Grigor Gatchev - A Weblog

I am not a Debian Developer – just an user of the distro. When it comes to free software, however, the opinion of the users could be worth something.

My 5 cc:

There was a time when the Debian team was just a bunch of packet maintainers, sharing little outside a set of general principles, and the desire to build a distro together. This time is over. Then, there was a time when the team was interacting socially, but almost only on production topics – teaming on important packages, discussing the New DD process, etc. This time is over, too. With every day the percent of the discussion topics that are closer to the internal distro politics, increases. The Debian Project team is not simply a team anymore – it is a society.

Some people would say that this is an undesired development – but it is inevitable. The project has a core of about 1000 to 1500 active people, and several times that smaller contributors. These numbers, plus an election democracy, are bound to produce a true society. The sooner this is recognized, and the sooner the project people are understood and treated like a society, the better the project, and its product.

Democracies work differently than even most benevolent dictatorships: the latter rely for key decisions on top-down mechanisms, while the former fare better on stimulating down-top initiatives. A dictatorship may function as a team even if numbering millions of people; a democracy the size of Debian Project (or bigger) is only effective when the society is carefuly considered, and treated accordingly. Here is what I believe to be good for Debian as a society, on several key topics:

The “paid participation” experiment

To speed up the release of etch, Anthony Towns came with the Dunc-Tank project. Among other things, it offered monthly payment to key release developers to enable them to dedicate all their time to the release. This had some positive effect, as the paid developers indeed contributed much more efforts during the time they were paid for, and eliminated a lot of problems. However, some other DDs rebelled against the idea, and slowed their work as a form of protest; the overall result was that the release of etch was delayed instead of speeded up.

From a production-oriented viewpoint, this protest was childish and harmful. However, considering Debian as a society, it comes to tell that some rules of this society were broken – and if we don’t understand this, more protests and delays await us.

Formally, the protest was based on the understanding that every DD does his work for free, and this is the only proper way to participate, if Debian is to remain what it prides with. However, there are probably some other reasons behind this. I’d try to guess some, and to suggest a cure against them.

There seems to be the fear that eventually Debian will come to “all are equal, but some are more equal than the others”. That some will start being paid all the time, while others will be shunned, and DP will eventually turn into a company, building its fortune on exploiting most of the developers. I’d believe that strictier and even more transparent rules, and a more democratic procedure for chosing who should benefit from the payment opportunity, may help alleviate this fear.

There is also an understanding that people close to Dunc-Tank should not benefit from it, to avoid cronysm. This may also be ensured with better rules and procedures; if needed, a rule that excludes people closely related with the paying side from the potential candidates.

Some DDs mention that the payment was not very modest. Yes, $6000 is a relatively good montly salary even for USA. And, coming to this, many DDs live in countries where this would be an excellent yearly salary, thus potentially providing the project with much more work. This controversy probably will not be easy to solve; maybe each case will merit custom solution. So, the rules and the structure should be able to provide an opportunity for them.

Candidates for DDs have to wait for too long

This is a complex problem. Waiting for too long discourages many potential DDs. However, one of the strongest sides of the Debian Project is the dedication of its developers – decreasing the waiting time may lead to an influx of less motivated people.

This problem is also tied to another one. Currently you can’t be a DD without being a packet maintainer. However, many people contribute a lot in other ways – writing Debian-specific code, creating art, providing legal counsel, etc, etc. They very definitely deserve a formal acceptance and affiliation with Debian.

I believe that both these problems can be solved by treating the DP participans as a society. One idea how to do it (not necessarily the only, or the best one) is:

– Create a status (say, Debian Contributor) that can be given to every contributor to the Debian Project, as an acknowledgement for their contribution. Debian Contributors could be listed, unless they prefer otherwise, on the official Debian sites. They may belong to different categories (Packet Maintainers, Art People, Legals, Programmers etc); one may belong to more than one category. They may lose the status on certain conditions. They may be allowed to vote in Debian on certain topics.

– Create a status (say, Debian Participant) that can be earned by people who would like to affilate closer with Debian. They will have to be Debian Contributors, to abide by the Debian’s Philosophy, to have an Advocate, and possibly to be able to use an OpenPGP key. The procedure for giving the Participant status should be no longer than one month (but may require some experience, or a level of contributions, as a Debian Contributor). Participants may belong to the same categories as the Contributors; different categories may require additional skills to be accepted in, and exams to be administered. If the Participant can handle a key, they may vote on all topics within Debian. They will be required to be able to devote some free time to the Project, and to contribute regularly (but these requirements will be less stringent than for the DDs). They may not, even if they are Packet Maintainers, upload packages to the Debian repositories without the supervision of a DD.

– Affirm the status of the Debian Developers as the backbone of Debian. The New Developer process should not be shorter than an year, maybe even two: responsibility is given for reliability, and reliability is proven with persistence. DDs are the only people who may upload a package to the official Debian repositories, or take other decisions that have effect upon the Debian users. If needed, DDs may also be divided in categories like the Participants, to allow better specialization: in this case, Packet Managers will be responsilble for the packages upload, Art People – for the quality of the art that is acceptable in a package to be uploaded, etc.

This division may initially appear confusing, or even discriminating. However, I believe that, if properly done and maintained, it will help the Debian Society flourish, and will provide it with more stability and efforts invested.

The Periodic Release Schedule

Some of the best organized free software projects already have, or aim for a periodic release schedule. This is very good for the project users, but not so easy to keep (especially where high stability is expected). Democratic projects typically achieve this less easily than the “benevolent dictatures”.

However, the very nature of the democratic projects suggests an easy way to solve this problem: treating the project members as a democratic society. That is, relying on a down-top initiative, and providing a mechanism that allows everybody to start or stop participating in the schedule-oriented group, at their choice. Undoubtedly, it will not be easy to negotiate a common timetable: the different sub-projects will have a different release cycle natural length. However, once one is negotiated, most projects will tend to adjust to it; also, it may be re-negotiated on need.

It will probably be easiest to negotiate a schedule if the individual packages and groups are permitted to choose whether to participate in the incoming release. The key packages and groups may be required to participate, or supplemented with volunteers to enable them to do. The others can be allowed to declare a participation whenever they are ready for it. Once a participation is declared, opting out should be discouraged. For example, there may be a condition for participation – having a completely stable version of the package / group. The inter-package tuning can be solved in different ways; probably a good set of rules would help for almost all cases.

Technically, for example, this could be implemented (this is just one way – not the only one, or the grantedly best one) as a “frozen” branch, that is split from “testing” several months ahead of the release date. Packages / groups are permitted to enter on complete stability of the version. Breakdowns introduced by inter-package incompatibility are either solved in time with common efforts, or the package / group is rejected, and older version, if present, is used.

Again: Just my 5 cc.

Когато научих вестта, не можах да се сдържа. Излях каквото напираше в мен тук – иначе щях да експлодирам… Една от реакциите беше на Емил Хурмузов – един от създателите на сайта save-darina.org. Понрави ми се. Не само от уважение към човека, дал си труда да направи нещо. А и защото съдържаше предложение с какво да се помогне – и то в правилната насока.

Писал съм вече коя насока смятам за правилна, и защо. Ще повторя накратко, ако някой е пропуснал. Не смятам за правилно да се организират благотворителни кампании – те събират малко пари, и успяват да ги съберат обикновено когато вече е твърде късно. Смятам за правилно да се насочат към лечение на децата (и изобщо оправяне на държавата ни) парите, които плащаме като данъци, и после отиват за долче витата на политическата ни измет, и за фирмите на братовчедите и кукловодите им. Дори само тази част от тях, които е редно да са за лечение на децата, пак са десетки, може би стотици милиони, и биват събирани редовно и всяка година.

Предложението на Емил касаеше Фонда за лечение на децата. (Уж съм лекар, а за пръв път чух за него. Сигурно много съм изпуснал нещата. Моля някой, чието дете е или е било болно в последно време, и този фонд му е помогнал някак, да се обади. Или въобще да знае нещо за съществуването му.) А именно – да накараме този фонд да работи. За миналата година той бил върнал милион и триста хиляди лева в бюджета. Тъй де – болни деца, както знаем, няма, а пък депутатските мерцедеси никога не достигат, и винаги са прекалено стари…

Не само аз съм готов да помагам за тази цел. И други коментиращи изявиха желание. Затова предлагам – нека обединим силите си, за да оказваме натиск заедно. Координацията в тази задача по право се полага на Емил – той е човекът, поне доколкото аз зная, който я предложи.

Вече му отговорих, че съм готов да работя за целта. Сега с удоволствие добавям – има и още готови. Емиле, зная, че не ти е само до четене на нечии блогове. Но дано се намери кой да те предупреди, че тук има хора, които са готови да подложат по едно рамо – дай подробности и разпредели задачите, ще имаш подкрепата ни!

… Преди няколко дни погледнах статистиките на блога си – четат го средно по около 1500 различни човека дневно! (Реални, без да се броят рефернтният и коментарен спам, търсачките и прочее, и само през браузер – има още, които го четат през RSS четци, и които не съм броил…) Когато го разбрах, се почувствах като медия. И се стреснах и поуплаших. Да ти връчат ключ към сърцата и умовете си толкова много хора е огромна отговорност, смазваща. Ще имам ли сили да я понеса, да не се проваля?…

Сега обаче зная – има неща, които си струват тази отговорност. Например да помогнеш отдраните от гърбовете на хората пари, техен труд и пот, да отидат за лечение на децата им, а не за лимузините, яхтите и хотелите в чужбина на няколко файтона измет.

Емиле, поне хиляда и петстотин читатели чакат вест от теб. И аз също съм един от тях. Дано се намерят поне няколко, които да са готови да действат.

За да не отидат утре при Дарина техните деца.

— Допълнение —

Пратиха ми адреса на един такъв фонд – http://www.cfld-bg.com/. Не зная него ли е имал предвид Емил. Ако да – да не се хаби да ме агитира. Няма да подкрепя инициативата.

Защото този фонд е също благотворителен. А на дарители нямам морално право да връзвам кусури, нито да гледам на харизан кон зъбите. Колкото дали – толкова. Нищо не дали, и децата мрат – толкова. Пращай SMS-и ти, щом искаш… Тоест, сме в изходната точка. Продължаваме да се мъчим да копаем кладенец на върха на планината.

А в това време милиони и милиони, събрани от данъците ни, продължават да потъват. Всички знаем къде. И ако някой се опита да ме ангажира да си инвестирам усилията да надзиравам дарители, вместо да ги вложа в това да поискам своето, което ми принадлежи по право – сбъркал е. Съжалявам. С този начин на мислене има още много Дарини да умират. И утре ще съм бесен заради тях, а агитиралите за “положителен подход” и “реалистични цели” нищо чудно да се присъединяват, и да обясняват колко са бесни и те…

Всъщност, въпросът не е дали да търсим изход в благотворителност, или да си поискаме най-сетне парите, които ДАВАМЕ, за да се лекуват децата ни, да се харчат за тях, а не за… писна ми вече да описвам какво. С благотворителност няма да стане. Не вярвам вече да е останал поне малко здравомислещ човек, който да вярва иначе.

Въпросът е единствено колко деца още трябва да умрат, за да ни уврат главите. И да се хванем да им осигурим средства за лечение така, че да има средства за лечение, а не оправдания за пред околните и себе си. Децата оживяват от средствата, за които сме се преборили. От оправданията ни умират.

Или пък може би това трябва да са не нечии абстрактни Дарини, а нашите лични деца. Тогава току-виж ни уврели главите бързо-бързо. Ама пък пусто на някой друг, който си е добре, главата му няма да е увряла. И ще ни помага както ние сме помагали, докато сме били добре.

Което означава само едно – че ще получаваме точно това, което сме дали на другите. И по този начин заслужили за себе си.

Дано Емил е имал предвид някой друг фонд. Защото този е… оправдание. “Двайсет и осем деца спасени!”. А колко умрели?

Не е луд който яде чуждия зелник. Луд е, който му го дава. А когато цената е животът на децата му, който го дава не е луд.

Подберете думата вие. Аз съм я подбрал вече.

Наистина трябват неща, които да подкрепят душата и да проясняват ума. Защото иначе гневът заслепява, и преставаме да забелязваме красотата около нас. Дори когато тя сама се опитва да ни влезе в очите.

Този път красотата е в самото събитие, което даде повод на възмущението ми – почистването на Иракли. Писах гневен за това, че лекета в човешки образ са го оплескали пред медиите. Че са оцапали една безкористна инициатива, от простия си животински страх да не би тя да им навреди. Че са я премерили със своята мярка – търсене единствено на изгода и подлост.

А не видях, че истинската новина е друга – към 100 души са се събрали от цяла България, на собствени разходи, и са заделили от собственото си време, за да свършат нещо за чистотата на страната ни. Безкористно. Без да търсят дивиденти, пари, слава, признание. Спали са под дъжда само в спални чували на плажа, за да не дадат повод на някое говедо да им попречи да излеят безкористността си, да свършат това, за което именно работодателят или кукловодът на въпросното говедо иначе трябва да плати да бъде свършено… Отговорили са на вандализма и кражбите на тълпата при миналото им посещение с добро. Вместо да отвърнат на тази тълпа както й се полага, са й отвърнали с примера си.

Не че тълпата е възприела много. Заканите “ако ви пипна в моя парцел, ще ви смеля от бой” са продължили. Не знам дали бабаитът знае, че няма право да ме “смели от бой” дори в неговия парцел. (Не че ще стъпя там, де – после ще се чувствам оцапан с месеци.) Но очевидно е бил предупреден, че номера с моторните резачки втори път няма да мине метър, както първия. Че медиите и хората почват да обръщат внимание, и вече няма как.

И това е интересното. Защото издава победата, която тези деца удържаха. Удържаха я с чистотата си срещу мръсотията на някои мутри. Затова е и окалящата кампания в “Сега”, “Дарик” и “Стандарт” – мутрите разбраха, че привичните им методи не вършат работа. Предстои им да разберат, че и кофите с кал няма да я свършат. Тези деца са свикнали да чистят. Срам ме е, че не можах да отида и да бъда с тях – но ще си отработя своя дял от почистването, когато излизам сред природата. Истинският, страшният срам ще е, ако не го направя.

Ето това е красивото, което се случи – и аз писах за него, без да го забележа. Как обикновени хора, просто малко по-чисти от нас, победиха срещу такива, дето въоръжават тълпи с моторни резачки, и леят мръсотия из медиите. Победиха ги не с насилие, а с чистотата си.

Значи може. Значи има как. Значи се получава… Значи си струва!

И значи и още нещо – че гражданското общество у нас, макар и трудно и бавно, се ражда. Защото без него номерът с тълпата с резачките щеше да минава всеки път, без никакъв риск. Щом тези хора се боят от медиите и вниманието на народа, щом дори разчитат на него като оръжие, значи признават силата му. Силата на медиите, и силата на хората.
Щом вече се ражда, дори по толкова малко, щом се получава – си струва да се борим.

Не зная, може би ви звучи малко абстрактно. Но за мен това е невероятно щастлива новина.

Преди много години смятах да емигрирам в Канада. Бях събрал всичката необходима информация. (От това откъде да си вземе човек формуляри, през всяка най-дребна подробност или възможност на процедурата, та до това за какво да внимава, когато пристигне в Канада и се договаря с бъдещия си хазяин. Всъщност, тази информация излезе в една страховита по обем тухла – “Всичко за емигрирането в Канада” – която наскоро ми предложиха на “Славейков” срещу 250 лева: било почти невъзможно да се намери.) Можех да замина там абсолютно безпроблемно (и сега го мога).

Задържа ме желанието да се преборя тук. Да се опитам не мога ли да направя нещо. Да, щях да съм живял по-бедно. Но човек отнася със себе си от този свят не парите си, а миговете на удовлетворение от постигнатото, и усещането, че не е живял напразно – ако го има.

Борих се дълго. Много пъти се отчайвах. Търсех надежда, дори когато не я виждах. Когато не можех да я намеря, стисках зъби, и продължавах. Вършех колкото можех, постигах колкото умеех, често почти нищо, често съвсем нищо. Но не се предавах. И сега виждам първите проблясъци на зората. Доведени от труда на много и много като мен. Дано някаква искричка от тях да се дължи и на мен.

Ларошфуко казва: “Лицемерието е самопризнанието на злото, че е по-слабо от доброто.” Е, в опитите еколозите да бъдат окаляни по масмедиите аз виждам това самопризнание. И тази вечер ще празнувам. С виртуалната трапеза на този си запис.

Ако и вие сте се борили и мечтали, ако и вие сте се надявали и продължавали, ако сте изстрадали момента на самопризнанието в слабост на злото, както майка изстрадва детето си, този празник е и ваш. Заповядайте на трапезата – заслужили сте я.

Нека празнуваме – имаме какво. Детето още не е завършило университет и станало велик човек, но поне вече се ражда.

Честито! 🙂

http://www.sivosten.com/content.php?review.517

Познавам автора лично, и спокойно гарантирам за него – не би написал друго освен истината.

Въпросът ми по-скоро е: кому е нужно такова медийно покритие на инициативата “Да почистим Иракли”?… Всъщност, кому е нужно е ясно. Въпросът е кой го е осигурил, и как. Дали чрез платени репортери, или чрез платени лъжци-“свидетели”, “разказали” какво се е случило пред репортерите.

Смятам да се обадя до “Дарик”, “Стандарт” и “Сега” (телефоните им ги има в Интернет и по справочници), и да се поинтересувам откъде имат информацията за случилото се. Да им кажа каква е била истината, и учтиво да ги помоля да изнесат опровержение.

И бих помолил всички вас, които сте били там и сте видели нещата с очите си, или пък познавате някой, който е бил, и на когото може да се вярва истински – направете същото! Все в тези редакции ще има по някой, който да не е обвързан с мутрите зад инициативата “Да застроим Иракли”. И този някой трябва да разбере, че петното от лъжата е и на неговото чело, и че трябва да го измие оттам, и да вземе мерки да не му го лепват повече.

… А толкова ми се искаше след последните няколко отровно горчиви записа да напиша нещо тихо, романтично и красиво. Нещо, което да подкрепя душата и да прояснява ума… Дано стигна и дотам. Толкова ми се иска това да е блог за красиви неща, а не за гняв и камбанен звън…

Тъжната вест.

Бесен съм.

Преди не толкова много време писах тук, че няма да дам пари за тази кампания. За смайване, прочелите онзи запис ме разбраха. Благодаря им от сърце… Но в момента съм готов да експлодирам, още повече от тогава.

Откъснахме ли от залъка си? Откъснахме. (И аз, въпреки че писах обратното – продължавам да смятам, че не съм прав да го направя, просто не можех иначе.) Спаси ли това Дарина? Не. Защото докато се организира такава кампания, докато се съберат парите, винаги ще е късно. Тези, а и още много други болести, не чакат. За разлика от нас. Затова и получават животите на децата, а ние оставаме с гробовете им.

А ако тези пари ги имаше, заделени от държавата, щеше да е друго. Дарина щеше да има отличен шанс да оздравее – при навременно лечение на нейната възраст прогнозата е сравнително добра. Ако се бяхме мръднали, ако бяхме накарали политическата ни измет да не се къпе в разкош, когато деца мрат от рак, защото няма пари за лечение… Не са луди те, че ядат нашия зелник, и пилеят лекарствата за рак на децата ни – луди сме ние, че им ги даваме!

Сега имаме това, което заслужихме. Добре, че Дари няма как да се покаже от оня свят, за да ни попита къде сме били и с какво сме били заети. А някои може и да ни попита насън. Какво да й кажа? Че съм ходил на митинги ли? Че шепа донкихотовци сме се борили сами срещу дебелогъзието на един народ, и не сме успели? Оправдания…

Бесен съм.

И това е зрънце в полето, капчица в морето. Годишно хиляди деца умират от рак. И десетки хиляди възрастни – хайде, нас дъртите магарета вълци ни яли! Децата да се бяхме опитали да спасим поне. Щеше да струва само част от излишните луксове на властта. Да се бяхме мръднали да накараме тази власт да се засрами, или по-точно уплаши от гласа ни – тези в нея срам нямат, имат само страх… Днес – Дарина. Утре – Мими. Вдругиден – Пешко. Всеки ден. Десетки на ден. Ако тези пари бяха отишли за лечението им, поне половината щяха да са живи. Бездействието и безразличието ни убива деца всеки ден. Да се бяхме помръднали малко, а?!…

Всъщност, не “нашето” – защото има единици, които се борят. Бездействието и безразличието на добитъците. На тези, които си казват “Какво ми пука – моите деца са добре”. А утре техните деца лягат болни, и те внезапно почват да се интересуват, и да им пука, и всичко. И накрая стоят пред гробовете на децата си. Те – абсолютно заслужено, това им се полага. Малко им е, заради всички други деца, които са пратили в гроба с дебелогъзието си!… Дечицата им заслужават да живеят, горките – но добитъците заслужават да погребват децата си. Всеки ден – както всеки ден умират деца, погубени от тях.

Бесен съм!

Господи, как ми се иска хората и добитъците да има как да се разделят! Да не са държани в един обор, строен от хората измежду тях като за къща, и превърнат в обор от добитъците. Хората да живеят в къщата, която са си построили – добитъците да кибичат на студа. Хората да ядат каквото са сдобили с труда си – добитъците да мрат от глад. Хората да живеят, да се лекуват, и да са щастливи – добитъците да биват доени, стригани, драни и клани. Важно е!

Важно е, за да загробваме по-малко деца с лайнодушието си. За да знаем, че за каквото се преборим, ще си го получим, а за каквото не – няма. За да виждаме мъничко по-ясно, че животът на децата ни зависи от нас. За да можем всеки ден да виждаме как децата на тези, които се борят, оживяват и растат щастливи, а децата на тези, които само се оправдават, мрат. За да виждаме малко по-добре, че ако децата ни мрат, защото не сме изтръгнали от властниците ни средства за лечението им, убийците са не ракът или депутатите, а ние, лично. Че справедливо и спокойно можем да си ги разпределяме – “вие двамата убихте Иванчо, вие тримата – Димитринка”…

Бесен съм!!!

Добитък всякакъв. Включително и двукрак – убеждавам се в това вече от много време насам. Мисля си – време е да тегля чертата, и да “си пусна гласа”. Да се чуе какво мисля, и за кого. И не ми пука за какъв ще ме обявят после.

Най-основното, мисля си, е да се направи разликата. Да можем да различим хората от добитъка.

Хората си строят къща сами. Добитъкът чака стопанинът да му построи обор. Ако стопанинът не иска, ще кисне на дъжда и мръзне на студа.

Хората се трудят за хляба си, от сутрин до вечер. Добитъкът чака стопаните да му сипят сено в яслите, или да го заведат на паша. За препоръчване тучна и сочна. Ако не го заведат, ще мучи злобно по тях зад гърба им, и толкова.

Хората сами си почистват мръсотиите около тях – и затова, ако някой мърси наоколо, се възмущават, и вземат мерки мърлячът да престане. Добитъкът чака стопаните да дойдат да му изринат тора. Ако не му го изринат – ще стои до колене в лайна. Най-много да помучи по техен адрес, като ги няма да го чуят.

Хората искат сами да си определят живота. Ако някой се опита да ги дои или стриже, дават отпор. Ако някой се опита да ги води с повод на заплод, ще му извадят очите. Ако някой реши да ги коли, грабват каквото оръжие имат, и се бранят… Добитъкът смята всички тези неща за съвсем нормални. Ако тръгнат да го колят, може да поквичи и да се опита да бяга, но повече проформа. То е ясно, че ще види ножа, така е устроен светът, той какво може да направи?…

Хората мечтаят, за повече красота, за повече свобода, за повече истина – и са готови на лишения и трудности, за да ги получат. Добитъкът не се интересува от такива неща, на него му стига кочината и помията. Ако случайно избяга, после сам ще се върне, като огладнее – било при стария стопанин, било при друг, който обещае повече и по-ароматна помия.

Хората имат достойнство, и са готови на лишения, рискове и трудности, за да го запазят. Добитъкът не може да си представи какво е достойнство, да не говорим с какво то е по-ценно от дори едно зрънце ярма. Той винаги предпочита ярмата пред достойнството.

Хората се борят за това, което искат – и се борят така, че да го получат. Затова и го получават, и му се радват. И това е, с което са заслужили да го имат… Добитъкът, дори да иска нещо, няма да се помръдне, за да го получи, колкото и да завижда на хората. Ако стопанинът даде – даде, ако не – ще мучи по него злобно зад гърба му, това е единствената представа на добитъка за борба… Затова и добитъкът има това, което е заслужил – обор или кочина, ярма или помия, тор до колене, доене, стригане и клане.

За щастие, на този свят има справедливост. Всеки получава, каквото е заслужил. И най-хубавото е, че всеки сам избира дали да бъде човек, или добитък. И сам определя какво ще заслужи, и ще получи.

… Пуснах си гласа. И не ме интересува кой какво ще мисли за мен. Зная – хората ще ме подкрепят. А мнението на добитъците струва колкото… мученето на добитък. Това са си избрали – не бива да бъдат лишавани от него.

И все повече си мисля – който е решил да бъде добитък, няма да стане човек. Вече почвам да губя надежда, че има смисъл да му се помага. Но няма ли как поне хората да се разделят от добитъците? За да не бъдат напъхвани заедно с тях в обора, в торта, при помията? За да не бъдат доени, стригани и клани наравно с добитъците? Пък и добитъците да знаят, че няма никакъв шанс да бъдат сбъркани с хора, и да получат къща, чистота, нормална храна и всичко това, за което завиждат на хората, но не са се преборили за него.

Да може наистина всеки да получава единствено и само каквото е заслужил.

Да си призная – гласувах на изборите за евродепутати за Антония Първанова. Преференциално. Заради това, което направи срещу инициативата в ЕС за превръщането на авторските права в, простичко казано, отрицанието на това, което трябва да бъдат. Бях доста доволен, когато разбрах, че тя е човекът, получил най-много преференциални вотове в България. И останах като ударен от гръм, когато се оказа, че те “не били достатъчни, за да се промени редът в бюлетината”, и че ще си влезе първият по реда в нея. Тоест, гласът ми отиде на практика за една партия, която ме впечатлява единствено с безпринципността на ръководството си.

Някой знае ли къде точно е описана процедурата с преференциалните вотове? Колко са достатъчни, за да променят реда в една изборна бюлетина, кой прави преценката, и т.н.? Нямам време да го издиря. Но ще е полезно да знаем как точно стоят нещата.

Защото иначе се получава, че това с възможността да гласуваш преференциално за човек е нещо като магарешкия бодил, с който подмамват магарето да дърпа каруцата. А смятам отсега нататък номерът да не сработва. Този път успяха да ме измамят, но ще им го изкарам през носа. Като науча всички, до които мога да стигна, да не се хващат на такива измами.

Днес имах удоволствието да “просвещавам българския народ” пред микрофона на Дарик радио. Казано простичко, да участвам в следизборен разговор на тема “що стана на тия избори”, в компанията на Андрей Райчев и Стефан Мавродиев, и на водещата на “Челюсти”.

Не знам как беше откъм радиоапаратите, но откъм студиото беше много интересно. Горкият Андрей Райчев, като набеден за комунист, отнесе толкова обстрел от зрителите, че ми стана жал за него. Казаха се някои интересни неща (а по време на рекламите си казахме в студиото и още по-интересни). Най-интересното според мен обаче беше внесено на лист като новина, и водещата моментално го прочете в ефир:

“Току-що съдът пусна на свобода Валентин Димитров, известен също като Вальо Топлото, под гаранция, срещу сумата от 20 000 лева.”

Говорихме си после много неща, може би най-вече за това кога и как ще се оправи България. Мисля си обаче, че най-добрият отговор на този въпрос остана неказан. И, както всеки българин, с дошъл твърде късно акъл, бързам да го кажа. Ако не от трибуната на Дарик радио, от тази, която имам.

България ще се оправи когато:

1. Българите си зададат въпроса защо Вальо Топлото беше пуснат от съда от ареста в деня след изборите.

2. Дадат си отговора, и си направят изводите.

3. Вземат мерки това да не се повтаря повече. (Иначе от въпросите, отговорите и изводите файда няма.)

… И едно четвърто: когато започнат да постъпват така всеки път, когато политическата ни мафия се опитва да ги прецака.

Толкова.

I understand nothing in mathematics, and know it. Therefore, excuse me for wadding so frivolously in its waters. People who know nothing always believe that the sea is knee-deep. If there is a complete ignorant over a topic, that’s me on math. So, I’m allowed to write everything stupid that may or may not come into a human head.

This is an attempt to explain the transfinite numbers to, say, a blonde, and then to get beyond what even she would tolerate.

It’s easy with the ordinary numbers. 1 + 1 = 2. 6 / 2 = 3. But what happens if you get very big numbers? So big that they are actually infinite? Infinity + infinity = infinity (not 2 infinities, as you might expect). Infinity * 5 = infinity (not 5 infinities). Does math stop being valid there?

It doesn’t, tells us a German mathematician named Georg Cantor. Infinity is a special number. It is like 1, but of a higher order than all finite numbers. We would say that all finite numbers are of the order aleph0, and infinity is 1 of the order aleph1. (Mathematicians call these orders “powers”.)

This way, math continues to be valid even there. 1(aleph1) + 1(aleph1) = 2 (aleph1). Etc. Simple and elegant. Enjoy, blondes all over the world, regardless of your hair color.

What happens with infinity(aleph1)? It is 1(aleph2). On a need, aleph3 can be conjured, etc. Be calm. The justice is restored, Clint Eastwood will gun down the bad guys and get the gold.

I personally found a deep satisfaction in this. (Remember, I’m complete twit in maths. Maybe that’s completely wrong, and they teach the right thing in the elementary school.) What plagued me from my school years was that you may not divide by zero. Maths rules say that if A / B = C, then A = B * C. And if B = 0 (and A is not 0), no C on this earth could satisfy the rules.

It appears, however, that a C from the heaven (that is, aleph1) would do nicely – at least, I think so. A number from the aleph1 order could be multiplied by zero, and to still give a nonzero aleph0 number. Hoooray! Find a rest already, my thick and empty head!

But a question rang in there instead. If C * B = A, and C is aleph1, and A and B are aleph0, then something feels wrong. Something gets lost somewhere. Right? Let’s go on a quest to find it.

To start with, we may like to view all numbers we work with as complex numbers. Complex is a number that has two or more parts, which don’t mix. For example, 1(aleph1) is a complex number – as we saw, 1 (an ordinary number) cannot be expressed directly in aleph classes. In other words, we will have eg. 1(aleph0) = 0(aleph0) * 1(aleph1). 1 = 0 * 1 would not embarass me too strongly – as said above, the aleph1 power makes it possible. However, the alephs part of the equation doesn’t look well. Something is wrong there.

If we lived on the first heaven, in the aleph1 realm, 1(aleph1) would be for us simply 1. The same with any other aleph1 number. But what would be for us 1(aleph0)? Any number of the aleph0 realm, for that matter?… I can find only one logical answer – it would be zero.

Back to our 1(aleph0) = 0(aleph0) * 1(aleph1). What is 0(aleph0) is actually eg. 1(aleph-1)? (That is the power aleph minus 1.) Then we get

1(aleph0) = 1(aleph-1) * 1(aleph1)

I don’t know why, but this appears to me much more logical. Makes sense to my dumb head. Looks… beautiful, somehow. Provides a very elegant explanation of why, for God’s sake, you can’t divide by zero – and, even better, a direction how you can do it, and get results that don’t contradict the math rules.

It appears that the Cantor’s ladder goes not only up, but down, too. That we have not only aleph1, aleph2 etc, but also aleph-1, aleph-2, etc.

Which is sad. We always thought (or at least hoped) that we know where everything starts from. That we have a firm, eternal, reliable ground under our legs. If not anywhere else, then at least here, in the mathematics. Now we see that we are staying in the middle of nowhere, on a ladder that continues forever in both directions.

But it is also full with joy. Because, until now, we had only one direction to go to, and discover new and wonderful things there. Now, we have a second one… I don’t know what this may mean, and what it will bring. Maybe nothing. Or maybe much.

Лека му пръст на Джани Родари, и вечна му памет заради тази красива приказка. Бях неизказано щастлив, като я четох като дете:

— Имате ли хляб?

— Имаме, разбира се, драги господине. Колко желаете? Едно шише или две? Червен или чер?

— Чер не, разбира се! — отговорил Джелсомино. — При това наистина ли го продавате в шишета?

Търговецът прихнал да се смее.

— А как искате да го продаваме? Може би при вас го режат на филии? Гледайте, гледайте какъв хубав хляб имаме!

И докато разговаряли, той му показал цяла етажерка, върху която, подредени по-добре от батальон войници, стоели стотици разноцветни шишета мастило. В магазина изобщо не се виждала и следа от хранителни продукти: нито парченце сирене, нито троха хляб.

„Този дали не е луд! — помислил си Джелсомино. — По-добре ще бъде да не споря с него.“

Десетки години не се бях сещал за нея. Но вчера попаднах на една новина, която мигновено ми я припомни, с кристална яснота. Лошото е, че аз не съм разумният и кротък Джелсомино, и често не се удържам в такива случаи, и споря.

Твърди се, че от пускането на Windows Vista до момента били продадени почти 40 милиона копия. На конференция в Лос Анджелис Бил Гейтс бил казал, че това е надхвърлило очакванията му.

Звучи добре – ама сбърках да се замисля. На света има сигурно над 700 милиона компютри под Windows. Вероятно на около половината той е дори легален. С тази скорост на продаване ще минат поне 5 години, преди всички да минат на Vista. А скоростта няма как да бъде запазена – досега беше началният пик. От Windows 95 примерно за същия период бяха продадени над една четвърт от общите му продажби. Тоест, за времето на живота на Vista (да кажем 10 години), най-вероятно няма да бъдат продадени достатъчно бройки, за да замени по-старите версии на Windows. (Това, разбира се, при положение, че компютрите в света не се увеличават. А те вероятно ще се увеличат за този период двойно…)

Направо почва да ме е страх какви са били очакванията на г-н Гейтс. При положение, че очевиден провал ги е надхвърлил…

Не се шегувам, наистина ми е неприятно. Уважавам Windows – това е операционната система, която научи масовия потребител да използва компютър. Правилно конфигурираният и кадърно пазен Windows е поносимо стабилна и читава операционна система. В него има немалко чудесни неща. Ако беше свободен софтуер, щеше бързо и лесно да бъде усъвършенстван до степен да е най-малкото равностоен технически на Linux… Не обичам да го плюят и да му се подиграват незаслужено. Не е справедливо. Нека сме честни.

Следващият абзац от новината обаче направо ме накара да подскоча. Бил Гейтс добавил, че причината за успешните продажби било желанието на потребителите да използват по-добре и повече медийни произведения чрез усъвършенстваната система на Vista. И добавя, че тя е специално създадена да прави лесно и удобно за потребителите споделянето на медийни продукти, и настройването на мрежи, през които те да бъдат обменяни!

Тези думи – при положение, че Vista изисква най-нов и мощен хардуер най-вече и именно за да може да те контролира какво гледаш, слушаш и четеш, и ако има някакъв шанс това може би евентуално да не е с легално купени авторски права, да ти пречи! Да орязва най-безмилостно дори гарантираното ти от закона право на fair use. Без да пита дали По сто най-различни начина едновременно, за да е сигурно, че няма да можеш да ги заобиколиш всичките!…

“Гледайте, гледайте какъв хубав хляб имаме! “…

Не мога да отрека, че това качество на Vista вероятно има ключов принос продажбите й да са “надхвърлящи очакванията”, казано на езика, с който се сблъсква Джелсомино. Може би дори повече от факта, че Windows XP (а и дори 2000, ако ще сме коректни) има всичката функционалност, която е необходима на средностатистическия потребител от операционната му система. Но… направо не разбирам!

Кажи: “Засега леко изоставаме с продажбите на Vista, понеже дори старите ни продукти са толкова чудесни, че потребителите още не смогват да я оценят напълно – но ще смогнат!”. Кажи: “Потребителите я търсят заради голямата й стабилност, чудесната защита от вируси, красивия интерфейс Aero, стотиците нови и интересни възможности…”. Ще е в най-добрия случай полуистина – но поне няма да наричаш мастилото хляб, бялото черно, и черното бяло! То бива, бива…

Разбира се, като всеки приказен герой, Джелсомино успява да се справи с тази ситуация:

„Точно както си и мислех — казал си Джелсомино. — Онзи търговец е направо луд и нарича хляба мастило, а мастилото — хляб. Тук картината е по-успокоителна.“

Джелсомино влязъл в магазина и поискал половин килограм хляб.

— Хляб ли? — побързал да отговори услужливият продавач. — Вие очевидно сте сгрешили! Хляб се продава хей там отсреща. Както виждате, ние продаваме само книжарски стоки.

И с широко разперени ръце той показал всички неща за ядене, които изпълвали магазина.

„Разбрах — заключил в себе си Джелсомино. — В тази страна трябва да говориш обратното на това, което мислиш. Ако наричаш хляба хляб, не те разбират.“

— Дайте ми половин килограм мастило! — казал той. Продавачът му отмерил половин килограм хляб и му го подал опакован, както е редът.

Както виждате, в Страната на лъжците не е никак трудно да се живее. Просто трябва да говориш обратното на това, което мислиш. Решението обаче се оказва временно. Едно, че тази страна, както и всяка страна на лъжите, е управлявана от “благородници” (в превод – пирати), с “благородни” методи. И второ, че в нея живеят много чудесни хора. Един от тях например е художникът Бананито, който цял живот не е откривал смисъл в рисунките си – но когато събира смелост да нарисува нещата каквито са истински, те стават истински…

Както във всяка приказка, краят е щастлив – Джелсомино притежава толкова силен глас, че когато говори, всички го чуват (и много оглушават), а извика ли – събаря стени и затвори… Но това е приказката. А реалността?

Реалността… е същата. Истински хубавите приказки се пишат не за да развличат децата и да им предлагат бягство от действителността, а за да им помогнат да я погледнат от друг ъгъл, да я опознаят и да се научат как да се справят с нея. Един друг мъдрец (Гилбърт Кийт Честертън) казва: “Приказките биват смятани за вредни, понеже разказват на децата, че има дракони. Но децата винаги са си знаели, че има дракони. Приказките им разказват, че драконите могат да бъдат победени.” И с това са вредни, за някои хора… А Джани Родари е от разказвачите на истински хубави приказки.

Бил Гейтс е благословията, но и проклятието на Майкрософт. Той създаде и ангажира лобитата, които превърнаха тази фирма не просто в богата фирма, а в един от центровете на властта по света. Но той е и човекът, който създаде в Майкрософт корпоративна култура и похвати, които са по-скоро унищожителни, отколкото градивни. (Твърди се, че поне 80% от всичко свястно, създадено във фирмата, никога не вижда бял свят – пада жертва на междумениджърските боричкания. Колко ценен талант и човешки труд…) Пак той научи огромния процент ИТ кадри, и дори потребители, да мразят Майкрософт, заради политиката им към потребителя. Най-сетне, неговите (и на Стив Балмър) похвати накараха почти всеки, който не е част от лобито на Майкрософт, да бъде част от децентрализираното, некоординирано, но и неунищожимо анти-Майкрософт лоби.

Скоро Гугъл ще изпреварят Майкрософт като нает компютърен талант. (Вече ги изпреварват, като продукт, заради процентите съсипия в MS.) Тогава от Майкрософт ще трябва или да потеглят към фалит, или да осъзнаят реалностите, и да се променят. Вторият вариант е по-изгоден за всички. И мисля, че можем да им помогнем за това. Струва си – защото всички ние сме потенциални Бананитовци, и отървем ли се от лъжата, можем да творим чудеса.

Начинът е прост – като противодействаме на лъжите на Бил Гейтс и подобните му с истината. Поотделно гласът ни е тихичък, но заедно сме като Джелсомино – заговорим ли всички, всеки ще ни чуе. (Може някои дори да пооглушеят.) Дано не ни се наложи да събаряме стени и затвори – но ако говорим всички, ще можем и това.

Защото тази приказка е написана не толкова за да весели дечицата – а за да си я припомнят, вече като възрастни, когато се сблъскат с лъжа. И да се замислят дали тя не им е казала как могат да се борят с лъжата.

Вечна памет, Джани Родари. Почивай в мир, и знай – сътвореното от теб е живо, и продължава да помага на хората.