Наскоро се срещнах с един момък. За мое огромно самодоволство – почитател на писанията ми. Готов да ме бута да ги довършвам и издавам, да ми помага както може, за да ги види по сергиите, и в ръцете на читателите… Тръгнах си от срещата въодушевен. Получил стимул да работя, да довършвам стари неща и да пиша нови, да се преборя да ги издам, да радвам тези, които обичат да четат…
Но ако друго ще ме храни, надали ще остават време и сили за писане… И се замислих за условия на издаване. За проценти печалба, лихви, изгоди, договори. Как може би най-сетне ще си ремонтирам жилището, и ще си оправя зъбите. Как ще мога да си позволя малко по-приличен живот, да си купя това-онова.
И най-вече да си отгледам деца. И да им оставя нещичко. Може би по-добро жилище от мизерната ми гарсониера. Може би по-прилична кола, или обучение в приличен, скъп ВУЗ. А ако съм станал известен писател, и книгите ми се продават добре – може би и авторски права, от които да се издържат, докато са живи…
Съблазнителна картина, нали? Успелият мъж, който осигурява семейството и децата си. Който се преборва за дохода им.
А когато някой се опитва да краде този доход, да пиратства произведенията му – да защищава залъка си. И този на семейството си, и децата си.
Да го пази от всеки… Може би дори от инвалиди, училища, читалища, благотворителни инициативи… Виждали сме го вече. Какво толкова? Един повече…
Изкусително, нали?… Може би сега е моментът да се замисля. Да разбера къде е истината. Така, че каквото и да стане после, да не съжалявам за решението си. Да не се подсмивам сега: “Кога стана велик, кога взе да делиш кожата на мечката!”. Защото всичко може да се случи – дори такъв като мен да стане известен. Единствено няма как да се върна назад във времето, и да променя отминали действия, взети решения.
Изкуството винаги има два аспекта. Единият – да предаваш на хората това, което носиш в себе си. И другият – да се издържаш от работата си, да храниш семейството и децата си… На теория двата вървят заедно – търсят ли изкуството ти повече хора, ще се издържаш по-добре, по един или друг начин, чрез пари или признание. Така че всичко е наред.
Но на практика често двата се сблъскват. Ако издръжката ти товари непосилно тези, които имат нужда от твоето изкуство, част от тях може да се откажат от него. И тогава Творецът и Прехранителят в теб идват на съд пред твоето Аз, и чакат кого ще подкрепи то. Ще успееш ли да намериш компромис? И накъде ще клони той?
И това е лесният въпрос. Страшният е – защо на хората е нужно изкуството ти? Тези, които искат просто да се тъпчат с него, ще са щастливи да го получат безплатно, като безплатна бира за просяка. Но има и други, които искат не да лапат, а да доразпалват пламъка, да осветяват още сърца, да доизковават острието на творбата ти, или да коват по неин образец нови. Безплатността няма как да ги засити, тя за тях е безполезна – тези, които искат не само да плюскат, а да творят, имат нужда от свобода за твоето изкуство. От това да се откажеш от едноличната власт върху него.
И без да го разбират, те поставят в ролята на Микеланджеловия Бог, който се протяга да вдъхне на Адам искрата, която ще го поведе към звездите. Смешен, дребен, жалък, некадърен, неумел, бездарен, най-обикновен човек – но получаваш колкото съдбата ти отреди от тази роля. И нямаш как да се скриеш от нея.
Мъдреците казват: “Работи, сякаш ще живееш завинаги – живей, сякаш ще умреш утре”. Как ли звучи това към творците? Може би “Доизпипвай творбите си, сякаш са боклук – но отговаряй за тях, сякаш са съвършенството, което води света”. Вероятно има по-кратки и точни думи, но смисълът ми се струва верният.
Но издателите не винаги приемат свободата. Много по-често поставят условието да я няма. Ако не могат да ти изтръгнат всички права и занапред, поне да подсигурят да са монополисти за колкото дълго може. И който не е съгласен, не получава приемане от тях, и известност. Не достига до умовете и сърцата, не предава искричката в себе си на другите…
Изборът не е лесен. И на двете блюда на везните има по много неща. Но все си мисля – свободата е истинският съдник за ценността на нещата. Ако съм бездарник, нещата ми няма да видят бял свят – и по-добре! По-малко срам… Но успея ли да пиша истински, рано или късно ще пробият, въпреки всичко. И пробият ли, ще са свободни. Това е според мен истински достойното решение – ако и не финансово изгодното.
… Често скъперниците и уреждачите остават в историята, а достойните, но скромни, дори ако са таланти, биват забравяни. Но докато ме има, достойнството ще ме радва повече от богатството. Много пъти съм писал защо. А после… ще съм умрял, и толкова. Умрелите нямат нужда от пари и слава. Без значение има ли Отвъд, или не.
Талант надали ще стана, но достоен човек мога да бъда. Не ща пари, откъснати от заплатите на инвалидите! Ще ми преседнат. За какво ми е харесалите нещо мое да нямат право да го прочетат, или досътворят, защото нямат с какво да ми платят? Няма да забогатея от на босия цървулите. Не съм вярващ, но съм съгласен, че не само с хляб живее човек. И няма да откажа да нахраня гладния, понеже е беден. Дори ако мога да предложа само клисав хляб.
По-добре достоен занаятчия, отколкото прославено, или дори гениално леке. За достойния, дори занаятчия, сухият хляб е сладък, а за лекето, дори гениално, и царската трапеза е горчива. И достойният спи сладко и на сламено ложе, а лекето и в пухено легло се мята заради неосъществени кроежи, незаситена завист, черни мисли, и всичко това, което изпитва този, който има, но сам е нищо, пред този, който няма, но сам е човек.
Не говоря наизуст! Гледам в какво философията на авторските права превръща хората около мен. Как приятели, и иначе свестни хора се увълчват постепенно, и започват да пазят кокалчето си с ръмжене и пяна по устата. Сякаш такива пари ще извадят от него, че да могат да си купят достойнството, изгубено в пазенето му.
Гледам как настървено трупат имане, кой за къшея хляб, кой за поредния джип. И за децата си. И как възпитават тези деца – правете пари, парите са смисълът на живота, говно с пари е човек, а човек без пари – говно… Как ги закърмят с тази психопатия, скудоумие и късогледство.
И как децата им порастват. Как си избират професии далеч от творенето – така възпитаният е опериран от творчество, ако ще да е гений. Как животът им се превръща в черна дупка, навътре – всичко, което докопат, навън – никога нищо. Как връхлитат всяка възможност да изкярят от чужд труд, да грабнат всяка стотинка, която могат да изцицат. Как се превръщат в скъперници-рицари, в трупащи богатства алчни дракони. В това, в което творците – техни родители, и колеги на родителите им, са въплътявали образа на Злото.
Още нямам деца. Но се надявам да имам. И не искам те да бъдат черни дупки сред човешките съзвездия. Искам да знаят, че човекът струва повече от лекето, ако ще лекето да има всичките пари на този свят – и че ще струва повече от него до края на света. А това се разбира, като научиш цената на нещата, цената на труда, и цената на себе си и достойнството си… Пиша този запис за тях. Може да мине време – но Интернет помни. Дано го прочетат.
Ако четете това, дечица, сигурно вече знаете – сътвореното от мен ще е свободно и достъпно за всеки. Без претенцията, че ще спаси хората или света, понесло колкото голяма искричка има, но без да я крие от никого. Защото винаги има по някой, когото тази светлинка ще упъти в мрака – и който, бъде ли му отказана, ще се изгуби. И по ръцете на отказалия му ще остане чернилката на мрака, който е дал – и ще остави петното си и върху децата му.
Да, неизгубените ще са абстрактни непознати, а лишенията ви ще са лични. Колкото по-майстор е баща ви, толкова по-големи. Може би ще наследите гарсониера вместо луксозна вила, билети за градския транспорт вместо лимузини, учене в квартално училище вместо в школо за чада на избраници. И ще изкарвате хляба си с работа – правата върху сътвореното от баща ви няма да пълнят джобовете ви, дори ако са златна мина. Обричам ви да бъдете оръфани бачкатори вместо може би загладени тузари-безделници, които могат да си позволят всичко, без да са изработили и грош.
Може би няма да сте щастливи – децата ценят разкоша и луксовете, особено докато са млади. Може би не ще споменете това ми решение с добра дума. Може би неведнъж ще кажете, че съм безотговорен или наивен, славолюбив или глупак, и че ви обичам само на думи. Но с времето човек трупа мъдрост – и може би ще дойде ден да разберете, че не съм постъпил необмислено.
Да, няма да имате охолен старт в живота. Сами ще изкарвате залъка си, ще заслужавате признанието си, ще се задоволявате с по-малко. Но ще научите цената на нещата, защото ще сте ги спечелили вие. Филията с чубрица ще ви е по-вкусна, отколкото на разглезения безделник печеното пиле. Ще се връщате от почивка на палатка в планината, а не от луксозен хотел на екзотичен остров – но ще сте поели красота и щастливи, а не вкиснати от недоугаждане. Ще прекарате живота си не до манекенки или баровци, а до неугледни на вид хора – но до които си струва да прекараш живота си. Ако сте имали мъдростта да си изберете такива.
Да, може би други няма да се кланят на богатството ви. Но ако сте понесли с достойнство товара да разчитате на себе си, и цените достойнството си повече от парите, ще знаете, че струвате повече от всички пари на света. И когато убедените, че животът е пари, се опитат да ви купят, ще откриват, че не могат, че са бедняци пред вас. Че имат пари, но сами по себе си не струват нищо. Че те може да имат – но вие сте. А това, което имаш, се губи или отнема насила лесно – но това, което си, няма как да ти бъде взето насила, можеш да се откажеш от него само по свой избор. Затова и който иска да те притежава, започва с това да ти предложи да му продадеш това, което си, срещу неща, които се имат. Тях може да ти отнеме после лесно…
Да, надали ще съм ви направил богаташи. Но се надявам да ви направя богати по душа. Ако съм успял, ако съм възпитал децата си както трябва, ще ме разберете. А ако не – заслужавам децата ми да ме заплюят. Не защото такава заплювка ще е нещо различно от медал. А защото ще съм пуснал в този свят хора, чиято заплювка е медал, а похвалата им – позор.
Може завинаги да си остана пишман писател. Но искам най-важните и ценни мои произведения, децата ми, да бъдат истински. Ако са, ще знаят защо съм предпочел да им завещая не куп пари, а име, от което да не се срамуват – и ще са щастливи и горди с това.