Grigor Gatchev - A Weblog

I understand nothing in mathematics, and know it. Therefore, excuse me for wadding so frivolously in its waters. People who know nothing always believe that the sea is knee-deep. If there is a complete ignorant over a topic, that’s me on math. So, I’m allowed to write everything stupid that may or may not come into a human head.

This is an attempt to explain the transfinite numbers to, say, a blonde, and then to get beyond what even she would tolerate.

It’s easy with the ordinary numbers. 1 + 1 = 2. 6 / 2 = 3. But what happens if you get very big numbers? So big that they are actually infinite? Infinity + infinity = infinity (not 2 infinities, as you might expect). Infinity * 5 = infinity (not 5 infinities). Does math stop being valid there?

It doesn’t, tells us a German mathematician named Georg Cantor. Infinity is a special number. It is like 1, but of a higher order than all finite numbers. We would say that all finite numbers are of the order aleph0, and infinity is 1 of the order aleph1. (Mathematicians call these orders “powers”.)

This way, math continues to be valid even there. 1(aleph1) + 1(aleph1) = 2 (aleph1). Etc. Simple and elegant. Enjoy, blondes all over the world, regardless of your hair color.

What happens with infinity(aleph1)? It is 1(aleph2). On a need, aleph3 can be conjured, etc. Be calm. The justice is restored, Clint Eastwood will gun down the bad guys and get the gold.

I personally found a deep satisfaction in this. (Remember, I’m complete twit in maths. Maybe that’s completely wrong, and they teach the right thing in the elementary school.) What plagued me from my school years was that you may not divide by zero. Maths rules say that if A / B = C, then A = B * C. And if B = 0 (and A is not 0), no C on this earth could satisfy the rules.

It appears, however, that a C from the heaven (that is, aleph1) would do nicely – at least, I think so. A number from the aleph1 order could be multiplied by zero, and to still give a nonzero aleph0 number. Hoooray! Find a rest already, my thick and empty head!

But a question rang in there instead. If C * B = A, and C is aleph1, and A and B are aleph0, then something feels wrong. Something gets lost somewhere. Right? Let’s go on a quest to find it.

To start with, we may like to view all numbers we work with as complex numbers. Complex is a number that has two or more parts, which don’t mix. For example, 1(aleph1) is a complex number – as we saw, 1 (an ordinary number) cannot be expressed directly in aleph classes. In other words, we will have eg. 1(aleph0) = 0(aleph0) * 1(aleph1). 1 = 0 * 1 would not embarass me too strongly – as said above, the aleph1 power makes it possible. However, the alephs part of the equation doesn’t look well. Something is wrong there.

If we lived on the first heaven, in the aleph1 realm, 1(aleph1) would be for us simply 1. The same with any other aleph1 number. But what would be for us 1(aleph0)? Any number of the aleph0 realm, for that matter?… I can find only one logical answer – it would be zero.

Back to our 1(aleph0) = 0(aleph0) * 1(aleph1). What is 0(aleph0) is actually eg. 1(aleph-1)? (That is the power aleph minus 1.) Then we get

1(aleph0) = 1(aleph-1) * 1(aleph1)

I don’t know why, but this appears to me much more logical. Makes sense to my dumb head. Looks… beautiful, somehow. Provides a very elegant explanation of why, for God’s sake, you can’t divide by zero – and, even better, a direction how you can do it, and get results that don’t contradict the math rules.

It appears that the Cantor’s ladder goes not only up, but down, too. That we have not only aleph1, aleph2 etc, but also aleph-1, aleph-2, etc.

Which is sad. We always thought (or at least hoped) that we know where everything starts from. That we have a firm, eternal, reliable ground under our legs. If not anywhere else, then at least here, in the mathematics. Now we see that we are staying in the middle of nowhere, on a ladder that continues forever in both directions.

But it is also full with joy. Because, until now, we had only one direction to go to, and discover new and wonderful things there. Now, we have a second one… I don’t know what this may mean, and what it will bring. Maybe nothing. Or maybe much.

Лека му пръст на Джани Родари, и вечна му памет заради тази красива приказка. Бях неизказано щастлив, като я четох като дете:

— Имате ли хляб?

— Имаме, разбира се, драги господине. Колко желаете? Едно шише или две? Червен или чер?

— Чер не, разбира се! — отговорил Джелсомино. — При това наистина ли го продавате в шишета?

Търговецът прихнал да се смее.

— А как искате да го продаваме? Може би при вас го режат на филии? Гледайте, гледайте какъв хубав хляб имаме!

И докато разговаряли, той му показал цяла етажерка, върху която, подредени по-добре от батальон войници, стоели стотици разноцветни шишета мастило. В магазина изобщо не се виждала и следа от хранителни продукти: нито парченце сирене, нито троха хляб.

„Този дали не е луд! — помислил си Джелсомино. — По-добре ще бъде да не споря с него.“

Десетки години не се бях сещал за нея. Но вчера попаднах на една новина, която мигновено ми я припомни, с кристална яснота. Лошото е, че аз не съм разумният и кротък Джелсомино, и често не се удържам в такива случаи, и споря.

Твърди се, че от пускането на Windows Vista до момента били продадени почти 40 милиона копия. На конференция в Лос Анджелис Бил Гейтс бил казал, че това е надхвърлило очакванията му.

Звучи добре – ама сбърках да се замисля. На света има сигурно над 700 милиона компютри под Windows. Вероятно на около половината той е дори легален. С тази скорост на продаване ще минат поне 5 години, преди всички да минат на Vista. А скоростта няма как да бъде запазена – досега беше началният пик. От Windows 95 примерно за същия период бяха продадени над една четвърт от общите му продажби. Тоест, за времето на живота на Vista (да кажем 10 години), най-вероятно няма да бъдат продадени достатъчно бройки, за да замени по-старите версии на Windows. (Това, разбира се, при положение, че компютрите в света не се увеличават. А те вероятно ще се увеличат за този период двойно…)

Направо почва да ме е страх какви са били очакванията на г-н Гейтс. При положение, че очевиден провал ги е надхвърлил…

Не се шегувам, наистина ми е неприятно. Уважавам Windows – това е операционната система, която научи масовия потребител да използва компютър. Правилно конфигурираният и кадърно пазен Windows е поносимо стабилна и читава операционна система. В него има немалко чудесни неща. Ако беше свободен софтуер, щеше бързо и лесно да бъде усъвършенстван до степен да е най-малкото равностоен технически на Linux… Не обичам да го плюят и да му се подиграват незаслужено. Не е справедливо. Нека сме честни.

Следващият абзац от новината обаче направо ме накара да подскоча. Бил Гейтс добавил, че причината за успешните продажби било желанието на потребителите да използват по-добре и повече медийни произведения чрез усъвършенстваната система на Vista. И добавя, че тя е специално създадена да прави лесно и удобно за потребителите споделянето на медийни продукти, и настройването на мрежи, през които те да бъдат обменяни!

Тези думи – при положение, че Vista изисква най-нов и мощен хардуер най-вече и именно за да може да те контролира какво гледаш, слушаш и четеш, и ако има някакъв шанс това може би евентуално да не е с легално купени авторски права, да ти пречи! Да орязва най-безмилостно дори гарантираното ти от закона право на fair use. Без да пита дали По сто най-различни начина едновременно, за да е сигурно, че няма да можеш да ги заобиколиш всичките!…

“Гледайте, гледайте какъв хубав хляб имаме! “…

Не мога да отрека, че това качество на Vista вероятно има ключов принос продажбите й да са “надхвърлящи очакванията”, казано на езика, с който се сблъсква Джелсомино. Може би дори повече от факта, че Windows XP (а и дори 2000, ако ще сме коректни) има всичката функционалност, която е необходима на средностатистическия потребител от операционната му система. Но… направо не разбирам!

Кажи: “Засега леко изоставаме с продажбите на Vista, понеже дори старите ни продукти са толкова чудесни, че потребителите още не смогват да я оценят напълно – но ще смогнат!”. Кажи: “Потребителите я търсят заради голямата й стабилност, чудесната защита от вируси, красивия интерфейс Aero, стотиците нови и интересни възможности…”. Ще е в най-добрия случай полуистина – но поне няма да наричаш мастилото хляб, бялото черно, и черното бяло! То бива, бива…

Разбира се, като всеки приказен герой, Джелсомино успява да се справи с тази ситуация:

„Точно както си и мислех — казал си Джелсомино. — Онзи търговец е направо луд и нарича хляба мастило, а мастилото — хляб. Тук картината е по-успокоителна.“

Джелсомино влязъл в магазина и поискал половин килограм хляб.

— Хляб ли? — побързал да отговори услужливият продавач. — Вие очевидно сте сгрешили! Хляб се продава хей там отсреща. Както виждате, ние продаваме само книжарски стоки.

И с широко разперени ръце той показал всички неща за ядене, които изпълвали магазина.

„Разбрах — заключил в себе си Джелсомино. — В тази страна трябва да говориш обратното на това, което мислиш. Ако наричаш хляба хляб, не те разбират.“

— Дайте ми половин килограм мастило! — казал той. Продавачът му отмерил половин килограм хляб и му го подал опакован, както е редът.

Както виждате, в Страната на лъжците не е никак трудно да се живее. Просто трябва да говориш обратното на това, което мислиш. Решението обаче се оказва временно. Едно, че тази страна, както и всяка страна на лъжите, е управлявана от “благородници” (в превод – пирати), с “благородни” методи. И второ, че в нея живеят много чудесни хора. Един от тях например е художникът Бананито, който цял живот не е откривал смисъл в рисунките си – но когато събира смелост да нарисува нещата каквито са истински, те стават истински…

Както във всяка приказка, краят е щастлив – Джелсомино притежава толкова силен глас, че когато говори, всички го чуват (и много оглушават), а извика ли – събаря стени и затвори… Но това е приказката. А реалността?

Реалността… е същата. Истински хубавите приказки се пишат не за да развличат децата и да им предлагат бягство от действителността, а за да им помогнат да я погледнат от друг ъгъл, да я опознаят и да се научат как да се справят с нея. Един друг мъдрец (Гилбърт Кийт Честертън) казва: “Приказките биват смятани за вредни, понеже разказват на децата, че има дракони. Но децата винаги са си знаели, че има дракони. Приказките им разказват, че драконите могат да бъдат победени.” И с това са вредни, за някои хора… А Джани Родари е от разказвачите на истински хубави приказки.

Бил Гейтс е благословията, но и проклятието на Майкрософт. Той създаде и ангажира лобитата, които превърнаха тази фирма не просто в богата фирма, а в един от центровете на властта по света. Но той е и човекът, който създаде в Майкрософт корпоративна култура и похвати, които са по-скоро унищожителни, отколкото градивни. (Твърди се, че поне 80% от всичко свястно, създадено във фирмата, никога не вижда бял свят – пада жертва на междумениджърските боричкания. Колко ценен талант и човешки труд…) Пак той научи огромния процент ИТ кадри, и дори потребители, да мразят Майкрософт, заради политиката им към потребителя. Най-сетне, неговите (и на Стив Балмър) похвати накараха почти всеки, който не е част от лобито на Майкрософт, да бъде част от децентрализираното, некоординирано, но и неунищожимо анти-Майкрософт лоби.

Скоро Гугъл ще изпреварят Майкрософт като нает компютърен талант. (Вече ги изпреварват, като продукт, заради процентите съсипия в MS.) Тогава от Майкрософт ще трябва или да потеглят към фалит, или да осъзнаят реалностите, и да се променят. Вторият вариант е по-изгоден за всички. И мисля, че можем да им помогнем за това. Струва си – защото всички ние сме потенциални Бананитовци, и отървем ли се от лъжата, можем да творим чудеса.

Начинът е прост – като противодействаме на лъжите на Бил Гейтс и подобните му с истината. Поотделно гласът ни е тихичък, но заедно сме като Джелсомино – заговорим ли всички, всеки ще ни чуе. (Може някои дори да пооглушеят.) Дано не ни се наложи да събаряме стени и затвори – но ако говорим всички, ще можем и това.

Защото тази приказка е написана не толкова за да весели дечицата – а за да си я припомнят, вече като възрастни, когато се сблъскат с лъжа. И да се замислят дали тя не им е казала как могат да се борят с лъжата.

Вечна памет, Джани Родари. Почивай в мир, и знай – сътвореното от теб е живо, и продължава да помага на хората.

– Не извивай ръката настрани! Трябва да я свиеш напред, точно по сгъването на ставата.
– Настрани е по-ефективно. Рамо и лакът се чупят едновременно.
– Така е, това е уличният вариант. Но за изпит трябва да е кихон. Така боли.
– А не трябва ли?
– Не. Правилно е да не боли – да се окажеш долу, без да усетиш къде точно е принудата.

…

– Твой ред е да изпълняваш техниката.
– Не се безпокой, аз няма да се явявам на изпит сега. По-добре използвай да я оттренираш.
– Не е честно. Затова ли идваш на тренировка – само да помагаш на другите?
– Ами… Виж, да помагаш на другите не е просто част от тренировката. То е част от айкидо.

Малко по-късно имах възможност да обърна внимание как тренират и други, които се готвят за изпит. Забелязах един от тях – Жоро. Тренира от… не зная вече колко години. Предполагам, че ако се яви на изпит за черен пояс, би го взел безпроблемно. А ще се явява на изпит за чертичка на белия колан – най-първият и простичък от всички изпити… И на него нямаше да се яви, ако сенсеят не му се беше скарал, и не го беше накарал.

Не е от страх от изпити. Просто Жоро отдава значение на майсторството и умението, а не на взетите степени. Признавам обаче, че и Германов е прав – когато си твърде по-добър от официалната си степен, е редно да се явиш на изпит, и да заслужиш по-горна. Иначе един вид лъжеш партньорите си. Караш ги да те подценяват – а не бива, тренировката не е реална схватка. Подценява ли те партньорът, хем може да пострада, хем няма да те товари до степен да разгърнеш потенциала си и да даваш и научаваш всичко възможно.

Въпросът е как да прецениш дали си достатъчно добър, за да заслужиш степен. Ако си убеден в себе си, се явяваш на изпит – там се вижда можеш ли. Или получаваш степента, или не. Никой няма изгода нито да те лансира, нито да те мачка. Ако пък не си убеден – тренираш, докато не получиш увереност. Или, ако си излишно скромен като Жоро, докато другите в доджото не ти кажат в очите, че ти е време.

За не чак толкова време взех доста степени. Покатерих се по стълбичката по-бързо от повечето (а почти всички са започнали по-млади от мен). Но вече усещам, че не се чувствам истински стабилен и готов за следваща степен. Че може би е време да задържа с взимането й – година, две, повече, докато не усетя, че наистина я заслужавам.

Не вярвам причината за решението да е излишна скромност – не съм от скромните. (Прочетете пак горния абзац – умря циганката, дето ме хвалеше…) Възможно е да е усещането за красотата на айкидото и съвършенството, което се изисква, за да направиш една техника или комбинация наистина както трябва. Усещане, което най-често идва след години игра. И е като проглеждане – научиш ли веднъж истинския вид на нещата, няма как да го забравиш.

Сигурно съм покрил критериите на изпитната комисия за степени. Но междувременно моите си се вдигнаха, и вече не ги покривам. А каква е ползата от степен, която ти признава ако ще и целият свят, но ти не можеш да си я признаеш? Срам пред себе си. Липса на самочувствие, на самоусещане за място и тежест. За какво ми са?

И може би най-вече срам пред приятелите ми. Ако не си смотаняк, бойните изкуства ти дават страшно много приятели, които биха слезли в ада заради теб. И те научават да си готов на същото заради тях. Нямам очи да продавам фасони и да се правя на велик пред хора, които биха бръкнали заради мен в огъня. Гадно е. Позорно е.

Така че отсега нататък смятам да си тренирам тихо и кротко, без да се бутам напред. Да не гоня видими отличия, а съвършенство в умението. Стигна ли дотам да съм толкова добър, че да е нередно да оставам на тази степен, ще има кой да ми го каже. И ще знам, че подготвя ли се и явя ли се, най-вероятно ще заслужа степента и по своите критерии. 🙂

http://www.youtube.com/watch?v=8cY0TJ55tPQ&mode=related&search=

Спомен от някога. Едно прекрасно някога, което като че ли сме оставили безвъзвратно назад, в детството.

Но ако продължаваме да сме деца вътре в себе си, то се връща – в спомени, в сънища, в споделяния…

Някога, което все още можем да подаряваме за кратки мигове на най-скъпите си.

Или за цяло детство – на децата си.

Уви, напоследък публикувам предимно тъжни истории.

Често приятели ме питат защо не публикувам нещо весело и за душата. Като някои неща, които съм пускал преди… И на мен ми се иска, и сигурно ще го правя.

Но обикновено питам тези приятели: “Защо ти е да четеш такива неща?” Обикновено отговарят: “Защото ги няма много-много в реалния свят…” И не се чуват как сами поставят диагнозата си – хора, които не искат да се борят в реалния свят да има красиви неща, предпочитат да бягат и да ги търсят в света онлайн.

Светът онлайн обаче е отражение на реалния – ако и в някои отношения да е по-могъщ от него. Бягаме ли от реалния свят, за да търсим красотата, истината и доброто само в света онлайн, те ще се топят и там. И грозотата и злото ще настигат избягалите, и ще ги мачкат, и ще им отнемат и това убежище.

Заслужено. Който не е готов да се бори за това, което има, не заслужава да го има – нито пък ще го има за дълго. Така е устроен светът. Да протестираме срещу това е все едно да протестираме срещу гравитацията. И да се надяваме, че с нас ще е иначе, е все едно да се надяваме гравитацията да направи за нас изключение.

Конкретният ми повод този път е случаят, описан тук. Освен линковете вътре, той има и последващо отразяване тук.

От “Да спасим Иракли” пишат:

“Да спасим Иракли” може да предприеме само едно нещо в един такъв потресаващ момент – да направи станалото традиционно почистване на Иракли – този път обаче от изгорялата пластмаса, изсечените дървета, парчетата стиропор… да подаде ръка на тези хора, които са инструмент на фина манипулация в нечия схема на принципа „разделяй и владей“. Няма да се поддадем, защото други българи не могат да бъдат наши врагове, собствениците на земя не могат да бъдат наши врагове, ако наистина държат на земята си. Не може агресията да е начин на диалог. Не искаме и не можем да приемем такъв подход, защото от самото начало искахме всички, които обичат тази страна, да покажат, че можем да се отнасяме с любов и грижа към едно красиво кътче природа.

Съгласен съм, че това са манипулирани хора, и че към тях трябва да се прояви един минимум толерантност. Например да се пледира присъдите им за извършеното да са умерени. Но мисля, че също и трябва да им се помогне да осъзнаят, че са манипулирани. А заслепени с пачки очи виждат манипулацията само когато усетят тежестта на отговорността за действията си. Така че бих предложил на техни агресивни действия да се дава спокоен, но категоричен отпор. Включително физически, така че баш бабаитите да разберат – от опити за саморазправа боли много, и за дълго…

Тогава вече обикновените манипулирани хорица ще се замислят. И ще разберат, че не са постъпили както трябва. И че са получили от нас дори повече търпимост, отколкото сме им дължали… Тогава и ще започнат да четат разкритията около това какво всъщност се готви.

Не, не на нас, ние сме кой от София, кой от Видин, кой от Пловдив, кой от Плевен… На тях. Те са оттам. Те ще видят повечето (ако не и всичките) пари, които им обещават, през крив макарон. Техните ръце ще бъдат чупени и техните къщи ще горят, ако проимат нахалството да си поискат парите от “инвеститорите”, които днес са им първи приятели, и ги учат да си решават проблемите, като бият и палят. Не вярвате ли? Интересно, какви маниери, навици и действия трябва да се очакват от такива “инвеститори”? Да са свикнали да уреждат спорове с добро и отстъпчивост?

Всъщност, бих ги оставил това да им се случи. Това е, което заслужават… Но ми се иска да им дам шанса да се опомнят от лудостта да вярват на подобни “приятели”.

Може би съм наивник. Но другото име на наивността понякога е доверие. А то е част от красотата и доброто в света.

Как ли би отивало да изглежда блог на име “Imagine that”? Ето как. 🙂

Преди няколко дни Sami ни зарадва с кадър от “Властелинът на пръстените”, с Уесли Снайпс като Арагорн и Еди Мърфи като Леголас. Сега серията продължава! 🙂

(Надявам се да продължи и още. Направо се скъсах от смях. Мисля, че е време хората от еndorion.org да обърнат внимание на случващото се. 🙂 )

Знаех си, че Sami ще направи страхотен блог. Но трябваше да мине много време, за да го повярвам не само аз…

В един предишен запис бях описал как си предстявам “Властелинът на пръстените” като актьорски състав с чернокожи актьори. (И доста народ даде още ценни идеи.) И подхвърлих идеята някой графичен дизайнер да се пробва да направи подходящите кадри.

Е, един вече се пробва. На мен направо ми стана лошо от смях – особено Леголас е направо смъртоносен! Любопитен съм дали ще има конкуренция. 🙂

Още малко информация около въпросния код.

Едно от първите места, на които призивът ключа на DRM да бъде разпространен из Интернет, за да не може да бъде скрит отново, е Digg. Немалко потребители публикуват в свои статии ключа; първите две по рейтинг места в Digg получават статия, която го е публикувала, и статия, която изследва явлението.

Като резултат, неназована голяма фирма сервира на Digg юридически ултиматум да свали кода от страниците си. Създателят на Digg, Кевин Роуз, вдига рамене, и модераторите започват да свалят страниците, по които откриват кода… За да открият, че потребителите ги слагат обратно, и че масово го включват в новите си статии.

Играта на котка и мишка бързо ескалира. Свалени са няколко десетки хиляди статии, съдържащи кода, но той се оказва публикуван в стотици хиляди. Обратната връзка е буквално зарината от протести срещу “цензурата”. Връзката на сайта със света е претоварена от потребители, бързащи да качат ключа отново и отново. Модераторите започват направо да трият акаунтите на потребители, които качват ключа – това не помага, потребителите се регистрират отново, и буквално смазват персонала с числеността си.

В сряда сутринта Кевин Роуз разбира – Digg e в процес на революция, и положението няма как да бъде удържано. Единственят начин да спрат качването на ключа е да изтрият огромен процент, вероятно над 50% от акаунтите на потребителите си. И да се срине на главите им недоволството на целия Нет, и да получат етикета “цензори”. Тръгнат ли по този път, по-добре направо да затворят сайта.

Роуз избира да се солидаризира с потребителите. Може би ако вместо арогантното триене на статии беше опитал да мине с извинение – “простете ни, че го правим, но иначе ще ни съдят” – щеше да успее. А може би и тогава не. Но крайният резултат е следното изявление на Роуз в блога на Digg:

“Днес беше труден ден за нас. Трябваше да решим да махаме ли статии, съдържащи определен код, както изискваше от нас едно юридическо предупреждение. Трябваше да предприемем нещо. И в желанието си да опазим Digg от вероятността да бъде спрян или затворен, решихме да изпълним нареждането, и да махнем статиите.

След като обаче видяхме стотици ваши статии, и прочетохме хиляди коментари, разбрахме посланието ви. Бихте предпочели Digg по-скоро да загине, но в бой, отколкото да се кланя на една голяма корпорация. Чухме ви. От този момент спираме да трием статиите с кода, и ще се оправяме с последствията както можем.

Ако загубим – какво пък, по дяволите, поне ще сме пробвали.”

Нямам представа какво ще стане по-нататък. Може би въпросната корпорация ще прочете написаното на стената преди да тръгне да затваря Digg по съдебен път. Може би първо ще го затворят, и после ще разберат, че няма как да затворят Интернет. Аз лично предпочитам да прочета написаното на стената – то е доста, и е интересно.

Като начало, положението с авторските права и DRM е докарано до потенциална революция. Уикипедия и Гугъл се съгласиха да махнат кода от своите сфери на влияние – но масата в Интернет го поде. Надали потребителите на Digg са по-различни от чии да е други, където и да е, а думата “цензура” вече ги отвращава. Стигнат ли нещата по-далеч, Мрежата буквално ще се окаже затрупана с този код, а всички огънали се ще се окажат под натиска да го приемат обратно, или да загубят потребителите си. Да, технологията позволява ревокирането му и замяната с друг. Принципно. Само че разбиването и публикуването на другия отново ще е много по-бързо от въвеждането на нов. Тази битка е загубена за поддръжниците на DRM.

Друг интересен момент е, че Интернет социумите развиват (колко странно, а?) свои правила, “законодателство” и линии на поведение, и ги защищават активно, на моменти дори агресивно. Казано иначе, разделянето на хората не по националности, а по възгледи и социални предпочитания вече започва. И се оказва много по-силно, отколкото националните, държавни и други противоречия. В реалния свят израелци и араби са гуша за гуша. В Интернет рамо до рамо се борят израелец и арабин – противници на DRM, а противници са им, също рамо до рамо, израелец и арабин, които работят за корпорациите за авторски права. Като си спомня как преди десет години си смучех от пръстите точно такива предвиждания, за да има на базата на какво да пиша фантастика за лично развлечение, ме полазват тръпки.

Всъщност, места като Digg представляват форма на директна демокрация. Да, има си модератори. Да, има си правила. Чудесно. Но ако потребителите решат да отменят някое правило, нито модератори, нито собственици могат да ги спрат. Или желанието на потребителите се приема, дори при заплаха от съд, или те гласуват с краката си, и мястото умира.

Всъщност, някой велик беше казал, че демокрация е не когато се спазват интересите на мнозинството, а когато интересите на малцинствата биват опазвани от смазване от тези на мнозинството. Дали Digg не е точно такъв пример – как разлютеното мнозинство на потребителите смазва и унищожава интереса на малцинството на праводържателите?

Мисля, че не. Нека си го кажем откровено – изкуствените защити и регионизиране на дисковете пречат здравата на потребителите, без реално това да е оправдано със загуби на праводържателите. За да мога да гледам DVD-то си под Linux, аз трябва да използвам нелегален код. Откъде-накъде?! От каква полза ми е този код, ако не съм си купил въпросното DVD?… Да, баба ми вече няма да може да си откопира директно филма от него на компютъра, и да го раздаде на приятелките си. Вместо това ще пусне коя да е файл шеринг програма, и ще го свали оттам, качено от някой с достатъчни технически познания. Един такъв в света стига. Оттам нататък, какво постигаме с тези защити? Неудобството да не можеш да гледаш дискове от различни региони на плейъра си. И удобството монополистът-праводържател да ти продава филмите двойно по-скъпо, отколкото в САЩ, въпреки че производствената цена е същата. Да дойдат да ми вземат кръв от вената, казваше една възрастна и с циничен език сестра, с която бях стажувал заедно.

Затова и смятам, че реални права (извън “правото” да дерат от един човек по няколко кожи) на праводържателите не са нарушени. И че Digg са направили нещо полезно. За свободата в Интернет, за демокрацията, и за света. Да, ще има други кодове. Само чеи те ще последват съдбата на този:

09-f9-11-02-9d-74-e3-5b-d8-41-56-c5-63-56-88-c0

Текстът по-долу е точно копие от този запис в блога на Пейо. Вътре ще намерите обяснението защо съм решил да го пиратствам, вместо само да дам линк, съгласно блогерския етикет. 🙂

—– 8< -----

Преди време бях гледал някъде из нета кратки описания как би изглеждал “Властелинът на пръстените”, ако беше заснет със звезди от А-листата на Холивуд (Стюърт Таунсенд като Арагорн, Джулия Робъртс като Арвен, и прочее). Беше илюстрирано с подходящи “снимки”, и беше разкошен смях. Имаше и вариант с актьори от Азия – уви, не помня имената, но беше още по-комичен.

Вчера болното ми въображение внезапно ми сервира нов вариант – с чернокожи актьори. За щастие, не живея в Щатите, така че политическата коректност няма да ми забрани да публикувам веселбата. (Почвам да мразя политическата коректност. Като авторските права е – напоследък е прекрачила границата с безумието.)

И така, на сцената:

Арагорн – Уесли Снайпс. Ако не друго, взел е вече достатъчно уроци по въртене на меч, покрай “Блейд”. Умее да гледа на кръв. Усмивката му може да не е по-чаровна от тази на Виго Мортензен (по данни на дамите, които познавам), но определено е по-бляскава.

Гандалф – Морган Фриймън. Тук шегата свършва – готов Оскар е. Признавам си, фен съм на Фриймън – но си мисля, че би направил не по-малко убедителен Гандалф от кой да е бял актьор. Въпреки неподходящия цвят. Свалям му шапка.

Арвен – Холи Бери, естествено, нея напоследък само за ролята на Фред Флинтстоун не са я хващали. Екстра ще й тичкат остри ушички. Не знам как ще се справи с факта, че трябва и да играе – но щом Лив Тайлър се справи (и то добре, да не повярваш!), защо и Холи да не може? Хем и на кон ще изглежда добре. Особено с къса поличка…

Леголас – Еди Мърфи! Умирам да го видя синеок и русокос, и с лък и стрели. И как се пързаля върху щит по стълби. Хем ще е една идея по-убедителен от Орландо Блум в баталните сцени. Ако пък използва и типичния си речник, филмът ще направи повече оборот от оригиналната версия. Аз ще ида да го гледам няколко пъти.

Елронд – Самюъл Джаксън. Шегата настрана, мисля че Джаксън би могъл да изиграе доста убедителен Елронд. Да, филмът ще има привкус на “политически коректен” (Морган Фриймън и този привкус може да го махне), но ще върви. Сцената, когато връчва Андурил на Арагорн (Уесли Снайпс) определено ще си струва.

Галадриел – тук въображението ми дава лека засечка. Упорито виждам в тази роля Куин Латифа. Не мога да отрека, че по-неподходящ типаж ще е май само Джеки Чан – но въпреки това си мисля, че с добра режисура и интерпретация Латифа може да направи бая правдоподобна Галадриел. Особено за тези, които не са чели книгата.

Гимли – Тони Кокс (помните ли миниатюрният шофьор на лимузина от “Аз, моя милост и Айрийн”?) Покрива отвсякъде изискванията за комичен талант, които Питър Джаксън навря в ролята. Че на неговия фон Фриймън и Снайпс ще изглеждат бели, е без значение – брадата ще му скрива физиономията. Само дето, за да е подходящ на ръст, ще трябват бая специални ефекти. За да го увеличат.

За Фродо и Сам (а и Билбо) не мога да измисля наистина подходящи изпълнители. (Разбираемо – хич не съм киноман.) Но ролите на Мери и Пипин с удоволствие бих поверил на Шон и Марлон Уайънс. Опит в изпълнението на издънкаджии имат. Според мен ще се справят…

Това ми хрумна дотук. Ако някой има по-добри, или допълващи идеи – да заповяда! 🙂