Спасете Странджа – развитието

Статия в Сивостен, и блог с доста снимки от протеста. (Още такива полезни линкове – в коментарите към предишния запис от серията.)

Следващият протест е насрочен за сряда, пак от 19:30 ч., пред Партийния дом. (Не “бившия” – според мен сега името му подхожда точно колкото и преди.) Ще лягаме по тротоара. Няма обаче да блокираме движението, за да не даваме повод на полицията да арестува още хора.

(Лично моето мнение е, че ако полицията арестува дори само един от легналите, ще е добре да се върнем към протестите с блокирания. След като така и така ще ни арестуват, поне да е имало за какво. Време е някои самозабравковци да разберат, че не всички сме добитък.)

Иначе, протестите определено имат ефект. Петко Арнаудов, кметът на Царево, излезе с предложения максимално бързо проблемите в отменената заповед да се оправят, а дотогава да има мораториум на строителството в тези територии. Вдигна се шум по вестници, радиа, масмедии. (Не всички – за някои протестът не съществува. Правете си сметка що за “журналистика” е тяхното, и бихте ли разчитали на тези средства за осведомяването си – казано по-простичко, бойкотирайте ги, и убеждавайте и всички околни да ги бойкотират. Имаме нужда от медии, а не от рупори на корупционери.) Така че определено си струва да бъдат продължени.

В някои блогове беше отбелязано, че някои полицаи се самозабравят. Повечето от тях са просто момчета, които работят по опазването на реда. Нареждат им да разпръснат протеста – правят го, нищо лично. Може да не ни е приятно, но трябва да ги разберем, и да не губим уважението си към тях… Ако обаче някой полицай се опитва да ви вземе фотоапарата или камерата, или да ви нареди да изтриете снимки, не се съгласявайте, и викайте колкото глас ви държи: “Взимат ми фотоапарата! Взимат ми камерата”. И ако чуете, че някой вика това, бързо тичайте и снимайте, без да се плашите – няма как да вземат апаратите на 50 души! Нека самозабравилите се “полицаи” знаят, че опитът за вземане на фотоапарати и камери ще доведе до моментално снимане от десетки хора, и стотици техни снимки в нета как се саморазпореждат. Това е една чудесна, и извънредно ефикасна форма на самозащита срещу полицейски произвол. Нека я приложим!

В тази връзка, възможностите ни да документираме случилото се са нашата защита. Колкото повече от нас носят камери, фотоапарати и диктофони, толкова по-добре; в идеалния случай всеки ще носи поне по един. (Дори да не са работещи – няма значение, важното е да плашат самозабравилите се измежду полицаите.) Накичете се с всички журналистически карти, които успеете да намерите; ако имате откъде, си извадете, преди да дойдете – те също охлаждат твърде горещите глави.

Полезно ще е да има поне десетина души (най-добре с камери), които да не участват в протеста, но да стоят отстрани на безопасно разстояние и да снимат всеки опит на полицията да му попречи. Ако полицията действа в рамките на допустимото, няма да има причина да се срамува от заснетите кадри. А ако прекрачи границите, тези кадри ще са защитата ни… Тези снимачи е добре да са готови при заплаха от арестуване или отнемане на техниката да бягат много бързо, или по друг начин да спасят заснетото. И ще е чудесно, ако има предварителни уговорки с радиа и телевизии, които да излъчат звуко- и видеозаписите от мястото. Нека обикновеният българин знае какво е ставало, и нека може да отсъди справедливо кой как действа, и какъв е.

До утре!

Спасете Странджа – продължение

Благодарение на Вени Марковски вече знаем имената на двамата съдии, гласували за отменянето на заповедта за статута на Странджа като природен парк. Това са председателят на съда Андрей Икономов, и докладчикът Иван Раденков. Надявам се да ги запомним добре, и да си ги повтаряме, ако багерите и резачките тръгнат наред, докато “нещата се изчистват”. За да можем, когато стане възможно, да ги накараме един ден да отговарят за решенията си. След като шофьори, лекари, строители могат да отговарят, значи трябва да отговарят и съдиите.

(Всъщност, и политиците.)

Още подробности могат да бъдат намерени в този запис в блога на Вени.

Между другото, по все още непотвърдени слухове, следващото събиране в защита на Странджа се готви отново на Попа, в понеделник, пак в 19:30. Искам да приканя всички, които желаят да изкажат протеста си срещу отменянето на статута й, да дойдат.

И да ги помоля да се държат културно и възпитано. Не е нужно да трошиш и буйстваш, за да се види, че протестираш – така вредиш на идеята. Нагледните материали и културното поведение постигат много повече. Не е нужно да запушваш улиците, докато всички наоколо не побеснеят – мисля, че в Холандия бяха установили: блокиране за по един светофар време през 10-15 мин. демонстрира идеята също така добре, а ядосва и настройва срещу нея хората много по-малко.

Нека отправим посланието си така, че да спечелим хората. И да дадем на някои съдии недвусмислен сигнал, че сме решени да опазим България от тях.

Накрая, една добра дума за един политик – министърът на околната среда Джевдет Чакъров. Дали наистина ще обжалва решението на съда достатъчно експедитивно, ще видим. Но поне е декларирал, че ще го направи – а това е едно добро начало, ако бъде продължено.

Ще се видим на протеста!

Таласъмия 2007 – още един поглед

Този път – през фотоапарат, оказал се в ръцете на Ели. И с коментари с чудесно чувство за хумор. 🙂

Ето как всъщност изглежда една Таласъмия. Купон, прекарване и още нещо. За съжаление, много от най-красивите моменти не са уловени; също, още не всички снимки са качени. Но все има какво да види човек…

А на тези, които обичат красивото, пожелавам догодина да го видят лично. 🙂

Спасяването на Странджа

Докато пребягвах днес през офиса, там ме хвана Митко Стефанов. С тази вест.

Казано съвсем простичко – Петко Арнаудов, кмет на община Царево, се преборил за правото да бетонира Странджа. (Не казвам “застроява”, защото между строителство и съвременно българско строителство разликата е като между стол и електрически стол.)

Странджа е (по-точно май беше) най-големият природен парк в България. Място, останало сравнително непокътнато от чумата, която порази Черноморското крайбрежие, Банско и повечето други някога приятни български курорти. Резултатите от съсипването им вече се виждат – туристите масово бягат от тях, цените там спадат, рентабилността също. И унищожителите им почват да търсят нови места, които… също да съсипят. Не съм забелязал да са разбрали защо туристите избягаха от вече построените бетонени джунгли…

Наглед мотивите на съда са просто безупречни. Регулиране на граници, изчистване на недоразумения… С точно същите мотиви, точно така временно, и точно същият съдебен състав отмени заповедта за създаване на една друга защитена местност – “Камчийски пясъци”. Пак с уверенията, че само нередностите ще се оправят, и веднага статутът ще бъде върнат. Познайте какво стана с нея. И си правете изводите.

Министърът на околната среда, Джевдет Чакъров, веднага заявил, че ще обжалва. Дали ще обжалва, ще видим. Как ще реагират повечето българи няма нужда да виждаме – знаем го. С безразличието на поведени към кланицата овце. Ех, да имаше начин да има две Българии – една за безразличните, и една за небезразличните! Не желая повече да бъда третиран като говедо само защото съм затворен в един обор с много говеда. Познавам и други хора, които не го желаят, и доказват с дела, че заслужават нещо по-добро!

Тези хора се събраха днес от 19:30 в София на паметника на патриарх Евтимий (известен разговорно като “Попа”). Много исках да съм с тях, но не смогнах – клиентите ме пуснаха чак към 22:30, когато нещата вече се бяха успокоили. (А може би трябваше да ги зарежа и да отида там, въпреки всичко.)

Зная, че е имало обявени събирания и в други градове, но нямам информация. За софийското, по данни на очевидци, тя е: около 300 души, спонтанно събрали се. Никакви организатори – просто това, което се нарича flash mob. Движението по една-две околни улици е било блокирано, но без буйства и изцепки. Пристигналите полицаи били изненадващо любезни и разбрани. Търсели организаторите, но уви… Малко по-късно движението било възстановено, и събралите се започнали да се разотиват. Просто масов протест, вдигнат от гнева срещу съдебната ни система. Хора, които заслужават нещо по-добро от това да бъдат пасени, доени и клани наравно с говедата.

Вече зная едно от имената на тримата съдии, взели решението. Съдия Юлия Ковачева го е подписала с особено мнение, тъй като не е смятала, че посочените нередности могат да оправдаят свалянето на статута на защитена територия. Браво на нея! Но искам да зная имената на другите двама съдии. Искам тези имена (услужливо почистени от публикациите в dir.bg и други медии) да бъдат извадени и повтаряни непрекъснато. За да се знае кои са унищожителите на Странджа. И да може, когато му дойде времето, да им бъде потърсена конкретна, персонална отговорност.

Какви са истинските им мотиви? Не зная. Тезата за свалянето на статута заради дребни формални нередности, като имаме опита от “Камчийски пясъци”, според мен може само да разсмее който и да било. Имам своите предположения – че “обслужват интереси”, или казано иначе, гушват пачки. Да, няма да го заявя категорично, без да имам доказателства – тежко обвинение е. Но се надявам рано или късно доказателствата да излязат, и тогава тези хора да бъдат принудени да възстановят от джоба си нанесените на българския народ щети. Тоест, да бъдат принудени да продадат и последната сламка, която имат.

Но се надявам този протест да не е последният. Не само за да успея да отида и да протестирам и аз. Надявам се да стане, ако е възможно, всекидневен. Докато дори най-корумпираните съдии не разберат, че почна да ни писва от тях. И или да влизат в пътя, или много тихомълком да си стягат куфарите за някъде по-далече. Не ги ли прогоним ние, няма кой друг – нито доброто БСП, нито доброто СДС, нито добрият цар, нито добрият пъдар, нито добрият еврокомисар, нито другите популярни приказни герои. Дебел е вратът на който сам си върши работата. Който чака други да му я свършат, е на дереджето на българския народ в момента.

Науча ли имената на другите двама съдии, или получа ли информация за предстоящи протести, ще ги публикувам тук. И ще отида на протеста.

Таласъмия 2007

Както казваше едно време Иван Гарелов, часът (в случая – денят) и мястото на срещата са известни. Еньовден (21-24 юни), Старозагорските бани.

Този път успях да се измъкна още в четвъртък следобеда, и след работа забръмчах по магистралата. Не мога да отрека – малко по малко пътищата ни заприличват на пътища. Ако и шофьорите им заприличат на шофьори, цена няма да имат. Но това е друга тема. 🙂

Пристигнахме в Стара Загора по късни доби. Още от София бях получил благосклонно предложение за гостоприемство от Митко Стефанов (ака Cliff Burton, автор и съавтор на награждавани разкази, и член на Старозагорския клуб “Уибробия”). Проблемът беше, че Митко беше на работа в петък, и трябваше да намерим жилището му без него. Въпреки перфектното описание и начертаната карта, дойде момент да сляза от колата и да търся среднощни минувачи, за да разпитвам къде се намира улица еди-коя си. (Тя се оказа, естестевно, съседната пресечка. Хората спят, Мърфи – не. :-))

С намирането на подслон се справихме. С намирането на прохлада обаче – не. Не зная колко беше температурата навън, сигурно доста над 30 градуса. Накрая не издържахме, и към 1 през нощта се отправихме към Старозагорските бани. Преспахме там, направо в колата. Пак беше горещо, но поне с 5 градуса по-поносимо…

На сутринта се огледах къде мога да се обръсна. Пречките се оказаха две: първо, бях си забравил багажа при Митко, и второ, от огледалото ме гледаше някакъв, дето за пръв път го виждам. Възпитаните хора не бръснат непознати (ако не са търговци), така че се отправихме с Ели на разходка из околността. След малко срещнахме Жулиен и Таньо, и те небръснати, и те поради втората причина. Порадвахме се на природата (тя там е направо като от някое красиво фентъзи), и хайде към Стара Загора.

Там ни чакаха багажите ни, магазини с ядене, и други радости на живота. Позагубихме малко време, докато заприличам на човек (за мое смайване, Ели си изглеждаше екстра), помотахме се напред-назад, и то станало следобеда. По някое време Митко се обади, направо от Баните, и ние поехме натам.

Там ме посрещна една чудесна изненада – Генерала! Първоначално предупредил, че няма да може да дойде, той все пак беше намерил време. Не бяха имали обаче толкова късмет претрупаните с работа и внезапни проблеми Любчо Николов и Ники Теллалов -уви, Таласъмията губеше доста и от мъдростта, и от непредсказуемостта си. Другите фенове обаче се запоявяваха като същински таласъми.

Честта от първата лекция на сборището – “Авторските права – съвременната фантастика” се падна на мен. То май беше повече дискусия, отколкото лекция, но това си има и предимствата. Продължи над 2 часа, и на моменти имаха удоволствието да слушат и околните хотели в доста голям радиус. Малко след като свърши, се сетих, че беше добре да спомена нещо и за БГ-Фантастика, и да поканя фенове да помагат за нея – ама късно, птичето вече беше отлетяло. По дяволите!…

Вечерта беше време на купона, както всяка вечер там. Китари, песни, веселби. По миналогодишни спомени, кебапчетата с картофки бяха божествени – проверих спомена, и се оказа верен. Картофите бяха пресни и безупречно опържени, кебапчетата – от истинско месо. Капакът на програмата беше хваналото се да помага на персонала момиченце, което ме посрещна на гишето за поръчки с дружелюбно: “Ти кво искаш, бе?”

По-нататъшният купон ми се губи. Фенове твърдят, че не е бил така весел, както други години – ама не мога да го проверя, нямам спомен. Помня, че с Крум Станоев поне десет пъти се уговаряхме да си поприказваме за Plan 9, ама нито веднъж не успяхме да стигнем до самото приказване. Колко бистрене пък на разни фантастични проблеми падна, сигурно и на трезва глава няма да може да се запомни.

За мое смайване, втората нощ спахме що-годе прилично. Естествено, на сутринта чаршафите бяха мокри от пот, ама все пак спахме. Пак малко моткане из Стара Загора, няколко неуспешни опита да подкарам wireless link-а на Митковия компютър под Debian, и пак Таласъмията.

Следобяда там се състоя втората лекция. Темата беше за социалните аспекти на глобалното затопляне. Или може би за глобалните аспекти на социалното затопляне, не можах да разбера – беше още по-дискусионна от моята, и във всеки момент дискусията течеше в няколко различни нишки на различни посоки. Половината от нишките бяха изнасяни от самотен говорител на околните дървета, но другите бяха с по няколко участници, и на моменти доста весели и нажежени.

Весело разнообразие внесе Ивайло Иванов. Търновският (от БГ-Фантастика се оказа, че са дори не двама, а трима; добре че не са в един, че много щеше да ни дойде, каквито сме безбожници). Беше донесъл въздушна пушка и голяма кутийка сачми за нея. Наредихме парчета от фаянсови плочки по едно старо дърво, и започнахме да ги обстрелваме. Пробвах се и аз, с абсолютно недостоен за бивш отличник по стрелба резултат. Интересното стана, когато се оказа, че дървото отговаря на огъня – твърдата му и пружинираща кора запращаше доста от сачмите обратно, с почти същата сила, и неизменно по стрелящия. Ухото ми, кракът на Ели, ръката на Митко и по още някоя част на почти всеки от стрелците носят свидетелства. Наложи се да се целим по-внимателно.

Тази вечер беше традиционната вечер на чевермето, бала с маски, съревнованията и т.н. Маскираните тази година наистина бяха по-малко (основно защото от “Уибробия” не бяха успели да изпросят пак костюми от операта, както миналата година). Затова пък костюмите бяха екстра. Направо очите ни останаха в някои (а на моменти и в някои от костюмираните – красивите момичета сред тях не бяха малко 🙂 ).

Чевермето не смогнах да го пробвам, за съжаление. Участието в съревнованието – също. За щастие. Като гледам как са ми спаднали познанията по фантастиката, трябва спешно да посветя някоя и друга година на четене на новоизлезли неща, и може би на припомняне на старите. Ама не очаквам да получа скоро възможност.

Малко по-късно един момък (за съжаление не запомних името му) направи впечатляващ танц с въртене на запалени горящи топки на верижки. Мамка му, какво могат някои хора! За съжаление, вниманието ми беше другаде, и само го мярнах на няколко пъти. Ама беше наистина красиво. Ако ще има пак такова шоу и другата година, отивам дори само за него!

В неделя сутринта традиционният търг на стари книги не се състоя, тъй като така или иначе беше почнал още от петъка. Малко по малко се изнесохме, кой накъдето. Аз помъчих в Стара Загора още малко wireless-а на Митко, отново с лош резултат, предадох се, и потеглихме към София.

Като цяло, Таласъмията не беше толкова организирана, колкото е била други години, но пак не беше лоша. Да видим Булгакона. И, разбира се, следващата Таласъмия. 🙂

Пак БГ-Фантастика

Тази седмица просто ме затрупа. Не смогнах да драсна нито ред тук. А имаше за какво да се пише.

Като начало, БГ-Фантастика навърши шест месеца. Още не е нетърпеливо очакваната една годинка – но може да бъде някакъв повод за равносметка.

В момента активността не е много висока – летните жеги и почивките си казват думата. Предполагам обаче, че като отпускарският период поотмине, отново ще се засили.

А какво е постигнатото досега?

Постигнатото е малко над 1800 статии. Повечето са мъничета, но уви, и приносът на много хора към фантастиката в България е мъниче. Специализирано уики просто няма кой знае колко много да напише за тях. А и с времето тези статии ще се попълват – важното е да ги има, да се тръгне от нещо.

Като пълнота, като цяло, вече сме надминали най-пълната библиография на българската фантастика, издавана някога – “Болгария фантастическая” на Евгений Харитонов. (На някои места тя е по-пълна от БГ-Фантастика, но на много други я превъзхождаме.) Също така, информацията ни е много по-точна (фук-фук). Изобщо, дори ако уикито спре на момента, вече ще е достатъчно полезно, за да си е струвало създаването му. А то не смята да спира.

Българските писатели на фантастика имат свои статии в около 90-95% – вероятно най-пълният източник сме за тях. Малко от статиите са истински пълни; около половината имат библиографии на значима част от произведенията на автора, и що-годе прилични биографии. Останалото тепърва ще се допълва.

За преводачите… там е ужас. Не зная колко пъти повече са от писателите, може би над 10 пъти повече (в България се издава почти само преводна фантастика). Там не смея да се ангажирам с прогнози какъв процент сме покрили. Също така, много от статиите съдържат само по един превод, и нищо повече. Ако го погледнем откъм хубавата му страна – има неизбродно поле за изява. 🙂

Художниците на българската фантастика повечето са описани донякъде, или поне споменати (благодарение основно на Калин Николов). Но има известни имена, и отлични майстори, за които нямаме нито дума – там също има поле за изява.

Феновете… там е където както попаднало. Огромният процент дори от най-известните никакви ги няма. А в българската фантастика има фенове, които са изиграли много повече роля и са допринесли много повече от много писатели. Според мен си струва да бъдат споменати…

Издателите и критиците са в типичния уики-безпорядък. За който се сетили – писали. За който не – не. И там се чакат желаещи да разкажат за който сме пропуснали.

Клубовете са в някакво половинчато състояние – половината са описани, или поне споменати, другата половина – не. (А аз забравих да се помоля на организаторите на Таласъмията да изнеса там една лекция за уикито, и да помоля клубните членове поне да си опишат клубовете. За бой съм.) Ще е добре да потърся друг шанс да ги помоля. Дано успея да смогна да ида на Булгакона.

Издателствата, да си го кажем честно, са зле описани. Повечето големи издателства на фантастика, особено съвременните, имат свои статии, но на някои статиите са твърде бедни. А доста нямат статии; например “Георги Бакалов”, издателите на прочутата библиотека “Галактика”, имат пет думи накръст в статията си… Обидно. Ако някой знае нещо повече за тях, е добре дошъл.

Произведенията са черна дупка. Срамота! Уж четем, а статии за произведения я имаме двайсетина, я не. (Приятно изключение са статиите за произведения на ранните символисти и диаболисти, дело на Sol_Iam.) Лошото е, че не ми остава време – иначе щях да бълвам по няколко на вечер, докато дупката не се запълни. Ама пусто…

На същото дередже са и статиите за герои на произведения, специфични термини, места и пр. Тук отново Sol_Iam се проявява като самотен, но непоколебим воин. Ех, да имаше повече фенове като нея!

В тъжно състояние са и изданията. Приятно изключение е поредицата “Нова българска фантастика” на издателство Аргус, която е описана почти цялата – но описаните извън това издания са твърде малко. За съжаление, от моята собствена библиотека от над 2000 тома по-малко от 100 са при мен, и не ми е лесно да си взема другите. Но съм се уговорил с Генерала при възможност да ми дава по няколко книги от български фантасти, които да описвам.

За периодиката, която публикува фантастика, са споменати понякога по няколко думи – но прилични статии има за твърде малко вестници или списания. Фензините, благодарение на Наско Славов и на Федя, са по-прилично описани – но и там има още предостатъчно за добавяне.

Повечето поредици с българска фантастика са описани. Същото важи и за наградите за българска фантастика, или печелени от български фантасти. При конкурсите обаче положението не е толкова добро. Уви, не разполагам със списъци какво е било класирането на тях – а за някои конкурси дори изобщо нямаме статии.

Това е положението с БГ-Фантастика, поне след първите шест месеца. Много е направено, но много още и има да се прави…

… А си мечтая за времето, когато библиографирането на българската фантастика бъде докарано до сравнителна пълнота. За да можем спокойно да разширим обсега на уикито – било към включване и на български издания на чуждестранни автори, било към разрешение за качване на цели произведения под подходящ лиценз…

Но всичко с времето си. Сега още е време за библиографиране.

Лабораторни хроники – 2

Смогнах и тази част. Не знам обаче дали ще смогна скоро следващите. Тази седмица си местя офиса в началото, и съм на Таласъмия в края. (Таласъмията е в Старозагорските бани, както винаги – ако някой има желание да дойде, да се обади за инструкции, или пък да провери форумите “Фантастика” и “Фентъзи” на dir.bg.)

Съжалявам, че не пиша много напоследък. Ще се постарая да компенсирам за в бъдеще. Ама не знам кога. Както биха казали героите от “Лабораторните хроники” – “Пробвахме всичко – не помага. Спиртът също.”

(А третата част ми е любима и на мен… 🙂 )

Лабораторни хроники – 1

Оригиналното им име (на руски) е “Хроники лаборатории”. Първите три части са дело на Максим Гусев, още една или две са на Игор Стуржко, останалите до общо 12 (засега) са с неизвестни (пак засега) автори.

Ако някой случайно не ги е чел – пропуснал е. Много. Скъсвал съм се от смях. Линкче към руския оригинал (понякога работещо, понякога не) има на страничката ми за весели неща.

Преди няколко дни Eneya ми прати връзка към страница, където ги имаше преведени на български. Не е нито първият, нито вторият техен превод – но никога не съм ги виждал преведени поне малко добре. Този път не издържах, и реших – като ми остане време, ще направя свой.

Първата от дванайсетте части – “Детство” – вече е готова. Нямам представа ще ми остане ли скоро време за последващи части. Дано – ако обичате весели неща, ще си струва.

Бяло сладко

Тази история съм сглобил предимно по разкази на съседи, и отчасти по недомлъвките на дядо ми – той никак не обичаше да се изкарва герой. Опитал съм се да запазя достоверното в нея, но не смея да гарантирам – разказвали са ми парченца от нея много и различни хора, и преди много време.

Когато бях малък, имахме съсед. Нека го наречем Вили. Германец по произход, пенсионер вече, и автомонтьор на частно – единственият познат ми по време на социализма.

Беше безумен скъпчия. За да ти прегледа колата, взимаше колкото една месечна заплата на директора на “Кремиковци”. Поемеше ли обаче ангажимент да я оправи, го правеше перфектно. Факти като “в България няма части за тази кола” не го интересуваха. Имаше цяла работилница с всякакви необходими машини, и правеше всяка недостигаща част на място. Използваше единствено най-качествени възможни материали, и изработваше нещата с точност, непостижима дори за завода-производител. Ремонтирано от него нещо не се разваляше повече никога. Всичко останало в колата грохваше, но делата на Вили сякаш се подиграваха на времето и километрите. Носеха се слухове, че изработени от него части са сменяли по няколко коли, изкарвайки във всяка до пълното й разпадане, и при всяко преместване са изглеждали като току-що слезли от струга. Не зная вярно ли е, но така се говореше.

Историята на Вили тръгва още от 1943-44 г. Родното ми Подуене тогава е било скоро присъединено към София село. С дворове с кокошки и с добродушни селяни, напълно неспособни да се оправят сами с новите чудеса на техниката – котлони, радиа, бушони… Всички чакали с нетърпение да дойде края на седмицата, и да пуснат в отпуска от разквартируваната наблизо немска част младия редник Вили. Симпатичен момък с добра душа, златни ръце и невероятен усет за техника, той не отказвал на никого, и с лекота поправял и най-безнадеждните повреди. Връщал се в частта огънат под каквито армагани успеели да му съберат благодарните подуенци, цялата част хапвала като попски деца на задушница покрай него, затова и всяка седмица бил в отпуска…

Една нощ в началото на септември някой почукал на прозореца на дядо ми. Отворил той вратата, по бели гащи и за всеки случай с точилката на баба ми в ръка:

– Кой е? Какво има?

– Хер Танев, моля мене скрие!

– Вили, ти ли си?! Влизай бързо! Какво става, какво те е подгонило?

– Моя рота утре пътува. За Германия. Аз решил – тази нощ бяга. Иска остане тука в България.

– Опасно е, момче! Хванат ли те, ще те разстрелят за дезертьорство! – Повече въпроси дядо ми не задал – тогава в България се живеело не по-зле, отколкото в Германия, ако не и по-добре.

– Харесал едно момиче тук, през две къщи. Много. Иска остане и вземе нея моя фрау.

– Туй хубаво, ама как да те скрием от проверката? Дойдат ли, всичко ще обърнат наопаки. Да имах къща като Недевски, да те скрия някъде, ама в тази съборетина…

Къщурката на дядо ми беше останала още от турско. Две схлупени стаички, метър и осемдесет и пет високи. Таван под керемидите, който рискуваше да се продъни под тежестта дори на плъх. И… това е. Едно килерче няма даже.

Но дядо ми още тогава бил вече известен в махалата като свестен докрай. Съсипан от туберкулозата, но железен – всичко можеш да споделиш с него, никога на никого няма да те издаде, винаги ще ти помогне. Затова и Вили решил да се довери точно на него.

След малко мислене дядо ми го завел до голямата купчина стари вехтории отстрани на къщата, и рекъл:

– Помагай да ги разхвърляме!

Когато преместили всичко, под тях се показал дървен капак. Под него било “мазето” – дупка в земята, метър и половина дълга и висока и метър широка. Толкова мизерно, че даже бедният ми дядо отказвал да го използва, и го бил затрупал нарочно с отпадъците, да не го гледат околните и да му берат срама.

– Страх ли те е от тъмно и мръсно? И мишки може да има, и всичко. Ама нямам къде другаде.

– Страх, хер Танев, ама не иска мене утре застрелят.

Изровил дядо ми из къщи самун и половина хляб, напълнил един голям буркан с вода, конфискувал нощното гърне на децата, и ги връчил на Вили. Похлупил го с капака, след това, в пристъп на внезапна шопска хитрост, донесъл торбичката с мухлясалия хляб, събиран за кокошките. Натрошил го върху капака, и между боклуците, докато ги трупал обратно. Греблосал колкото можал по тъмното, да не личи, че са били разхвърляни, и се прибрал.

Спал ли е после, той си знае. Ала на сутринта, малко след развиделяване, през вратника се намъкнали, без да питат и викат, комендантска тройка немски войници с преводач.

– Търсим редник еди-кой си. Да сте го виждали?

– А, Вили ли? Беше по-миналата седмица тук, оправи ни котлона. Десет яйца му дадохме, ако имахме, още щяхме да му дадем, златни ръце има момчето…

– Излезте от къщата и застанете ей там, на откритото. Без да мърдате.

Двайсетина минути от къщата се чувал шум на тарашене. Страховете на дядо ми, че нещо ще изчезне, после не се оправдали – но всичко било прекарано като през сито. Все едно търсели не човек, а котка… Излезли отвън, огледали малко и застанали пред купчината боклуци:

– Това какво е?

– Стари боклуци. Жал ми е да ги изхвърля, току-виж потрябвали, и ги трупам тук…

– Разхвърляй!

– Господин комендант, това двайсет години не е пипано, един господ знае какво е отдолу…

– Разхвърляй! – Комендантът пообърнал малко автомата към него, като намек.

Ще не ще, дядо ми приближил купчината, молейки се наум. Намерят ли Вили, не само него ще разстрелят. Започнал да разхвърля боклуците… И изпод тях наизскачали стада мишки, привлечени от натрошения хляб.

– Обратно! Обратно! – Немците чак се поотдръпнали, от погнуса. Натрупал дядо ми обратно боклуците, и ги изпратил до портата.

Крил се Вили още два дена в дупката, докато не се изтеглят от България и последните немски части. Съдрал се след това да благодари на дядо ми, ръце му целувал, какво ли не му обещал в замяна. (И после наистина неведнъж се опитвал да си изпълни обещанието, ама дядо никога не приел нищо, колкото и да мърморела баба.)

Проблемите били решени обаче само наполовина. Нали трябва и да сватосаме Вили? По обичай, трябва да иде да го сватосва чичо му – ама как? И се хванал пак дядо ми. Посетил родителите на момата, поговорили си за времето и реколтата, и решили да си погостуват малко по-официално. Попитал дядо ми може ли да доведе племенника си – може, разбира се, как да не може! Чак светнали очите на бъдещите тъстове. Знаели, че дъщеря им също въздиша по сръчния и работлив немец, а и те мечтаели за такъв зет. Въобще и дума не станало какъв ти племенник е Вили на дядо ми. Обичай, ритуал – кажете му както щете.

На следващата седмица пристигнали Вили и дядо ми на гостито. Вили – изтупан в костюма на дядо ми от неговите младини, и най-старателно инструктиран. Как да не говори, без да са го попитали родителите на бъдещата годеница. Как да не се опитва да си комуникира с нея – това е оглед за него, за цуни-гуни си има време и място. Как точно да хвали трапезата – това е начинът да рече добра дума за тъстовете. Как да изяжда до последно всичко, което му дадат, дори ако не е немска манджа – иначе ще обиди домакинята…

На гостито се оказали поканени всички съседи – тъй де, да се похвалим кой ще ни е зет, всички да ни завиждат. (И всички, естествено, дошли – как да пропуснеш кьорсофра?) Схватливият момък бил научил всичко наизуст, и се държал образцово. Тъст и тъща още по средата на разговора вече били по-ухилени и щастливи и от Вили и изгората му. Ала като се стигнало до десерта, станал фал, който насмалко не провалил сгодяването.

Шоколадови бонбони тогава нямало – за десерт се поднасяло бяло сладко. В голяма купа – колкото по-голяма, толкова повече престиж за домакините. Всеки си отсипва по мъничко в чинийката, и се чуди на глас колко голяма е купата. (Комплимент към домакините.) Било толкова обичайно нещо, че дори предвидливият ми дядо не се бил замислил – знае ли Вили тия подробности. И бил пропуснал да го инструктира… Донесла домакинята купа над две кила сладко, и я сервирала точно пред Вили, да му е удобно на момчето, тюх да не са му уроки…

Изгледал я той с ужас – ама нали немска дисциплина, и строг инструктаж! Все пак не издържал, внимателно я посочил с пръст и попитал тихичко бъдещата тъща:

– Аз това трябва всичко яде?!

Жената на свой ред се почувствала ужасно неудобно. И на нея през ум не й минавало, че Вили може да не знае как се постъпва. Пък и де да знаеш, момчето сигурно е изгладувало здравата, докато се е крило, оня бедняк Танев я е имал с какво да го храни, я не… Хем и германец човек, той ако не е по-възпитан от нас, кой? Я да не сме бай Ганьовци!

– Ако ви е вкусно…

Вили също разбирал от намеци. В смисъл, че помнел отлично инструктажа на дядо ми – всичко се изяжда докрай, и се хвали колко вкусно е, иначе ще обидиш домакинята… Въздъхнал едва чуто, хванал лъжицата и се хвърлил в бой.

Следващите два часа няма присъствал на гощавката, който да не ги е запомнил. С почивки и напъни, и с помощта на три гарафи вода Вили се справил с всичкото бяло сладко. Даже успял да издържи до края на гостито, под смаяните погледи на всички околни, и ужаса на дядо ми и родителите на булката. Стигнал някак до къщи, подпрян на дядо ми. И следващата седмица почти не излизал от тоалетната…

Е, на следващия ден дядо ми спрял да си поговори с бъдещия тъст за копането на градината. Съвсем случайно, естествено, от дума на дума, стигнали и до историята с фала, и до обяснението как точно се е получил. Посмели се, и проблемът бил решен. Вили не просто бил реабилитиран, а и получил славата на човек, доказал на дело героизъм в името на момичето…

Не зная дали това е истина. Може да е просто селско-градска легенда, завъртяла се около популярен в квартала човек.

Но помня добре, че възрастният вече Вили пиеше дори най-горчивото кафе без захар.

Двойници

Преди малко научих случайно, че Буш бил кацнал вече в София. Коментарът на един мой познат, Том, който живее в САЩ, беше: “Няма ли как да си го задържите?”. Направо подскочих. Вярно, били сме във война със САЩ през Втората световна, ама това може ли да е повод да се пожелават подобни неща?! Аааа… Отговорих му: “Ами ако тук е двойник, а оригиналът си остане при вас? И се наложи навсякъде да се изявява лично?” Том не отговори. Дано не е получил удар при мисълта.

Сериозно казано, практика на разните държавни глави е да си имат двойници. Брежнев примерно си имаше, наскоро даже май беше излязла негова книга. (На двойника. Книги на Брежнев надали някога са излизали – само книги с неговия подпис отдолу.)

За контраст пък, бай Тошо си нямаше. Дъртата лисица беше напълно наясно с какво удоволствие всеки от подчинените му ще го сбърка с двойника му. Нарочно. Пък и предпочиташе лично да се явява и да си вре носа навсякъде. Стратегията се оказа успешна – трябваше да влезе в открит конфликт с Горбачов, за да бъде свален.

По-сменяемите политици, примерно западните, най-често нямат време да си завъдят двойник. Таман го намериш и доизкусуриш в подходяща клиника, и вече си паднал от власт. А пък и той какво да прави после – да го префасонират на наследника ти? От Ширак няма лесно да се получи Саркози. От Кол Шрьодер пък съвсем. (Ама ако стане, после за Анжела Меркел ще трябва само перука, даже от грим няма да има нужда.) А ако Берлускони види трансформацията си в Проди, очите му ще се обърнат навътре…

По-постоянните са лесни. Примерно Саддам Хюсеин. Сигурно и той не знае колко двойници е имал. Твърди се, че статуята в Багдад, дето американците я събориха, била не негова, ами на негов двойник. Че тоя, дето го “обесиха” после, е двойник, не остана никакво съмнение. Иначе трябва да е ял шмиргелови дискове, докато се е криел – по-мека храна няма как за година-две да превърне перфектната усмивка, поддържана от най-добрите зъболекари на Ирак, в черните остатъци от зъби, които се видяха на кадрите с прегледа на устата му с фенерче след залавянето.

По колко двойника са имали Дън Сяо-пин и любимият вожд Ким Чен Ир, пък надали и Господ знае. И надали и ще научи какво става с тях, когато съответният император падне от власт, без значение по кой начин. Бокаса и подобните му пък надали имат двойници – сигурно биха ги изяли тържествено. Те двойниците или двойниците тях, който превари.

Европейските короновани особи надали имат двойници. Не им трябват. (Има и изключения, де. На един цар, дето беше министър-председател, вероятно отчаяно ще му потрябва двойник, като падне от власт. Поне докато успее да се скрие. Като си дойде от чужбината, завари народ от монархисти. Обеща промени – спази си думата. Като си тръгне, ще остави народ от… не, не точно републиканци. Хора, дето мразят монархията до смърт. Ама пак са си монархисти отвътре. Републиканец се става с малко по-различно отношение към държавата ти.

На целия тоя фон се чудя – има ли двойник Буш. Сто на сто – няма как да няма хора, дето приличат физически на него. За тяхно нещастие. Ама дали ги използва като двойници. Трудно е да се каже. Като знаем, че Холивуд е в САЩ, надали ще е лесно да познаем негов двойник по изгледа. Хубавото е, че има и друг, по-сигурен критерий.

Където Буш не е отишъл, там не е изръсил глупости с поразяващия ефект на атомна бомбардировка. На папата непрекъснато викал “господине”. Като беше на посещение в Испания, направил комплимент на принц Фелипе за добрия му мексикански. Другите му издънки вече не ги помня (Гугъл – сигурно), ама май няма случай да не е оцапал картинката някъде. (Какво приказва, докато си е у дома, знаят всички. Даже американците.) Надали е възможно да пропусне. И надали е възможно двойник да дублира самородната му, гениална и неповторима словесна продукция. Независимо колко добре е обучен, и колко е бит по главата с тежки предмети.

Затова си мисля – добре е да следим какви ще ги изръси Буш у нас. Ако не тръсне нещо, дето да остави целия антураж наоколо в продължение на пет минути да мига на парцали, и след това да отрича, че някой някога е казвал това, просто няма как да е истинският Буш. Трябва да е двойник. Няма как иначе… От нашата журналистика ще е много трудно да го научим, нея като цяло я има не за да информира. Но поне аз ще следя, колкото мога.