Grigor Gatchev - A Weblog

Като си помисля – почти нищо по-различно от мъжете. Но не за това е приказката.

По мои наблюдения, жените могат да бъдат разделени на два сорта. Едните – които искат да са самостоятелни и уважавани. И другите – които искат да са опекунствани и закриляни, и друг взима решенията вместо тях.

И на още два сорта, независимо от първото. Едните – които са щастливи, когато са самостоятелни и уважавани. И другите – които са щастливи, когато са опекунствани и друг взима решенията вместо тях.

И мъжете могат да бъдат разделяни по същите начини, но при тях като че ли желано и приятно обикновено си съвпадат. Мъж, който желае едното, а е щастлив от другото, е изключение. Докато при жени това е… не правилото, но доста често положение.

В добавка, личното ми впечатление е, че жени, които искат да бъдат опекунствани, а са щастливи когато са самостоятелни, са такава рядкост, както и мъжете в същото положение. Докато жените, които искат да бъдат уважавани и самостоятелни, а са щастливи когато са придатък на някой “силен мъж”, хич не са малко. И е интересно да ги наблюдава човек.

Някои от тях осъзнават това разминаване. Обикновено забелязват, че мъжете рядко имат този проблем, и горчиво съжаляват, че не са мъже. Заявяват, че да си жена е затвор, съграден от плът. Или пък отчаяно се проклинат, че не са решителни и волеви колкото им се иска, и понякога дори намразват себе си.

Повечето не осъзнават разминаването. Не могат да разберат какво точно не е наред, но усещат, че нещо не е. Най-недоволните се чудят накъде да избият проблема, превърнал се вече в комплекс – стават феминистки, лесбийки, транссексуални, или пък почват да смятат мъжете (а често и всички хора) за животни, добитък и какво ли не още, или се обръщат към шантави и смахнати конфесии… Други малко или повече търпят. Понякога мислят, че нещо им е сбъркано, и понеже не разбират какво точно, най-често се затварят в себе си по темата. Някои се “предават”, обявяват патриархалните социални правила за по-мъдри от тях, и почват да слушат и почитат мъжете си, дори ако ядат бой (не им харесва, ама когато пък не го ядат, е хубаво). А най-много като че ли просто се опитват да не обръщат внимание на проблема, и живеят малко или повече нормален живот – не твърде щастлив, но и не твърде гаден, без големи крайности.

Чудя се – как ли следва да се държи един мъж към точно този тип жени? Дали да слуша ума им, и да ги уважава и да търси тяхното мнение? Или смело да го пренебрегва, и да взима решенията сам? Едното ги зачита и цени като хора. Другото пък ги прави щастливи. В единия случай ще е “възпитан, ама мухльо”. В другия – “мъжкар, ама тормозилник”. Когато има средно положение, приемлив компромис – добре, въпреки че не е лесно да го улучиш. А когато няма? Защото има и такива случаи… И кое е по-добро за жените – да се чувстват уважавани, или да се чувстват щастливи?

Какво ли мислят жените по въпроса? Особено ако са точно от този тип?

x> mnogo golemi prikazki prikazva[, ama ti da si s parite, nqma oko da ti migne.

grigor> защо мислиш така?

x> sori, ne ` eta kirilica

grigor> yaa, interesno… kak togava si mi prochel bloga?

(Няколкосекундно мълчание откъм другата страна.)

x> ami `eta go ot ky]i, a v momenta sam na rabota, tuk nqmame kirilica – programisti sme
(няма кирилица, щото бил програмист… мамин златен… 🙂 )

grigor> zashto ne si slojish? ili samo se hvalish, che si programist 🙂

x> samo se hvalqt takiva kato tebe, deto bili golemi hakeri, ama ni]o ne razbirat

grigor> :-))) zashto mislish, che nishto ne razbiram? ti daje ne me poznavash…

x> ako razbira[e, dosega da si mi haknal pcto, ama ne move[

(Този е някой дечко. От кое IP ми пише?… Я, колко интересно. Я един портскан на най-полезните портове…)

grigor> mejdu drugoto, firmata ti u vas li e? gledam, che mi pishesh ot IP, koeto e v diapazona na provaidera vi za domashni IP-ta

x> ne, ne e u nas. ]o, ne moje li da sme pora`ali `asten akaunt?

(Програмистка фирма цялата виси на частен акаунт. Убедително. Яааа. Портове 135, 137, 138, 139 – отворени. UDP Порт 1026 – и той… Дали дечкото не си е оставил администраторския акаунт без парола?… Да! Майчице. Ела, вълчо, изяж ме. Господи!)

grigor> ti mai niamash firewall? ili se lyja?

x> kvo, da ti kaja kvo imam li? ama mnogo golem si haker

( 🙂 )

grigor> da ne bi sluchaino vyv firmata vi da ima samo 1 PC?

x> ne pozna, pove`e ot 10 sa… golem si haker, nema ]o.

grigor> istinskite hakeri ne vlizat v chujdite PC-ta kriminalno, zatova oshte ne sym vliazyl v tvoeto… ako iskam, moga da go napravia.

x> aide da te vidim, de

grigor> razreshavash li mi?

x> ako mojesh :)))))

(Има само една мрежова карта – тази към Интернет. Въпросът за фирмата с 10-те компютъра е решен окончателно… Я да си направя аз една шега. Къде ми беше онова идиотско телнет сървърче за ДОС команди, дето го писах? Зарязах го преди да проработи, ама няма значение, важното е веселбата… Слагаме го в c:\winnt\system32, и го прекръщаваме на firewall.exe… Сега да му popup-нем едно съобщение през месинджъра. “Windows System Alert: Someone is trying to access your computer. If you want to block him, please start your firewall. You may do it by clicking Start, then Run, and typing in the box “firewall.exe”, and hitting Enter”)

x> opitva[ se da mi vleze[ v pcto, a? nqma da stane

(Изпълнителен момък. Не че има нещо на машината му, което не мога да направя с администраторски достъп, но е забавно той да свърши важните части от работата сам. Я междувременно да му включа Remote Assistance…)

grigor> shtom si kazal 🙂

x> kvo, aide vlez de

grigor> az sym vytre.. ot dosta vreme… iskash li da si poigraem na “koi shte se prebori za mishkata”?

(кратка пауза, през която си играем на въпросната игра… накрая внезапно компютърът му изчезва от мрежата – ударил е вълшебния бутон… нищо, след минута ще е обратно 🙂 )

grigor> да вляза ли пак, и този път да видим кой по-бързо трие файлове?

x> o[e taia ve`er ]e te sasipem. s priatel`etata sme 10 du[i, glavata ti [e q napraim meka

grigor> я, ама ти четеш кирилица? :-))

x> mamata ti [e eba, govedo smotano

grigor> не можеш, драги… къде ще ме намериш, като начало? кой съм аз, всъщност, под това име? И какво изобщо можеш да ми направиш?

(Какъвто си ми социален, момко, дали имаш поне един приятел, дето ще дойде с теб да бие някого? Дори ако знаеш кого, как, къде…)

x> ma i ti ne moje[ ni]o da mi napravi[

(Ха! Оценява ситуацията реално. Има хляб в това момче.)

grigor> като начало, мога да ти изтрия диска… с всичките ти драгоценни порнота, домашни, пищови и прочее… а като продължение, мога да ти flash-на BIOS-а с нули, и да превърна компютъра ти в безжизнена тухла. Ако това е нищо…

(Кратко мълчание. Не се опитва пак да го изгаси. Съобразителен е. И, да си призная, ми е симпатичен.)

x> i kvo ]e postigne[?

grigor> Като начало, няма вече да казваш, че не мога да ти вляза в компютъра. Но извън това – абсолютно нищо. Там е работата.

x> koq rabota?

grigor> Нито аз ще стана по-щастлив, нито ти – по-умен. От съсипване на чужди компютри никой не е прокопсал. Точно както и от бой, между другото.

x> az samo taka go kazah, bqh se qdosal

grigor> Знам, не ти връзвам кусур. Не се бой, няма да ти затрия компютъра или файловете за кеф или отмъщение. И, между другото, можеш спокойно да ми пишеш на кирилица – гледам, че правописът ти е много добър.

(Интересно момче. Прави се на мачо, дразни околните. А няма добри социални контакти. Но има отличен правопис. Уплашен от предстоящия живот единайсетокласник, който се опитва да влезе в света на възрастните през която врата му е попаднало. Малко подадена ръка няма да му дойде зле.)

x> някъде събирате ли се хакери, да идвам и аз да се уча?

grigor> Аз не съм хакер, особено пък такъв, за какъвто мислиш. Честно. И да намериш такова събиране, там може би ще станеш добър престъпник, но надали търсиш това. Иначе ей ти фитнесите на наркобосовете, екстра мутра ще те направят.

x> тогава къде мога да науча разни неща

grigor> Навсякъде. Но най-вече по купоните. Не се шегувам!

x> ма то моите познати все гьон не разбират компютри

grigor> Тръгнеш ли от купон на купон, ще намериш познати, които разбират. А ще намериш и много други, които разбират пък от други страхотни неща. Просто бъди част от компанията, весели се с околните, и като те приемат за свой, ще си говорят с тебе за всякакви работи.

grigor> И мацките ще си падат по теб, ако умееш да се веселиш – то отначало е трудно, ама се учи, и после е хубаво.

(Точно това ти трябва, момко. Не компютрите и “хакерството”. Умен си, и те също могат да дойдат – но първо по-важното, по-нужното.)

x> мислиш?

grigor> случва ми се… доста често 🙂

x> 🙂

grigor> може ли да публикувам в нета този ни разговор? ще се погрижа по никакъв начин да не си личи кой си…

x> абе по-добре недей

grigor> И ще напиша вътре коментари какво мисля и аз – може да ти е интересно да го прочетеш. Това ще е печалбата ти, че си ми разрешил да го публикувам. 🙂 Става?

(Половин минута мълчание оттам.)

x> добре, става, ама много те моля не ми пускай името

grigor> Мъжка дума. 🙂

Много се надявам Х да се обади пак. Има потенциал да стане страхотно момче, и се надявам да го реализира.

Може би е уплашен, че се е “издънил” така – няма защо, това не е издънка. Наистина.

Да, знам как да го издиря – но няма да го направя. Уважавам го достатъчно, за да му дам свободата на избор. Нека той реши накъде ще поеме.

Много хора преди мен писаха за историята с Шакти. Тогава не смогнах да се намеся. Сега обаче забелязвам, че историята си има продължение – можете да го прочетете на същото място.

Иска ми се обаче да драсна няколко реда, за които досега още никой не е написал нищо.

Уважавам бизнеса – и аз си вадя хляба в частна фирма. Но не уважавам, и се надявам никога да не почна да уважавам, когато някой почне да демонстрира как го бие парата.

Не, не му завиждам. Недай боже мен да ме бие така. Ама наистина. Защото истинските пари се печелят с много и много труд. А който ги е изкарал с много труд, знае откъде и как са дошли. И не ги харчи за екзотични мероприятия с неизвестен ефект. Недай боже да се окажа сред тези, дето не знаят откъде им идват парите, и как са изкарани. Защо – писал съм достатъчно преди. Може би трябва да напиша и още.

Не уважавам и да се тормози едно детенце, дори когато е облечено в кожа. И да, мястото му не е в стъклена клетка, точно както не е и в зоологическата градина – в резерват е, сред природата, където то ще живее своя истински живот.

А най-много не уважавам, когато за представителни екзотики се хвърлят пари, които биха превърнали съществуването на десетки деца в някой дом за сираци от полугладно и студено в охолно. Или дори биха намерили приемни семейства за тях – в по-богатите страни има семейства, които получават от държавата пари, за да приемат деца без родители. И има и строги педагози, които следят осиновителите – тези деца да получават всяка една капка родителска грижа, повече, отколкото обикновените деца.

Дали една проста грамота: “С парите на този магазин стотици деца намериха топлина, подслон и грижа” няма да привлече много повече посетители, отколкото тигърче или пантера в оолариум?

Страшното е, че отговорът е “не”.

Страшното е, че Георги Гергов не е садист или идиот – той просто си гледа бизнеса. Купува и слага животинчета в клетки, вместо да храни и облича самотни деца, защото това привлича повече хора. Ако нещо още по-отвратително привличаше още повече хора, може би и него щеше да прави – или поне щеше да е прав да го прави.

Защо ли? Защото не той е виновен за тази история, нито пък Нона Йотова. Истинските виновници сме ние с вас. Ние, които отиваме в ЦУМ, за да видим тигърче или пантерче в стъклен затвор, но няма да отидем, за да видим на колко нови деца е помогнал собственикът му. А после ругаем из кръчми и блогове Гергов и Йотова. По-лесно е да плюеш другия. Но това не променя факта – когато погледнем тях, закичените с табелката “Лоши хора”, виждаме огледало, и от него ни гледат нашите лица.

Ще го повторя, колкото и да е неприятно. Шакти или наследниците й ги слагат в клетка не Георги Гергов и Нона Йотова. Слагаме ги ние, които ще отидем в ЦУМ, за да видим екзотичното животинче, но не и за да видим на колко деца в нужда са помогнали Гергов и Йотова. И децата от домовете оставят гладни не те двамата, а ние. Те двамата са само маски, зад които крием от себе си собствения ни егоизъм и бездушие. Обвиняваме тях, но истината е, че тези обвинения се полагат по право на нас.

Затова и не е достатъчно да се присъединяваме към бойкоти на ЦУМ, понеже измъчвал животинчета. Много трябва да са тези, които ще го бойкотират, за да сработи – и пак ще е еднопосочно, гладните или болните няма да получат тези средства. Нужно е да кажем ясно и категорично – бихме посетили с удоволствие ЦУМ, ако можехме да видим там свидетелство за помощта на магазина към самотните деца на България. Нашите деца – защото те са на всички нас. Или за болните ни родители – пак нашите, често буквално.

Не ми се вярва този призив да получи широка подкрепа. Политиците ни от всякакви цветове вече доказаха с гласовете си, че лимузините за тлъстите им задници стоят по-високо в приоритетите им, отколкото лекарствата за болните ни родители. Някой спомена, че им се пада те да лежат болни, и да няма лекарства за тях – но това не е вярно. Пада се на всички нас да лежим болни, и да няма лекарства за нас.

Защо на нас, а не на тях ли? Защото никой не протестира, когато те го правеха. С което и заслужихме родителите ни да нямат лекарства, и поехме отговорността за това върху себе си.

Все тайничко се надявам да бъда опроверган. Този път, или следващия, или изобщо някой път. Защото хора, които не протестират срещу бъркане в джоба и ярем на шията, заслужават, а и ще получат, единствено бъркане в джоба и ярем на шията. Иначе просто няма как да бъде.

Така е устроен светът.

Напоследък определено ми става нещо. Колкото повече виждам реклами, толкова повече подсъзнателната ми реакция към тях е саркастична.

Още когато видях рекламата “Смешни цени” (онази с кривите физиономии), първата ми реакция беше “Смешни, ама само в криво огледало – иначе най-обикновени. Що ли ни пробутват толкова изкривен поглед към света?”

От известно време насам срещам пък рекламни табла с някакъв хлапак, който вози баба си на скейтборд. (Пак реклама на мобилен оператор.) От пръв поглед се зачудих – как ли трябва да се казва тази реклама? “На баба ми… скейтборда”? Или “Как да извозим баба си”?

Всъщност, саркастичното отношение вероятно е оправдано. Из просветения Запад повечето анкети сочат, че за значителна част от купувачите рекламирането на някакъв продукт е признак той да не бъде купуван. По простата логика, че рекламата е скъпо нещо, и следователно по-голяма част от парата, която те помпат в локомотива на този продукт с парите си, отива не в колелата, а в свирката. Това не е задължително вярно, но хората реагират така. (Понякога е и вярно.)

Един възможен механизъм, който го обяснява, е “натравянето” с реклами. Човек подсъзнателно търси неща, които не асоциира с натрапливо и агресивно досаждане.

Друг е подсъзнателно преценяваната ценност на продукта. Всички знаем, че колкото по-агресивно ти се пробутва нещо, толкова по-вероятно е то да няма реална стойност. За големите неща никой не бие тъпан; истинските диаманти никой не ги прехвалва колко ценни са. Оттам и агресивно рекламираните неща автоматично биват преценявани като боклуци.

Една хитра реклама, която съм виждал, касаеше обувки. Дизайнерът на обувката се беше постарал да постави на преден план всички тези неща, които сме свикнали да асоциираме с добро качество – истинската кожа, стабилно направената подметка, масивните и изпипани шевове. Мърлявите елементи бяха посбутани където по не си личат. Това беше всичката реклама – от край до край. За останалото имат грижата магазинерите, които, виждайки качествено изглеждащата обувка, гледат да я поставят най-отпред, за да привлекат купувачите – и купувачите, които разнасят вестта каква свястна обувка са видели.

Това е интересен вид реклама, и според мен полезен. Интересен, защото пренася схватката от полето на по-голямата лъжа към полето на демонстрацията на качество (дори привидно). Тоест, тя разчита не на глупостта и завеяността на клиентите, а на това, че те имат някаква представа за качество (макар и несъвършена). И полезен, защото насочва рекламните усилия в посока на прибавяне на потребителски качества на продукта. Която за мен, като потребител, е правилната. 🙂

Не че тази реклама е по-малко състезание как да, хм, привлечем клиента. Но поне включва и елементи на реално съдържание, а не само на лъскава опаковка. Доколко ще продължи в насока подобряване на съдържанието, и дали няма да завие обратно в посока опаковката, си зависи изцяло от нас.

За кой ли път повтарям – не е луд който яде чужд зелник, луд е който си му го дава.

ivan:> какво става при вас

nusha:> ми всичко е наред

ivan:> днес при нас имаше доста наплив

nusha:> и тук беше сутринта навалица, ама сега поразреди

– Веси, ще ме смениш ли за малко на чата с Иван, че имам да свърша нещо?

– Разбира се.

– Питай го какво става с календарите.

nusha:> какво става с календарите

ivan: оправени са

– Оправени са, Нуше.

– Кога ще ми върне албумите? Че ще ми откъснат главата за тях.

nusha:> кога ще ми върнеш албумите че ще ми откъснат главата за тях

ivan:> утре ти ги нося

– Утре ти ги носи.

– Благодаря много

nusha:> благодаря много

ivan:> няма проблеми

Виртуализацията на личностите е старо понятие в Интернет. Не си ли виждал с очите си своя събеденик, няма как да знаеш с кого всъщност си имаш работа. (Понякога това води и до наистина комични ситуации.) Вече съм писал – Мрежата е най-великият бал с маски на света. В нея можеш да бъдеш който си искаш, какъвто си искаш.

Или поне си мислиш така. Защото, колкото и да е странно, в Мрежата можеш много лесно да не бъдеш какъвто си отвън – но е много трудно да не бъдеш какъвто си отвътре. Опиташ ли да се представиш за много знаещ, но всъщност си пълен гьон, резултатът е буен смях. Там какъв си отвътре се вижда точно както “отвън” се вижда какъв си отвън. Случайно ли балът с маски всъщност е място, където хората си свалят маските?

Замисляли ли сте се, че Интернет всъщност е място на дзен. Място, където, щеш не щеш, изглеждаш както изглеждаш наистина. Където Морфей се превръща от безобиден чичко с размъкнат пуловер в железен костюмар, а Нео разбира, че истината за лъжицата е, че няма лъжица. (Също, имали ли сте чувството, че “Матрицата” свързва Мрежата и дзен-философията някак прекалено естествено и истински?)

Но всичко това е дъвкано до изтриване на зъбите от кого ли не. За друго цитирах този разговор отгоре – за да се замислим дали не е валидно и обратното.

Едновремешните римлянки са се събличали спокойно пред робите си, и са им поверявали съобщения помежду си, защото не са ги смятали за хора. През Средните векове пък разлютени величия са секли главите на пратеници от предизвикателните им съседи, като символ на отсичане на главата на съседа. Много преди Интернет и дори телефона виртуализацията вече е била в ход. Втората сигнална система, символното изобразяване на света, правят възможен преноса на реалност в информационен вид – а оттам и виртуализацията на източника и получателя.

Всъщност, нещата се виртуализират много преди това. Както казва пак Морфей в “Матрицата”, ние си мислим, че виждаме планини, или кресла, или хора, но всъщност само възприемаме електрохимични импулси, които достигат до мозъка ни. Много преди него Гибсън в “Невромантик” полира темата за виртуалното възприятие до съвършенство: гледаш Финландеца на екрана, и не знаеш това всъщност той ли е, Ледомлък ли, или Невромантикът. (А ако не си убеден, че си в реалния свят, а не в конструкт, може и да не е на екрана.) Още десетилетия по-рано пък Лем написва “Професор Коркоран”: мрачен и тежък разказ, но го препоръчвам на всеки, който не го е чел. А стотици милиони години преди тях предците ни възприемат с мозъчетата си… околния свят? Не. Електрохимични импулси.

По-горе в този текст Нуша си чати с Иван. Този чат минава през Скайп, а вследствие от това през неизброими хардуери, софтуери, райони, граници и съдби. И когато на пътя на чата застава Веси, тя е просто едно от звената му, частичка от виртуалния път. Нуша въобще не се замисля, че вече не е зад клавиатурата, чатът с Иван си остава чат, нищо не е променено. Иван пък въобще не знае, че зад клавиатурата вече е Веси, а и да знаеше, това не го вълнува. Той продължава да си чати с Нуша, който и каквото да я виртуализира. За него тя е прозорец на екрана, както за нея той е гласът на Веси.

Отвън, пред ателието им, минава костюмиран тип, забързан занякъде. Говори по телефона. “Искам също напречен ров, до трафото, преди да са вдигнали оградата. И като почне после изкопът, подпорната стена да е стабилна, че там скатът е малко шантав…” Не се вълнува какъв процес ще изкопае напречния ров, и ще вдигне подпорната стена. Хората, които ще го направят, за него не съществуват, поне за момента – съществува телефонът, по който той дава нарежданията. Виртуализиращ интерфейс.

Всеки от нас прави същото. Ние не се вълнуваме как така до къщите ни стигат ток, телефон, Интернет – само знаем къде да звъннем, ако ги проняма, и къде да платим сметката си. Как точно перат дрехите ни в химическото, как хлябът в магазина се е появил там. А как готвят обяда в гостилничката, където ядем, сигурно дори бихме предпочели да не знаем. Така ни е по-лесно. И по-приятно.

Виртуализация. С добрите и лошите си страни. Защо изобщо я чопля ли?

Защото любопитният (на тези в компютърните среди май им казват хакери) не се задоволява с виртуализиращия интерфейс. Той иска да знае какво има зад него. Зад шарения екран на компютъра, зад физиономията на популярния политик, под капака на автомобила, вътре в машинарията на тялото, под атомните взаимодействия… Извън компютърните среди често ги наричат учени, или изследователи. Преди това са били алхимици, още преди това – шамани…

Тези, които предпочитат храната за ума пред храната за тялото. Които може да са или да не са недоволни хора, но никога няма да бъдат доволни прасета. Тези, които околните наричат “непораснали деца” – защото децата по начало са такива, докато не ги отучим да бъдат хора, и не ги научим да бъдат прасета.

Затова и си мисля, че на Иван вероятно ще му е интересно да знае, че на клавиатурата седи Веси, а не Нуша. Не че има нещо, което би скрил от нея, или че му пука. Просто защото се надявам детето в него да не е умряло.

(Ако случайно се интересувате – такъв объркан, неподреден и скачащ от едно на друго запис би трябвало да се казва не “Виртуализация”, а “Фуга идеарум”. Така наричат това състояние психиатрите. На тези без жълта книжка им се случва предимно в състояние на тежка преумора… Затова го зарязвам докъдето е, и с пълно неуважение към читателите ми се запътвам да си почина.)

Предишният ми запис беше реално само един линк към статия, в която имах нахалството да изложа мнението си по въпроса. Още първият коментар отдолу, от Дончо, обаче ме разкритикува напълно справедливо, че я няма на български.

Така че – ето я и на български. Ако някой се интересува от темата – приятно четене. 🙂

There is a lot of controversion on whether it is good to have free software, art and other content over non-free (eg. DRM, or TPM) platforms, in non-free formats, etc.

Here are  my 5 cc on the topic.

Отминаха дните на узрялото грозде, и на златния листопад. Клоните стърчат голи и черни. Скоро ще дойде зимата. Животът ще замре, сякаш е свършил. Сякаш никога вече няма да има нова пролет. Белият сняг вече е поръсил върховете, и скоро белотата ще обгърне всичко.

Но все още дните са благи и меки. Често са намусени и облачни, и тъгата се пъхва през разкопчаните дрехи и прониква в костите. Често са мъгливи, и взорът престава да прониква надалече. Понякога дори са мразовити, и студът навява мрак и страх. Но все още понякога са меки, и можеш да изприпкаш от дупчицата си и да потърсиш изпуснати семенца. Или да претичаш по клоните в търсене на неприбрано жълъдче. Или да излетиш иззад топлия комин, и с часове да се веселиш заедно с другите от ятото.

Все още има време.

Последни дни, когато все още не всичко е свършило. Скъпоценни часове и минути, в които да прикъташ още нещичко за през зимата, и за след нея. Да се подготвиш, да запасиш душата си с увереност, че ще устоиш през изпитанието. Че ще го издържиш, че ще се се справиш, и че ще те има и след него.

Време, в което – уви, твърде късно – разбираш цената на времето. На всички скъпоценни часове и минути, пропилени през зелената пролет и топлото лято в безцелна радост, в глупави игри и в щастие. И се оказваш на тънката, заледена пътечка, по която трябва да преминеш. Да не паднеш нито в пряспата на глупостта, неспособен да разбереш колко много си изпуснал – нито в калта на дребнавостта, неспособен да разбереш колко много тази радост, и игрите, и щастието са ти дали. Да достигнеш до капчицата мъдрост, болезнена, но и лекуваща болката.

Време за осъзнаване на предстоящото изпитание. За много животи – най-велико, последно. И време да разбереш защо именно са ти тези последни часове и минути, с какво са скъпоценни. Дали не е именно за да осъзнаеш силата да продължиш да събираш, да строиш, да засаждаш, да стопляш, дори ако през пролетта вече няма да си наоколо. Защото други ще са, и ще имат нужда от съхраненото, построеното и засаденото, за да продължат.

И може би защото това е начинът все пак да те има, дори след последното изпитание. Да си наоколо. И пролетта да е отново пролет и за теб.

Наближава изпитът ми за поредната степен по айкидо. Този път, за разлика от другите, направо съм се изприщил.

Сенсеят ни е получил правото да ни изпитва сам, лично. Дотук нищо лошо – човекът е готин, свестен и печен колкото щеш. Само че е мъничко взискателен.

Какво ще рече това ли?

По принцип, когато се явяваш на изпит за степен, имат право да те изпитат и на техники от всяка една по-ниска степен. Не помня да се е случвало досега, но на теория имат правото.

Е, във вторник той изпита едно момиче за шесто кю (за който не е вманиачен по айкидото – това е втората степен след седмо кю). Изпита я върху цялото шесто и цялото седмо кю, без да пропусне нито една техника.

С ВЪРЗАНИ ОЧИ. (Тя, не той.)

И не знам дали същото не чака и мен.

… Дали ще успея да издържа изпит, който се очаква да е сигурно поне два часа (докато минат всички техники и за всички степени, които съм взел вече)? С вързани очи. Към половината техники са срещу удари. Ако успея да ги изпълня поне малко прилично, филмите за бойни изкуства после ще са ми направо скучни.

Да, определено такъв изпит дава друго самочувствие, ако успееш да го вземеш. Малко трудно се говори после, че са ти го подарили. Ама… си ме е страх. Горе-долу както на всеки изпит при свестен, но строг учител.

Добре, де. Знаете ли как се нарича човек, който не го е страх от нищо?

Глупав. Смел се нарича човек, който успява да подтисне някак страха си.

Скоро май ще се види смел ли съм. 🙂

Тази есен помагах за ИТ подсигуряването на един конгрес. Конгресът се състоя в Албена (курортите са перфектно място за събирания на кардиолози, ако питате мен. И за на всякакви други също. 🙂 ). Лекциите бяха много, и ми харесаха страхотно – научих от тях доста.

А не беше малко и културната програма. Вечерта, когато имаше рецитал на Лили Иванова, бях така капнал, че я пропуснах и се наспах едно хубаво. За което сигурно ще съжалявам цял живот. Но другата песенна вечер бях буден и свеж.

– Нямам представа откога пее – беше вдигнала рамене леля ми, когато я питах веднъж. – Аз съм й поклонничка от поне петдесет години, за пръв път съм я слушала като младо момиче. Сигурно ще да е много стара вече.

С това впечатление и аз очаквах Валя Балканска – и с нетърпението да я видя. Колкото и да е престаряла, все пак гласът й е бил едно време феноменален. Не случайно нейна песен лети на борда на “Вояджър” към звездите, съпровожда филма “Космос” на Карл Сейгън, и изобщо е една от музикалните икони на човечеството. И с малко нахалство (вечерта няма компютърни презентации на лекции, нали) се уредих аз да я посрещна.

Въпреки внимаването, успях да изпусна момента, когато влезе в албенското вариете. Просто докато си приказвахме с един филипинец, внезапно Елена дойде и ме потупа по рамото:

– Ето ти Валя Балканска. Говорила съм с шефката на вариетето да могат да ползват съблекалня 1, заведи ги там. След към час ще почваме.

Валя Балканска? Къде я? Никъде наоколо не се виждаше бабичка с бастуни… Малко по малко осъзнах, че става дума за застаналата точно пред очите ми жилава селска жена, която въобще не приличаше на старица. Около нея стояха двама мъже и се усмихваха. Май не бях първият, който не знаеше за какво да гледа.

– Аз, ъъъ, такова… заповядайте, сега ще ви покажа съблекалнята…

Жената кимна усмихнато и закрачи с бодра и енергична крачка след мен. Въобще нямаше вид на някой, който би се уплашил от десетина-петнайсет километра бърз ход из пресечена местност. (Все пак е от Смолян, глупчо!) Двамата мъже вървяха след нея и намусено обсъждаха как са успели да хванат точно по затворения път на идване.

– Защо ме гледаше така? – весело подметна певицата.

– Ами… Очаквах да сте доста по-възрастна – изтърсих аз.

– Че колко по-възрастна да съм? На шейсет и седем съм, скоро правя шейсет и осем. Малко ли са?

Някои селски жени, особено от планинските райони, наистина сякаш не остаряват – само стават по-жилави. И въпреки това, трудно ми беше да й дам повече от шейсет. Лицето й беше обветрено точно като на възрастните хора, работили много физическа работа навън из планината, но гордата поза и енергичната походка никак не се връзваха с него.

– Не са малко, ама… Казват, че пеете от сигурно петдесет години!

– Толкова са. От шестнайсетгодишна пея…

Оставих ги в съблекалнята и заоглеждах положението във вариетето. Водещият тъкмо се беше натъкнал на неприятна изненада – старичката озвучителна уредба непрекъснато играеше номера, и отказваше да работи. Техникът и домакинът се потяха над нея, пробваха какво ли не, и ме гледаха виновно. Тъкмо успяваха с кански усилия да я закрепят някак, и тя отново рухваше. Всичките усилия на водещия да се справи чрез викане оставаха безрезултатни – вариетето е голямо, и акустиката му никак не е добра.

– Ще можем ли да пуснем на Валя Балканска плейбека поне? – сбутах аз домакина. – Иначе резилът ще е голям.

Той заби поглед в земята:

– Май няма да стане – касетофонът съвсем угасна. Дано поне усилвателите издържат, че иначе лошо. Можеш ли да я помолиш да пее на живо? Знам, срамота е, ама имаме много неприятен проблем…

Изрядно изприщен, претичах до съблекалнята:

– Извинявайте, нещо уредбата не е наред. Може да не можем да пуснем плейбек. Дали ще можете да пеете на живо, ако се наложи?

Валя Балканска и единият мъж, облечени вече в национални носии, ме погледнаха странно. Другият, шофьорът на групата, поясни:

– Въобще не носим записи за плейбек. Винаги си пеем на живо.

Отдъхнах си, но за кратко. Уредбата малко по малко се сриваше окончателно. Последните думи на водещия оставаха почти нечути; пред пулта домакинът си скубеше косите и споменаваше тихичко каквото му дойде на ум. Водещият се огледа, и ми кимна – да доведа хората, да чакат сигнала. Аха да хукна – но не се наложи. Певицата стоеше точно зад гърба ми; мъжът в национална носия (по-късно разбрах, че името му е Петър Илиев) надуваше зад нея голяма гайда.

– Спокойно, момче. Като ни дойде ред, само кажи. – Тя май беше абсолютно чужда на важничене или надуване. Държеше се с мен, все едно съм син на най-добрия й съсед – с някаква майчинска топлота и скрита грижа. Направо се засрамих.
– Всеки моме… Да! Дадоха сигнал… – Стиснах палци колкото сила имам: дано уредбата издържи!

Двамата тръгнаха към сцената. Гайдарят запуши ручилото на гайдата с пръст, и докато оглеждаше сцената, разсеяно накъдри с лява ръка такова соло, от което направо ми секна дъхът. На моменти имах чувството, че по дупките играят поне петнайсетина пръста… Двамата подминаха поставения микрофон като пътен знак и спряха отпред на сцената.

И Валя Балканска подхвана да пее. Без усилватели, без нищо. И цялото вариете закънтя от гласа й.

Слушах направо като хипнотизиран. Уж гласът й не беше много силен – и на две крачки от нея не забиваше пирони в ушите ми. Но се чуваше с почти същата сила и оттатък най-задните седалки, чак до вратата към фоайето. Там, където гласът на школуван водещ не стигаше дори когато той направо крещеше…Цялата зала екнеше. Достатъчно беше да затворя за миг очи – и си представях как е застанала на някой родопски връх, и цялата планина ехти от гласа й. Не съм голям познавач на музиката, но единственият друг български глас, който съм чувал да може подобно нещо, е на Борис Христов.

Внезапно се осъзнах. Бързо се промуших през вратата към фоайето, и изтичах до момичетата от екипа:

– Бързо елате вътре, да чуете Валя Балканска!

Всички прихнаха да се смеят в отговор. В първия момент не разбрах защо. Чак после осъзнах, че тя продължава да се чува отлично и във фоайето, през само една отворена врата, без никакви уредби и усилватели…

Мамка му и глас! Речникът ми беше беден да опиша какво усещах.

По-късно празненството продължи в двора на съседния хотел. Изпълнителите също се преместиха там, и продължиха концерта. Гайдарят, въпреки че е здрав мъж, се беше изпотил вече доста, и огромното открито пространство и стотиците събрани хора донякъде поглъщаха звука на гайдата му. Гласът на Валя Балканска обаче въобще не се вълнуваше от размери и пространства – продължаваше да се чува из целия двор. Чужденците от цял свят гледаха и се възхищаваха.

Най-големи овации предизвика отново “Излел е Делю хайдутин”, включително от тези, които изобщо не разбираха текста. Една италианка ме попита за какво се разказва в песента, и беше здравата разочарована, когато разбра, че не е за Космоса. Мъжът й пък поклати глава и заяви, че такъв глас си е чиста генетика, и е физически невъзможно да бъде постигнат с упражнения и обучение.

(Склонен съм да се съглася с него. Само дето “генетика” ми се струва суха дума – предпочитам “дарба”.)

След като концертът им свърши, двамата с удоволствие се снимаха с всеки, който пожела. Мен ме беше срам да си поискам, но организаторът на събитието Иван Батаклиев просто ме хвана за ръка и ме курдиса между тях двамата, без да обръща внимание на скрупулите ми. (Правилен подход към прекалено срамежливите. Ще трябва да го запомня, ако имам такива около себе си.)

Ето я и снимката:

Ако ви изглеждам прекалено щръкнал над тях двамата, причината не е в ръста ми, или поне така си мисля. Просто се чувствах на към двайсет сантиметра над земята, че и повече. Не на всеки се случва да се снима с някой велик човек.И то човек, който е заслужил величието си с дарба, талант и труд, а не с… е, с каквото го заслужават много държавници, културтрегери и други подобни.

Не обичам да се кланям на авторитети от никакъв тип. Но с тази снимка се гордея. Има защо.