Grigor Gatchev - A Weblog

(Продължение от предишния запис.)

7. Допълнително документиране

Задължително е юристът да изиска копия от всички документи, които биват представяни или показвани на блогера, или го касаят. Всякакви аргументи на сплашвачите против това трябва да бъдат отричани и оборвани: не трябва да се забравя, че те се представят за служители на закона, и го използват като прикритие, но всъщност работят за корупционни, противозаконни интереси. “Законът не го позволява” – “Законът никъде не го забранява. Ако разследването е тайно, значи с повикването тук сте нарушили тайната. А ако не е, няма причина да не представите копия.” “Ама вие ще ги сложите в Интернет” – “Естествено. Тези документи касаят блогера, и той има право да ги оповести. Ако те не са противозаконни, нищо лошо. Ако виждате нещо лошо, значи са противозаконни – моля, подпишете ето този документ” (подходящ документ, свидетели и т.н.

В случай, че сплашвачите продължавват да отказват, юристът изисква от тях да подпишат подходящ документ, и т.н. След това блогерът (или юристът от негово име) дава документите на свидетелите, които да ги прегледат внимателно, и да се опитат да ги запомнят. След това те трябва да си препишат съдържанието им. Ако сплашвачите се опитат да им попречат, юристът ги предупреждава, че нямат право на това, и цитира закона. Ако продължават да настояват, им се дава да подпишат подходящ документ, и т.н. и преписаното до момента се прибира. Ако се опитат да го конфискуват, юристът ги предупреждава, че пряко нарушават закона, и им предлага да подпишат подходящ документ. След като той бъде подписат (от тях или от свидетелите), свидетелите, юристът и блогерът трябва при първа възможност, далече от сплашвачите, да възпроизведат описаното в документите с максимална точност, и свидетелите да се подпишат за верността му, доколкото е постижима при препис по памет.

Ако на блогера се предложи за подписване някакъв протокол, той се третира като всеки друг документ – свидетелите го преглеждат заедно с блогера и юриста, и всички заедно се опитват да го запомнят колкото се може по-добре. След това юристът трябва да изиска еднозначно оригиналът на протокола (не копие, а оригиналът) да остане за блогера, независимо дали той ще го подпише, или не. Ако сплашвачите откажат, им се дава да подпишат подходящ протокол за отказа им, и т.н. В този случай блогерът задължително не подписва протокола, независимо от съдържанието му – възможно е после сплашвачите да лъжат публично какво е подписал. (Това се прави преди обявяването на преценката дали протоколът е подписваем съгласно предишните точки – тя се обявява само след ясно съгласие блогерът да запази оригинала от протокола; той се запазва дори ако блогерът откаже да го подпише, и това запазване се защитава от юриста.) Всякакви аргументи на сплашвачите следва да бъдат оборени от юриста, или просто той да откаже абсолютно категорично с мотива за защита на правата на клиента си.

8. Светлина, повече светлина!

Целта на сплашвачите, когато действат срещу блогър, е да го накарат да замълчи. Причината е, че публичността и обръщането на внимание към дадена тема са неизгодни за поръчителя, който стои зад тях – като правило корумпиран, често криминален тип. По точно същата причина публичността и обръщането на внимание към опита за сплашване е неизгодно за самите сплашвачи. Най-неизгодно за тях е идентифицирането им, и документирането на техните действия. Това ги натоварва с персоналната отговорност за вършеното; тъй като сплашванията се правят като правило като част от корупционни схеми, то е най-страшното за сплашвачите.

Начините, по които е полезно максималното оповестяване на тази информация, са много. Някои (далеч не всички) са:

– около неприятната за поръчителя тема се вдига още повече шум, отколкото ако си беше кротувал
– вижда се, че той е готов на корупция и нарушаване на закона, за да защити интересите си
– вижда се, че има връзки, основани на корупция, с органите на реда.
– става по-лесно поръчителят да бъде идентифициран, и срещу него да се вземат мерки
– идентифицират се изпълнителите, което помага на органите на реда да вземат мерки срещу корупцията в тях
– отговорността на сплашвачите става персонална, и това сдържа по-нататъшните им сплашвания.
– създава се база за публичен натиск срещу каузата на поръчителя
– създава се база за законов натиск срещу поръчителя от интереси, на които той пречи
– създава се база за натиск срещу органите на реда, и косвено срещу държавата, от силни интереси, които искат да я притиснат (и така се стимулира взимането на мерки срещу корупцията)

Изнасят се абсолютно всички данни за случилото се, и всички идентифициращи данни за сплашвачите (с изключение на защитените от закона – ЕГН, адрес, евентуално снимка или портрет; ако сплашвачите са нарушили сериозно правата на блогера, снимката или портретът се публикуват; може да се мисли за публикуване и на останалите данни). Абсолютно е недопустимо данни да се укриват с цел игри и натиск срещу сплашвачите: това е техният терен, те са най-силни точно на него. Слаби са под светлината на медиите.

Изнасянето на данните е особено важно, ако срещу изнеслите ги бъде оказан натиск да не го правят. Това е най-сигурният белег, че този начин на действие работи и постига резултати, и доказателство, че изнасянето трябва да се засили. Опитите за силово блокиране на изнасянето, евентуално с претенции, че то е противозаконно, следва да бъдат смятани за сигнал за обединяване на всички сили в изнасянето на информацията, и за засилването й далеч над каквото би било, ако няма силово блокиране. Правило номер едно е: най-сигурният начин да ти се случи с каквото те заплашват е да се огънеш, и да се предадеш! Ако само действаш още по-енергично, могат да те арестуват, но ще бъдат принудени да те пуснат твърде скоро, и твърде позорно. И този арест е най-ценният медал, който такава държава може да даде на свой гражданин.

Изнасянето на информацията не трябва да се ограничава само с представяне на голите факти. Задължително е те да бъдат подкрепени с анализи и мнения. Трябва да се набляга непрекъснато на основната точка в сплашването: сплашвачите претендират, че са редът, законът и държавата, но истината е, че са корумпирани хора, които нарушават реда и закона, и вредят на държавата.

Необходимо е да се покаже, че случаят ангажира пряко всеки обикновен човек. Както с основната кауза, за скриването на която се борят сплашвачите, така и с факта, че достойните граждани, които правят държавата по-хубава за живеене, биват плашени от еди-кои си конкретни хора. Хората трябва да научават и разбират, че каузата на блогера е и тяхна кауза, и че действията срещу него са действия срещу тях.

(Продължение от предишния запис.)

5. Името – това съм аз!

Друг елемент от сплашването на привикания блогер е, че сплашвачите знаят кой е той, какъв е, кой е блогът му, имат досие за него, и т.н. В същото време, те са на практика анонимни – дори да кажат някакви имена, блогерът вероятно няма да ги запомни. А и могат да кажат измислени имена, в изблик на предвидливост. Това неравенство не бива да се допуска – трябва да се подсигури отговорността на сплашвачите да бъде персонална, и надеждно свързана с тях.

В повечето възможни обстоятелства служителят на закона е длъжен да се легитимира. Вероятно това включва и “предупрежденията” – легитимацията на служителя е изразът на неговата принадлежност към закона. (Отново напомням – не съм юрист; описаното тук трябва да се провери и доусъвършенства от юристи.) Затова юристът изисква от всеки сплашвач, който се готви да участва пряко или косвено в разговорите с блогера, да се легитимира. Легитимирането му трябва да бъде превърнато от претупана формалност в надлежно документиране на точните му данни, от документа му на служител на МВР – три имена, длъжност, чин, вид и номер на съответния документ, и т.н. (ЕГН, адрес и т.н. не се записват – те представляват защитена от закона лична информация.) Документират се в писмен вид, и документът се подписва от двамата свидетели, пред сплашвача.

Ако блогерът, юристът или някой от свидетелите могат да рисуват, е добре при възможност да скицират максимално точни портрети на сплашвачите. Алтернативен вариант е методът “словесен портрет”, използван от МВР: той изисква подходяща подготовка, но може да бъде използван. Ако сплашвачите проявят интерес, биват уведомявани, че ако се сметне, че са нарушили правата на повикания, портретите ще бъдат използвани за сигурното им идентифициране им при съдебното дело.

Ако те се опитат да ги конфискуват, следва да бъдат предупредени, че съгласно закона нямат това право. Ако настояват, им се предлага да подпишат документ, който отразява незаконността на конфискуването и предупреждението, което са получили. При отказ, независимо от аргументите му, свидетелите подписват подходящ документ, както е описано в предишния запис; ако сплашвачите искат да го конфискуват, след конфискуването юристът ги предупреждава, както е указано пак там. Ако пък портретите останат у свидетелите, те се съхраняват, без да се публикуват (освен ако “разговорът” не е съдържал тежко престъпление срещу правата на блогера – физическо насилие, груби заплахи, и т.н.) Също така, не се издирва и публикува допълнителна информация за сплашвачите, освен при най-крайни противозаконни действия (например грубо физическо насилие срещу блогера и/или придружаващите го).

6. Ходът на разговора

Когато блогерът е повикан, за да бъде сплашван, срещу него ще има подготвени обвинения или инсинуации. Тук е основната роля на юриста. Негова работа е да отхвърли всички възможни нападки срещу блогера още в хода на разговора. Начините са много; на прима виста ми хрумват:
– изискване на еднозначни юридически доказателства за всяко твърдение по адрес на блогера; ако сплашвачите не могат да ги представят, или доказателствата не са достатъчно еднозначни, предупреждение към тях, че твърденията им представляват без доказателства обида и клевета, и подлежат на съдебно преследване. Предлага им се да подпишат документ, че са изказали тези твърдения към блогера, но не са представили еднозначни доказателства в тяхна полза, и че са предупредени какво означава това; ако откажат да го подпишат, свидетелите подписват подходящ документ.
– издирване на юридически неточности, непълноти или възможности за други тълкувания в представените от сплашвачите тези, и посочването им с цел тезите да бъдат оборени. При оборване или поне поставяне под съмнение на всяка поредна теза, предупреждаване на сплашвачите, че тезата не е издържана, и в това отношение представлява клевета и шантаж по адрес на блогера. Предлага им се да подпишат документ за това, и т.н.

Друга задача на юриста е да открива неволно изпусната от сплашвачите информация, и да я използва срещу тях. Всяка информация може да бъде от полза. Наученото не се стиска и пази, а се използва срещу сплашвачите веднага. Тайните и конспирациите са терен на сплашвачите – теренът на блогерите е яснотата и светлината.

Ако например те дадат повод да се мисли, че блогерът е бил проследяван, подслушван и т.н., те трябва да бъдат попитани разполагат ли с прокурорска заповед, която им разрешава това, за целия период на действия срещу блогера (периодът трябва да бъде изяснен от изпуснатото от тях). Ако те не могат да дадат убедителни доказателства, че разполагат с такава, им се предлага за подписване подходящ документ, и т.н. Ако дадат повод да се мисли, че “повишеното внимание” към блогерите е организирано, работа на юриста е веднага да постави въпроса за законността, причините за това организирано следене, и т.н. Ако сплашвачите откажат да говорят за това, им се предлага за подписване подходящ документ (може и написан на място), и т.н.

Ключов момент в сплашването на блогера е даването му да подпише документи, които биха го обвързвали с нещо, или самият факт, че са му били връчени, предполага негово нарушение на закона. Работа на юриста е да не позволи това – както подписването на обвързващи документи, така и презумпцията за нарушение.

При връчването на документите, те се прочитат най-напред от юриста. Самият факт, че от блогера се иска да подпише каквото и да е, следва да се тълкува като вид намек, че той е неизправен пред закона. Сплашвачите се питат разполагат ли с недвусмислени юридически доказателства, че той е неизправен, и се иска да ги представят. Ако не могат, независимо с какво се оправдават, юристът следва да им обясни, че при тези обстоятелства предлагането на протоколи за подписване е не само нарушение на правата на блогера, но и косвена обида и клевета, и рушене на обществения му авторитет. Предлага им се да подпишат подходящ документ, и т.н.

Ако документите поставят каквито и да било изисквания и условия пред блогера, или му налагат каквито и да било задължения, независимо колко благовидно изглеждащи и минимални, работа на юриста е недвусмислено да откаже подписването им. Да се изисква подписване на обвързващи документи, независимо в каква степен, без съдебно доказана вина на блогера, представлява нарушение на правата му, извършено от орган на властта – тоест, злоупотреба със служебно положение. Сплашвачите се предупреждават, че подобно изискване е еднозначно неприемливо, и че поведението им е наказуемо съгласно закона, и несъвместимо със заеманата от тях длъжност. Предлага им се да подпишат документ, че са искали подписване на обвързващи документи без наличие на съдебно решение, еднозначен доказателствен материал и т.н., и че са предупредени, че това представлява нарушаване на правата им по служба. Ако откажат, свидетелите подписват подходящ документ.

(Сплашвачите могат след това да подписват каквито щат протоколи, че блогерът е отказал – не им се обръща никакво внимание. При положение, че се касае за сплашване, поръчано от корумпирани хора, изгледите то да бъде задвижено дългосрочно клонят към нулата. За разлика от събраните от блогера и придружителите му документи, които спокойно могат да бъдат движени дългосрочно, и да превърнат опита за сплашване в урок за всеки кандидат за плашило.)

Ще продължа в следващ запис.

(Продължение от предишния запис.)

3. Unum testis – nullum testis.

Не, не означава това, което някои си мислят. 🙂 Значи: “Един свидетел не е свидетел”, и е основен принцип на римското право. (Но и другият превод не е съвсем грешен – тъй де, сам ли си, е трудно да се покажеш като човек с топки…)

Един от основните елементи в сплашването на привикания блогер е, че той е сам срещу полицейската машина. Дори ако знае, че всъщност срещу него е не полицията, а само групичка корумпирани, пак е трудно да е смел. Също, блогерът най-често не е юрист, и няма подкрепата на познания в правото. Това го прави уязвим на мъгливи юридически заплахи. Най-сетне, каквото и да му се случи в полицията, той няма начин да го удостовери, ако е сам. Оттам нататък, дори да не му се случи нищо особено, той вече е уплашен и податлив на обработка.

За да се избегне това, е нужно блогерът да не отива в полицията сам. Според мен (повтарям, не съм юрист – пиша това като база, която юристи да коригират до работеща и издържана тактика) добрият вариант е той да отиде там заедно с юрист, който поема ролята на негов адвокат, и с двама свидетели.

Ако блогерът има личен познат юрист, това също е някакъв вариант. Но по-добрият вариант според мен е юрист, който се е специализирал в този вид защита, познава юридическата материя в областта открай докрай, и е поел ангажимент да работи с блогери по защитата им срещу противозаконно сплашване от властите. (Блогерите имат с какво да му се отблагодарят.) Идеален вариант е, ако юристът е симпатизант на блогерските идеи, или дори също е блогер, и е нахъсан да се пребори (но не емоционален – емоциите често подхлъзват юриста).

Свидетелите е добре да не са обвързани с блогера роднински или организационно (включително да не са блогери) – иначе е възможно показанията им да бъдат оспорени с мотив пристрастие. Чудесно е, ако владеят стенография – може да бъде полезно при документирането на проведените разговори. Желателно е (както и за юриста) да са спокойни, немногословни, но решителни хора. Това създава психологическо излъчване, което подтиска “плашилото” (то има от какво да се плаши).

Добре е блогерите да имат още предварително някаква самоорганизация, която би позволила при нужда максимално бързо да бъдат подсигурени юрист и свидетели. Това ще рече предварително договаряне с юристи и свидетели, или избор между блогерите на свидетели и евентуално юристи. Задължително е да има договорени резервни юристи и свидетели – винаги се случва някой да се разболее, да е недостъпен или зает, или той да е привиканият, или да има привикани едновременно няколко блогери…

Юристът и свидетелите задължително отиват в полицията заедно с повикания блогер. Юристът е в ролята на негов адвокат. Той е, който трябва да изисква на него и на свидетелите да бъде подсигурен пълно присъствие навсякъде с блогера. Той е, който изисква удостоверяването на всичко, което се случва, и предупреждава за възможните последствия при отказ случилото се да бъде удостоверено. Пак той е, който трябва да пресича всеки опит на сплашвачите да вменят каквато и да е вина на блогера, и да търси и документира незаконното в тези им опити.

4. Документ – това звучи гордо!

Една от най-важните задачи на юриста и свидетелите е документирането на абсолютно всичко, което се случва по адрес на блогера. В идеалния случай, това предполага звукозапис и снимки, или дори видеозапис. Ако няма как, и всичко друго върши работа.

Юристът предупреждава всеки сплашвач, който има да каже каквото и да било на блогера, че иска да документира разговора чрез записващо устройство. Ако сплашвачът откаже да позволи документирането, юристът следва да го предупреди, че отказът му автоматично предполага презумпция за непълна законност в действията му. Че ако разговорът е в рамките на законното, и не нарушава права на блогера, няма никакви основания документирането му да не бъде позволено. Всякакви доводи като “не е разрешено” трябва да бъдат категорично контрирани – записът не се очаква да документира секретни шумове или гледки, разговорът спокойно може да бъде проведен на място, където такава забрана няма, и т.н.

Ако сплашвачът въпреки това откаже документирането, му се предоставя предварително приготвен документ, който документира отказа му, и това, че е предупреден за презумпцията за непълна законност, и от него се изисква да го подпише с трите си имена, датата, часа и мястото. Ако сплашвачът откаже, двамата свидетели подписват по указания начин документ, че сплашвачът е отказал документиране, че е бил уведомен и предупреден, и му е било предложено да удостовери съгласието си писмено, но е отказал. При този вариант, те продължават документирането на провеждания разговор в писмен вид (колкото могат).

Ако сплашвачът протестира и срещу това, юристът го предупреждава, че този му отказ вече е почти доказателствен, че разговорът е планирано да наруши права на блогера по непозволен от закона начин. Ако сплашвачът продължи да настоява, му се предлага да подпише по указания начин документ, който отразява отказа му, и предупреждението от юриста. Ако откаже, двамата свидетели подписват по указания начин документ какво той е забранил, за какво е бил предупреден, и какво е отказал да подпише. След това подписване (не преди него)! юристът предупреждава сплашвача, че при това положение свидетелите ще бъдат принудени да възпроизведат с максимална точност разговора по памет, и ще го направят и удостоверят с подписите си веднага след приключването на разговора.

Ако сплашвачът се опита да конфискува изготвените и подписани от свидетелите документи, юристът го предупреждава, че това е превишаване на правата му, и пряко нарушение на закона, за което в съда ще бъде възбудено отделно дело срещу него като персонален извършител. Предлага му да подпише документ, който отразява действието му и предупреждението, което е получил. Ако сплашвачът откаже да го подпише, свидетелите подписват документ, който отразява намерението, предупреждението и отказа му. Ако въпреки това той продължи да упорства и конфискува документите, юристът го предупреждава, че след като свидетелите възпроизведат по памет и удостоверят надлежно както проведения разговор, така и всички документи, които той е конфискувал, те след това ще подпишат и документ, който отразява неговото нарушение на закона и конфискацията на материалите, и след това ще участват в изготвяне на фоторобот на външността му, за да послужи в делото срещу него.

Ако сплашвачът не се е възпротивил срещу някакъв начин на документиране на разговора, при възможност се изисква от него той да удостовери с подписа си, че разговорът е документиран пълно, точно и вярно (когато наистина е документиран така). Ако откаже да го удостовери, двамата свидетели удостоверяват пълнотата, точността и верността на документирането, както и отказа на сплашвача да ги удостовери, чрез подписване на подходящ документ.

Изключително важно е всяко предупреждение на юриста да бъде спазено в пълна степен. При какъвто и да е отказ за документиране от страна на сплашвач, дори ако после разговорът е минал образцово приятелски, задължително всичко се документира от свидетелите. Ако сплашвачът си позволи конфискуване на документи или подобни действия, задължително срещу него се възбужда съдебно дело; търси се както наказателна отговорност за превишаване на правата му, така и обезщетение за нанесени морални вреди и причинени неудобства на блогера, и евентуално свидетелите и юриста. (Обезщетението е важно – и юристите трябва да ядат.)

В предишния запис се опитах да окуража тези, които ГДБОП сплашва, за да ги превърне от достойни граждани в поданици (да не кажа в добитъци). И обещах да напиша и как можем да се борим срещу това.

Първото, и най-важно в борбата ни, е да знаем – ние не вършим нищо лошо. Ако сте призовавали към вандализъм, масово насилие и други подобни, указанията по-долу няма да са ви от полза. Вместо тях ви препоръчвам урок за същността на демокрацията, от едно изречение: “Демокрацията не ви дава наготово всичко, от което имате нужда. Тя просто ви дава възможност да се преборите за него по легален път, без насилие и престъпления.”… Ако в историята на 20 век е имало непредставима отначало победа, това е победата на Индия срещу Великобритания в борбата й за независимост. И тази победа беше постигната. Мирните средства, дори в не дотам демократични условия, се оказаха по-могъщи от оръжията и силата.

Второто, което трябва да знаем – полиция, която служи на страната и народа си, няма нужда да сплашва гражданите му, и да ги кара да се откажат от гражданската си активност и будност. (Напротив, тя би трябвало да поощрява гражданската активност – всяка една полиция на света е с вързани ръце без помощта на гражданите.) Ако по време на граждански протест са извършени престъпления, тя може да повика и разпита участници в протеста, за да може да установи извършителите. Но няма нужда да сплашва никого. Има такава нужда полиция, която е корумпирана, и се бори да стъпче законните права на гражданите, за да бъде в услуга на частни лица, като правило престъпници. Полиция, която е в нарушение на духа, а най-често и на буквата на закона.

Не съм юрист, и не съм напълно уверен, че съветите по-долу дават гарантиран успех. Пиша ги като някакво начало, от което с помощта на юристи да бъдат изведени правила и начини за действие, които вече да са гарантирано съобразени със законите, и да вършат работа. Разчитам на обратна връзка от юристи и юридически грамотни хора, за да ги направим истински действащи.

1. Обръщане на условията.

Тактиката, която използват сплашващите полицаи, е проста. Блогерът бива привикан в полицията, сам, където среща един или повече овластени полицаи. Те знаят името му, в течение са, че той има блог и пише разни неща в него, и той може да види, че на масата лежи негово досие. Сервират му юридическа словесна мъгла, която звучи обвинително и заплашително. Всичко това излъчва посланието: “Ти си пред смазваща сила. Ние сме държавата. Ти си червей под краката ни. Ще изпълняваш каквото ти кажем, или ще те стъпчем.”

След известен разговор, целта на който е блогерът да осъзнае посланието, и да се изплаши, следва обработката. В различните случаи тя може да е различна. От блогера може да се поиска той да подпише някакъв сплашващ и евентуално обвързващ го протокол. Ако бъде преценен като по-податлив, е възможно да започне (не задължително още на тази среща) обработка , която цели превръщането му в “помощник на реда” (превод: доносник). Възможно е той да бъде разпитван, за да бъдат изкопчени сведения, или компрометиращи твърдения за други блогери или участници в прояви на гражданска съвест. (Внимание: такива твърдения могат да бъдат пробутани от негово име в протокола за разговор, който може да му бъде даден да подпише накрая – ако ви сервират такъв, проверете внимателно дали наистина сте казвали приписаните ви реплики.)

Всъщност, както казах, полицията няма изгода да сплашва будни граждани – ако го прави, това е форма на корупция, в служба на нечии, най-често престъпни интереси. Знаейки това, можем да обърнем обстоятелствата – не блогерът да трепери от “плашилата”, а те от него. Можем също да обърнем резултата – вместо желания от поръчителя на сплашването резултат (наплашени и притиснати граждани) да има нежелан от него резултат (извадена на бял свят много и пълна информация за нещата; наплашени, притиснати и срещнали проблеми изпълнители на сплашването; засегнати интереси на силни играчи). В крайна сметка – да постигнем ситуация, в която нито полицията да смее да изпълнява поръчки на престъпници за сплашване, нито престъпниците да смеят да го поръчат.

2. Стратегиите – тяхната и нашата

Тъй като действията по сплашването обикновено не са напълно законни, или чисти от корупция, извършителите им разчитат:

а) да останат неидентифицирани, или като минимум имената им да бъдат бързо забравени;

б) ако нещо бъде запомнено, то да не бъде документирано по начин, който да бъде неоспорим пред съда;

в) дори ако нещо бъде документирано, нещата да не стигнат до съд;

г) дори ако нещата стигнат до съд, да не се вдигне много шум и да не се създаде интерес към делото, който би попречил то да бъде решено под натиск от поръчителите на сплашването.

д) ако се стигне до съд, съдиите да бъдат подкупени или притиснати от сплашвачите или поръчителите им да решат делото в тяхна полза.

е) сплашваните да не направят нищо, което да повдигне въпроса на прекалено високи нива, или пък да навреди на интересите на сплашвачите или покровителите им.

Съответно, нашата стратегия е точно обратната:

а) всички извършители на сплашването да бъдат идентифицирани с пълна точност

б) всяка тяхна дума или действие да бъде документирана по недвусмислен и съдебно неоспорим начин

в) задължително срещу тях да бъде възбудено съдебно дело, и да бъде поискано наказание, което еднозначно да подсигури, че няма повече да сплашват никого (като минимум освобождаване от работа, а по възможност и разследване за корупция)

г) да се подсигури такова медийно покритие на случката и делото, което да направи невъзможно то да бъде решено под натиск от сплашвачите или техните поръчители

д) ако въпреки това подкупни съдии решат делото в полза на сплашвачите, то да бъде обжалвано (с още повече медиен шум) пред по-горна инстанция, и подкупността на съдиите да получи достатъчно медийно изложение, за да бъде урок за съдиите от по-горната инстанция

е) да се предприеме всичко възможно, което би навредило на интересите на сплашвачите, или тези на поръчителите на сплашването (включително като се засегнат интереси на високопоставени и силни играчи на вътрешната сцена); да се направи много повече, отколкото се смята за достатъчно, за да не успеят да го овладеят мерките за контрол на положението, предприемани от сплашвачи и поръчители.

Ще продължа в следващ запис – този вероятно вече е уморил и търпеливите.

От няколко дни вече чувам от най-различни места, че блогери, писали за бъдещи протести срещу бетонирането на Странджа, биват привиквани в полицията, и карани да подписват разни предупредителни протоколи. Ето разказа на Мишел Бозгунов. Вероятно има и други, за които още не зная.

Когато го чух за пръв път, още мъгляво и неоформено, си рекох, че вероятно някой уморен следовател отбива номера. Скоро обаче стана ясно – ГДБОП се опитва целенасочено да сплашва блогерите, вероятно по нечия поръчка. Не смее да ги арестува или предаде на съд, защото не са направили нищо противозаконно. Но се опитва да използва достъпните й административни инструменти за всяване на страх. Дано мине.

Това обаче е и самопризнанието им, че нямат право на друго. Словесната юридическа мъгла, която сервират на привиканите блогери, не би издържала в съда. Всеки нормален съд ще признае правото на граждански протест, включително ако не е разрешено, след като не е сторено нищо лошо – и ГДБОП го знае. Така че не се бойте, колеги по блог – могат да ви плашат, но не могат да ви направят нищо. Мантрата им е “Страшни сме – треперете!”. Но ако можеха, щяха да си позволят много повече – а не си го позволяват. Защото и правото, и истината, и дори силата са на наша страна.

(Не мога да се сдържа да не отбележа контраста между сплашванията на ГДБОП и усмихнатите полицаи, които охраняваха протестите. Тези момчета, неотклонно дресирвани и промивани в службата си да изпълняват заповеди, вътре в себе си бяха на наша страна – въпреки че заради нас бяха изкарани да стърчат по жеги и студове, в извънработно време. И не го криеха. Продължаваха да бъдат хора. Ако не от друг, нека вземем пример от тях.)

Често кълнем България, че позволява такива полицейски произволи. Да, произволи са. Да, гнусни и неприемливи са, и не бива да ги позволяваме. Но истината е, че се случват и в най-демократичните страни. И някои страни са свободни не защото полицията там не смее да посегне на достойните граждани, а защото те се обединяват и й дават отпор. Защищават страната и свободата си от държавата и правителството си.

Преди време в Ню Йорк имаше случай, затъмнил според мен по скандалност сегашната хайка срещу блогърите. Участници в демонстрация (а и случайно попаднали наоколо хора), културно и кротко попитали как могат да излязат от полицейските кордони, били насочвани от любезен полицай по уличка, на другия край на която ги очаквали озверели униформени побойници и арестантски камионетки. Като капак на нещата, полицията беше дала тези хора под съд след арестуването им, въпреки уверенията, че просто са минавали покрай демонстрацията. С лъжата, че нападнали и били полицаи. Имаше “бити полицаи”, “разпознали биячите”, и т.н. гнус… Спесението дойде от снимките и любителските филми от прозорците на околни сгради, документирали какво точно се е случило. След като очевидци ги представиха на съда като веществени доказателства, полицията стана още по-нахална, и се опита да заплашва смелите фотографи – но когато някои бяха и излъчени в медиите, всички обвинения срещу арестуваните и срещу очевидците бяха оттеглени светкавично и безусловно.

Не зная дали САЩ са демократична страна. Но определено са свободна страна. (Под Буш и това е под въпрос, но да не издребняваме.) Не заради хуманистичната им конституция, и още по-малко заради разбрана и гледаща си работата полиция. Заради солидарността на американците. Защото знаят – не помогнеш ли днес на закъсалия, утре няма кой да помогне на теб. Заради тяхната активност в помощ на изпадналите в беда. В този конкретен случай – защото не се уплашиха, и не се огънаха пред страховития NYPD… Урокът си е за нас.

Първото, и най-важно нещо – нека не се боим! Могат да ни привикват, да ни сплашват, да ни карат да подписваме протоколи, изровени от тоталитарното минало. Но не вършим ли нищо лошо, не могат да ни спрат. Видели ли сте осъден, защото е написал за граждански протест? Не вярвам да видите. Случи ли се това, България ще срещне далеч по-безцеремонен ултиматум от ЕС, отколкото срещна Австрия, когато избра неонациста Йорг Хайдер. И този ултиматум със сигурност ще е свързан с удар по най-болезненото място на българските управленци – еврофондовете: има и други лакоми за тях… Така че няма да посмеят.

Нека продължаваме да пишем за гражданските протести, и да посрещаме плашилата без колебание. Всички гадни видове държави – комунистически, фашистки, псевдодемократични – държат хората в подчинение не със силата си, а със страха, който внушават. Победим ли страха, плашилата ще си тръгнат. Иначе трябва да си тръгнем ние. По-добре те!

Може да правят каквото щат. Може дори да арестуват и затварят незаконно, или по закони, гласувани от услужливи бушончета. Не се ли уплашим и от това, продължим ли да демонстрираме, без да се боим, ще трябва да си идат. Силата им е в нашия страх – не се ли боим, те са безсилни срещу нас. Те разчитат да уплашат мълчаливото мнозинство, и чрез страха да го привлекат на своя страна, или поне да го извадят от играта. Но ако не се уплашим от нищо, правотата ни ще привлече мнозинството на наша страна. Знайте: уплашите ли се – предавате не само борбата ни за красива страна, и достойна държава. Предавате и всички други, които не са се уплашили.

Да не се уплашим вече не е малко. Но можем и нещо много повече – да се борим срещу полицейския произвол. С напълно законни и демократични средства. Не написах този запис още вчера, за да сложа ред в главата си, и списъкът им стана огромен – ще го пусна в следващия, или поредица следващи записи.

Да си призная – успешен. 🙂

Обичам всичко по сървърите ми да се ъпгрейдва автоматично. Спестява ми не само труд, но и ангажираност на ума. И с това ме въвлече в клопка. Бях забравил, че точно едно нещо не се ъпгрейдва само: WordPress-а, който задвижва блога ми. (Оригиналният дебиански пакет позволява само един блог на система, а при мен има доста.) И го бях изоставил на версия, за която вече има излезли десетки уязвимости.

Е, днес към 20:30 ме посети хакер. Всъщност, и да има истински хакерски умения, не ги показа – атаката беше на ниво script kiddie, ако не и просто малко по-хитър бот. Използва една от слабостите в WordPress, за да хване административен достъп в блога, и остави запис с документално доказателство, че е бил тук. (Или, ако блогерът не е твърде глупав – приятелско подсещане до него, че е спал, и е време да се събуди. Ако хакерът искаше да прави бели, можеше да затрие това-онова, макар и не кой знае какво, и за твърде кратко. И щеше да не оставя видими белези, че е бил тук, а да се опита да използва отвоюваната територия, за да пробива по-нататък в сървъра.)

Не ми се търсеше какво точно е чоплил из опциите на блога, та затова направо ресторнах базата му данни от бекъпнатата преди няколко часа. Искрено се извинявам на тези, чиито коментари съм изгубил (освен на спамерите 🙂 ). Също, съвсем сериозно съжалявам, че не се сетих да запазя оставения от хакера запис. След като хем е успял да ме хване в издънка, хем е бил добронамерен, заслужава отпечатъкът му да бъде съхранен. За радост на поколенията и мой срам. И за подсещане да не спя друг път.

Естествено, поинтересувах се откъде идват нещата. Като начало разполагах единствено с твърде често срещан подпис – “1337”. Веднага проследих атаката обратно – беше дошла от сървър в щатска фирма за предлагане на хостинг. Може би хакнат, а може би и направена от наелия го.

За момент се изкуших да си загубя вечерта и да преровя внимателно по сървъра, за да намеря точно кой се е подвизавал оттам. След това обаче се усмихнах и махнах с ръка. Бих смятал за неетично да хакна чужд блог, но все пак имам самочувствието на що-годе разбиращ, така че когато атаката е към мен, и е толкова добросъвестна, покрива напълно критериите ми за етично хакерство. Нещо като приятелско намигване, или потупване по рамото… А етичните хакери хем са ценни и полезни, хем напоследък са все по-голяма рядкост. Съществуването им трябва да се поощрява, а не да се преследва.

Естествено, послушах съвета, даден ми от “1337”, и си ъпгрейднах блога. И мисля, че му дължа една бира. Добре дошъл е тук, под името си или какъвто иска ник, а също и някой път в “Кривото”, “Дивака” или други подобни заведения. Аз черпя. 🙂

Така викаха на един популярен пациент на психиатрията в Медицинска академия.

Впечатляваше околните още на пръв поглед. Винаги с безупречен, ако и старомоден костюм, и с излъчване на авторитет и величие. Отлично образован и начетен, великолепно възпитан, той бързо ставаше център на вниманието във всяка компания. Не създаваше никакви проблеми на медицинския персонал, и се ползваше със свободен режим.

Знаеше отлично диагнозата си, и донякъде се гордееше с нея – неведнъж е заявявал с патос: “Аз съм случай на шизофрения без интелектуална деградация”. Инженер по образование, с великолепен, ако и доста странен ум. Седнеше ли да тълкува нещо, от една случайна дума можеше да ти изведе всички свещени книги на човечеството, а имаш ли търпението да го слушаш – и всички несвещени.

Умът му беше не само буден и остър, но и творчески. Имаше си собствена математика, собствена физика, собствени бройни системи, собствена валута и какво ли не още. От хубавички студентки и асистентки с удоволствие приемаше разплащания за речите си и в “чужда валута”, тоест български левове (или по-точно стотинки).

Проблемът му беше логиката му. Макар и най-често безупречна формално, тя често го отвеждаше в дебри тилилейски, недостъпни за никой друг. За него дебрите бяха слънчеви пътища, но околните се чувстваха оплетени като пилета в кълчища. И за капак на всичко, от време на време имаше проблясъци, способни да смаят всекиго.

Веднъж професор Шипковенски – един от корифеите на българската психиатрия, светла му памет – на лекция за шизофренията доведе Белия лъв, като пациент за демонстриране, и му посочи катедрата – да видим спецификата на увреждането му:

– Говори, кажи ни нещо. Разтълкувай на студентите какво те вълнува в момента.

Белия лъв тържествено отиде до катедрата. Застана на нея като кралска особа, и огледа аудиторията. Свали очилата си, внимателно ги изтри, сложи ги обратно и заяви сред пълната тишина:

– Какво ме вълнува в момента ли, другари студенти? Вълнува ме докъде стигнаха професорите ви – да водят лудите да им изнасят лекциите!…

(В превод на старогръцки – “нано”.) Така се казва новата книжка на Николай Теллалов.

Преди десет години, оглеждайки сергиите на “Славейков” за нещо българско, се натъкнах на неголяма книжка със заглавието “Да пробудиш драконче”. Купих си я с доста съмнения и опасения. Започнах да я чета с предусещане за скучно разочарование. А я завърших с този бесен, бликащ като фонтан ентусиазъм, с който съм чел най-любимите книги на детството си. Мамка му, не бях подозирал, че българин може да пише толкова свежо и интересно!

От този момент станах личен фен на Николай Теллалов. Издирвах под дърво и камък всичко от него, и го четях с настървение. А когато най-сетне съдбата ни сблъска и запозна, не пропусках удоволствието при възможност да си поприказваме за бъдеще и минало, за Космоса наоколо и за този вътре в нас, за перспективи и блянове, модерни летящи килимчета и древни космически кораби. Пътища на развитие на човечеството, конструкции на личностови схеми, кибернетични възможности и срещи с извънземни – единственото, което ограничаваше разговорите ни, беше липсата на време.

В сряда имах удоволствието да присъствам на представянето на “Десет на минус девета”. Вече бях имал удоволствието да прочета последната редакционна версия на книгата, и да разгледам новия сайт на Ники – drakonche.zavinagi.org. И въпреки че знаех какво се случва, пак ми беше удоволствие да чуя това-онова лично от автора, и да участвам в дискусиите. И тук ще кажа каквото казах там – че не мога да понасям Ники. Едно, защото по някакъв телепатичен път винаги успява да ми открадне идеите за писане, дори когато не съм ги споделял не само с него, но и с който и да е друг, и да ги напише преди мен. И второто, още по-страшно – защото ги пише по-талантливо и майсторски, отколкото аз бих могъл. 🙂

Не зная с какво ме грабна толкова “Десет на минус девета”. Може би с невероятно достоверното, логично и издържано описание на едно възможно нано-бъдеще – не утопично, не и киберпънкарско, без изсмукани от пръстите хрумки, до немай-къде реалистично. Може би със завладяващия сюжет – и най-философската и дълбока фантастика не струва много, ако не ти спира дъха, докато я четеш: храната трябва да е не само полезна, но и вкусна, била тя физическа или духовна. А може би и с ясното и добре защитено послание: човекът може да е смъртен, дори човечеството като цяло също, но човечност ще има винаги…

Добре де, стига съм ви дразнил апетита. На сайта можете да намерите откъси от книгата (а и от други негови произведения) – не са “най-доброто” от нея, тя цялата е добра. Ако сте на същия акъл като мен, нищо чудно да ви харесат. 🙂

(За край, ще издам и още една тайна. В момента Ники довършва една страховита, хилядостранична тухла, под работното заглавие “Слънце недосегаемо”. Предполагам, че всеки любител на “Да пробудиш драконче” и последвалите я книги ще чете тази в упоение. Но нека изчакаме и тя да бъде завършена, и да излезе…)

Малко по малко еколозите се успокояват. Вдигна се страхотен шум около Странджа. Сума ти медии осветиха въпроса. Ангажира се Върховна прокуратура. Министър Чакъров се закани. Кой ли не се изказа… Дали не е почнало междувременно строене с бесни темпове, не знам – може би очевидците ще разкажат. (Любопитен съм как е и на Иракли – нали и там Чакъров бил забранил всякакво строителство с временна заповед, както кметът на Царево Петко Арнаудов иска за Странджа.) Но поне се вдига шум.

И хората са доволни – най-сетне гласът им се чу. Имаме гражданско общество, или поне негови най-първи наченки. Имаме силата да задвижваме механизми, да спасяваме каузи, да се грижим за интересите си. Доживяхме. Стигнахме дотам.

Мисля си обаче друго. Протестиращите не бяхме милиони. Нито пък направихме кой знае какво. Как така толкова висши нива в държавата се задвижиха толкова бързо? Как така толкова медии внезапно отразиха протеста – включително медии, мълчали при толкова други, по-важни протести? Усещам тук пръста на някои от онези зад сцената. Толкова ли им е мила Странджа, та са се заели така? Че те си имат други, по-скрити и по-ефективни начини за действие.

Възможно ли е да съм параноик? Естествено. Но… как така тогава се оказва, че цяла медийна агенция е ангажирана – “Image Advertising”. Прави в подкрепа на спирането на строежите на Странджа неща, които струват много пари… Кой плаща? И какво ще иска да пие? Безкористни еколози ли са, готови да дадат пари за общото благо? Иска ми се да е така. Но реалността ме е научила да съм първо циник и скептик в подобни случаи.

Първото ми предположение е, че някой иска да спре отделните собственици да строят сега, за да може той еднолично да строи после. Как ще си го уреди – не знам. Но надали ще е трудно. Щом Петко Арнаудов можа да си уреди толкова лесно нещата, без да е някой от истински големите играчи, колко ли лесно ще е пък на тях? Арнаудов “спечели на своя страна” двама от тричленка. Истински големите просто ще си поръчат по телефона колкото членка си щат. Гореща и в собствен сос, ако искат. Който плаща, той поръчва музиката. А желаещи изпълнители из висшите ешелони на съда ни повече, отколкото дори из Народното събрание. Колкото и да не ви се вярва, че е възможно да има повече.

Има и други възможности, още по-грозни. А сигурно има още много пъти по толкова, за които дори не съм се сетил. Всички обаче си приличат по едно – някой използва протеста на еколозите, за да си напълни гушата. А в почти всички варианти Странджа накрая пак е или бетонирана, или превърната в бунище…

Не зная за другите, които протестираха. На мен не ми харесва да ме манипулират – а най-вероятно е станало точно това. Но няма да си взема действията назад. Сега попречихме на едни да бетонират Странджа. Утре, ако е необходимо, ще попречим на други. Не вярвам тази битка да има край – но съм готов да я водя, докато и най-тъпите не разберат, че Странджа е и красива, и изгодна каквато е. И докато не се откажат да я превръщат в поредния отпадък на цивилизацията… Предполагам, че и другите еколози мислят същото. Надявам се да мислят същото.

Ако първото предположение е вярно, следващите битки обаче може да са много по-трудни. Отмяната на статута може да стане тихомълком, без да разберем. А още по-лесно бетонирането може да почне и без нея, на принципа “законът тук е дебелината на вратовете ни”. Медиите може да внезапно млъкнат като гроб (или да почнат хорово да плюят по протестите), услужливите кметове – да започнат начумерено да забраняват протестите, а търпеливите МВР – да станат агресивни и сплашващи. И ще трябва да продължаваме да водим битките в тези условия, и да ги печелим в тях. Ще имаме ли бдителността да забележим, гласа да разкажем, силата да излезем отново?

Дано ги имаме. Иначе сега ще сме били глупаците, измамени, за да свършат работа някому. И когато се разрази друга свинщина, хората да си кажат: “Защо да се боря? За да ме изманипулират да свърша нечия работа, като еколозите със Странджа?”… И вместо да сме донесли чиста природа, ще донесем разочарование и отчаяние.

Роналд Рейгън не е първият, казал: “Спечелена завинаги свобода няма. Цената на свободата е непрекъснатата бдителност.” Но е човекът, станал известен с тези думи. Благодаря му за тях от сърце. Дано имаме мъдростта да ги разберем, и силата да ги приложим.

Това е още една от историите, които научих покрай дядо ми – неизказано благ човек, спечелил пълното доверие на всички съкварталци.

Бях на четири-пет години, когато един ден у нас внезапно влезе чичо Радко – наш съсед. Стар ерген, главен счетоводител в голямо соц-предприятие, и добър познат на дядо ми. Като го видях, направо се стреснах, въпреки безгрижната си възраст. Колкото коса му беше останала, всичката стърчеше като бодлите на таралеж, и физиономията му изглеждаше, все едно е видял всички караконджоли, Торбалани и други плашила на детството ми. По-късно се сетих, че и още нещо ме беше изненадало – нямаше му я цигарата. До тоя момент без цигара в устата не го бях виждал никога.

Отиде право при дядо, и го помоли да поговорят мъничко. Като невъзпитано и любопитно хлапе, аз пристигнах да си играя точно зад гърбовете им, и се заслушах.

– Бе то отначало уж нищо, бай Григоре – тъкмо разправяше чичо Радко. – Направи ми впечатление, че като повървя малко, и ме заболява кракът. Спра да си почина – отмине ми. Тръгна – след малко пак ме заболи… Седмица, две така – почнах да се плаша каква е тая работа, дали не е нещо лошо.

Отивам аз в поликлиниката, взех си час, изчаках на опашката. Като влизам вътре – кой мислиш, днеска в приемната? Стоянов. Да, да, същия, дето е по-лют и от мексиканско чушле. Седи на бюрото и пише там нещо. А-ха да се върна – ама ме видя, проклетникът.

– Сядай, не се фръцкай. Няма къде да избягаш. И разправяй какво ти е.

Разправям аз – той капка внимание не ми обръща. Привърших – продължава да си пише, все едно ме няма. Таман реших, че не ме слуша, той внезапно пита, без да вдигне глава:

– Колко кутии на ден?

Зяпнах аз в първия момент, след това се сетих – тая мойта ще да е нещо от цигарите, по това е познал.

– Зависи. В спокоен ден към три кутии някъде. Ама дойде ли годишното приключване, и по стек на ден е отивал…

Стоянов продължава да си пише, все едно не ме е чул. Мълча си и аз – добре, че поне не крещи, и това го има… Пак по едно време, пак без да вдигне глава, вика:

– Хубаво. От днеска ги спираш.

Седях аз нещо време, без да мога да повярвам на ушите си. След това устата ми като че ли сама рече:

– Докторче бе, ти си луд бе! Как така ще ги спра от днеска, три кутии на ден?!

В следващия момент се сепнах, и се присвих. Оня обаче, ако щеш вярвай, не избухна. Честно. Продължава да си седи и да си пише, все едно нищо не съм казал. Писа нещо време, след това, пак без да ме погледне, пита:

– Петдесет лева имаш ли?

– Ами… имам. Защо?

– Срещу “Пирогов”, на гърба на карето, има един санитарен магазин. Отиваш, и си купуваш две протези за крака, до коленете. Че чух, че ще поскъпват…

—

Този следобед чичо Радко остави цигарите.