Grigor Gatchev - A Weblog

От няколко седмици “Янко Сакъзов” и “Мадрид” са затворени за ремонт. Подменят трамвайните релси. Заедно с основата им – или плочите с канали не се оказаха трайно решение, или някоя братчедска фирма е уредила начин да оскъпи ремонта. Но не за това ми е думата.

По “Янко Сакъзов” доскоро едното платно беше отворено, и това донякъде облекчаваше инфарктния трафик в района. Защо беше затворено другото е загадка за мен – то на практика не се използваше и от строителните машини. Да де, сипваха от време на време асфалт или строителни материали направо насред него, вместо на кое да е по-закътано място, ама поне на теория имаха оправдание да го затворят.

От днес е затворено и другото платно на “Янко Сакъзов”. Защо – никой не ти казва. Сам също не можеш да разбереш: не се наблюдават никакви видими причини или нужди да е затворено… По “Мадрид” пък активността от самото начало е нулева, освен че изкъртиха релсите и плочите им. Нови вече не знам коя седмица не се полагат, каквато и да е друга строителна работа също не се върши. Затвореното му платно си стои празно. За удобство на гражданите и транспорта.

Кмете, кмете… Къде гледаш? Това ли ти е улеснението за софиянци – да им затвориш улиците, на които те разчитат, заради работа, дето нито има голяма нужда от тези улици, нито изобщо се върши кой знае колко? Ако ли пък нямаш време да погледнеш – кметско е – човек поне нямаш ли си, който да го забележи вместо теб? На маймуни ни направи.

А може би заради друго нямаш време. Партия строиш. За избори се гласиш. Депутатин, па и министър ще ставаш. На целия народ да служиш, не само на един град.

Ама ако ще служиш на целия народ както сега служиш на града, по-добре ни партии строй, ни министър ставай. Достатъчно сме ги имали такива, дето уж все пътища нанякъде строят, пък всичките ни пътища все затворени, и си киснем където сме. Избрахме те за да си различен, а ти май си същият. Благодарим много, ама по-добре недей. Иди си обратно да охраняваш разните царе, и да забавляваш народа като герой от вицове. За това поне доказано ставаш.

Защото денят се познава по заранта, а министърът – по кметуването.

Отново имаше семинар по айкидо, и отново ни беше на гости сенсей Таджири. Вече съм разказвал за него. Може би е време обаче да припомня – този път той показа нещо, което не беше показвал досега.

Таджири е японец, който живее в САЩ. Ученик на Фумио Тойода, който пък е вероятно вторият в айкидото след създателя му Морихей Уешиба. Невероятно артистичен, с чудесно чувство за хумор. Разиграва истински театри, когато обяснява какво преподава; залата често направо се къса от смях. И много често зад комичната външност на обяснението се крие изключително сериозна същност.

Този път обаче повече от всеки път преди.

След като беше показал няколко различни начина за справяне с риокатате дори (това е вид нападение – захват с две ръце за подадената за поздрав ръка на нападнатия), Таджири спря залата и попита:

– Знае ли някой как действат различно умелите срещу този захват?

Тук-там се дочуха подхилвания. Та нали последния час той преподаваше точно това? Но всички бяха любопитни да видят какво весело ще се случи…Таджири повика с пръст един черен пояс от предните редове, и му подаде ръка. Онзи я хвана здраво с две ръце.

– Начинаещите постъпват ето така. – Таджири с невероятен комизъм изобрази тромавата непохватност на новака, който се опитва с груба сила да събори противника си. Бута, напъва се, бори се като прасе с тиква, накрая събаря другия по най-дебелашкия възможен начин, и е безумно щастлив. Всички направо се късахме от смях – всеки или добре помнеше как е действал така, или и сега умееше толкова.

– А ето така действа понаучилият малко. – Този път Таджири опита две бързи движения в различни посоки, колкото да подведе партньора си да загуби баланс, и го търколи на пода с простичка хватка. Добре изпълнено, но нищо особено като техничност. Отдръпна се настрани и отново подаде ръка за захват.

– Искате ли да видите как действа напредналият? – Още преди възгласът на околните да е заглъхнал, японецът направи… нещо. Не можах изобщо да разбера какво, въпреки че гледах внимателно. Резултатът обаче го видяха и най-разсеяните – другият литна като запратен от катапулт, преметна се един-два пъти във въздуха и тупна на няколко метра разстояние. Далеч не във всеки филм може да бъде видяна такава юнашка каскада.

– А знаете ли как действа истинският майстор? – обърна се Таджири към залата. Гробно мълчание – никой не смееше да предположи. Аз спешно прехвърлях в ума си какво мога да използвам като превръзка или шина. Партньорът на Таджири беше наистина добър, страхотно умееше да пада, но ако последваше нещо отгоре на това последното, щеше да е късмет, ако си счупеше само крак или ръка. Въобще се бях отказал от мисълта, че мога да разбера как дребничкият японец го запрати така юнашки без никакво усилие.

– Ето така. – Таджири протегна ръка напред. Другият се поколеба за миг, но правилата на айкидото са категорични. Нареди ли сенсеят, изпълняваш. Иначе не си достоен за ученик.

В мига преди да хванат ръката му, Таджири внезапно я дръпна и скри зад гърба си. Поклони се усмихнато за неуловимо кратък миг, с една крачка се озова настрани от противника си, заобиколи го и кротичко и скромно го подмина. След това се обърна към залата:

– Истинският майстор избягва схватката. Той няма нужда от нея, нито за себе си, нито за противника си. Това е най-истинската и най-великата победа – да избегнеш сблъсъка. Това е победата, при която побеждават и двамата.

… Започнах да тренирам почти на 40. Надали ще стигна някога до високи степени – хич не съм ловък и координиран, а за много и старателни тренировки нямам възможност, колкото и да ми се иска.

Мисля си – ако науча този урок истински, ще е много повече, отколкото да се окича с черни пояси и други подобни атрибути. Защото те са просто символи, които можеш да купиш от магазина. Нямам ли с какво да ги оправдая, мога да се кича с тях колкото си искам – но само ще ставам за смях. Не знам за пред другите, но пред себе си – със сигурност. А от собствения присмех боли най-много.

Истинското постижение е част от същността ни. И както всяко истинско нещо, не може да бъде купено. Може само да бъде заслужено.

Вярвате ли в световни конспирации? Еврейска, масонска, християнска, хомосексуалистка, хетеросексистка, на избрани бодхисатви, на зли капиталисти… ненужното да се зачеркне.

Някои хора – да. Други – не. Аз пък – и да, и не.

Като начало, абсолютно не вярвам, че някъде зад затворени врати някакви тайни или явни властници сядат, преговарят, определят съдбините на света и си стисват ръцете. Знам за Ялта, знам и за Малта, само че е факт, че светът не стана какъвто беше договорен на нито едно от тези места. А пък зли кръгове от сефарадски старейшини или каквито и да е митологични герои от сорта, и да ги видя, само ще ида да се прегледам.

Да, но това изобщо не е необходимо. Когато една изгода е достатъчно масова и примамлива, тя с лекота ангажира масовия човек (или властник). Няма нужда от тайни преговори и конспирации – хората следват интереса си, и така вършат мащабни координирани действия далеч по-успешно, отколкото и най-добрата истинска конспирация би могла.

Вземете например световната еврейска конспирация. Има ли някаква тайнствена договореност евреите на света да стискат властта и да мачкат всички останали? В определена категория книги – може би да. В реалността… не мога да се сдържа да не задам въпроса “в чия реалност?”.

Да, но всеки евреин знае – своите винаги ще му помогнат, ще му подадат ръка, ще го издигнат, ще го лансират. А пък за отплата – той тях. Без никакви конспирации, инструкции или каквото и да е. Такъв е обичаят на евреите, благодарение на него те въобще са оцелели през хилядолетията като народ. Никой не би могъл да ги обвини, че го правят, нали? Просто е човешко. Елементарен интерес е.

Реално всеки от нас участва в подобни “конспирации” всеки ден, по много пъти на ден. Когато водите детето си на училище, за да го пазите, вие участвате в конспирацията, решила да лиши бедния маниак-педофил от малко радост в жиота. Или когато отивате на планина – в конспирацията на природоненавистниците, които ще изпотъпчат тревата, ще изпоплашат птиците и бръмбарчетата, и нищо чудно и разни боклучета даже да не си приберат…

… Има ли световна конспирация на решилите да лишат обикновения човечец от свободата му? Събрали ли са се някъде в тайна зала зли бизнес-могули, зли президенти, зли шпиони и прочее, за да се договорят как да поробят човечеството?… Това би било най-уникалната, мащабна и налудничава “световна конспирация”, която може да се чуе. Направо за психиатрията, и усмирителната риза.

Само че шефовете на корпорации си имат съвсем обективна изгода служителите им да са винтчета на корпорацията, а не свободни хора. Политиците – гражданите им да са послушно стадо, а не хора с мнение, които ги контролират. Тайните служби, а и полицията – гражданите да нямат срещу тях никаква защита и права, просто за да могат най-сетне да уловят и затворят поредния особено хитър и зъл престъпник или шпионин. Производителите (всъщност най-често прекупвачи) на изкуство – потребителите му да бъдат държани за гушата, и да нямат как да си откопират никоя книга, песен или филм: това са милиарди и милиарди загуби… И така нататък.

Би ли могла цялата тази им обща изгода да ги събере на тайни конспиративни преговори? Надали. Не са един и двама, така че тези преговори няма дълго да са тайни. Но не е и нужно. Достатъчно е всеки от тях просто да си гледа интереса – така те най-добре работят заедно, за да ни превърнат в добитък.

А на това противостои само едно. Това ние да си гледаме интереса да не ни превърнат в добитък. Защото иначе това лесно може да стане. На достатъчно други интересът им е да бъдем.

Sapienti sat.

Знаете ли? Аз знам. Вчера станах. Днес го затвърдих. А утре се очаква направо да го циментирам.

Клиенти бяха овирусили и омазали компютъра си до степен да става единствено за преинсталация начисто. Направих я, върнах спасените настройки и програми. С едно неочаквано изключение – не бях спасил клиентския user.dat файл, а паролите на акаунтите на Outlook Express се пазят в него.

Кратко проучване показа, че никой във фирмата няма спомен каква може да е паролата. Реших да заложа на надеждицата тя да се пази и някъде другаде. Пуснах FileMon, направих точно същия акаунт (за парола просто тракнах по клавиатурата разсеяно няколко пъти), записах го и проследих къде е запомнен. Уви, беше само в регистровия файл. Беше вече краят на деня, и бях капнал от умора и бесен.

– Що не пробваш да я налучкаш? – сръчка ме един от фирмените служители. – Вие компютърджиите ги умеете тия работи, като сте печени ги правите някак.

– Да, бе, как не се сетих? – отвърнах саркастично. – Ето, гледай как се прави, да знаеш. Набиваш случайна парола, цъкваш бутончето за теглене на поща, и пощата потичааа…?!?!?!@#$%^&*()!?!?!?

Пощата направи точно това – бодро потече към измъчената машинка!

Хората от фирмата приеха случилото се напълно нормално. Във всеки холивудски филм показват точно това – идва Великият Хакер, и най-късно от втория път уцелва паролата. Кимнаха ми одобрително и седнаха да работят. Дано машината им не се скапе скоро пак – може да се окаже, че съм загубил уменията си…

Аз в това време се мислех за най-шашнатият човек не само във фирмата, а сигурно и на света. Оказа се обаче, че не съм прав – колегата ми седеше точно зад гърба ми, и се мъчеше да повярва на очите си… Още същата вечер околните започнаха да научават един след друг какво се е случило, и (които го повярваха) да ме зяпат като извънземен.

Да беше само това… На следващия ден, при преинсталиране на друга машина, счетоводната програма се опъна на колегата ми. Нищо на света не можеше да накара шрифта й да излезе нормално – дори специалната ошрифтяваща програмка от авторите на счетоводната програма. Всеки опит да се ошрифти правилно счетоводната програма довеждаше до невъзвратимо омазване на всички шрифтове, и съответно до нова преинсталация. Момъкът се мъчи няколко часа, накрая ми връчи отчаяно задачата и отиде да си почине. В края на краищата, вчера се бях представил като хакер от филмите…

Въздъхнах, и се заех. Първият опит да преинсталирам Уиндоус не сполучи – посъсипаното вече СД в един момент отказа да се чете, и инсталацията заби. Направих втори, като този път наместих диска по-внимателно в подноса, и внимавах кога устройството се затруднява и натисках насам-натам вратичката (който е работил с 5 1/4 инчови дискети, помни тези номера). Всичко мина добре. След малко размисъл (точно като велик хакер от филм) пуснах счетоводната програма, за да си припомня къде точно шрифтовете бяха омазани…

Този път – никъде.

Пусках я няколко пъти, проверявах други програми – всичко с шрифтовете беше наред. Защо – нямам представа. Вероятно забилата по средата първа моя преинсталация има някакъв пръст, просто нямам идея от какво друго може да е. Или пък може би досега нещо все се е омазвало заради непрочитане от СД-то. Както и да е, важното е, че стана.

Е, този път колегата го няма, казах си доволно. Ако беше видял и сега как се справям, просто не знам какво щях да почна да научавам за себе си от околните в най-скоро време. Щяха на съвременно езическо божество да ме обърнат.

Доволно продължих с инсталацията – и внезапно изстинах.

Колегата утре ще дойде и ще види, че всичко върви. И като ме попита как съм го нагласил, аз какво да му отговоря?!…

В момента машината дърпа ъпдейти, аз пиша този запис в блога си от нея, и сериозно се чудя – дали да не взема да я скапя, и да му кажа, че и аз не съм се справил? Човекът не е бъбрив, ако го помоля да не разправя повече такива неща за мен, обичайно бих могъл да му разчитам 100%. Само че точно за това, и точно след вчера не знам дали ще успее да се сдържи.

Ако, разбира се, ми повярва, че е станало от само себе си, както и вчера… С ужас си мисля, че Ерик Реймънд може да е прав – всичко, нужно за да станеш хакер, е околните да те признаят за такъв…

(Допълнение: За щастие на следващия ден се оказа, че на няколко места из счетоводната програма шрифтовете още не се четат. Отървах се от легендарност засега. 🙂 )

И тази година фестът се състоя.

Бях на по-малко от една трета от него, през останалото време за мое огромно съжаление бях зает другаде – така че равносметката ми е смешно-тъжно непълна. Но и тази част си струваше.

По чудо смогнах точно за двете лекции, които най-много ме вълнуваха – тези на Брандън Робинсън. Лекцията за проекта Дебиан като социално устройство, структура, механизми за взимане на решения и начини за самоорганизация ми беше изключително поучителна – наведе ме на куп размисли. Другата, на следващия ден – за стека за пакетен мениджмънт dpkg / apt също ми беше страхотно интересна. (На нея обаче бях здравата преуморен и малко болен – и чак когато по едно време командите към dpkg започнаха да се примесват с разговори с отдавна починалия ми дядо, се усетих, че заспивам.)

Военният клуб, за мое учудване, успя да побере посетителите. Тъжното наблюдение е, че тази година те като че ли бяха по-малко от друг път. Вероятно недостатъчната реклама си каза думата. Но това е проблем, който за следващата година навярно ще трябва да бъде решен.

На откриването на феста Йовко изреди сред имената на организаторите и моето. Стана ми здравата съвестно – тази година не съм направил на практика нищо, за да помогна. Всъщност според мен героят, който хвърли толкова усилия, за да станат нещата, е Мариан Маринов. Не отричам голямата помощ на Хриси, Силвина, Богомил Шопов, Маниакса, Стоян Мишинев, Тони Райжеков, Алекс Костова, Васил Бадев, Пейо Попов и още куп други хора – но все пак мисля, че Мариан даде от себе си мъничко повече от останалите. Благодаря му от сърце!

И дано следващата година нещата са още по-добри!

Най-сетне времето му дойде.

Тази година не можах да допринеса за подготовката му на практика с нищо. Поне да бях смогнал да напиша навреме за него… Но тази вечер съм успял да изтръгна десетина минути – тази вечер ще пиша.

Както обикновено, фестът ще е в събота и неделя. Тези. Мястото на срещата този път е променено – не е в ИЕЦ, а във Военния клуб, на кръстовището на Раковска и Цар Освободител.

Специален гост тази година е Брандън Робинсън – един от лидерите на проекта Дебиан. (Ако не знаете какво е това – това е най-голямата ГНУ/Линукс дистрибуция; вероятно най-голямата операционна система, която въобще съществува. Прави се изцяло от движение доброволци, няма рекламен бюджет – но иначе, без да искам да обидя поклонниците на другите дистрибуции, е по-голяма от РедХат/Федора, Сузе и Мандрива заедно.)

Брандън се очаква да изнесе дори две лекции – една техническа, около пакетната система на Дебиан, и една “политическа” – за социалната структура и механизмите на проекта, и за възникването и самоорганизирането на големи проекти в сферата на свободния софтуер. А отделно от това ще отговаря на въпроси на любопитните. Така че с гаранция ще е интересно.

Останалите лекции също ще са много, и много интересни. Както винаги, ще има BSDCon, за поклонниците на BSD. И, разбира се, моята стара любов – OpenArtCon, тази година организиран и ръководен от Тони Райжеков и Весела Казакова. Убеден съм, че ще има какво да се види и чуе! 🙂

Чувствайте се поканени – и дано прекарате приятно времето си в едно малко царство на свободата!

Повече за новината можете да научите от блога му. От мен – само най-основните две новини.

Едната е, че външният ни министър, Ивайло Калфин, вече си има блог. И то под свободен софтуер, WordPress. Добре дошъл в общността, Ивайло – и нека правдата бъде с теб! (“Господин министър” ми се вижда твърде официално, за да е топло и искрено. А и министерският пост е до време, а духът на свободата – докрая.)

А втората, може би още по-важната, е че както блогът, така и всички документи на Външно министерство вече са достъпни под свободен лиценз – а именно Creative Commons 2.5 Attribution! Браво на министъра. А и на Вени. Убеден съм, че той му е подхвърлил идеята, и е работил за нея.

Всъщност, с това лицензиране Калфин е направил само най-логичното и изгодно нещо за едно министерство. Далеч не всеки друг министър обаче го е разбрал – както знаем всички, природата не търпи празно пространство, и липсата на мозък се компенсира с дебелината на главата. Дано тези, които не могат да осъзнаят идеята, направят нужния брой еволюционни крачки напред, и стигнат поне до маймунското подражание. Все ще е от полза.

А засега – честита победа! Честита на всички. Защото е една от тези победи, в които победител е всеки.

Истинските.

Така се казва разказът, който бях дал преди време на конкурса на издателство “Аргус”. Какво стана съм писал вече. Накратко – разказът излезе в един от техните сборници “Хоризонти”, мина известно време, и смятам, че вече спокойно мога да го пусна и тук.

Може да бъде открит на страничката с разказите ми.

Какво ме накара да го напиша ли? Де да знам. Най-вероятно графоманията. 🙂

Още разкази – по-нататък, като някой стане готов.

Този път случката е без компютър, де. Ама не знам как иначе да я нарека. Губи ми се дар словото. И на вас сигурно ще ви се изгуби, като я прочетете…

Става дума за разговор, на който вчера неволно бях свидетел. Знам, че няма да ми повярвате – но съм длъжен да го кажа: нито една дума не е измислена или преувеличена! Напротив, вероятно няма да съм се сетил и за половината. Включително най-фрапиращите – някои неща са толкова безумни, че просто няма как да ги запомниш. Няма за какво подобно да се закачат в ума ти…

Ето го и разговора, каквото съм запомнил от него:

– Вуйчо, ако знаеш само колко добър съм станал на компютъра! Страшен съм! Толкова неща съм научил за последната година, че ще се шашнеш!

– Мда. (разсеяно)

– Показаха ми един номер – като влезеш в една страница, и да я развалиш, и после никой да не може да влезе! Направо е страшен! Всяка страница мога така да разваля, и твоята, ако не вярваш!

– Мда. (с точно същата безучастност)

– Вчера го показах на Ицето! Само като влязох в нея, и после той десет пъти пробва, и не можа! Всеки път компютъра му казваше нещо на английски, дето не го разбирам. Ама той и преди това не можеше да влезе в нея, нали не гледа какво пише…

– Мда.

– И още много други неща съм научил! И програми мога вече да копирам, и филми мога да си инсталирам, и музики даже! Показаха ми един страшен сървър, пълен е с всякаква хубава музика, и Азис, и Глория, и Деси Слава, и Кондьо, и всички! И само тези дето много разбират от компютри, могат да влязат! Аз и Пешо, дето живее над нас, можем, а Милко от Илиенци – не!

– Мда.

– А и Пешо ми даде една страхотна програма! Казва се Симеонтек, писал я бил някакъв негов приятел, Симеон. Показва ми какви всякакви програми имам на компютъра! Пешо казва, че вирусите били лоши, ама уормите, трояните и ботовете не толкова, ботовете били много хубави за игрите, Контърстрайк без тях не може! И аз си ги събирам, като тръгне Симеонтека, три страници списък уорми, трояни и ботове вади! Всички в училище ми завиждат!

– Мда.

– Като дойде чичо Миле, искаше да ми ги изтрие, той нали уж бил програмист, ама нищо не разбира от компютри! Да ми изтрие хубавите програми, дето толкова време си ги събирам! И аз се оплаках на мама, и тя му се скара, и му забрани да ми пипа компютъра! Да видиш колко му беше криво, и как ми завиждаше после!

– Мда.

– И провайдерите за Интернета ми завиждат за тях! Доскоро можех да играя в мрежа през тях, ама спряха да ме пускат, защото трябвало да си изтрия програмите, дето ги намира Симеонтек. И аз им казах, че няма да ги изтрия, а преди две седмици изобщо ми спряха интернета, и в момента си търся други провайдери. Ама всичките в квартала все са заети, и нямат възможност да дойдат. Като чуят на кой адрес живея, и все им е далече.

– Мда.

– И една друга програма имам, казва се Неро. Тя ми следи колко ми е пълен компютъра. Като се препълни, ми казва кои файлове да изтрия. Можело да се настрои и сама да трие и подбира, Пешо ми каза, ама нямаше време да ми я направи. И още една имам, Айсикю – не знам за какво е, ама била много хубава, всички я хвалят. И аз също си я сложих. Пешо ми я сложи, де, аз не можах сам, някаква много сложна е. Сега се опитвам да разбера какво може. Прави нещо с файловете на диска, ама не знам още какво. Ама като разбера, ще ти кажа, и ти да знаеш!

– Мда.

– А, и наскоро ми показаха една страхотна програма, тайна, само за големи специалисти! БитКомет се казва. Като я пуснеш, и тя сама прави музика и филми. И програми можела да прави, ама не знам как. Филмите може да ти ги направи същите като онези от киното. Пешо ми показа как, аз си го записах в тефтера. Понякога не става, де, сигурно програмата не може да направи точно каквото искам, още е много калпава. А, и нещо напоследък не работи, сигурно се е скапала. От две седмици нищо не съм могъл да направя с нея, ни филм, ни музика, ни нищо…

– Мда.

– Иначе компютърът много ми върви в училище. Госпожата не ме е изпитвала от началото на годината. Като почне да изпитва за нещо, аз все искам да кажа как е, а тя все ми казва, че знае, че си го знам, и че няма нужда. Отличник съм! Много съм добър! Като завърша, ще стана учител по компютри, и ще уча децата! Ама няма да съм толкова нехаен като госпожата, няма да им пиша шестици, без да ги проверявам дали знаят наистина…

– Мда…

… Въпросният юнак е – ако щете вярвайте – вероятно поне на петнайсет. Ако щете вярвайте и на разказа – действително каза всичко това. И още, ама другото съм го забравил. На път съм и името си да забравя след подобна случка.

Ето ви пример за вредата от това да подслушваш чужди разговори. И за личната полза (и вредата за другите) от това да не слушаш, като ти говорят…

Днес прочетох, с доста закъснение, новина – MySQL вече предлага базата си данни в два варианта. Единият, Community Server, е безплатен, без поддръжка, под свободен лиценз, заедно с изходния код, и т.н. Другият – Enterprise Server – е платен, с поддръжка и всичко, нужно на един тежък бизнес.

Правело се заради разликата между двете общности – на хората на свободния софтуер, и на големите бизнес-потребители. Цитирам – между хората, готови да инвестират време, за да пестят пари, и тези, готови да инвестират пари, за да пестят време.

Дотук – добре. Доста продукти се предлагат комбинирано, под свободен лиценз без поддръжка, и под несвободен с поддръжка и всичко. Щом са решили, че така ще финансират нещата си по-добре – чудесно!

Част от работата ми обаче е да бъда системен администратор. А за тази професия параноята е не заболяване, а професионално изискване. Изглежда отговарям на изискването, защото започват да ме глождят някои дребни съмнения.

Като начало, двата продукта едно и също ли ще са? Или дори изобщо съизмерими? Дали няма бизнес-продуктът да обира всички усилия, а свободният да получава колкото да не е без хич, да е само рекламно лице пред общността – “вижте, ние сме добри, ползвайте ни, рекламирайте ни…”?

Докато продуктът е един, предлаган под два лиценза, това опасение е безпочвено. Станат ли два обаче, изкушението да се постъпи така расте. Също и рискът в някой момент да започне превръщането на MySQL AB от компания за свободен софтуер, спечелила влиянието и позициите си благодарение на него, в обикновена фирма за затворен софтуер. Не отведнъж – постепенно. Като в примера с жабата и горещата вода – пуснеш ли я направо в гореща вода, жабата изскача, но подгряваш ли водата по малко, жабата си остава вътре, докато се свари.

Кай Арно твърди, че целият изходен код ще продължи да бъде свободен и достъпен за сваляне, дори въпреки че компилираните версии на Enterprise Server ще бъдат достъпни само срещу заплащане. Това ми се струва чудесна стъпка, но не ми се вярва да остане така задълго.

Защо ли? Изкушението някой да сваля изходния код и да предлага Enterpise Server на подбита цена ще е голямо. Да, при свободния софтуер нещата винаги стоят така, това помага на конкуренцията – но психологическият натиск върху MySQL AB да скрият кода ще бъде голям, и не зная дали ще издържат дълго. Отначало марката им ще тежи – но направят ли и други грешки, ще дадат база на други фирми да ги надмаркетират със собствения им продукт. Никой бизнес няма да приеме това.

А грешките вече се правят. Ето на какво се натъкнах в описанието на Кай Арно (отделил съм което имам предвид, без да променям контекста):

“We’re happy to note the growth in contributions flowing into MySQL and its ecosystem. To facilitate these, we have:

[…]

* established a Contribution License Agreement

[…]”

Хм? Досега подобни договорености нямаше, и нещата си вървяха чудесно. Какво ли налага въвеждането им? Я да видим пояснението…

“The MySQL Contributor License Agreement (CLA) means, in simple terms, that:

* You assign and transfer the copyright of your contribution to MySQL. In return you receive back a broad license to re-use and distribute your contribution…

[…]

… Your benefit is that we relieve you of the burden of maintaining your contribution…

[…]”

Хм?! Това ми звучи като прекалено злобна шега на тема Майкрософт. Вие ни приписвате безвъзмездно всичките си права, а печелите това, че ви освобождаваме от нуждата да се грижите за създаденото?! Стига бе!… Я да видим самия документ, все пак?

“[…]

2.1. You hereby irrevocably assign, transfer, and convey to MySQL all right, title and interest in and to the Contribution. Such assignment includes all copyrights, copyright applications, and copyright registrations, and all other intellectual property or proprietary rights other than patents relating to the Contribution, together with all causes of actions accrued in your favor for infringement thereof…

[…]”

Хм?!?! Че Стив Балмър би предложил по-малко нахални условия!

И за вкус, под новината:

“Finally, we will continue to be active good citizens in the greater Free and Open Source Software world. We’re participating in the GPLv3 drafting process, we’re supporting the Free Software Foundation as FSF corporate patrons, and we’re supporting campaigns against the spread of software patents around the globe.”

Обичаме свободния софтуер, помагаме за GPLv3, подпомагаме, грижим се… Красиви приказки, подкрепени със суми като за сандвичи. Реалността, дето я чета в лиценза, звучи по-различно.

Разбирам и нуждата на един бизнес да си контролира авторските права на продукта. Но има и други начини за това. Например, неограничени права върху кода за използване, променяне, защита и прочее биха били напълно достатъчни за всякаква бизнес-употреба.

Очевидно MySQL разбират това много добре – предлагат на оригиналния автор на кода точно такива права. Само че не е ли редно той да държи собствеността върху кода, а те да получават вторичните права, вместо обратното? Така става “ти плащаш – аз пия, пък обещавам да е за твое здраве.”… Това не е съглашение, писано от честна към общността фирма за отворен код – то е съглашение, писано от фирма, която иска да изглежда честна, но всъщност държи да е Този, Дето Притежава и Контролира Всичко.

След тази формулировка, дори ако MySQL AB всъщност са открити и честни към контрибуторите си, и тя е случайна грешка или лош съвет, никой сериозен няма да им повярва. Бих очаквал сравнително скоро размерът на прехвърления им код да започне да клони към нулата, и все по-често да чуват: “Тези условия не ме уреждат – имате моя код само ако си го платите.” А манталитетът “или ще съм царят, или няма да играя” не се лекува лесно – по-вероятно е да отчетат като грешка не поставянето на контрибуторите на отблъскващи условия, а изобщо писането на свободен софтуер. Че именно то превърна MySQL от нечие хоби в база данни No. 2 на света вероятно ще бъде удобно забравено.

Какво следва? Каквото е ставало вече стотици пъти. Фирмата, получила известност и влияние благодарение на общността на свободния софтуер, губи подкрепата й. Отначало държи пазарен дял, след това той започва катастрофално да спада. Вътре във фирмата се надигат гласовете на виделите грешката; мениджърите, които са я направили, обаче си пазят позициите, и ги мачкат. Приходите на фирмата спадат, тя затъва или фалира, или пък я купува някой конкурент. И свободната общност загубва поредния си успех. Паднал жертва на философията “дайте да заколим кокошката със златните яйца, за да вземем златото й накуп”.

Има ли спасение от това? Поне за момента, май не. Но, пак за момента, не се и налага. PostgreSQL вече съществува, и има прилични позиции. Ако MySQL решат да тръгнат по този път, вероятно общността на свободния софтуер масово ще се измести към PostgreSQL, с всички последствия от това. А не е изключено и да се образува група, която да fork-не последния свободно достъпен код на MySQL, и да продължи да гради върху това.

Не ви ли се вярва? Случва се и при далеч по-дребни проблеми. Заради една несвободна картинка и една търговска марка, тези на Firefox и Thunderbird, вече се появиха IceWeasel и IceDove – техни напълно свободни версии, развивани от GNU общността и от Debian Project. Не се знае колко ще успеят (IceDove вече официално влиза в Debian Sid, IceWeasel се очаква всеки момент), но и да не процъфтят, не е беда – оригиналните Firefox и Thunderbird са почти 100% свободни. Ако MySQL решат да постъпят както се боя, възмущението на общността, а оттам и привлечените към алтернативния проект програмисти, ще бъдат с порядъци в повече.

Скептик съм, признавам си. Но все пак се надявам да не се случи.