Grigor Gatchev - A Weblog

Наближава изпитът ми за поредната степен по айкидо. Този път, за разлика от другите, направо съм се изприщил.

Сенсеят ни е получил правото да ни изпитва сам, лично. Дотук нищо лошо – човекът е готин, свестен и печен колкото щеш. Само че е мъничко взискателен.

Какво ще рече това ли?

По принцип, когато се явяваш на изпит за степен, имат право да те изпитат и на техники от всяка една по-ниска степен. Не помня да се е случвало досега, но на теория имат правото.

Е, във вторник той изпита едно момиче за шесто кю (за който не е вманиачен по айкидото – това е втората степен след седмо кю). Изпита я върху цялото шесто и цялото седмо кю, без да пропусне нито една техника.

С ВЪРЗАНИ ОЧИ. (Тя, не той.)

И не знам дали същото не чака и мен.

… Дали ще успея да издържа изпит, който се очаква да е сигурно поне два часа (докато минат всички техники и за всички степени, които съм взел вече)? С вързани очи. Към половината техники са срещу удари. Ако успея да ги изпълня поне малко прилично, филмите за бойни изкуства после ще са ми направо скучни.

Да, определено такъв изпит дава друго самочувствие, ако успееш да го вземеш. Малко трудно се говори после, че са ти го подарили. Ама… си ме е страх. Горе-долу както на всеки изпит при свестен, но строг учител.

Добре, де. Знаете ли как се нарича човек, който не го е страх от нищо?

Глупав. Смел се нарича човек, който успява да подтисне някак страха си.

Скоро май ще се види смел ли съм. 🙂

Тази есен помагах за ИТ подсигуряването на един конгрес. Конгресът се състоя в Албена (курортите са перфектно място за събирания на кардиолози, ако питате мен. И за на всякакви други също. 🙂 ). Лекциите бяха много, и ми харесаха страхотно – научих от тях доста.

А не беше малко и културната програма. Вечерта, когато имаше рецитал на Лили Иванова, бях така капнал, че я пропуснах и се наспах едно хубаво. За което сигурно ще съжалявам цял живот. Но другата песенна вечер бях буден и свеж.

– Нямам представа откога пее – беше вдигнала рамене леля ми, когато я питах веднъж. – Аз съм й поклонничка от поне петдесет години, за пръв път съм я слушала като младо момиче. Сигурно ще да е много стара вече.

С това впечатление и аз очаквах Валя Балканска – и с нетърпението да я видя. Колкото и да е престаряла, все пак гласът й е бил едно време феноменален. Не случайно нейна песен лети на борда на “Вояджър” към звездите, съпровожда филма “Космос” на Карл Сейгън, и изобщо е една от музикалните икони на човечеството. И с малко нахалство (вечерта няма компютърни презентации на лекции, нали) се уредих аз да я посрещна.

Въпреки внимаването, успях да изпусна момента, когато влезе в албенското вариете. Просто докато си приказвахме с един филипинец, внезапно Елена дойде и ме потупа по рамото:

– Ето ти Валя Балканска. Говорила съм с шефката на вариетето да могат да ползват съблекалня 1, заведи ги там. След към час ще почваме.

Валя Балканска? Къде я? Никъде наоколо не се виждаше бабичка с бастуни… Малко по малко осъзнах, че става дума за застаналата точно пред очите ми жилава селска жена, която въобще не приличаше на старица. Около нея стояха двама мъже и се усмихваха. Май не бях първият, който не знаеше за какво да гледа.

– Аз, ъъъ, такова… заповядайте, сега ще ви покажа съблекалнята…

Жената кимна усмихнато и закрачи с бодра и енергична крачка след мен. Въобще нямаше вид на някой, който би се уплашил от десетина-петнайсет километра бърз ход из пресечена местност. (Все пак е от Смолян, глупчо!) Двамата мъже вървяха след нея и намусено обсъждаха как са успели да хванат точно по затворения път на идване.

– Защо ме гледаше така? – весело подметна певицата.

– Ами… Очаквах да сте доста по-възрастна – изтърсих аз.

– Че колко по-възрастна да съм? На шейсет и седем съм, скоро правя шейсет и осем. Малко ли са?

Някои селски жени, особено от планинските райони, наистина сякаш не остаряват – само стават по-жилави. И въпреки това, трудно ми беше да й дам повече от шейсет. Лицето й беше обветрено точно като на възрастните хора, работили много физическа работа навън из планината, но гордата поза и енергичната походка никак не се връзваха с него.

– Не са малко, ама… Казват, че пеете от сигурно петдесет години!

– Толкова са. От шестнайсетгодишна пея…

Оставих ги в съблекалнята и заоглеждах положението във вариетето. Водещият тъкмо се беше натъкнал на неприятна изненада – старичката озвучителна уредба непрекъснато играеше номера, и отказваше да работи. Техникът и домакинът се потяха над нея, пробваха какво ли не, и ме гледаха виновно. Тъкмо успяваха с кански усилия да я закрепят някак, и тя отново рухваше. Всичките усилия на водещия да се справи чрез викане оставаха безрезултатни – вариетето е голямо, и акустиката му никак не е добра.

– Ще можем ли да пуснем на Валя Балканска плейбека поне? – сбутах аз домакина. – Иначе резилът ще е голям.

Той заби поглед в земята:

– Май няма да стане – касетофонът съвсем угасна. Дано поне усилвателите издържат, че иначе лошо. Можеш ли да я помолиш да пее на живо? Знам, срамота е, ама имаме много неприятен проблем…

Изрядно изприщен, претичах до съблекалнята:

– Извинявайте, нещо уредбата не е наред. Може да не можем да пуснем плейбек. Дали ще можете да пеете на живо, ако се наложи?

Валя Балканска и единият мъж, облечени вече в национални носии, ме погледнаха странно. Другият, шофьорът на групата, поясни:

– Въобще не носим записи за плейбек. Винаги си пеем на живо.

Отдъхнах си, но за кратко. Уредбата малко по малко се сриваше окончателно. Последните думи на водещия оставаха почти нечути; пред пулта домакинът си скубеше косите и споменаваше тихичко каквото му дойде на ум. Водещият се огледа, и ми кимна – да доведа хората, да чакат сигнала. Аха да хукна – но не се наложи. Певицата стоеше точно зад гърба ми; мъжът в национална носия (по-късно разбрах, че името му е Петър Илиев) надуваше зад нея голяма гайда.

– Спокойно, момче. Като ни дойде ред, само кажи. – Тя май беше абсолютно чужда на важничене или надуване. Държеше се с мен, все едно съм син на най-добрия й съсед – с някаква майчинска топлота и скрита грижа. Направо се засрамих.
– Всеки моме… Да! Дадоха сигнал… – Стиснах палци колкото сила имам: дано уредбата издържи!

Двамата тръгнаха към сцената. Гайдарят запуши ручилото на гайдата с пръст, и докато оглеждаше сцената, разсеяно накъдри с лява ръка такова соло, от което направо ми секна дъхът. На моменти имах чувството, че по дупките играят поне петнайсетина пръста… Двамата подминаха поставения микрофон като пътен знак и спряха отпред на сцената.

И Валя Балканска подхвана да пее. Без усилватели, без нищо. И цялото вариете закънтя от гласа й.

Слушах направо като хипнотизиран. Уж гласът й не беше много силен – и на две крачки от нея не забиваше пирони в ушите ми. Но се чуваше с почти същата сила и оттатък най-задните седалки, чак до вратата към фоайето. Там, където гласът на школуван водещ не стигаше дори когато той направо крещеше…Цялата зала екнеше. Достатъчно беше да затворя за миг очи – и си представях как е застанала на някой родопски връх, и цялата планина ехти от гласа й. Не съм голям познавач на музиката, но единственият друг български глас, който съм чувал да може подобно нещо, е на Борис Христов.

Внезапно се осъзнах. Бързо се промуших през вратата към фоайето, и изтичах до момичетата от екипа:

– Бързо елате вътре, да чуете Валя Балканска!

Всички прихнаха да се смеят в отговор. В първия момент не разбрах защо. Чак после осъзнах, че тя продължава да се чува отлично и във фоайето, през само една отворена врата, без никакви уредби и усилватели…

Мамка му и глас! Речникът ми беше беден да опиша какво усещах.

По-късно празненството продължи в двора на съседния хотел. Изпълнителите също се преместиха там, и продължиха концерта. Гайдарят, въпреки че е здрав мъж, се беше изпотил вече доста, и огромното открито пространство и стотиците събрани хора донякъде поглъщаха звука на гайдата му. Гласът на Валя Балканска обаче въобще не се вълнуваше от размери и пространства – продължаваше да се чува из целия двор. Чужденците от цял свят гледаха и се възхищаваха.

Най-големи овации предизвика отново “Излел е Делю хайдутин”, включително от тези, които изобщо не разбираха текста. Една италианка ме попита за какво се разказва в песента, и беше здравата разочарована, когато разбра, че не е за Космоса. Мъжът й пък поклати глава и заяви, че такъв глас си е чиста генетика, и е физически невъзможно да бъде постигнат с упражнения и обучение.

(Склонен съм да се съглася с него. Само дето “генетика” ми се струва суха дума – предпочитам “дарба”.)

След като концертът им свърши, двамата с удоволствие се снимаха с всеки, който пожела. Мен ме беше срам да си поискам, но организаторът на събитието Иван Батаклиев просто ме хвана за ръка и ме курдиса между тях двамата, без да обръща внимание на скрупулите ми. (Правилен подход към прекалено срамежливите. Ще трябва да го запомня, ако имам такива около себе си.)

Ето я и снимката:

Ако ви изглеждам прекалено щръкнал над тях двамата, причината не е в ръста ми, или поне така си мисля. Просто се чувствах на към двайсет сантиметра над земята, че и повече. Не на всеки се случва да се снима с някой велик човек.И то човек, който е заслужил величието си с дарба, талант и труд, а не с… е, с каквото го заслужават много държавници, културтрегери и други подобни.

Не обичам да се кланям на авторитети от никакъв тип. Но с тази снимка се гордея. Има защо.

Миналата нощ си отделих час-два за безцелно шматкане из нета. Докато преживях по кравешки точещите се по екрана букви, нещо изхруска между зъбите на ума ми. Дреболия – някаква повест на Нийл Геймън е взела и “Хюго”, и “Небюла” за 2003 г… Но се сетих, че не съм чел нещо хубаво от седмици, а този вид диета ми се отразява много зле. Повест – значи няма да ме измъчи много…

Познавам Нийл Геймън от “Добри поличби”, където той авторува в компанията на Тери Пратчет – един от големите ми любимци. Пратчет и там си беше същият магьосник на смеха, остроумието и искрицата тъга. Геймън го бях запомнил само с мрачния полуготически стил. Тоест, крайно време ми беше да се запозная с него по-добре.

Изненадата беше по-приятна, отколкото очаквах.

Ако ви кажа сюжета, ще ви се доповръща. Малко момиченце спасява от зла вещица разни невинни хорица. Чудя се, колко ли дълъг списък от автори си е пробвал перата върху него? От братя Грим насам на практика всичките са глупави плагиати. Даже Пратчет в “A Hat Full of Sky” (точно същият сюжет) постига добър ефект благодарение на пародирането, и на умението си да е Пратчет. (А и да си призная, Tiffany Aching няма нищо общо с детето-полуидиотче от продукцията на графоманите – тя е наистина умна, логична и наблюдателна.)

Е, Геймън тук ме изненада. От този сюжет той е направил повест, която си заслужава наградите. Прочетох я два пъти едно след друго – първият път, за да се насладя и нарадвам, втория – за да се донасладя, донарадвам и да науча някой авторски трик. Като фен на Пратчет ми е трудно да го изрека – но истината е, че “Coraline” слага “A Hat Full of Sky” в малкото си джобче.

(И направо ме възхити с умението си хем да характеризира героя, хем да омагьосва читателя и да го дръпва вътре в разказа с един-единствен трик – точната мярка при изместването на гледната точка на разказвача, който винаги е абстрактен. На всяка цена трябва да го пробвам тоя номер; бая боклук ще напиша, докато се науча да го целя добре, но ще си струва.)

Е, Coraline е името на главната героиня. Обикновено момиченце – само дето е ама наистина умно. Но е нито изтърканото клише “дете с ум на възрастен”, нито още по-изтърканото във фантастиката “дете-гений, което шашка възрастните”. Умна е по съвсем детски начин, страхотно истински. Деца с ум на възрастни съм виждал едно-две през живота си, деца-гении, които шашкат възрастните – също. Само че Коралини съм виждал десетки. Тихи, мълчаливи и подценявани от околните. Клишетата по-горе са умни, въпреки че са деца, защото са усвоили нещата на възрастните – Коралина е умна именно защото е дете, и не се е научила да лъже сама себе си като възрастните.

Вещицата (да я наречем така, заради прототипа) пък е направо стряскаща. Извадена е от къде ли не – Стивън Кинг, Густав Мейринк, Брам Стоукър – само не и от детска книжка. Но с гаранция най-вече от детски кошмар – такива като нея са се подвизавали предостатъчно в моите, а сигурно и във вашите някогашни кошмари… Освен това, както е базирана все на класически образци, така също не прилича на клишетата в жанра. И колкото по я ровиш, толкова по не прилича.

Всъщност “Coraline” е роман на ужаса за възрастни, разказан като за деца. И може би точно това му е истински доброто. Вместо да е тъпотия като за малки дечица, но с претенциите да е за възрастни, той е умен като за наистина умни и интелигиентни възрастни, но е сервиран в увлекателна форма за деца. Пълноценен обяд, маскиран като фунийка сладолед с шоколадова заливка… Да, сюжетът е изтъркан до пълна прозрачност – но тази повест си струва четенето въпреки това. Възхитително е да видиш от какви продукти какво може да сготви истинският майстор.

Капакът на нещата е, че книжката ме замисли доста. Все неща, които знам, но поднесени наистина увлекателно и разбираемо. Алегорията е изключително силна; ще оставя обаче на читателите й да откриват какво в какво и зад какво е скрито, и как е изобразено.

Свалям шапка на Нийл Геймън. И като книжката излезе в България (ако не е излязла вече – не смогвам да следя книжарниците), задължително ще си я купя. От уважение към автора. Или при възможност ще му пратя цената на един брой от книжката. Такова майсторство си струва да бъде поощрявано; искам още негови продукти. 🙂

И препоръчвам книжката на всички деца и възрастни, които знаят, че вратите, зад които има само тухлена стена, също понякога водят нанякъде. Или поне на тези, които го подозират.

Мой колега наскоро ми пусна едно много приятно музикално парче. След това второ, трето… Харесаха ми. Ама наистина.

– От някой филм ли е музиката?

– От игра е. Може да се свали свободно, като реклама на играта.

Само след час вече бях смъкнал всичката музика – албум от 18 парчета. Определено приличаха повече на филмова музика – и то наистина добра… Играта е българско дело, и се нарича “Knights of Honor”, а авторът на музиката – Борислав Славов – е по-известен като Глориан.

Бих казал много възторжени думи – но всъщност, какво значи “истински добър”, “талантлив”, “твори страхотно”, и какви ли не още суперлативи? Раздават се страшно лесно – напоследък се убедих в това, на собствен гръб. Още повече когато нещата опират до личен вкус.

От друга страна обаче, човек има право на личен вкус, и на мнение. За моя вкус нещата на Глориан са просто страхотни, и мисля, че “талантлив” е най-малкото, което може да се каже за него. Не смятам, че в Холивуд има кой знае колко филмови композитори на неговото ниво. И ще съм наистина щастлив, ако мога да чуя още негови неща…

Музиката му е богата, полифонична, с много и чудесно съчетани инструменти, и най-важното, със страхотен дух. Един добър музикален занаятчия би могъл да познава канона за правене на съответен тип музика, да има големи познания и широка музикална култура, богата база от стилове и съчетания, какво ли не – но няма да може да докара духа. Успее ли, ще е прекрачил крачката между занаятчийството и таланта… От музиката на Глориан кръвта кипва в жилите.

Преди седмица чрез приятели на приятели успях да открия GSM-а му. Обадих му се, за да благодаря за чудесната музика. Той беше трогнат. Ще си позволя да го цитирам по памет: “Това е най-важното – музиката да харесва на хората и да ги радва.” Може би греша – но от няколкото разменени думи останах с впечатлението за скромен момък, благословен и наказан със същност на творец.

Всъщност, я стига само съм произвеждал шум! Нека вместо това ви предложа музиката му. Отидете на www.knights-of-honor.net, и в Downloads / Music ще я намерите. Уви, не е под истински свободен лиценз – но все пак може да се слуша свободно. А се надявам някой ден Глориан да сътвори и пусне истински свободни неща.

Приятно слушане – и дано ви достави същото удоволствие, както на мен!

Наскоро ми пратиха линк към един форум, където обсъждат въпросния разказ. Направо подскочих. На Ани съм обещал да й скъсам ушите вече от години, а тя вместо да си вземе поука, продължава да ме хвали, все едно съм не знам какво. Останалите там – и те. Поне да ми бяха близки приятели, че да знам, че ме лансират, а то? Срамота!

(Не се шегувам. Да те хвалят незаслужено е единственото по-гадно от това да те клеветят незаслужено.)

На този фон изявлението на Иван, че съм бил моделирал Бенковски по себе си, ми преля чашата. Не беше най-голямото и сериозно, ама се уцели да е последната капка. Реших да приведа подробна и точна анатомия и на разказа, и на героите му – кое откъде, защо и как, кой какъв е и защо.

Като начало, действието няма нищо общо с реалната история. Всъщност става дума за не много близкото бъдеще, където в едно училище преподават поредния урок. Всякакви прилики с реалната история са търсени само доколкото са от полза.

Темата на урока е историческата актуалност и необходимост. Дали е по-важно да се действа мъдро, с мисъл занапред, или конкретно, с мисъл за момента. Кое от двете какво носи, с какво е добро, и с какво е лошо. И какви мотиви, логика и изживявания водят до едни или други аспекти на избора на позиция и степен на съчетаване на двете.

Преподаването се извършва, като личностите на учениците са слети с изкуствени личности, които действат като индивиди във виртуален свят. Водещата в индивида личност е изкуствената. Личността на ученика е просто наблюдател, който субективно изживява мотивите, действията и чувствата на изкуствената личност като свои. В критични моменти личността на ученика може да поеме отчасти контрола върху индивида; и тогава обаче тя се усеща като едно цяло с изкуствената, и разчита единствено на нейните спомени и информация за света.

След края на урока споменът за преживяното ще остане у ученика. Така той ще знае не просто че Инквизиторът или Вождът са направили еди-какво си, а и как и защо точно са го направили, и как са се чувствали и мотивирали. Биологичното “онтогенезата е кратко повторение на филогенезата” е валидно и в обществено-еволюционен смисъл: социалната история и еволюция се извървява от подрастващите най-пълноценно, като я преживеят като част от детството си, като вид обучение.

За страни по сблъсъка са избрани моделите Революционер и Еволюционер, като са доизчистени и обогатени до остатъка от набора качества на позициите. Това е и причината за прототип на едната страна да бъде избран Георги Бенковски – в реалния живот пламенен, буен, сприхав, неудържим и незамислящ се. Както точно отбеляза във форума Иван, Волов би провел спора с бея много по-успешно, защото е по-разсъдлив и спокоен – но е нужен сблъсък на крайни психологии и модели.

Бенковски е базиран на реалния исторически прототип, и е направен юнак и самоотвержен до нереалност. Мурад бей, който е по-събирателен образ, пък е направен свръх-мъдър и разсъдлив. По тази причина е и много по-пълноценен като личност: Бенковски е богат като личност на нивото на 10-12 годишно дете. (Каквито и са всъщност учениците.) Повече не му трябва, би пречило на образа. За разлика от бея, където би пречела пък липсата на богатство.

Останалите личности в симулакрума са простички клишета, фон, на който да действат учениците. Кириак Стефчов е Вазовият егоист-туркофил, хаджи Иванчо Пенчович е типичният чорбаджия от градски тип, училият в Русията даскал е типичният даскал-русофил, Радко ковача е типичният занаятчия – дребен човечец, Кючук Стоян е типичният авантюрист, амбициозен и престъпен, Фикри онбашият е типичният онбашия – местен полицай в малко градче, и т.н.

Тази изходна позиция е причината Бенковски да е толкова страховит юнак, и същевременно толкова праволинеен и непоколебим в желанието да строши всички стени на света с главата си. А пък беят – да е толкова благ и търпим, че даже да не прати някой да следи Бенковски. И това да продължава известно време, за да могат и двамата ученици да научат урока, всеки своята част. (Вероятно в някой следващ урок пък ще са разменени.)

Ако обаче нещата бъдат оставени така, всеки от двамата ще държи на своето до безкрай (решаващ глас за постъпките им има изкуствената личност, а тя е умишлено фиксирана на позициите си). Затова, когато учениците са вживели позициите си, учителят взима инициативата, засилва малко влиянието на учениците в общите слети личности, и чрез тази на Мурад бей провокира Бенковски открито. След това оставя двамата ученици да довършат спора, за да стигнат заедно до отговора – че всяка от позициите сама е непълна и ограничена, че са полезни и нужни, когато ги има и двете.

(Поне това е отговорът за мен. Читателят има право на свой – иначе няма да е интересно. 🙂 )

След като моделът на ситуацията беше конструиран и изчистен, беше достатъчно да оставя двамата герои да действат, и да им добавя няколко “бота” (второстепенните герои), за да има с какво да си взаимодействат и да изясняват позициите си и извън диалога им. Оттам нататък разказът се написа буквално сам.

В първата му версия (достъпна тук-таме из Интернет) бях скрил тотално машинарията зад кулисите, просто като експеримент. Оказа се, че така съм скрил и съществени части от действието. За конкурса на “Аргус” доизлъсках вече разказаното, и извадих още от скритото. Но може би пак не е било достатъчно – виждам, че разказът бива преценяван като “алтернативна история”.

Всъщност, лошо няма. Интересен ли е, и навежда ли читателя на размисли, значи си е струвал труда. Поне за мен. 🙂

Напоследък чета с все повече внимание блога на LeeNeeAnn. Вътре няма велики помисли. Никой не спасява света, и не вдига тревога. Разказва се за малките пухкави облачета, за принцесите, за безкрайните въпроси, и други най-обикновени работи.

А го чета с толкова интерес защото именно най-обикновените работи са тези, които са най-необикновените. Точно както глупавият родител получава от въпросите на децата си единствено досада, а умният – слънчев прозорец към чистотата и мъдростта на детската душа.

Не зная дали ще допадне на всеки. Но това е хубавото на блоговете – четеш каквото ти харесва, и не се сърдиш на тези, които пишат съвсем други неща. За всеки влак си има пътници, за всеки блог – читатели.

И ми се струва, че LeeNeeAnn имат (двама са – това е съвместен блог) какво да дадат на читателите си. На мен ми дават немалко. Ако сте любопитни, хвърлете око и вие. Най-много да не ви хареса – и тогава не губите нищо повече от няколко минути. А ако ви хареса, минутите няма да са отишли напразно.

Да караш кола нощем означава да докосваш душата на света. Може би заради напрежението на сетивата. Или заради хипнотичното въздействие на носещите се под теб и покрай теб път и нощ. Или пък заради усещането, че се сливаш с творението от метал, че се превръщаш в него, като странно кафкианско преображение, че преставаш да си човек – но за това може би някой друг път… Или заради хиляди други неща.

А може би заради всичко това едновременно.

И сега кормилото е в ръцете ми, и нощта се плъзга край мен, и през мен. Светлини прелитат отстрани, и ме изпълват със странно усещане – на самота, и хлад, сред които летя към неизвестното, което ме очаква. Сякаш акула прекосява нощем студените води на океана, сред фосфоресцирането на рачета и рибки, неспособна да спре – защото иначе ще умре, защото да спре значи да престане да диша.

Дидие Маруани от “Space” има едно чудесно парче – Running the City – което сигурно е написал в точно такъв момент. Поне аз така си мисля. Касетофонът на колата ми е повреден (а може би не е – никога не съм го пробвал), но нямам нужда от него, музиката звучи в ума ми. И улични лампи, светофари и светещи реклами прелитат край мен, и вътре в мен. прекосяват ме и се изгубват в мрака, превърнати в минало.

Свят на студа и нощта. Свят, съграден от бетон, стъкло, асфалт и електричество. Мракът е скрил дърветата с птичите гнезда в тях, те нямат място тук. Няма ги и слънцето, и децата, и дори влюбените.

Град на мрака и студа. Сякаш “Вавилонската библиотека” на Борхес, но не от книги, а от стени и студени светлини. Без начало и без край – раждаш се в него, и колкото и да пътуваш, накрая пак умираш в него. Вселена, извън която няма нищо познато. Свят, който сме създали, и в който сме се заключили.

Под колелата лети път, очертан от светлини, създали го от мрака. Покрай мен прелитат други, затворени в колите си зад стени, изградени вътре в себе си, стени от отчуждение и прикрит страх. Гъмжило от самотници, разделени от различността и страха си. Социалдарвинистки свят, в който се конкурираме със сенките вътре в нас, и оцелява който е по-силен.

Неоготически свят, в който единствената топлина са смръзналите се минувачи по спирките и клошарите под мостовете… Или може би не, не единствената.

Топлина в него съм и аз. Затворена зад стени от метал и стъкло, и понесла се по пътя, който води към неизвестното. Мъничка насред нощния град на студа, но решена да оцелее, и да се запази.

И да открие плодородна почва, и слънчице, и да израсне като дърво с гнезда на птички, под което си играят деца и се прегръщат влюбени. И което в студените нощи протяга пръсти през мрака и напомня – градът на мрака, светът на мрака не са безкрайни. Има как да станат град и свят на деня и слънцето.

Литвиненко е бивш полковник от КГБ. Критик на Путин, подобно на загиналата от ръката на “неизвестни убийци” журналистка Анна Политковская. Като по-предпазлив от нея, той избяга в Англия, когато започна да критикува някогашния си шеф. Сигурно е сметнал, че Русия няма да му е достатъчно безопасна (Политковская го потвърди с живота си).
След като Политковская загина, Литвиненко реши да се опита да разследва смъртта й. И бягството в Англия се оказа недостатъчна защита.

Преди две седмици неизвестен човек му съобщава, че разполага с данни за убийството на журналистката. Двамата се срещат в лондонски бар, хапват суши, и Литвиненко получава документи с имена на хора, които е възможно да бъдат замесени в убийството… а може би и още нещо, за което не подозира.

Само няколко часа по-късно Литвиненко усеща, че му е зле. Отначало нещата напомнят обикновена вирусна инфекция. Симптомите обаче се влошават, прибавят се и нетипични – косопад, главоболие, конвулсии… Преди няколко дни Литвиненко е приет в болница по спешност. Диагнозата: отравяне с потенциално смъртоносна доза талий, настъпило около деня и часа на гощавката в бара.

Талият е тежък метал, чиито соли предизвикват отравяне с горните симптоми. Освен това водят до трайни увреждания и деменция – точно както диоксинът, с който беше отровен Юшченко. (Дали идеята не е харесала на някого?) И както и фармакологично чистият диоксин, талиевите соли са изключително трудни за намиране. С тях обикновено разполагат само работниците в някои специализирани промишлени производства. И, разбира се, тайните служби.

Друго предимство на талиевите соли за отровителски цели е, че приличат на вид на обикновена сол, и нямат вкус, мирис и цвят – тоест, лесно се пробутват с храната. Дори няма нужда тя да е мазна, както за диоксина, за да се резорбира добре.

Още не е ясно дали Литвиненко ще остане жив. Дори да остане, със сигурност няма да е здрав и енергичен като преди – талият трови по-трайно от диоксина. Британските служби разследват случая, но надали нещо ще излезе на бял свят, поне докато Англия или ЕС не се скарат с Путин. А това надали ще е скоро, Европа е енергийно зависима от Русия, поне засега.

Въпросът е как това се отразява на нас, тук, в България, по домовете ни. Дали Политковская и Литвиненко са някакви далечни никои отникъде, или са гаранти на свободата и добруването на нас самите. Дали когато мечката играе у съседите, нашият двор е недостъпен за нея.

Когато тровят хората, решили да бъдат съвестта на околните, нещата винаги са страшни, дори ако не се знае кой точно и как точно ги трови. Дали ще е талий в сушито, диоксин в супата или рицин в сачма, изстреляна от чадър, няма значение. Изпълнителите могат да са различни – но идеята и манталитетът са едни и същи. Защото принадлежат на едни и същи кукловоди. С едни и същи идеи за нас – и за тези, които им пречат да приложат идеите си върху нас.

Казвал съм го неведнъж, ще го повторя пак. В Русия в момента се надига… не, не сталинизъм. Бериевизъм. Но този път няма кой да елиминира сегашния Берия. Путин е, който елиминира другите. Известните поне ги забелязваме, за тях се пише. А колко ли други, по-обикновени? Десетки? Стотици? Хиляди?… Ако генерал Лебед – помните ли го? – се върне от онзи свят, сигурно би могъл да разкаже доста. А и на този свят има предостатъчно, които могат да разкажат по нещо, но скоро вече няма да могат.

Време е да го разберем. Време е да го знаем. Начело на Русия в момента стои един нов Берия. Не бъде ли спрян, ни чака каквото щеше да чака СССР, ако Берия беше успял да вземе властта. Без значение, че сме в България. Апетитите на такива хора не знаят граници. И други техни качества също.

Написах по-горе “не бъде ли спрян”. Това не е точната дума. Точната е “не го ли спрем”. Защото ако не ние, няма кой друг. Абстрактни сили, заинтересовани да го спрат, няма. Ние сме, които сме заинтересовани той да не дойде “на гости” някоя нощ, под едно или друго лице. Спасението ни е единствено и само в наши ръце.

Когато научих за сделката между Майкрософт и Новел, настръхнах.

На пръв поглед сделката е много изгодна за свободния софтуер. Майкрософт поема задължението да разпространява купони за SuSE, абе направо някой да ме събуди!…

Ама наистина май има нужда. За малко да проспя дребната подробност – Новел плаща на Майкрософт “за използването на интелектуална собственост” в SuSE. Демек, в Линукс изобщо. Срещу това Майкрософт пък се задължава да не съди потребителите на SuSE. 440 милиона от Майкрософт за Новел за купоните, срещу 40 милиона обратно за права. Новел е на чисти 400 милиона печалба, ура!

Нещо повече. От Майкрософт нямало да съдят също и тези, дето само пишат за себе си, без да разпространяват кода си. Дори ако не става дума за SuSE. Благородно, нали?… Я да го погледнем откъм другата страна!

Откъм нея, Новел легитимира претенциите на Майкрософт, че “Линукс използва незаконно тяхна интелектуална собственост”. А който познава юнаците от Редмънд, веднага ще се сети – “няма да съдим тези, които пишат само за себе си” значи “ще съдим до дупка всеки, който посмее да споделя кода си”. Ако някой реши, че има парите да се съди с Бил Гейтс и компания – да си споделя кода…

Ясно е, че ако Новел решат да не слушкат, таксата “интелектуална собственост” внезапно ще ги вкара на солидна загуба. Така че отсега нататък те ще са просто легитиматорът на действията на Майкрософт срещу свободния софтуер. Кученце на каишка. А от Майкрософт предлагат каишка, пардон, договор и на РедХат. Да видим ще им бъде ли достатъчно убедителна тоягата, пак пардон, аргументацията.

От много време наблюдавам как Майкрософт плетат мрежа около свободния софтуер. Но не бързат да я затегнат – да не би противникът да я разкъса, ако не е оплетена както трябва. Над сто патента върху технологии в ядрото Линукс, за които обаче не се споменава нито дума – дори кои са. Ама кажете, ще ги махнем, не искаме да нарушаваме правата ви? Ааа, не, ще си мълчим. Трябва ни да ги нарушавате…

Привидни добри отношения, пуснат код под свободен лиценз – пиар пред обществото. Привидно намерение за документиране на протоколите и структурите си – замазване на очите на антимонополните органи. Нови и нови нишки в мрежата. А стягането все се отлага. Защото скъса ли се веднъж мрежата, свободният софтуер няма да има как повече да бъде удържан. Битката ще бъде загубена.

Сега обаче се прибави една много важна нишка – антимонополно-доказателната юридическа. С нея мрежата вече или е готова, или е много близо до довършване. Добре, че Стив Балмър се издава. Не е научил, че в този случай ще му трябва не FUD, а потайност и скок към гърлото изневиделица…

А през януари се пуска в продажба Виста. Само че се очаква продажбите да не са задоволително буйни – народът е доволен и със съществуващия софтуер, Вистата надали ще му предложи нещо свръх-необходимо в повече. А пък различните Линукс дистрибуции вече им предлагат същото за без пари, и при несравнимо по-добри лицензни условия и гаранции. Така че дори да не е през януари, бих очаквал най-късно до средата на годината военните, пардон, съдебните действия да започнат.

Някои аналитици твърдят, че некомерсиалното разпространение на Линукс няма да бъде атакувано. Според мен са разбрали погрешно. Да махнеш от сцената Сузе и РедХат означава да връчиш всички юзди на Дебиан – проектът, известен с демократичните си процедури на гласуване и почти фанатично отношение към свободата на софтуера. С тях Майкрософт ще се разбере далеч по-трудно, отколкото с хората на кой да е комерсиален Линукс. Ще се окаже, че в опита си да изчистят делфините от рибарника са дали цялата власт на косатките.

Ще успеят ли? Не е ясно. Много от патентите на Майкрософт са пословични с несъстоятелността си – не са били анулирани само защото никога не са били използвани в съда. А останалите вероятно доста лесно ще може да бъдат заобиколени чрез изхвърляне от наличния сега код. Някои дори няма как да бъдат използвани – ще сгазят антимонополното законодателство. Така че изходът от схватката не е много сигурен. Да не кажа хич даже.

Отделна пък е темата за подкрепата на свободния софтуер. Не само в IBM са разбрали отдавна – който няма други алтернативи освен лиценз от Майкрософт, бързо става собственост на Майкрософт. Вероятно е зад свободния софтуер да застане буквално целият бизнес, или поне тези в него, които искат да ги има и утре. Напълно разбирам нежеланието на колоса от Редмънд да стегне мрежата прибързано. Противникът му е много, много по-силен, отколкото дори сам предполага. Може би е непобедим.

Вероятно и в Майкрософт разбират това. Само че нямат изход. На главата им висят стотици милиарди долари във вид на акции. Посмей да не ги защитиш, да видим какво ще ти се случи, ако ще да си лично Бил Гейтс… Вероятно разбират, че са обречени, но въпреки това са длъжни да се пробват. Колкото и да е странно, печелят в това отношение симпатията ми, ако и да не мога да ги обявя пред себе си за “добрите”. В живота няма реално “добри” и “лоши”, нали?

Но има такива, които работят за свободата на хората, и такива, дето работят срещу нея. А за мен това е добро приближение на “добри” и “лоши”. Или поне достатъчно, за да взема страна.

И още нещо. Майкрософт ще се опитат да смажат свободния софтуер съвсем истински. С цялата си юридическа, финансова и най-вече лобистка мощ. (Като лобистката е много по-голяма от финансовата. Който знае какво значат 40 милиарда долара в наличност, би могъл да си представи това-онова.)

Какви колела ще се завъртят зад кулисите? Не знам. Кой ще натежи, кой ще надлъже, кой ще надплаши, кой с кого и срещу кого (или и двете едновременно) ще играе. Ще има ли световна съдебна война, или всичко ще отшуми тихо и кротко като поредният FUD. Много неща в тази сфера стават далеч от очите и ушите на хората – може и да не го узная. Никаква конспирация, просто бизнес. Бизнесът обича тъмното и закътаното…

Но знам, че от свободата на софтуера зависи утрешната ми свобода – личната ми. И тази на децата ми. Не съм възрожденец или въстаник като Бенковски, няма ме в списъка на светлите фигури – в списъка на егоистите съм. Еня ме е как ще я карам утре аз лично, и моичкото си семейство. Затова смятам да взема страна в тази схватка. Пък вие – както щете.

Ей това ми го прати преди няколко дни Таня Джекова. Четох, смях се, четох, смях се, накрая не издържах и го пуснах тук. (Гледам, че и тя го е пуснала в блога си.)

Благодаря ти, Танче! 🙂

—–8< ----- Това е писмено детско съчинение, което се съхранява в Педагогическия музей в Париж. Темата му е да се опише птица или бозайник.

“Птицата, за която ще пиша, е бухълът. Бухълът не се вижда денем, а нощем е по-сляп и от къртица. Не знам нищо особено за бухъла, затова ще продължа с друго животно, което си избирам – кравата.

Кравата е бозайник. Има шест страни: лява, дясна, горна и долна. В задната страна има опашка, от която виси четка. С тази четка се гонят мухите, за да не падат в млякото. Главата служи да излизат рога от нея и, освен това, защото устата трябва да стои някъде. Рогата са за да се бие с тях. От долната страна е млякото. Оборудвана е така, че да може да се дои. Когато я доят, идва млякото и вече не спира. Как го прави това? Никога не съм го разбирал, но то тече с още по-голямо изобилие.

Мъжът на кравата е бикът. Бикът не е бозайник. Кравата не яде много, но онова, което изяжда, го яде на два пъти и така има достатъчно. Когато е гладна, мучи, а когато не казва нищо, значи, че вътре е пълна с трева. Краката й стигат до земята.

Кравите имат много развито обоняние, поради което можеш да ги подушиш от много далече. И заради това въздухът в полето е толкова чист.”