Grigor Gatchev - A Weblog

Преди няколко дни пуснах един запис, в който разказвах как си представям отвътре хората, които познавам по-добре. Дискусията отдолу доста бързо се изроди в как другите си представят мен; един от коментарите – на Ани Илиева – ме докара до тих бяс. Уважавам страхотно Ани, и се възхищавам до немай-къде (и завиждам) на писателското й майсторство – който не мисли така, нека прочете сайта й. Но въпреки това, коментарът й беше на границата да бъде първият цензуриран в блога ми за тази година.

За да си успокоя нервите и самоуважението, надрасках един самоироничен разказ – “Гайдите на бай Добрин”. Литературната му стойност клони към нулата (претенциите за такава – също, така че това е ОК). Разведрих се, покрих вътре една-две любопитни закачки, и толкова. Без никакво съмнение е най-скорострелният ми разказ – публикувам го по-малко от седмица, след като го започнах. Нямам друг разказ, който да не съм държал като неоповестена чернова поне 2 години.

Под Криейтив Комънс лиценз е, и е вече на страничката с разказите в сайта. Ако на някой му се чете, е добре дошъл. 🙂 А ако някой го хареса, ще знам, че и от ядосването понякога има полза за някого. 🙂

Кой е Азис, знаете. Известен е на почти всеки българин. За разлика от умението да пишеш нещо различно от името си – него към 40% от младите българи, според разни проучвания, не го владеят. (Учителите получиха ли увеличението на заплатите, за което стачкуваха?… Но това е друга тема.)

Мадона надали я знаят чак толкова българи. Щяха да я знаят във времената отпреди да вдигнат заплатите на… пардон, обещах, че ще зарежа темата. Ама извън България я знаят доста народ. Може би защото не е наша. Ама нищо. Нашата Мадона е Азис. И нашето умение да пишем е пак той. Вече написа една книга. Очаквам скоро да почне и буквари да пише. И ВУЗ-овски учебници после…

Холи Доли вероятно също я знаят доста българи, макар и не колкото Азис. А почти всички са й чували прочутата песничка, ако и да не знаят какво са слушали. За неосведомените – тя е анимационна магаричка. Творение на фирма за телефонни рингтонове – тоест, сестриче на Лудата жаба. Да не кажа близначе, за целта на упражнението.

Интересното е, че Холи Доли се пада роднина също така на Азис, и малко по-далечна и на Мадона. Не защото всичките пеят – това не прави изпълнителите роднини. А с факта, че са последователни стъпала на една и съща еволюционна стълба.

Това пък какво ще рече ли?

Първото стъпало от стълбицата, нейната маймуна, е Мадона. Тя е жив човек, и нищо човешко не й е чуждо. Притиснат ли я твърде зловещо разни разпространители, къса договорите с тях, и не можеш нищо да й кажеш. Гласът й си е неин, славата й си е нейна.

Да, ама ако си разпространител, няма да си щастлив от това. Разпространителите са, които взимат лъвския пай от продажбата на изкуство, дори това на най-известните и силни чрез славата си звезди. Да ти дръпне килимчето Мадона означава да изгубиш пари, дето десет нови Мадони ще създадат, и сто налични ще изчезнат безследно. Пък не можеш да го направиш.

Защо не е лесно го е казал още Уилиам Гибсън. Известността, това да си звезда, е вид валута. Валутата, която купува умове и души. Красотата, която печели сърца. Валута, по-ценна дори от парите. Валута, която се подчинява на всички правила, на които и другата – пазарни закони, инфлация, отпечатване, изземване от обръщение и т.н. и т.н… Но това пак е отделна, и дълга тема.

Номерът с тази валута е, че се намира в ръцете на талантите, които я пораждат. А както всеки едър бизнесмен знае, талантите са вид добитък. Резултатите от дарбата им не се полагат на тях, а на едрите бизнесмени, и затова трябва да бъдат издоявани от тях до капка, най-старателно. Учени, инженери, дизайнери – всички те са в обора, на яслата, под доилната машина. Да се оставят резултатите от таланта им в техните ръце е, хм, да го кажем културно, безотговорно. Те трябва да бъдат в ръцете на авторитетни и отговорни корпорации, или поне хора.

Да, ама певците не щат да влизат в тази схема. Хората се вманиачават по Джон Бон Джоуви или Битълс, а не по Сони БМГ или ЕМИ. И тази най-важна валута, влиянието върху умовете и сърцата, се оказва в ръцете на талантите, които я създават. Безотговорно и недопустимо положение, нали?… Ето затова еволюцията, тласкана от социо-икономическите Дарвинови закони, продължава напред, изоставяйки Мадона назад.

Следващото звено от тази еволюция, нейният питекантроп, е Азис. Ако някой случайно си спомня един мой стар запис (а и другаде това е разисквано нашироко), всъщност “Азис” не е име – истинското му име е Васил Боянов. Псевдоним ли? Уж да, ама не.

“Азис” е запазена търговска марка на поп-фолк империята “Планета Пайниър”. Ако Васил Боянов посмее да се нарече Азис някъде без разрешението на Митко Пайниъра, може да бъде съблечен гол. (Във финансов смисъл. Иначе досега сигурно да го е направил.) Името Азис, и всички песни, които му принадлежат, са собственост на Корпорацията. Конкретният изпълнител е просто вдигнат отнякъде, и му е нахлузена маската на славата. Маска, изтъкана от реклами, стайлинг, грим, клюки и светски блясък. Която може да му бъде съдрана от главата в момента, в който на Корпорацията й се прище.

В този смисъл, Азис е полупродуктът на еволюцията. Вече не е изцяло реален, жив човек, който сам може да определя волята си и да договаря приходите си свободно – но все още зад него стои реален и жив човек, който в известна степен може да си позволи това. Ако не прекалява, спокойно могат да му бъдат подхвърляни трохи от трапезата, и маската му да бъде доизлъсквана грижливо.

Какво ще стане, ако прекали ли? Няма да е лесно да бъде подменен с друг изпълнител на ролята “Азис” – все пак се изисква физическа прилика. (Гласът е много по-лесно да бъде подсигурен.) Но не е невъзможно. Не зная виждали ли сте едни големи транспаранти с Азис и Китаеца, не помня какво рекламираха. Е, рекламират го, ама не са Азис и Китаеца – техни “двойници” са, и то в оригинал не твърде приличащи им. Реклама, стайлинг и грим. Ако “оригиналите” станат твърде непослушни, може така и да не разберем за подмяната – или по-точно да разберем, ама по начин, който ще ни накара да не ни пука. Не е трудно. Оня педал Азис го подменили с друг? Бе дреме ми на … фритюрника. Прибавяме към вече даденото малко клюки и светски блясък, и маската вече е на по-послушна глава.

Както виждаме, Азис е изпреварил Мадона по корпоративно-дарвинистката еволюционна стълба на популярните изпълнители. Все още обаче не е достигнал “цивилизованост”, тоест пълна удобност. За тази цел е нужно повече.

Това е Холи Доли. Анимационен образ, леко усъвършенствана версия на Лудата жаба. Герой, който е точно така реален в умовете и сърцата на потребителите – но не съществува юридически, няма никакви човешки права, няма воля или право на защита, и е 100% собственост на Корпорацията. Нулев риск нейното мнение да е различно от каквото Корпорацията реши да е. Нулеви изненади. Перфектният добитък. Даже инат няма.

Всеки един ингредиент, който съставя Холи Доли, е заменяем неограничено. Аниматорите. Дизайнерите. Композиторите. Музикантите. Дори гласовите изпълнители. Лудата жаба, ако сте внимавали, пее в различните парчета и албуми с лееекичко различни гласове, ако и доста подобни – наблюдателен и придирчив потребител би забелязал, съвършенството на владеенето над ума и сърцето е нарушено. Гласът на Холи Доли също се синтезира на база човешки глас, но е обработен с куп трикове, които да го стандартизират – с тия трикове и аз да й изпълня песните, ще прозвучат по точно нужния начин. (Затова споменах, че тя е усъвършенствана версия на Лудата жаба. Ако Жабата е кроманьонецът, Homo sapiens, то Холи е съвременният човек, Homo sapiens recens на тази еволюция.)

Ето как най-важната на света (погледнато в не най-непосредствена перспектива) валута се оказва прибрана и управлявана отговорно от отговорни единици. Доскоро тя беше приоритет на потенциално непредсказуемия добитък, но вече разумът на човека почва да взема мерки за прибирането й под контрол.

Интересен е още един елемент във феномена – корпорациите, които са се усетили най-рано и най-добре за необходимостта от този “еволюционен преход”, са именно свързаните с мобилните телефони. Тези, които държат бъдещето. (Наричаме века си компютърен, но кой е най-разпространеният компютър на света? Към какво еволюира всичката електронна техника наоколо – калкулатори, органайзери, часовници, радиопарати, уокмени, дистанционни, дори компютри? Кое е “устройството за всичко” на близкото бъдеще?) А това гарантира, че подходът ще бъде пренесен успешно в бъдещето, и че ще бъде разширен и възприет със скоростта, с която се възприема всичко, свързано с мобилните телефони.

Накъде ще избие всичко това? Не знам. А и да знаех, какво от това? Понякога важното е не да знаем, а да мислим. Най-малкото защото знаенето, особено с точност, на бъдещето, е трудна работа. И мисленето е трудно, де, но е по-нужно. И по-постижимо.

Поне за тези българи, които все още могат да напишат нещо различно от името си.

http://www.darik.net/uploads/audio/200707/path_13318.mp3

Докато слушах това, се удивлявах на фантазията на детето. Ако съдя по гласа му, на тази възраст е напълно реално да не знае още какво е Гугъл и кой го е измислил, какво е търсачка, и т.н. Но пък ме порази свежестта на въображението му. Неволно се потопих в един прекрасен детски свят, в който компютрите ти пишат домашните и ти готвят вечерята, в който си има специални мъдри министри по тях, които им измислят нови и чудесни неща, в който си има специални хора да търсят и намират загубените вещи…

Не, не програмируеми кухненски автомати, не министри на ИТ и не детективи или скучни бюра “Изгубени вещи”! Съвсем други, шарени и весели като детска рисунка, съчетаващи преспокойно качества, за които ние, възрастните, знаем, че са несъвместими, или въобще невъзможни. Но децата не го знаят, и ги сътворяват във въображението си – а някои от тях, успели да останат деца за цял живот, и на практика.

И колко различно е това детско въображение от някои други случаи, за които съм писал. Колкото родената от детска необремененост свежест на ума, и родената от мързела тъпотия. Уж едно и също – неинформираност. А каква колосална разлика… Може би разликата между по-малко ограниченост от тази на средния възрастен, и повече.

Интересно е сравнението с една подобна анкета, пак на Дарик. Бяха питали кои са Христо Ботев, Васил Левски… Децата обясняваха пак безумия – че Христо Ботев бил футболист, много добър, ама много псувал. С кой Христо са го объркали, е ясно. И тук вече е някакъв граничен случай – въображение или тъпота? Май зависи изцяло от детето. Май без да го познаваш добре, няма как да прецениш истински.

А да познаваш всяко дете истински, за да направиш преценката, е нереално. И сигурно лесно някой ще се изкуши да отмери всички с общия аршин, да забухти с тежки думи, дошли от много хилядолетия – как младежта нищо не знае, и ще затрие света… И лесно-лесно ще изсипе заедно с мръсната вода и детето, заедно с обикновената тъпотия – и детското въображение и свежест.

А не бива. Защото на тях се държи новото в света. Както пък старото, и най-вече вредното, се държат на глупостта.

… Уффф. Разфилософствах се. Стига толкова.

Днес шведското правителство изказало пред ислямските държави съжаление. По повод карикатура на Мохамед, публикувана в един шведски вестник. Отказало да се извини, понеже карикатурата не била негово дело, и то нямало право да ограничава свободата на словото в Швеция.

Вече съм изказвал становището си на тема карикатури и опити те да бъдат забранени. Този път обаче ми се иска да поздравя шведите. Това се казва правителство. Всъщност, това се казва народ – защото той го е избрал такова, и той го поддържа такова с контрола си върху него. Изводите… да, за нас са си, ама няма да си ги направим. Ще чакаме някой друг да ни оправи, докато не се сцепим от оправяне, и не изчезнем.

Мислех да подкрепя свободата на словото и този път, и да препубликувам карикатурата, но като я видях, ми се отщя. Куче с главата на Мохамед. Сори, ама това си е чиста обида, просташка и директна, без чувство за хумор или кой знае каква позиция в нея. Съжалявам, но това няма да го подкрепя. Няма да забраня на който иска да го публикува, но аз няма да го направя. Имам своята свобода да не подкрепям подобни неща.

Толкова.

Трябваше да изляза с колата от малка уличка на “Оборище”, точно в следобедното задръстване. Докато приближавах към кръстовището, мислено въздъхнах – кой знае колко чакане ми предстоеше?… И бях доста изненадан, когато още първата кола спря, за да ми отстъпи предимство.

Завих, махнах с ръка на онзи отзад, и се загледах в огледалото. Беше на трудно определима възраст, може би около четиридесетте. Изглеждаше като… Хм.

Представете си всички карикатури и картинки на простаци, съвременни питекантропи и всичко от този род. Хората, които слушат единствено най-просташка чалга, плюят навсякъде, къпят се и се бръснат по веднъж месечно, и речникът им се изчерпва с десетина псувни. Сега си представете, че всички тези карикатури са нарисувани от различни художници, ползвали един и същи модел. Е, моделът караше колата зад мен. Не плюеше, не псуваше, от колата му не се чуваше музика. Не беше облечен просташки, не се държеше така – но изглеждаше като прототип и еталон за този тип хора. Нещо в чертите на лицето. Не успях да забележа какво точно.

Но пък беше пуснал случайния непознат моментално, без дори да се замисли.

Задръстването бавно пълзеше към светофара. Наблюдавах го в огледалото. Докато колоната заобикаляше полузадръстило улицата камионче, той се притисна плътно към него, за да може едновременно с него да мине и някой друг. И в този момент лицето му сякаш се промени, само за миг. Простащината в чертите му се изгуби някъде, и то стана лице на загрижен и внимателен човек. Нещо в мимиката. Не успях да забележа какво точно.

Специалистите по лица, грим, филмови типажи сигурно в миг биха посочили какво точно създава тези впечатления. И биха ме поучили, че човекът вероятно си е роден с такава челюст или пък вежди, и те нямат нищо общо с характера му – а на моменти мимиката ги маскира, и издава частици от характера. Знам. Но и се замислям.

Често преценяваме хората по външността им, дори когато се мъчим да го избегнем. Оценяване красивите като по-добри, плешивите като по-възрастни, по-добре облечените като по-надеждни, по-високите като заслужаващи повече доверие (кой знае защо – но психолозите са го доказали). Далеч не винаги това е така… Не зная за другите, но с времето съм започнал да си представям неволно хората, които срещам, с външност, която съответства на личността им. Нещо като външността им отвътре.

Външност, която въображението ми наглася според чуто, видяно, прочетено… Изминали са едва няколко часа, а вече опитам ли се да си представя днешния ми (не)познайник, попитите още през детството Жул Верн и Робърт Луис Стивънсън ми поднасят образа на шотландски благородник с официална перука и офицерски мундир, хванал собственоръчно юздите на каретата си, и готов без колебание да се намеси в помощ на някого… Смешно, нали? Наивно и инфантилно, нали? Аз обаче не бих се отказал от тези видения, колкото и да са смешни и наивни.

Често си представям други хора така. Имам например позната, която външно е, като се замисля, отблъскваща. Петдесет и немалко годишна лелка, без особен вкус за обличане, ужасно дебела, с цяла шепа брадавици по лицето, и огромна, жабешка уста… Но е златна душа – умна, наблюдателна и невероятно свестен човек. И в моето въображение, чудно ли е защо, тя е висока и стройна, носи скромна, но стилна рокля, и съчетава запазената красота на четиридесетте с мъдростта на седемдесетте. Просто така изглежда за мен отвътре.

Просто не мога да изброя колко хора около мен изглеждат отвън по един начин, а отвътре по съвсем друг. Почти седемдесетгодишна жена, която в моите очи е слънчево двайсетгодишно девойче с лятна рокличка, твърде младо, за да го пожелая. Важен шеф, кофражиран винаги с костюм и вратовръзка за хиляди лева, когото въображението ми облича в скъсани хамалски дрехи и му слага в устата угарка без филтър, в ръката – недопита бутилка, а около него по земята – десетки храчки. Пропаднал музикант в бар, умислен пиянски над поезията, която изтръгва от струните, се превръща в диригент с фрак, едва успял да се отскубне след концерта от тълпата журналисти.

Така е и с много от познатите ми – и най-силно с тези, които имат някакви допирни точки с изкуството. Дребничко момиче, с нищо не по-особено наглед от кое да е наоколо, се вижда през хилядоцветното стъкло в ума ми на бял кон, и с меч, лъскава броня и шлем. Рано започнал да оплешивява момък, който отчаяно пази диета и спортува, във въображението се оказва с плащ и магически жезъл. Шейсетинагодишен чичко, натрупал бръчки и килограми, внезапно се превръща в слабичък двайсетинагодишен момък, подмишил купчина книги, и замечтан, с поглед към звездите… Твърде много са, за да ги изброя.

И си мисля – добре беше да има някакъв начин човек да може да изглежда отвън както изглежда отвътре. Примерно някаква система като Second Life, където обаче нямаш право да си направиш свой образ – имат право да ти го направят другите, които те познават.

(А другите четвъртък, петък, събота и неделя е Булгаконът. Дали ако предложа там идеята, няма да се пръкне нещо? Най-вероятно нищо, като знам колко са делови и продуктивни повечето фенове. Но какво ми пречи?… Всъщност, какво ми пречи да поканя и тук всеки, който има идея по въпроса, да я сподели?)

Както обикновено, стигам до интересните новини един от последните. Но пък, като стигна, им се радвам не по-малко от първия.

“The IT Crowd” се оказа сериал на тема ИТ отдел в голяма фирма. Комедия. Както се полага за американци, със смехове на заден фон, за да те подсещат къде и ти да се смееш. С тази разлика,
че на повечето от геговете й се смях и без нужда от подсещане. Струваше си.

Ако случайно работите в ИТ отдел, или изобщо имате поносими компютърни познания, гледайте го. Струва си.

Преди няколко дни писах за една наистина трудно представима разпоредба на китайските власти – забрана живите Буда в Тибет да се прераждат без тяхно разрешение. Тя обаче се оказа само върхът на сладоледа – както и с други ледени работи, девет десети се оказаха незабелязани покрай нея.

Ето малко от попадналите ми новонареждания:

– Забранява се излъчването на негативни новини и репортажи. (По-точно такива, които показват в негативна светлина вътрешното положение в Китай.) В частност, се забранява показването на недоволни хора и претъпкани автобуси. Май имаше и още изрично указани неща, ама ги забравих.

– Забранява се изпращането на SMS-и с нецензурно съдържание. (Предполагам, че при определени условия – например много порно-SMS-спам – това би било донякъде оправдано. Само че много, ама много се съмнявам положението да е такова. Точно в Китай. И се замислям какви ли нецензурни неща, които касаят властта, се разменят по SMS там.)

– Забранява се откриването на нови Интернет-кафета. (Тук няма да коментирам. Това, че са блокирали почти всеки външен сайт, където се споменават думите “свобода” и “демокрация” – и най-вече и твърдо китайската Уикипедия – не е от вчера, знаем си го. Съвременната Велика китайска стена е Made by Cisco.)

– Забранява се разпространяването на слухове. Вече са арестувани 50 души по обвинение в това “престъпление”. (Как да не си припомни човек Висоцки – “ходят сплетни, что не будет больше слухов; ходят слухи, будто сплетней запретят”..)

– Забранява се на телевизиите да излъчват операции за смяна на пола, пластични операции, липосукции и прочее. (Любопитен съм, колко телевизии в Китай са се засилили да показват такива операции?)

– Забранява се на таксиметровите шофьори в Шанхай да се хранят, докато в колата има пътник, и… да се прозяват. (За храненето – де да знам, да си представим за момент, че шанхайските таксиджии са пословично некултурни, и някой е решил да вземе крути мерки. Но за прозяването?!?!)

Да си призная, не разбирам нуждата от такива идиотско-комични забрани. Ако положението в Китай е толкова на границата на демократичен взрив, смятат ли сериозно, че ще успеят да го удържат с подобни глупости? А ако не е чак толкова, защо са им изтрябвали?… Наистина не разбирам.

Много добре обаче разбирам нещо друго. Най-силните икономики са тези, които налагат на света социалните си правила. А по мерките на Китай подобни забрани са съвсем обикновени. Ако това стигне дотук, нищо чудно самозабравковците, които оставяме с овче безразличие да си купят място във властта с кебапчета, ще ни нахлузят хомоти и оглавници и буквално. И ще ни задължат с наредби да им благодарим за тях, и да им ръкопляскаме за грижата…

Хубаво са го казали прадедите ни – “играе ли мечката хоро при съседите, чакай я скоро и в твоя двор”.

Така че може да е добра идея да попомогнем на съседите да укротят мечката. Колкото и както можем. Защото ако не успеят, Средният Българин (с) после има да се чууууди откъде му е паднало на главата това-онова, и как е стигнал до него…

(Какво е Средният Българин (с) ще опиша някой път в друг запис.)

– Как можаха, бе! Господ да ги убие! Додето само да взема отвътре щипките, и ни пране, ни леген, ни дявол! Как може, бе! Чумата да ги загроби!… – Възрастната жена реди сълзи и кълне с пълно гърло пред порутената къща. Не зная защо, но ми се приисква да я успокоя.

– Мога ли да ти помогна? Знаеш ли кои може да са?

– Как да не ги знам? Цял квартал ги знае, мамка им мръсна! Ония от оная къща отзад, триетажната. Дето по цял ден само киснат отпред и гледат кого да преджобят. Или ходят наоколо и паланджосват. Всичките сме пропищели от тях, ама оправия няма!

– Защо не се оплачеш на кварталния? Пратят ли им полиция, бързо ще ти намерят прането, то сигурно е мокро още. Хем и ще ги постреснат малко…

– Друг път! Ходила съм при кварталния пет пъти вече, и като пребиха Гошо, и като ни откраднаха масата от двора – не му пука. Вика – все сте цигани, оправяйте си се помежду си…

– Не е прав. Ако дойда и аз, и се застъпя…

– Няма смисъл, момче. Родиш ли се в катраня, той се не отмива. Така е то циганският живот, спасение няма. Бягай, върши си работата. Аз… съм свикнала. Благодаря ти за доброто…

Повечето къщички зад доскорошния ми офис са били изоставени много отдавна. Собствениците им са били изселени в панелени гета още в златното соц-време, но предвидените на тези места грандиозни строежи никога не са били започнати. И в изоставените къщи се самонанесли цигани – временно, докато не ги бутнат, все е покрив някакъв… Отначало е имало противоречия, “цигански работи” – но с времето нещата се уталожили.

Доскоро всеки ден минавах по няколко пъти покрай тези къщички. Денем около тях единствено някоя възрастна жена като леля Анелия ще излезе да простре или премете, или някое момиче с кърмаче в ръцете ще наглежда две-три годишните дечица в двора. Вечер по-големите деца пристигат от детската градина или училището, пак тогава се връщат от работа и жените, и се заемат с домакинството. Мъжете обикновено се прибират по-късно – кои от по-сериозна работа, кои и от някоя кръчма, но да срещнеш пиян по улицата е точно толкова рядко, колкото и в българския квартал отсреща. Можеш да ги видиш денем единствено в неделя следобяд, седнали на каре белот на грубо сковани пейки и маси пред къщите. Изкарали със здрава работа оскъдния корав къшей, си почиват, както умеят.

Подобно беше и положението с престъпността. Дори ако си жена, спокойно можеш да се прибереш нощем през квартала – не е по-опасен от другите. Може би дори по-малко – случвало ми се е да видя как някоя жена извиква, уплашена я от претичало куче, я от внезапна свада в нечий двор. Моментално по всички прозорци цъфват женски лица, и се понасят две тоналности. Успокоително гугукане към изплашената, и агресивен крясък срещу кучето, или свададжиите. И, пак за разлика от българските квартали, циганките нито за миг не се поколебават да изскочат на помощ на случайната непозната, грабнали точилка или кърпел. И да викнат и мъжете си – неохотни да налитат на бой, но вероятно способни да го направят при нужда… Целият квартал знае – тези може да са цигани, но са местни, не пипат, няма защо да се боиш да оставиш нещо без надзор в тяхно присъствие. Напротив, ще ти го пазят.

Изключението е една от къщите в квартала, напълнена с новонанесли се цигани като с хлебарки. Занимават се с описаното от леля Анелия – седят без работа по цял ден пред къщата, или се въртят навсякъде, слухтят и дебнат да ограбят нещо. Не подбират от кого ще крадат. Квартални и полиция са вдигнали ръце от тях, най-вероятно по нареждане отгоре. Уж да нямало проблеми с правозащитни организации. (Да бе, знаем колко са страшни тези правозащитни организации. За същата полиция, на която изкарат ли й чужди журналисти кирливите ризи, ходи да сервира ултиматуми на посланика им. Стига ядохме доматите с колците. Пазят ги, за да можем да се ядосваме с циганите, пък да забравяме истински големите цигании, тези във властта.) Олицетворение на думата “човешки отпадък”…

Повечето знаем, че няма по-различен вътрешно етнос от този. Има както много свестни и чисти, така и отвратителни престъпници. Само дето първите са скромни и тихи, и никой не ги забелязва, а вторите ги вижда всеки. И единици да са, пак дават цвят и вкус на всичко наоколо, като лъжицата катран в каца мед са… Но може би е крайно време да теглим една категорична черта. Да разделим роми от цигани.

“Ром” е етническа принадлежност. “Циганин” е манталитет, и произтичащият от него начин на живот.

Много роми са и цигани – но доста не са. (Ако един ром има свястна работа, чист е и се държи културно, ще го различиш ли лесно от обикновения българин? Не винаги. Сигурно имате познати, за които и не подозирате, че по произход са роми.) Нямам точна статистика, но не-циганите определено не са малко… А пък има цигани, които не са роми (въпреки че се изкарват такива, за да се ползват от малцинствени протекции). От български или турски произход са, но са… цигани. Неоспорими.

С циганите имаме купища проблеми – но с тези роми, които не са цигани, нямаме. Или поне не повече, отколкото с българите, турците или евреите. Категорично бих подкрепил мнението полицията (не гвардия кафяворизци!) да вземе крути мерки срещу циганите. Но бих добавил условието да не ги бърка с ромите. Може в доста случаи двете да се припокриват, но не са едно и също.

Така че – нека правим за в бъдеще разлика между роми и цигани.

(Продължение от предишен запис.)

11. Външна подкрепа

При положение, че сплашвачите са полицейски служители, не е изключено да имат връзки и на високи нива – чак до върха й. А в България обикновено акциите за сплашване се провеждат именно по нареждания на този “връх”, и в полза на негови баджанаци или кукловоди. Логично е такива хора без колебание да впрегнат инструментите на държавата за мръсните си цели. Затова е много важно сплашваният блогер да получи колкото се може повече подкрепа и от извън страната, където “върховете” й нямат толкова власт. Важно правило: да се прекали с подкрепата е невъзможно – може само да не е достатъчна.

11.1. Начини за помагане изотвън

Най-първият начин да се помогне е чрез медийна кампания. Външните организации често имат добри връзки с някои медии, и понякога и прилични връзки с големи и влиятелни медии. Сплашвачите надали ще имат влияние над небългарски медии, така че има добри шансове да се постигне сериозна публичност. Чрез нея сплашвачите внезапно получават пред огромна аудитория имиджа, който им се полага. Медийната кампания може да получи значителна тежест, ако се организира посещение на място, и по възможност среща с блогера, на подходящи чужди журналисти. В по-тежките случаи може да помогне пристигане на място на чужди наблюдатели, които да удостоверяват с присъствието си случващото се, и да държат в течение външните медии.

Тази публичност е базата за второто ниво на натиск. Най-големите външни организации могат да упражнят натиск пряко върху правителството, чрез протестни писма и ноти до него, действия на свои депутати в Европарламента, лобиране и т.н. По-малки често също имат връзки във влиятелни институции, и могат чрез тях да направят някои от тези неща. Стигне ли се дотам, обикновено се нагазват интереси далеч по-големи от тези на типичния сплашвач или поръчителите му, и сплашването бива принудено да даде заден ход.

Ако това не е достатъчно, може да се стигне и до трето ниво на натиск. Допускането на корупционни интереси високо в някоя власт, ако бъде доказано, е удобен инструмент за много международни политици. То би могло да бъде използвано например за блокиране на финансови фондове за съответната държава, и потенциалното им пренасочване към други реципиенти (евентуално свързани с тези политици). Във всяка държава тези финансови фондове се преразпределят между могъщи групировки, които бързо разбират, че никое сплашване на блогер не си струва да загубиш много милиони.

Още по-катастрофални могат да бъдат последиците, ако се стигне до открито търсене на сметка на държавата по международни форуми: блогерът няма как да е причина за толкова крупни действия, но истински причини и интереси за тях винаги има, и често е нужен единствено повод. Достатъчно добре оформеният повод може да им позволи да действат. А корумпираните държави неизбежно създават интереси срещу себе си, колкото и продажни пред чужбината да са държавниците им.

11.2. Кого и как да ангажираме в чужбина

Най-лесно е с организации и групи по интереси, които са клонове на чужди, или имат добри връзки с организации и групи в чужбина. Ако например сплашването се прави заради про-екологична позиция на блогера, могат да бъдат задействани местни екологични организации с добри връзки със световните. (Казионни “еколози” следва да бъдат избягвани, по понятни причини.) В други случаи това биха могли да бъдат активисти за защита на гражданските права, на националните малцинства, и т.н.

Международни организации, които подкрепят съответната кауза, трябва да бъдат търсени, дори ако нямат представителство в България. (Защитата на блогера може да бъде за тях добър повод и основа за установяване на клон тук.) Пише им се пряко, случаят се описва подробно, и се моли за помощ. Не всички биха се ангажирали със случая, но ако се пише на достатъчно, желаещи ще има.

Важна подкрепа може да дойде от защитници на свободата на словото – блогерът е по същество независим журналист, и има право на свободен израз. Независимо от темата, заради която той е сплашван, е задължително да се установят контакти с международни журналистически и правозащитни организации, и случаят му да бъде описан подробно, за да могат те да го използват максимално ефективно за пропаганда, включително за свои цели.

В кампанията могат успешно да бъдат ангажирани и международни правозащитници, и защитници на гражданските свободи – особено ако сплашването е било по-агресивно. Случаят се описва подробно, и им се представят максимално чести (по възможност ежедневни) комюникета за развитието му. Ако сплашването се повтори, или срещу блогера започне натиск да прекрати кампанията си, те задължително трябва да бъдат поставяни в течение на случилото се, максимално бързо и максимално подробно, и от тях да се иска ангажиране не само с морална подкрепа, но и чрез медийни кампании и политически влиятелни фигури.

Най-сетне, възможно е да бъдат потърсени преки връзки и с влиятелни политически фигури, за които се знае, че имат интерес да играят срещу сплашвачите, или срещу правителството, което ги прикрива (или им е марионетка). Такива не винаги спазват обещанията си да ви помогнат, но ако се съчетаят връзките с тях с пълномащабна кампания по всички други фронтове, те може да свършат реална работа (естествено, заради медийните дивиденти – все пак са политици), и да прибавят ресурси към натиска срещу сплашвачите.

11.3. Как да подпомогнем максимално добре кампанията извън страната.

Повечето от участващите в тази кампания или искат искрено да ви помогнат, или имат еднакви с вашите интереси. Затова колкото повече и по-пълна информация имат, толкова по-добре могат да ви помогнат.

Точки, по които следва да се предостави информация, са:

– информация за случая, дал повод за реакцията на блогера, заради която го сплашват
– информация за блога, който е предизвикал сплашването
– информация за блогера
– информация за сплашването
– информация за сплашвачите (колкото се може по-точна и персонална)
– информация за поръчителите на сплашването (пак колкото се може по-точна и пълна)
– информация за корупционните механизми, които реализират връзката между поръчители и сплашвачи (доколкото е известно)

Добре е информацията по всяка точка да се оформи в 2 варианта: първоначално стегнато и кратко представяне на най-същественото, в обем до половин страница, и препратка към максимално подробно изложение, прикрепено към първоначалното описание. (Подробно ще рече наситено с факти, а не раздуто с думи и емоции.)

12. Опити за досплашване на блогера, или натиск да прекрати кампанията си.

Ако подкрепата за блогера от чужбина е достатъчно масирана и ефективна, той може да бъде изнудван да потърси прекратяването й. В по-културния случай му се предлага сделка. В по-българския бива заплашен, че нещата ще се влошат, ако не прекрати кампанията; възможно е отначало някои от заплахите дори да бъдат приведени в действие. Естествено, това изнудване по същество е признание на сплашвачите, че кампанията е ефективна. И правилният ход е да бъде отхвърлено, и тя да бъде засилена още, колкото се може повече.

Обратното – блогерът да се поддаде на изнудването – е най-грешният възможен ход: той говори на сплашвачите, че блогерът е податлив на смачкване, и единствената логична за такива хора постъпка ще е да го досмачкат, без да изпълнят нищо от уговорките, които може да са му дали. Важно е всички гадости, които биват вършени на блогера, за да го сплашат, да се разшумяват колкото се може повече, и да бъдат моментално доставяни на комуто ще свършат работа срещу сплашвачите. Това е единственото, което може да ги спре – те не са нормални хора, а хора, които живеят от корупция и мръсотии. За тази порода хора преклонената главичка е само най-удобната за сечене.

Тази порода обича да се представя за нормална, разбрана и държаща на думата си, но истината е, че за тях обещанията и уговорките са вид шум, и не ги карат да се чувстват обвързани. Реално значение за тях имат единствено резултатите – успели ли са лъжите им да разкарат опасността от главите им (и могат да продължат да ви тормозят), или не успяват (и се налага да престанат). Затова приемането на обещания от тях е начин да изгубите. Натискът и принудата са единственият език, който те разбират. Нямам как да подчертая това достатъчно дебело. Колкото и да ви плашат, и дори тормозят, единственото ви спасение е да усилвате натиска срещу тях. Щом са почнали да ви плашат, значи сте близо до точката, където ще трябва да се откажат; щом усилват натиска си, значи доближавате тази точка още повече.

Дори ако наистина престанат с тормоза, ако блогерът даде отбой, това означава не че спазват думата си, а че той е бил твърде близо до пречупването и капитулацията им. А и тогава животът не свършва: може този път да престанат, но ако блогерът напише пак нещо неугодно, ще го притиснат отново, много по-нагло. Защото ще знаят, че той може да бъде победен и пречупен с натиск. Ще го оставят на мира трайно единствено и само ако той ги е победил безусловно. Сключването на съглашение с тях по същество е капитулация за в бъдеще, и съгласие с условието никога повече да не им настъпвате интересите. А при тях апетитът идва с яденето, и интересите растат с победите им.

http://money.cnn.com/news/newsfeeds/articles/newstex/AFX-0013-19044296.htm

Накратко: Уолмарт са започнали да продават музика без DRM, и смятат да разширяват каталога си. Не са първите – първи бяха EMI, след това Vivendi… Везните бавно, но сигурно се накланят.

Интересното е, както и в другите два случая, че музиката без DRM струва повече от същата музика с DRM. Тази разлика няма как да бъде обяснена с производствени разходи – по-скъпо е да добавиш DRM, отколкото да не го добавяш.

Остава другото обяснение, което май е твърде очевидно логичното.

Че DRM влошава потребителската стойност на съдържанието, опаковано в него. И затова съдържанието без DRM има по-висока потребителска стойност от това с DRM.

Изводите са много, и са за всички нас.