Grigor Gatchev - A Weblog

Казано на български – защита на съдържание. (Мултимедийно. Срещу пиратство.)

Ето един много подробен и много обективен анализ на проблема (както го “решава” Windows Vista) и последствията му.

За който не познава Питър Гутман: човекът работи в областта на сигурността на данните, компресията на данни и производителността на системи от повече от 20 години. Малко от нас са толкова стари, че да си спомнят неговия изключителен за времето си архиватор HPACK. 🙂

Както и да е. Линка – от мен, изводите – от вас.

(И това ако не е коледен запис – здраве му кажи! 🙂 )

Поклонник съм на Тери Пратчет не от вчера. Затова направо подскочих, когато разбрах, че всеки момент се очаква да излезе филм по “Дядо Прас”. А слуховете, че филмът ще е игрален, само разпалиха апетита ми.

Преди няколко дни открих в блога на Случайна един запис за истината за Дядо Коледа. Стана ми тъжно, дори имах нахалството да изрекламирам в коментар един стар свой запис, под който тази година вече са се подредили няколко писма от деца до Дядо Коледа… Мисълта обаче не ме остави. И за да се разтуша, реших да заделя време и да изгледам филма.

Не останах разочарован нито на грам. Някаква част от смехотворното е изчезнала – Пратчет е смешен на хартия, на филм голямата част от закачките му не хващат така добре. Но е запазено много повече, отколкото предполагах. Нищо чудно – Пратчет пряко е участвал в правенето на филма.

На това вероятно се дължи и точното съвпадение между книга и филм. (Май режисьорите почват да откриват колко добре е филм по книга да я следва точно.) Филмът е буквално визуализация на книгата – и то нелоша визуализация.

Много от образите като външност са право в десятката. (Десятката без съмнение са рисунките на Пол Кидби. Май подразбрах, че образите са типирани точно по тях.)

Мистър Тийтайм е просто впечатляващ, не само с точното съответствие – въпреки PG-рейтинга на филма се доближава до еталона ми за изпълнение на злодей, Ханибал Лектър на Антъни Хопкинс. Като се има предвид колко малко Мишел Дохърти прилича реално на Сюзън, гримьорите и стилистите й са се доближили до невъзможното. Смърт е доста разочароващ – бутафорията му е направо евтина, а гласът на Йън Ричардсън, въпреки че актьорът е великолепен, няма много общо с вледеняващия бас на Кристофър Лий. Албърт е доста убедителен, въпреки че няма много общо с този на Пол Кидби (да не кажа, че и с този на Пратчет).

Групичката бандити е сравнително убедителна, дори Банджо. Студентът-магьосник заслужава седмица по шестобалната скала – и като типаж, и като изпълнение. Ключарят също е много добър. Лорд Дауни ме поразочарова малко като физическа прилика, но определено става за шеф на Гилдия на убийците – а изпълнението му е отлично. Одиторите бяха реализирани просто перфектно.

Гарванът и Смърт на мишките са великолепни. При магьосниците обаче положението е доста разнородно. Ковчежникът е все едно Пол Кидби го е анимирал сред останалите в сътрудничество с Пратчет – тоест, правенето му по-истински би нарушило природните закони. Деканът няма много общо с Пратчетовия образ. Архиканцлерът го докарва добре на изпълнение, но от външността има какво да се желае – по-скоро е дебел старец вместо самоуверен мъжага. Другите са прилично, с изключение на Пондър Стибънс, който е провал като съответствие с типажа (макар и също добър като изпълнение).

Полицай Визит беше просто фамозен. Не мога да кажа обаче същото за Ноби Нобс – актьорът се беше постарал да влезе в образа, но като изключим не твърде високия ръст, беше възможно най-неподходящият типаж за Ноби. Би всичките ми очаквания Хексът. Буквална визуализация е на описаното от Пратчет, и нещо повече, излъчва точно пратчетовски дух. А когато видях лепенката с овалното лого и надписа “Anthill Inside”, се смях като побъркан.

Като изключим евтината бутафория на Смърт, атмосферата и ефектите бяха съвсем на ниво. Не знам кой е правил глиганите на шейната на Дядо Прас, но бяха абсолютно реалистични. Пейзажи, замъци, картини, Домът на Смърт – всичко беше премислено и изпипано до степен да не забележа от първо гледане никакви издънки.

Накратко, филмът определено си струва. Ако сте почитатели на Пратчет, гледайте го – няма да съжалите. А ако не сте – пак го гледайте, и ще му станете почитатели.

(Ако потърсите малко, можете да откриете и едно филмче, озаглавено: “The Whole Hog: The Making of Hogfather”. Познахте – това е филм как е правен филмът. Още не съм го гледал, но предполагам, че ще си струва.)

Най-сетне, и не на последно място: от този филм ще разберете защо Дядо Прас трябва да го има, и защо е толкова важно децата да са “социално инфантилни”, тоест да вярват в приказки. На Света на Диска, разбира се – но ако се замислите съвсем мъничко, и на нашия свят… А това разбиране си струва гледането на дори много и по-лоши филми.

Може би някой път ще напиша повече за това. Но засега – весела Коледа! И дано Дядо Мраз ви донесе “Дядо Прас”! 🙂

Една млада дама очаква син. Трудно е да се каже кога точно, естествено, но най-вероятно някъде през нощта на 24 срещу 25. Интересното в картинката е, че тя никога не е била докосвана от мъж.

Дали ще има овчари, влъхви и ярка звезда над дома й – не е ясно. Логично би било да са в свръхколичество. Защото тя всъщност очаква повече от един син – тоест, неофициалният рекорд в дисциплината “девствено раждане”, установен преди доста години, вероятно ще бъде счупен.

Щастливата (надявам се) майка се казва Флора. Домът й е в град Честър, Великобритания.

В зоологическата градина. Флора е комодски варан – вид гущер. 🙂

—

Новината без никакво съмнение и сте я чели, и ще я четете до скъсване из медиите. Специално й отделих толкова място, защото е единствената коледна новина, която не ме настъпи по мазола “Джингъл белс”.

Не зная за вас, но на мен от доста години вече ми се повръща покрай Коледите. Още месец преди тях вече е байгън да ти стане от белобради дядовци, отегчени Снежанки, досадни коледно-напудрени реклами по телевизията, радиото, пощата, Интернет, тока и водопровода. Да те е страх да включиш ютията. И да погледнеш в тоалетната чиния, преди да пуснеш водата…

По-зле оттук е сигурно само в САЩ. Наскоро четох някакво допитване до американски дечица с въпроса “Какво е любов”. На повече от половината отговорите се въртяха около Исус Христос – банални и шаблонни, все едно ти отговаря повреден дисплей за реклама на еди-коя си църква / секта. (Отговорите на останалите бяха точно по детски свежи, мъдри и истински.) Дали това няма някаква връзка с факта, че повече от половината американци вярват, че Господ е създал света преди шест хиляди години? Било от едната, било от другата страна на причинно-следственото равновесие, а най-вероятно и от двете?

Не знам. Но и тук коледната преекспонация направо трови живота. Пак за американците съм чувал, че много обичат да прекарват (ако могат да си го позволят) Коледата някъде далече в планината, в къщичка без телевизия, Интернет, по възможност дори без ток. Нямам нито капка съмнение защо го обичат толкова. И аз съм на път да го заобичам, пък те са по-напред…

Така че съветвам всеки – ако може да си го позволи, да си изкара Коледата някъде високо в планината. По възможност с приятели, които имат неговото ниво на поносимост към коледно облъчване. Ще си спести поне малко от натравянето, което останалите в градовете ще трябва да понесем.

И, все пак, да раздаде на приятелите си подаръци. А ако е с дете – да му разкаже как Дядо Коледа идва през комина, и ги оставя. Защото не бива заради прекаляването на Илия да намразваме Свети Илия. И защото ни носи досада и отвращение прекаляването, а не приказката. То я убива по-качествено, отколкото дори премълчаването й.

А приказката е красива, и трябва да я има.

– Леминги отпред!

– Спокойно, Милко, не съм сляп…

– Бе аз да си кажа… Добре, разчисти се. Давай… Внимателно – отзад изтребител!… Добре, браво… Тоя едрия тапир отдясно ако те люсне сега…

– Човече божи, моля те, остави ме на мира!…

Милко е стар геймър. И непоправим подсказвач. Поне веднъж са го били заради подсказване на шах – нищо не е възприел. И в момента активно… пречи.

– Тук често има хиени… Ей ги, зад танка!… А, споко, хванали са си плячка… Внимавай за развалината отпред, да не стане гаф… И за пътеката също, да се не зададе някой киликандзер по нея… Добре, тая беше празна, ама на другата са чести… Оп-пааа! Уф, на косъм беше.

– Никакъв проблем нямах, не се впрягай.

– Не ми се прави на печен. Имаш ли още достатъчно сини точки?

– Имам, не се бой, не си ги давам лесно.

– Шит! Е сега ни сгащиха! Давай назад! Назад, доде не са ни блокирали и отзад… Добре. Внимавай за онова малкото, да не стане мяу…

– Бе спокойно бе, човек. Ръсиш емоции, все едно наистина животът ти е на косъм.

– Сори, брат, такъв съм си… Внимавай! Камикадзе вляво на пътеката!… Добре. Внимавай сега за тоя отзад, че е много боен нещо… Кво го пазиш тоя разногледия бе! Измуай му един по дистрибутора! По-корав си, нищо няма да ти стане…

– Ех, Милко, Милко…

– Оръдие ти трябва, брат. Само оръдие ги оправя тия. Земи си едно, да видиш колко хубав е живота. И хиените даже няма да смеят да те пипнат… Трап отпред!… Уф!… Читави ли сме?

– Никакъв проблем. Ще доживеем до края. – Речникът му започва да заразява и мен.

– Ако не гледаш по-внимателно, не е ясно… Внимавай за оная жаба до дървото. Внимавай ти казах!… Я! Скивай там оня дзвер!

– Аха. Бива си го.

– Пак леминги… Писна ми!… Не, не оттам, хиените моментално ще те сгащят. Чакай сега, и дебни пролука… Атака!…

Такъв си е Милко. Непоправим. И не знам дали на моменти не е по-адекватен като светоглед от мен.

(За който не е разбрал какво сме правили: минавахме с кола през центъра на София.)

В сряда бях на събрание на фондация “Фантастика”. В дневния му ред имаше само една точка.

– Времето минава, и информацията за българската фантастика се изгубва безвъзвратно – каза Георги Недялков, един от най-дългогодишните фенове. – Не можем ли някак да издадем пак цялата българска фантастика, излизала някога? Евентуално да направим и някаква енциклопедия за нея? Няма значение кой ще печели от това, нашата печалба е страстта ни.

Отговорът беше мълчание, и оклюмали физиономии. Всеки знае колко би бил щастлив, ако това имаше как да стане. И всеки знае, че да, той с удоволствие ще напише каквото може за енциклопедията, ще помага с каквото му е по силите. Но кой ще координира цялата работа? Кой ще организира и финансира отпечатването на енциклопедията, ще осигури разпространението й, и т.н.? Кой ще направи същото за всички български фантастични произведения, като към това се прибави и откупуването на правата им?

И, най-важното, кой ще разкупи всичко това, и ще го чете, и ще му се радва? Все пак в България са написани стотици, ако не и хиляди томове фантастика. А тук тези, които имат пари да си позволят да купуват книги, повечето не знаят да четат… Пък и дори да стане, всичко това вече е издавано, и се е изгубило. Няма ли да се изгуби пак?

– Защо да не е в електронен вариант? – имах нахалството да се обадя аз. – Цифровата информация е вечна. Книгите могат да се разкупуват, забравят, изгубват – цифровата информация лесно се съхранява и копира, лесно става достъпна през Интернет… А ако е под свободен лиценз, е и официално достъпна завинаги, и има изгода да се разпространява.

– Става! – ентусиазира се Георги. – Ще я разпространяване на ДВД-та, ще я пускаме през Интернет, ако има как! Каквото ще да е, ама да стане!

В момента, в който каза “ДВД-та”, внезапно ме хлопна по главата идеята. Сигурно съм бил здравата отнесен, за да не ми дойде по-рано. Две-три минути обмислях въможностите и подробностите. След това пак се намесих:

– Защо да не го направим на уики? Нещо като Уикипедия, само че за българска фантастика. Така ще можем да допринасяме не само ние, но и всички фенове в страната. Ще е постоянно достъпна през Интернет. Ще може да се издава и на ДВД-та, и да се печати на книги, ако трябва. Като начало ще е само енциклопедия, за да не бъде залято със събраните съчинения на съвременни графомани – но като се стабилизират нещата, може да започнем да приемаме и произведения. Пък после… ще видим. 🙂

– А уики откъде? – попита Генерала. – Можеш ли да направиш? И да го сложиш някъде в нета?

– Разбира се! – махнах с ръка, все едно цял живот съм инсталирал уикита. – Оттук се прибирам в офиса, и до два часа е готово. Хайде, да не е днес, да е утре, за всеки случай. До два дни да е, ако нещо ме похлупи. Но ще го имате.

Разделихме се с готов план за действие, и се запътих към офиса с готовност за велики дела.

Кристоф Ламетър казва: “Не ме питайте поддържа ли Дебиан това или онова. Дебиан поддържа всичко!” Никога не бях поглеждал дали всъщност поддържа MediaWiki, но мъдростта на Ламетър не ме подведе. След само няколко минути вече имах инсталиран софтуера, а след половин час внимателно инициализиране и настройване вече имах готово уики.

Празно като летяща чиния над България. Нито една страничка за каквото и да било, дори началната тепърва трябва да се създаде. Нито едно шаблонче за редактиране, обозначаване, подпомагане… Никакви описания за правила. Никакви уроци как се борави с уики. НИЩО. Бях готов за това да строя къща от нулата – но не се бях сетил, че вместо от греди, пирони, тухли и прозорци ще трябва да тръгна от неотсечена гора, глинени залежи някъде си, желязна руда другаде си и пясък, който може да бъде стопен…

И какво, проектът да мре ли? Може да съм разсеян, но не се предавам лесно. Отворих страниците на добре уредената и преведена българска Уикипедия. И тя под GFDL, и бъдещата БГ-Фантастика. За copy&paste – готовииии!

Разбира се, не стана само с copy&paste – всички страници трябваше да се преработят. Като начало, “Уикипедия” да се смени с “БГ-Фантастика”. Правилата също са попренаписани, и някои страници са направени специализирани за тук. Много отделни дискусионни страници и процедури са посъкратени – не се очаква да стигнем обема и броя редактори на Уикипедия, няма смисъл като видим, че подковават вола, да вдигаме крак. Всичко вътре е вили на могили, висящи връзки, неотредактирано като за тук съдържание, каквито щете проблеми – но поне вече е нещо, на базата на което може да се прави нещо.

(Като тарикат, смених “Уикипедия” със {{SITENAME}}, за да улесня малко нещата. В пренасочващите страници не работи, там се наложи да набия “БГ-Фантастика” буквално. След като донякъде попривърших работата, експортнах така получената база като SQL файл – ако някоя бедна душа тепърва ще прави подобно уики, и има нужда от готови учебни и инструкционни страници, да се обажда. Вместо за четири дни здрава работа, ще се справи за един.)

Преди малко нанесох последните корекции… за които имах търпението и силите. Обявих нещото за достатъчно добро като за пред непретенциозна публика. Все още няма въведен нито един автор, произведение, издание или каквото и да било – но поне има основа, на която да се работи. Заповядайте!

Ако не знаете с какво да започнете – Уикипедия вече има немалко статии за български фантасти. Спокойно можете просто да пренесете някоя статия оттам.

Сигурно обаче си задавате въпроса – за какво е нужно това уики, след като има Уикипедия? Излишно дублиране на информация… Причини за отделността обаче има, и не са малко.

Уикипедия си поставя за цел да събере цялото човешко познание. Нашата цел е много по-ограничена – да създадем енциклопедия на българската фантастика. Това поражда разлики в подхода, организацията и допустимото съдържание.

Ако някой желае да търси в Уикипедия само българската фантастика, ще трябва да я открива сред всичко друго. Добрата организираност би улеснила това, но дори ако е идеална (което е невъзможно), пак ще има съвпадащи имена и т.н. Работата със специализирана база, която съдържа само нужната област на знанието, е по-лесна.

Също, категориите, списъците и другите средства за организиране на страници тук ще са основните, докато в Уикипедия ще са малка част от всички, дълбоко из системата. Това също улеснява работата.

Една специализирана енциклопедия може (и е добре) да си позволи най-големи подробности по темата си. В Уикипедия тези подробности биха били “fancruft”, тоест ще задръстват излишно системата. Неща, които са значими и нужни тук, в Уикипедия ще са незначими и ненужни.

Ако се наложи да се отдели само информацията за българската фантастика (например за издаване на енциклопедия на хартия, или за превод), в Уикипедия това би било почти невъзможно, докато тук е много лесно.

Уикипедия е посветена на това да бъде енциклопедия. Тук на някой по-напреднал етап може да започне приемане също на произведения, и/или на научни трудове, (Уикипедия също има подобни проекти – Уикикниги и т.н. – но тук сме по-близо до източниците и редакторите, и можем да сме по-гъвкави и да реагираме по-бързо на промени.)

С една дума – ако ви е интересно да помагате за бъдещата енциклопедия, бъдете добре дошли! 🙂

Добре. Споменах какво е мнението ми за новия закон. Разказах няколко истории на хора, които са били “доносници”. Но въпросът какво да правим сега, няма ли някаква полза от този закон, остава.

Вече казах – според мен този закон ще ни донесе само още от същото. Още прочистени досиета, още фабрикувани досиета. Докато има хора или организации, които имат изключителното право да цензурират и съхраняват тези архиви, в тях ще пише каквото тези хора искат, или за каквото им се плаща. Защото който владее настоящето, владее миналото – а който владее миналото, владее бъдещето (Джордж Оруел).

Можем ли да направим ние нещо срещу това?

Мисля, че да.

Да попречим на прочистването на досиета надали можем. Този закон е приет, мислен и проектиран не за да можем да го направим. А за да не можем, и да няма вратичка, през която да смогнем. За разлика от повечето други закони.

Нещо друго обаче не са могли да блокират, колкото и да са искали. Направили са всичко, което им е по силите, за да има как да произвеждат фалшифицирани досиета и за в бъдеще. Но там е останала дупка, която нямат как да запушат.

Стандартната процедура я знаем: станеш ли влиятелен, почват да те шантажират с досие. За да слушкаш и да изпълняваш. Не че няма как иначе, но това е удобен начин, който ти запушва устата. А има как да попречим на това. Ако се усетим навреме – а навремето е веднага щом законът влезе в сила.

Никой не бърза да напълни досиетата ни с компрометиращи измислици още докато сме неизвестни. Трябва да изфабрикува осем милиона досиета, това не е по силите на никоя тайна служба. Фабрикуват се досиета само на малкото влиятелни. Вече влиятелни. А влиятелността си има начало. Повечето още не сме стигнали до него. Съответно, досиетата ни са чисти.

Затова, съветът ми е: ако смятате някога да станете нещо повече от продавач на сергия, отидете и намерете начин да разкриете досието си още сега. Докато в него не са се появили неща, които ще ви е интересно да научите, но не и приятно. Или, дори да ги има – докато не са станали повече и по-страшни. Винаги има как още. Някой трябва да е предал еди-кого си, нали? Пък не върви да е този, дето слушка и изпълнява. Трябва да се намери кой друг да е бил.

Веднъж разкрито и оповестено, досието ви няма как да бъде променено. Ако през 2007 г. никога не сте били агенти на ДС, е малко вероятно през 2010 да се окаже, че през 1990 г. сте били. Или ако в него има десет доноса накръст, от периода на младежката ви глупост, е малко вероятно след пет или десет години те внезапно да са станали сто. И да са все срещу популярни и обичани, или пък злопаметни и отмъстителни хора с ресурси.

Дори ако сте имали нещастието да попаднете в списъците, не се колебайте. Направите ли го сами, поискате ли искрена прошка, ще ви разберат, ще ви простят и ще ви приемат. Да го направите сами, без никой да ви кара, е начинът да кажете на другите, че сте надмогнали това, което ви е вкарало в тези списъци – каквото и да е то. Начинът да спечелите отново доверието им.

Как точно ще стане – още не знам. Не съм прочел закона; надявам се някой с юридическа грамотност да съобщи как това може да бъде направено максимално лесно. Засега ми хрумва възможността да си извадите журналистическа карта, и да поискате (сами или чрез познат) досието ви да бъде обявено: журналистите подлежат на тази процедура. Може би има и по-лесни начини. Дано има – ще ми е по-лесно, когато го направя.

Сега, в настоящето е, когато можете да се преборите за миналото си. За да е ваше бъдещето ви.

Вече разказах два случая на “доносници”, които не са това, което си представяме. Ще разкажа и трети. Сигурно има и още – толкова зная.

3. Инженер Петрова

Петрова работи в научен институт. Официално – граждански, или по-точно полу-граждански. Реално – с много разработки във военни области, някои от тях наистина на най-добро световно ниво.

Всичко, което Петрова е постигнала в живота си, е постигнала сама. Сама отглежда дъщеря си, бори се с несгодите, и успява да насмогва на повечето. Колегите й я ценят и уважават, от година вече се шушука, че ще стане заместник-отдел – и никой не смята, че е незаслужено… Един ден обаче, докато се връща от обяд, тя е любезно поканена от един от началниците си по “военна” линия:

– Би ли заповядала в кабинета ми? Едни другари искат да разговарят с теб.

Петрова не е глупава – забелязва, че началникът нещо не се чувства комфортно. “Другарите” са млади момчета, но само едно тяхно кимване моментално изпраща важния шеф да си намери спешно работа другаде. Вече е здравата наплашена, когато един от тях се усмихва приятелски:

– Здравейте, ние работим в контраразузнаването. Бихте ли се съгласили да ни изслушате?

Тя кимва. Има ли избор?

– От повече от година забелязваме, че технологии, разработвани тук, изтичат в полза на западни държави. По този начин изгубихме ключови в областта технологии… Непрекъснато се опитваме да разберем кой може да ги изнася, но той очевидно е хитър, или добре обучен – доскоро нямахме никаква идея кой от всички може да бъде… Съвсем случайно наскоро открихме, че няма как да сте вие – изнесена е технология, до която не сте имали абсолютно никаква възможност за достъп. И сега сте единственият човек в института, на когото можем да вярваме. По-ценни сте за нас дори от директора – за него още няма как да сме сигурни…

Вълна на облекчение залива привиканата. Значи не я чака нищо лошо!

– Спешно е необходимо да разкрием човека, който ни предава. Вече от година институтът ни все едно работи за САЩ… Бихте ли ни помогнали? Въпрос на патриотизъм е!

Петрова не е първа любителка на комунизма, но ако не може да й се отрече нещо, това е патриотизмът. И двамата й дядовци са загинали по фронтовете, за да пазят България, и гордостта с подвига им е традиция в семейството й. Гордост и патриотизъм, на които е възпитана тя, и на които възпитава и детето си.

– Да ви помогна, но как? Аз не разбирам нищо от шпионства, такива работи…

– Просто е. Наблюдавайте и ни докладвайте абсолютно всичко за колегите си. Къде ходят, какво правят, за какво говорят. Опитвайте се да запомняте и предавате точно всяка една тяхна дума – напълно е възможно предателите да са няколко, и да си предават сведенията, кодирани като обикновени разговори. Много са умели, повярвайте ни…

Първите два-три месеца Петрова наистина се старае здравата. Във всеки колега тя вижда потенциалния предател, и следи дали при обяд в стола не си правят жестове с вилиците… Малко по малко обаче “натрупва опит” в наблюдението, и започва едно по едно да отсява най-очевидно безобидните неща. С времето рапортите й (служителите от контраразузнаването ги наричат така) стават все по-постни.

Един ден единият от тях я привиква наново. С приятелски, но категоричен тон изисква от нея да дава повече материал. С по-големи подробности.

– Ама няма ли вече скоро да го хванете? – интересува се Петрова, повярвала напълно на обяснението им. – Всеки ден изписвам по пет листа за вас, толкова нещо знаете вече… И за какво ви е коя с кого преспала, и кой какви грижи си имал с децата?

– За какво ни е оставете на нас. Ние си знаем работата – отвръща служителят. И в усмивката му се мярва ирония – ирония, която сепва Петрова.

Тази нощ Петрова мисли дълго, и се старае да отпъди подозренията, че всъщност… всъщност… Не може да е каквото подозира. Социализмът може да си има изкривяванията, но е светла идея, ето Горбачов в Съюза вече я оправя, и у нас ще се оправи. Пък и българи хора са, не може да са я излъгали така…

Подозрението обаче се е промъкнало. “Рапортите” стават все по-сухи и бедни, а срещите със “служителя” зачестяват. Петрова малко по малко разбира, че няма грешка, че наистина са я натоварили с нещо, дето няма нищо общо с шпионажи и предателства…

Един ден внезапно целият институт е спрял да работи. Всички са се спотаили из стаите, под радиотата, и слушат речта на Петър Младенов. За Петрова внезапно октомври се превръща в пролет. Първата й мисъл е: “Свърши! Сега вече няма да продължава. Отървах се!”

Напразно. Когато за следващата седмица не праща нито един донос, “служителят” идва на посещение в работата й. Разговорът започва отначало меко, но скоро става бурен. Истината и от двете страни е казана в очите – от страна на ченгето с не много възпитани думи. Петрова не издържа и избухва:

– Да се махаш! Повече никога няма да направя нищо за вас! Измамихте ме, но повече няма! Няма! Нещата се смениха, нищо не можете да ми направите вече!

– Има, и още как – ухилва се събеседникът й. – Искаш ли да разлепим доносите ти в училището, където учи дъщеря ти? Да им се порадват съучениците й, да знаят каква майка си има…

Сигурно този шантаж е успявал да огъне немалко други хора. Под кой ли номер го водят в ръководствата си?… Развълнуваната Петрова обаче се сеща, че е внучка на поборници, загинали за свобода. И мисълта, че я заплашват с детето й, прелива. Плесницата буквално събаря “служителя” от стола на пода.

– Посмееш ли само да докоснеш детето ми, ще отида в училището им. Ще говоря с учителите, ще събера всички деца, и пред всички ще разкажа какво представлявате. И кои сте. Къде работите, с какво се занимавате. Как с измама и изнудване карате хората да им помагат. Нека разкажат и на родителите си, да знаят къде и от кого да потърсят сметка за всичките си несгоди! От конкретни хора!

Онзи скача от пода. За момент като че ли се колебае дали да не я пребие. След това обаче страхът надделява – ами ако я ядоса още, и тя наистина вземе да разкаже кой е и къде работи на всички, които той е тровил и газил? Хиените налитат само на по-слаби жертви. Срещнат ли сериозен противник, няма страх, равен на техния. Най-страшният ужас на този сорт измет е да ги премерят с техния аршин, да бъдат те слабите. Защото зад “силата” им е скрита слабостта на отрепките, вътрешната скапаност на отпадъците.

Петрова също трепери следващите няколко месеца. След това научава, че много досиета са били унищожени, и се надява нейното да е сред тях. Когато обаче вижда какво става, бързо разбира – унищожени са досиета на хора като нейния вербовчик, а нейното сигурно е запазено непокътнато…

Две години след промените, Петрова събира сили и една вечер разказва всичко на дъщеря си. Изплаква го, като пред изповедник. Тринайсетгодишното дете се оказва достойно за майка си – подкрепя я напълно, непоколебимо… По-късно Петрова научава, че дъщеря й е разказала на приятелите си в училище нещата, и е заявила, че се гордее с майка си, и че не би я осъдила за нищо на света…

Да, в системата е имало немалко хора, които са топели и съсипвали животи само заради мъничко облаги или пари, или кариера, без да са били изнудени или измамени. А е имало и немалко, които са топели за власт, за отмъщения, или дори за черно удоволствие. Всички те трябва да получат заслуженото. Дори сега, след толкова години. За да знаят бъдещите боклуци, че престъплението никога не остава ненаказано, че посегнат ли, възмездие ще има – може би късно, но ще има.

Защото боклуци има във всяко общество. Така е устроен човешкият род – има ги, някакъв процент. Мъдри учители и психотерапевти може би могат да помогнат колкото се може повече деца да израснат като достойни, силни и свободни хора – но винаги ще има някакъв остатък. Въпросът е как този остатък, тази утайка да не получават възможност да вредят на свестните хора. Да стоят в канавката на живота, и да не смеят да показват глава от нея. Там им е мястото.

Това се постига чрез обществената система и уредба. Дали боклуците ще си стоят в канавката зависи от как е уредено обществото. Не, не ми говорете за социализъм и комунизъм. Напоследък достатъчно се убедих, че и службите на “демократичните” държави не се гнусят от подобни похвати. Значи и в Дания има достатъчно гнило…

А дали там има нещо гнило, ме интересува малко. Интересува ме дали го няма тук, при нас. Задавам отговор, нали?… А защо го има?

Кой от нас позволи то да се случи наново?

Пак задавам отговор. Всички, които не попречиха, естествено. (Боя се, че и аз в това число – не смея да кажа, че съм направил всичко докрай по силите ми, за да попреча.)

Има и още нещо за казване, за тези, които се напънаха да издържат дотук. Те заслужават малко награда. Но ще е в следващия запис.

Много доносници са хора, които заслужават единствено позор – ако не и присъда. Някои обаче – не. В предишния запис разказах за един от тях. Сега ще продължа с още.

Дядо Петко цял живот е работил в селското ТКЗС, и е даван за пример от всички. Пенсията обаче е смешна, внучетата – малки, а възрастта е поотнела силите му. За щастие, градът е на три километра, а там има заводи. И дядо Петко успява да се наеме като дневен пазач на пропуска на един от тях.

Винаги приветлив, усмихнат, сърдечен и услужлив, дядо Петко бързо си спечелва довериите и симпатиите на всички в завода. А когато разбират и че мълчи като гроб за споделеното пред него, бързо започват да изповядват мъките и грижите си. Ръководството на завода, не съвсем на шега, неведнъж казва, че ако почне да взима пари за изслушване (по тези времена терминът “психотерапевт” още не е популярен), той ще печели десет пъти повече, отколкото като пазач. За дядо Петко обаче да не изслуша и утеши човека с грижа е като да откаже хляб на гладен гостенин.

За едно само не прави компромиси – проверява багажа на всеки излизащ, както му е наредено, и не разрешава да се изнася от завода продукция. Кротичко, усмихнато, но категорично и без компромиси за никого. С което печели още повече симпатии, дори сред свикналите да пооткрадват това-онова работници.

Един ден един от бригадирите го помолва за дребна услуга. Разбира се, дядо Петко е щастлив да помогне. На следващия ден бригадирът му показва два чифта детски обувки:

– Бракувани са, дядо Петко. Виждаш ли еееей тука, отвътре, как това шевче е мъничко накриво? Заради такова нещо сега ще ги унищожаваме.

– Че то си е чудесна обувка, бре! – цъка с език дядо Петко възмутен. – Бива ли? Грехота е, толкова труд е хвърлен! Не може ли да ги продадат преоценени, или нещо такова?

– Не може. Нареждане от министерството – няма как. Даже директорът не може да го отмени. А е такава грехота! Толкова труд и пот сега да иде под ножовете!

– Верно е грехота. Не е домислена както трябва тая работа! – поклаща глава дядо Петко. – Обуща за децата не стигат, пък тука да ги унищожаваме за нищо! Не бива.

– Точно така – не бива! Като ги погледнах и аз, сърцето ми се обърна. И като ми помогна вчера, се сетих, че ти спомена, че ще търсиш обувки за децата, нали почва скоро училището. Що не ги вземеш? Не заради икономисаните пари, просто така, да не се похаби трудът човешки! Да знаем ние, дето работим, че не сме се потили напразно, че някое дете е обуто…

Даром, и един вид малко като крадено, дядо Петко никога няма да вземе. Ако трябва, с месеци ще гладува, но няма да вземе. Цял живот е гладувал, но не е крал – късно му е да почва сега. Но съчувствието към горките работници, които той познава добре и неведнъж е слушал болките им, успява да отвори вратичка в душата му. И той прибира обувките, и като си тръгва вечерта, ги изнася, скрити под палтото си. И за пръв път в дългия си живот разбира какво е да си гузен, и да те е страх и срам от другите.

На следващия ден бригадирът отново изнася два чифта обувчици – този път за своите деца. Изобщо не се опитва да ги скрие от дядо Петко, само му показва чантата си отвътре и му смигва заговорнически. Дядо Петко умира от срам, ала вече не може да го спре – нали и той е взел. Отчаяно се опитва да се утеши с мисълта, че тези така и така ще идат под ножа, и че се изнасят, за да са щастливи хорицата, дето работят тук.

На следващия ден бригадирът отново изнася, този път четири чифта. Дядо Петко не издържа, и отказва да го пусне. Поканва го в будката на пазача, и му казва:

– Недей така бе, човек! Един-два чифта, ако са бракувани, преглъщам, ако и да ме е срам! Ама четири, пък и като ги гледам, май на бракувани не приличат… Тая работа не е чиста!

Бригадирът го гледа някак странно – хем гузно, хем с облекчение. След това излиза от будката, и заедно с него влиза непознат мъж на средна възраст.

– Приятно ми е, аз съм Х, оперативен работник. Имаме данни, че сте подпомагали изнасяне на продукция от завода. Този бригадир е свидетел, който ще го удостовери. У тях намерихме обувки с ваши отпечатъци, сега смятаме да отидем и да проверим дали няма да намерим изнесени от завода обувки у вас…

Следващите час-два от разговора са кървава мътилка в спомените на дядо Петко. Всеки момент от тях го изгаря от срам и унижение. Накрая остава само едно – ще го пощадят, няма да го арестуват, няма да го съдят, няма да му лепнат петно на челото, нито пък на синовете му и на внучетата. Но при едно условие. Да докладва най-подробно за всичко, което работниците споделят с него. Всичките им грижи, болки и ядове. “Не се безпокойте, ние от обикновени проблеми не се интересуваме, няма изобщо да четем такива. Гледаме само това, което ще ни помогне за разкриване на престъпления.”

Щом е за разкриване на престъпления, дядо Петко е с две ръце за. Даже не разбира защо трябва да му прощават неговото за това, че помага – той ще си помага и без това… Но когато започва да подава на оперативните работници това, което според него има връзка с престъпления, то не ги задоволява. Няколко пъти е предупреждаван, че му се искат повече подробности. Накрая е повикан в “управлението”, където познатият му оперативен работник в прав текст му казва:

– Искаме всичко, което хората споделят. Абсолютно всичко. Какво от него ни трябва, ще преценяваме ние. Изпълнявай, или не е трудно да задвижим… онова разследване.

Тук вече дядо Петко не може повече да крие от себе си истината. Разбира, че тези хора изобщо не се интересуват от престъпления, че са си точно политическите куки, ДС. И че цялата работа с обувчиците е била подставена, за да го изнудят да започне. Видели са, че хората му вярват и споделят с него, и са го “разработили”. Както пък сигурно ще използват написаното от него, за да разработват други…

На следващия ден дядо Петко прави опит за самоубийство. Спасява го невероятна случайност – един от съседите му идва да го търси за нещо, вижда го да виси от гредата в плевника, хуква и съсича въжето с попаднала му подръка коса, изпреварвайки с мигове косата на смъртта. Седмица дядо Петко е между живота и смъртта; излиза от болницата чак след месец. След което си подава оставката от завода “по здравословни причини”.

Още на следващия ден е посетен от оперативния работник. С предупреждението, че не се ли върне на работа, ще се случи за каквото са говорили. Дядо Петко обаче е мислил за възможността за такава среща през цялото си лежане в болницата, и е готов за нея:

– Веднъж ме спасиха. Втория път няма да успеят. А като мен ме няма, идете накажете Михаля. Нито съд можете да направите, нито децата ми да опозорите. Сгрешил съм – отишъл съм си. Толкова.

Оперативният работник е отлично запознат с честността и принципността на дядо Петко, и е напълно склонен да допусне, че стареца вече го е налазила склерозата, и почва да е глуповат и неотстъпчив. Махва с ръка, и го изоставя…

Нещата обаче не са приключили за дядо Петко. Страхът дали няма да си отмъстят го преследва денем и нощем, срамът – още повече. Четири години по-късно, когато идват “промените”, той е развалина, която трепери и от сянката си, и пие лекарства за всички възможни болести. Сестра на снаха му, която учи в София, предлага да го срещне с психотерапевт. Взима го при себе си в София, и три месеца той ходи три пъти седмично на разговори с терапевта.

След тези три месеца половината лекарства почиват в кошчето, а дядо Петко щастливо вярва, че не само не е направил нищо лошо, но напротив – сторил е всичко по силите човешки, за да се възпротиви, и да не допусне да се свърши нещо лошо чрез него. Малко по малко е приел факта, че надали е дал “материал” дори за едно преследване и тормозене на човек. И се чувства като роден наново.

(Всъщност, “психотерапевтът” му е незавършил още студент по медицина, до немай-къде пишман в психотерапията, но… сестрата на снаха му не е успяла да ангажира истински психотерапевт, и някой е трябвало да играе ролята. И желанието на дядо Петко да отхвърли вината, да се чувства отново човек, и подсъзнателното му разбиране, че не е сторил кой знае какво лошо, са били достатъчно силни, за да се справят въпреки недостатъчните умения на “специалиста”.)

… Когато се замисля над историята, откривам много повече въпроси, отколкото отговори.

Дали бригадирът, подвел дядо Петко, е активен разработчик, вършил работата си с желание и удоволствие? Или просто жертва на “разработка”, изнудена да зачерня на свой ред другите, и научена точно как и какво да направи? Дали с мерак е помагал в измислянето на детайлите, или напротив, е направил каквото е могъл, за да спести на дядо Петко нещо още по-лошо?

Дали оперативният работник, разработил дядо Петко (а може би и бригадира преди него) също е вършел работата си с желание и удоволствие? Или просто я е “работел”, защото това му е работата, и то го храни? (Ако това не е още по-голямо зло, разбира се – според мен истинското зло е това, което се мисли за добро и полезно, и само не се замисля над целите и средствата.) Или може би дори, подобно на професор “Иванов” от предишния запис, е поел тази работа, за да спести на много хора много проблеми – и се е ограничавал само до това, без което просто е било невъзможно да продължи да я работи, и е щял да отстъпи мястото на някой изрод?

Надали ще узнаем отговорите на тези въпроси. Ако досиетата бяха пълни и истински, вероятно щяхме – но съм убеден, че сега в тях пише само това, което е нужно на днешните “кукловоди”. И че от време на време от тях ще изчезва ненужното, и ще се появява нужното им, според промените на обстоятелствата.

Още ще напиша в някой следващ запис.

Към предишния ми запис имаше някои коментари – трябва ли да се публикуват досиетата, виновни ли са тези, които са донасяли.

Безусловно сред тях има хора, които наистина са избрали лесното. За малко пари или сигурност са тропали наляво и надясно, топели са кого ли не, зачернили са живота на не един човек и не едно семейство. Тези хора заслужават имената им да се знаят, и да носят съответната слава.

Но сред тях има и други хора. Такива, които не са зачернили никого, въпреки че са били притискани. Или пък са били притискани много по-брутално, отколкото повечето предполагаме. Историите на някои от тях зная лично.

Заради тях много ми се иска да бъдат извадени досиетата на тези, които са вербували и заповядвали. Знам, че няма да стане. Знам, че ще се повтори историята от Великото народно събрание, когато миналите през лагерите, като бай Милан Дренчев и доктор Дертлиев, поискаха да се отворят досиетата – а се отвориха “досиета”, в които пишеше, че те самите са били доносници, а Газдовци и Гоговци са чисти като майчина сълза. Но се надявам поне малко от тези, които ще прочетат този запис, да се замислят и да отсъдят кой е истинският виновник. Нищо че сега ще бъдат лъгани кой е – ако са умни, ще се досетят. В момента, в който лимузината му профучи покрай тях, докато чакат автобуса за към къщи.

Всички имена и някои от подробностите в тези истории са сменени, въпреки че няма защо – не мисля, че някой от описаните в тях има защо да се срамува. Надявам се някой ден да ги срещна отново, и да получа разрешението да вдигна имената им – изчистени.

1. Професор Иванов

Професор Иванов е ръководител на катедра във ВУЗ. Строг, но не зъл преподавател; обикновено затворен, мълчалив човек. Пословичен е сред колегите си като “не най-добрият купонджия”.

След “промените”, при разкриването на досиетата, става известно, че той повече от 20 години е бил доносникът на ДС за съответната катедра. Всички изтръпват, въпреки че са знаели – по правилник на ДС във всеки колектив задължително трябваше да има доносник. А катедрата е доста свободолюбива, в нея преподавателите честичко си позволяват “неправоверни” изказвания, дори пред студентите, обсъждат западни книги и постановки, изобщо, всеки един е кандидат като минимум за постоянни срещи с оперативните работници. Да, такива срещи не е имало – но страхът схваща гърлата.

Времената обаче са се променили, и страхът отслабва. Професорът избягва да обсъжда темата, но когато го прави, напълно спокойно защищава позициите си, и твърди, че не е вършил нищо лошо. В спор със студенти веднъж той заявява, че “има доносници и доносници”, и че не бива всички да бъдат слагани под един знаменател. Един от студентите го пита право в очите:

– Вие защо станахте доносник, например?

– За да знам, че доносите за катедрата минават през мен, и че няма да вредят излишно – отговаря професорът.

Друг от студентите запомня това, и решава да провери дали е вярно. По една случайност той има познат, който работи в ДС, и може да си осигури достъп до по-маловажните досиета. Сред тях е и досието на професор Иванов – няколко масивни тома, пълни с ежеседмичните му доноси. Задължително по един на седмица. Задължително по един за поведението на всеки колега, бил в чужбина. Задължително по един за всяко празненство, провеждано в катедрата.

Всички доноси са написани на пишещата машина на професора, и са подписани от него. Такова е изискването. Всичките са буквално като извадени на ксерокс, различава се единствено датата:

“За изминалата седмица, (дата – дата), противообществени прояви в катедрата не се наблюдаваха. Клевети против Партията и държавата нямаше. Западно влияние не се установяваше. Вредни книги, слухове и вицове не са разпространявани…”

В тези, които описват празненства, единствената разлика е, че започват с “На празненството (дата)”. Тези, които описват поведението на колега след командировка в чужбина са също точно толкова сухи и шаблонни. Никога нито една уличаваща дума. (Или поне нито една в над двестата случайно измъкнати от томовете досиета, които студентът изчита внимателно.)

Професор “Иванов” вече не е сред живите. Децата му сигурно ще се срамуват от написаното в досието му. А не бива. Защото в едно ужасно време той е поел тежестта да бъде довереник на Злото, но никога не се е присъединил към него истински. За над двайсетте години служба към него той никога не му е отворил нито една вратичка към света на околните хора.

Колко ли пъти той е имал разговори с агресивни оперативни работници, притискащи го да дава повече “материал”, да бъде “по-старателен в разкриването на империалистическото влияние”, да наблюдава колегите си по-внимателно? Защото онази система се държеше именно на шантажа и сплашването на хората, те я хранеха – а той отказваше да я храни… Надали някой някога ще узнае. Сигурно това би го пишело в неговото досие, но вероятно ще бъде “лустрирано” преди показването му. И съвсем сигурно го пише в оперативните отчети на въпросните оперативни работници – но точно така сигурно те никога няма да видят бял свят, и единственият проблем на тези работници ще е да обяснят какво всъщност са работели тогава, като няма никакви свидетелства за работата им… Но и надали някой ще ги попита.

Не зная. Зная, че трябва да разкажа този случай, за да могат читателите сами да преценят кои са “лошите”. И дори ако техните досиета останат скрити, да не могат някогашните бичаджии и злотворци да сеят наново омраза и отчуждение сред нас. За да знаем, и да помним, че врагове сме си не ние самите, един на друг – а че врагове са ни те. За да внимаваме за лъжите им, и да ги разобличаваме.

Ще разкажа и други такива.

Преди няколко дни се прие новият ни закон за разсекретяване на досиетата на работилите в различните тайни служби, социалистически и по-късни.

Прие се под, да го кажем най-меко, категоричния натиск на ЕС. Нелустрирана държава няма място при нас, казаха – и според мен са прави. Погледнете развитието на бившите соц-страни, и ще забележите точна и без изключение корелация между това колко лустрирана е страната, и колко е успяла. (Разбира се, ако гледате какво е направено на практика за лустрацията, а не на думи. Там, където хората от бившите “служби” бяха извадени на светло, държавите процъфтяха. Там, където си останаха скрити… стана като у нас.

Реакциите на закона са най-различни. Някои са ентусиазирани. Други – безразлични. Трети – агресивно отрицателни… Аз пък не разбирам защо е цялата шумотевица.

Като начало, досиетата много отдавна са причесани, пробрани и прочее. На практика всички компрометиращи материали от тях вече ги няма, заедно с досиетата на по-важните хора. За повечето се говори, че са на разположение на руските тайни служби. (Не знам дали е истина; ако аз работя за руските служби, бих рискувал главата си, за да се сдобия с толкова ценен набор шантажиращи материали. Имам ли го, ще управлявам България.) За част – че са в ръцете на разни сенчести фигури. (Това пък не е доказано със сигурност. Математиците също казват, че 2 х 2 = 4 не е доказано със сигурност – само така било прието да се смята, от практически опит.) Така че сега досиетата вероятно съдържат единствено това, което Някои Хора биха искали да стане известно, като дойде моментът на отварянето им.

Другото е, че законът изрично постановява една фигура (председател на комисията по досиетата), която има правото да реши кога едно досие е въпрос на държавна сигурност, да го извади от архива им и да си го прибере на лично съхранение. Въпросната фигура се назначава от парламентарното мнозинство – тоест, е политическо назначение. Познайте къде ще отиват всички нужни досиета във всеки един момент. И какво ще става с тях, когато парламентарното мнозинство се смени и избере нов председател на комисията. Ама не на думи – на практика какво ще става.

(Не знам защо беше нужна тази длъжност. Всичко опасно от досиетата така или иначе е под контрола на същите хора, дето досега го използваха, за да слагат начело на партии и държава който най-евтино ще им продаде държавата. От друга страна обаче,сто на сто им трябва да има възможност и за в бъдеще от досието на който трябва да изчезва, или пък да се появява в него, каквото трябва. Така че въвеждането й е “оправдано”.)

С една дума – този закон за мен урежда това да си имаме още повече от пак същото, което имахме досега. Че европейците няма да се минат, е ясно – те са подли неверници, ако им пробуташ хартийка с надпис “50 евро”, не я признават за истинска. Ако много нахалстваш, може даже учтиво да кажат: “Възможно е някой да ви е излъгал с фалшиви пари”. А че ние ще се минем, е още по-ясно. Досега се минавахме, без да протестираме – защо не и сега?

Спете спокойно, деца. Промени няма да има. Баткото с онези дъвки и инжекции и утре ще е край училището, и полицията ще го пази, ако родителите ви се ядосат и се опитат да го изгонят… И всичките му колеги – момците, дето изчезват за 50 секунди заедно с колата ви, и юнаците, при които застраховате магазинчето си, за да не го разбият още същата нощ, и всички от тази тайфа – тях също ще ги има. И Вальо Топлото и неговите колеги ще правят още много и много милиони. И нови царе и мислещи се за царе ще идват откъде ли не, вдигнали флага “Къде му е проблема? Вземаме властта, гушваме по милиард на човек и бягаме.”

И нови банки източени ще има, при нужда. И кой да затваря сайтовете на слепите и да ви преследва като “организирани престъпници” при молба от кино- и музикалните босове ще има. И политици, които дават нашите милиони за луксозни лимузини за тях си, но строго ги икономисват от парите за тежко болните.

Цялата тази измет ще продължава да я има. Страх ме е, че завинаги – или по-точно докато не изчезнем като държава и народ. Защото тези, дето приеха този закон, сме ги избрали ние. Западняците направиха дори това, което искаха от тях най-наивните – натиснаха ги да не прекалят. Те отново прекалиха, бодро размахали карт бланша, връчен им от НАШЕТО безразличие.

Няма да се уморя да повтарям приказката за лудия и зелника. Няма да престана, въпреки че ми писна. Който търпи гавра, заслужава и ще получи още повече от нея. Така е устроен светът.

Спете спокойно, деца. Ще получите каквото родителите ви заслужиха.