Grigor Gatchev - A Weblog

Една от малките ми “тайни” е, че страдам от дефицит на вниманието. Веднъж правих психологически тестове, покрай опит да открия помощ. Вежливата психоложка учтиво ми каза, че резултатите ми във всички други области са направо изключителни, а дори и във вниманието не са много под долната граница на нормата… Обелете моралната подкрепа, и ще разберете за какво става дума. Не се оплаквам – просто обяснявам защо работя по този начин.

(Психоложката ми предложи като лечение психотерапевтична помощ, за да си приема проблема. Попитах я в отговор как ще реагира, ако отиде на зъболекар, и той й предложи психологическа помощ, за да си приеме проблема… Иначе, знам какво го лекува перфектно. Ама просто непредставимо перфектно. Кокаин, дори в смешни дози. Метамфетамин – също. Благодаря сърдечно, предпочитам психоложката.)

(Споменах ли, че страдам от дефицит на вниманието? 🙂 )

Изливането на всички описани елементи в разказа е задача, която не е по силите ми да направя отведнъж, или дори от десет пъти. Винаги пропускам много неща (всеки пропуска, но аз – много повече от кой да е мой познат). Затова минавам през историята много и много пъти, докато не впиша повечето нужни неща (правя същото и когато пиша програми, или каквото и да е друго). Ако искам да стане истински добра, вероятно трябва да мина през нея 40-50 пъти; ако нямам друго за вършене в същото време, и го правя денем, вероятно броят ще спадне наполовина. Рядко обаче имам времето за повече от 8-10, и като правило пиша много късно вечер, когато съм твърде преуморен за сериозна работа, и докато довършвам нещо друго. Резултатът е какъвто следва да се очаква. 🙁

Описвам най-напред сюжета: това е скелетът на историята. Не става отведнъж. Различните части излизат и стават ясни по различно време (а пък са в главата ми в годен за описване вид в още по-различно). Минавам няколко пъти, всеки път добавям различни парчета, а понякога махам невръзващи се, разклонения към други, несъвместими сюжети и събития. Докато всички кости в скелета не си застанат по местата.

След това няколко преминавания допълвам, чистя, следя за логиката и свързаността на действието. На всяко минаване оправям стотици глупави и смешни грешки… Когато грешките намалеят, минавам към следващия етап – ще има още много редакции, и възможности за коригиране на сюжета.

Следващият етап, може би основното писане, е разказът на героите. Трябва да го предам абсолютно точно, без да лъжа какво са правили, как са реагирали, как са се чувствали… Понякога се оказва, че още при писането на сюжета съм излъгал, че той няма как да е такъв, защото някой герой не може да направи нужното. И сюжетът се налага да претърпи обрат: разказът вече описва нещо друго, често далеч не толкова интересно, но пък вярно. А понякога и направо прекалено скучни неща – и тогава го изоставям. И без това имам много повече идеи, отколкото смогвам да напиша.

Понякога честността на героите вреди и по други начини. Една от причините “Ортодокс” още да няма крайна версия е, че е ужасно сухо повествование. Искам да бъде много по-описателен и богат. Да налея в него атмосфера, усещане, красота… Идете обаче обяснете на калпазанина Петърчо, че трябва да зяпа (и забелязва!) какви красиви гори и хълмове са наоколо, колко селски изглеждат каруците със сено, колко идилична е атмосферата, колко чист е въздухът. За други работи е безценен, но за това хич го няма. На Христина също не й пука за тези неща, пък и историята не я разказва тя… Ха сега де?

Следващият етап – това е основният ритъм. Ако разказът на героите е хванат истински добре, половината работа по ритъма вече е свършена. Винаги обаче остава предостатъчно за улавяне и доизпипване. Владеенето на ритъма позволява предаване на много фини нюанси, които обикновено не е подходящо да бъдат изразявани с думи – “разопакова подаръка”.

Ритъмът е изключително богато и многостранно средство. По-богато дори от музиката в един филм. Можете да оставите действието да го изнесе почти само той. Или да правите с него поддържаща оркестрация на описанието. Можете неусетно да го отделите от хода на събитията, и да внесете различно, или допълващо настроение или усещане изцяло чрез него. Великолепен е за предаване на сублиминални послания. Някой път може би ще надраскам нещо изцяло като упражнение по ритъм. Ще иска време, което нямам, но ми е интересно – може да успея да го заделя.

Стилът е важен етап. Ако героите са били откровени в разказа си, много от стила ще е дошло само. Както казва Ники Теллалов, едно джудже не може да каже “мрачен като дъждовен облак” – от него ще чуете “мрачен като изоставена мина”. Герой, идващ от Средновековието, не само няма как да използва думи като “автомобил”, “компютър” или дори “палто” – ако не е учен, той няма да може да брои до много, няма да изповядва в буквалния им вид хуманистки идеали, създадени чак през 18 век, и т.н. Кобилицата на кладенеца ще прилича на кран само на градско чедо от 19-21 век. Неандерталецът при вида на котка ще се опита да я убие – той не знае, че има домашни котки…

Същото важи за описанията. За определени цели може да е добре да оприличите стадото овце на електрони в полупроводник, или пък морските вълни на слънчеви протуберанси. Един овчар или моряк обаче надали ще си послужи с тези сравнения. Библиотекар и наркодилър виждат света и ценностите му по съвсем различен начин, освен ако не се занимават и с другото (мирогледът е чудесно средство за намек, нали?)…

Следващият етап е алитеративното предаване. Тук пада игра с думите, така че да озвучат текста. Дори когато човек чете наум текст, алитерацията на думите има ефект (макар и по-слаб, отколкото при слушането на прочетен текст). Доброто алитериране подпомага основно ритъма на повествованието, но може да бъде и чудесно самостоятелно средство за предаване на настроения, душевни състояния, отношения…

Често в историите вграждам разни щури експерименти. “Бунището” беше опит да бъде реализирано като семантична машина: колкото повече се опитва да го тълкува човек, толкова повече нови тълкувания се отварят. (За съжаление, не стана добре – може да увлече в Манделброта на тълкуванията само много любопитен и неуморен ум.) “Ортодокс” е страничен ефект от опит за псевдопрогностика: изследване на обществен континуитет от нива на развитие, който поддържа целостта си и търси дивергенция и хибридизация на всяко ниво. На ниво на развитие около нашето той би дал разнообразие от общества, всеки поставил акцент върху тясна област от аспектите на настоящето ни, реални или художествени. (Зад хумористичната външност е изследвано взаимодействието, и неизбежно хибридизацията, на три различни нива на развитие, и всъщност дивергентни посоки.) Любопитен съм колко ли читатели са забелязали, че този начин на развитие е трудно избежим – твърде изгоден е…

Понякога описвам шантави технически или социални идеи, които са ми хрумвали – било като основна част от действието, било като съвсем страничен детайл. Неведнъж съм виждал агрегати, в които управлението на поток флуиди става със страничен по-слаб поток – по същество флуидно реле: оттам дойде идеята за газово-флуидния компютър в “Гайдите на бай Добрин”. Мелодията на капките в “Царството на сънищата” е напълно изпълнима: много хипнотизатори си служат за въвеждане с монотонна музика – ако е тиха ударна, с подходящо разпределени тактове, би била перфектната. Моделът на зарибяване на клиенти в “Ясновидци” не само е работещ, но дори е бил използван, докато разпространението му не е било спряно от мерките срещу спама… За читателя тези идеи са вкусна подправка, която помага да бъде преглътнато посланието. За мен са весела игра, за която нямам време в реалния свят, и я реализирам в измислени светове.

Експериментите с тъканта на разказа и шантавите идеи не си противоречат, дори напротив. Когато читателят е съсредоточен върху разбирането на идеята, словесният експеримент действа зад гърба на ума му по-необезпокояван.

(Сега разбирате ли колко бедни, сухи, некадърни и недопипнати са дори най-добрите ми разкази? Колко много, много по-добри биха могли да бъдат?… Аз го усещам непрекъснато, дори когато не ги чета – нали винаги са в мен. И понякога ми идва да плача от яд, че нямам времето и силите да ги направя толкова добри, колкото бих могъл, дори със сегашните си хилави умения. Все си обещавам, че ще намеря време и сили да ги оправя, или да направя по-добри следващите – и все не успявам…)

Неведнъж съм си мислил, че е нужно да има един сайт за… истината. Истината за това, което се случва около нас. И после го забравяме.

Истината за мръсотиите, подлостите и грабежите на високопоставените “лица”. (Имаше едно време една статия на Иво Беров, озаглавена: “Ей, лице!”. Беше по адрес на Петьо Блъсков, но напоследък май би звучала подходящо по адрес на който и да е политик или негов ибрикчия.) Истината за низките, а и за благородните дела. Истината за тези, които ни се усмихват от екрани, плакати, вестници.

Прекалено много от тях се кланят на икона с лика на Гьобелс, и на мъдростта “Хиляда пъти повторената лъжа става истина”. Прекалено продажни са немалко от медиите ни, нашите сетива, и вместо истината ни сервират каквото поръчат въпросните… лица. Прекалено бързо изнесеното за престъпления, далавери, гьонсуратлък изчезва от инфосферата, потъва някъде безследно, и остават само лъжите. Имаме нужда от кътче, запазено за истината.

Прекалено много от нас усещат в себе си, че нещо не е наред, че нещо не е така, както се тръби. При социализма ушите ни чуваха едно, а очите ни виждаха друго. Сега и ушите, и очите ни често виждат едно и също – но джобовете и гърбовете ни усещат съвсем друго. Измамни усмивки пред камерите, и зверски озъбвания зад тях. Разтръбявани добрини за стотинки, и крити грабежи за милиарди… Приспивателно за съвестите ни, усмирителна ризи и меки тапицирани килии за умовете ни.

Имаме нужда от врата, през която умът ни да излезе от тапицираната килия. От прозорец, през който да видим истината – каквато я усещаме вътре в себе си, но няма кой извън нас да ни каже, че е така, че не сме луди. От точен списък, с дати и номера на документи, на всяко престъпление на лекето, което ни заявява в очите, че е ангел небесен, и да не смеем да го клеветим, защото нямаме доказателства. От документирано опровержение на лъжите на този политик, онзи журналист, по-онзи бизнесмен.

Имаме нужда от пълна и точна информация кой какъв е, и точно колко е оплескан. За да знаем, че не всички са еднакви маскари, и че можем точно да претеглим кой е по-големия маскара. За да можем да си направим извод, ако изберем еди-кого си за кмет или депутат, какво да очакваме от него – по-малко золуми, или повече. За да можем да ги преценим, да можем да изберем от двете злини по-малката. Че имаме как да разберем кого е по-добре да подкрепим. За да престанат да ни управляват “лица”, избрани с гласове, купени с кебапчета. И за да не бъде вече държавата ни управлявана според интересите на, и като от този електорат, който си продава гласовете срещу кебапчета.

За да можем да съставим аргументиран списък на политическите и икономически трупове в страната ни – тези, с които е по-добре никога да нямаш нищо общо. Защото те смучат живота от живите, които не знаят истината за тях. За да можем успешно да ги пратим на политическото и икономическо бунище. За да отървем от тях себе си – и, още повече, децата си.

Много е изпуснато, потънало завинаги в небитието с помощта на тези, които имат изгода от това. Но много все още се знае, все още се помни. Нека го запишем. За да могат хората да знаят, и да преценяват.

И за да знаят, хм, лицата, че свършат ли мръсотия или подлост, ще се знае и помни, без давност, достъпна за всеки. Та да имат едно наум, преди да се хванат…

Много съм го мислил, но нищо не съм направил по въпроса – ежедневието ме затрупваше… Оказа се обаче, че някой е направил. Че такъв сайт вече има. Реализиран като уики, за удобна работа с него и допълване.

Свършилият това нужно дело е Веселин Николов, същият известен като dzver. Сайтът се казва “Незабравимо”, въпреки че се намира на домейна www.zabraven.com. Някакво начало вече е поставено – оттам нататък е ред на всички нас.

Прегледайте правилата за ползване, преди да пишете, и ги спазвайте – ще се уверите, разумни са. И пишете за всичко, което ви е възмутило.

За мръсотиите около противозаконното прилапване на Иракли за застрояване.

За далаверите, подлостите и престъпленията на това или онова “лице”.

За системата от едното време.

И за това как тя се превърна в днешната система (с извинение към дамите – на принципа “нов бардак със стари …..).

Ще имаме ли памет за миналото? Ще научим ли урока, който, не бъде ли научен, училището на живота те връща да го повтаряш?

Зависи единствено от нас.

Каква е връзката между двете? Не, Камен не кара ламборджини – поне доколкото зная. Връзката е по-косвена. Но още по-дебела.

Преди няколко дни в медиите излезе фрапиращ случай. В София луксозно ламборджини паркира върху пешеходна пътека – грубо нарушение на правилника за движение. На няколко метра от него полицай усилено се прави, че не вижда. Възмутени граждани му обърнали внимание върху нарушението – той ги отпратил с празни приказки. И продължил да лапа мухите, докато луксозното возило не отпрашило надругаде.

Нищо необичайно. Но този път някой заснел гледката, и предоставил снимките на медиите. (Фотографи, схванахте ли намека ми?) Вдигна се шум, и МВР се принуди да излезе с декларация, че нарушителят се издирва.

Декларациите са хубаво нещо. Може ли и аз да изляза с една?

Като начало, декларирам, че нарушителят няма да бъде намерен. Както знаете, в София има милиони ламборджинита. Всичките в същия цвят и със същия номер. Как да го намериш, пустия?

Като продължение, декларирам, че въпросният полицай няма да бъде намерен, или изобщо търсен. Първо, в МВР не се пази информация кой кога къде е бил дежурен, кои са им изобщо служителите, и т.н. И второ, полицаят е спазил закона и правилника. Там пише, че ламборджинитата имат право да паркират по пешеходни пътеки. Всякакви други мнения са заблуди на неосведомени граждани…

Колкото до Камен Воденичаров, той пък вчера напусна предаването “Шоуто на Канала”, излъчвано по Канал 1 в БНТ. Причината е, че е бил цензуриран в изява на политическо мнение.

За какво ли? Ето част от писмото му:

Напускам “Шоуто на Канала” на БНТ, след като бях цензуриран за първи път в 17-годишната си екранна кариера. Рубриката ми “Минутката на водещия” беше заснета, след което изрязана от предаването.

В нея изказах мнението си във връзка с учителските стачки, което определено е на страната на преподавателите. Нарекох твърденията на правителството, че няма пари за заплати голяма лъжа и посочих огромния бюджетен излишък.

Казах също, че според мен е достатъчно обръчите от фирми около тройната управляваща коалиция да пренасочат част от комисионните си, за да съберат нужните средства за учителите. Критикувах и някои медии, които тенденциозно неглижират и унижават протестиращите хора.

С неясни намеци екипът на “Шоуто на Канала” се опита да ми обясни, че позицията ми в “Минутката на водещия” не е правилна. Нямам намерение да търся и посочвам виновници за оказаната ми цензура. Предпочитам да се оттегля, запазвайки непроменени принципите си.

Колкото до стачката, аз съм на точно обратната позиция. Смятам, че при качеството на образованието, което дават, учителите не заслужават дори колкото получават сега. Да, има брилянтни изключения – но масовото правило е това… И нека не се оправдават със заплатите си – първо работата, после парите. При “социализЪма” заплатите им бяха още по-ниски, а качеството на образованието – многократно по-високо. (А децата бяха същите калпазани като сега, и материалната база на училищата беше дори по-лоша.) Имаха достатъчно години от промяната насам, за да докажат, че получават незаслужено малко. А доказаха, че получават незаслужено много. Съжалявам – така не става.

Смятам, че би било редно да се въведе задължителна годишна матура на края на всеки клас, с анонимно оценяване, и последваща професионална преценка на преподавателите, водили съответните класове. Преподавателите, постигнали добри резултати, да получават многоцифрени заплати – а тези, които дават образование като средното сега, да получават заплати, които ще ги стимулират да си потърсят по-подходяща работа.

Историята с Камен обаче ме възмути. Може да сме на противоположни мнения – при демокрация е нормално. Ненормално е при социализъм. А при демокрация е ненормално цензурирането. Защото журналистите са очите и ушите на избирателите. Когато очите и ушите ти поднасят лъжи, няма как да си адекватен, и да избираш държавниците измежду политиканите. И демокрацията се превръща в плутокрация, мутрокрация, ченгекрация или друга някаква олигокрация. В която единици може и да живеят добре, но обикновените хора като мен заживяват добре, след като прогласуват с краката си.

Горе главата, Камене! Не се предавай – това означава да предадеш и нас. Тези, които не сме съгласни да бъдем добитък… Моят блог няма аудиторията на Канал 1 – но си винаги добре дошъл в него. Дори когато мнението ти е противоположно на моето. Може да вляза в спор с теб, но няма да те цензурирам.

А – още по-добре – направи си блог! Сигурно няма да съм единственият, който ще ти помогне с удоволствие. И ще те чете с удоволствие… Пък ако помислиш за предаване, което да се излъчва в Мрежата, ще помагам с две ръце и два крака. Не се ли продаваш, свестните хора ще са с теб.

… А къде е връзката все пак ли? Дебелата?

Връзката е управлението ни. Правителство, президент, съдебна власт. Правителство, в което седи МВР-истърът Румен Петков, нарицателното за корупция, лобизъм и поощряване на мутрафонството. Президентът, който непрекъснато чрез хората си в Медийния съвет упражнява натиск върху СМИ, за да цензурират журналистите си. И съдебна власт, която… какво да пиша за нея, то всичко е ясно.

Някой да попита защо тази връзка е дебела?

Едвин Сугарев е изпратил до Комисията по досиетата писмо, в което посочва фрапиращи липси в делото на агент “Гоце”, по паспорт Георги Първанов.

Няма да преповтарям писмото тук – прочетете го, полезно е. Просто и ясно показва, че делото е изчистено и фризирано до нямане на много общо с оригинала. И, ако човек има капка здравомислие, показва и какво горе-долу всъщност е представлявал и е правил великият ни президент. Четете между останалите в досието редове, и ще прочетете изтритите.

Вече писах колко доверие имам на досиетата, изваждани по този начин. Едвин Сугарев казва ясно и простичко и защо няма смисъл да им се има и капка доверие – защото се съхраняват и стопанисват от същите служби и хора, които са ги създали. Те са, които по искане на Комисията по досиетата й предоставят… каквото сметнат за нужно. И се изживяват като котараците, чиято работа е да подхвърлят досиета, и така да кукловодстват България… Не е възможно ли? Съжалявам, но не обичам да споря с фактите.

Не очаквах да получа толкова ясно потвърждение на думите си толкова скоро. Да откачам ли съм почнал, или да съм в час?… Ако съм почнал да откачам, няма значение какви още ще ги приказвам, на лудите им е простено. И е най-добрият начин да получат навременна помощ. Но ако случайно съм влязъл в час, може да е добре да кажа още нещо. Без да ми пука дали утре и то няма да се потвърди също толкова очевидно. И със също толкова малко ефект върху добитъците.

Нещото е, че “службите” и хората в тях предоставят не каквито сметнат за нужни досиета. А каквито едни други хора сметнат за нужно да се представят. Хора, които някога са били в тези служби. Сега вече не са, но продължават да ги ръководят. И целта им е да опазят кукловодството си в България – тоест, да спечелят войната си срещу нормалните хора в България… Ще назова само едно име, защото в такива случаи само този най-отгоре има значение: о.з. генерал Любен Гоцев.

Писна ли ви да четете в блога ми за тези неща? Сигурно да. На мен щеше да ми е писнало. По дяволите, писнало ми е вече да ги пиша. До гуша.

А да живеете като скотове, и да се чудите защо нещата в България са скапани до такава непредставима степен? На мен – също да. Затова върша неща, от които ми е писнало. И ще продължавам да ги върша.

Толкова. Засега.

Прочетох чак днес в блога на lk0 записа за ИраклиРезорт. Поне час не можах да си намеря място от бяс.

Че въпросните… (не ми хрумва подходящ епитет, всяка псувня би била по техен адрес с нищо незаслужена похвала) са отмъстителни, не е трудно да се сети човек. Че са таланти в съчинителството на плювни – също. Но да те нарекат “замърсител”, при положение, че си изчистил района, който иначе те е трябвало да почистят, е впечатляващо. Почти като обвинението после, че си бил бил шофьора на камион, който те от кумова срама са пратили, да отчетат мероприятието ти за свое.

Знаем ги какви са още от момента, когато измамиха и насъскаха собствениците (и им придадоха “инструктори” за подкрепа) в мероприятието с моторните триони. И когато наведоха утайката им на мисълта, че е ОК да бъдат запалени палатките и окрадени вещите на първите пристигнали за почистването. Само че ги знаем само съпричастните към чистотата на природата, и опазването на най-красивите места на България от превръщане в бетонна джунгла, която след няколко години ще трябва да бъде разрушена, защото никой не иска да я погледне. Но унищожената красота няма да се върне.

Време е да го разберат и другите. Всички други, които биха искали да почиват в комплекс, стопанисван от подобни хора. Или да купят жилище, построено от тях. Нека си правят изводите дали искат да подкрепят с парите си такава кауза. А ако са прости и материални хорица, поне да се сещат какво ги очаква в този “рай”. За да няма после писъци из медиите: “Не знаехме, че ще ни измамят!”. За да има кой после да каже: “Ние направихме каквото можахме, за да ви предупредим.”

Има ли желаещи да съберем пълна и точна хронология на събитията около Иракли? Заедно с точните имена на извършителите й – от обикновените резачкаджии, през фамозните шефове на проекта, та до конкретните инвеститори и други замесени мутри и престъпници. Заедно с точен списък на мръсотиите и подлостите им, и към еколозите, и към всички останали. Заедно с подробно описание как и с какви средства са “лобирали” забраната за строителство да падне, и кой точно е бил машата (тоест, гушнал паричките). Хем ще попълним проектосписъка на политическите трупове, който също е крайно време да направим.

И не само създаването. Когато там запристигат било туристи, било купувачи, да потърсим мнението им. Зная – лекетата винаги осмърдяват каквото правят, те просто не могат иначе. Не е нужно да подбираме само лошото – спокойно можем да кажем всичко за тях, лошото ще е достатъчно повече от доброто. Всичко, което показва истинското лице на “Иракли Резорт” – минало, настояще, и база за изводи за в бъдеще. Истината. Само истината. Без подбиране или нагласяне. Без емоции и преувеличения. Просто истината – систематизирана, подредена, удобна за четене.

И да я изложим в Интернет. Ако се опитат да я свалят – да я пуснем на стотици места, включително из чужбина, и да добавим подробно описание на опитите им. Да я преведем на английски, немски, френски – нека и чужденците знаят какво се крие зад примамливите рекламни листовки, които ще почнат да получават. Нека четат, и си правят изводите.

И да се погрижим Гугъл рейтинга на тези описания да се вдигне далеч-далеч над сайта на въпросния “резорт”. Не е трудно – достатъчно е просто да поставим в блоговете и сайтовете си по някой линк към него. Нека всеки, който ги потърси, да открива най-напред описанието ни. Мълчим ли си – лекетата, които ни клеветят, ще пият шампанско за наше здраве. Нека кажем истината.

Има ли желаещи да помогнат за идеята? Ако да – спретваме някъде едно уики, за лесен и удобен достъп, и се заемаме.

Преди доста време бях на един семинар за хипнолози, воден от едно от големите имена – Джефри Зайг, ученик на Милтън Ериксън, и наистина великолепен хипнотизатор. Един от основните му уроци беше как съдържанието на посланието да достигне успешно до пациента:

Хората сме създадени да не приемаме лесно неща, които са казани пряко. Съпротивляваме се срещу тях. Несъзнателно ги отблъскваме – имаме чувството, че ни ги налагат насила… Много по-лесно и добре приемаме нещата, ако те ни бъдат поднесени не толкова явно. Ако ги предадем не чрез явния текст, а чрез намеци, асоциации и невербални средства – и оставим пациентът сам да стигне до явния им вид.

Много важно е да го правим, без да манипулираме пациента. Да му даваме това, което сме се договорили да му дадем, да бъдем честни към него. Иначе нещата се превръщат в обикновено манипулиране, а това в нашата професия е абсолютно забранено, и с основание. Границата между поднасяне на договореното с косвени средства, и манипулиране на моменти може да бъде изключително тънка. За да ни е по-лесно да я определим, можем да прибегнем до аналогията с поднасяне на подарък.

Когато искате да поднесете на някого подарък, вие не можете да уточните с него какъв точно да е подаръкът – иначе той губи най-ценното си, изненадата и радостта от нея. В същото време обаче, е добре да сте се уговорили какво горе-долу да е подаръкът – иначе рискувате да му подарите нещо ненужно или вредно. За да запазите колкото можете повече от изненадата, вие трябва да опаковате подаръка. Колкото по-умела е опаковката, толкова по-приятен ще е подаръкът.

Умението да опаковате не е малко. Опаковката трябва да събужда любопитство, и да подканя да бъде разгърната. Да е хем удобна за разгръщане, хем да не се разпада от само себе си. Може да подсказва какво горе-долу има вътре, но никога да не го казва, иначе не е интересна.

Най-сетне, никога не забравяйте, че опаковката също е част от подаръка, и също може да е подходяща, или не. Идеално е, ако тя също е полезна сама по себе си за получателя, като част от подаръка, или за други негови цели.

Същото е и с опаковането на идеята при внушение.

Така стоят нещата и при разказване. Идеята, която искате да предадете на читателя, е смисълът на вашия разказ. Ако обаче я заявите в прав текст, като в предизборен лозунг, тя ще има ефект колкото предизборен лозунг. Целият разказ, историята, конструкцията, събитията – всичко това е опаковката й. Направете я такава, че читателят сам да стигне до нея. И, когато стигне, да си помисли не “Ето какво искат да ми налеят в главата”, а “Добре, успя да ме убедиш”.

Начините на опаковане са безброй. Безсмислено да е да изброявам и описвам – ще се получи километричен запис с колекция шаблони вътре… Едно добро начало е човек да чете майсторите, и да се учи от техните похвати. По-доброто обаче е да се опита да улови самата технология за създаване на опаковки, за превръщане на разказа в опаковка на идеята: нужен е опит от четене на майсторите, докато човек почне да хваща нещата.

Един добър учител в опаковането на идеите е Л. Рон Хабърд – основателят на сциентологията. Няма да се спирам на истински добрите в манипулирането негови произведения: ако някой се смята за добър разопаковач и логик, може да се пробва с неговия “Морален кодекс” – винаги съм се смайвал колко зло нещо колко благородно може да бъде направено да изглежда. По-просто, но пак не много лесно е да хванете към какъв светоглед и начин на мислене ви скланят циклите му “Бойно поле Земя” и “Мисия Земя”… Тук обаче ще дам за пример една негова новелка, на име “Страх”. Прочетете я, внимавайте в текста, и ще усетите с какви средства са поднесени нещата. Не е нужно авторът да споменава, че героят е уплашен – той вместо това кара читателя да се бои за и с героя. Упражнението си струва.

Писането като музика

Сюжетът е важен за една история – но не по-малко важни са темпото и ритъмът й.

Ритъмът е сърцето на организма, сглобен от думите на разказвача. Не бие ли то в такт с премеждията, не ускорява ли при тичане, не отпочива ли при сън, този организъм е със сърце на пейсмейкър – и вероятно и на системи и изкуствено дишане. Научете сърцето да бие според организма, усетете го вътре в себе си – и болният ще се изправи на крака, и ще се усмихне.

Представете си филм, в който фехтовалните дуели са озвучени с плавни адажиота, а пейзажните гледки – с хеви-метъл тип стакато. Колкото и добър да е сюжетът, няма да успява истински да предаде съдържанието си на зрителя. Същото е с литературата. Нека пейзажите текат сред спокойно, плавно, описателно слово, което тече като спокойна бистра река сред тучни красиви поляни, което грее като сутрешно топло слънце над меки зелени хълмове. Дуелите и преследванията пък са накъсани. Думите им – насечени, задъхани. Рязко завиват с героя, избягвайки куршумите. Спъват се с него, скачат пак. Замръзват зад ъгъла – миг на безвременност, дебнене кой ще сгреши пръв – и изстрел, и бяг…

Всяко действие си има ритъм. По-бързо е, или пък по-бавно. Ускоряванията и забавянията му са големи и плавни, или внезапни и насечени. Или изобщо непредвидими… Ритъмът трябва да се променя заедно с тях. Един филм най-често има отделни сценарист, режисьор, композитор, актьори… Писателят е всички тях за произведението си. И ако не се погрижи да бъде не само сценарист, но и композитор, в творбата му няма да има музика.

А музиката е съставена от гласовете на отделни инструменти. Нежният глас на флейтата, богатството на щрайх-оркестъра, призивните звуци на тромпетите, отсичанията на ударните… Мелодията има цялостна конструкция, свой план и “сюжет” – това е ритъмът на действието. Но този ритъм е безцветен без разликите в гласовете на инструментите, в израза на тоновете им, в игривостта или сериозността, радостта или тъгата в извивките им… В литературното произведение отделните музикални инструменти са думите.

Примери по учебниците – колкото щете. Само за алитеративното изразяване могат да се изпишат стотици учебници. За това как типът стих предава препускането на кон, или плискането на вълни, или повеите на бурята – също… Плискането на прибоя шурши и потраква с камъчета и черупки, прошумява към брега и се връща обратно, вълни плясват игриво и се смъкват обратно с тих шепот… Пропукването на огъня пръска искри, мъзгата в съчките весело съска, пламъците танцуват огнен танц…

Алитерацията и сложението на ударенията могат да предават не само звукови, но и визуални асоциации. Почти всеки асоциира битка с фанфарни кварти, а сън – с тиха, монотонна и успокоителна музика: ето каква алитерация е подходяща за съответното визуално описание… По аналогичен начин се описват аромати, емоции и каквото още поискате.

Разказвачо, озвучи творбата си! Превърни я не просто в редица думи, били дори и стих, а в песен. На писарите може да приляга и сухо слово, но истинските бардове пеят. И ако словата надживяват хората, когато се отпечатат в букви, то музиката им надживява хората, когато се отпечата в душите. Когато ги настрои на един тон, като камбани-сестри – звъннеш ли с едната, другата също пее с нея. И дори ако първата се счупи, втората продължава песента, и тя отеква в още души, и полита към безкрая и безсмъртието.

По “Шести септември”, близо до “Славянска”, има няколко разкопани (или поне обезпаважени) места, оградени с псевдо-оградки. Преди мъничко, докато минавах покрай едно от тях, вниманието ми беше привлечено от звука на мощна струя. Вгледах се – някакъв мъж стоеше насред мрака, разкрачен до едно от тях. Може би усетил присъствието на минувач, той заяви категорично с дълбок глас:

– Извинявам се, господин Борисов! Ще гласувам за вас!

С известно усилие се удържах да не се изсмея на глас, и продължих. След десетина секунди дълбокият глас отново повтори:

– Извинявам се, господин Борисов! Ще гласувам за вас!

Рефренът долетя до мен още веднъж, точно преди да завия зад ъгъла. Шумът от струята не престана през цялото време.

Така и не зная дали това беше пиянска хитрост, весела шега или пък проява на отношение към кметските дела (и в частност състоянието на пътната мрежа). Но не мога да се сдържа да го разкажа. Не като каквото и да било политическо отношение – него съм го заявявал неведнъж в достатъчно други записи. Просто ми стана весело.

Ето тази новина е от БГНЕС. Цитирам я едно към едно. Знам, че така нарушавам права на агенцията – но се надявам на разбирането им. Просто случаят е твърде скандален.

Семейство на художник инвалид по болест вече пети ден живее на улицата в столичния квартал Банишора, след като имотът им е продаден от заложна къща, а вещите им изхвърлени в близката градинка. Олег Колев и Динна Господинова губят ателието си срещу сумата от 750 лева, като обвиняват собствениците на заложната къща в измама. Всичко започва преди по малко от година, когато художникът Олег Колев се разболява тежко и семейството прибягва до услугите на заложна къща. Бащата на болния взема назаем първо 400 лева, а после още 350 като от заложната къща искат срещу парите копие от нотариалния акт на ателието, което се намира в къща на улица „Охрид” 39 в столицата. Освен документа, бащата на художника подписва и разписка, в която признава, че дължи на лихварите сумата от 750 лева, но никъде не залага имота. Въпреки това, къщата е срутена а семейството изгонено разказва Динна Господинова. На 19 септември в имота, вече собственост на заложната къща, влизат багери и срутват до основи жилището. Вещите на хората са изхвърлени на улицата, а те пети ден живеят в палатка. Художникът и жената няколко пъти сезират полиция и прокуратура, но отговор все още няма. Информацията е на Дарик радио. /БГНЕС

Номерът е познат отдавна – успеят ли да ти откраднат данните от акта за жилището ти, моментално правят фалшификат чрез тях, “узаконяват” го с подкуп в общината, и идват да те изхвърлят. На подобни “заложни” е случил и Олег Колев. Напълно възможно е да е просрочил парите – но в такива случаи си има процедура: съд, съдия-изпълнител и пр. Подобна процедура, естествено, не е имало, след като не си е залагал жилището. А без нея просто нямат право да му го вземат.

Кои са тези хора? Ясно е, че не са съвсем дребни, иначе нямаше вече да строят там – но какво от това? Въпросът тук е защо тези, на които плащаме, за да закопчават и прочее такива, не правят нищо. Защото днес Олег Колев, а утре… ти, читателю. И когато изпищиш за помощ, ще ти помогнат колкото сега на Олег. Ха честито!

Този въпрос трябва да зададем на властниците ни – а именно, на управляващата коалиция на БСП, ДПС и НДСВ. На тях, защото те са назначили любимия ни министър Румен Петков – шеф на полицията. А също и Миглена Тачева – министър на правосъдието. И на тях плащаме, за да бъдат закопчавани престъпниците, а не за да ги пазят от нас. Ако ще правят второто, да си искат заплатите и изборните гласове от контингента, на който служат.

За мен лично задоволителен отговор са действия, които решават проблема преди изборите. Отлагането му за след изборите, или недай боже премълчаването, е действие в полза на престъпниците. Нека живеем на този свят.

Много народ се оправдават, че нямало да гласуват, защото няма за кого. Сори, ама освен че е глупаво и вредно оправдание, е и лъжа. Тези, които са на власт, с действията си доказват или че трябва да се гласува за тях, или че трябва да се гласува срещу тях. И разумният човек гласува съответно. Тези, които оставят политиците да се самоизбират чрез гласове, купени с кебапчета, не бива да се учудват, ако държавата ни се управлява и стопанисва от този контингент, който си продава гласовете срещу кебапчета. Вместо това е добре да се замислят дали вината държавата ни да е такава не е лично и конкретно тяхна.

Предлагам развитието на нещата около Олег Колев да е един от критериите, по които да направим избора си при гласуване. Ако МВР и прокуратурата вземат необратими мерки, преди да са дошли изборите, аз ще прибавя случая на блюдото “за” представител на някоя от тези три партии. Ако обаче не вземат мерки, или вземат такива, които отлагат нещата за след изборите, ще прибавя случая на блюдото “против” представител на някоя от тези три партии.

Да, случаят не е единственият, по който ще се ориентирам. (За хора, които ценят жилището си, не е лош дори като единствен ориентир). Ще взема предвид и качеството на ремонтите на улиците, и какво ли не още. На кой му миришели чорапите обаче няма да се интересувам – избирам го за кмет, а не за ароматизатор. Ще претегля събраните “за” и “против” всеки кандидат, и ще гласувам за този с най-добро съотношение. Очевидно ще е малко по-добър кмет от тези с по-лошо съотношение. (Освен ако не живея на място, където, ако не гласувам за кмет, кмет няма да има, или ще слезе да ни управлява ангел небесен. Такива места има, казват им заведения за душевно болни.)

Отсега нататък моят глас ще е оръжието ми в оправянето на държавата ни. Ще гласувам задължително. Ако трябва, ще цепя на сто косъма, но ще определям кой от двама съвсем подобни е с една стотна от косъма по-добър от другия. Съжалявам – човек съм, а не добитък, и смятам сам да определям кой ще ме управлява. Колкото мога. Но ще го правя. Няма да ми е лесно да преборя добитъците, които желаят да бъдат пасени, доени, стригани и клани. Но ще се боря.

Минавам днес по Цариградското шосе. Често го правя, но нали е почивен ден, не бързам, и мога да обърна внимание на усещането. Я да видим новият асфалт толкова ли е неравен, колкото пишат?

Ба! Неравен… Друса мъничко, и толкова. Караш ли с над 40 по него, не бива да пиеш кафе, да не се изплиска от чашката. Че това друсане ли е след нов ремонт? Тия хора не знаят какво приказват.

Да дойдат примерно да видят ремонта по бул. “Г. М. Димитров”, точно до кръстовището със Симеоновското шосе. Че имаше там някоя и друга пукнатинка по асфалта, имаше. Не пречеше да се кара, ама нищо. Преасфалтираха го…

Първо, остъргаха асфалта на 1-2 см дълбочина. На това му викат “маскировка”. Второто, и по-интересното, е как успяха после при толкова тънък слой да го направят толкова неравен? В сравнение с него новият асфалт по Цариградското е гладък като оптична призма. Не можеха ли да използват някаква друга технология, дето заглажда по-добре? Примерно да го утъпчат с крака? Или пък, ако целта беше пътят да стане гладък колкото сега, да бяха го оставили още петдесетина години без поддръжка?

Хайде, там поне имаше някакви минимални пукнатинки. А по Черковна, в отсечката от “Султан тепе” до “Гео Милев” защо преасфалтираха сума ти петна, идея нямам. Всеки ден минавам оттам с колата поне по веднъж дневно. Преди можеше да пуснеш колата по инерция, и само очите да ти казват движи ли се, или е спряла. Сега колата не просто друса, като минава оттам – минеш ли с над 50, направо подскача. Ще да е за стимулиране на шофьорите да спазват ограниченията. И да създават топли отношения с автомеханиците.

Или просто и най-вече да бъдат извадени от джоба ми (и твоя, драги ми читателю, ако си от София) едни пари, и прилапани. Тъй де, ние сме добитъци, ще си мълчим.

Да, ама аз не съм. И няма да си мълча.

Искам точен отчет коя фирма е направила тези ремонти (ако съдя по качеството – вероятно една и съща), и коя ДРУГА ще ги преасфалтира наново, вече свястно, за сметка на сегашната. Искам го от негово величество Софийския Кмет. Поименно и специално – Бойко Борисов. Или ще получа отговор на въпроса си, или ще гласувам СРЕЩУ него, за най-силния му конкурент. И ще призова всеки да направи същото. Щом той играе срещу мен, и аз ще играя срещу него.