Grigor Gatchev - A Weblog

Тази седмица не успях да стигна до блога си, и да напиша обещаните дефиниции. Чак тази вечер откъснах половин час, през който да нахвърля на бърза ръка някакво объркано, неподредено и недомислено, но все пак начало.

Оформил съм го като страница, в която смятам да продължавам да пиша и редактирам занапред. Можете да я намерите тук. Надявам се занапред да имам повече време, и да мога да я изчистя и дооправя до нещо по-приемливо.

Написаните сега съвети не важат за общия отворен модел, а по-скоро за отворена (информационно) фирма, която е максимално отворена и като модел на управление. (Подчертавам дебело: моделът е либертарен, а не социален, и предлага съвети, а не ги налага!) Може би е добре да разделя съветите към информационна отвореност, съветите към управленска отвореност и съветите към външна отвореност.

Друга задача може да е да разделя съветите по това към кого са – към собствениците, към мениджмънта и към изпълнителския персонал. Ще падне повечко разписване, защото доста съвети включват елементи към повече от една група.

Всякакви други идеи са добре дошли. Надявам се този списък съвети и описания да бъде не само мое дело.

И благодаря предварително на всички, които биха допринесли за него.

Дотук – добре. А каква е ролята на доверието като валута в модела “открита фирма”?

Писал съм вече какво наричам “открита фирма”. Записът там обаче е по-скоро идеологическа декларация; точното дефиниране на изисквания и методологии е оставено за по-късни записи. Този вероятно ще е един от тях.

Проблеми и успехи, приходи, разходи и заплати в откритата фирма са известни и достъпни за всеки. Резултатът е, че несправедливото разпределение на средствата би довело до много по-рязко спадане на мотивацията и качеството на труда, отколкото в традиционна фирма (там персоналът също се досеща за нещата, но поне не го знае официално). Това налага с голяма сила разпределението на средствата да е колкото се може по-справедливо и честно. А това пък води като резултат до по-висока мотивация и качество на труда от тези в традиционните фирми.

Естественият въпрос тук е: добре де, какво гарантира тези неща? Откритата фирма не е задължително демокрация, която се управлява от персонала си чрез гласуване. Не може ли алчен мениджър да нареди луксозна заплата за себе си или любимците си, и огризки за истинските бачкатори, без да му пука, че така съсипва фирмата? И всъщност, кой гарантира, че фирмата и утре ще продължава да е открита? Какво пречи на собственика да я развие на гърба на служителите, и след това да я продаде срещу тлъста пачка на някоя алчна акула? Ако персоналът няма увереност, че такива неща няма да се случат, защо му е да е мотивиран и привързан към фирмата?

Точно тук опираме до доверието. В случая – доверието във фирменото ръководство.

В традиционната фирма служителите (поне тези, които живеят на този свят) рядко имат доверие на ръководството си. В края на краищата, традиционната фирма има за цел именно да ги изцежда в полза на собствениците – иначе щеше да е открита, това е по-изгодният вариант. Дори ако даден шеф е свестен, тези над него ще са или проклети, или глупави… Затова там служителят най-често няма изисквания за доверие, а единствено да си получава заплатата, без да му пука за колеги, фирма и прочее. Ако фирмата е бедна, разумният служител няма да иска да работи в нея – това значи, че тя няма да може да му плаща.

В откритата фирма доверието в ръководството е плътта и костите на фирмата. Ръководител или собственик, който е показал, че не заслужава доверие, е чума за фирмата – той гони най-ценния й капитал, кадърния персонал. Ако наоколо има и други добри фирми, недай боже пък и отворени, персоналът ще е изчезне от тази като дим. Така че ако ръководство изгуби доверието към себе си, единственото, което може да спаси фирмата, е незабавното му освобождаване. Бедна ли е фирмата на валутата доверие, разумният служител ще бяга от нея – това значи, че тя няма да може да му “плаща”, както с пари, така и с всичко друго, което той е свикнал да чака от открита фирма.

Това има две интересни следствия:

1. На ниво фирмено ръководство (управленски кадри)

От жизнен интерес за съществуването на откритата фирма е в нея да бъдат издигани на ръководни постове само хора, които се ползват с доверието на служителите. Всяко нарушение на това правило носи лоши последствия за съответното звено – както за доходите на служителите в него, така и за позициите и авторитета му във фирмата. Всеки във фирмата, от собственика до последния служител, е лично, финансово заинтересован това да не се допуска.

Издигането на ръководител, който няма доверието на подчинените си, е рецепта за провал: то е безогледно пилеене на капитала доверие. То носи в перспектива срив в мотивацията на служителите, и оттам срив в производителността на труда и качеството на продукта – тоест, в приходите на фирмата, или на съответния й отдел. Откритият модел и справедливото разпределение на приходи, разходи и заплати автоматично води до намаляване на заплатите в отдела и на ролята му във фирмата; ударените по джоба служители снемат доверието си от мениджъра, ударените по джоба негови началници – също.

По същата причина, началническият пост вече е не луксозно кресло, а горещ котлон. Докато си дребен подчинен, лесно търпят грешките ти – никой не е съвършен. Ако обаче си така некадърен и като началник, заради теб загазват много други, включително финансово. Не само ще станеш за смях, но може вече да не можеш да се задържиш и на старото си място, може вече изобщо да не те искат за колега. Това дава възможност (макар и да не гарантира автоматично) избирането на малко по-кадърни хора, отколкото в много традиционни фирми.

Някои мениджъри могат да се опитат да печелят доверие в отдела си чрез популизъм – например като изискват преразпределение на средства в полза на заплати. Тези средства обаче трябва да се вземат отнякъде. Или ще е от други отдели – които в един момент ще кажат: “Този отдел ни вкарва в загуби, искаме да работим вместо с него с друга фирма или отдел”, и ще го оставят на сухо. Или пък ще е от клиенти – които отначало може да изтърпят увеличените цени или влошеното качество, но после ще потърсят конкурентите. Резултатът е, че в малко по-далечна перспектива служителите в отдела рискуват доходите и дори работата си, ако дадат доверие на ръководител-популист; след първите няколко лоши опарвания всеки научава дали идеята е добра. Същото важи за ръководители, които търсят доверие чрез други форми на популизъм – липса на взискателност, търпене на мързел и пр. Те стават нежелани не само за ръководството, но и за подчинените си.

Както традиционните фирми се конкурират за капитала на инвеститорите, така откритите фирми се конкурират за капитала “доверие” на мениджърите. Ако конкурентна фирма назначи мениджър, който се ползва с повече доверие, при равни други условия тя ще е по-привлекателна за служителите. Затова откритите фирми активно се конкурират на пазара за ръководители, ползващи се с име и доверие сред служителите. Това пък поражда с течение на времето школа мениджъри, които активно трупат умения за завоюване на доверие, и се учат да бъдат това, което подчиненият би искал от тях да бъдат. Така че процесът е самоподдържащ се и саморазширяващ се: той активно създава кадри, които да го налагат и подкрепят.

2. На ниво собственици

Дори в традиционните фирми всъщност разликата между собственик и служител не е толкова голяма, колкото сме свикнали да мислим:

• собственикът допринася за фирмата с капитала си – служителят с труда си
• собственикът получава от фирмата рента или печалба – служителят заплата
• и двамата могат да се присъединят към фирмата (“закупуване на дял” и “наемане на работа”)
• и двамата могат да я напуснат (“продаване на фирмата” и “напускане на работа”)

Приликите са още много, но изводът е един: собственикът всъщност, на дело, е просто върховният управленец на фирмата. (Тоест, ако нещата в нея са поставени правилно, всеки във фирмата – от собственика до чистачката – има едни и същи интереси, и го усеща по джоба си. Всъщност откритата фирма е просто формула, която цели да постави нещата правилно в това отношение. Това е единствената й разлика с традиционните фирми.)

В някои случаи собственикът може да е делегирал конкретната работа на друг (директор, управител и пр.), но винаги има върховната власт. Това и определя ключовата му роля като център на доверие в тази фирма.

Собственикът е, който има властта да коригира и промени всичко във фирмата. По тази причина, той се явява гарантът и банкерът на доверие във фирмата. Всяко едно доверие, което фирмени мениджъри могат да имат, се пречупва през неговото. Ако злонамерен ръководител върши бели, всички се надяват на собственика да вземе мерки; ако собственикът е известен с непоносимост към такива ръководители, персоналът запазва доверие към фирмата още доста време. Обратно, дори при “златен” ръководител, ако собственикът е алчен боклук, доверието на персонала към фирмата твърдо клони към нулата – всеки знае, че ръцете на този ръководител са вързани, и че най-вероятно той няма да изкара дълго там.

Тази роля на собственика личи чудесно дори при традиционните фирми. Вероятно всички помним трикаджийството фирми да се кръщават със западни имена, за да се подлъжат наивниците, че става дума за западна фирма (или дори да се пробутват като собственост на не-български фирми, обикновено всъщност офшорки, държани от българи или офшорни кантори). Идеята беше, че западните фирми се ползваха в очите на простия българин с повеч доверие от българските… След като трикът стана известен, а и доста западни фирми се оплескаха тотално на българския пазар на работна ръка, вече беше безполезен – не носеше желания авторитет.

(Същия трик гледаме сега, с кръщаване на български продукти с английски, немски, френски имена… За щастие, верующите рядко стигат чак до царството небесно.)

В откритата фирма обаче авторитетът на собственика е много по-ключов. На него се опира не само привлекателността им пред традиционните фирми. На него се определя и доверието на вече наетите служители – с преките последствия за мотивацията и привързаността им към фирмата (превод: производителността и качеството на труда им, тоест печалбата на фирмата, и на пак същия този собственик). Същият ефект е налице и при традиционните фирми – но там е много по-прикрит, отслабен и с късни ефекти. В откритите фирми той е същността на нещата, и ефектите му се проявяват с голяма сила и много рано.

Интересен момент е, че доверието на персонала към собственика зависи не толкова от конкретните условия, колкото от спазването им. Собственик, който взима за себе си 10% от чистата печалба на фирмата, и оставя 90% за персонала й като бонуси, няма да се ползва с кой знае колко повече доверие от собственик, който взима 90% и оставя 10% – ако и в двата случая това е било известно на всеки кандидат за работа, във фирмата така или иначе ще работят хора, които са приели това условие. Ако обаче собственикът внезапно реши да промени условията, и да вземе 20% вместо 10, той може да се окаже с далеч по-малко доверие, отколкото този, който взима 90%, и го спазва. Проблемът е не в размера на сумата, а в надеждността на думата.

В същото време собственикът, който взема за себе си по-малко, ще изглежда по-привлекателно за кандидатите за работа, отколкото който взима повече. Респективно, той ще може да отсее по-качествени кадри, и при правилно пресметната стратегия да получава повече доходи, отколкото другият собственик (заради по-добрите оборот и печалба на фирмата). Така че това също е фактор, който не бива да се пренебрегва.

Ако собственикът е склонен на авантюристични намеси в работата на фирмата, естествено е доверието към него да е по-ниско. Също и ако принципно би продал фирмата, или дялове от нея, на други собственици (неизвестни или известни, но ползващи се с по-ниско доверие). Ако правилата, които определят фирмата като отворена, не са достатъчно гарантирани, това също намалява доверието в нея. Намалява ги всяко укриване на информация, която касае фирмата, от персонала й; ограничаването на инициативата му при решаване на проблеми или развиване на нови дейности, и т.н. (Всъщност, всяко едно от тези неща, в условията на отворена фирма, е обективна глупост от страна на собственика; доверието му спада, защото е показал с тази глупост, че не умее да бъде банка и източник на доверие, тъй като сам не го заслужава.)

… Този запис стана огромен. Може би е добре да направя някъде прост списък “това – да, това – не” на тема доверието в откритата фирма. Списъкът би имал раздели “За собственика”, “За мениджъра”, “За служителя”… Чудя се има ли смисъл да го направя, или и така е достатъчно ясно; след всичко изписано вероятно всеки може да го направи като на шега… Чакам мнения.

Всяка една валута може да бъде банкирана – и с доверието това става дори по-лесно и естествено, отколкото с парите.

“Петров, да вярвам ли на този Иванов?” – “Вярвай му, познавам го, не е мошеник.” Подобни разговори се водят всеки ден. В тях Петров играе ролята на банка на доверие – дава назаем от своя авторитет на Иванов, за да може Иванов да си купи с него сделка или услуга. Ако се касае за нужда от особено голям заем доверие, Петров може да даде на Иванов “банкови гаранции” – “Вярвай му, мой човек е; ако се издъни, аз отговарям!”. Изобщо, нищо ново или непривично за финансиста.

Този пример е типичен за гарантирането на авторитет от външен източник (“банка за авторитет”). Съществува обаче и друг начин за гарантиране на авторитет – вътрешният. Той обикновено се използва от организации или общности.

Да вземем например постъпването на работа. Различните фирми имат различен имидж като работодатели. Ако фирмата Х постави на върха си мениджър, известен с бруталност и безкомпромисно изцеждане на служителите, авторитетът й сред потенциалните (и наличните) служители ще спадне. Обратно, ако бъде оглавена от мениджър, известен с доброто си отношение към служителите и подкрепата си за тях, авторитетът й ще се качи.

Същата роля може да бъде играна не само от лица, но и от правила и практики. Една от причините Google да бъдат високо ценени като работодатели е грижата им за служителите. Осигурени всякакви удобства, внимателно поддържани приятелски и човечни вътрефирмени отношения, заделени от работното време часове за занимание с каквото на теб ти е приятно – всичко това прави работата в Google удоволствие. Познайте къде ще се натискат да отиват всички потенциални служители – и коя фирма ще може да си подбере измежду тях тези 10%, които създават 90% от приходите на всяка една фирма.

Правилата и практиките, естествено, сами се нуждаят от доверие. Колкото по-установени са, колкото по-дълбоко са вградени в структурата на фирмата, толкова повече е склонен да им вярва служителят. Едно, защото толкова по-трудно ще бъдат нарушени по погрешка или от злоумишлен мениджър, и второ, защото толкова по-трудно ще бъдат отменени, ако на собственика или управителя му хрумне.

Същото, най-сетне, важи и за общностите. Малко хора биха искали да се присъединят към племе, в което вождът обикновено се разпорежда чрез физическо малтретиране, или пък не държи на думата си. Обратно, където управлението е чрез мъдрост и мисъл за взаимна изгода, и където думата на управленеца е закон, е примамливо място за всеки. (Някой задава ли си въпроса защо монархиите са еволюирали към правилото, че кралската дума е непоклатима – дадена веднъж, няма връщане назад?)

Това важи не само за държавите. Всъщност, всяка фирма също е общност. Точно както е общност и всеки свободен проект.

Най-ясно това си личи може би в Уикипедия – там Джимбо Уелс има абсолютната власт да реши каквото му скимне, точно както примерно британската кралица има правото да разпусне парламента когато й хрумне. И двете явления обаче са еднакво редки: ако Джимбо дори веднъж използва властта си не на място, авторитетът на Уикипедия ще пострада сериозно, а ако започне да го прави редовно, Уикипедия вероятно ще бъде изоставена от редакторите си, и ще загине.

Линус Торвалдс също отдавна вече не е основният кодер на ядрото Линукс: той физически не би смогнал да напише някаква забележима част от постъпващия в него код, нито да провери, прегледа и изтества всичко. Всъщност, той е добър програмист, но сред писачите на ядрото има и още по-добри – как така не са го изместили от лидерското място? Отговорът е същият: Линус е гарант, център и банка на доверието към ядрото. Бива поддържан като лидер заради доверието, което другите му имат в това да управлява процеса като цяло, и най-вече да не допуска несправедливости.

Същото би могло да се каже повече или по-малко за всеки лидер в общността на свободния софтуер. Ричард Столмън например се ползва с подкрепа именно заради безкомпромисността си в подкрепа на свободата на софтуера. Колко от поддръжниците и почитателите му изобщо знаят, че той е един от най-добрите програмисти в общността – докато е бил единственият програмист на GNU EMACS, с години го е поддържал наравно като възможности и качество с комерсиалния EMACS продукт, писан от фирма с над сто души програмисти… Надали много.

Особено интересен в това отношение е любимият ми проект Дебиан. Доверието при него се банкира не от личност или тесен кръг личности, а от правила – правила за “свободен пазар на приносите” и изборност; донякъде може да се каже, че той е демокрация сред монархии.

Повечето “монархии” в свободния софтуер са доста “просветени”, и банкерите на доверие в тях изпълняват задълженията си много съвестно. Дори тук демокрацията обаче показва някои предимства. От една страна, липсата на стегнат и тясно координиран център на властта прави Дебиан трудно управляем и тромав проект, който вечно закъснява със сроковете. От друга обаче, богатството му е смазващо: той поддържа почти всичкия свободен софтуер, който въобще съществува, основа е на повече от половината по-популярни дистрибуции на Линукс, и качеството на стабилните му версии най-често си струва закъснението. Едното – заради другото, ако се замисли човек.

И от трета – което е особено важно за мен лично – много от най-светлите и бистри глави в областта на софтуерната свобода (а и човешката, която произлиза от нея) намират своето място точно в него или около него. Все имена, които, подобно на Дебиан като цяло, не са много известни, не бият тъпана и не пишат всеки ден по блогове и популярни сайтове – но тихичко и кротичко се грижат истинската свобода да е навсякъде около тях… Не, не съм се отклонил от темата – просто демонстрирам как действа в свободен проект банка на доверие под формата на правила и практики. 🙂

Не е трудно да се забележи, че успехът на един свободен проект почива основно на размера на доверието, с което е “финансиран”. Желаещите да работят за свободни проекти не са неограничен брой, точно както не са неограничен брой кандидатите за служители на фирма. И, точно както и във фирмите, в свободните проекти също има едни 10% от хората, които вършат 90% от работата – и пак както във фирмите, тези хора се натискат към проектите с по-висок авторитет.

Има и много други паралели между свободните проекти и фирмите. И в двата случая, авторитетът им зависи наглед като че ли предимно от вида на работата. Да работиш за компания, която произвежда космически кораби, звучи много по-примамливо, отколкото за градските служби по извозване на боклука. На втори план обаче (за който и да било с поне малко опит – направо на първи) излиза другият аспект на авторитета – доколко там е приятно място за работа. Компанията с космическите кораби бързо ще загуби авторитета си, ако шефовете в нея виждат работата си в това да тормозят служителите. Други ограничения също играят роля – в тайните служби може би ще ползвате техника и знаете информация, до която иначе няма да имате достъп, но ако примерно няма да можете да си покажете носа навън от България, или да разговаряте с чужденци, струва ли си?…

Накратко: доверието подлежи на банкиране, подобно всяка валута. И адекватното му банкиране носи също толкова, или много повече полза, на всяка икономическа или производствена общност – без значение фирма или свободен проект. В това те се подчиняват на едни и същи правила.

> Зравейте,
> тази седмица можете да представите най-новите си продукти в областта на
> бизнес приложенията. За целта е необходимо да попълните прикачената
> табличка и да я изпратите до 18 часа, 21 февруари, сряда на адрес:
> xxxx@xxxxxx.xxx
> Поздрави,
> Xxxx Xxxxxxx
> P.S. Не забравяйте, че цените са със ДДС

Здравейте,

Фирма “Сердика Софтуер” предлага като платена услуга обработка на незаявени рекламни съобщения (а.к.а SPAM).

Таксата е 10 лв. на съобщение, платими предварително. При заплащане след изпращането на съобщението се начислява такса закъснение от 20% върху цената.

Рекламни съобщения до фирмата ни се приемат единствено в рамките на тази услуга. Всяко изпращане до нас на рекламно съобщение, непридружено от съответно плащане, представлява кражба на електронни услуги, и се преследва съгласно закона.

С факта на използването на нашата услуга Вие потвърждавате Вашето юридическо съгласие с тези условия. Ако не сте съгласни с тях, най-учтиво ви молим да не използвате услугите ни, и да спрете да изпращате рекламни съобщения до нас. В случай на съгласие с условията, очакваме заплащане на консумираните услуги.

С уважение:

Григор Колев
Сердика Софтуер ООД – Управител

Днес се навършват 2 месеца от обявяването на уикито БГ-Фантастика. Тоест – повод за равносметка.

Няма да скрия – изненадан съм. Да не кажа смаян.

Когато го започнах, бях убеден, че ще съм основният, вероятно дори единствен редактор в него. Че я ще му се събира по 1 нова статия на ден, я не, и че няма да стане истински полезно за интересуващите се от българската фантастика преди да минат поне 2 години, и то да стигне 500 статии. Няма как – темата “фантастика от български автори” е една от най-тесните, които човек въобще може да сложи на уики. Но понякога човекът действа импулсивно – или стената, или главата. И тръгва на сражение с вятърните мелници и изобщо с целия свят. И не след много време, за свое смайване и дори ужас, се вижда заобиколен от армия съратници – и печели сражението.

В момента, в който пиша този запис, в уикито има 534 статии. През последния месец се събират средно по над 10 нови на ден; в делничните дни по по-малко, но през уикендите, когато авторите имат повече време, се изсипва порой. Създал се е екип от десетина постоянни редактори, които правят чудеса с енергията, желанието и познанията си. А може би най-вече с ентусиазма си. И от време на време се присъединява и по още някой.

Такъв поток нова информация дневно не бях предвидил. Натоварването си покрай нея – също. Много от редакторите имат изключителни познания във фантастиката, но нямат много опит с уики-форматирането; доста бързо ми се наложи да изоставя писането на нови неща, за да мога да насмогвам с очовечаването на приносите на другите. Ако не беше помощта на Intery (която от няколко дни вече е и първият избран чрез гласуване администратор на БГ-Фантастика), щях вече и да не насмогвам. Дори така пиша тук доста по-рядко, а писането на разкази остана в по-добрите времена… Но редакторите малко по малко стават все по-умели в оформянето на статиите си, така че се надявам отново да почне да ми остава по повече време. 🙂

Добре де, стига съм хленчил. Трябва да се радвам, след като чадото на ентусиазма ми се оказа осиновено от толкова родители, и расте така юнашки. Не бих се учудил, ако БГ-Фантастика е второто по активност българско уики след Уикипедия-БГ. Ако нещата продължават така, не е трудно да се сметне колко статии ще има тук към края на годината.

А колко статии принципно може да захрани като тема фантастиката от български автори? Съмнявам се да е реалистично да се напишат повече от пет хиляди. Ако върви все така, следващата година това число ще бъде достигнато. Тогава?…

Едната насока вероятно ще е да се премине към описване на цялата фантастика, издадена на български. Ако се тръгне натам, ще съм категоричен поддръжник да се описват само изданията, а не и произведенията и цялата парафералия около тях. Иначе ще създадем уики за световната фантастика. На български. И ще ни трябват спешно още няколко хиляди редактори, ако искаме да се справим със задачата в обозримо време.

Друга възможна посока е да започне качване направо на произведения, чиито авторски права го позволяват. Май нещата направо напират натам – вече доста автори и художници подхващат темата и предлагат произведенията си, без дори да съм отворил дума. Истински, класни автори, и майстори художници – не тепърва пробиващи графомани и бездарници. Съмнявам се Джимбо Уелс да е бил толкова смаян от успеха на Уикипедия, колкото аз от това развитие на нещата. Винаги съм се надявал, че с достатъчно молене и врънкане някои автори ще се съгласят да публикуват отделни творби под свободен лиценз. И съм се мислел за оптимист. А сега авторите ме гонят да приема творбите им, свободни за всекиго! Господи…

И – което е най-странното – някои искат да публикуват само рекламни откъси, но много повече са тези, които искрено и спокойно предлагат цели творби, без ограничения, просто за да ги четат хората и да са щастливи. Казвал съм на не един от тях: “Ти така си подяждаш хляба. Ще научиш всички да чакат наготово от БГ-Фантастика, и никой да не плаща труда ти, няма да можеш да живееш от него.” Отговорът винаги е бил някакъв вариант на: “Ще намеря как да живея от него, или от какво друго. Искам творбите ми да стигнат до хората, и да ги радват – това ме прави по-щастлив от парите.”…

Един мъдър писател беше казал: “Ако можеш – не пиши! Истинският талант е, който не може да не пише.” Прав е – истинският творец не може да не твори. Но е спрял точно крачка преди да разбере (а може би преди само да каже) нещо по-важно.

И то е, че истинският човек не може да не дава. Не може да се откаже да носи щастие, да прави околните радостни, да им дава опора и помощ според силите си. В предишен запис бях споменал – ако теолог ме попита защо Бог е сътворил света, бих му отговорил, че сигурно не е можел да не твори.

Мисля, че с БГ-Фантастика стана точно това – събраха се хора, които не могат да не я сътворят. Всеки от тях правил доскоро свои любителски библиографии, или мечтал да прави, или да помага, или каквото и да е, само да може да даде излаз на желанието да сътворява, ако ще това да значи просто да оправя правописни грешки!… Събраха се, намериха се, и сигурно няма лесно да оставят сътвореното от труда им чадо да умре недоносено, недорасло, незапочнало да е от полза за хората.

Мислех, че започвам просто любителски, ентусиастки експеримент – а той отвори пред мен врата на мъдростта. Нищо особено не е, няколко откачалки каталогизират и описват разни дивотии… Но погледаш ли нещата внимателно, осъзнаеш ли какво всъщност става пред очите ти, разбираш – пред теб е екип творци в действие. Събрани и напаснати от необяснимата магия, наречена сътворение. От онова, безкористното, най-истинското, което правиш не за пари, награди или похвали, а защото не можеш иначе. Вече не сенки в мрака, а факли. А превърнеш ли се във факла, нищо не може да те накара да станеш обратно сянка – и да си щастлив така.

… За мен това е истинската равносметка на проекта дотук. Че успях да осъзная урока, който участниците в него ми преподадоха, може би дори без да го разбират. Урокът за величието на ентусиазма, за триумфа на сътворението, за това, че благородство, безкористност, творчество и човечност са едно.

Благодаря ви!

Обсъдих вече, че доверието е вид валута, и то много универсален и могъщ вид. Сега да видим най-основни неща за механизмите му.

Както и повечето други неща, “валутата доверие” е изпробвана най-напред във фантастиката. И докато фантастиката често е смехотворно далече от техническите реалности на откритията, които описва, доста често е стряскащо близо до социалните реалности. А те са, което ни интересува – така че си струва да се погледнат “фантастичните” примери.

Най-първият пример за авторитета като валута, за който се сещам, е описан в “Лунният молец” на Джак Ванс. Разказ за свят, където хората носят маски. Нужните неща се получават според авторитета на маската, която носиш – а той се защищава с постъпки, държание, социални умения, и т. н. Нищо непознато – и в реалния свят авторитетът се защитава със същото, а той основно определя какво плащане можеш да си изкрънкаш… Като цяло, моделът е икономически достоверен за консервативно, улегнало и сравнително задоволено общество; принципно би могъл да бъде търпима икономическа база за реално съществуващо общество. Под въпрос е обаче доколко това общество ще е способно да се самостабилизира при сътресения.

Друг модел е развит от Кори Доктороу в “Down and Out of the Magic Kingdom”. Там авторитетът се определя чрез мненията на хората, събирани от чипове, вживени в мозъците им. На пръв поглед много по хай-тек и достоверен от модела на Джак Ванс, този модел ми се струва по-слаб: Доктороу не е взел предвид глобализиращия ефект на електронната обработка, и съчетанието му с групово-йерархичната социалност на хората. Казано на български: когато някой направи нещо много известно, всички ще мислят добре за него, но простичките и нужни неща много често ще остават незабелязани, или забелязани само от незначителен с теснотата си кръг хора. В неговото общество вероятно знаменитостите ще получават свръх заслуженото, докато “кротичките мравчици” ще карат предимно на благотворителни подаяния; това с времето може да доведе до вълнения, и да дестабилизира обществото. Моделът от “Лунният молец” не е глобализиран, и е по-защитен от тази опасност.

“Манеки неко” на Брюс Стърлинг е великолепно изпипан като разказ, но моделът му на зараждаща се “подаръчна икономика”, базирана на авторитета и признанието на всеки, е смехотворен за мен. За да работи, са необходими като минимум безпристрастни компютърни свръхинтелекти, “богове от машината”. Създаването им е принципно възможно, но ще са точката на уязвимост на цялата икономика: успешна атака срещу тях би унищожила икономиката на това общество, и най-вероятно и самото него като резултат. А като се има предвид какви облаги може да донесе такава атака, тя би била изключително примамлива за който има шансове да я проведе… Затова този модел засега не ми се вижда достатъчно сериозен, за да си струва обсъждането. Може би доизчистването му би променило нещата.

Някаква работа по модели се прави полу-сериозно и сега. The Bitchun Project e опит да се направи нещо реално, базирано на “валутата” от романа на Кори Доктороу. Не съм забелязал обаче някой опит да е постигнал какъвто и да било успех. Което ме кара да се пробвам да постигна свой собствен неуспех в областта. 😉

Когато се опитам да измисля някакъв правдоподобен и работещ модел на доверието като валута, се появява горе-долу следното:

Още сега се сблъскваме с проблема за качеството на стоките, които купуваме. Често се казва, че “добрата програма” и “лошата програма” (с некачествени вътрешни механизми, скрити троянски коне, и т.н.) могат да изглеждат еднакво лъскави външно. Точно същото обаче често важи за каквото и да е – перални, автомобили, жилища, зеленчуци, дрехи… Дори ако някой е добър специалист, и с лекота разпознава, че тези моркови са претъпкани с нитрати, или пръскани със стимуланти, за да изглеждат прилично, колко от нас умеят да го преценят?… Със специализирането ни в дадени области, и излизането на други области извън сферата на познанието ни, ние се оказваме в свят, където няма как да разберем какво получаваме, поне не и преди първо да го платим. (Сещам се за принципа на Кларк: “Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия”, главно поради неразбираемостта си – но той е съвсем друга тема.)

За да се справим с проблема, възникват разни потребителски организации, вестници, сайтове и т. н. А с тях – и въпросът доколко можем да разчитаме на мненията им. Положителните рецензии за стоките на производителя А, и отрицателните за тези на Б, дали не ги пише нает служител на А, или платен клакьор? Или откачалка с лични проблеми с Б?… Искаме колкото се може повече хора да дават мненията си, за да се събира повече и по-точна информация, но как да се опазим от (анти)рекламите?

Тук роля играе делегирането на авторитет. Един примерен начин за него (уви, не винаги приложим) е използване на информационни технологии – например системата за делегиране на доверие чрез подписване на публични ключове. Сигурно има и по-достъпни за средния потребител, на същия принцип – примерно поръчителстване, и т.н. Информационни средства (примерно уебсайт), базирани на проверки на делегирането на доверие, и на отразяване на нивото на доверие към автора на дадена преценка, биха могли да са много полезни, и да поддържат прилично ниво на достоверност. (Не перфектно – съвършени неща няма – но все пак приемливо.) Още по-фино би могло да бъде поддържането на различни нива на авторитет за един източник в различни области – аз може да съм перфектен компютърен специалист, но колко добър съм в гледането на картофи?…

На точно същата база може да се реализира и система за оценяване на авторитета съгласно приносите и “разносите” 😉 на човека. Допринасяш – облагодетелстваните повишават оценката си за авторитета ти. Взимаш – далите ти намаляват своята. Положителни оценки – благодетел си. Отрицателни – тунеядец си.

Възможно е оценките на различни хора да тежат различно. Най-грубо начало би било оценката на тези с по-висок авторитет да тежи повече (подобно на консервативните избирателни закони, които дават избирателни права само на богатите, образованите и/или известните). По-съвършен може да е механизъм, който преценява доколко оценката на индивида съвпада или не противоречи с оценката на други индивиди, и изключва крайните мнения, или намалява теглото им в сумата, и т.н. Още по-добър би бил механизъм, който поддържа групово-йерархични модели – при него селският обущар, с отличен рейтинг в селото си, би могъл да отиде в града, където никой не го е чувал, но все пак да ползва авторитета на селото си като база, и своя в него като открояване.

… Добре де, отплеснах се. Идеята беше, че е възможно да се създават механизми, чрез които авторитетът и произтичащото от него доверие да се използват като валута. И че ако тези механизми са дори приблизително толкова добри, колкото механизмите за използване на пари, те имат всички шансове да станат широко използвани – доверието е много удобна валута.

– Привет, колеги. Събрах ви да ви кажа една радостна вест. Ръководството на фирмата въвежда нови стимули за подобряване на работата във фирмата!

– Шефе, а знаеш ли какво значи “стимул”? И откъде иде?

– От английски?

– От латински, шефе.

– И какво значи?

– Остен… Сори, шефе, прекъснах те. Та, какво за новите радостни стимули, които въвежда ръководството?…

Този запис би трябвало да започне с въведение от около петстотин страници теория на валутите и финансите. Ще ги прегазя в два-три абзаца, и ще продължа от средата на никъдето.

Валута (разменна единица) може да бъде всяко нещо, което или има пряка потребителска стойност (първична валута), или може да бъде разменено срещу нещо с такава (вторична валута). Парите са много удобни, но не са задължителни – както кило домати струва един лев, така един лев струва кило домати; на теория би могло да се разплащаме в домати.

Парите са добри заради универсалността и удобството си, но все пак са вторична валута. Ако има първична валута със същата универсалност и удобство, тя ще е по-важна. Също така, парите покриват един аспект на размяната – а има и други аспекти, където биха могли да оперират (и оперират) други валути, които могат да са по-важни. Нека огледаме един от тях.

По какво решаваме дали ще сключим една сделка, и с кого ще я сключим? Икономистът веднага отговаря – по това колко ни е изгодна, по съотношението цена към качество. Но това е малко опростен подход. Той не отчита няколко важни неща.

Ще сключим ли твърде рискована сделка, дори ако цената изглежда изгодна? Ще участваме ли във финансова пирамида, дори ако обещава 35% месечна лихва? Аз лично не бих го направил. Условията изглеждат изключително изгодни, но нямам доверието в контрагента да ми достави обещаното.

Или ако ми предлагат два автомобила с еднаква цена и характеристики, но единият е BMW, а другият – напълно неизвестна марка от третия свят, бих предпочел BMW. Бих очаквал тяхната кола да е много по-здрава и трайна. (А и, честно казано, бих им вярвал повече, че описаното като параметри на колата е истина.)

Още примери – колкото щете, но няма смисъл. Очевидно е, че ключът към една сделка – а сделките са в основата на икономиката – е дори не толкова изгодната цена, колкото доверието в контрагента. Авторитетът му в твоите очи е валутата, която “купува” желанието ти да работиш с него. Колкото повече е авторитетът на контрагента, толкова повече си съгласен да му платиш в сделката.

Доколко авторитетът определя цената? Изцяло. Аз съм съгласен да платя на контрагента си не според качествата, които той приписва на стоката си, а според качествата, които аз вярвам, че тя има. Ако той не се съгласи с моята преценка, или не намери начин да повдигне авторитета си до ниво, при което бих му дал исканата от него цена, сделка просто няма да има.

(Точно същото важи и при продажба. Ако не съм убеден, че купувачът ще ми плати цената, или той иска да ми я плати в някаква рискова валута, аз ще завиша цената, съобразно спада в преценката ми на неговия авторитет. Ако примерно преводът на парите не е гарантиран, и клиентът е в юрисдикция, под която не мога да си ги прибера чрез съд или другояче, ще откажа да сключа сделка с него.)

Съответно, контрагентите търсят начини да повишат авторитета си, за да получат по-добра цена. Дават гаранция на стоката си, или пращат безплатни, качествени мостри от нея; сертифицират се по програми за качество; взимат референции от някой, на когото бихме вярвали. Или пък използват банкови механизми, които гарантират, че те ще извършат плащането… Средствата са много и разнообразни, целта – една: повишаването на авторитета им като контрагент.

В момента на сключване на сделката ние всъщност плащаме не получаваната стока, а авторитета на контрагента си. Стоката впоследствие може да промени този авторитет, и да повлияе на цената при бъдеща сделка. Но сегашната сделка винаги е пари срещу авторитет – или, още по-точно, авторитет срещу авторитет.

С други думи – авторитетът е вид валута, точно както доматите. Но за разлика от тях, той е универсална валута. Всъщност, той е може би най-универсалната валута, която има как да съществува. Има страни, в които не се работи и с най-разпространените световни валути – но страна, в която механизмът на авторитета не работи, няма.

Авторитетът покрива повече диапазон от парите и във времето. Парите са изобретение на няколко хиляди години, но механизмът на авторитета работи откакто има дори най-примитивна търговия. Също, особено съвременни общества като това на свободния софтуер са базирани на него – “стоките” там са общодостъпни, и хората или организациите се оценяват единствено по авторитет.

Тясно погледнато, авторитетът не се яде. Но по-широко погледнато, авторитетът е и гаранцията, че ще бъдеш нахранен. Било че ще получиш обещаната стока (или пари), с обещаното качество, било дори просто че ако закъсаш, другата страна ще се погрижи за теб. Така че авторитетът има универсалността на парите – просто механизмите за контролирането му не са така добре развити, както са тези за парите.

Дори така, икономически зони с огромен оборот често са изградени предимно на авторитет – примерно класическата якудза. Отиваш при тях с проблем – те ти го решават, ако проблемът не е много над твоя авторитет по начало. Не ти искат нищо. Но когато пък те после дойдат за услуга, трябва да я направиш (влязъл си в дълг – трябва да го платиш). Парите там са… хм, презряно средство, до което се прибягва в краен случай.

В сравнение с парите, авторитетът има някои особени качества, предимства или недостатъци в зависимост от гледната точка:

• Обвързан е с ценностната система и моралните стойности по-тясно от парите. Процентът на хората, които не са заслужили авторитета, който имат, е доста по-малък от процента на хората, които не са заслужили парите, които имат.
• По-трудно се търгува, и е по-тясно обвързан със създателя си. Трудно е да прехвърлите авторитета си на друг, независимо от причината. Не можете да го продадете, или предадете по наследство…

Особеното в тези качества е, че силата на изявяването им зависи от средата. И тук идва връзката с предишните ми записи – за хакерите и потребителите. В система от потребители авторитетът се държи твърде подобно на парите – той лесно се продава, прехвърля, и връзката му с моралната и ценностната системи е колкото връзката на парите с тях. В система от хакери разликата е много по-силно изявена: те разчитат не на чужди, а на свои преценки, и подбират източниците си на доверие. При тях авторитетът е силно обвързан с ценностната система, и труден за търгуване.

В предишен запис споменах, че пазарните стратегии на продавач на пазар на потребители, и на продавач на пазар на хакери, са различни. Продавачът на пазар на потребители има изгода да инвестира в купуване на авторитет – например в създаване и разпространение на умели социално-инженерни реклами. Този подход му излиза по-евтин, отколкото да създава авторитет… Продавачът на пазар на хакери има изгода да инвестира в създаване на авторитет (да го купува на този пазар му излиза по-скъпо) – например да подобрява реалното качество на продуктите си.

(Не мога да се сдържа да не отбележа, че по този начин различните типове консуматори получават всеки каквото заслужава.)

Реално, пазар на авторитета съществува не от вчера – и противно на първата идея, този пазар далеч не винаги работи по неморални начини. Много банки например предлагат като услуга да гарантират пред доставчик плащане от страна на клиент (те пък вече си преценяват дали имат доверие на клиента, или ще му поискат парите предварително) – по този начин те позволяват на клиента да си купи от техния авторитет за пред доставчика. Или пък търговската верига Х въвежда качествен контрол на стоките в магазините си, като по този начин позволява на производители, които я снабдяват, да си купят от нейния авторитет пред клиента (и междувременно създават този авторитет)…

Истинският пазар на авторитета обаче вероятно тепърва ще търпи развитие. Но за това ще пиша някой друг път.

И аз доскоро не знаех по какво може човек да намери сайта ми. След малко преглед на статистики обаче си съставих представата. Да я споделя ли?

Като изключим търсене по името ми, сайтът е неочаквано популярен сред търсещите информация за велосипеди “Драг”. (Преди към две години, в самото му начало, бях писал един запис със съвети за велосипедисти – последният коментар под него е отпреди само няколко дни…)

Едно до друго се мъдрят търсения по “Има ли бог”, и по “количка за сервиране”. Първото дължа на записите на тема има ли дядо Коледа, второто – на описанието на поредната Таласъмия, и на отношението на Любомир Николов към жълтите медии. Иначе, съседството на двете е весело. Навява ми разни аналогии…

Малко по-надолу срещам “linux torwalds blog”. Ей богу (има ли бог?), не знаех, че Линус има блог – още повече пък да съм писал за него. Срам!… А още малко надолу – “КРАВИТЕ ПРИ КОМУНИЗМА”. Чудя се кой ли е търсил това?! Може би някоя… хм… госпожица, която живее при капитализма?

Едни до други се мъдрят “Явор Колев”, “автостъкла”, “бабуин” и “борхес” (последното – с малка буква). Какъв поразяващ размах на интересите… Пак добре, де. Вчера, докато зареждах колата, някакъв момък енергично обясняваше на събеседника си: “Мама му да е*а, и аз съм тъп, ма тия трите са вдлъбнати!”. Не останах да изчакам да чуя кои са трите – не се нуждаех от друга подсказка. А вие?… Та, по-добре такива интереси, отколкото никакви.

За миналия месец класацията се води от “www.slovoto.bg” (честито на Иван Богданов, и дано всеки път води тази класация на повече места!), и от “народни танци” (пак лошо няма). Между тях и “взаимоотношенията на хората на Коледа” пък са се наврели “порнофилми”. По-надолу са в една компания Васил Левски, Висоцки и Явор Джонев. И аз да бях при тях, кашата надали щеше да е по-голяма… Малко настрани пък е Светлана Комогорова – защо не се е присъединила към компанията, питайте нея. Циркът завършва с “emule сървъри” – предполагам, че има нещо общо с Явор Джонев или Явор Колев, ама какво ли?…

За декември са били от особен интерес Валя Балканска (защо ли само тогава?), Дядо Коледа, пак народните танци, и… “хакер ли си”. “Keylogger” е в компанията на “kompyutri” (така е, като се примирява човек с шльокавицата) . А за ноември са се сблъскали “Бойко Борисов” и “антиглобализъм”. За октомври пък Добри Джуров се е намъкнал под Станислав Лем. Капакът обаче е “СЕКС с НЕГРИ”. Ъ?!…

Мерси. Не ща да чета повече. Кой знае какво още може да науча за това по какво ме намират хората…

Днес си дадох сметка, че вече от 4 месеца съм се амбицирал най-сетне да довърша този разказ, а все нямам време да го работя. И че ми е писнало да открадвам по минута-две, за да го прегледам за някоя забравена правописна грешка или несполучлив израз… Обявих го за завършен (докато не ми хрумне обратното), и го публикувах на страницата с разказите.

(Да, знам. Най-късно утре ще са ми хрумнали куп важни добавки и корекции. Мърфи никога не спи. А на мен не ми пука – ще ги нанеса, и толкова.)

В няколко отношения този разказ ми е експериментален. На времето, след като превеждах Гибсън, много ми се искаше да напиша някакъв киберпънк – но няколкото ми опита се оказаха жалки подражания… И в този на много места влиянието на серията за Агломерата си личи ясно, но поне на пръв поглед е една идея по-поносим.

Друго интересно е, че се опитах да реализирам разказа като семиотична машина. Или поне да си направя експеримент дали това е възможно, и по силите ми. Уви, не мога да се похваля с успех – КПД-то й е под 0.1% (в смисъл, че надали и 1 на 1000 читатели би успял да завърти семиотичната машинария вътре… признавам си, пишман и зян съм). Но поне се пробвах.

Засега разказът е лицензиран под CC-BY-SA 2.5 – но мога да сменя лиценза за в бъдеще, след като излезе 3.0. (Обмислям смяна и на лиценза на целия сайт към CC-BY-SA 3.0.)