Grigor Gatchev - A Weblog

Каква е връзката между двете? Не, Камен не кара ламборджини – поне доколкото зная. Връзката е по-косвена. Но още по-дебела.

Преди няколко дни в медиите излезе фрапиращ случай. В София луксозно ламборджини паркира върху пешеходна пътека – грубо нарушение на правилника за движение. На няколко метра от него полицай усилено се прави, че не вижда. Възмутени граждани му обърнали внимание върху нарушението – той ги отпратил с празни приказки. И продължил да лапа мухите, докато луксозното возило не отпрашило надругаде.

Нищо необичайно. Но този път някой заснел гледката, и предоставил снимките на медиите. (Фотографи, схванахте ли намека ми?) Вдигна се шум, и МВР се принуди да излезе с декларация, че нарушителят се издирва.

Декларациите са хубаво нещо. Може ли и аз да изляза с една?

Като начало, декларирам, че нарушителят няма да бъде намерен. Както знаете, в София има милиони ламборджинита. Всичките в същия цвят и със същия номер. Как да го намериш, пустия?

Като продължение, декларирам, че въпросният полицай няма да бъде намерен, или изобщо търсен. Първо, в МВР не се пази информация кой кога къде е бил дежурен, кои са им изобщо служителите, и т.н. И второ, полицаят е спазил закона и правилника. Там пише, че ламборджинитата имат право да паркират по пешеходни пътеки. Всякакви други мнения са заблуди на неосведомени граждани…

Колкото до Камен Воденичаров, той пък вчера напусна предаването “Шоуто на Канала”, излъчвано по Канал 1 в БНТ. Причината е, че е бил цензуриран в изява на политическо мнение.

За какво ли? Ето част от писмото му:

Напускам “Шоуто на Канала” на БНТ, след като бях цензуриран за първи път в 17-годишната си екранна кариера. Рубриката ми “Минутката на водещия” беше заснета, след което изрязана от предаването.

В нея изказах мнението си във връзка с учителските стачки, което определено е на страната на преподавателите. Нарекох твърденията на правителството, че няма пари за заплати голяма лъжа и посочих огромния бюджетен излишък.

Казах също, че според мен е достатъчно обръчите от фирми около тройната управляваща коалиция да пренасочат част от комисионните си, за да съберат нужните средства за учителите. Критикувах и някои медии, които тенденциозно неглижират и унижават протестиращите хора.

С неясни намеци екипът на “Шоуто на Канала” се опита да ми обясни, че позицията ми в “Минутката на водещия” не е правилна. Нямам намерение да търся и посочвам виновници за оказаната ми цензура. Предпочитам да се оттегля, запазвайки непроменени принципите си.

Колкото до стачката, аз съм на точно обратната позиция. Смятам, че при качеството на образованието, което дават, учителите не заслужават дори колкото получават сега. Да, има брилянтни изключения – но масовото правило е това… И нека не се оправдават със заплатите си – първо работата, после парите. При “социализЪма” заплатите им бяха още по-ниски, а качеството на образованието – многократно по-високо. (А децата бяха същите калпазани като сега, и материалната база на училищата беше дори по-лоша.) Имаха достатъчно години от промяната насам, за да докажат, че получават незаслужено малко. А доказаха, че получават незаслужено много. Съжалявам – така не става.

Смятам, че би било редно да се въведе задължителна годишна матура на края на всеки клас, с анонимно оценяване, и последваща професионална преценка на преподавателите, водили съответните класове. Преподавателите, постигнали добри резултати, да получават многоцифрени заплати – а тези, които дават образование като средното сега, да получават заплати, които ще ги стимулират да си потърсят по-подходяща работа.

Историята с Камен обаче ме възмути. Може да сме на противоположни мнения – при демокрация е нормално. Ненормално е при социализъм. А при демокрация е ненормално цензурирането. Защото журналистите са очите и ушите на избирателите. Когато очите и ушите ти поднасят лъжи, няма как да си адекватен, и да избираш държавниците измежду политиканите. И демокрацията се превръща в плутокрация, мутрокрация, ченгекрация или друга някаква олигокрация. В която единици може и да живеят добре, но обикновените хора като мен заживяват добре, след като прогласуват с краката си.

Горе главата, Камене! Не се предавай – това означава да предадеш и нас. Тези, които не сме съгласни да бъдем добитък… Моят блог няма аудиторията на Канал 1 – но си винаги добре дошъл в него. Дори когато мнението ти е противоположно на моето. Може да вляза в спор с теб, но няма да те цензурирам.

А – още по-добре – направи си блог! Сигурно няма да съм единственият, който ще ти помогне с удоволствие. И ще те чете с удоволствие… Пък ако помислиш за предаване, което да се излъчва в Мрежата, ще помагам с две ръце и два крака. Не се ли продаваш, свестните хора ще са с теб.

… А къде е връзката все пак ли? Дебелата?

Връзката е управлението ни. Правителство, президент, съдебна власт. Правителство, в което седи МВР-истърът Румен Петков, нарицателното за корупция, лобизъм и поощряване на мутрафонството. Президентът, който непрекъснато чрез хората си в Медийния съвет упражнява натиск върху СМИ, за да цензурират журналистите си. И съдебна власт, която… какво да пиша за нея, то всичко е ясно.

Някой да попита защо тази връзка е дебела?

Едвин Сугарев е изпратил до Комисията по досиетата писмо, в което посочва фрапиращи липси в делото на агент “Гоце”, по паспорт Георги Първанов.

Няма да преповтарям писмото тук – прочетете го, полезно е. Просто и ясно показва, че делото е изчистено и фризирано до нямане на много общо с оригинала. И, ако човек има капка здравомислие, показва и какво горе-долу всъщност е представлявал и е правил великият ни президент. Четете между останалите в досието редове, и ще прочетете изтритите.

Вече писах колко доверие имам на досиетата, изваждани по този начин. Едвин Сугарев казва ясно и простичко и защо няма смисъл да им се има и капка доверие – защото се съхраняват и стопанисват от същите служби и хора, които са ги създали. Те са, които по искане на Комисията по досиетата й предоставят… каквото сметнат за нужно. И се изживяват като котараците, чиято работа е да подхвърлят досиета, и така да кукловодстват България… Не е възможно ли? Съжалявам, но не обичам да споря с фактите.

Не очаквах да получа толкова ясно потвърждение на думите си толкова скоро. Да откачам ли съм почнал, или да съм в час?… Ако съм почнал да откачам, няма значение какви още ще ги приказвам, на лудите им е простено. И е най-добрият начин да получат навременна помощ. Но ако случайно съм влязъл в час, може да е добре да кажа още нещо. Без да ми пука дали утре и то няма да се потвърди също толкова очевидно. И със също толкова малко ефект върху добитъците.

Нещото е, че “службите” и хората в тях предоставят не каквито сметнат за нужни досиета. А каквито едни други хора сметнат за нужно да се представят. Хора, които някога са били в тези служби. Сега вече не са, но продължават да ги ръководят. И целта им е да опазят кукловодството си в България – тоест, да спечелят войната си срещу нормалните хора в България… Ще назова само едно име, защото в такива случаи само този най-отгоре има значение: о.з. генерал Любен Гоцев.

Писна ли ви да четете в блога ми за тези неща? Сигурно да. На мен щеше да ми е писнало. По дяволите, писнало ми е вече да ги пиша. До гуша.

А да живеете като скотове, и да се чудите защо нещата в България са скапани до такава непредставима степен? На мен – също да. Затова върша неща, от които ми е писнало. И ще продължавам да ги върша.

Толкова. Засега.

Прочетох чак днес в блога на lk0 записа за ИраклиРезорт. Поне час не можах да си намеря място от бяс.

Че въпросните… (не ми хрумва подходящ епитет, всяка псувня би била по техен адрес с нищо незаслужена похвала) са отмъстителни, не е трудно да се сети човек. Че са таланти в съчинителството на плювни – също. Но да те нарекат “замърсител”, при положение, че си изчистил района, който иначе те е трябвало да почистят, е впечатляващо. Почти като обвинението после, че си бил бил шофьора на камион, който те от кумова срама са пратили, да отчетат мероприятието ти за свое.

Знаем ги какви са още от момента, когато измамиха и насъскаха собствениците (и им придадоха “инструктори” за подкрепа) в мероприятието с моторните триони. И когато наведоха утайката им на мисълта, че е ОК да бъдат запалени палатките и окрадени вещите на първите пристигнали за почистването. Само че ги знаем само съпричастните към чистотата на природата, и опазването на най-красивите места на България от превръщане в бетонна джунгла, която след няколко години ще трябва да бъде разрушена, защото никой не иска да я погледне. Но унищожената красота няма да се върне.

Време е да го разберат и другите. Всички други, които биха искали да почиват в комплекс, стопанисван от подобни хора. Или да купят жилище, построено от тях. Нека си правят изводите дали искат да подкрепят с парите си такава кауза. А ако са прости и материални хорица, поне да се сещат какво ги очаква в този “рай”. За да няма после писъци из медиите: “Не знаехме, че ще ни измамят!”. За да има кой после да каже: “Ние направихме каквото можахме, за да ви предупредим.”

Има ли желаещи да съберем пълна и точна хронология на събитията около Иракли? Заедно с точните имена на извършителите й – от обикновените резачкаджии, през фамозните шефове на проекта, та до конкретните инвеститори и други замесени мутри и престъпници. Заедно с точен списък на мръсотиите и подлостите им, и към еколозите, и към всички останали. Заедно с подробно описание как и с какви средства са “лобирали” забраната за строителство да падне, и кой точно е бил машата (тоест, гушнал паричките). Хем ще попълним проектосписъка на политическите трупове, който също е крайно време да направим.

И не само създаването. Когато там запристигат било туристи, било купувачи, да потърсим мнението им. Зная – лекетата винаги осмърдяват каквото правят, те просто не могат иначе. Не е нужно да подбираме само лошото – спокойно можем да кажем всичко за тях, лошото ще е достатъчно повече от доброто. Всичко, което показва истинското лице на “Иракли Резорт” – минало, настояще, и база за изводи за в бъдеще. Истината. Само истината. Без подбиране или нагласяне. Без емоции и преувеличения. Просто истината – систематизирана, подредена, удобна за четене.

И да я изложим в Интернет. Ако се опитат да я свалят – да я пуснем на стотици места, включително из чужбина, и да добавим подробно описание на опитите им. Да я преведем на английски, немски, френски – нека и чужденците знаят какво се крие зад примамливите рекламни листовки, които ще почнат да получават. Нека четат, и си правят изводите.

И да се погрижим Гугъл рейтинга на тези описания да се вдигне далеч-далеч над сайта на въпросния “резорт”. Не е трудно – достатъчно е просто да поставим в блоговете и сайтовете си по някой линк към него. Нека всеки, който ги потърси, да открива най-напред описанието ни. Мълчим ли си – лекетата, които ни клеветят, ще пият шампанско за наше здраве. Нека кажем истината.

Има ли желаещи да помогнат за идеята? Ако да – спретваме някъде едно уики, за лесен и удобен достъп, и се заемаме.

Преди доста време бях на един семинар за хипнолози, воден от едно от големите имена – Джефри Зайг, ученик на Милтън Ериксън, и наистина великолепен хипнотизатор. Един от основните му уроци беше как съдържанието на посланието да достигне успешно до пациента:

Хората сме създадени да не приемаме лесно неща, които са казани пряко. Съпротивляваме се срещу тях. Несъзнателно ги отблъскваме – имаме чувството, че ни ги налагат насила… Много по-лесно и добре приемаме нещата, ако те ни бъдат поднесени не толкова явно. Ако ги предадем не чрез явния текст, а чрез намеци, асоциации и невербални средства – и оставим пациентът сам да стигне до явния им вид.

Много важно е да го правим, без да манипулираме пациента. Да му даваме това, което сме се договорили да му дадем, да бъдем честни към него. Иначе нещата се превръщат в обикновено манипулиране, а това в нашата професия е абсолютно забранено, и с основание. Границата между поднасяне на договореното с косвени средства, и манипулиране на моменти може да бъде изключително тънка. За да ни е по-лесно да я определим, можем да прибегнем до аналогията с поднасяне на подарък.

Когато искате да поднесете на някого подарък, вие не можете да уточните с него какъв точно да е подаръкът – иначе той губи най-ценното си, изненадата и радостта от нея. В същото време обаче, е добре да сте се уговорили какво горе-долу да е подаръкът – иначе рискувате да му подарите нещо ненужно или вредно. За да запазите колкото можете повече от изненадата, вие трябва да опаковате подаръка. Колкото по-умела е опаковката, толкова по-приятен ще е подаръкът.

Умението да опаковате не е малко. Опаковката трябва да събужда любопитство, и да подканя да бъде разгърната. Да е хем удобна за разгръщане, хем да не се разпада от само себе си. Може да подсказва какво горе-долу има вътре, но никога да не го казва, иначе не е интересна.

Най-сетне, никога не забравяйте, че опаковката също е част от подаръка, и също може да е подходяща, или не. Идеално е, ако тя също е полезна сама по себе си за получателя, като част от подаръка, или за други негови цели.

Същото е и с опаковането на идеята при внушение.

Така стоят нещата и при разказване. Идеята, която искате да предадете на читателя, е смисълът на вашия разказ. Ако обаче я заявите в прав текст, като в предизборен лозунг, тя ще има ефект колкото предизборен лозунг. Целият разказ, историята, конструкцията, събитията – всичко това е опаковката й. Направете я такава, че читателят сам да стигне до нея. И, когато стигне, да си помисли не “Ето какво искат да ми налеят в главата”, а “Добре, успя да ме убедиш”.

Начините на опаковане са безброй. Безсмислено да е да изброявам и описвам – ще се получи километричен запис с колекция шаблони вътре… Едно добро начало е човек да чете майсторите, и да се учи от техните похвати. По-доброто обаче е да се опита да улови самата технология за създаване на опаковки, за превръщане на разказа в опаковка на идеята: нужен е опит от четене на майсторите, докато човек почне да хваща нещата.

Един добър учител в опаковането на идеите е Л. Рон Хабърд – основателят на сциентологията. Няма да се спирам на истински добрите в манипулирането негови произведения: ако някой се смята за добър разопаковач и логик, може да се пробва с неговия “Морален кодекс” – винаги съм се смайвал колко зло нещо колко благородно може да бъде направено да изглежда. По-просто, но пак не много лесно е да хванете към какъв светоглед и начин на мислене ви скланят циклите му “Бойно поле Земя” и “Мисия Земя”… Тук обаче ще дам за пример една негова новелка, на име “Страх”. Прочетете я, внимавайте в текста, и ще усетите с какви средства са поднесени нещата. Не е нужно авторът да споменава, че героят е уплашен – той вместо това кара читателя да се бои за и с героя. Упражнението си струва.

Писането като музика

Сюжетът е важен за една история – но не по-малко важни са темпото и ритъмът й.

Ритъмът е сърцето на организма, сглобен от думите на разказвача. Не бие ли то в такт с премеждията, не ускорява ли при тичане, не отпочива ли при сън, този организъм е със сърце на пейсмейкър – и вероятно и на системи и изкуствено дишане. Научете сърцето да бие според организма, усетете го вътре в себе си – и болният ще се изправи на крака, и ще се усмихне.

Представете си филм, в който фехтовалните дуели са озвучени с плавни адажиота, а пейзажните гледки – с хеви-метъл тип стакато. Колкото и добър да е сюжетът, няма да успява истински да предаде съдържанието си на зрителя. Същото е с литературата. Нека пейзажите текат сред спокойно, плавно, описателно слово, което тече като спокойна бистра река сред тучни красиви поляни, което грее като сутрешно топло слънце над меки зелени хълмове. Дуелите и преследванията пък са накъсани. Думите им – насечени, задъхани. Рязко завиват с героя, избягвайки куршумите. Спъват се с него, скачат пак. Замръзват зад ъгъла – миг на безвременност, дебнене кой ще сгреши пръв – и изстрел, и бяг…

Всяко действие си има ритъм. По-бързо е, или пък по-бавно. Ускоряванията и забавянията му са големи и плавни, или внезапни и насечени. Или изобщо непредвидими… Ритъмът трябва да се променя заедно с тях. Един филм най-често има отделни сценарист, режисьор, композитор, актьори… Писателят е всички тях за произведението си. И ако не се погрижи да бъде не само сценарист, но и композитор, в творбата му няма да има музика.

А музиката е съставена от гласовете на отделни инструменти. Нежният глас на флейтата, богатството на щрайх-оркестъра, призивните звуци на тромпетите, отсичанията на ударните… Мелодията има цялостна конструкция, свой план и “сюжет” – това е ритъмът на действието. Но този ритъм е безцветен без разликите в гласовете на инструментите, в израза на тоновете им, в игривостта или сериозността, радостта или тъгата в извивките им… В литературното произведение отделните музикални инструменти са думите.

Примери по учебниците – колкото щете. Само за алитеративното изразяване могат да се изпишат стотици учебници. За това как типът стих предава препускането на кон, или плискането на вълни, или повеите на бурята – също… Плискането на прибоя шурши и потраква с камъчета и черупки, прошумява към брега и се връща обратно, вълни плясват игриво и се смъкват обратно с тих шепот… Пропукването на огъня пръска искри, мъзгата в съчките весело съска, пламъците танцуват огнен танц…

Алитерацията и сложението на ударенията могат да предават не само звукови, но и визуални асоциации. Почти всеки асоциира битка с фанфарни кварти, а сън – с тиха, монотонна и успокоителна музика: ето каква алитерация е подходяща за съответното визуално описание… По аналогичен начин се описват аромати, емоции и каквото още поискате.

Разказвачо, озвучи творбата си! Превърни я не просто в редица думи, били дори и стих, а в песен. На писарите може да приляга и сухо слово, но истинските бардове пеят. И ако словата надживяват хората, когато се отпечатат в букви, то музиката им надживява хората, когато се отпечата в душите. Когато ги настрои на един тон, като камбани-сестри – звъннеш ли с едната, другата също пее с нея. И дори ако първата се счупи, втората продължава песента, и тя отеква в още души, и полита към безкрая и безсмъртието.

По “Шести септември”, близо до “Славянска”, има няколко разкопани (или поне обезпаважени) места, оградени с псевдо-оградки. Преди мъничко, докато минавах покрай едно от тях, вниманието ми беше привлечено от звука на мощна струя. Вгледах се – някакъв мъж стоеше насред мрака, разкрачен до едно от тях. Може би усетил присъствието на минувач, той заяви категорично с дълбок глас:

– Извинявам се, господин Борисов! Ще гласувам за вас!

С известно усилие се удържах да не се изсмея на глас, и продължих. След десетина секунди дълбокият глас отново повтори:

– Извинявам се, господин Борисов! Ще гласувам за вас!

Рефренът долетя до мен още веднъж, точно преди да завия зад ъгъла. Шумът от струята не престана през цялото време.

Така и не зная дали това беше пиянска хитрост, весела шега или пък проява на отношение към кметските дела (и в частност състоянието на пътната мрежа). Но не мога да се сдържа да го разкажа. Не като каквото и да било политическо отношение – него съм го заявявал неведнъж в достатъчно други записи. Просто ми стана весело.

Ето тази новина е от БГНЕС. Цитирам я едно към едно. Знам, че така нарушавам права на агенцията – но се надявам на разбирането им. Просто случаят е твърде скандален.

Семейство на художник инвалид по болест вече пети ден живее на улицата в столичния квартал Банишора, след като имотът им е продаден от заложна къща, а вещите им изхвърлени в близката градинка. Олег Колев и Динна Господинова губят ателието си срещу сумата от 750 лева, като обвиняват собствениците на заложната къща в измама. Всичко започва преди по малко от година, когато художникът Олег Колев се разболява тежко и семейството прибягва до услугите на заложна къща. Бащата на болния взема назаем първо 400 лева, а после още 350 като от заложната къща искат срещу парите копие от нотариалния акт на ателието, което се намира в къща на улица „Охрид” 39 в столицата. Освен документа, бащата на художника подписва и разписка, в която признава, че дължи на лихварите сумата от 750 лева, но никъде не залага имота. Въпреки това, къщата е срутена а семейството изгонено разказва Динна Господинова. На 19 септември в имота, вече собственост на заложната къща, влизат багери и срутват до основи жилището. Вещите на хората са изхвърлени на улицата, а те пети ден живеят в палатка. Художникът и жената няколко пъти сезират полиция и прокуратура, но отговор все още няма. Информацията е на Дарик радио. /БГНЕС

Номерът е познат отдавна – успеят ли да ти откраднат данните от акта за жилището ти, моментално правят фалшификат чрез тях, “узаконяват” го с подкуп в общината, и идват да те изхвърлят. На подобни “заложни” е случил и Олег Колев. Напълно възможно е да е просрочил парите – но в такива случаи си има процедура: съд, съдия-изпълнител и пр. Подобна процедура, естествено, не е имало, след като не си е залагал жилището. А без нея просто нямат право да му го вземат.

Кои са тези хора? Ясно е, че не са съвсем дребни, иначе нямаше вече да строят там – но какво от това? Въпросът тук е защо тези, на които плащаме, за да закопчават и прочее такива, не правят нищо. Защото днес Олег Колев, а утре… ти, читателю. И когато изпищиш за помощ, ще ти помогнат колкото сега на Олег. Ха честито!

Този въпрос трябва да зададем на властниците ни – а именно, на управляващата коалиция на БСП, ДПС и НДСВ. На тях, защото те са назначили любимия ни министър Румен Петков – шеф на полицията. А също и Миглена Тачева – министър на правосъдието. И на тях плащаме, за да бъдат закопчавани престъпниците, а не за да ги пазят от нас. Ако ще правят второто, да си искат заплатите и изборните гласове от контингента, на който служат.

За мен лично задоволителен отговор са действия, които решават проблема преди изборите. Отлагането му за след изборите, или недай боже премълчаването, е действие в полза на престъпниците. Нека живеем на този свят.

Много народ се оправдават, че нямало да гласуват, защото няма за кого. Сори, ама освен че е глупаво и вредно оправдание, е и лъжа. Тези, които са на власт, с действията си доказват или че трябва да се гласува за тях, или че трябва да се гласува срещу тях. И разумният човек гласува съответно. Тези, които оставят политиците да се самоизбират чрез гласове, купени с кебапчета, не бива да се учудват, ако държавата ни се управлява и стопанисва от този контингент, който си продава гласовете срещу кебапчета. Вместо това е добре да се замислят дали вината държавата ни да е такава не е лично и конкретно тяхна.

Предлагам развитието на нещата около Олег Колев да е един от критериите, по които да направим избора си при гласуване. Ако МВР и прокуратурата вземат необратими мерки, преди да са дошли изборите, аз ще прибавя случая на блюдото “за” представител на някоя от тези три партии. Ако обаче не вземат мерки, или вземат такива, които отлагат нещата за след изборите, ще прибавя случая на блюдото “против” представител на някоя от тези три партии.

Да, случаят не е единственият, по който ще се ориентирам. (За хора, които ценят жилището си, не е лош дори като единствен ориентир). Ще взема предвид и качеството на ремонтите на улиците, и какво ли не още. На кой му миришели чорапите обаче няма да се интересувам – избирам го за кмет, а не за ароматизатор. Ще претегля събраните “за” и “против” всеки кандидат, и ще гласувам за този с най-добро съотношение. Очевидно ще е малко по-добър кмет от тези с по-лошо съотношение. (Освен ако не живея на място, където, ако не гласувам за кмет, кмет няма да има, или ще слезе да ни управлява ангел небесен. Такива места има, казват им заведения за душевно болни.)

Отсега нататък моят глас ще е оръжието ми в оправянето на държавата ни. Ще гласувам задължително. Ако трябва, ще цепя на сто косъма, но ще определям кой от двама съвсем подобни е с една стотна от косъма по-добър от другия. Съжалявам – човек съм, а не добитък, и смятам сам да определям кой ще ме управлява. Колкото мога. Но ще го правя. Няма да ми е лесно да преборя добитъците, които желаят да бъдат пасени, доени, стригани и клани. Но ще се боря.

Минавам днес по Цариградското шосе. Често го правя, но нали е почивен ден, не бързам, и мога да обърна внимание на усещането. Я да видим новият асфалт толкова ли е неравен, колкото пишат?

Ба! Неравен… Друса мъничко, и толкова. Караш ли с над 40 по него, не бива да пиеш кафе, да не се изплиска от чашката. Че това друсане ли е след нов ремонт? Тия хора не знаят какво приказват.

Да дойдат примерно да видят ремонта по бул. “Г. М. Димитров”, точно до кръстовището със Симеоновското шосе. Че имаше там някоя и друга пукнатинка по асфалта, имаше. Не пречеше да се кара, ама нищо. Преасфалтираха го…

Първо, остъргаха асфалта на 1-2 см дълбочина. На това му викат “маскировка”. Второто, и по-интересното, е как успяха после при толкова тънък слой да го направят толкова неравен? В сравнение с него новият асфалт по Цариградското е гладък като оптична призма. Не можеха ли да използват някаква друга технология, дето заглажда по-добре? Примерно да го утъпчат с крака? Или пък, ако целта беше пътят да стане гладък колкото сега, да бяха го оставили още петдесетина години без поддръжка?

Хайде, там поне имаше някакви минимални пукнатинки. А по Черковна, в отсечката от “Султан тепе” до “Гео Милев” защо преасфалтираха сума ти петна, идея нямам. Всеки ден минавам оттам с колата поне по веднъж дневно. Преди можеше да пуснеш колата по инерция, и само очите да ти казват движи ли се, или е спряла. Сега колата не просто друса, като минава оттам – минеш ли с над 50, направо подскача. Ще да е за стимулиране на шофьорите да спазват ограниченията. И да създават топли отношения с автомеханиците.

Или просто и най-вече да бъдат извадени от джоба ми (и твоя, драги ми читателю, ако си от София) едни пари, и прилапани. Тъй де, ние сме добитъци, ще си мълчим.

Да, ама аз не съм. И няма да си мълча.

Искам точен отчет коя фирма е направила тези ремонти (ако съдя по качеството – вероятно една и съща), и коя ДРУГА ще ги преасфалтира наново, вече свястно, за сметка на сегашната. Искам го от негово величество Софийския Кмет. Поименно и специално – Бойко Борисов. Или ще получа отговор на въпроса си, или ще гласувам СРЕЩУ него, за най-силния му конкурент. И ще призова всеки да направи същото. Щом той играе срещу мен, и аз ще играя срещу него.

Чета из новините интересни неща. Руснаците пратили към Северния полюс експедиция, включваща специална миниподводница за големи дълбочини. Целта им била да установят дали подводният хребет Ломоносов, който пресича Северния ледовит океан на няколко хиляди метра дълбочина, не е част от руския континентален шелф – и съответно, дали Северният ледовит океан не се полага да бъде руска икономическа зона. Взели проби, забили руския флаг на дъното на Северния полюс, и т.н.

На тяхно място аз лично бих изчакал с флага, поне от кумова срама…

Месец по-късно пробите неоспоримо доказали, че хребетът Ломоносов е част от руския континентален шелф. Какво следва от това, вече знаем. А, забравих да кажа, че се очаква теренът там да е по-богат на петрол и газ и от Персийския залив. Доскоро нямаше как да се бучнат сонди, все пак Северен ледовит океан. Ама откакто ледовете почнаха да се отдръпват (както е тръгнало, нищо чудно до двайсетина години да видим пълни размразявания през лятото; тая година за пръв път в историята Северозападният проход беше напълно размразен), става по-лесно.

Чудя се на друго. На толкова хиляди метра дълбочина силни течения на практика няма. Дъното навсякъде е покрито със стотици метри (в най-тънкия случай) утайки. На борда на миниподводницата сигурно са имали стотици метри дълга сонда, с която да вземат пробите. Големият брат всичко може!

Още по-странно е другото. Подводен хребет, минаващ по океанското дъно (и дълъг хиляди километри), има как да бъде част от континентална шелфова плоча колкото планина има как да е долина. Поне докато геоморфологията, геологията и в по-далечен план теоретичната физика са валидни… Но, както вече казах, Големият брат всичко може. Рече ли – подводните централноокеански хребети стават части от континентални плочи. Вече имаме опит как прави от пустините градини, и как побеждава икономически капитализма…

(Интересното е, че най-възмутено протестираха срещу това канадците. Доскоро ги имах за единица за гьонсуратлък, когато се опре до претенции в Северния ледовит океан. Вярно е, руснаците ги сложиха не в джоба, а в подгъва на бельото си. Ама все пак, като ти е нацапано четирибуквието, не се катери на най-горния клон да крещиш…)

Къде е моят проблем с това ли? А, никъде. Просто си мислех, че Големият брат, заедно с групите съветски учени, е останал в историята. Че едно правителство бушмени другаде се опитва да го имитира в стил “историята се повтаря само като фарс”, и че го настига във военно-агресивен план, но в другите не се очаква да го доближи скоро. И че това е краят му…

Май обаче не съм познал. Групите съветски учени са налице. (Вярно е, титуловат се руски. За срам на народа, създал половината световно върхово изкуство, и постигал не знам колко пъти невъзможното. А пък аз ще се прекръстя на Рокфелер, че да стана милиардер…) Големият брат – и той е налице, непрекъснато го усещаме. Засега по цената на горивата оттам, заплахите на тема да не пипаме съветските военни паметници (кой твърдеше, че Русия не е СССР?) и здравата и нерушима връзка между езика на Първанов и седалищните части на Путин. Утре – може и по други неща. Имаме прецедент. С дългогодишни последици…

Капакът на историята е една публикация за България в руски вестници – и по-точно последствията й. Някаква журналистка ли, порнозвезда ли, била тук и написала подигравателно какви пияници, мижитурки и в същото време русофили са обикновените българи. (Дотук нищо кой знае какво – и в България, уви, човек ще намери огледалните й образи. Всяко стадо си има мършата.) Един-два български вестника публикуваха учудени или обидени мнения. И… няколко “български” журналисти (на прима виста се сещам за Велизар Енчев) избълваха по тези вестници помия, от която и въпросната журналистка сигурно би повърнала… Логично е, мисля си. Колкото е по-голяма една подлога, нормално е да побира толкова повече лайна, и да може да избълва толкова повече смрад.

Изобщо, май в момента гледаме как мечката играе хоро у съседите…

Една вечер разговаряхме с Ани Илиева, и тя внезапно ме попита: “Как точно пишеш? Кое ти е по-лесно – писането или редактирането после?…” Охотно подех темата – и аз бях страшно любопитен как точно пише тя, дано понауча нещо. (Изумителен разказвач е, честно – ако не вярвате, прочетете нещата й, има ги на сайта под Криейтив Комънс лиценз. Дано скоро издаде книга.) Но когато се опитах да обясня как точно пиша, се оказа, че… не мога. Не бях го изяснил за себе си.

Не, не е дарба, за да е по вътрешен усет. От прекалена неподреденост и неорганизираност на ума е… Ще се опитам да дам отговора тук. Наполовина, за да бъда честен към Ани. И наполовина, за да го изясня и изчистя и за себе си.

Вероятно ще отнеме доста записи, между които сигурно ще се вклиняват други, и ще минава време. Тоест, сигурно ще забравям и изпускам някои неща, а други ще повтарям досадно. За някои ще се сещам навреме, за други – твърде рано, или късно, или дори ще ги забравям напълно… Не стреляйте по пианиста, той толкова може.

Ходът на нещата

В предговора си към “Другият вятър” Урсула ЛеГуин пише: “За дълго време бях изоставила Землемория, но когато се върнах към нея, се оказа, че времето там не е спряло междувременно. Нови неща са се случвали…” Изглежда не само с добрите писатели е така – и аз имам подобно усещане.

Ходът на произведението не е измислица – съществуване е, точно както реалният ни свят. Събитията в него следват своята логика, и определят сами какво може да произтече от какво. И властта на писателя върху тях е измамна и крехка. Насили ли ги, той чупи логичността и достоверността на своя свят. Превръща се в бог, който нарушава природните закони при всяка своя дребна прищявка. Има ли как светът му – и като следствие той самият – да бъдат взети насериозно?

Най-много това важи за героите. Те са каквито си ги създал. Няма как да ги накараш да вършат каквото не могат – после идват и те питат: “Защо ме накара да го убия? Аз не съм убиец!”. Нито пък можеш да ги спреш да не вършат каквото ги влече. “Като не искаш да съм чак такъв подлец, защо ме създаде такъв? Какво, поправил съм се? Аааа, не! Човек не се поправя така лесно. Дай ми причините, дай ми времето и опита, поизпоти се малко заради мен! Не става иначе…”

Не, не говоря фигуративно. Отнесеш ли се към света си сериозно, като към истински, няма как да не водиш диалози с героите си. Било насън, докато тайничко ги подпитваш какво смятат да направят. Било наяве, докато увисналата от върховете на пръстите ти тяхна действителност ги чака да направят хода си. “Уважавай ни. Иначе ние няма да те уважаваме…”

“Бе я си гледайте работата! Аз съм създателят ви. Аз съм БОГ. Ще правите каквото ми хрумне. МОЯТА ВОЛЯ Е ТЪКАНТА НА ВАШИЯ СВЯТ. Вие съществувате единствено в ума ми!”

“Да, бе. Велики Боже, помилуй мя… Идиот! Теб примерно какво те спира да убиеш онова котенце до оградата? Стиснеш ли го… А? Отговаряй, ако ти стиска… Господи всемогъщий!”

“Не съм такъв човек…”

“Че кой казва какъв човек си, и какъв не? В закона ли пише, че си такъв и такъв?”

“Не съм убиец. Не искам да бъда. Не си представям себе си като такъв.”

“Тоест, и ти съществуваш само в ума си. Като личност, като каквото си, и какво не си. Тялото ти съществува и реално, но ти не си тяло, нали? Един тъжен ден то още ще е тук, но теб ще те няма. Или може би един хубав ден то вече няма да е наоколо, но ти още ще си, някак… Тогава с какво си различен от нас бе, Боже Всемогъщи? Пикльо такъв… Или ще ни уважаваш, или нямаш как да уважаваш себе си. Ако не си го разбрал, няма от теб да стане и графоман даже.”

И така се научаваш да уважаваш героите си, и света им. Разбираш, че не можеш да ги насилваш, че потърпевшият ще си ти… И се превръщаш от съчинител в разказвач, който просто документира случващото се.

—

Понякога нещата се развиват трескаво, докато чакам в колата на светофара, или чопля нечий компютър, или изплувам сутрин от небитието. Или – с отвратителната ми отнесеност – дори докато прегръщам момичето си… И се моля да не забравя какво се е случило, да не пропусна твърде много от внезапно избликналите хиляди ярки детайли, действия, разменени думи, неочаквани намеци, едновременни действия. А малко по-късно ги забравям. И понякога възстановявам пустотата наслуки, съчинено и насила, бесен от яд, но безсилен. Защото паметта ми е пропуснала нещата, а времето не иска да се върне и да се повтори.

Друг път действието е спряло. Чакам го с ръце на клавиатурата да тръгне, но не. Андрей Видич е замръзнал в момента, когато се надига от стола в импровизираната си приемна, за да изпрати небрежния Муфаса. Васил тъкмо вдига глава от компютъра си, за да пита Пенко дали не е пропилял и последните им пари. Ръката на Черната Мечка е спряла насред замаяното търсене на копието му, и очите му разфокусирано оглеждат помещението за реинкарнация. Още не е открил, че годините са паднали от плещите му – но с тях и богатството на живота му, неговите бойни и ловни белези…

Понякога времето се движи накъсано, и парчета от него падат безредно, не на място и не по време. Христина и Петърчо вече са провели разговора си с Георги преди втората си раздяла с него, след новите преживени приключения. Самите приключения обаче едва са започнали – двамата стоят в общата стая у Петърчови, и се чудят какво търси Христина отново на Ортодокс, и как е попаднала там. Дребни парченца от приключенията са изникнали, като случайно поставени парченца от пъзел – разговора на двамата с игуменията на “Света Петка”, опитът на Лазар да изгуби отново на бас току-що спечелените дамаджани вино…

Друг път пък времето внезапно се раздвоява и разтроява, тече по паралелни пътища, и се чувствам като изваден от фантастичен роман, неспособен да разбера кое време, кои случки са истинските. Брат Алфонсо вече почти е привършил разговора си с Аделмо от Монцина, но не могат да си кажат последните думи – от този момент нататък тръгват няколко различни техни бъдеща, всяко в различна посока, разделени от няколко случайни думи. В едното те наблюдават от планинската пътека как барон Тревоар смазва бунта на Веролинската долина. В друго тази долина не се е бунтувала изобщо, и те двамата се чудят как да се измъкнат от тъмницата на епископ Агвила. В трето брат Алфонсо невнимателно разкрива тайната на Аделмо твърде рано, и после се налага да го издирва и спасява от неприятности. В четвърто пък Аделмо го спасява, почти случайно, от агенти на Сумрака, подслушали разговора му с Джони… Паралелни бъдеща, всяко от които може да бъде истинското. А има как да стане истинското само едно. Дори в тази борхесовска градина с разклоняващи се пътеки няма как да тръгнеш по повече от една едновременно.

Понякога много ми се иска нещата да завият нанякъде. Деликатно ги побутвам – оттук, моля, тук е нещото, което искам да споделя с читателя. Нещото, заради което ви пиша, смисълът на съществуването ви… И пред дядо Геле внезапно спира автобус, точно в нужния момент. (Преди миг автобусът е трябвало да мине чак след час, но внезапно разписанието му е било сегашното открай време, поне за дядо Геле. Той надали ще се сети да запита – и преди минута ли си беше такова открай време?) В главата на Ирена внезапно изплува черен спомен от детството й, и тя стреснато се дръпва, и забелязва сянката, която иначе е нямало да види навреме. Бенковски пристига на срещата с Мурад бей ранен в гърба (но оцелял, и победил – няма как иначе, виртуалната плът на бунтовника е опазена от самата същност на фантомашината, обгърнала китното балканско градче), а срещата по неизвестно какъв повод внезапно е защото Радко ковачът е занесъл на Мурад нож – дар на Бенковски…

Понякога това помага. Внезапно действието се отклонява като преградено ручейче, и поема по новото русло, естествено и логично. Логиката на света е спазена, желаното алтернативно развитие е възможно… Но понякога не е. Колкото и да му спираш автобуси, дядо Геле упорито не иска да се качи – още не е узрял за решението да се откаже да иде пеша до града. Каквито и количества злато да изсипват извънземните над света през Голямата криза, това не я прекратява – цената на златото се променя, но неумолимите закони на производството и потреблението не искат да се трогнат… И малко по малко разбираш, че толкова желаното от теб развитие на нещата не е възможно, измислено и съчинено е. Че лъжеш себе си, и настояваш ли да продължиш, само ще излъжеш и читателя – а той после ще се усети, и ще ти обърне гръб, и дори най-истинските ти истории вече ще умират нечути…

Случва се случката внезапно да свърши много преди да съм го очаквал. Или пък да не иска да спре, въпреки че всичко замислено отдавна вече е казано. Вместо да отиде на Пътят на Аллаха, Марайя Сингх щастливо се пенсионира и върна на Легиона. И тъкмо я бях зарязал вече, внезапно командването й я мобилизира и изпрати обратно сред пясъците и оазисите, право към срещата с Мустафа Асмал… Родителите на Христина трябваше да успеят да я разделят от Петърчо още след като я хванаха да ползва трансмитера. За мое смайване обаче Петърчо ги метна първокласно, а после нямаха късмет и с обсъждането на случая в Научния съвет. Не можех да направя нищо – историята просто се случваше пред очите ми не такава, каквато я предвиждах… И продължи – от малко разказче, та до размерите почти на роман. (Чак сега разбирам, че Отговорникът на Ортодокс вероятно е дърпал конците. Как е възможно, при положение, че АЗ, Техният Създател, имах съвсем други намерения?!… Нямам представа. Но се случи.)

Нека сюжетът се случва както той реши. Искаш ли произведението да е искрено и истинско, не го съчинявай. Не насилвай сюжета, той ще се развива сам, по най-верния начин. Може да не разкаже каквото си си навил на пръста – но пък ще разкаже истината, а тя е по-ценна, винаги. Просто го документирай. Смайващо е как нещата вървят и се развиват сами. И е поучително, и мъдро.

Защото е намек за богатството, което крие вътре в себе си всеки от нас. И за това колко малко хора го подозират, и вярват в него… А го има. И който събере силата да му повярва, ще получи награда за вярата си.