Grigor Gatchev - A Weblog

– Ало, Григоре, имам тук един компютър за инсталиране на софтуер. Можеш ли да минеш да го вземеш и да се погрижиш?

– Разбира се…

Донесен в офиса ми, компютърът не тръгна при включване. Старателен оглед – нищо. Отворих го, за да огледам ситуацията – и се смръзнах. Сокетът на процесора се блещеше срещу мен празен.

– Ало? Къде ти е процесорът на компютъра?

– Де да знам, дадоха ми го ей така, без пари. Вземи там някакъв процесор, сложи го, компютър ми трябва…

Слагането на процесора не промени с нищо картината. Този пък разглобих машината като цяло, и внимателно изтествах частите една по една.

Равносметката:

Процесор – работещ (все пак, току-що купен)

Дъно (с интегрирана на него всякаква периферия) – повредено.

Флопи – повредено.

СД-устройство – повредено.

Памет – повредена (и освен това е SDRAM, набит едва ли не с чук в DDRAM сокет)

Захранване – повредено

Кутия – хм… Работеща, да кажем.

Страх ме е от мисълта какво ще кажа днес по телефона, когато се обадя…

Преди седмица, когато се разбра за новината, тя беше оповестена къде ли не. Йовко Ламбрев, Portal.bg… Но мисля, че е време да си я припомним.

Джои Ито е едно от най-популярните имена в блогосферата, а вероятно и в Интернет изобщо. Не ми се изброява колко заслуги има, и какви подвизи е вършил – ще ми откапят пръстите. (Другите преди мен са го направили, горките.) Абе, важното е, че ако се интересувате от блогове, Интернет и такива неща, сто на сто ще сте щастливи да го видите, изслушате и може би попитате нещо. 🙂

Ито ще държи лекция на 25 октомври, сряда, в 65 аудитория на СУ, от 17:30 ч. (Използвайте входа откъм двора, другите ги затварят горе-долу по това време.) Чувствайте се поканени! Ако сте хора, за които самота е когато и спамерите не им пишат, ако кръвната ви група се състои от битове и байтове, няма да съжалявате.

(Дано този ден не ми е претоварен, и някой отчаян клиент-камикадзе не се опита да ме задържи по това време. Страшно ми се иска да дойда.)

Последните няколко дни не бях имал време за нета – и днес оглеждам набързо българското новинарско пространство.

Крещящи новини – много. Веселин Топалов загубил мача за световната титла. България мразела Христо Стоичков. Не знам каква миска станала еротичен модел. Не знам коя фолк-певица снимала горещи сцени в новия си клип. Бившият МВР-министър Любомир Начев се самоубил по неизвестни причини. (Не пише с колко куршума в главата, почнаха да се усещат, че е смешно.) Настоящият шеф на “анти-пиратското” поделение на НСБОП – и той (пак никакви подробности, ама не ми се вярва Виктор Кирилов тайно да го е застрелял за отмъщение).

И в тези от тях, които са собственост на близки до Уважаемия ни Президент среди – нито, ама нито дума за случая с Иво Инджев.

Ако някой не е разбрал – в предаването си “В десетката” Иво Инджев спомена, че имал анонимни е-майли, че Първанов бил се сподобил с лукс мезонет на главен софийски булевард, и че го бил получил за благодарност за награждаването с орден на сенчесто бай-Тошово величие. Каза, че това е непроверена информация, и попита събеседника си има ли начин такива неща да се проверяват… По този повод от предизборния щаб на Първанов поискали уволнението на Инджев от БТВ. И го получили (по непроверени сведения – след телефонен разговор с шефа на БТВ, в който се обсъждали бъдещето на лиценза на БТВ за излъчване, и влиянието на Първанов в комитета, който дава или отнема тези лицензи).

Защо го уволнили ли? Защото това било подла клевета, която не можело да бъде подмината току-така. Президентът въобще нямал такъв мезонет. И освен това си го бил купил съвсем законно, с икономисани от президентската заплата пари. На какво приличало това да го клеветят предизборно? Мръсни политически интриги…

За чест и доблест на българското журналистическо братство, то не си замълча. Председателят на БМК Георги Лозанов внесе оплакване в Парламентарната комисия по етиката, и тя се изказа, че Иво Инджев не е нарушил никакви етични или законови норми. Право в ефир е подчертал, че тези сведения са от анонимен е-майл и че не са проверени, и го е казал като пример за това, че трябва да има механизъм такива неща да се проверяват. Подозирам обаче, че телефонният събеседник на БТВ-шефовете ще има само един отговор за всичко това: “Мътиш ми не мътиш водата, гладен съм – ще те изям!”

Признавам – да уволниш някого не е като да го застреляш. Инджев е минал по-леко от Анна Политковская, за щастие. Само че в една демократична държава това също не е допустимо. Дори ако беше наклеветил Първанов открито (а той не го направи!), редното е да поискат от него да изнесе опровержение в ефир, и да се извини.

Предпочели са обаче уволнението чрез шантаж. Уволнението, а не извинението – защото извинението и опровержението коригират негативния имидж, и оправят нещата, но уволнението сплашва, и кара журналистите да се самоцензурират. И шантаж – защото арсеналът им от “демократични” средства се изчерпва с него. Иначе не знаят как. В школите, където те са учили, шантажът е средството, с което се решават подобни проблеми. (Когато не се решават направо с чадъри.)

Публична тайна е, че Първанов не остави бай-Тошова мраз неокичена с орден. Васил Мръчков ли не щеш, Георги Йорданов ли не щеш, Петър Христозов ли… Радой Ралин обаче си отиде без орден. Доколкото зависи от Първанов, Петър Слабаков и Борис Димовски вероятно ще го последват по същия начин. Демократичният ни президент няма да им прости, че помогнаха да дойде демокрацията… Кой беше казал: “По плодовете ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?”, като му бяха казали, че на думи всеки обещава най-доброто?

Никога не съм бил фен на Първанов. Още отпреди да се види, че продължава да има Путин за свой началник по служба, и да му козирува и изпълнява заповедите. Но историята сега е достойна за издънкаджията Виденов. С тая разлика, че Виденов просто не знаеше какво е приемливо в демокрация, и какво не е, а Първанов го знае. И не спазва правилата, защото иска други правила. Същите, за които се бори Путин в Русия.

Дали Иво Инджев е Политковская – 2? Дали ще успеят БМК и Комисията за журналистическа етика? Не знам. Но си мисля, че това е техен проблем. Нашият проблем е какво ще направим сега ние в тази ситуация. Допреди това уволнение мечката играеше в двора на руснаците. Сега вече играе в нашия. По-бързо, отколкото го очаквах. Вероятно отколкото го очаквахме всички.

Изборът е простичък – или мълчим, или не. И най-вече на президентските избори или гласуваме срещу произволието в стил “руския цар”, или не. Да, Първанов никога не ми е бил симпатичен. Нямаше да гласувам за него, освен ако единствената алтернатива не е Волен Сидеров – и може би дори тогава просто нямаше да гласувам. Но сега си мисля, че и лудия Волен може да е по-добра алтернатива. Куче, което лае, не хапе – бих го очаквал като президент да вдига много шум, но да не носи много вреди. Предпочитам това пред президент, който се усмихва и говори мазни приказки, а зад сцената дерибейства като всичките ни политикани, и избива тези очи на народа, които не се продават… Пък и в края на краищата Сидеров не е единствената алтернатива на Първанов, нали?

Моят съвет е – ако и вие не сте съгласни с това президентът ни да уволнява и сплашва журналистите, кажете му го. На изборите, с бюлетините си. От този вид изказ, повярвайте ми, политиците разбират.

Ако не – чака ни аналог на Путинова Русия. Действителност, в която смелите журналисти ги застрелват. Какво следва след нея – знаем, който е учил история, е попадал на този урок неведнъж. А който е забелязал какво стана с приказките за доброто БСП, доброто СДС, добрия цар и прочее, да се сеща какво ще стане и с приказката за добрия еврокомисар. Разберете го: няма кой да дойде да ни измете къщата и измие чиниите! НЯМА!!! Не го ли направим сами, със собствените си ръце, плъховете ще ни ядат живи, докато не ни изядат.

Това е положението.

Преди няколко дни убиха Анна Политковская.

Анна бе журналистка от руския вестник “Новая газета”. И, което е по-важно – журналист с ум, сърце и съвест. Нещо много, много рядко, не само в тази професия.

Призванието й беше да дава глас на истината. На истината за всяка една подлост на злите, всяко едно зверство на силните, и всяка една доблест на достойните. И да защищава слабите – да надига глас за страданията им, да се бори за правата им, да се грижи за доброто им, без да се жали.

Надали има честен човек в Русия, който да не я уважаваше – нито пък корумпиран и зъл политик, военен или ченге, което да не я мразеше. Анна не се побоя да изнесе истината за всички зверства в Чечения, и от едната, и от другата страна. Не я беше страх да свидетелства нито пред Европейския съюз, нито пред Конгреса на САЩ, нито пред Комисията на ООН за правата на човека за нарушенията на правата, които зачестяват в Русия.

Когато терористи взеха за заложници стотиците хора в Московския театър, Анна не се побоя да отиде и да преговаря с тях, за да спаси живота на заложниците – и бе сред малкото допуснати за преговори от чеченците. Не се побоя и да разкаже, че от над стоте загинали заложници при превземането на театъра от специалните части по-малко от 10 са загинали от ръката на терористите – останалите са жертви на отровния газ, с който властите напълниха театъра.

По време на кризата в Беслан Анна отново беше в първите редици, и отчаяно търсеше начин да постигне компромис между въоръжените сили и чеченските терористи, за да спаси децата в училището. За благодарност агенти на властта се опитаха да я отровят в самолета, с който пътуваше, и почти успяха. Заплахите към живота й започнаха дълго преди това, и не са спирали оттогава. И най-сетне го отнеха – с четири куршума в упор.

Който не знае кои смятаха Анна за свой враг, той не знае кой е изпратил убиеца. Няколко камери са заснели лицето му, но снимките са в ръцете на властите. Ако някой си мисли, че е за да го открият, значи не живее на този свят. Иззети са, за да не познаем убиеца ние, останалите. Защото сигурно немалко от нас ще го виждат, било на други мисии, било на тържествени срещи, като нечия охрана или помощник.

За никого не е тайна, че Русия малко по малко се връща към тоталитаризъм. Путин отне на руснаците на практика всички свободи, които те получиха от разпадането на СССР насам. Икономиката е в негови ръце, политиката – също. А пък той е лицето на руските тайни служби, нищо повече. Когато една държава се управлява от тайните си служби, тя неизменно попада в Сталинско-Бериевски времена. Убийството на Анна е поредното доказателство за това.

Поредното убийство, като начало – достатъчно свободомислещи, но по-малко известни журналисти си отидоха при загадъчни обстоятелства. Кой внезапно починал от инфаркт на 30 години, кой се самоубил с 5-6 куршума в главата, кой неясно как паднал от прозореца си на висок етаж… Много станаха вече. Мечката така играе при съседите, че трясък се чува. Някой усеща ли се за нещо?

А който не е бил по-дълго време в руски чатове, които засягат либерални ценности и свобода, не е виждал как действат дежурните мекерета на “охранката”. Тъпи, вкалъпени по инструкциите какво да се прави, но старателни. Не дай боже някой да спомене за свобода, човешки права, каквото и да е от сорта – великоруско-националистическата помия, която се излива върху него, би възхитила Гьобелс и умилила Берия. И ако сисадмин посмее да запуши неин извор, много скоро на вратата му, или на вратата на шефа му почукват. Познайте кои. И познайте защо.

Моментът на убийството е добре подбран. С нарастването на напрежението между Русия и Грузия (която просто иска да се откъсне от руската хватка, да не бъде въвлечена в нов СССР), Путин отправя недвусмислено предупреждение към всички свободоговорещи – който не мълчи, ще е следващият. Ваш си избор.

Само че Русия не е само Путин и службите. Русия е и Александър Солженицин, който (въпреки че също си пада великорус), заяви в Нобеловата си реч (цитирам по памет, без да ми пука за авторски права):

Писателят не е съдия, застанал далеч от съотечествениците и съвременниците си. Той е съвиновник за всичкото зло, извършено в родината му, или от неговия народ. Ако танковете на отечеството му са заляли с кръв асфалта на чужда столица, кафяви петна навеки петнят лицето на писателя. И ако в съдбоносна нощ са удушили в леглото спящ доверчив Приятел, дланите на писателя носят синини от въжето.

Не зная дали Солженицин ще има доблестта да надигне глас срещу убийството на Анна Политковская. Но аз нямам намерение да мълча. Писателският талант е дар, който не можем да си вземем сами – но достойнството си губим само ако ние го позволим… Надали ще стана някога писател, Нобелов лауреат пък съвсем – но човек със съвест съм, и ще бъда. Не съм съгласен да я разменя нито срещу безгрижно спокойствие, нито срещу уютна безопасност.

Да, лесно и безопасно е да надигаш глас от България, далеч от Русия и тайните й служби. Но толкова по-голям е срамът за всеки, който не го направи. Говорим си за свобода на софтуера, на словото, а когато истински борец за свобода на ХОРАТА бъде застрелян? Пак да цитирам Солженицин, “две мерки – когато някой бъде набит на нашата улица крещим, а когато някъде далече разстрелят хиляди, не ни интересува”. Удобно и спокойно…

Не зная с какво да помогна на тези, които се борят за свобода и права на хората в Русия – а и навсякъде другаде, където човешките права и свободи се ограничават, и авторитаризмът и тоталитаризмът надигат глава. Но смятам да започна с призив към тези, които имат съвест, да почетат паметта на Анна, и да я споменат в блоговете си, или пред приятелите и познатите си. Не желая да съм стоял и мълчал.

… Може би трябваше да нарека този запис “Януш Корчак – 4”. Има защо.

Става дума за новооткрития сайт www.drm.info.

Този сайт е създаден от европейския клон на Фондацията за свободен софтуер, и съдържа разяснения на тема Digital Rights Management (управление на цифрови права). Или, както казват ФСС-Е, Digital Restrictions Management (управление на цифрови ограничения).

Според мен това е и може би по-точната дума – защото DRM защищава правата на авторите на изкуство, и най-вече на разпространителите му, чрез лишаване от права на потребителите. Права за едните на цената на безправие за другите.

Защо това ме бърка, след като съм автор ли? Защото в моя случай чукча е читател повече, отколкото писател. И, надявам се, човек повече отколкото и читател.

И защото не мисля, че свободата на изкуството ми ме лишава от хляба ми. Лишава ме единствено от това да бъда душманин, който или ще ти одере две кожи за правото да свириш музиката му и на домашния си компютър, и на автомобилния си CD плейър, или ще те обяви за крадец и прати в затвора. Благодаря – без това право се чувствам по-щастлив.

Уж ни в клин, ни в ръкав – а всъщност според мен точно на място, помислете сами защо – смятам в тази връзка да се самоцитирам. Цитатът е от един коментар, отговор на мъдрата забележка на Жилов отпреди няколко дни.

Нещата, които ценим, са два типа: неща, които имаме, и неща, които сме. Първите могат да ни бъдат отнети със сила. Вторите – само с измама. Защото са част от нас, и можем да ги изгубим единствено ако се откажем от тях сами.

Когато Злото – под облика на умен противник, социални условия или просто случайност – иска да ни отнеме нещо, което сме, то винаги ни предлага да го разменим срещу нещо, което се има. Съгласим ли се, после му е много лесно да ни отнеме даденото, което се има, или да ни заплаши с отнемането му.

Затова нещата, които сме, са толкова по-истински и важни от тези, които можем да имаме. Не само защото са не наша собственост, а част от нас, и разликата е като между дрехите ни и собственото ни тяло. А защото са истинското нас, нашата същност. Продадем ли ги, може в най-добрия случай да получим в замяна целия свят – но той вече не може да ни насити. Защото сме престанали да имаме себе си.

1. The Great Software Schism

Novadays the Net is full with GPLv3 vs. GPLv2 bashing. Even FOSS luminaries get their hands dirty in it. That is why I liked so much this article by Glyn Moody – one of the few attempts to analyze the reasons behind the differences.

Moody points out that the different positions are based on the different cultures of the two groups, calling them “pragmatists” (the GPLv2 supporters), and “purists” (the GPLv3 camp). I would say, however, that the difference is not in the cultures. Yes, the controversy is mostly “open source” vs. “free software” supporters. But it is not due to the “width of views” – it is in the different values and goals.

2. Different Goals, Different Values

What is the difference between free software and open source? Richard M. Stallman says: “When you speak about open source, you put the emphasis on the technical side of the things. When you speak about the free software, you put it on the moral side.” To clarify this further: Open source proponents care for the freedom of the software, as a means to increase code sharing and reviewing, and this to achieve a technical excellence. Free software proponents care for the freedom of the users; the freedom of the software is for them only a means to achieve the freedom of the users.

This difference of the goals leads to a difference of the values. The open source proponents sometimes are inclined to what may be termed “developer supremacy”. For example, in their software projects sometimes developers opinions, views and needs are valued much more than those of non-developers. They believe that the people who “create it all” should have more say than the others. The free software supporters are more inclined to put the user rights, and needs, above everything else – even at the risk to decrease the motivation of some developers (“user supremacy”).

With GPLv2, the interests of the two groups were together. It gave the developers as much code as possible available for improvement and reuse, and the users had the four Stallman freedoms granted. With GPLv3, however, there is a split area – the use of hardware DRM-locked software. The developers lose nothing from it: the code is still available, you can improve on it, etc. The users, however, are not happy: they can’t use (run) code modified to suit their needs. If the DRM is forbidden in the FOSS, the users feel much better – but the developers will be unhappy, since this limits the usage area for their code.

The strongest proponent of the free software (and the user freedom and supremacy) is FSF, who are behind GPLv3. Given that the hardware DRM codelock is an obvious limitation of the user rights, FSF will surely not bulge in their position against it. And, given the desire of some developers to have their code everywhere (and the desire of the companies who pay their salaries to cover the DRM-ed hardware market), they will not agree to accept this position.

In other words, we should expect a split in the FOSS between “free software” and “open source”. And, in some areas (for example, the competition for resources – developers efforts, companies financing etc.) this split may be no less than a war – a license war.

Who’s On Which Side?

On one side is the FSF, and the free software supporters. Against it are the open-source supporters, spearheaded by most of the top Linux kernel hackers and Linus Torwalds personally. Behind the scenes, FSF will rely on the grassroots, while Linus and his group will rely on the help of the companies that support the open source.

The license war will be won, obviously, by whoever controls the software that is being used. Both sides know this – and have prepared whatever they can.

Undoubtedly, Linus Torwalds is the top programmer of Linux. However, those who stop here forget that Linux is actually the bare kernel. The real name of the entire OS is GNU/Linux, and most of its utilities and libraries are coming from the GNU project, which is governed by the FSF, who have stated the intention to relicense them under GPLv3 after it is ready.

Torwalds is prepared for this – his team threatens to fork the GNH project code, and to relicense it as GPLv2-only. (Currently this code is licensed as “GPLv2 or any later”.) He will rely on the help of the companies that are behind the big Linux distros – their money should be able to buy the efforts needed. Also, a lot of GNU/Linux developers work for them, and depend on them: the companies may license their work under GPLv2, and may apply pressure to twart them from supporting GPLv3. Given that most of the FOSS code is currently developed inside companies, such a support may decide the outcome.

Forking the GNU Project code, however, is not enough to relicense it – most will have to be rewritten, and this is a huge task. Also, FSF is not going to remain without a kernel forever – after 19 years of idling, its original kernel, the Hurd, finally is close to being usable. A call for arms by FSF will probably attract hundreds of developers to it (some of them – from the Linux kernel, right when Linus will desperately need them). After the intital mess is dealt with, the Hurd may reach sufficient maturity within less than an year. Alternatively, FSF may choose to fork the Linux kernel – this will be a titanic work, but will keep the free software codebase from technical splitting, and the devotedness of the FSF supporters may turn out to be able to do it.

The other side of the war – whose software will be in the distros – is also ambiguous. Business players like Red Hat and Novell may be expected to be naturally against the anti-DRM GPLv3. However, the “silent whale” Debian Project, being closer in spirit to the user freedom values, may decide to choose the FSF line of code as its default. Together with its derivatives, it makes about a half of all GNU/Linux installations. This is enough to keep GPLv3 in the game.

So, at this point the balance of the forces seems to be roughly even.

On the long run

Initially, it may be hard for the GPLv3-licensed software to hold its ground. It has no usable kernel, and will have none for at least an year. Porting all possible drivers and free programs to the Hurd is a colossal task; some of it is done, but a lot is not. Building hastely a Linux emulator for Hurd may decrease the time pressure, but will also delay the real porting.

Also, the forces behind v2 are very strong. If they choose to play with the Trusted Computing backers, the GPLv3 software may simple be thrown out of the PCs. (Naturally, most users and a lot of developers will see this as a treason, but the corporate power games have never been a place for honor, and can always be played far from too honest eyes.)

GPLv3, however, has some obvious and undoubted benefits over v2 – the license compatibility, and the protection against patents. Both are useful for the users and the companies alike. After the first exploits of the GPLv2 weaknesses in this area these advantages may suddenly dawn on the corporate players. And some of them aren’t stupid, and may have already grasped the idea. So, the corporate support for GPLv2 may be less unanimous than it appears at a first glance

Switching to v3 may deny a company its part of the DRM and Trusted Computing market. However, demanding from its code suppliers the v3 license will save it an awful lot of licensing problems, and you can’t create GPLv2 product from GPLv3 supplies. Some players will surely not be able to hold a signifficant share on these markets anyway, so they will benefit from a switch – and the more of them go for it, the stronger the GPLv3 ecosystem will become.

So, in the long run the GPLv3 positions will strenghten. If it survives the initial period (and it probably will – if Stallman was the man to despair and surrender in such a case, there would be no FOSS now at all), I will expect it eventually to claim the victory – even if it is faring worse in the beginning.

My 5 cc.

End of the analysis attempt. Personal opinion begins here.

I’m a developer, too. But most of the software I use wasn’t written by me – so I’m more an user than a developer. The user rights should concern me more than the developer benefits. I don’t think that the user supremacy is necessarily better than the developer supremacy, just that it is closer to my interests. 🙂

Let’s take the proverbial example for v2/v3 difference – the Tivo. It is essentially a Trusted Computing device, and the TC initiative is being forced hard novadays. If it succeeds, the argument “Tivo may be locked, but you can always run the code elsewhere” may become void. I’m not going to support this outcome. Would you?…

Also, hardware and software are too intergrated in reality to be considered apart for a practical purpose. If GPL may be circumvented by hardware-based means, it is in practice void, only a dummy that lures the gullible into the mistake that their code is under a copyleft license, not a permissible one like BSD… There must be a red line somewhere. And I think that GPLv3 puts it in a good place.

Sure, GPLv3 is a very political license. But so was GPLv2 in its time. Back in 1991, software patents and hardware DRM didn’t really mattered. Now they do, and GPLv2 is not what is was 15 years ago. This thing is now GPLv3.

It is true that developers and users are the two sides of the same coin, and have no sense without each other. But the software is created not for the sake of the creation, but to be used – so I’d think that the users are the number side of the coin. Aside from the miracles of the advertisement, I’d expect most users to prefer GPLv3. If v3 gets supported by enough developers to maintain the most used programs, and keep the users with it, I would expect that the developers will come to it with the time, too.

I have read most, if not all arguments against the v3 drafts. Some were justified – but almost all of the problems they point at are resolved in Draft 3. All aguments I have seen lately (“the voting machine”, “the medical software”, “the embedded ROM-based devices” etc.) are based on problems that can be easily solved within GPLv3. It is still not perfect (as of Draft 3), but its real problems are few and unimportant enough.

At the same time, the benefits of GPLv3 (the improved compatibility with other licenses, and the well-tuned degree of protection against software patents) appear to be very good in long term, not only for the users, but also to the more farsighted developers and companies. (The GPLv3 creation process consulted practically all corporate players in this area, and as far as I know, their desires have been mostly satisfied; GPLv3 may already be obviously better for them than GPLv2.)

So, my preferences fall towards GPLv3.

Този ден беше минал кошмарно. Без трайни неприятности, но със страхотно натоварване и купища нерви… Когато вече пътувах към къщи, усетих, че гърлото ми е пресъхнало докрай.

Пиеше ми се свежа, истинска вода – не безалкохолни или сокове. Водата в къщи не е хубава, трябва да я оставя да тече поне половин час, за да стане приятна… Хрумката дойде неочаквано – завъртях от “Дондуков” нагоре по “Раковска”, и спрях колата до “Света София”, до градинката с чешмичката.

От бистрата й вода направо ми просветна пред очите. Отведнъж усетих свежия нощен есенен хлад, в който прозвъняваха звънчетата на далечна, идваща зима. Послушах минута-две шума на започналите да съхнат листа на дърветата, и реших – ще се разходя около черквата, не съм се мотал около нея сигурно вече петнайсет години…

На северната й страна, обърната към сградата на общината, точно противоположно на плочата на Незнайния воин и вечния огън, се натъкнах на три бели каменни плочи. Паметни – за благодарността на спасените евреи към цар Борис III и към българския народ. Не помнех да ги е имало преди там…

Малко встрани, върху срязана витошка морена, намерих простичък надпис. Не го помня точно, бях доста уморен – цитирам по смисъл:

“Тук бяха въздигнати в точно копие паметните плочи, стояли в Израел. Времето не ще заличи нито благородството на спасителите, нито благодарността на спасените.”

Чак тогава се сетих, че преди години бях мярнал полемика във вестниците. Как в Израел с решение на някого си тези паметни плочи, стояли там дълго, били махнати.

Дядо ми е сред подписалите подписката за спасяването на българските евреи. Подписал я е на страх и риск, въпреки предупрежденията, че това може да му струва много неприятности в работата – а може би и самата работа. За болен от туберкулоза дребен чиновник, с жена и дете, чието семейство едва свързва двата края, сигурно не е било лесно да се осмели – но го е направил. Не е жертвал живота си, не е бил общочовешки герой – но тихо и без да се хвали го е направил. Без да очаква нищо в замяна, просто за да може някой неизвестен (дотогава дядо ми не е имал нито един приятел или познат евреин) да се радва на живота.

Затова в първия момент се почувствах обиден. Имах чувството, че паметта на дядо ми е осквернена, че хората, за които той е рискувал без никаква нужда или изгода немалко, са го предали. И схващах плочите до “Света София” като любезно-ядовит отговор – от Израел можете да ги махнете, но ние ще ги поставим тук… С труд сподавих лютите думи, които се въртяха в ума ми – думите могат да са страшна сила, не искам да я използвам безотговорно. Изчаках на място, докато нощният хлад ме отрезви, и ме дари с яснота и разбиране.

Не се и съмнявам, че много израелци, спасени в България, са смятали тези плочи за заслужени и нужни. Те са стоели там десетки години. Но поколенията се сменят, и идват нови хора, които нямат спомена, и не дължат живота си на българите. И в един момент някой е разбрал – благодарността е ценно нещо, но тя те кара да се чувстваш длъжник, зависим. А младите не са го заслужили, те трябва да растат свободни и със самочувствие. И решението е било взето – да, няма да забравим жеста ви, но искаме и свобода от усещането за зависимост и длъжност за децата си.

Да, възможно е да не е било така. Може примерно някой безсъвестник да ги е махнал, за да не пречат на някоя мръсна сделка със земя. Но съм сигурен, че поне един човек там някъде наистина е разбирал нещата като грижа за децата си. И не мога да му се сърдя. Прав е – децата трябва да живеят свободни. И който не разбира това, и ревниво си и ска напомнянето за дълга, не заслужава да се титулова спасител.

И мисля, че с поставянето им в центъра на София тези плочи дойдоха на правилното си място. Защото мястото им не е в Израел – то е тук, пред нас. Те са нужни не на израелците, да ги карат да се чувстват длъжници. Нужни са на нас. Но също не за да се чувстваме дълговзематели.

А за да помним и знаем какви сме ние. Когато легендите за Вечния Български Предател омотаят умовете ни, плочите да ни подсещат – ние не сме народ от предатели, ние сме народ от спасители. За да растат нашите собствени деца с високо вдигната глава, и да знаят – ние сме хора, които дори сред страха събираме сили да се противопоставим на мрака, на подлостта, на предателството. Че между нас може и да се случат хора, които предават другите – но мнозинството ни, народът ни, сме хора, които не предаваме другите, които ги спасяваме, дори с риск за нас.

Списъкът с наследството на дядо ми надали имаше и три реда. Но това са материалните неща. Истинското му наследство, което не бих разменил за всички богатства на света, е смелостта да се подпише, болен и със семейство, под онази подписка. Надявам се никога да не ми се наложи подобно нещо, страшно е. Но ако се случи, още повече се надявам да имам силата да не посрамя наследството си. Да бъда като дядо си.

Щастлив съм, че тези плочи са в София. Искам да мога да заведа един ден децата си пред тях, и да им ги покажа. И да им река: Да, имаме предатели в историята си – но те са единици, а спасителите сме многото, спасителите сме тези, които правим народа ни. Учете се и знайте, че сте достойни и истински хора – и постави ли ви на изпитание съдбата, не се колебайте да го докажете. Не срамете дядовците си.

И прочетете историята н а Януш Корчак. За да имате сили, ако – недай боже – съдбата ви изправи пред неговия избор, да изберете така, че внуците ви да не се срамуват от вас.

Преди няколко записа писах за Януш Корчак. Получих малко коментари в блога си, и доста поща и IM разговори. Някои от тях ме наведоха на размисли.

Наистина ли нещата са били такива? Различни очевидци (някои най-вероятно само на думи) привеждат доста различни версии.

Някои твърдят, че на Корчак изобщо не му е било предлагано да си тръгне. Дошли есесовците, подкарали грубо всички от сиропиталището по пътя, наблъскали ги във вагона, и толкова. Нямало го описваният марш на децата, Корчак не носел на ръце болно момиченце, и т.н… Не ми се вярва. Твърде много са другите, които твърдят иначе.

Някои твърдят, че на една гара охраната на влака го спряла, разпечатала вагона с децата, и ги изхвърлили заедно с Корчак (не особено деликатно) в пустошта с думите: “Махайте се накъдето щете. Разкарайте се.” Но и това не ми се вярва. По стените на една от бараките в Треблинка е имало останали детски рисунки. Да, много други деца са минали оттам – но малко вероятно ми се струва други освен тези на Корчак да са рисували весели рисунки по стените. (Помните ли Роберто Бенини – “Животът е толкова прекрасен”?)

И за друго не ми се вярва. Едно от децата на Корчак се измъкнало от влака – докторът успял да го вдигне на ръце и изтика през прозорчето на товарния вагон. То после загинало във Варшавското въстание – но разказало какво е било.
Версиите какво точно казвал Корчак, когато му предлагали да си тръгне, също са различни. Но всички се свеждат до едно – той е отказал. Откъде тази сила?…

Чувствал се е твърде много евреин, казват някои. Не е могъл да остави децата на народа си… Красиво звучи. Но ми е трудно да свържа жертвоготовния Корчак, грижил се за деца от други народности наравно с еврейските, с висш национализъм. Освен това, прародителите на Корчак са евреи, но всъщност (доколкото зная) той не е – родителите му са били асимилирани. Докато еврейските полицаи в гетото са били първи помощници на есесовците.

Други казват – естествено е. За човек, който пише в дневника си: “Не желая никому зло. Не зная как се прави това.”, за посветил живота си на децата, за лекар по призвание и душа, няма друг избор. Според мен са прави. Не мога да си представя как е възможно да изоставиш децата си на смърт, да откажеш да им бъдеш опора в последните мигове, и да живееш после…

Но зная и още нещо.

Съвсем наскоро след преместването на дома за сираци в гетото един от сътрудниците на Корчак, Игор Неверли, му донася документи за измъкване оттам. Когато вижда документите, Корчак го поглежда така, че Неверли си глътва езика. След минута мълчание, за да се овладее, докторът казва: “Пребиха Залевски.”

Петр Залевски е пазачът на дома за сираци. Чистокръвен поляк, гренадир от полската армия, останал инвалид през Първата световна война, той работи в дома почти от създаването му. При преместването на дома в гетото той подава молба да му разрешат да се премести заедно с тях. Немската админстрация му заявява, че той срами арийската раса с контактите си с “недохората”. Когато Залевски продължава да настоява, е жестоко пребит, и му е заявено, че влезе ли в гетото, няма да излезе оттам повече.

След като старецът оздравява до степен да може да се движи, се премества в гетото и продължава да работи като пазач на дома. Заплахата се оказва мнима – статутът му на поляк, ариец, не е променен, и не му се налагат никакви ограничения. Когато есесовците идват да подкарат децата към Треблинка, той отказва да ги пусне в дома. За което е и разстрелян – на място, в задния двор, въпреки че не е евреин.

Можел ли е Корчак да обърне гръб на децата си пред топлия труп на Залевски – обикновения, простичък поляк, пазач в дома?

Не го е можел и по-късно. Когато децата тръгват по последния си път, с тях вървят и сестрите и служителите в дома. Нито един не е изоставил децата си. Между тях има и евреи, и поляци. Ще спомена техните имена тук – защото, както и Залевски, тях ги няма в списъците на Яд Вашем (поне поляците). А мястото им е там: Стефания Вилчинска, Хенрик Астерблаум, Балбина Гжиб, Роза Липец-Якубовска, Сабина Лейзорович, Наталия Поз, Роза Штокман, Дора Солницка, Хенрик Азрилевич, Бронятовска, Щернфалд… Седмица по-рано пък, когато получава нареждането да подготви дома на сираците за изпращане в Треблинка, председателят на юденрата на Варшавското гето, Адам Черняков, се самоубива. Списък скромни, неизвестни хора, чийто героизъм се влива в този на Корчак.

И произтича от него. Защото Корчак е повече от двайсет години несменяемият директор на дома за сираци. Той е, който е подбрал тези служители, и ги е научил да бъдат каквито са се показали в момента на изпитание. И те са се показали достойни за него…

Разказвам за тях по три причини.

Едната е, за да се види ясно бил ли е Корчак героят, комуто предлагат да го спасят, а той отказва да изостави децата си. Не зная дали са му предлагали наистина – документални свидетелства няма, историята не винаги ги оставя. Но нямам съмнение, че ако са му го предложили, той е отказал с точно толкова сила и достойнство, колкото описват най-красивите и тъжни разкази за случката. Човекът, събрал такъв набор от герои, и научил всички тях да предпочитат смъртта пред предателството, няма как да бъде друг.

И заради още нещо ги споменавам. Защото имената им тихо и кротко се премълчават – а не бива. Черняков е можел спокойно да изпълни “задълженията” си, и после да се оправдава и да е гьонсурат като български политик. Персоналът на дома са можели просто да си отидат у дома – дори евреите сред тях са били държавни служители, имали са право да не отпътуват за лагерите на смъртта. Никой не се е поддал на изкушението. Всеки е предпочел да си отиде като човек, отколкото да продължи да съществува като… недочовек.

И, най-сетне, за още нещо. Ако някой е убеден, че Корчак е бил фанатичен великоевреин, надали ще мога да го разубедя – такива хора чуват само себе си. Също и тези, които са убедени, дори след всичко по-горе, че просто не са му дали възможност, а иначе е щял да си спаси кожицата… Но и на едните, и на другите ще кажа – ако Корчак не ви се вижда достатъчно достоен, поклонете се пред Петр Залевски! Предпочелият да даде живота си, но да не бъде съучастник в смъртта на деца – не негови, деца на друг народ, обявени за полухора, без родители и близки… Поклонете се!

Този път срещу “Народна библиотека“.

На http://protest.bloghub.org можете да прочетете развитието на събитията – а именно, кореспонденцията между представител на “Труд” и уебмастера на Народна библиотека. Моля всички да обърнат внимание на три неща.

Едното е непресъхващата наглост, която бяха проявили и срещу Виктор. “За да не липсват тези произведения на читателите ви, сложете линк към нашия сайт.” Тоест, за благодарност за посегателството да им се прави безплатна реклама.

Второто е опитът им за “документ” да пробутат хвърчащо файлче с юридическата стойност на тоалетна хартия. Юристите, които консултират “Народна библиотека”, правилно са отбелязали, че това няма как да е документ.

Третото обаче е любопитно за мен. Срещу bezmonitor.com КК “Труд” се пазеха да не покажат документи като от чума. Лично шефът на НСБОП, Явор Колев, беше специално инструктиран да не ни показва с какво “Труд” са оправдали пред него претенциите си. Но сега представителят на “Труд” обещава да намери необходимите документи. Искам да видя в какво ще се изрази това!

Ако от “Труд” предоставят реални документи, бих проверил истинността им. Ако се окажат истински, ще призная правото им на претенции. Това обаче не означава, че ще призная основателността на претенциите им – както Пейо пише ето тук, единственото логично тълкувание на ЗАПСП е във вреда на “Труд”. Така че вероятно ще потърся начин за юридическо решение на въпроса, по един или друг начин.

Ако обаче от “Труд” не могат да предоставят необходимите документи (например ако се опитат пак да пробутат номера с НСБОП) ще отправя официално призива, за който споменах по-рано. Очевидно в този случай ще си имаме работа с гьонсурати без юридически права, но с връзки със силови структури. Само че моментът е много неудобен за доказване на първенството на силата над закона – ЕС ни гледа прекалено заядливо.

Така че, съгласят ли се от “Народна библиотека” да бъдат ищци в дело, “Труд” ще идат на подсъдимата скамейка. (Те тормозят и други сайтове, но още не съм намерил някой, чийто админ да се съгласи да бъде ищец – ръцете ми са вързани.) И ако се окаже, че “Труд” наистина нямат документите, за които говорят, ще посъветвам и Виктор, а и останалите наплашени от тях сисадмини, също да ги съдят до дупка. (В случая – до последната дупка на колана им, и отвъд нея. Ако са постъпили така, България и българското само ще спечелят от фалита им.)

Още отсега обаче призовавам всички – следете развитието на нещата, и помагайте чрез разпространяване на новината и вдигане на колкото се може повече шум! Предишния път това помогна – когато се стигна и до WAZ, “Труд” мирясаха за няколко месеца. Този път обаче трябва да стигне до всеки българин.

Заедно с онова напомняне, което няма да се уморя да повтарям: Не е луд който яде чужд зелник – луд е който си му го дава.

Бях наскоро в командировка. И буквално с пристигането си там преживях интересна случка.

Основната част от екипа беше пристигнала на сутринта, или дори предишния ден. Аз обаче бях там в 2 през нощта, след четиристотин километра на кормилото. Разтоварих в полусън колата, грабнах ключа от стаята си, и се бухнах в леглото.

Някъде към четири и половина сутринта усетих как Иван – шефът на екипа – ме отвива:

– Ставай, че трябва да разполагаме компютрите! В щест сутринта трябва да сме готови!

Уви, аз не бях кооперативен, и само се завих отново.

– Ставай бе, човек! Без теб всичко пропада!

– Остави го – обади се Ели, асистентката му. Не бях забелязал кога и тя е влязла. – Легнал си е по никое време. Все ще се оправим някак и сами.

Някъде около осем сутринта се пробудих отново. Светкавично се облякох и спринтирах надолу по стълбите. Във фоайето на хотела намерих само едно от момчетата от екипа – тъкмо се стягаше да ходи да пазарува.

– Къде са Иван и Ели?

– По леглата си, къде да са. Бачкаха вчера цял ден до скъсване, легнали са си в един през нощта. Поне още час няма да станат…

Чак тогава се сетих, че при лягането бях заключил стаята отвътре, с превъртян по навик напреки ключ, така че и дяволът да не може да влезе…

Прекалено реалните сънища не винаги са интересни.