Grigor Gatchev - A Weblog

Свържете трите езика, изброени по-долу, със съответните фрази:

Английски
Испански
Български

и

When the pigs fly
Manana
След изборите

Правилно решилите я получават голям тиквен медал.

Това парченце е “предистория” на първите три части на “Лабораторни хроники”.

Всъщност, “Детство” се нарича първата от трите части. Според мен обаче по-правилното й название е “Младост”. Затова реших да си авторизирам малко превода, и я кръстих така. 🙂 А името “Детство” запазих за предисторията, която преведох и качих сега.

Кратичка е, но е приятна. 🙂

Сънувах, още като студент, странен сън.

Бях случаен приятел на гениален физик, следващият Айнщайн или Стивън Хокинг. Един ден той ми звъни: “Здрасти, имам да ти се похваля. Ще ми връчват след два дни Нобелова награда.” – “Честито! Отдавна беше време…” – “Да, ама съм малко болен, не мога да ида. Приятелче си, ще ми направиш ли услуга? Поръчал съм ти билет, иди я получи от мое име. Прочети речта ми, пратил съм ти я по пощата. Ще черпя после.” (Сън…)

Съгласих се и отидох. Тъкмо церемонията почна, ми звъннаха, че приятелят ми е починал в болницата. Било рак, той знаел отдавна… Преди да се осъзная от шока, обявиха името му – да си получи наградата.

Излязох на сцената като цапнат с мокър парцал. Казах: “Аз не съм професор еди-кой си, той отсъства, защото току-що почина. Ама преди това ме прати да получа наградата му, и да прочета речта му…” Залата изпокапа да се смее, даже академиците, дето връчваха наградата, правеха криви физиономии от усилие да не се захилят.

Взех наградата, благодарих им, после се сетих да уточня, че благодаря не от мое име, а от негово, нищо, че е умрял. Публиката сигурно и на шоуто на Бени Хил не се е кискала така. Академиците издържаха и този път, ама по лицата им пишеше с еднометрови букви, че тая награда вече ще се получава само лично. (В реалния свят тя се присъжда само на живи учени – убеден съм, че знам една добра причина…)

Качих се на подиума с микрофона, и извадих листовете с речта. Докато ги вадех, изпуснах медала, а докато го взимах – листовете, изобщо още цирк… Като започнах обаче да я чета, публиката си глътна езика, а на академиците физиономиите им се изправиха.

Откъде се взе тази реч в съня ми? Лесна гатанка. Чел съм разни общочовешки идеи и азбучни истини, миксерът на съня ги е разбъркал, и я е произвел. В нея няма нищо ново и неказано. И сигурно само насън звучи толкова логично и силно, и впечатлението оттам се е отпечатало върху възприятието ми… Както и да е. Просто споделям какво сънувах.

Дълго не ми беше хрумвало да я запиша. Но може би е добра идея – споменът избледнява. Запълнил съм празнините в него както ми е попаднало, ефектът й не е дори бледа сянка на онзи от съня. Ето оцелялото от нея – последни думи на умиращ учен, съществувал единствено в случаен сън.

ЗАВЕЩАНИЕ

Цял живот работих да опозная света около нас. Разбулих тайни, недокоснати преди. Но сега, в края на своя път, разбирам, че друго е истински важното – какви сме ние, и какви ще бъдем.

Могъщи умове са се опитвали да прозрат бъдещето. Напразно. Но когато си на вратата към отвъд, понякога виждаш незримото за другите. И преди да се сбогувам, искам да разкажа видяното. За да го знаят живите.

Съществуването ни е изборите, които правим. Ако преди петдесет години бяхме насочили вместо към оръжия и смърт същите средства към наука и прогрес, сега сигурно щяхме да сме безсмъртни – наш е изборът в рай или в ад да превърнем живота си, кошмарите си ли да въплътим, или мечтите си… Но избрахме, и заслужихме с това друго. Дано децата ни бъдат по-мъдри – или ако не те, техните деца.

Излезем ли от сянката на смъртта, ще видим, че как живеем е по-важно от колко. Че година, изпълнена със смисъл, е повече живот от вечност празно съществуване. Ще разберем, че ще стигаме накъдето сме тръгнали, че ще жънем каквото сме посели, ще завещаваме каквото сме построили, за себе си утре, и всички след нас… И ще дорастем да бъдем хора.

И ще се запитаме – накъде? Безброй са улиците, задънени отвъд взора ни… Но разрешен ли е винаги всеки път, винаги ще има тръгнали по верния. Безброй са и разклоненията, плашещи с разкъсване на единството ни в противоположности. Но винаги ще идва ден пътищата отново да се съберат, и противоположностите да се слеят в ново, по-велико единство.

Често търговци на омраза или страх ще обявяват бъдещето за смърт на настоящето, и ще го забраняват, забравили, че смъртта и животът са едно, или уплашени от това. Често ще успяват да превземат сърца и умове, и да заслепяват взорове. Но бъдещето е по-мъдро от настоящето, и след миг или епохи ще намира начин да ги превърне в минало. И ще продължаваме напред, разбрали, че бъдеще дава единият избор – другият дава минало завинаги. И припомнили си, че сме деца не на калта, а на звездите.

Неведнъж мъдреци ще доказват необоримо, че сме достигнали края на пътя, че няма повече. И множеството ще спират, изгубили надежда – но забравени наивници или безумци, гении или вярващи ще продължават накъдето друг не вижда път. И ще увличат след себе си тези, които са имали силата или лудостта да им повярват, като самотна пъпка върху сух дънер, от която отново израства могъщо дърво.

Ще срещаме други разуми, подобни на нас, или безкрайно различни. Понякога те ще ни възхищават, понякога ще ни плашат. Но имаме ли мъдростта да се опазим от едните, и силата да опазим от себе си другите, различията ни ще се превърнат в богатство. И там, където сега блика самотно ручейче, към бъдещето ще полети могъща вълна, обединила дребни ручейчета и широки реки във величествена симфония.

Вече прекрачваме отвъд Земята. Ще прекрачим и отвъд Слънчевата система. Когато галактиката ни отеснее, ще продължим към съседните. Изчерпаме ли Вселената, ще потърсим други – паралелни извън нея, или затворени вътре в нас, или където сега и не ни хрумва да надзърнем, слизайки все по-дълбоко, към основите на нещата. Докато не се превърнем в едно със самото съществуване… И един ден и тази люлка ще ни стане тясна, и ще я напуснем, и ще я поемем нежно в дланите си.

И вероятно ще създаваме вселени – както може би е била създадена нашата. Или ще прераждаме изчерпаните в нови, както феникси от пепелта им. И още със сътворението ще планираме в тях живот и разум, като слънчеви наши деца. Или ще залагаме непредсказуемост, за да им дарим свобода, и избор, и свой собствен, неповторим път. С мечтата на всеки истински родител – децата му да порастат, и да го надминат… Докато дори дрехите на Бога не ни отеснеят, и не ги захвърлим, за да прекрачим нататък.

… Какви ще бъдем тогава, не зная. Твърде далече е дори от където няма близо и далече… Но дори там нещо се вижда ясно – това няма да бъде върхът и кулминацията на човешкия род.

А само поредното стъпало към безкрая. По стълба, изградена от познание и осветена от мечти.

(Допълнение от 30 март 2008 г.: Посвещавам този запис на паметта на Артър Кларк.)

– Ало?

– Здрасти, исках само да те питам нещо. Не ми се смей, знам че е просто, ама толкова разбирам.

– Да?

– Пиша в Ексел две колонки с данни, и една колонка с формули за сумирането им. И на някои редове дава резултата, а на други – VALUE, или нещо от сорта. Защо така?

– Това означава, че не може да сметне формулата, защото числата не са написани както трябва.

– Да не би да е защото на някои числа са със запетайка, на други – с точка? Гледам, че ми дава това където са с точка…

– Точно така. Пробвай някъде да смениш точката със запетайка.

– … Оправи се! Златен си, Стефо, задължително ще те похваля на Дидито още тая вечер… А защо звучиш някак странно? Да не си хремав?

– По-скоро защото не съм Стефо. Григор съм.

– ?!… :-(…

– Но нямам нищо против да похвалиш Стефо на Дидито. 🙂

Вече писах защо този проект ме възхити. Не защото е супер дизайниран – опериран съм от чувство за естетика, не бих съветвал никого да вярва на преценките ми. Не и защото е твърде уникален – има подобни други. А защото е сайт почти с богатството на сериозен портал, изпълнен и поддържан изцяло от един човек в свободното й време. Възхищавам се на подобни неща, и обичам да разказвам за тях. Току-виж повече хора разбрали колко много и хубаво може да постигне сам човек, ако има воля и желание, и взели пример. Който в каквото умее. Особено ако е свободно достъпно за всеки. 🙂

Междувременно Ели продължава да не мирясва. Към новинарските рубрики се добави търсачка в новините, позволяваща да се търси по думи, изрази и комбинации от тях (или липсата им: любимата ми добавка към всеки стринг за търсене е “-Бойко Борисов” 🙂 ). Друго удобство е възможността да търсиш от и до дата – помага ми да издирвам много бързо новини, които ми трябват. (Например когато се мъча да открия информация за нещо, мярнато в медиите към някой момент, преди седмици или месеци, включително покрай писането в блога.)

Една сравнително рядко срещана новост е православният календар. Още от челната страница човек може да види какво има в него за днес и утре; от неговата страничка човек може да го разгледа целия, или да търси вътре. Опитът ми показа, че когато се сетя да проверя кои са именници днес и утре, за да не пропусна да им честитя, е страхотно удобен. 🙂 (Лошото е, че много рядко се сещам. 🙁 )

Дребно, но хитро измислено допълнение е бутончето “В момента!” в търсачката за телевизиите. С едно цъкване човек вижда по коя телевизия какво дават в момента. Спестява бая цъкане с дистанционното в моменти на скука или нужда от отмора.

Вече сериозно почвам да се чудя – какво полезно удобство още може да се измисли и сложи в сайта? (Освен още денонощни услуги, магазини и прочее.) Ако имате някакви прищевки, казвайте – поемам задължението да ги предам на Ели! 🙂

(Sorry for my bad English.)

The news

It’s not news anymore. The Minnesota court ordered Jammie Thomas to pay RIAA a fine for illegally offering for download in Kazaa copyrighted songs.

The details, however, are interesting. She was accused of sharing 24 songs. Each song was valued by the court of US$ 9,250. Total of $222,000. Right. $222,000 for two CDs of songs worth.

I’m no fan of copyright breaches. If Thomas has illegally distributing these songs, she must pay. However, are this fine, and this trial, just?

Some calculations

A typical CD costs about $12, about a dollar per song. To justify the request of RIAA for suffered losses, each of these songs must have been downloaded from Jammie by 9,250 persons. (Actually, a lot of the shop price is a retailer discount, never less than 20%, and sometimes well over 50%. However, let’s not be picky, and assume that 10,000 downloads per song are enough to justify this fine.)

Things don’t stop here, however. Due to the nature of the P2P software and protocols, the downloads are shared. Even if Jammie is the very source of these songs in Kazaa, and she almost surely is not, only their first downloader would have to download all songs from her. The second one would download half from her and half from the first downloader, etc. So, for the songs to be downloaded 10,000 times from her, their total number of downloads would have to be 10,000 to the power of 2 – 100,000,000. (Again, this is if she was the principal source in Kazaa for those songs. If she was not, much more downloads would be needed.)

Further, even 10,000 downloads, multiplied by a typical MP3 size, eg. 5 MB, would mean 50 gigabytes of traffic for each song. Over 1 terabyte total for the 24. This alone would considerably strain a typical home Internet line, even over a long time. And if it is true that she had over 1700 songs in her Kazaa shared folder, they would be surely downloaded as much, and this would make already about 100 terabytes. This is a traffic larger than that of, say, the largest US banks. Did she really ran a huge mainframe in her flat, or a cluster, and had the appropriate Internet connectivity? I doubt it.

Finally, the maximal amount of downloads of a song in Kazaa is expected to be about the number of the copies of this song that can be found in Kazaa. Maybe a little more, but not much – most P2P downloaders leave the downloaded files in their shared folders, as a solidarity… I searched for the most popular songs in Kazaa, and couldn’t find many that have 10,000 copies there. So, assuming that the 24 songs she shared (I don’t know which ones they were) are among the most popular around, at most square root of about 10,000 could have been downloaded from her – that is, about 100. (Again, if she is the principal source of these in the Kazaa, which she most probably is not.) Which would bring the fine down to $2,400 total.

Unwilling litigators?

Immediately after the trial, a spokesperson of RIAA contended: “We are unwilling litigators.” Is this so? It appears to me that it is not.

For the little I learned about the case, Jammie Thomas was investigated a lot of time, maybe more than an year. During all this time, RIAA and their people knew, or at least strongly suspected that she is infringing their copyright. But… did they asked her if she knows that she is sharing songs, and breaching copyright, during this time? As far as I know, no. Did they warned her to stop doing this? As far as I know, no. Did they moved to stop her in any way, to send her police with a warrant, whatever, during all this time they knew, or strongly suspected her? As far as I know, no.

They just sat down and collected data. And when they had collected enough, they litigated against her, for a hell of money… This does not appear to be done by “unwilling litigators”. It looks much more like “let’s passively encourage her for a long time, in order to litigate then out of her as much as possible”.

A just court would have asked RIAA why they did nothing to stop her, all this time during which they knew. And if they hadn’t a hell good reason for not stopping her (and there is simply no such reason), the court would decided that they are abusing the legal system. If they can take from just one person the total price for 10,000 sales, it appears very convincing that they try to use this to profit. How many sales these songs have in total, for the whole of USA? What business would skip this opportunity?… Consequently, they would get nothing. Jammie maybe deserves to pay something, but they don’t deserve to get it.

No matter if she didn’t knew…

Probably in defense to the previous question, RIAA pretended that this is a type of offense in which it does not matter if the offender does not know about their violation of the law. However, this is an absurd, which can be very easily proven.

Imagine a computer virus that, unbeknownst to you, shares your music to the Net. And if you don’t notice it promptly, RIAA arrives at your door with a gazillion-dollar request. To complicate the things, the virus might be able to download and store on your disk other songs, and share them, too. Writing such a virus is a kid’s task – it’s a miracle that we don’t have already a slew of those. And, what is worse, if its existence is so profitable to RIAA, they might be tempted to “sponsor” its development…

The problem is not whether this virus, if it appears, will be sponsored by RIAA, or not. It is that there is a law that in this case will victimize an innocent person, stating that “it does not matter whether she knew of this, or not”, and will order them to lose their lifetime payments. Such a law is a mockery of justice, and a detriment to the authority of the legal system.

Law and justice

It could be pretended that caught offenders should suffer heavier penalties, in order to discourage the offenses. However, this is true only to a degree. If someone has a third of their paycheck withheld for the rest of their life for passing around two CDs, this is not a “heavier penalty” – this is a travesty of the law. Especially when people typically get smaller fines for causing much greater (and proven up to the last penny) losses. A fundamental principle of the law is that what makes something a law is the fact that it is the same for everyone.

Things don’t end here. RIAA never proved that actually anyone downloaded anything from Thomas. (Except their sleuths, of course.) Yes, they proved that these songs could be downloaded. However, this does not mean that they were actually downloaded, 10,000, 100 or 1 times – respectively, that RIAA suffered any losses at all. Pretending that “she had the software, songs were shared, they could be downloaded all this time, ergo we suffered losses” is as ridiculous as “you are a man, I’m a woman, you have genitals, you could rape me all this time, ergo you raped me”. Another fundamental principle of the law is that the damages awarded should be related to the harm committed – and this harm must be reasonably proven. As we saw above, all harm that can be reasonably proven (and could be technically done), even by a RIAA-supporting person, is smaller by magnitudes.

Unhappily, all this points to the same: at least two fundamental principles of the law were broken by this trial. The court and law were used as, and turned to, a racket instrument. Which means that one should not wonder if the authority of the court and the law starts decreasing quickly (a LOT of people in USA use file-sharing, and would follow this case), and the more time passes, the more they will stand not on the authority of the justice, but on the “authority” of the enforcement agencies.

What now?

This process was neither just nor fair. What we can do about it?

1. Create a fund for the legal defense of Jammie Thomas, and donate something to it. (Especially if you use file sharing. This time RIAA was at her door – tomorrow it might be at yours. Proving that “you potentially eventually maybe possibly could…”…)

She will surely be afraid to contest the court decision, to avoid having to pay further legal costs. This is the message of RIAA: “You can’t stand against us. We have the money, and you don’t. Give us what we want, or we will make you suffer worse.”… Give us our racket, or we will blow up your restaurant… A decent fund for legal defense will enable her to continue the fight. Yes, when a illegal sharer does not pay, RIAA suffers. But when an unjust legal decision is enacted, the entire society suffers.

2. It’s not only the court. It’s RIAA who demanded this unjust payment. Who wants to bankrupt a person for the rest of their life just for passing two CDs around. Tell them your opinion on this greediness of theirs. Do it with your money.

Don’t buy music whose copyright is owned by RIAA. Drown them not in piracy – it makes them appear heroes and victims, which they aren’t. Drown them into oblivion, and bankruptcy – that is what they deserve.

There is enough of great music that is free, or owned by someone else. More than you can listen through the rest of your life. A lot of it will be good for your taste. Seek for it. Find it. Listen it. Promote it to your friends. And, of course, buy it. Pay for it, donate to its authors. Especially to the ones that allow their music to be freely listened to. They deserve it.

3. Don’t choose the music you listen only by your pleasure. Choose it also by the musicians ethics. The sweetest bits are not always the best for your health.

Yes, a musician needs a proper compensation (that is why I think that Jammie Thomas must pay something). But of the money you pay to a RIAA label, only splits from a penny go to the musician, in the average case. The lion share goes to yachts and luxury cars for executives who are good at extorting money from people, but often wouldn’t be able to read a note staff. And, most of all – to lobbying for new, harsher laws on copyright, that would make its centennial duration even longer (there are already attempts to make it eternal), and the punishments for violating it, even unknowingly, harsher than that of Jammie Thomas… Pay, for example, to the online labels that offer free music. Most of them will give the musician 50%, or similar figure, of what you pay. Much better than splits of a penny. These are, who deserve your money. Who deserve to become big and rich, and to attract the multitudes of artisans who would like both to get a decent compensation for their art and to be noble to their admirers.

There are also great talents, or their descendants, who choose greed over nobility. Who lock their art away from anyone who would not pay for it a lot, even if the admirer can’t afford this (not all the world gets salaries like in US). Yes, they are carriers (not creators!) of their talent, but also its jailers. Let them have what they deserve – oblivion. For even a candle in the hand lights the way in the night, while a sun in the prison warms only its warders… They may be great, but none is greater than the humanity. Tell this to them, with your attitude and your money. Support those that produce free art instead. They are who deserve to be rich.

(But… silence! For the greedy artisans will sooner or later realize that free art makes more money. And will come to it, but with greed instead of nobility in their hearts. They will never understand that what opens one to the light, what makes one human, cannot be sold or bought. That exchanging it for money turns it into a fake.)

Вече си имаме и осъдени от RIAA за разпространение на музика.

Американката Джеми Томас е била обвинена от RIAA, че разпространява пиратски музика в Интернет. Било й предложено да плати няколко десетки хиляди долара “откуп”, за да не бъде съдена. Тъй като отказала, била дадена под съд. И съдът я осъдил да плати по почти 10 000 долара за всяка песен, за която от RIAA повдигнали иск – брутната продажна цена на тази песен по максималния брой потребители, които физически биха могли да я свалят. Общо към двеста и двайсет хиляди долара, за 24 песни.

(Дребна подробност: RIAA не са доказали в съда, че някой е свали дори една песен от споделените, с изключение на техните агенти…)

От RIAA заявили, че те не желаят да съдят хората, и го правят само при крайна нужда. И че били можели да повдигнат иск за всичките 1702 песни, открити на диска на Джеми, но се “смилили” над нея… Звучи направо като дълбоко ощетени, но въпреки това благородни добродеятели. Нали?

Надали е нужно да пояснявам, че RIAA никога нямаше да продаде тези песни, по брутната им продажна цена, на всички, които физически биха могли да ги свалят от Джеми. Че и 1% от тази цена нямаше да постигне никога. Но затова пък са постигнали вероятно повече от този един процент в продажби, заради известността, която песните им получават именно чрез P2P технологиите. Чрез това, че хората успяват да ги чуят и харесат, и решават да ги купят.

Под въпрос са и други неща – например сигурно ли е, че въпросните “всички 1702 песни” на диска на Джеми са: а) изпиратствани от нея, а не законно купени, и б) пуснати за споделяне в Интернет. Ако случайно не е точно така, то само подкрепя по-горния абзац. А именно: RIAA използват съда като средство за рекет и трупане на печалби, които не биха могли да получат чрез продажби, дори ако никой не краде песните, чиито права те препродават (не “песните им” – тези песни са на авторите и изпълнителите си, а не на големите търгувачи на права)

Както и да е. Присъдата е реалност. Мечката вече играе много-много тежко хоро у съседите. Който си няма работа, нека пробва да познае от три пъти ще заиграе ли и у нас.

А дотогава, имам съвет към любителите на музиката.

Не сваляйте и не споделяйте в P2P мрежите песни, чиито права се държат от подобни агенции. Не помагайте за нелегалното им разпростране им по никакъв начин. Нито пък за легалното.

Не ги хвалете пред приятели. Не им обръщайте внимание, когато те ги хвалят. И, разбира се и най-вече, не ги купувайте.

Изхвърлете ги от съществуването си, и ги предайте на забравата. Светът прелива от друга чудесна музика, точно по вашия вкус – стотици пъти повече, отколкото можете да изслушате. Музика, която не стига до вас през толкова оцапани ръце, и не смърди на безкрайни алчност и безскрупулност, колкото и да се мъчите да си запушите носа. Дайте си труда – открийте я. Похвалете я пред приятелите си. И, разбира се, купете си я, или платете за нея колкото смятате, че заслужава, или ви е по силите.

Лъжа е, че без цени за албум една десета от месечната ви заплата музикантите ще измрат от глад. Музикантите ще получат частици от стотинката от тези пари, ако изобщо нещо. Без тези цени ще загубят яхтите и майбаховете си маститите търговци на права, които не знаят за какво служи лъкът на цигулката, и как изглежда нотната партитура. Надали ще е фатална загуба за изкуството – дори напротив, мисля си… Погледнете сайтовете за свободна музика – от тях може да се свалят хиляди часове чудесна музика, за която можете да платите колкото и ако решите, че струва.

Време е музиканти, или техни наследници, които са предпочели алчността пред човечността, да получат каквото заслужават – забрава. Независимо колко са талантливи! Те са в най-добрия случай носители на таланта, който се опитват да продават. Но пък са винаги, по свой избор, негови тъмничари, тоест убийци.

Редно е признание и слава да получат тези, които раздават таланта си за всеки нуждаещ се. Дори ако техният пред този на алчните е като свещица пред слънце. Свещицата в ръката осветява пътя в нощта, а затвореното слънце топли само тъмничаря си.

(А и възнаграждение, повече от това на алчните. Още сега немалко сайтове за свободна музика носят на музикантите по-добри доходи от тези на сравнително известна звезда… Но шшшт, тихо, да не чуят алчните. Защото ще дойдат и там, и ще донесат готовността си да крият и продават на висока цена това, което ни прави хора. Без да са разбрали, че светлото в човека няма как да се купи или продаде срещу пари, че продажбата срещу пари го превръща във фалшификат.)

Не давете алчните собственици на права – и на музика, и на филми, и на книги, и на софтуер, и на каквото и да е друго – в пиратство: дори без съд и глоби, то ги превръща в таланти и герои. Удавете ги в мълчание и игнориране. А дайте признание, слава и възнаграждение на тези, които са се показали достойни хора.

Не вярвам в Библията, но точно в този момент разбирам думите: “Бере ли се грозде от тръни, или пък смокини от репей?”… Търсете плода там, където има даващи плод. И тях полейте и обгрижете, а не репеите, които само се лепват за вас, и дърпат да вземат.

В блога ми по всяко време има по петнайсетина застояли чернови.

Понякога това помага да станат по-хубави – истински сладките плодове зреят бавно. Имам време да ги преглеждам отново и отново, да изчиствам и изглаждам пропуснати грапавини. И с времето стават хубави.

Понякога си стоят на ниво няколко начални думи, завинаги. Спомени за мимолетно вдъхновение, отлетяло и забравено… Понякога взенапно долита обратно, и сухото дере внезапно се напълва с журчаща вода, и мисълта придобива форма и прелита през кабели и апарати, нощи и пладнета, за да достигне до нечий екран, и да попие в нечии уморени очи. Осъществила и реализирала се.

Някои със стоенето остаряват безнадеждно. Събитията на живота ги отминават, и те остават мъртвородени, и ги почиствам. А понякога пък ден или седмица след изтриването части от тях внезапно намират живот в други, като пръст, поела по корените и клоните на дървото, за да се превърне в свежи, зелени, лепкави пролетни листчета. И отново, за кой ли път да изживее пролетта, лятото и есента на един живот, и после отново да се превърне в пръст. И после пак да бъде докосната от корени, и поета нагоре…

Има, най-сетне, един странен запис. Един от първите изобщо в блога е, но никога не съм посмял да го публикувам. Един сън, който буквално ме разтърси. След повече от десет години помнене го записах тук, и редактирах неведнъж, но е само бледа сянка на спомена ми – а така ми се иска да можех да предам истинската му сила… Може би трябва да го пусна, въпреки всичко. Дано поне малцина успеят да си представят оригиналната му сила.

Една от малките ми “тайни” е, че страдам от дефицит на вниманието. Веднъж правих психологически тестове, покрай опит да открия помощ. Вежливата психоложка учтиво ми каза, че резултатите ми във всички други области са направо изключителни, а дори и във вниманието не са много под долната граница на нормата… Обелете моралната подкрепа, и ще разберете за какво става дума. Не се оплаквам – просто обяснявам защо работя по този начин.

(Психоложката ми предложи като лечение психотерапевтична помощ, за да си приема проблема. Попитах я в отговор как ще реагира, ако отиде на зъболекар, и той й предложи психологическа помощ, за да си приеме проблема… Иначе, знам какво го лекува перфектно. Ама просто непредставимо перфектно. Кокаин, дори в смешни дози. Метамфетамин – също. Благодаря сърдечно, предпочитам психоложката.)

(Споменах ли, че страдам от дефицит на вниманието? 🙂 )

Изливането на всички описани елементи в разказа е задача, която не е по силите ми да направя отведнъж, или дори от десет пъти. Винаги пропускам много неща (всеки пропуска, но аз – много повече от кой да е мой познат). Затова минавам през историята много и много пъти, докато не впиша повечето нужни неща (правя същото и когато пиша програми, или каквото и да е друго). Ако искам да стане истински добра, вероятно трябва да мина през нея 40-50 пъти; ако нямам друго за вършене в същото време, и го правя денем, вероятно броят ще спадне наполовина. Рядко обаче имам времето за повече от 8-10, и като правило пиша много късно вечер, когато съм твърде преуморен за сериозна работа, и докато довършвам нещо друго. Резултатът е какъвто следва да се очаква. 🙁

Описвам най-напред сюжета: това е скелетът на историята. Не става отведнъж. Различните части излизат и стават ясни по различно време (а пък са в главата ми в годен за описване вид в още по-различно). Минавам няколко пъти, всеки път добавям различни парчета, а понякога махам невръзващи се, разклонения към други, несъвместими сюжети и събития. Докато всички кости в скелета не си застанат по местата.

След това няколко преминавания допълвам, чистя, следя за логиката и свързаността на действието. На всяко минаване оправям стотици глупави и смешни грешки… Когато грешките намалеят, минавам към следващия етап – ще има още много редакции, и възможности за коригиране на сюжета.

Следващият етап, може би основното писане, е разказът на героите. Трябва да го предам абсолютно точно, без да лъжа какво са правили, как са реагирали, как са се чувствали… Понякога се оказва, че още при писането на сюжета съм излъгал, че той няма как да е такъв, защото някой герой не може да направи нужното. И сюжетът се налага да претърпи обрат: разказът вече описва нещо друго, често далеч не толкова интересно, но пък вярно. А понякога и направо прекалено скучни неща – и тогава го изоставям. И без това имам много повече идеи, отколкото смогвам да напиша.

Понякога честността на героите вреди и по други начини. Една от причините “Ортодокс” още да няма крайна версия е, че е ужасно сухо повествование. Искам да бъде много по-описателен и богат. Да налея в него атмосфера, усещане, красота… Идете обаче обяснете на калпазанина Петърчо, че трябва да зяпа (и забелязва!) какви красиви гори и хълмове са наоколо, колко селски изглеждат каруците със сено, колко идилична е атмосферата, колко чист е въздухът. За други работи е безценен, но за това хич го няма. На Христина също не й пука за тези неща, пък и историята не я разказва тя… Ха сега де?

Следващият етап – това е основният ритъм. Ако разказът на героите е хванат истински добре, половината работа по ритъма вече е свършена. Винаги обаче остава предостатъчно за улавяне и доизпипване. Владеенето на ритъма позволява предаване на много фини нюанси, които обикновено не е подходящо да бъдат изразявани с думи – “разопакова подаръка”.

Ритъмът е изключително богато и многостранно средство. По-богато дори от музиката в един филм. Можете да оставите действието да го изнесе почти само той. Или да правите с него поддържаща оркестрация на описанието. Можете неусетно да го отделите от хода на събитията, и да внесете различно, или допълващо настроение или усещане изцяло чрез него. Великолепен е за предаване на сублиминални послания. Някой път може би ще надраскам нещо изцяло като упражнение по ритъм. Ще иска време, което нямам, но ми е интересно – може да успея да го заделя.

Стилът е важен етап. Ако героите са били откровени в разказа си, много от стила ще е дошло само. Както казва Ники Теллалов, едно джудже не може да каже “мрачен като дъждовен облак” – от него ще чуете “мрачен като изоставена мина”. Герой, идващ от Средновековието, не само няма как да използва думи като “автомобил”, “компютър” или дори “палто” – ако не е учен, той няма да може да брои до много, няма да изповядва в буквалния им вид хуманистки идеали, създадени чак през 18 век, и т.н. Кобилицата на кладенеца ще прилича на кран само на градско чедо от 19-21 век. Неандерталецът при вида на котка ще се опита да я убие – той не знае, че има домашни котки…

Същото важи за описанията. За определени цели може да е добре да оприличите стадото овце на електрони в полупроводник, или пък морските вълни на слънчеви протуберанси. Един овчар или моряк обаче надали ще си послужи с тези сравнения. Библиотекар и наркодилър виждат света и ценностите му по съвсем различен начин, освен ако не се занимават и с другото (мирогледът е чудесно средство за намек, нали?)…

Следващият етап е алитеративното предаване. Тук пада игра с думите, така че да озвучат текста. Дори когато човек чете наум текст, алитерацията на думите има ефект (макар и по-слаб, отколкото при слушането на прочетен текст). Доброто алитериране подпомага основно ритъма на повествованието, но може да бъде и чудесно самостоятелно средство за предаване на настроения, душевни състояния, отношения…

Често в историите вграждам разни щури експерименти. “Бунището” беше опит да бъде реализирано като семантична машина: колкото повече се опитва да го тълкува човек, толкова повече нови тълкувания се отварят. (За съжаление, не стана добре – може да увлече в Манделброта на тълкуванията само много любопитен и неуморен ум.) “Ортодокс” е страничен ефект от опит за псевдопрогностика: изследване на обществен континуитет от нива на развитие, който поддържа целостта си и търси дивергенция и хибридизация на всяко ниво. На ниво на развитие около нашето той би дал разнообразие от общества, всеки поставил акцент върху тясна област от аспектите на настоящето ни, реални или художествени. (Зад хумористичната външност е изследвано взаимодействието, и неизбежно хибридизацията, на три различни нива на развитие, и всъщност дивергентни посоки.) Любопитен съм колко ли читатели са забелязали, че този начин на развитие е трудно избежим – твърде изгоден е…

Понякога описвам шантави технически или социални идеи, които са ми хрумвали – било като основна част от действието, било като съвсем страничен детайл. Неведнъж съм виждал агрегати, в които управлението на поток флуиди става със страничен по-слаб поток – по същество флуидно реле: оттам дойде идеята за газово-флуидния компютър в “Гайдите на бай Добрин”. Мелодията на капките в “Царството на сънищата” е напълно изпълнима: много хипнотизатори си служат за въвеждане с монотонна музика – ако е тиха ударна, с подходящо разпределени тактове, би била перфектната. Моделът на зарибяване на клиенти в “Ясновидци” не само е работещ, но дори е бил използван, докато разпространението му не е било спряно от мерките срещу спама… За читателя тези идеи са вкусна подправка, която помага да бъде преглътнато посланието. За мен са весела игра, за която нямам време в реалния свят, и я реализирам в измислени светове.

Експериментите с тъканта на разказа и шантавите идеи не си противоречат, дори напротив. Когато читателят е съсредоточен върху разбирането на идеята, словесният експеримент действа зад гърба на ума му по-необезпокояван.

(Сега разбирате ли колко бедни, сухи, некадърни и недопипнати са дори най-добрите ми разкази? Колко много, много по-добри биха могли да бъдат?… Аз го усещам непрекъснато, дори когато не ги чета – нали винаги са в мен. И понякога ми идва да плача от яд, че нямам времето и силите да ги направя толкова добри, колкото бих могъл, дори със сегашните си хилави умения. Все си обещавам, че ще намеря време и сили да ги оправя, или да направя по-добри следващите – и все не успявам…)

Неведнъж съм си мислил, че е нужно да има един сайт за… истината. Истината за това, което се случва около нас. И после го забравяме.

Истината за мръсотиите, подлостите и грабежите на високопоставените “лица”. (Имаше едно време една статия на Иво Беров, озаглавена: “Ей, лице!”. Беше по адрес на Петьо Блъсков, но напоследък май би звучала подходящо по адрес на който и да е политик или негов ибрикчия.) Истината за низките, а и за благородните дела. Истината за тези, които ни се усмихват от екрани, плакати, вестници.

Прекалено много от тях се кланят на икона с лика на Гьобелс, и на мъдростта “Хиляда пъти повторената лъжа става истина”. Прекалено продажни са немалко от медиите ни, нашите сетива, и вместо истината ни сервират каквото поръчат въпросните… лица. Прекалено бързо изнесеното за престъпления, далавери, гьонсуратлък изчезва от инфосферата, потъва някъде безследно, и остават само лъжите. Имаме нужда от кътче, запазено за истината.

Прекалено много от нас усещат в себе си, че нещо не е наред, че нещо не е така, както се тръби. При социализма ушите ни чуваха едно, а очите ни виждаха друго. Сега и ушите, и очите ни често виждат едно и също – но джобовете и гърбовете ни усещат съвсем друго. Измамни усмивки пред камерите, и зверски озъбвания зад тях. Разтръбявани добрини за стотинки, и крити грабежи за милиарди… Приспивателно за съвестите ни, усмирителна ризи и меки тапицирани килии за умовете ни.

Имаме нужда от врата, през която умът ни да излезе от тапицираната килия. От прозорец, през който да видим истината – каквато я усещаме вътре в себе си, но няма кой извън нас да ни каже, че е така, че не сме луди. От точен списък, с дати и номера на документи, на всяко престъпление на лекето, което ни заявява в очите, че е ангел небесен, и да не смеем да го клеветим, защото нямаме доказателства. От документирано опровержение на лъжите на този политик, онзи журналист, по-онзи бизнесмен.

Имаме нужда от пълна и точна информация кой какъв е, и точно колко е оплескан. За да знаем, че не всички са еднакви маскари, и че можем точно да претеглим кой е по-големия маскара. За да можем да си направим извод, ако изберем еди-кого си за кмет или депутат, какво да очакваме от него – по-малко золуми, или повече. За да можем да ги преценим, да можем да изберем от двете злини по-малката. Че имаме как да разберем кого е по-добре да подкрепим. За да престанат да ни управляват “лица”, избрани с гласове, купени с кебапчета. И за да не бъде вече държавата ни управлявана според интересите на, и като от този електорат, който си продава гласовете срещу кебапчета.

За да можем да съставим аргументиран списък на политическите и икономически трупове в страната ни – тези, с които е по-добре никога да нямаш нищо общо. Защото те смучат живота от живите, които не знаят истината за тях. За да можем успешно да ги пратим на политическото и икономическо бунище. За да отървем от тях себе си – и, още повече, децата си.

Много е изпуснато, потънало завинаги в небитието с помощта на тези, които имат изгода от това. Но много все още се знае, все още се помни. Нека го запишем. За да могат хората да знаят, и да преценяват.

И за да знаят, хм, лицата, че свършат ли мръсотия или подлост, ще се знае и помни, без давност, достъпна за всеки. Та да имат едно наум, преди да се хванат…

Много съм го мислил, но нищо не съм направил по въпроса – ежедневието ме затрупваше… Оказа се обаче, че някой е направил. Че такъв сайт вече има. Реализиран като уики, за удобна работа с него и допълване.

Свършилият това нужно дело е Веселин Николов, същият известен като dzver. Сайтът се казва “Незабравимо”, въпреки че се намира на домейна www.zabraven.com. Някакво начало вече е поставено – оттам нататък е ред на всички нас.

Прегледайте правилата за ползване, преди да пишете, и ги спазвайте – ще се уверите, разумни са. И пишете за всичко, което ви е възмутило.

За мръсотиите около противозаконното прилапване на Иракли за застрояване.

За далаверите, подлостите и престъпленията на това или онова “лице”.

За системата от едното време.

И за това как тя се превърна в днешната система (с извинение към дамите – на принципа “нов бардак със стари …..).

Ще имаме ли памет за миналото? Ще научим ли урока, който, не бъде ли научен, училището на живота те връща да го повтаряш?

Зависи единствено от нас.