от авторитета му.

И тази част от авторитета е напълно реална. Ако ти не зачиташ Жак, Легба ще ти отмъсти наистина – другите му “коне” веднага ще съобразят какъв пример даваш, и ще се погрижат да превърнат теб в пример какво се случва с незачитащите Легба. Ако ти си “кон” на друго вудуистко божество, може и да не пострадаш много – събратята ти по “конничество” ще се намесят в твоя подкрепа (а насаме и ще те предупредят да престанеш да създаваш проблеми), и ще бъде спазарено примирие. Или пък, ако последователите и на двете божества са достатъчно глупави, ще влязат във война помежду си – която, както повечето войни, ще бъде спечелена от трети. Ако пък си просто нахалник без божествена подкрепа, тежко ти и горко – надали ще издържиш срещу ресурсите на божество…

Казано иначе, социалната среда поставя идеята за бога в положение на бог. Абзацът по-горе спокойно би могъл да се формулира и по следния начин: ако ти не зачиташ Жак, Легба ще ти отмъсти, понеже не зачиташ верния му кон. Ако си кон на друго божество, двете божества ще се разберат помежду си (и твоето ще те укроти), или ще започнат война (която, както повечето войни, ще бъде спечелена от трети). Ако пък си обикновен човек, тежко ти и горко – надали ще издържиш срещу ресурсите на божество…

Успялата да обедини около себе си хора идея винаги се оказва в обществото в положение на бог. Тя не е материално тяло, но подчинява на себе си хората, точно както личността на човек не се намира в никоя негова мозъчна клетка поотделно, и няма веществен израз, но подчинява отделните негови мозъчни клетки. Вървите по улицата с приятел, подхвърляте си шеги – но влезете ли в офиса, той се превръща в шефът, който трябва да те накаже заради проявената немарливост (а ти – в подчиненият, който ще изтърпи наказанието; действието може да е неприятно и за двамата, но не подлежи на съмнение или изоставяне).

Могъществото на идеята (бога) се определя от броя и влиянието на “конете”, които той язди. (Не искам да казвам “броя на вярващите в него”, за да не изплагиатствам Пратчет директно.) И всяко едно поне малко успешно божество се стреми да натрупа сили, като събира повече поддръжници, или/и издига спечелените вече на влиятелни позиции. Тези, които не го правят, биват изместени от по-агресивните, и отмират. Биолозите биха се усмихнали и биха казали, че за идеите обществото е вид екосистема, в която те търсят своите екологични ниши, и се провежда техният Дарвинов отбор и селекция….

За другото пък биолозите биха казали, че това са най-елементарни и нормални стадни (групови, обществени…) отношения, и че без тях не бихме могли да функционираме като общество. Ще са прави. Но това, погледнато откъм другата му страна, значи нещо важно: чрез приемане на определени социални роли в обществото, и неприемане на други, ние определяме пряко какво да бъде това общество. Че от нас зависи дали ще се кланяме на бог Честност, или на бог Рушвет. И т.н., и т.н…

Нещо повече. Какво е обществото ни? Аз не знам. Знам какво е моето общество. Нямам представа обаче какво е обществото на някое циганче от Лом, примерно – знам само че вероятно е доста различно от моето. С различни стойности, различни стратегии за добър живот, различни типове хора наоколо… С избора си на… хм, божество, ние избираме и в какво общество да влезем, и да живеем.

Понякога изборът не е много лесен, и навлизането в друго общество не става бързо. Но най-често става. Всеки знае случаи на деца, дори от много добри семейства, които попадат в наркоманска или криминална среда, приемат нейните ценности, и бързо се оказват в съответен вид общество… И обратното – вече неведнъж виждам как хора, живели в кошмарни условия, едва ли не по случайност успяват да потърсят други ценности. И приемат ли ги, това неминуемо ги среща със съвсем различни хора, притегля ги към тяхното общество, и постепенно ги измъква от старото – намира им нова работа, нов дом, и т.н… Казано другояче, има зли и добри богове, има равнодушни и състрадателни богове. Има и безхаберни, а и активно помагащи богове. Точно така реални, както сме и ние.

За някои хора сигурно това няма да е най-типичният поглед към света, а може би няма изобщо да е приемлив. За други обаче може да се окаже правилният начин да им бъде обяснено нещо важно. Написах това с надеждата някой такъв да го прочете, и да открие за себе си своята истина. Тази, която търси, и която е неговата си, а не красива пощенска картичка или скрийнсейвър, съдържащи зомбиращ бот.

Обикновено опитам ли се да започна нещо ново, светът мигновено се срива на главата ми като сто тона конски фъшкии. И когато успея да я надигна, два-три месеца ги няма, изгубили са се неизвестно къде… Така стана и с FFII-България…

Споменавал съм тук обаче, че съм от шопски произход. (Добре де, само една четвърт – но най-горната.) Дано можете да си представите достатъчно добре колко точно инат означава това. Вдигнах си главата, не зная за колко дълго, но продължавам да бутам идеята.

Уикито се оказа добро средство за вписване и доизчистване на идеи, но не толкова добро за дискусия. Така че реших да го запазя като място за доизкусуряване на нещата, а за обсъждане да пусна пощенски списък. Списъкът е ffii-bg (в) lists.zavinagi.org, и всеки привърженик на идеята, който желае да помогне, може свободно да се запише в него. (Става, като изпратите съобщение на ffii-bg-subscribe@lists.zavinagi.org – ще получите обратно съобщение за потвърждение. Потвърдите ли го, адресът ви влиза в списъка. Отначало е в режим на модериране, като мярка срещу спамботове; веднага щом видя, че не е спамер, модерирането отпада. Ако пък решите да се отпишете, става със съобщение до ffii-bg-unsubscribe, пак в същия сайт.)

Може би една от причините да се напъна да поизбутам малко нещата е днешната отворена дискусия за отворените формати в администрацията. Улових ужасно малко от нея – понеделникът е натовареният ден за фирмата, в която работя, и днес внезапно се оказах единственият здрав в нея (споменах ли по-горе, че съм виден “късметлия”?). Но и това малко ми стигаше. Простичко казано, бяха ни събрали, за да ни обяснят, че тая нашата може и да я бъде. Ама ДРУГ ПЪТ. За тоя просто да забравим… И си помислих – ако вече имахме едно действащо сдружение, която да даде на съд решението на МДААР за “търга”, и да обърне вниманието на влиятелни европейски фондоразпределители върху нещата, нещата можеха да са много по-различни…

Дайте да го направим. Няма да се скатая, и да викам “дайте да дадем” – просто не мога сам открай докрай всичко. Дайте да направим най-сетне нещо, което да ни пази от най-злокачествената политиканска наглост, по дяволите! Поне в това отношение. Мъ-ъ-ъничко да си мръднем пръста, ей толкавичко, колкото да не сме ама абсолютно заспали, докато ни изгребват джобовете. Да не ги учим, че е чак толкова лесно, безопасно и най-вече доходно, че те на това бързо се учат…

Нека се опитаме поне веднъж да не се “спасяваме” поотделно. Стигнали сме дотук именно с девиза “всеки се спасява поотделно”. Нека се поорганизираме, и си защищаваме правата. Очаква се, че на децата си ще я оставим тая държава – дайте да не им отмъщаваме чак толкова страшно. Че и на себе си – повечето от нас ще са живи да видят старини, в такава държава, каквато са създали през младините си. А пък инфосферата е нещото, което обхваща цялата ни цивилизация. Не я ли опазим свободна, сами ще се заключим в затвор и ще подарим ключовете на хората и институциите, на които сме се нагледали как доказват колко доверие заслужават.

… Хляба наш насущний дай си го сам, казваше Радой Ралин. Но имаше предвид друго. Сетете се какво.

Наскоро Facebook въведоха система за “онлайн предупреждения”, наречена Beacon. Идеята е хитра. Ако си купиш нещо от някой търговски сайт, афилииран с Facebook, групата твои приятели получава предупреждение. Социална мини-рекламка: Х купува еди-какво си – щом сме му група, вероятно и ние се интересуваме от същото, и ще ни е от полза.

Е, имаше и дежурната доза катран в меда. Всички потребители на Facebook бяха по подразбиране автоматично абонирани за Beacon. Ако някой не го желае, може да се отпише, има си процедура… Само че процедурата беше сложничка, пък и да те абонират автоматично за шпионче-тропачка не е в най-добрите традиции на опазване на личното пространство. Потребителите на Facebook се възмутиха, и около 90% от тях се подписаха под петиция, с която призовават сайта да прояви повече уважение към тях и избора им.

(Чудя се, какво ли щеше да стане, ако потребителите на Facebook бяха проявили същата заинтересованост към съдбата си, както българския избирател? Всъщност, май по-добре да не се чудя. Става ми страшничко…)

90% е достатъчно внушителен процент, и се наложи Facebook да го вземе предвид. Екипът на сайта обяви, че ще бъдат направени промени. Beacon вече ще бъде не opt-out, а opt-in система – както е редно. Е, почти opt-in, де, ама все някаква крачка е направена. Ако човек си търси повод да не се занимава повече с нещата, може да си намери извинението.

Някои хора обаче не спряха да нарушават спокойствието на блатото. Стефан Берто от Computer Associates почоплил допълнително нещата, и с изненада открил, че софтуерът на Facebook продължава да си те шпионира и рапортува на стопаните си дори ако си указал изрично, че искаш покупките ти да не бъдат съобщавани – просто го прави по-скрито. Повече информация по въпроса – в статия в PC World.

Искрено се надявам потребителите на Facebook да постъпят като свободни хора, а не по български. Да врътнат гръб на сайт с такава практика, да го блеклистнат в системите си, и никога повече да не го погледнат. За да бъде споменът за него отсега нататък поука за всеки, който се смята за упълномощен да шпионира хората без тяхно съгласие. За да свети някъде един червен надпис: “Непочтеност = Фалит”.

А по възможност и “Непочтеност = Присъда”, защото тези хора я заслужават… Е, съдът може да е подкупен и да не я даде. Но обръщането на гръб и фалирането на непочтения зависи единствено от потребителите му. Обърнат ли му те гръб, няма кой да го спаси. Зависи си единствено от тях.

(Точно както е с некоректните политици и избирателите им. Имам предвид, в държавите, където живеят хора.)

Днес по план-график се падаше да огледам какво хоствам. В един от сайтовете, даден на приятел на приятел след ходатайство, открих с изненада порносайт (който пробва за повече от 20 експлойта разглеждащите го браузери, и ако открие дупка, им зарежда троянски коне).

Бързият оглед изясни нещата – кракерите са се сдобили отнякъде с паролата на въпросния приятел, и са процедирали. (Бяха качили още и цял арсенал инструменти за пробиване и зомбиране на сървъра като цяло, и се бяха направо съдрали да ги пробват – за моя гордост, и дори за мъничко учудване, нито един не беше успял да се справи. Головодници. В сигурността му има поне 4 дупки, за които все не ми остава време да ги изчистя. А май е нужно… Бяха качили и спам релей, управляван през HTTP, и бяха успели да пратят стотина-сто и петдесет спама.) Отначало е действал бот, след това са обърнали и ръчно внимание. Проследих внимателно начина им на работа, и открих и друг пробит (но несготвен още) сайт – пак на приятел на същия приятел.

Смених паролите за достъп до сайтовете и си архивирах зловредното съдържание. (Като цяло – масова продукция, евтин боклук – 120 долара на първия пазар за подобни “стоки”, в който погледнах. Script kiddies.) След това, естествено, се запитах откъде са се сдобили с тези пароли. Огледах доста старателно системата – нямаше видими следи от успешна кражба.

Проверих дали двамата не са се логвали от едно и също IP, преди да ги напипат кракерите (не че това гарантира нещо, но все пак). Така и се оказа – неведнъж. На въпросното IP намерих доста стандартен XP, непочистен от троянския кон и до момента. Не съм го дебъгвал, за да проверя точно той ли е ожънал FTP паролите им, но предполагам, че да.

Бях малко ядосан, така че умишлено им оставих троянеца – да се научат да си го чистят. А на всички други препоръчвам: поддържайте си машините чисти! В противен случай може да се случи наистина какво ли не.

Та дори някой ядосан админ да ви отреже достъпа до личния ви сайт. И да ви го даде обратно само срещу уверение, че ще спазвате необходимата хигиена. Или че ще си сложите Линукс. И също ще спазвате необходимата хигиена.

Цитат от статията на Соломон Паси “www.е-ДЕМОКР@ЦИЯ” в “Капитал”:

“Неговият сънародник Алан Тюринг тъкмо е бил формулирал принципите на съвременния компютър – машината на Тюринг, и разбил с машината “Енигма” кодовете на нацистките шифрограми.”

Че Соломон Паси не е нито компютърен специалист, нито историк, е ясно (и очевидно) – простено му е да обърка това-онова. Ама няма ли редактори в тоя пусти “Капитал”, да помислят за читателите му? Така е по-опасен за здравето от китайските играчки с оловото в тях. Като го прочетох, глътнах отведнъж половин вафла – как не се задавих, аз си знам. Недай боже да го е прочел някой по-компютърен от мен, и във възрастта на инфарктите – а такива има доста…

Страничен ефект от статията е попълването на колекцията ми с глупостите (отдавна не я бях попълвал).

И, като се замисля, се сещам за две хрумки, които не попаднаха в нея:

Минавам днес по бул. “Христо Ботев”, и гледам табела: “Оптика ИИСУС”. И си зададох въпроса – какви ли са им очилата?

(Отговор: Божествени, естествено…)

На една видиотека (така ли се пишеше, или нещо аз бъркам?) пък гледам плакат на “Умирай трудно” 4.0, с Брус Уилис. И развинтеното ми въображение внезапно ми сервира плакат: “Умирай трудно” 17.3, със зомбирания труп на Брус Уилис.

(С подходяща илюстрация, естествено. Е това вече би бил тематичен филм…)

… Нямам категория “глупории”, иначе този запис трябваше да бъде в нея. 🙂

Някои тук сигурно знаят за будизма повече от мен. Но понякога недостатъчното познание е дар… Когато видях коментара на Калин към по-предишния ми запис, внезапно в ума ми прескочи странна искра. Свърза няколко неща, които уж отдавна зная, в неочаквано нова и изненадваща, но стройна и интересна система.

Уви, още доста неясна пред очите ми. И този текст е опитът да си я изясня. (Не стреляйте по пианиста, той толкова може.)

Религия ли е будизмът? Или може би наука? Или пък, религията наука ли е? Или науката – религия?…

Всъщност, като за начало, що е религия? Казват, че всеки християнин имал свое, различно християнство – което ще рече, че всеки има свой, различен отговор що е религия. Същото вероятно важи и за всяка друга религия. Всъщност, и за науката, а и за будизма. Но, все пак, не обединява ли нещо различните представители на едно понятие?

Бихме могли да кажем, като начало, че религията е система от възгледи и убеждения, подчинени на приемането на един върховен авторитет (понякога разпределен между няколко “личности”). Обикновено (но не винаги) се предполага, че този авторитет е трансцедентален – всемогъщ, всезнаещ и т.н.; като правило в такива случаи той бива смятан и за създател на Вселената. Религиите са като правило ексклузивни – няма как да изповядваш едновременно две различни.

Какво е тогава наука? Общоприетото становище е, че науката е метод за изучаване на света с цел получаване на обективна картина, която го отразява максимално точно. Този метод предполага употреба на бръснача на Окам, опити за доказване / опровергаване на хипотезите и теориите, и т.н. Науката еднозначно се води за единна – няма как да има две науки.

Най-лесно е като че ли да дефинираме какво е будизъм – учение, създадено някъде около 5 век от индийския принц Сидхарта Гаутама, известен по-късно като Гаутама Буда. Въпросът на какво точно ни учи то, и дали е религия, или не, обаче остава отворен.

Е ли будизмът религия? На пръв поглед той има всички белези на религиите. Система от вярвания, посочена цел, правила за постигането й, препоръки да бъде разпространяван, привлекателност за умовете на хората… Определено изглежда като да е религия.

И не. Религиите смятат своите божества за върховни авторитети – будизмът приписва на Буда думите: “Не вярвай безусловно на нищо, дори ако съм го казал аз”. Религиите често са формализирани и систематизирани до голяма стойност, и целят вкарването на човешкия ум в едни определени, единствено правилни граници – будизмът, дори класическият, се корени в дзен-философията, която чрез двусмислия или въпроси без очевиден отговор търси начини да разтвори ума на хората… Значи не, май не е религия.

Тогава будизмът може би е наука? Както науката търси начини да обогати човешкия ум, така будизмът търси начини да премахне границите, капаците му. Както науката обявява за основен свой метод проверката, така будизмът учи да подлагаме нещата на съмнение. Колкото и парадоксално да звучи, будизмът като че ли е наука!

Но не. Науката не предлага на последователите си определен начин на живот, определени правила, определена цел в живота им (пък била тя дори постигането на просветление или нирвана). И определено не отдава какъвто и да било респект на медитацията… Не, няма как будизмът да е наука.

И какво се получи? Хем има много общи черти с религията, хем и с науката. (Освен че е нещо, което е в много отношения различно и от двете – определено не е техен хибрид!) Да не би… да не би религията всъщност да е наука?!

На пръв поглед няма как да има две по-противоположни неща. Религията проповядва вяра – науката проповядва съмнение. Много хора смятат, че научният и религиозният възгледи са несъвместими и взаимно изключващи се. Науката заявява, че всичко подлежи на опознаване – религията постановява, че Бог е съвършено надчовешки, и не можем да се надяваме да опознаем неговите пътища, намерения и прочее… Кой каза, че религията може да има нещо общо с науката?

Който и да го е казал, не е казал глупост. Религията всъщност проповядва опознаване на света и себе си, пък дори погледнато през перспективата на Божеството, и съответната ценностна система. В много религии божественото е не просто познаваемо, а е изрично сродно на хората, и ние можем да го разберем. Религията често се опитва да опознае сама себе си с методи, напълно достойни за всяка наука: теологията е не по-малко сериозна и пълноценна дисциплина от физиката и химията… Може би все пак религията е наука?!

А да не би пък науката да е религия? Много учени биха побеснели от подобно твърдение. В училищата в САЩ продължава да гори сражението да се преподават ли учения като “интелигиентният дизайн”, и аргументът срещу тях е, че са религия, а не наука. Много учени са били преследвани от църквата, много научни положения – отричани от нея до комизъм. За истински учен масово признават само този, който иска първо да претегли Бог на кантар и да му премери кръвното, а после да признае съществуването му (а още повече точки печели, ако и тогава няма да го признае)… Не става, нали?

Не, ама да. Още повече учени са били преследвани от науката, в лицето на утвърдени други учени. Науката обича да обвинява религията в сляпо следване на догми, но най-често срещаният учен е не по-малко догматичен от свещениците (а за разлика от тях е видял поне две-три опровергавания на текущата си догма, и подмени с нова, и това не го е отучило да вярва сляпо в нея). Дори ние, масовите хора, сляпо вярваме, че науката ни поднася абсолютната истина – а това, естествено, не е така: поднася ни единствено само най-доброто приближение до нея, което е успяла да постигне към момента. Тоест, нищо чудно науката всъщност да е реално до голяма степен религия…

Добре, де. Са, пък не са. Това някакъв дзен ли е, или просто нуждата да поразширим границите на ума си?

(А този въпрос?)

Галерията с блогърите се пълни все повече. От последния ми запис на тази тема се появиха четири-пет, за които не писах тук (а бяха разкошни – можете да ги видите). Последната блогърка там обаче е зашеметяваща. И като красота на колажа, и като попадение в същността на човека.

Чудя се, кой ли ще е следващият? Чувал съм от Ели неведнъж, че в блогщността 😉 има няколко души, които упорито й убягват като визия. Но досега не е имало случай да минат няколко дни, и тя да не си намери нова жертва. Пък и Пейо беше след тези, дето й убягваха, а ми хареса как е станал.

Така че очаквам с нетърпение следващата жертва. (Или може би някое друго лице на вече гостувалите. Какво ще се появи в този блог обикновено е тайна за всички, включително за мен. (За версията на “Властелинът на пръстените” с чернокожи актьори знаех предварително, но за блогърите Ели не ми казва. И може би така е по-добре.)

(09:35:46) < wchera si goworihme neshto s (x) za kakwo li ne i stana duma za teb: "A toj Grigor e instituciq weche." (14:32:59) > в смисъл? не разбрах това за институцията…
(14:34:16) < имаш доволен брой читатели, които те възприемат като верен източник на информация
Не вярвам въпросният разговор с (х) да е протекъл наистина. Предполагам, че събеседникът ми (етичен човек с много блага душа) просто искаше да ми каже нещо хубаво и повдигащо духа. (Изключвам възможността да се е опитвал да ме ласкае – не е такъв човек.) Но вместо това ме уплаши. Защото може би наистина тук има читатели, които ме възприемат като верен и надежден източник на информация, и разчитат на мен.

Започнах този блог навремето, за да се уча на откритост пред хората. И да не храня мисли, които бих се срамувал да споделя с други. Уви, не съм постигнал докрай нито едното, нито другото: вероятно човек се учи на тях цял живот, и е добре да започне от малък… Често обаче споделям тук и какво ме вълнува, движи и кара да мисля и постъпвам по определени начини. И някои читатели сигурно го приемат за чиста монета, и неволно залагат душата си за него. Така сме устроени хората – ако възприемем някого за авторитет, да му вярваме по-лесно.

И това е, което е добре да поставим под контрол в себе си. Търсенето на центрове на доверие, или на гаранти на доверие, е естествено. То ни пести много от усилията за опознаване и преценяване на света. Но излъжем ли се, ударът е болезнен. А понякога вместо удар има тиха и неусетна вампирска целувка, и изсмукване до сухо.

Струва ли си да ми се вярва? Донякъде – може би да. Пиша тук каквото мисля, без да се опитвам да манипулирам никого. Същността на човек с лице струва много повече, отколкото мога да спечеля чрез лъжи и измами – не съм съгласен да я продам. Писал съм достатъчно преди за разликата между това да имаш и това да бъдеш, и кое е по-ценно.

Донякъде обаче – определено не. Всеки е субективен, аз също – преценките ми се влияят от убежденията и предразсъдъците ми. Опитвам се да бъда обективен, но възможно ли е да го постигна в съвършенство? Естествено, че не… А и да си съвършено обективен не е достатъчно, за да можеш да предскажеш точно бъдещето, трябва да си и всезнаещ. (Твърди се, че двете вървят заедно, примерно в Господ, само че засега съм обикновен смъртен. 🙂 ) Трудно ми е да преброя колко пъти съм правил прогнози, изглеждащи абсолютно неоспорими, които после са се оказвали погрешни; колкото и да се старая, и за в бъдеще ще е така.

Затова и не искам да бъда водач, когото другите гледат в устата и му вярват. Не защото при първата грешка “Осанна”-та ще се превърне в “Разпни го” – това не ме плаши, не зная защо. Плаши ме много повече, че поискам ли да бъда пастир на другите, ще се окажа вместо сред хора сред добитъци. А така ни е нужно точно обратното, да сме хора и да живеем сред хора. То е, което изпълва живота ни със смисъл, прави го живот, а не съществуване.

Затова искам да помоля всички мои читатели: не ми вярвайте прекалено много. Четете аргументите ми, но ги преценявайте със собствения си ум. Правете си свои изводи, ако е нужно – различни от моите: абонирани за истината няма, а ако има, то аз не съм сред тях. Не се бойте да мислите. Да, ще грешите многократно, точно както и аз продължавам да греша: за много неща опитът е единственият начин човек да се учи. Който е пробвал хиляди пъти, и всеки път е грешил, е хиляди пъти по-богат от който никога не е пробвал. Богат на едничкото, което ще вземе със себе си и извън този свят.

Не бъдете нечии резонаторни кутии – бъдете, както казва Иван Попов, автокефални. Говорете своите думи, мислете със своите глави. (И най-добре, ако сте достатъчно силни отвътре – говорете своите мисли, и се учете да мислите каквото няма да ви е срам да кажете.) Не се бойте да признавате грешките си, не бъдете като Пол Тибитс. И не се бойте да правите нови – чисти са ръцете само на тези, които никога нищо не попипват, след които на света не остава никаква следа…

Дано силата бъде с вас. Шаблонен и изтъркан израз – но точният.

Преди два дни си купих такъв принтер. Офертата ме изкуши: има и паралелен, и USB, и мрежов интерфейс (мога да го давам временно като оборотен на клиенти с повредени всякакви принтери), и рекламирана поддръжка за Linux (включително любимия ми Дебиан – спокойно мога да го използвам и в офиса, когато нашият принтер е повреден, както в момента). Цената на отпечатана страница не е от най-ниските (касета за ок. 150 лева стига за 1500 копия, т.е. около 10 ст. на страница), но за не твърде интензивен печат е добра – а принтера успях да намеря за малко над 350 лева.

Проблемът започна, когато се опитах да го свържа в офиса. С предоставения от провайдера .deb пакет открих указание, че е подходящ за Debian 3.0 – т.е. woody, версия, излязла преди около 6 години. С надеждата, че ще става и за по-нови версии, го инсталирах съгласно указанията.

Инсталацията изискваше поне 2 командни реда: инсталирането на пакета (през dpkg), и пускането на допълнителен настройващ скрипт. Прогоних като досадна муха мисълта, че новак в Линукс вероятно би се поуплашил, и че е редно фирмен софтуер, с претенции за производителски, да е по-лесен за слагане. Още повече, че инсталацията интелигиентно добави в менюто на КДЕ програма за управление на принтера. Дотук – добре.

При стартирането й ме посрещна добре познатото на потребителите на Windows прозорче с “ти си червей под краката ни” ЕULA. Едва се сдържах да не подскоча от възмущение – тия за какви се мислят?!… След това се усетих, че допреди няколко години такива ултиматуми изобщо не ме смущаваха. Мда, определено Линукс ме е разглезил на тема свобода… Цъкнах нужната чавка, и продължих. Но вече се чувствах като западен турист в соц-държава, на когото учтив милиционер току-що е обяснил: “Тук, господине, не може да се говори срещу партийното и държавно ръководство. Това, че ви е забранено да се отклонявате от утвърдения маршрут, е грижа за вашето здраве и добруване…”

Оттук нататък обаче ударих на камък. Оказа се невъзможно да добавя опашка за този принтер – вероятно командите за добавяне бяха специфични за някоя версия на CUPS отпреди 6 години. Около два часа отдавах проблемите на лична некадърност, Мърфи и каквото още ми хрумна. Част от драйвера беше реализиран като скриптове – изчоплих ги открай докрай, но проблемът не беше в тях. Повечето от останалото беше, естествено, без изходен код, и стотици килобайта като обем – отказах се да го дебъгвам моментално. Посражавах се още известно време, но не постигнах нищо.

Същият провал ме очакваше и когато се опитах да настроя нещата през контролния панел на КДЕ. Драйверът не добавяше стандартен PPD в CUPS – вместо това го пачваше, за да прехване обработката, и я правеше вътрешно. Кипнах и зарових из сайта на Lexmark, за да търся PPD-та. Оказа се, че допреди известно време е имало… но вече ги няма.

На хоризонта започваше да се очертава гръмотевична буря. За щастие си удържах нервите колкото да поровя още малко, и търпението беше възнаградено. В сайта на Open Printing открих точно това, което ми трябваше – чудесен, напълно функционален PPD за Lexmark E250dn! Деинсталирах фирмения драйвер, и изтеглих този.

Оказа се, че разполага с чудесен, простичък инсталатор. Пак команден ред, но само една стъпка. Въпросите бяха еднакви с тези на фирмения драйвер до степен, доста надхвърляща обяснимото чрез случайна конвергенция (с думи прости, вероятно някой е крал идеи от другия… чудя се кой ли от кого). След това се оказа удоволствие да добавя през контролния панел точно нужния ми модел принтер… и просто песен да отпечатам пробна страница.

Добавянето през мрежов интерфейс се оказа лесно – принтерът си беше взел настройки през DHCP. Реших обаче, че искам да му задам статичен. Което ме сблъска с любопитна задача – на предния му панел има само няколко светодиодчета. Определено недостатъчно, за да може да се настрои IP адрес оттам. След малко търсене открих ръководство за мрежово настройване на Lexmark E320. Не е същият, но като няма риба, и ракът е риба.

Изчетох ръководството внимателно, след което се посмях едно хубаво. Оказа се, че единственият начин да настроиш IP адрес на подобен принтер, е… през мрежата! Като, ако нямате вече сложен адрес, на моменти се прибягва до трикове, извадени буквално от арсенала на кракерите (все още помня за какво точно веднъж бях видял да се използва техниката с асоцииране на MAC адрес с IP адрес чрез пряк запис в ARP кеша)… След слагането на адреса обаче настройката през telnet (telnet xxx.xxx.xxx.xxx 9000) е чрез удобно и интелигиентно меню, ако и не твърде графично.

Като цяло – да свържете подобен принтер под Линукс не е задача като за възрастната ми майка. Но ако не ви е страх от командния ред става, и работи добре. 🙂

Наскоро почина Пол Тибитс. Ако някой случайно е пропуснал – това е пилотът, който пуска първата в света атомна бомба над Хирошима от борда на бомбардировача “Енола Гей”. Загиналите са 140 000 души непосредствено, и вероятно поне още толкова от последствията. Един от хората, чийто жизнен път ми е било интересно да проследя… в някои отношения.

И по-точно – в това как той се отнася към стореното от него.