Grigor Gatchev - A Weblog

Този запис е превод от блога на Андрей Шипилов – или, както казва той, неговото лично информационно средство. Благодаря на Вени Марковски, че ме насочи към него.

Оригиналът е тук. Ако знаете руски, прочетете него – преводът ми е бледа сянка. Ние нямаме съответствия на руските думи „совок“ и „ватник“, които да носят същите многозначимост и емоционален заряд.

Прав ли е Шипилов? Не зная, нямам много наблюдения върху руски емигранти. Но върху българските имам. Тези, които са успели да попият западната нормалната ценностна система, са изключително читави хора. Има обаче и неуспели – и те с точност покриват описанието тук. Човек лесно можеш да го извадиш от комунизма, но комунизмът от човека – понякога е трудно.

Понеже България с доста точност покрива описанието на Русия тук. Когато четете „Русия“, мислете „България“. Надали ще сбъркате много.

—-

За начало един виц, който отразява до немай-къде точно същността на тези редове:

Затворническа килия. Двама рецидивисти гледат по телевизора юбилейния концерт на Алла Пугачова. Единият отбелязва:

– Кат си помислиш само, Пугачова е на шейсет вече, а как само изглежда! Как ли се поддържа?

Вторият:

– Как как? Цял живот на свобода. И се храни здравословно – сланинка, маргаринче, тортички, пържолки…

И сам се сблъсквам с това, и непрекъснато чувам отвсякъде недоумяващи възгласи. Как така хората, дето са избягали на Запад от СССР и после от Русия, от същия този комунизъм, на Запад се превръщат в негови най-предани поклонници и пропагандисти?

Защо най-възторжените поддръжници на превземането на Крим и руската имперщина са бивши съветски и руски граждани, избягали на Запад? Защо след като избягат от комунизма, те го пренасят със себе си и се опитват да го налагат в сегашното си обкръжение?

(Бележка от преводача: Чувам понякога, че е „понеже там всъщност е зле“. Е като им е толкова зле там, защо не се връщат тук? Нямат пари за път ли, насила ли ги държат там или…?)

На практика всичко е простичко. Сядайте наоколо, ще ви обясня!

Мъдрият сенатор Маккейн беше нарекъл Русия страна-бензиностанция. Прав беше, само че беше сгрешил. Прав в смисъл, че съвременна Русия изобщо не е страна. А сгрешил, понеже я приемаше за бензиностанция.

Какво е бензиностанцията? За разлика от Русия е полезно и нужно нещо. Общото ѝ с Русия е само че и двете търгуват с петролни продукти.

Русия обаче не е бензиностанция. Русия е един огромен концлагер.

Да, да, знам. Често я сравняват с концлагер. Нищо ново не казвам.

Само че не я сравнявам! Не употребявам тази дума като епитет, нито в преносен смисъл. Русия е съвсем истински концлагер, маскиран като страна. В него няма граждани и правителство. Има затворници и лагерна администрация.

Преценете сами! Ако живеете в Русия, всеки от вас може във всеки момент да бъде лишен от собственост, свобода и живот. Просто по прищявка на лагерната администрация, без никаква вина от ваша страна, или пък повод.

Когато си купувате жилище или вила, имате ли каквато и да е гаранция, че те са наистина ваши? Че утре няма да дойдат и да ви кажат, че владеете това незаконно и трябва да се разделите с него? Или няма просто да ви ги съборят, понеже пречат на Някого?

Не сте ли чували от най-високопоставени усти изявления като „Никой няма право да се прикрива зад разни хартийки за собственост!“?

Когато започвате бизнес, убедени ли сте, че той е ваш? Че утре няма да ви го вземат, че няма да ви съборят лавката само защото на нейно място трябва да застане лавката на „по-правилен“ човек?

Убедени ли сте, че ще бъдете в безопасност, ако се окажете на пътя на някой фуражкаджия или друг представител на лагерната администрация?

Че ако такъв „представител“ блъсне детето ви, няма в кръвта на детето да открият огромни количества алкохол? Че родственикът ви, който е бил блъснат на пешеходна пътека от кола „с лампа“, няма да се окаже сам виновен? И че ако потърсите справедливост, няма внезапно да ви претърсят, да открият наркотици и да ви вкарат в затвора?

Вие ли решавате дали ще ядете френски пармезан или турски зеленчуци, или го решава за вас лагерната администрация? Как и на какво ще бъде учено детето ви? От вас ли зависи дали ще бъде платено или не лечението на детето ви, ако не дай боже то се разболее тежко? Можете ли да решите дали ще получава обезболяващи страдащ от хронична болка ваш родител?

Искате да ме убедите, че всичко това са нормални отношения между граждани и правителство на една държава? Не. Нормални са, когато са между концлагеристи и лагерна администрация.

Както във всеки концлагер, и в Русия има неформална йерархия. За разлика от концлагерната, тя не се ограничава с няколко простички нива. Руската концлагерна йерархия е много по-многослойна и разклонена. Само дето това не променя същността ѝ.

В неформалната концлагерна йерархия, която пронизва цялото руско общество, шофьорът на третия заместник на младшия помощник на някой прокурор стои несравнимо по-високо, отколкото някой действителен член на Академията на науките и Нобелов лауреат. Прокурорският шофьор може просто да прегази академика и няма изобщо да бъде наказан за това. А академикът не може дума напреки да каже на шофьора.

Защото шофьорът е член на лагерната администрация, а академикът е просто концлагерист, ако и по-привилегирован от повечето.

Мястото в хранителната екосистема на руския концлагер се определя именно от положението в тази неформална концлагерно-криминална йерархия. Нито заплатата, нито името на длъжността, нито количеството собственост нямат никакво значение на фона на концлагерната йерархия.

Именно затова целият живот на човек в Русия се състои от постоянно отстояване на мястото си в тази йерархия. От ежедневни и ежеминутни опити да демонстрира на околните, че дори само за миг, но точно в този момент и тази точка на времето и пространството, той заема по-високо положение.

Вие дори не го забелязвате!

Тази демонстрация на позиции в лагерната йерархия до такава степен е част от живота на съветския човек (казвам „съветски“, а не „руски“, понеже този типаж е характерен далеч не само за Русия), станала е толкова обикновена и неразделна част от ежедневието, че човек не я осъзнава, не вижда в нея нищо особено и не разбира как би могло да е иначе.

Лекарят в поликлиниката с чувство на гордо удовлетворение ще откаже да ви приеме, понеже сте закъснели десет минути. Не защото е зает или има други пациенти, а защото се е намерил формален повод да ви демонстрира, че той е „по-главният“.

Вие ще тичате към току-що пуснатата каса в супермаркета, разблъсквайки с лакти околните, не защото бързате и е важно да спестите една минута. А защото, когато се окажете пред всички, вие ще демонстрирате „предимство“, и като че ли ще заемете за миг мъничко по-високо стъпало в йерархията.

Касиерът в същия супермаркет високомерно ще ви дръпне лекция по повод… по какъвто и да е повод, който успее да намери, за да ви покаже, че точно тук и в този момент той, като длъжностно лице в супермаркета, стои над вас.

Вие няма да пропуснете другата кола, с която сте се засрещнали на тясна уличка, не защото ви е работа да ѝ попречите да мине, или ще спечелите нещо от това. А защото отстъпите ли път на някого, с това ще принизите в собствените си очи позицията си в концлагерната йерархия.

Ще се хвърляте да „наливате акъл“ на отнелия ви предимство на пътя джигит не защото разчитате с това да му помогнете да се поправи, а за да му покажете, че мястото му в йерархията е под вашето.

Съветските хора почти никога не се извиняват и не признават грешките си. Защото да се окажеш неправ е неприемливо! Признавайки грешката си, ти се съгласяваш с това да заемеш по-ниско място в йерархията!

Съветските хора не съобщават в полицията, когато някой нарушава закона. Не защото те одобряват и поддържат нарушаването на закона, а понеже да донасяш по концлагерните мерки е неприемливо. Концлагеристите трябва да се подкрепят един друг в отношенията с лагерната администрация. Ако съобщиш за престъпление на съседа, ти с това предаваш братството на концлагеристите и минаваш на страната на администрацията, ставаш „слухар“.

И вие живеете в този концлагер и ежедневно и ежеминутно вършите тези идиотски постъпки, без да се замисляте за същността им. Целият ви живот, даже ако не го осъзнавате, е подчинен на тази една цел – да обозначите място в лагерната йерархия и да дадете на околните да разберат, че вие сте в нея по-високо от тях. Повтарям – вие даже не го осъзнавате. Не го осъзнавате, понеже никога не сте живели в общество без концлагерна йерархия и не разбирате, че е възможно иначе.

В западния свят също е пълно с най-различни йерархии – служебни, професионални, корпоративни, семейни. Там обаче няма такава глобална йерархия, която да пронизва цялото общество отгоре додолу. Няма концлагерна йерархия, понеже там е не концлагер, а страна.

Там има не лагерна администрация и концлагеристи, а правителство и граждани. И ако случайно правителството там вземе да реши да определя могат ли гражданите да ядат пармезан или не, тогава… всъщност, няма нищо да стане, понеже на никой и през ум няма да му мине, че подобно нещо е работа на правителството. То не е. Работа е на лагерната администрация.

Проблемът на съветския човек е, че когато се окаже на Запад, той продължава да запазва този си шаблон на поведение. Продължава да демонстрира на околните мястото си в лагерната йерархия. Само че йерархията я няма! Той демонстрира място, а йерархията я няма! И той не разбира какво става. Нали дори не осъзнава, че това което върши, е демонстриране на място в йерархия. Просто се държи така, както е свикнал при соца. И реакцията на околните на неговото поведение го хвърля в смут.

Съветският човек хуква към току-що пуснатата каса в супермаркета, а околните вместо да му преграждат пътя и да се опитват да го изместят, му отстъпват път с любезни усмивки. Те виждат нещо съвсем различно от това, което вижда съветският човек. В Русия публиката, която вижда някой да се прережда, не го пуска – това е неприемливо, който те предреди, те е изместил в йерархията! А западнякът вижда, че човекът бърза, и значи е хубаво да му бъде отстъпен път! Напълно логична реакция.

Съветският човек обаче възприема това като слабост. След като ме пускат, мисли си той, значи са слабаци. значи ми отстъпват място в йерархията, и трябва успехът да бъде закрепен! И започва да „закрепва“ успеха си, и този път получава категоричен отпор. И много болезнен.

Защото като „закрепваш успеха“, е много лесно да прекрачиш границата, която разделя „демонстрация на място в йерархията“ от „нарушаване на правата на другите“. И соц-типът винаги я прекрачва. Той нито разбира местните реалности, нито се опитва да ги разбере. Нито пък, между другото, разбира какво е това „правата на другите“!

Само че западният човек може да не разбира какво е „борба за място в йерархията“, поради липсата на такава в обществото му, но фактът на нарушаване на правата му го разбира отлично. А умението да се сражава за правата си той го е попил с млякото на майка си, която пък е получила това умение от много поколения свободни предци.

Няколко картинки от натура, на които ми се е налагало да бъда свидетел:

Пристига руски юнак на чуждото море да се попече на слънце, и най-напред демонстрира на всички околни мястото си в йерархията по най-простия и достъпен способ – наема яка лимузина за четиристотин евро на денонощие. И я настъпва по местния аутобан.

Кажете обаче, кой мухльо ще се влачи със сто и двайсет по такъв разкошен аутобан с такава яка кола? А пък не можеш да я настъпиш – непрекъснато ти се мотаят отпред таратайките на разни аборигени. И когато един местен съвсем прекалява – не ще да отбие на банкета и да му освободи пътя – нашият герой решава по руски обичай да му преподаде урок. Задминава го, завива рязко пред него и се изправя на спирачките! Дръпне малко напред – пак на спирачките! И е много учуден, когато на изхода на магистралата го спира пътна полиция.

Какво са обаче някакви западни ченгета пред руския герой! Знае си той мястото в йерархията, то е много над разните там нобелови лауреати. За негово учудване обаче, опитът да сложи досадните куки на мястото им приключва с тримесечен престой в кауша. Почти на брега на морето, само дето не на плажа, а зад решетките.

Или пък друга история. Поредният съветски човек взима под наем апартамент на брега на морето, и пристигайки на новото местожителство, първата му работа е да заеме най-удобното паркомясто в комплекса. Само че то си има собственик, който го притежава. Вижда този собственик, че някой използва неговото паркомясто, и оставя под чистачките вежлива записка с молба да паркират другаде. Съветският човек възприема това като атака и опит да го свалят надолу по йерархичната стълбица. Демонстративно накъсва записката на парченца и продължава да паркира там. Собственикът улавя момент, когато съветският човек тъкмо паркира, идва при него и се опитва вежливо да му обясни, че това място е негова собственост и той не е давал разрешение за паркиране. И получава отговор:

– Ти това място не го използваш, значи е свободно и ще паркирам на него аз. Защото така ми е удобно, защо!

Гледа съветският човек как собственикът си тръгва, радва се колко лесно е показал на тоя мухльо къде му е мястото в йерархията, прибира се, но след десет минути покоя му го нарушават полицаи. Дошли да му съставят протокол за незаконно навлизане в частна собственост. Разбирайки, че посещението на полицаите го е свалило по йерархичната стълбица чак додолу, съветският човек отива при собственика на паркомястото, за да възстановява изгубените позиции и да обясни на този урод, че читавите момци не тропат на ченгетата. И отново го навестяват полицаите, но този път след протокола следва посещение в съда и депортиране.

Разбира се, случаи с толкова екстремален завършек като затвор или депортация са редки. Обикновено сраженията, които водят соц-типовете на Запад за място в несъществуващата йерархия, са много по-дребни и получените уроци не са толкова болезнени. Неизменно обаче остава едно. Соц-типът се опитва да заеме място в местната йерархия – и се проваля! Пак се опитва да заеме място – пак се проваля!

Той не разбира, че причината за провала е, че там просто не съществува концлагерна йерархия. Той възприема всеки свой неуспешен опит да заеме място в нея като спускане в нея. И накрая в един момент почва да се чувства на дъното ѝ.

Тогава на него (в представите му) му остава само едно – да се прилепи към някоя яка глутница. Ако не може личният му статут, поне статутът на глутницата му да бъде по-висок. Само че бедата продължава – там не само концлагерни йерархии няма, ама май и вълчи глутници също.

И тогава погледът му се обръща към напуснатата родина. Да, той е избягал от този концлагер, но в него поне е имал някакъв статус, ако и не висок. Все пак е бил малко над дъното, а не точно на него. И… я как само се плашат тук всички от Путин! Я как само Русия огъва де когото свари! Сирия! Крим е наш! Значи Русия е яка глутница! И щом съм руснак, значи съм член на тази глутница!

Ей, вие наоколо, я ме чуйте! Аз не съм ви тукашната последна дупка на кавала, както си мислите! Аз съм член на яка глутница, уважавайте ме! Ама защо пак не ме уважавате? Като дойде Путин, ще ви даде да разберете! Ей, Вова, я ги постави тези тук на място!

Попреувеличено е малко, но тъй като живея на Запад, доста пъти съм виждал този процес. И уверявам ви, в основата на целия този „кримнашизъм“ и „великорусизъм“ сред дошлите на Запад е само желанието да демонстрират на околните принадлежността си към силна глутница. Нищо друго.

Миналия уикенд бях свидетел как един бивш съветски експат, а сега просто емигрирал ватенкаджия, започна да се възхищава в компанията на себеподобни от „великия Путин“ и „Крим е наш“. И изведнъж бая грубичко го сложиха на мястото му: „Ти пък какво отношение имаш към това, нали не си руски гражданин?“

Ще рече простичко: „Не се притривай към силната ни глутница, ти не си неин член!“

Известно на английски като privacy.

Прочетох чудесна статия по въпроса от Илиян Кирков. Ще приведа тук само два цитата от нея – останалото го има на сайта на автора ѝ.

„Твърдението, че не ви е грижа за правото на неприкосновеност на личния живот, защото няма какво да криете, е все едно да твърдите, че не ви е грижа за свободата на словото, понеже няма какво да кажете.“

Едуард Сноудън, Reddit

„През последните 16 месеца, докато обсъждах този въпрос по целия свят, всеки път някой ми казваше „Аз не се притеснявам наистина от инвазия в личното пространство, защото нямам нищо за криене.“ Винаги отговарям едно и също. Изваждам химикал, пиша си имейл адреса и им казвам: „Това е моят имейл адрес. Това, което искам да направите, когато се приберете в къщи е да ми изпратите всичките си пароли за всичките си имейл акаунти, не само хубавият, уважаван работен имейл с вашето име, но всички, защото искам да мога да се поровя през това, което правите онлайн, да прочета, каквото си искам и да публикувам това, което сметна за интересно. В крайна сметка, вие не сте лош човек и ако не правите нищо нередно, няма да имате нищо за криене.“
Нито един човек не откликна на това предложение.“

Глен Грийнуолд, лекция на тема „Why privacy matters”.

Това е статия, написана през 1995 г. и публикувана във вестник „Невское время“. Авторът ѝ е един от най-мъдрите и дълбоки фантасти – Борис Стругацки.

Превеждам я тук едно към едно. Без никакво зачитане на авторски права. И смятам, че ако Борис Стругацки беше жив, щеше да ми благодари. Защото докато човек го помнят, той е жив. А такива като него трябва да бъдат помнени. Най-малко заради нас самите.

И защото фашизмът не си е тръгнал, и го има предостатъчно – и тук, и в други страни. Иска ли човек да се бори с една болест, трябва да познава симптомите ѝ. (Не зная дали ще събера някой ден смелостта да стъпя в гигантските обувки на Борис Стругацки и да напиша за разпознаването на причинителите на тази болест и лечението ѝ.)

—-

Чумата е в нашия дом. Да я лекуваме не умеем. Нещо повече, масово не умеем дори да поставим правилната диагноза. И заразеният вече често не забелязва, че е болен и сее заразата.

Култ към традицията

Сам по себе си традиционализмът е древно явление и чудесно си съществува без всякакъв фашизъм. Всички известни фашистки движения обаче се опират на идеите на традиционалисти, които търсят смисъл в наследството от миналото. В древни символи, народни ритуали, легенди и митология. Като пример можем да си припомним използването от нацистите на езически символи, включително свастиката, и символите и ритуалите на Свещената римска империя. Възхваляването на мъдростта и традициите на предците до равнището на всенароден култ утвърждава традиционните възгледи, порядки и устои като неоспоримо праведни. Съответно всяко развитие на познанието и убежденията, всяка еволюция на манталитета и на ценностната система биват смятани за априори грешни и вредни явления. За традиционалистите правдата е отдавна очертана, и всяко отклонение от нея може да бъде единствено в посока на неправдата и злото.

Отричане на съвременността

Традиционалистите възприемат враждебно новите технологии и повеи, понеже виждат в тях предизвикателство към традиционните духовни ценности. И макар че и италианските фашисти, и германските нацисти са се гордеели с индустриалните си достижения, цялата им идеология е построена на отричане на съвременния свят. За тях той е плод на западната капиталистическа плутокрация и нравственото разложение на епохата на Възраждането, противопоставила на традиционните ценности такова мерзко нещо като здравия разум.

Действие заради действието

Фашистите от 1930-те са се отнасяли с пренебрежение към интелектуалците, понеже интелектуалното мислене поставя всяко действия под въпроса „защо“. Фашистите упорито не желаят да обосновават действията си, понеже намират прелест в самото действие, даже ако то няма рационално обяснение. Маршове, погроми, смени на символиката, черни ризи, хитлеристки приветствия, помпозни съоръжения без практическо приложение – всичко това трудно може да даде рационален отговор на въпроса „защо“. С поставянето на този въпрос интелигенцията винаги е предизвиквала лютата ненавист на фашистите, и те са я обвинявали в предателство към традиционните ценности.

Несъгласието е предателство

Фашизмът не допуска плурализъм на мненията. За традиционалистите истината е една и всички, които се опитват да я поставят под въпрос, са врагове и предатели.

Ксенофобия

Този древен животински инстинкт – неприязънта към всичко другородно, чуждестранно, непонятно, непривично, ненормално – е благодатна почва за зараждането на фашизма. То е особено важен признак на фашистката идеология – деленето на хората на „наши“ и „не наши“.

Раздразнение сред масите

Неслучайно фашистките движения винаги са набирали особена популярност когато широките слоеве на обществото са преживявали трудни времена, катаклизми, икономическа стагнация, национални унижения (като например в Германия след Първата световна). Обидата и злобата сред широките маси ги прави възприемчиви към агресивни призиви. Раздразненият човек е по-малко склонен да мисли рационално. На него му се иска да излее агресията си.

Спекулиране с патриотизъм

В общество, което страда от комплекс за непълноценност, фашизмът изглежда като някакъв вид лекарство. Той въздига в основен повод за гордост това, което е свойствено на почти всички – да са се родили в тази страна. Идеята на патриотизма работи ефективно само при наличието на външни врагове. Без тях тя губи какъвто и да е смисъл.

Хората трябва да се чувстват обкръжени от врагове.

Образът на врага

Врагът трябва да изглежда едновременно силен и слаб. Той може да бъде по-богат, по-развит, по-добре въоръжен, но трябва да е също така глупав и страхлив. По такъв начин в самия образ на врага се залага сценарий, който вдъхновява патриотите – как по-слабият, но по-хитър и смел задължително ще победи накрая. Повярват ли в този образ, хората няма да разбират пред колко сериозна заплаха са, тъй като ще вярват в неизбежната победа.

Култ към силата и властта

Идеята за народния елитизъм – принадлежност към най-великия народ на света – сама по себе си подразбира превъзходство на едни над други, на по-добрите над по-лошие, на по-силните над по-слабите. Ако нашият народ е най-силният, героичен и духовно праведен, значи има и народи на обратния край – най-слаби, жалки и гнусни. При такъв подход един народ трябва да предизвиква възхищение, а друг (или всички други) – съответно презрение. Ако обществото допуска такава логика, то и вътре в самото него се формира елитарна йерархия, която култивира силата и презира слабостта. Висшестоящите ги възнасят до небесата, силата и храбростта на вождовете бива прославяна, а в низшестоящите си изтриват краката.

Култ към героизма и смъртта

Във фашисткото общество героизмът е норма. Всеки е длъжен да бъде герой, да извършва подвизи, и ако е необходимо, да даде живота си за Родината. Нещо повече – именно героичната смърт е основният вдъхновяващ образ, който фашистките идеолози транслират към своите последователи. Те възхваляват падналите герои и разпространяват истории за подвизите им. Тази тема е много популярна в съвременните песни от жанра „Бялата сила“.

(Бел. прев. – „Бялата сила“ е популярен песенен жанр в Русия. Типичните му теми са славянско-богатирско-патриотични, паднали герои и т.н.)

Култ към мъжествеността

Фашизмът има мъжко лице. И не само лице. Той е груба и агресивна идеология с лице на брутален мачо и алфа-самец. Фашистите обикновено придават на вождовете си именно такъв образ. Джентълмените не се вписват в него, те биват смятани за женствени и биват презирани. Този образ е силно привлекателен, тъй като се опира на основните животински инстинкти за размножаване и стадно поведение.

Избирателен популизъм

От една страна фашизмът е по начало популистка идеология, която мобилизира мнозинството, като дава прости отговори на вълнуващите го проблеми (които предварително му създава). Дразнят ви мигрантите? Да ги изгоним! Дразнят ви гейовете? Да ги забраним! Омръзнали са ви корупционерите? Ще започнем борба с корупционерите! (Или ще я симулира.)

Фашистите винаги оправдават действията си с „волята на народа“. Ясно е, че няма как да има воля, обща за целия народ. В най-добрия случай може да има воля на мнозинството. Фашистите нямат намерение да се съобразяват с волята на мнозинството по въпроси, които не се вписват във фашистката парадигма, така че си присвояват ролята на „глас на обществото“.

Всеки човек трябва да вярва, че действията на фашистките власти винаги отразяват волята на народа, и че ако той се съмнява, значи е сам и изолиран. Присвоявайки си ролята на глас на народа, фашистите се опитват да дискредитират всички свои противници като предатели и антинародни наемници на външни врагове.

Именно с помощта на такава риторика фашистите успяват да убедят масите, че демократичните институции и парламентът не са в състояние да изпълняват волята на народа, и затова основната власт трябва да бъде поверена на „гласа на народа“. Точно така са протекли нещата в Германия и Италия, където парламентарната демокрация е била заменена с фашизъм именно със съгласието на широките маси.

Подмяна на понятията

Фашизмът може да се върне и под маската на борба с фашизма. Уинстън Чърчил казва: „Фашистите на бъдещето ще се наричат антифашисти.“

Коренът на фашизма и досега живее сред нас и може да се възражда под най-невинен облик. Дори под облика на борба с фашизма. Тъй като думата „фашист“ отдавна вече е нарицателно, съвременните фашисти със сигурност няма да се кичат с нея. Могат обаче в най-добрите традиции на Оруеловия новоезик и подмяна на понятията да лепнат клеймото „фашист“ на враговете си. А както вече знаем, за да станеш враг на фашиста е достатъчно да си несъгласен с политиката му, която той спокойно може да нарече „антифашистка“. Противоречивостта и ирационалността са естествени черти на фашизма.

– Тате, тате, какво е това патриотизъм?

– Това, сине, е когато цял народ работи здраво и упорито, за да можем ние политиците да живеем като царе, да сме милиардери без да работим, да имаме купища имоти и тайни сметки в чужбина, и така нататък.

– Тате, абе народът не е ли несъгласен да се гърби за нас? Не протестира ли?

– Понякога да, момчето ми. Когато народът не е съгласен да се гърби за нас, това е екстремизъм. А когато протестира, това е тероризъм.

Напоследък навсякъде – а в България май повече, отколкото на много други места – си струва човек да си зададе няколко прости въпроса.

Кога хората си вярват? Кога не си вярват? Защо си вярват, или не си вярват? И как да направим така, че да могат да си вярват повече?

Достатъчно лъганите почват да имат усещането, че тези въпроси не са по силите на обикновените смъртни, че единствено някое божество може да ги разреши.

Има ли такова божество? За щастие, да. И вярващите, и атеистите си приличат по едно – безусловната вяра в него. За всички неговата воля е непоклатима, и неговото слово е пример за истина от последна инстанция, нерушима при никакви обстоятелства. Името на това божество е математика, а словото му е „2 + 2 = 4“.

Можем ли да призовем математиката на помощ за тези отговори? Оказва се, че да. За пръв път го е направил още през 1984 г. Робърт Акселрод, в книгата си „Еволюцията на сътрудничеството“. По-късно темата също е чоплена от много други учени. Трудовете им обаче често са обемисти и трудносмилаеми за простосмъртните.

Затова се въодушевих толкова, когато един читател тук пусна в коментар един интересен линк. Намерих на него интересна, весела и увлекателна игра, която направо ми грабна вниманието. И пътем обясни на прост човешки език основите на това, което ни кара да се доверяваме или да не се доверяваме на другите.

Идеята ме запали. Скалъпих набързо български превод и го пратих на автора на играта – двайсетинагодишно момче на име Ники Кейс. След няколко дни получих линк към българоезична версия на играта онлайн – и доказателство колко любопитен и дълбок ум има този „младок“.

Препоръчвам играта на всички. Пробвайте я и се учете. И най-вече разпространявайте линковете. Мисля, че всички имаме нужда от нейните простички, ясни и разбираеми обяснения и изводи.

Англоезичната версия можете да откриете на http://ncase.me/trust/. Преведената от мен на български (моля, не ма бийте много) – на http://ncase.me/trust-bg/.

Приятна игра! 🙂

Видях я, когато излизах от магазина.

Обикновено не давам пари на просяци. Мразя отработения им професионализъм. Преструвката, че са бедни, която прикрива обикновен мързел или смотаност… И още повече мразя мафията, за която те работят и за която отива лъвският пай от събраното. Пасмината добре охранени престъпници, пътуващи в луксозни возила и нареждащи по телефона на полицейски началници и кметове да държат подчинените си настрана. (Освен ако не трябва да бъде разкаран някой нещастник, наистина стигнал дотам да разчита на милостта на хората.) Даването на пари на тази измет е инвестиция в това, което превръща една страна в помийна яма.

Тази жена обаче я познавам.

Виждам я из квартала вече няколко години. Как рови из кофите и внимателно прибира всяко парченце храна или нещо друго, което може да бъде полезно. Как старателно чисти с часове около някое заведение срещу паничка чорба и засъхнало крайче хляб, вероятно останали от някой клиент. Как благодари от сърце на ужасния си цигански диалект за всяка проядена от молци дрипа, която някой решава да ѝ подхвърли, и я прибира с трепет, все едно е съкровище. Често – как, не намерила друга работа, просто мете около блоковете с надеждата някой да се трогне и да ѝ подхвърли нещичко.

В началото гледаше един-двама тинейджъри, които не приличаха на нея нито на капка. По-късно те изчезнаха кой знае къде и тя остана сама. Горе-долу по това време артритът докара ръцете ѝ дотам да нямат сили да държат метлата за дълго – където и да спи, надали е на топло. А гръбнака ѝ – дотам да не може да го изправи и да бърка в големите кофи на колела, в които събира боклук нашият квартал. Каквато и иначе е дребничка…

Отначало смееше да проси само около малките магазинчета вътре в квартала. Очевидно знаеше, че видят ли я мафиотите, ще ѝ съкратят мъките… Някои от магазинерите я гонеха. Някои я търпяха, ако не седи твърде близо до магазина. И тя търсеше къде и как да застане, че хем да я виждат купувачите, хем да не пречи… Понякога някой продавач ѝ подхвърляше по някое парче недоядена пица или баничка, или кесия тръгнали да се развалят домати или краставици.

Хлябът обаче се купува с пари. Ако е закъсала дотам да ѝ трябва някое лекарство – и то. И малко по малко беше събрала смелост да се появява и пред бакалията на по-централна улица. Настрани от нея, на стъпалото пред входа на сградата, да не ѝ се карат. Непрекъснато трепереща и оглеждаща се, да не се зададе отнякъде джип с „наказателен отряд“, или пък полицай. И тихо, ненатрапливо призовава Господа да благослови тези, които минават. Без значение ще ѝ дадат ли нещо, или не…

Бяха ми останали лев и нещо на стотинки, и банкнота от петдесет лева. Пуснах монетките в чашката, която тя стискаше в скута си – ако дойдат „юнаците“, да успее да я скрие. Мургавото ѝ лице направо изгря – тя се усмихна до ушите, заповтаря по-енергично благословиите си и се опита да ги подсили с жест. Уви, ръката ѝ едва се движеше, сгърчена и с подути стави.

Когато отминах на десетина метра разстояние, нещо ме накара да хвърля поглед назад. Тя продължаваше да гледа след мен, усмихната до уши, и да мърмори нещо нечуто. Хвана ме срам, че не ѝ дадох петдесетачката… След това се замислих – сигурно няма да е лоша идея да ѝ купя нещичко за артрита. Твърде напреднал е, за да го излекувам, но поне ще ѝ облекча малко болките.

Обикновено не давам пари на просяци. Който дава пари на измамници, е глупак… Но тази жена беше истински останала да разчита единствено на милостта на другите. А който има как, но не помага на човек в такава нужда, е боклук.

Продължих нататък, умислен в грижите си. И внезапно се стреснах – усещах се с десетина години по-млад. Не физически – душевно. Усещах се този, който някога започна блога, който четете сега. И който се сещаше да пише в него за истински важните неща. За красотата пред очите ни, която пропускаме да видим. За мъдростта наоколо, която прозяпваме. За истинските неща.

Без да го подозирам, си бях купил срещу тези стотинки връщане към достойното ми аз. Това, което мечтая да бъда.

… Утре или вдругиден сигурно пак ще ида да пазарувам. И може би тази жена отново ще е там и ще проси. Ще ѝ дам пак. И дано не забравя да ѝ купя и нещичко против артрит. Не защото някое божество ще ме благослови – заради себе си. Искам и заслужавам да съм достоен човек, поне в своите собствени очи, и тази цена е смешно малка.

—-

П.П. Един американски писател и философ – Елберт Хъбард – е казал веднъж следното:

„Ние биваме наказвани не заради греховете ни, а от тях.“

Бих добавил – ние биваме възнаграждавани не заради добрините ни, а от тях.

Да, истински са тези добрини, които се правят с ум – за това ще пиша може би следващия път. „Инвестирането“ в дарения за мафиоти категорично е глупост. Но мисля, че помагането на онеправданите от живота е мъдрост.

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.

Subject: Моля, потвърдете и коригирайте незабавно адреса си за доставка / офис
From: “DHL Delivery”
Date: Wed, August 16, 2017 1:32 pm
To: undisclosed-recipients:;
Priority: Normal

Уважаеми клиенти,

Опитахме се да ви изпратим артикула ви в 08:57 днес 16 август 2017 г.
(Вижте прикачения файл)
Опитът за показване е неуспешен, тъй като никой не присъства на адреса
за доставка, който ни е даден, така че уведомлението автоматично се
изпраща.

Ако парцелът не е насрочен за повторно проектиране или получаване в
рамките на 72 часа през делничните дни, той ще бъде върнат на подателя.

Етикет номер: DB0011622801 / 17BA
Очаквана дата на доставка: 16 август 2017
Пакетни услуги
Агенция (и): Потвърждение за доставка
Статус: Мисията е изпратена
Изпращач: KAIN TRADING & SHIPPING COMPANY
Пакетът ви не е доставен.
Време за доставка: 08:57 ч

За подробности вижте прикачения файл и коригирайте адреса си.

Извиняваме се и ви благодарим за увереността ви.

Благодаря,

Обслужване на клиенти на DHL.
2017 (c) DHL Greece International GmbH. Всички права запазени.

————————————————– ——————–
Това съобщение е сканирано за вируси и вредно съдържание от MailScanner
и се смята, че е чисто.

—-

Както вероятно се досещате, произходът на това съобщение няма нищо общо с DHL. Прикаченият файл съдържа, естествено, вирус. (И то нелош – разпознава дали е отворен на компютър или на телефон, и заразява и двете по съответен начин.)

Това, към което искам да привлека вниманието ви, е сравнително приличният български език. (Има малко грешчици – „парцелът“ и подобни – но човек лесно може да ги пропусне.) Доскоро „въдичарските“ съобщения бяха или на английски, или на доста лош (Google Translate) български. От нещо време насам обаче все по-често ги срещам на приличен български, по-добър от този на Google Translate. Очевидно за киберпрестъпниците вече работят наети преводачи.

Как да разпознаем „въдичарското“ съобщение:

– Очаквате ли пратка по DHL? Ако не – единственият, който ще ви я изпрати неочаквано, е онзи нигерийски принц, дето няма търпение да сподели с вас милионите си. Стига, естествено, първо да му платите дребна сума, после и още малко, после и малко повече, и т.н… Държите ли да си имате вземане-даване с него?

– Ако очаквате пратка по DHL, очаквате ли я именно и точно от KAIN TRADING & SHIPPING COMPANY? Ако не, вашият събеседник всъщност е същият щедър нигерийски принц. И т.н.

– Давали ли сте на DHL точния си адрес и е-майла си? Те (както и която и да е друга читава компания) не събират тази информация от Интернет – могат да я получат само от вас. Ако не сте, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник, и т.н.

– Имате ли електронен акаунт в DHL, чрез който да можете да коригирате адреса, който сте им дали? Те не са идиоти, за да ви предлагат да го направите, ако не можете. Ако нямате такъв акаунт, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник, и т.н.

– Случайно името ви да е “undisclosed recipients”? Ако DHL изобщо пращат е-майли, те ще са до точно определен човек, с името му и т.н. (Умелите киберпрестъпници нагласят и това, но тези очевидно не са чак толкова умели.) Ако случайно не се казвате така, вече знаете кой всъщност
е вашият събеседник, и т.н. (А ако ви се иска да получите пратка, предназначена за някой друг, си заслужавате вируса.)

– В България доставя пратки DHL България (dhl.bg). DHL Гърция (dhl.gr) няма какво да прави тук. Ако случайно са ви го пратили наистина те, писмото ще е на гръцки, по понятни причини. Сума сумарум, пак вече знаете кой всъщност е вашият събеседник…

– Случайно в 08:57 ч. у вас да е нямало никой? Ако да, това все още не означава нищо – шансът да ви мамят не изчезва. Ако обаче е имало някой, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник…

– Ако DHL ви изпращат реална информация за забавяне, тя ще бъде направо в съобщението – няма да бъде като прикачен файл, безкрайно глупаво е да затрудняват и клиента, и себе си. Дори да не разбирате от типове файлове и да не знаете, че този тип файл е изпълнима програма, а не документ, пак би трябвало да се досетите кой всъщност е вашият събеседник…

Човек с добри ИТ познания с лекота ще изброи още десетки други начини да разпознаете измамата. Ограничих се само до разбираемите и за най-некомпютърните хора – те са, които най-често биват излъгвани от киберпрестъпниците.

Колко от тези (и други подобни) признаци е нужно да има в едно съобщение, за да се усъмните? Ако има един, вероятността то да е измама е 99% (за поне половината – 100%). Ако има два или повече, вероятността е 100%.

При каква вероятност за измама е добра идея да проверите съобщението въпреки това? При под 10%.

Изводите са си за вас. Предупредени сте. Или си опичайте акъла, или си плащайте като попове за чистене на вируси от устройствата ви (ако се отървете само с това). Който не си опича акъла, трябва да си плаща, отново и отново, докато не поумнее.

И, моля ви, не бъркайте директността ми с грубост. Ако предпочитате пред навременните предупреждения сладки лъжи, аз съм грешният събеседник – верният за вас е споменатият по-горе.

… offering its services. Its site is http://beebot.zavinagi.org .

The bot already has some clients and manages their loans quite well. (As well as mine.) If you want your crypto to bring you the best interest that can be obtained, with no effort from you at all, be welcome! 🙂

The bot can manage your cryptocurrencies at the popular exchanges Poloniex and Bitfinex. All it needs from you is an API key that allows it to manage loans (and does NOT allow withdrawing or trading the funds!). Has plenty of settings that allow tuning its work to your taste. Has also a lot of loaning-related data, both current and historical, that you can find nowhere else.

Is it good? I believe so. In my comparisons, it appears at least as good as the best and most established lending bots around. Constant tracking of the optimal loan interest is only where it starts. It varies the lending period to ensure biggest probability for and most exposure to high-interest lending. It analyses the situation and tries to predict optimal interest movement. It tries to detect attempts to manipulate the lending interests and takes appropriate measures… The list is pretty long.

The usage tax is 10% of the interest earned by the loans secured by the bot. This is only a small part of the benefits it provides. If you would like to manage through it bigger sums (eg. BTC 100 and up), we can negotiate a lower tax – write me at ‘grigor’ in the site you read this blog post in. 🙂

For those who aren’t cryptocurrency-savvy: Ethereum is a cryptocurrency project, based around the coin Ether. It has the support of many big banks, big hedge funds and some states (Russia, China etc). Among the cryptocurrencies, it is second only to Bitcoin – and might even overtake it with the time. (Especially if Bitcoin doesn’t finally move and fix some of its problems.)

Ethereum offers some abilities that few other cryptocurrencies do. The most important one is the support for “smart projects” – kind of electronic contracts that can easily be executed and enforced with little to no human participation. This post however is dedicated to another of its traits – the Proof of Stake.

To work and exist, every cryptocurrency depends on some proof. Most of them use Proof-of-Work scheme. In it, one has to put some work – eg. calculating checksums – behind its participation in the network and its decision, and receive newly generated coins for it. This however results in huge amount of work done only to prove that, well, you can do it and deserve to be in and receive some of the newly squeezed juice.

As of August 2017, Ethereum uses this scheme too. However, they plan to switch to a Proof-of-Stake algorithm named Casper. In it, you prove yourself not by doing work, but by proving to own Ether. As this requires practically no work, it is much more technically effective than the Proof-of-Work schemes.

Technically, Caspar is an amazing design. I congratulate the Ethereum team for it. However, economically its usage appears to have an important weakness. It is described below.

—-

A polarized system

With Casper, the Ether generated by the Ethereum network and the decision power in it are distributed to these who already own Ether. As a consequence, most of both go to those who own most Ether. (There might be attempts to limit that, but these are easily defeatable. For example, limiting the amount distributed to an address can be circumvented by a Sybil attack.)

Such a distribution will create with the time a financial ecosystem where most money and vote are held by a small minority of the participants. The big majority will have little to no of both – it will summarily hold less money and vote than the minority of “haves”. Giving the speed with which the cryptocurrency systems evolve, it is realistic to expect this development in ten, maybe even in five or less years after introducing Casper.

The “middle class”

Economists love to repeat how important is to have a strong middle class. Why, and how that translates to the situation in a cryptocurrency-based financial system?

In systemic terms, “middle class” denotes in a financial system the set of entities that control each a noticeable but not very big amount of resources.

Game theory shows that in a financial system, entities with different clout usually have different interests. These interests usually reflect the amount of resources they control. Entities with little to no resources tend to have interests opposing to these with biggest resources – especially in systems where the total amount of resources changes slowly and the economics is close to a zero-sum game. (For example, in most cryptocurrency systems.) The “middle class” entities interests are in most aspects in the middle.

For an economics to work, there must be a balance of interests that creates incentive for all of its members to participate. In financial systems, where “haves” interests are mostly opposing to “have-nots” interests, creating such a balance depends on the presence and influence of a “middle class”. Its interests are usually the closest to a compromise that satisfies all, and its influence is the key to achieving that compromise within the system.

If the system state is not acceptable for all entities, these who do not accept it eventually leave. (Usually their participation is required for the system survival, so this brings the system down.) If these entities cannot leave the system, they ultimately reject its rules and try to change it by force. If that is impossible too, they usually resort to denying the system what makes them useful for it, thus decreasing its competitiveness to other systems.

The most reliable way to have acceptable compromise enforced in a system is to have in it a “middle class” that summarily controls more resources than any other segment of entities, preferably at least 51% of the system resources. (This assumes that the “middle class” is able and willing to protect their interests. If some of these entities are controlled into defending someone else’s interests – eg. botnets in computer networks, manipulated voters during elections, etc – these numbers apply to the non-controlled among them.)

A system that doesn’t have a non-controlled “middle class” that controls a decisive amount of resources, usually does not have an influential set of interests that are an acceptable compromise between the interests poles. For this reason, it can be called a polarized system.

The limitation on development

In a polarized system, the incentive for development is minimized. (Development is potentially disruptive, and the majority of the financial abilities and the decision power there has only to lose from a disruption. When factoring in the expected profits from development, the situation always becomes a zero-sum game.) The system becomes static (thus cementing the zero-sum game situation in it) and is under threat of being overtaken by a competing financial system. When that happens, it is usually destroyed together with all stakes in it.

Also, almost any initiative in such a financial system is bound to turn into a cartel, oligopoly or monopoly, due to the small number of participants with resources to start and support an initiative. That effectively destroys its markets, contributing to the weakness of the system and limiting further its ability to develop.

Another problem that stems from this is that the incentive during an interaction to violate the rules and to push the contragent into a loss is greater than the incentive to compete by giving a better offer. This in turn removes the incentive to increase productivity, which is a key incentive for development.)

Yet another problem of the concentration of most resources into few entities is the increased gain from attacking one of them and appropriating their resources, and thus the incentive to do it. Since good defensive capabilities are usually an excellent offense base, this pulls the “haves” into an “arms race”, redirecting more and more of their resources into defense. This also leaves the development outside the arms race increasingly resource-strapped. (The “arms race” itself generates development, but the race situation prevents that into trickling into “non-military” applications.)

These are only a part of the constraints on development in a polarized system. Listing all of them will make a long read.

Trickle-up and trickle-down

In theory, every economical system involves two processes: trickle-down and trickle-up. So, any concentration of resources on the top should be decreased by an automatically increased trickle-down. However, a better understanding how these processes work shows that this logic is faulty.

Any financial exchange in a system consists of two parts. One of them covers the actual production cost of whatever resource is being exchanged against the finances. The other part is the profit of the entity that obtains the finances. From the viewpoint of that entity, the first part vs. the resource given is zero-sum – its incentive to participate in this exchange is the second part, the profit. That second part is effectively the trickle in the system, as it is the only resource really gained.

The direction and the size of the trickle ultimately depends on the balance of many factors, some of them random, others constant. On the long run, it is the constant factors that determine the size and the direction of the trickle sum.

The most important constant factor is the benefit of scale (BOS). It dictates that the bigger entities are able to pull the balance to their side more strongly than the smaller ones. Some miss that chance, but others use it. It makes the trickle-up stronger than the trickle-down. In a system where the transaction outcome is close to a zero-sum game, this concentrates all resources at the top with a speed depending on the financial interactions volume per an unit of time.

(Actually the formula is a bit more complex. All dynamic entities – eg. living organisms, active companies etc – have an “existence maintenance” expense, which they cannot avoid. However, the amount of resources in a system above the summary existence maintenance follows the simple rule above. And these are the only resources that are available for investing in anything, eg. development.)

In the real-life systems the BOS power is limited. There are many different random factors that compete with and influence one another, some of them outweighing BOS. Also, in every moment some factors lose importance and / or cease to exist, while others appear and / or gain importance. The complexity of this system makes any attempt by an entity or entities pool to take control over it hard and slow. This gives the other entities time and ways to react and try to block the takeover attempt. Also, the real-life systems have many built-in constraints against scale-based takeovers – anti-trust laws, separation of the government powers, enforced financial trickle-down through taxes on the rich and benefits for the poor, etc. All these together manage to prevent most takeover attempts, or to limit them into only a segment of the system.

How a Proof-of-Stake based cryptocurrency fares at these?

A POS-based cryptocurrency financial system has no constraints against scale-based takeovers. It has only one kind of clout – the amount of resources controlled by an entity. This kind of clout is built in it, has all the importance in it and cannot lose that or disappear. It has no other types of resources, and has no slowing due to complexity. It is not segmented – who has these resources has it all. There are no built-in constraints against scale-based takeovers, or mechanisms to strengthen resource trickle-down. In short, it is the ideal ground for creating a polarized financial system.

So, it would be only logical to expect that a Proof-of-Stake based Ether financial system will suffer by the problems a polarized system presents. Despite all of its technical ingenuity, its longer-term financial usability is limited, and the participation in it may be dangerous to any entity smaller than eg. a big bank, a big hedge fund or a big authoritarian state.

All fixes for this problem I could think of by now would be easily beaten by simple attacks. I am not sure if it is possible to have a reliable solution to it at all.

Do smart contracts and secondary tokens change this?

Unhappily, no. Smart contracts are based on having Ether, and need Ether to exist and act. Thus, they are bound to the financial situation of the Ether financial system, and are influenced by it. The bigger is the scope of the smart contract, the bigger is its dependence on the Ether situation.

Due to this, smart contracts of meaningful size will find themselves hampered and maybe even endangered by a polarization in the financial system powered by POS-based Ethereum. It is technically possible to migrate these contracts to a competing underlying system, but it won’t be easy – probably even when the competing system is technically a clone of Ethereum, like Ethereum Classic. The migration cost might exceed the migration benefits at any given stage of the contract project development, even if the total migration benefits are far larger than this cost.

Eventually this problem might become public knowledge and most projects in need of a smart contract might start avoiding Ethereum. This will lead to decreased interest in participation in the Ethereum ecosystem, to a loss of market cap, and eventually maybe even to the demise of this technically great project.

Other dangers

There is a danger that the “haves” minority in a polarized system might start actively investing resources in creating other systems that suffer from the same problem (as they benefit from it), or in modifying existing systems in this direction. This might decrease the potential for development globally. As some of the backers of Ethereum are entities with enormous clout worldwide, that negative influence on the global system might be significant.