Размисли от тренировката

– Не извивай ръката настрани! Трябва да я свиеш напред, точно по сгъването на ставата.
– Настрани е по-ефективно. Рамо и лакът се чупят едновременно.
– Така е, това е уличният вариант. Но за изпит трябва да е
кихон. Така боли.
– А не трябва ли?
– Не. Правилно е да не боли – да се окажеш долу, без да усетиш къде точно е принудата.

– Твой ред е да изпълняваш техниката.
– Не се безпокой, аз няма да се явявам на изпит сега. По-добре използвай да я оттренираш.
– Не е честно. Затова ли идваш на тренировка – само да помагаш на другите?
– Ами… Виж, да помагаш на другите не е просто част от тренировката. То е част от айкидо.

Малко по-късно имах възможност да обърна внимание как тренират и други, които се готвят за изпит. Забелязах един от тях – Жоро. Тренира от… не зная вече колко години. Предполагам, че ако се яви на изпит за черен пояс, би го взел безпроблемно. А ще се явява на изпит за чертичка на белия колан – най-първият и простичък от всички изпити… И на него нямаше да се яви, ако сенсеят не му се беше скарал, и не го беше накарал.

Не е от страх от изпити. Просто Жоро отдава значение на майсторството и умението, а не на взетите степени. Признавам обаче, че и Германов е прав – когато си твърде по-добър от официалната си степен, е редно да се явиш на изпит, и да заслужиш по-горна. Иначе един вид лъжеш партньорите си. Караш ги да те подценяват – а не бива, тренировката не е реална схватка. Подценява ли те партньорът, хем може да пострада, хем няма да те товари до степен да разгърнеш потенциала си и да даваш и научаваш всичко възможно.

Въпросът е как да прецениш дали си достатъчно добър, за да заслужиш степен. Ако си убеден в себе си, се явяваш на изпит – там се вижда можеш ли. Или получаваш степента, или не. Никой няма изгода нито да те лансира, нито да те мачка. Ако пък не си убеден – тренираш, докато не получиш увереност. Или, ако си излишно скромен като Жоро, докато другите в доджото не ти кажат в очите, че ти е време.

За не чак толкова време взех доста степени. Покатерих се по стълбичката по-бързо от повечето (а почти всички са започнали по-млади от мен). Но вече усещам, че не се чувствам истински стабилен и готов за следваща степен. Че може би е време да задържа с взимането й – година, две, повече, докато не усетя, че наистина я заслужавам.

Не вярвам причината за решението да е излишна скромност – не съм от скромните. (Прочетете пак горния абзац – умря циганката, дето ме хвалеше…) Възможно е да е усещането за красотата на айкидото и съвършенството, което се изисква, за да направиш една техника или комбинация наистина както трябва. Усещане, което най-често идва след години игра. И е като проглеждане – научиш ли веднъж истинския вид на нещата, няма как да го забравиш.

Сигурно съм покрил критериите на изпитната комисия за степени. Но междувременно моите си се вдигнаха, и вече не ги покривам. А каква е ползата от степен, която ти признава ако ще и целият свят, но ти не можеш да си я признаеш? Срам пред себе си. Липса на самочувствие, на самоусещане за място и тежест. За какво ми са?

И може би най-вече срам пред приятелите ми. Ако не си смотаняк, бойните изкуства ти дават страшно много приятели, които биха слезли в ада заради теб. И те научават да си готов на същото заради тях. Нямам очи да продавам фасони и да се правя на велик пред хора, които биха бръкнали заради мен в огъня. Гадно е. Позорно е.

Така че отсега нататък смятам да си тренирам тихо и кротко, без да се бутам напред. Да не гоня видими отличия, а съвършенство в умението. Стигна ли дотам да съм толкова добър, че да е нередно да оставам на тази степен, ще има кой да ми го каже. И ще знам, че подготвя ли се и явя ли се, най-вероятно ще заслужа степента и по своите критерии. 🙂

Усмивки от старите екрани

http://www.youtube.com/watch?v=8cY0TJ55tPQ&mode=related&search=

Спомен от някога. Едно прекрасно някога, което като че ли сме оставили безвъзвратно назад, в детството.

Но ако продължаваме да сме деца вътре в себе си, то се връща – в спомени, в сънища, в споделяния…

Някога, което все още можем да подаряваме за кратки мигове на най-скъпите си.

Или за цяло детство – на децата си.

Иракли и хората

Уви, напоследък публикувам предимно тъжни истории.

Често приятели ме питат защо не публикувам нещо весело и за душата. Като някои неща, които съм пускал преди… И на мен ми се иска, и сигурно ще го правя.

Но обикновено питам тези приятели: “Защо ти е да четеш такива неща?” Обикновено отговарят: “Защото ги няма много-много в реалния свят…” И не се чуват как сами поставят диагнозата си – хора, които не искат да се борят в реалния свят да има красиви неща, предпочитат да бягат и да ги търсят в света онлайн.

Светът онлайн обаче е отражение на реалния – ако и в някои отношения да е по-могъщ от него. Бягаме ли от реалния свят, за да търсим красотата, истината и доброто само в света онлайн, те ще се топят и там. И грозотата и злото ще настигат избягалите, и ще ги мачкат, и ще им отнемат и това убежище.

Заслужено. Който не е готов да се бори за това, което има, не заслужава да го има – нито пък ще го има за дълго. Така е устроен светът. Да протестираме срещу това е все едно да протестираме срещу гравитацията. И да се надяваме, че с нас ще е иначе, е все едно да се надяваме гравитацията да направи за нас изключение.

Конкретният ми повод този път е случаят, описан тук. Освен линковете вътре, той има и последващо отразяване тук.

От “Да спасим Иракли” пишат:

“Да спасим Иракли” може да предприеме само едно нещо в един такъв потресаващ момент – да направи станалото традиционно почистване на Иракли – този път обаче от изгорялата пластмаса, изсечените дървета, парчетата стиропор… да подаде ръка на тези хора, които са инструмент на фина манипулация в нечия схема на принципа „разделяй и владей“. Няма да се поддадем, защото други българи не могат да бъдат наши врагове, собствениците на земя не могат да бъдат наши врагове, ако наистина държат на земята си. Не може агресията да е начин на диалог. Не искаме и не можем да приемем такъв подход, защото от самото начало искахме всички, които обичат тази страна, да покажат, че можем да се отнасяме с любов и грижа към едно красиво кътче природа.

Съгласен съм, че това са манипулирани хора, и че към тях трябва да се прояви един минимум толерантност. Например да се пледира присъдите им за извършеното да са умерени. Но мисля, че също и трябва да им се помогне да осъзнаят, че са манипулирани. А заслепени с пачки очи виждат манипулацията само когато усетят тежестта на отговорността за действията си. Така че бих предложил на техни агресивни действия да се дава спокоен, но категоричен отпор. Включително физически, така че баш бабаитите да разберат – от опити за саморазправа боли много, и за дълго…

Тогава вече обикновените манипулирани хорица ще се замислят. И ще разберат, че не са постъпили както трябва. И че са получили от нас дори повече търпимост, отколкото сме им дължали… Тогава и ще започнат да четат разкритията около това какво всъщност се готви.

Не, не на нас, ние сме кой от София, кой от Видин, кой от Пловдив, кой от Плевен… На тях. Те са оттам. Те ще видят повечето (ако не и всичките) пари, които им обещават, през крив макарон. Техните ръце ще бъдат чупени и техните къщи ще горят, ако проимат нахалството да си поискат парите от “инвеститорите”, които днес са им първи приятели, и ги учат да си решават проблемите, като бият и палят. Не вярвате ли? Интересно, какви маниери, навици и действия трябва да се очакват от такива “инвеститори”? Да са свикнали да уреждат спорове с добро и отстъпчивост?

Всъщност, бих ги оставил това да им се случи. Това е, което заслужават… Но ми се иска да им дам шанса да се опомнят от лудостта да вярват на подобни “приятели”.

Може би съм наивник. Но другото име на наивността понякога е доверие. А то е част от красотата и доброто в света.

“Властелинът на пръстените” – алтернативни актьори – 3

Как ли би отивало да изглежда блог на име “Imagine that”? Ето как. 🙂

Преди няколко дни Sami ни зарадва с кадър от “Властелинът на пръстените”, с Уесли Снайпс като Арагорн и Еди Мърфи като Леголас. Сега серията продължава! 🙂

(Надявам се да продължи и още. Направо се скъсах от смях. Мисля, че е време хората от еndorion.org да обърнат внимание на случващото се. 🙂 )

Знаех си, че Sami ще направи страхотен блог. Но трябваше да мине много време, за да го повярвам не само аз…

“Властелинът на пръстените” – алтернативни актьори – 2

В един предишен запис бях описал как си предстявам “Властелинът на пръстените” като актьорски състав с чернокожи актьори. (И доста народ даде още ценни идеи.) И подхвърлих идеята някой графичен дизайнер да се пробва да направи подходящите кадри.

Е, един вече се пробва. На мен направо ми стана лошо от смях – особено Леголас е направо смъртоносен! Любопитен съм дали ще има конкуренция. 🙂

Числото, което обезсмисли DRM – 2

Още малко информация около въпросния код.

Едно от първите места, на които призивът ключа на DRM да бъде разпространен из Интернет, за да не може да бъде скрит отново, е Digg. Немалко потребители публикуват в свои статии ключа; първите две по рейтинг места в Digg получават статия, която го е публикувала, и статия, която изследва явлението.

Като резултат, неназована голяма фирма сервира на Digg юридически ултиматум да свали кода от страниците си. Създателят на Digg, Кевин Роуз, вдига рамене, и модераторите започват да свалят страниците, по които откриват кода… За да открият, че потребителите ги слагат обратно, и че масово го включват в новите си статии.

Играта на котка и мишка бързо ескалира. Свалени са няколко десетки хиляди статии, съдържащи кода, но той се оказва публикуван в стотици хиляди. Обратната връзка е буквално зарината от протести срещу “цензурата”. Връзката на сайта със света е претоварена от потребители, бързащи да качат ключа отново и отново. Модераторите започват направо да трият акаунтите на потребители, които качват ключа – това не помага, потребителите се регистрират отново, и буквално смазват персонала с числеността си.

В сряда сутринта Кевин Роуз разбира – Digg e в процес на революция, и положението няма как да бъде удържано. Единственят начин да спрат качването на ключа е да изтрият огромен процент, вероятно над 50% от акаунтите на потребителите си. И да се срине на главите им недоволството на целия Нет, и да получат етикета “цензори”. Тръгнат ли по този път, по-добре направо да затворят сайта.

Роуз избира да се солидаризира с потребителите. Може би ако вместо арогантното триене на статии беше опитал да мине с извинение – “простете ни, че го правим, но иначе ще ни съдят” – щеше да успее. А може би и тогава не. Но крайният резултат е следното изявление на Роуз в блога на Digg:

“Днес беше труден ден за нас. Трябваше да решим да махаме ли статии, съдържащи определен код, както изискваше от нас едно юридическо предупреждение. Трябваше да предприемем нещо. И в желанието си да опазим Digg от вероятността да бъде спрян или затворен, решихме да изпълним нареждането, и да махнем статиите.

След като обаче видяхме стотици ваши статии, и прочетохме хиляди коментари, разбрахме посланието ви. Бихте предпочели Digg по-скоро да загине, но в бой, отколкото да се кланя на една голяма корпорация. Чухме ви. От този момент спираме да трием статиите с кода, и ще се оправяме с последствията както можем.

Ако загубим – какво пък, по дяволите, поне ще сме пробвали.”

Нямам представа какво ще стане по-нататък. Може би въпросната корпорация ще прочете написаното на стената преди да тръгне да затваря Digg по съдебен път. Може би първо ще го затворят, и после ще разберат, че няма как да затворят Интернет. Аз лично предпочитам да прочета написаното на стената – то е доста, и е интересно.

Като начало, положението с авторските права и DRM е докарано до потенциална революция. Уикипедия и Гугъл се съгласиха да махнат кода от своите сфери на влияние – но масата в Интернет го поде. Надали потребителите на Digg са по-различни от чии да е други, където и да е, а думата “цензура” вече ги отвращава. Стигнат ли нещата по-далеч, Мрежата буквално ще се окаже затрупана с този код, а всички огънали се ще се окажат под натиска да го приемат обратно, или да загубят потребителите си. Да, технологията позволява ревокирането му и замяната с друг. Принципно. Само че разбиването и публикуването на другия отново ще е много по-бързо от въвеждането на нов. Тази битка е загубена за поддръжниците на DRM.

Друг интересен момент е, че Интернет социумите развиват (колко странно, а?) свои правила, “законодателство” и линии на поведение, и ги защищават активно, на моменти дори агресивно. Казано иначе, разделянето на хората не по националности, а по възгледи и социални предпочитания вече започва. И се оказва много по-силно, отколкото националните, държавни и други противоречия. В реалния свят израелци и араби са гуша за гуша. В Интернет рамо до рамо се борят израелец и арабин – противници на DRM, а противници са им, също рамо до рамо, израелец и арабин, които работят за корпорациите за авторски права. Като си спомня как преди десет години си смучех от пръстите точно такива предвиждания, за да има на базата на какво да пиша фантастика за лично развлечение, ме полазват тръпки.

Всъщност, места като Digg представляват форма на директна демокрация. Да, има си модератори. Да, има си правила. Чудесно. Но ако потребителите решат да отменят някое правило, нито модератори, нито собственици могат да ги спрат. Или желанието на потребителите се приема, дори при заплаха от съд, или те гласуват с краката си, и мястото умира.

Всъщност, някой велик беше казал, че демокрация е не когато се спазват интересите на мнозинството, а когато интересите на малцинствата биват опазвани от смазване от тези на мнозинството. Дали Digg не е точно такъв пример – как разлютеното мнозинство на потребителите смазва и унищожава интереса на малцинството на праводържателите?

Мисля, че не. Нека си го кажем откровено – изкуствените защити и регионизиране на дисковете пречат здравата на потребителите, без реално това да е оправдано със загуби на праводържателите. За да мога да гледам DVD-то си под Linux, аз трябва да използвам нелегален код. Откъде-накъде?! От каква полза ми е този код, ако не съм си купил въпросното DVD?… Да, баба ми вече няма да може да си откопира директно филма от него на компютъра, и да го раздаде на приятелките си. Вместо това ще пусне коя да е файл шеринг програма, и ще го свали оттам, качено от някой с достатъчни технически познания. Един такъв в света стига. Оттам нататък, какво постигаме с тези защити? Неудобството да не можеш да гледаш дискове от различни региони на плейъра си. И удобството монополистът-праводържател да ти продава филмите двойно по-скъпо, отколкото в САЩ, въпреки че производствената цена е същата. Да дойдат да ми вземат кръв от вената, казваше една възрастна и с циничен език сестра, с която бях стажувал заедно.

Затова и смятам, че реални права (извън “правото” да дерат от един човек по няколко кожи) на праводържателите не са нарушени. И че Digg са направили нещо полезно. За свободата в Интернет, за демокрацията, и за света. Да, ще има други кодове. Само чеи те ще последват съдбата на този:

09-f9-11-02-9d-74-e3-5b-d8-41-56-c5-63-56-88-c0

Числото, което обезсмисли DRM

Текстът по-долу е точно копие от този запис в блога на Пейо. Вътре ще намерите обяснението защо съм решил да го пиратствам, вместо само да дам линк, съгласно блогерския етикет. 🙂

—– 8< -----

Новите стандарти за оптични дискове Blu-ray и HD-DVD предвиждат защита от копиране на съдържанието им, известна като DRM. Или поне е било така, докато ключът за криптиране на съдържанието е бил тайна. Преди няколко месеца той е открит и публикуван, с което ефективно се премахва защитата и цялото съдържание, публикувано на тези дискове става достъпно. В доста тъп ход AACS, организацията, която разработва и лицензира тази технология се опитва да спре чрез правни заплахи разпространението на този ключ.На основание изключително противоречивите разпоредби на DMCA Google и другите търсещи машини, както и много други сайтове и блогове, са заплашени (нямат си ГДБОП, явно), заради публикуването на самия ключ и на връзки към сайтове, които са го публикували. Много от тях, включително и Wikipedia, са се подали на тези заплахи и са премахнали ключа от страниците си.

Като резултат се поражда масова кампания за разпространението на този код, който е нищо повече от обявено за незаконно число, и сайтове като Digg, много блогове, правят всичко възможно то да стане достъпно. По този начин, който не е знаел, че защитата на тези носители може да се премахне, вече е осведомен, а цензуриралите информация сайтове получават само лоша реклама. Любопитно ми е, как съзнанието, че дадена информация я няма в Wikipedia или примерно не може да бъде намерена чрез Google би довело до увреждане на потребителската им стойност като източник на информация. За край ето и самото „лошо“ число:

09-F9-11-02-9D-74-E3-5B-D8-41-56-C5-63-56-88-C0

—– 8< ----- Keywords: DRM protection key

“Властелинът на пръстените” – алтернативни актьори

Преди време бях гледал някъде из нета кратки описания как би изглеждал “Властелинът на пръстените”, ако беше заснет със звезди от А-листата на Холивуд (Стюърт Таунсенд като Арагорн, Джулия Робъртс като Арвен, и прочее). Беше илюстрирано с подходящи “снимки”, и беше разкошен смях. Имаше и вариант с актьори от Азия – уви, не помня имената, но беше още по-комичен.

Вчера болното ми въображение внезапно ми сервира нов вариант – с чернокожи актьори. За щастие, не живея в Щатите, така че политическата коректност няма да ми забрани да публикувам веселбата. (Почвам да мразя политическата коректност. Като авторските права е – напоследък е прекрачила границата с безумието.)

И така, на сцената:

Арагорн – Уесли Снайпс. Ако не друго, взел е вече достатъчно уроци по въртене на меч, покрай “Блейд”. Умее да гледа на кръв. Усмивката му може да не е по-чаровна от тази на Виго Мортензен (по данни на дамите, които познавам), но определено е по-бляскава.

Гандалф – Морган Фриймън. Тук шегата свършва – готов Оскар е. Признавам си, фен съм на Фриймън – но си мисля, че би направил не по-малко убедителен Гандалф от кой да е бял актьор. Въпреки неподходящия цвят. Свалям му шапка.

Арвен – Холи Бери, естествено, нея напоследък само за ролята на Фред Флинтстоун не са я хващали. Екстра ще й тичкат остри ушички. Не знам как ще се справи с факта, че трябва и да играе – но щом Лив Тайлър се справи (и то добре, да не повярваш!), защо и Холи да не може? Хем и на кон ще изглежда добре. Особено с къса поличка…

Леголас – Еди Мърфи! Умирам да го видя синеок и русокос, и с лък и стрели. И как се пързаля върху щит по стълби. Хем ще е една идея по-убедителен от Орландо Блум в баталните сцени. Ако пък използва и типичния си речник, филмът ще направи повече оборот от оригиналната версия. Аз ще ида да го гледам няколко пъти.

Елронд – Самюъл Джаксън. Шегата настрана, мисля че Джаксън би могъл да изиграе доста убедителен Елронд. Да, филмът ще има привкус на “политически коректен” (Морган Фриймън и този привкус може да го махне), но ще върви. Сцената, когато връчва Андурил на Арагорн (Уесли Снайпс) определено ще си струва.

Галадриел – тук въображението ми дава лека засечка. Упорито виждам в тази роля Куин Латифа. Не мога да отрека, че по-неподходящ типаж ще е май само Джеки Чан – но въпреки това си мисля, че с добра режисура и интерпретация Латифа може да направи бая правдоподобна Галадриел. Особено за тези, които не са чели книгата.

Гимли – Тони Кокс (помните ли миниатюрният шофьор на лимузина от “Аз, моя милост и Айрийн”?) Покрива отвсякъде изискванията за комичен талант, които Питър Джаксън навря в ролята. Че на неговия фон Фриймън и Снайпс ще изглеждат бели, е без значение – брадата ще му скрива физиономията. Само дето, за да е подходящ на ръст, ще трябват бая специални ефекти. За да го увеличат.

За Фродо и Сам (а и Билбо) не мога да измисля наистина подходящи изпълнители. (Разбираемо – хич не съм киноман.) Но ролите на Мери и Пипин с удоволствие бих поверил на Шон и Марлон Уайънс. Опит в изпълнението на издънкаджии имат. Според мен ще се справят…

Това ми хрумна дотук. Ако някой има по-добри, или допълващи идеи – да заповяда! 🙂

Златните кратунки

Ако случайно някой не знае – това е “награда”, присъждана от графичните дизайнери за особено бездарно, крадено или недопипнато произведение на графичния дизайн.

Наскоро намерих един запис, на който се смях до насита. Блогът с този запис е нов-новеничък (честит блог, Сами – помниш ли онзи някогашен запис в блога на Йовко, и коментарите ни в него? 🙂 ), и с удоволствие използвам възможността да го изрекламирам. Сами може да разкаже много и много интересни неща – надявам се да го прави.

А записът е на тема едни “златни кратунки” – тези за емблемата на евродепутатската кампания на БСП. Нямам нищо против самата кампания (или поне не заради емблемата й), но дизайнерът й… абе, погледнете сами. 🙂

(Другата част от записа е посветена на новината, че Азис ще подкрепи кампанията на БСП. И придружен с коментара “Задникът на Азис – новото лице на БСП!”… Ми какво да правя, като не мога да го понасям?)

И, като заговорихме за кампании, да спомена с добра дума д-р Антония Първанова – сегашен евродепутат от НДСВ, и кандидат за бъдещ евродепутат (ако не греша). Като заместник-председател на Европейската фракция на либералите, тази жена се пребори юнашки те да защитят правата на Интернет потребителите, и срещу мераците на някои лобисти авторските права да се докарат до безумие.

Не мога да понасям НДСВ. Но за Първанова ще гласувам за евродепутат с удоволствие (ако не е само “ракета-носител” в листата, естествено). За мен тя доказа на дело, че защищава в Европейския парламент лично моите, и тези на българския Интернет потребител интереси. А щом ми защищава интересите, ще има подкрепата ми. (Ех, ако повече българи си правеха тази преценка, преди да изберат за кого да гласуват! България щеше да процъфтява сега.)

И ще стискам палци този ми глас да не се окаже поредната “златна кратунка”. Окаже ли се, с чиста съвест ще обявя и Първанова, и НДСВ за политически трупове за мен, и няма да ги подкрепям повече дори ако някой път са ми защитили интереса. Като Избирател, давам пост и права срещу вярна грижа, а не срещу епизодични предизборни услуги.

Още един успех за Криейтив Комънс

http://portal.bg/news.php?cat=main&read=20072704001

Нели Огнянова неведнъж е била в помощ на общността на свободните софтуер и изкуство. Сега имаме ново доказателство за привързаността й към човешката свобода.

Като че ли нищо особено. Но ценните неща не винаги са велики трудове, и славни героизми. Ако общността на любителите на свободните неща беше държава, доцент Огнянова щеше да заслужава нейното почетно гражданство.

Всъщност, ако ще сме свободни хора, какво ни пречи? 🙂 Еднолично и на своя глава обявявам Нели Огнянова за почетен гражданин на свободната общност.

Някой против?