Grigor Gatchev - A Weblog

Умората от изминалия ден ме залива, и сякаш ме потапя в транс. Тялото ми седи на стола, и ръцете летят над клавиатурата. Но въображението броди из улиците на Града. Градът – символ на всеки човешки град, на София, или Ерусалим, или Варшава, или Каляо… Върви сгушено в нощния хлад по тротоарите, и по ъглите се вглежда под мъждивата светлина на лампите в табелките с имената на улиците.

Търси улица “Януш Корчак”.

Защо ти е тази улица, частице от мен? Нямаш познати, които да живеят на нея. И да се водят под неин номер някакви забележителности, не го знаеш, иначе и аз щях да го знам. Защо ти е тогава?

Въображението мълчи. Не е негова работа да ми обяснява такива неща. Трябва да потърся отговора в себе си, няма кой друг да ми го даде.

Кой е Януш Корчак?

—

Ерудитите сигурно ще си спомнят чудесната книжка “Крал Матиуш Първи”, а и не само нея. Но Корчак винаги е бил писател само “покрай другото”. Всъщност той е лекар-педиатър и педагог.

Сам останал отрано без баща, Корчак основава сиропиталище за еврейски деца, останали без родители. (Самият той също е потомък на асимилирани евреи: “Януш Корчак” е литературен псевдоним, истинското му име е Хенрик Голдщайн.) По-късно основава още едно, където децата не са подбирани по произход, и работи наравно и за двете. Неговите деца се радват на нечувана за времето си (а и за сега) грижа и свобода в дома си – Корчак организира за тях собствена република, със собствен парламент, съд и вестник. Заради тях той неглижира работата и съня си.

Когато нацистите завладяват Полша, Корчак е набеден, че е проеврейски настроен, и е принуден да ограничи работата си единствено до еврейското сиропиталище. За да може да работи в него, се премества заедно със сиропиталището в еврейското гето, без да е принуден. По-късно неведнъж му е предлагано да се върне в “извънгетовата” арийска част на Варшава, но той отказва.

На 5 (по други източници на 6) август 1942 г. немски войници идват да приберат около двестата деца и десетината души персонал на сиропиталището, за да ги изпратят в лагера на смъртта Треблинка. Заварили Корчак заедно с другите, войниците преглеждат документите му и вдигат рамене: “Вие не сте евреин, господине, свободен сте да си вървите.”

Корчак отговаря само: “Това са моите деца. Моето място е с тях.”

Малко по-късно той лично води процесията на децата към гарата, без да трепне. На площада пред нея един от офицерите на СС разпознава в него автора на любимата книга на децата си. Нов преглед на документите, и ново изумление.

– Господине, знаете ли къде отиват те? Вашето място не е с тях, вие не подлежите на изпращане в Треблинка… Моля ви, вървете си! Вие трябва да живеете!

– Това са моите деца. Моето място е с тях.

По-нататъшната съдба на Корчак е неизвестна. Носят се слухове, че влакът е бил отклонен, и че той и децата му са се спасили. Няма обаче никакво документално потвърждение за това – най-вероятно са загинали в газовите камери, и Корчак е останал с децата си докрай.

—

Вдигам поглед от страницата вътре в ума ми, и виждам улица, осветена от мъждивата светлина на лампите. Отсреща въображението ми ме гледа, сгушено в нощния хлад. След това се обръща и се разтапя в мрака, сякаш не го е имало. Зад него, на ъгловата сграда, има табелка: “Улица Януш Корчак”.

Улицата не е трябвала на него. Трябвала е на мен.

Защо ли Корчак не е изоставил децата си? Може би е разчитал войниците да се трогнат от подвига му, и да пуснат децата – и някои говорят, че е бил на косъм от това, че осакатените откъм чувства есесовски офицери са били на границата на това да не издържат и да ги пуснат. Но мисля, че той надали е бил хазартен тип – по-скоро наистина не е искал да остави децата си сами, точно преди последната им крачка. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Много други вероятно са изоставяли поверените им деца – а някои съвсем сигурно са вършели мръсотии и подлости, за да се уредят, оцелявали са на цената да пратят други в газовите камери. (Варшавското гето се е охранявало и контролирало от полицаи-евреи.) Повечето са си подсигурили оцеляване и… живуркане.

Живуркане. Защото след като си се спасил на цената да не се противопоставиш на изтреблението, това вече не е живот. То е ад отвътре, от който няма спасение. На теб никога няма да кръстят улица. И принципът “презиран, ама жив” кой знае защо никак не те прави щастлив… Ако имаш силата да се разкаеш, и да отречеш придобитото, може и да намериш отново вътрешен покой. Ако пък само лицемерничиш, и не ти пука – Ларошфуко е казал: “Лицемерието е комплиментът, който злото прави на доброто”. С по-прости думи, то е признанието ти, че си по-слаб, че си загубил. Пък мисли каквото искаш.

Може би затова имах нужда да открия улица “Януш Корчак”. За да си припомня, че достойнството струва повече от богатството, авторитета, положението, името… Казано и в пряк, и в преносен смисъл – че някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

What are the past and the future from a physicist’s viewpoint?

I don’t know – but have some thoughts over it. Here are my 5 cc.

Multiple Futures, Single Past

Most people believe that the future is open to changes. It seems obvious, after all, that it depends on whatever we do, and on our whims. If we step on a butterfly today, or spare it, our future may change drastically. It seems so obvious, so simple…

Some, however, think that everything is predetermined, and that we just don’t know it. It’s all cause and effect, they say. Like in Conway’s Game of Life, given a certain start, you will always have exactly the same development and end. Our freedom of choice is a fiction, born out of our ignorance. Could you be sure it’s not so?

Still others say that, yes, we have a freedom and may choose, but in end it all sums to the same. In a gas volume, the trajectory of every molecule is unpredictable, but the volume as a whole is subject to long-known, relatively simple laws. If we don’t kill this butterfly, it will die in a different way – and if it survives, another one will die instead. The end balances everything.

All the three positions seem to agree at one point: the future is generally unpredictable. If it is open to changes, then trying to predict it is senseless. If predetermined, but we don’t know what will follow… well, we don’t know what will follow. And if the end balances everything, we are far from finding this balance in advance.

As for the past, however, all seem to agree – it is fixed. Barring a time machine, it is immutable, the same forever. Obviously, nothing you can do now may change whatever is already done. There may be only one past, one truth about it. Anyone who will pretend otherwise must be either an ignorant fool, or a practical Orwellist.

Well, I manage to disagree with all these positions.

An effect of our perception?

We know, for example, that all possible colors of light can be received by mixing just three of them, the so-called basic colors – red, green and blue. Well, this is proven to not be true. It is us who actually perceive only three colors, and have to mix them to get all the others. We are misled into this three-colors belief by the peculiarities of our vision.

Similarly, we perceive the past as fixed and unchangeable, and the future as unknown and unpredictable, because our memory is far better than our prediction abilities. A person who has a bad memory, but is a good prophet, could believe the opposite – that the future is generally known, while the past is a terra incognita. Yes, this example doesn’t necessarily mean that we are wrong. But it shows us that this is possible. If our opinion about the past and the future is a result of the traits of our perception, then we could be wrong.

Actually, the physicists have long ago proven that we are.

The three views of the future

Since the discovery of the Heisenberg uncertainty principle, we know that the world is not deterministic. It is impossible to predict everything about a particle for any time ahead – we may only know it with a certain probability, within a probability distribution, subject to a deviation. Thus, we know that the second line of thought about the future, that it is predetermined but we don’t know it, is simply wrong.

There is still, however, the third line of thought. Yes, any specific particle may deviate, but the sum of them follows a predictable and simple way. In theory, or in the microscopic world, things are not predictable – but in reality, in the macroscopic world around us, everything is deterministic.

While this line of thought is true about a homogeneous system (eg. the said gas), it fails in heterogeneous ones. They tend to create focal points, where a little change may bring huge consequences. An everyday decision of an ordinary person is not going to have profound effect over the world, at least in the short run. But a decision of a world leader, taken in a key moment, could bring a nuclear Holocaust over the entire world – or to prevent one. And this decision differs from the opposite one just by the pattern of action of few tiny cells in the leader’s brain.

And what about the first line of thought, which states that the future is changeable to no end? Well, this is obviously not true, too. The stock market trends may be unpredictable, but what is the probability for a river to start flowing upwards? For the Moon to fall on our heads tomorrow, at 12:00:00 am? Should we expect eagerly for the world oceans to dry within an year, or for the mayors of New York and Moscow to decide to move these cities on each other’s place?… The physicists explain this again: such things are probable, but the probability is real close to zero. The larger the changes, the less probable they are.

The closeness of a future event has a key role to its predictability. The sooner it will happen, the less the opportunity for the uncertainty principle to show up. The farther it is, however, the more random and unpredictable events will stack to derail it from the road to the deterministic prognosis.

The immutable past

It may seem strange, counter-inuitive and even unbelievable – but the same is valid about the past. The reason is exactly the same – the uncertainty principle.

Trying to deduce a past situation from a current one meets the same problem as trying to predict a future one from the current state of the things. The longer ago that past have been, the more random and undeterministic events have occurred between it and now. They distort our recall, like multiple layers of bad window glass would distort our vision of the street outside. And since we have no way to know how each one of them does its distortion, and to what direction, we have no way to know what really happened.

Of course, we may have history records about this or that – but these records could be imperfect. What they represent as one king’s treachery could be a personal dislike for him, by the scribe or his master. What they explain as a coincidence of attacks could be a secret aliance, of which the witness didn’t knew. This name could be different, due to a mistake while copying the manuscript. That word may have meaned something different then – or almost the same, but with a very small, and sometimes very important difference… To cut the list short, the uncertainty principle shows here, too.

So, from a physicist’s viewpoint, the past is exactly like the future. The farther it is from now, the dimmer, the more uncertain it is. Of course, the things in even the most distant past have happened in exactly one specific way – exactly like in even the most distant future they will happen in exactly one specific way. It is that we have no way to know what this way was / will be. The uncertainty principle hides it.

The Future/Past Hourglass

Imagine the picture of two cones, touching their tops, like a hourglass. One of them is the past, the other one is the future. The point where they touch is the present time, the now of the world. It has a deviation of zero, and thus an infinitely small diameter. The farther from it, the larger the total uncertainty – that is, the diameter of the cone intersection.

The cones are not strictly delimited from the surrounding “nothing”. Given that the nature of the Heisenberg uncertainty is a probability standard deviation, the middle axis of the cone will be its thickest part. The farther we are from the cone axis, the thinner its “substance” is. Its density changes, following the Gaussian curve for the standard probability deviation. And the farther from the now we are, the thinner is the “substance” at any given point of the cone straight (perpendicular to the axis) intersection.

The focal point of the hourglass, the now, moves along them, following the axis of the cones – the time. For each point of this axis, the now has been, or will be there at some moment – thus, the entire “substance” of the cone will be concentrated there. So, to simplify the model, we may assume that every straight intersection of the cone contains the same “amount” of “substance”, no matter how far it is from the now.

In this model, the Heisenberg uncertainty, which depends on the Planck constant, is considered to be constant through the time, so the cones are completely symmetric. If the Planck constant is found to change with the time, the cones will be asymmetric – and their asymmetry could be interesting.

All this can be described in relatively simple equations. Not being physicist, I’m not sure when, and if I will ever do this. These equations may be important in understanding some things about the time.

And even more interesting is their metapart – the conversion and comparison of their operators. It could bring interesting ideas on what the time itself is actually made of, and in what way it participates into the making of some other elements of our existence.

Преди нещо време прочетох в блога на Случайна един запис на тема проститутките. И няколко тъжни думи в него:

“Какво е това, което кара мъжете да си платят, за да притежават за час тялото на някоя жена. Какво ли е чувството да го направиш? Сигурно е хубаво, щом занаятът процъфтява. И все повече мъже го правят. Ние нещо некадърни ли сме….Или сме още по-зле, претенциозни и некадърни:)) Дали пък не им писна на мъжете от купищата очаквания, изисквания и условия, съчетани с неопитност и задръжки…”

Мислех да напиша коментар там, но се очерта да стане дългичък – затова реших да е като запис тук. И се позабавих, напоследък времето ми е претрупано. Но… ето го.

Какво ли е чувството? Вярно, сигурно е хубаво. Но по-интересният въпрос е защо.

И обратният въпрос е валиден. Какво е това, което кара жените да се усмихват и да задяват лекичко и други мъже? Ние нещо некадърни ли сме…? Очевидно има нещо, което май не е зависимо от пола. Да, има дребна разлика – жените колекционират сърца, а мъжете – тела. Оттам нататък обаче приликата е удивителна… Не съм спец по женската гледна точка, затова ще опиша каквото виждам и разбирам.

Какво ли проститутките дават, а приятелките и съпругите – не? Очевидно – доста. Една приятелка или съпруга дава колкото и каквото й е приятно към момента. Иска й се да даде усмивка, или нежност, или психологическа подкрепа – дава ги. Не й се иска – не ги дава.

За проститутките обаче това е бизнес, и те гледат да дадат повечко. Какъвто секс му кефне на мъжа – такъв. (Цената може да е друга, ама платиш ли си, получаваш.) Кеф му похвали, кеф му оргазми (макар и престорени), кеф му възхищение, морална подкрепа, окуражаване – получава ги. (Имам не един познат, който когато има нужда от психологическа подкрепа, отива в приличен публичен дом. Рядко стигал до правене на секс, но винаги се връщал окуражен и ободрен.).

Добре, а защо благоверните ни не ни ги дават? Възможните отговори според мен са два. Или смятат това, което получават, за гарантирано и полагащо им се априори, или изобщо не получават кой знае какво (тоест, ние очакваме някои неща да ни се полагат априори). И в двата варианта нещо не е наред. Нещо в отношенията се е скъсало.

Лекът за това е прост, поне за мен. Човек дава с удоволствие и по много, когато изпитва онази топлинка към другия, която се нарича истинско приятелство. И човек цени и уважава това, което получава, пак когато цени и уважава човека до себе си. Не говоря за любовта, тя е нещо извън и над дори това – и малко хора могат да я изпитват към всеки човек, най-малкото заради наличието на два пола. Също, много пъти съм виждал (и изпитвал) истинско приятелство без любов – но не вярвам да може да има любов без истинско приятелство като основа.

А това да даваме и получаваме истинско приятелство си зависи от нас. От това какви сме. Потайните хора с манталитет на използвачи никога не дават истинско приятелство никому. И дори да успеят да излъжат някой да ги смята за ценни и любими, за тях даровете му нямат стойност: той ги дарява с райски плодове, но те се превръщат в устата на използвача в суха пепел. Ето една чудесна илюстрация как човек, който не заслужава истинско добро, просто няма как да го получи, дори ако му го дадете. (И обратното – дори много безнадежден наглед човек, който обаче е успял да оцени доброто, и да се поучи от него, не е пропаднал.)

Така че, ако взимате съвет от случаен блог в мрежата, стрийм анонимни пиксели, подредени от някой, който може никога да не сте виждали – не се бойте да бъдете истински приятели. Давайте от сърце, дори без писмени гаранции, че ще ви се върне. Не за да ви дадат в отговор милостиня – а за да не се превръщат райските плодове в устата ви в пепел. За да бъде хлябът ви сладък като мед, за да получавате истински и красиви неща, за да знаете, че струвате нещо.

Това никой не може да ви го купи, или прехвърли по банков път, или да ви подари ключа от него. Което е чудесно, защото означава, че никой не може и да ви го вземе. Че то си зависи единствено и само от вас.

И изборът в крайна сметка е ваш. 🙂

Не обичам активизма във вид на крещящи уеб-страници, вербуващи за какви ли не каузи. Нахално и натрапливо е.

Тази обаче ме привлече въпреки това. Всичко трябва да има мярка. Особено убийствата.
А да мълчиш означава също да си виновен. Писал съм го и преди. И дано да продължавам да го пиша и за в бъдеще.

Затова – не знам какво точно да направя, за да спре този позор. Но не искам да мълча. Ако някой има свястна идея – да се обади. Ще я подкрепя с удоволствие.

Докато преглеждах вчера статията за Чарлз Строс в Уикипедия, се натъкнах на неочаквана, и затова толкова приятна изненада. Романът му “Accelerando”, който бе номиниран за Хюго 2006, е достъпен под Криейтив Комънс лиценз!

Е, гласуването мина, и победител е друг роман – “Spin” на Робърт Чарлз Уилсън. Интересното е, че той също е бил достъпен онлайн, па макар и само за тези, които ще гласуват за “Хюго”. Издателство “Тор” се е смилило. (Ако трябва да бъда честен, показало е наличие на поне един-два милиграма мозък. Все пак е повече, отколкото показват доста други издателства.) Но дори неспечелил, “Accelerando” трябва да е добър – книги не се номинират случайно за “Хюго”. И продължава да е достъпен онлайн и след гласуването. 🙂

Отворих го и прегледах първите десетина страници. И въздъхнах с горчиво самосъжаление. Преди десет години нямаше да спя, докато не го привърша. Сега само поглеждам по диагонал, колкото да се ориентирам, и се нахвърлям пак като бесен на ултра-мега-хиперспешните задачи – да успея да отметна поне абсолютно задължителното за утре сутринта, преди сутринта да е дошла. Да икономисам безценни секунди сън, без който пък утре няма да мога да отметна достатъчно задачи, и ще загубя още безценно време за сън… Тъжна работа. Аз ли съм това, или някакъв механизъм?

А най-тъжното е, че тези десетина страници изглеждат интересно начало. Мирише на пост-киберпънк, но не смея да дам категорична оценка от толкова малко. Строс е попресолил малко с модерната употреба на сегашно време на повествованието, но няма лошо – млад е, има кога да учи. Аз, дето така снизходително го преценявам, ще се докопам ли до номинация за Хюго някога?… Не е монолитната мощ и излятост на Гибсъновите класики, но все пак си струва четенето за закоравели фантастомани.

Ако някой се интересува – може да го намери на www.accelerando.org.

Двама добре познати писатели на фантастика. И двамата станали основа на нещо като религии. Единият обаче наблегнал на фантастиката, а другият – на религията. Интересна база за сравнение, нали?

Франк Хърбърт е авторът на цикъла “Дюна” (на български първата му книга излиза като “Дюн” – името е преведено по същите правила, които раждат из книгите бисери като “Джейсън, аргонавтите и златното руно” и “евангелията от Матю, Марк, Лукас и Джон”). В други свои книги той изследва същите теми, но не толкова изпипано – затова ще се спра на този цикъл.

Официално, “Дюна” е първата екологична фантастика. Страстта на феновете към цикъла обаче далеч не е заради екологията. Много повече ги привлича тясната сплав от власт (или политика, ако щете), религия и изучаване на човешките възможности. Може би защото изглежда направена от човек, който не се кланя на никое от трите, а ги изучава с остро око и ги комбинира с инженерен ум.

Книгите от цикъла се четат неотлепно (думата си е лично моя, сътворих я преди години, без да искам). За много хора са направо откровение за света наоколо, до степен някои фенове съвсем насериозно да четат всеки ред, сътворен от Франк Хърбърт, и да търсят в него истини и откровения. А дори не толкова увлеклите се често споделят, че книгата им е поотворила очите за реалността на света.

Писателят неведнъж е питан дали не се опитва да създаде нова религия, или поне култ. Отговорът му винаги е: “За Бога, не!” Неведнъж в интервюта и на лекции Хърбърт обяснява, че просто е искал да изследва връзките между трите фактора. Изследванията му са обаче наистина богати – богати до степен, когато заинтересуваните хора казват: “Не ми пука искаш ли да създадеш религия, ти де факто я създаваш!”.

И са донякъде прави. Хърбърт достатъчно демонстративно обрисува религията като начин за управление на хората. На другите – към потенциално подчинение (спомнете си “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус”). И на себе си – към усъвършенстване, като използва религиозните правила като технически указания (в “Дюна, домът на ордена” пряко се казва, че Бене Гесерит използват кодата си като набор указания, а не като набор повели, и я прилагат когато и както им изнася).

Хърбърт жонглира с бъдещите религии с точно същата лекота, с която го прави реалното време. Хваща например като изходна точка един сунитски ислям, еволюирал с времето толкова надалече от уахабитско-фанатичните си забежки, колкото християнството от Светата инквизиция. След това го хибридизира с не-аврамитска религия – зен-будизмът, за да създаде зенсунизма, и с увлечението на инженер-хобист го напасва и инженерира така, че да е жив, взаимосвързан и активен организъм, а не купчина парчета месо. Създава по същия начин зенсуфизъм (с треперещи от интерес ръце съм го картирал, за да анализирам жизнеспособността на хибрида – добра е!). Измъква произлизащата пак от исляма, но далеч по-малко търпима религия на фремените – и хоп, обяснява нетърпимостта й със заложените от Мисионария протектива митове за квизац хадерах. (За който не се е усетил: “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус” са създадени като понятия по образец на латинския език, а “квизац хадерах” – по образец на староеврейския.) Изобщо, сътворява религии, които са напълно вероятни в бъдеще, и страшно поучителни и интересни за размисъл.

След това изучава връзката им с политиката и властта. Митовете на “Мисионария протектива” са единствено и само средство на Бене Гесерит за контрол и власт върху тези, сред които биват пръскани. Зенсуфизмът пък се оказва форма на вътрешна самостоятелност и самоусъвършенстване, която е ефективна дори при служене на интелигиентен и свъхавторитарен диктатор – тоест, начин да се устои на властта.

Заповедите и кодите на Бене Гесерит, на фремените, и кои ли не още пък са всъщност указания за самоусъвършенстване. Бене-гесеритките постигат чрез тях по-добри резултати, отколкото жестоко дарвинизираните сардукари. (И бих очаквал да е така и на практика – виждал съм с очите си как дисциплината на ума отваря възможности към неща, които не са много лесни за вярване дори ако си ги видял.) А възможностите на личността, политиката и властта пък мигновено се сплитат в неразделно цяло.

Каквото и да мисли Франк Хърбърт, крайният резултат е, че научава читателите си на тези връзки. И една от тях е за религията като ключ към властта. Читателите не са виновни, че си правят изводите.

Рон Хабърд в това отношение е като негов близнак, но огледален. Фантастиката му няма особен успех, въпреки че писателското му майсторство според мен не отстъпва на това на Франк Хърбърт (прочетете примерно “Страх”, и ще се уверите). Произведенията му (многотомният цикъл “Бойно поле Земя” например) са увлекателни заради литературното майсторство, четат се като семки, и се помнят колкото изчоплена семка. Защото на практика нищо не казват.

Защо така?! Свръхгероят Джетеро Хелър определено е нова версия на Флаш Гордън или Бък Роджърс, супермен отвсякъде. Това му е и проблемът – писнало ни е вече от супермени, които с един удар решават световните проблеми. Пораснахме вече, трийсетте години минаха, аман от пуканки, искаме по-истинска храна… Джони, който смело и хитро се бори срещу психлосите, пък даже не е и супермен. Добрият герой срещу лошите извънземни, и точка.

Наистина ли Рон Хабърд чак толкова няма какво да каже? Не мисля така. Преди години ми попадна неговият “Морален кодекс” – възхитих се на майсторството на създалия го. Самият дявол не би могъл да сътвори по-умело описание колко добре, достойно, морално и мъдро е да бъдеш… всъщност боклук. Само че така описано, и с такива инструкции как да се държиш, че даже да не могат да те обвинят в това. (За който не е успял да разбере защо и как така: Лили Вихронрав от “Вещици в чужбина” е перфектният му последовател. Тя твори само и единствено добро – каквото тя го вижда; за нея е азбучна истина, че тя знае по-добре от всеки друг какво е добро за него, и какво не е. Предполагам, че Хитлер е добър друг, реален пример.)

Истинският труд на Хабърд не е фантастиката му, а създадената от него Сциентологична църква. (“Искаш ли да станеш непредставимо богат, основи нова църква и се обяви за неин пророк” – Л. Р. Х.) Когато четох на времето изтеклите в Нета указания към членовете й, от тях ме гледаше същият ум, създал Моралния кодекс. Мисля, че точната истинска дума за това нещо е “научен аморализъм” (паралелът с Франк Хърбъртовите Бене Тлейлакс е напълно случаен, и точно затова толкова стряскащ и показателен). Там принципът “ти знаеш по-добре от другите какво е добро за тях” не е толкова подчертан: както казват хипнотерапевтите, “колкото по-добре е опаковано поднесеното, толкова по-лесно ще бъде прието”. Но го има.

Добре де, стига съм разправял колко са лоши сциентолозите. Кой знае, може в стил Хърбърт точно от тях да вземе да еволюира някоя особено човечна религия. 😉 Идеята е друга – единият от двамата толкова приличащи си автори използва майсторството си, за да маскира като фантастика научните си интереси. Другият – за да преоблече като религия не по-малко великолепно инженерирана система за овладяване и насочване заедно на хора, и за домогване към власт. (Сциентологичната църква много активно се опитва да спечели публичните светила, хората, които носят обществена слава. Което пък означава, че вероятно тя засега не е успяла да овладее твърде много реална, задкулисна власт.)

Какъв е резултатът от действията на двамата? Единият създава духовно наследство – идеи и формулировки. Другият – реално, материално: религиозна организация. Двете имат изненадващо много общи черти. Духовното наследство на Франк Хърбърт е на косъм от това да създаде реален култ след себе си – достатъчно е някой да го доформулира и изчисти в тази насока. (Мислил съм дали да не си направя този експеримент. Без майтап.) Сциентологичната църква пък малко по малко вече започва да разбира, че зомбиращата й религиозна система е привлекателна за много тесен кръг хора, които не могат без духовна патерица, но активно отблъсква нормалното мнозинство.

Какво ще стане от двете в по-далечен план? Не знам. Особено ако някой вземе да си направи експеримента, който аз все не искам да подхвана. Според мен Рон Хабърд е разработил своето наследство в по-краткосрочен, тактически план – резултатът е, че има готова църква, но тя няма ясен път пред себе си в дълъг период. Франк Хърбърт пък е спрял тактическата разработка малко преди да изкристализира в годна за “оцърквяване” форма, но е развил много добре нещата в дългосрочен план – тоест, допълни ли му някой тактиката, нищо чудно евентуалният “дюнизъм” да засенчи и измести сциентологията.

Разбира се, това е ако някой си направи експеримента – и зависи как ще го направи. Причината да не ми се иска да се занимавам е, че според мен на света вече има повече религии, отколкото му е полезно. Но пък се боя, че ако не го направя аз, може да го направи някой друг, по-малко добронамерен. Нещо като изкушението на Пръстена – сложи го, използвай силата му, за да спреш Мрачния владетел…

Вдоль обрыва, по-над пропастью, по самому краю
Я коней своих нагайкою стегаю, – погоняю, –
Что-то воздуху мне мало, ветер пью, туман глотаю,
Чую, с гибельным восторгом – пропадаю, пропадаю!

Чуть помедленнее, кони, чуть помедленнее!
Вы тугую не слушайте плеть!
Но что-то кони мне попались привередливые,
И дожить не успел, мне допеть не успеть!

Бих го цитирал цялото – но и малкото парченце смазва. Надали всичките ми думи биха могли да опишат нещата така точно. Но трябва – този запис е за тях.

Много хора мислят, че това е наказанието на таланта. Вулканът отвътре, който бушува, и те разкъсва, изгаря те преждевременно, не успяваш да доживееш, и да допееш… Други казват, че геният предчувства края си, знае, че му е даден кратък живот. Аз наричам за себе си това усещане “синдром на Висоцки”.

Висоцки го описва не само в стиховете си. Марина Влади разказва за последните му година-две същото – как той е творял като трескав, как неведнъж се е оплаквал, че няма да смогне, че няма да успее, че ще си отиде, без да е дал всичко от себе си. “Усещал е вулкана отвътре”, ще кажат някои.

Но аз не мисля така. Мисля, че това усещане е дадено не само на талантите.

Може да си най-обикновен. Но отворени ли са очите ти за красотата и недовършеността на света, за невероятните, неизчерпаеми възможности за творчество, за усвояване, за усъвършенстване на света и на себе си, за израстване – те просто те затрупват. Чувстваш се като дете в сладкарница – толкова много торти, а само едно коремче! Пресягаш, опитваш от първата – а тя сладка, чудесна и огромна, иска ти се да ядеш все от нея до пръсване, и още. И се оказва, че зад нея чакат още стотици от същия вид, и нови пристигат по-бързо, отколкото всички деца на света биха могли да ядат. Край не се очаква да има.

А около теб чакат неизбройни други торти, и всяка е различна, и неповторима, и която и да пробваш, все усещаш, че можеш да ядеш само от нея ден и нощ, до края на света, и да не ти омръзне. Една – умението да лекуваш. Друга – умението да пишеш. Трета – нуждата да направиш някоя полезна и удобна програмка. Още – да построиш дом за децата си, да направиш семейството си щастливо, да нарисуваш една хубава картина, и още сто след нея, и още и още и още… И когато разбереш колко врати са се отворили пред теб, разбираш и отговорността, която си получил заедно с ключовете им.

Твои са безбройните неизпети песни – не ги ли изпееш, ще умрат с теб. Твои са ненаписаните книги, непостроеният дом, непосадените дръвчета, ненарисуваните картини, непроектираните машини… Безбройни светове, които носиш на плещите си като Антей, и те смазват под тежестта си. Успееш да довършиш нещо, да го свалиш от ума си, сътворено вече, десет нови напират отвътре, усетили шанса. Вселената изсипва потенциала на богатствата си през теб в реалността, и безкрай от възможности напират да се родят от теб, докато още те има, преди да са те разкъсали в напъна си…

Може да боядисваш стени, или да метеш улици. Но усетиш ли веднъж колко много е ненаправеното, и колко красота и значимост има то, вече не можеш да спреш. Скоро околните вече ти се възхищават, и се смайват, а ти се чудиш къде да се денеш от срам – та всъщност нищо кой знае какво не правиш, единствено очевидното, просто чешеш нападналата те краста, какво толкова!… Започват да те мислят за талант, а това не е вярно, нищо такова няма, просто количеството отметната работа те е понаучило малко на занаята, без да го търсиш и искаш…

Да, не всекиму е дадена искрата по рождение. Светът не е чак толкова справедлив. Но е достатъчно справедлив, за да направи всеки годен да подслони пламъче, дори запалено от чужда искра, и да го раздуха в себе си. Ако реши. Ако не се затвори за искрата. Ако огледа света около себе си, и види колко много, до болка много е красотата за творене, и нуждата от сътворение… Ако някой теолог ме попита защо Господ е сътворил света, сигурно бих му отговорил, че защото не е можел да не твори!… В Господ не вярвам, но с хората е така.

Надигнат ли глави в теб достатъчно неродени неща, въздухът започва да не ти стига. Не защото се очаква да изгориш и умреш след година-две. Защото и сто хиляди години да живееш, няма да ти стигнат. Няма да можеш да насътвориш всичко отвътре, на мястото на всяко родено ще идват по десет нови. До безкрай. И дори да го знаеш, и да го разбираш, и да му противостоиш с мъдрост и цинизъм, нещо отвътре ще те дърпа да продължаваш. Съвременен Мидас, поискал да превръща всичко, до което се докосне, в златно творение – и станал неспособен да яде, да пие вода, дори въздухът не му стига…

Това е цената да си избрал пътя на твореца. Дори да не си роден за това, дори хич да не ставаш, отваряш ли си очите за красотата, рано или късно тя започва да се излива на света през теб. Не винаги съвършена, често кривичка и грозновата, но все повече. Не я ли удържиш под контрол, поискаш ли да си наравно с великите, може и да не ги настигнеш – но получаваш наказанието им, неудържими коне за шейната си. И отчаяна молитва – да се задържиш поне още миг на ръба, не за да те има по-дълго, а за да успееш да допееш куплета…

Добре, че има таланти, които да могат да го опишат:

Мы успели – в гости к богу не бывает опозданий.
Так что ж там ангелы поют такими злыми голосами?
Или это колокольчик весь зашелся от рыданий,
Или я кричу коням, чтоб не несли так быстро сани?

Чуть помедленнее кони, чуть помедленнее!
Умоляю вас вскачь не лететь!
Но что-то кони мне достались привередливые,
Коль дожить не успел, так хотя бы допеть!

(Имената в тази история са променени.)

– Не са прави, разбира се – казва Халед, докато пуши набързо цигара. Тримата му братя работят усилено в дюнерджийницата отпред, но не насмогват без него. – Палестинците са също араби като мен, знаеш. Израелците просто ни избиват когато и както им се прище. А после ще очакват да живеят на една земя с нас. Не става!

– Добре, а защо не преговаряте със САЩ да ви помогнат малко? Без тяхната опора Израел няма да може да си позволи чак толкова.

Халед се изсмива, и струята дим ме облива.

– Ако искаме преговори, ще ги водим направо с Израел. За какво ни е да преговаряме с израелска кукли на конци?

– Щатите не са израелска марионетка. Преди неведнъж са се сдърпвали с Израел за техни прекалени действия.

– Преди – да, за най-фрапатните неща. Сега – не. Каже ли Евреина “Служи”, Буш застава на задни крака и вдига лапи…

—

– Ще се защитаваме, естествено – вдига рамене Хаим. – Шепа народ сме сред арабите. Не сме ли до един войници, и въоръжени до зъби, ще ни прегазят, помен няма да остане от нас. Всичките до един са терористи.

– Някои са терористи, но огромната маса са обикновени хора. Настройват ги срещу вас вашите действия. Настроите ли всички тях срещу себе си, ще е лошо.

– Не ни е страх. Много по-добре сме въоръжени, и имаме парите да си подсигуряваме оръжие.

– Тези пари и оръжие идват основно от САЩ. Ако те ви обърнат гръб, може да се наложи спешно да ставате американски щат, ако искате защита.

– Защо? – свива невинно рамене Хаим. – Много по-лесно е да направим САЩ израелски окръг. Не сме рекли. Особено пък напоследък…

Мненията от двете страни на барикадата е естествено да са поляризирани. Българите, дори когато са привърженици на някоя от страните, са по-умерени.

– Тия араби са паплач – заявява Пешо. – Погледни ги – идват тук, правят пари, в миша дупка ни завряха в собствената ни страна. До един да ги избият еврейчетата, браво ще им викам.

– Чак пък толкова? Много милиона народ са все пак, имай милост – подсмихвам се аз.

– Какво като са много? Ако се уморят еврейчетата да стрелят, ще дръннат на Щатите да метнат стотина атомни бомби, и толкова. Лесно е.

– Мислиш ли, че Щатите ще хукнат по акъла на Израел?

– Не видиш ли какво става? Каквото кажат еврейчетата, това прави Буш. Да скочи от покрива да му кажат, ще го направи. Може да е тъп, ама знае кого да слуша…

—

– Мани ги евреите, светът е пропищял от тях – споделя Добри. – Добре че иранците скоро ще направят атомна бомба, и сигурно ще ги очистят наведнъж после. Да миряса светът и да се оправи.

– Мислиш ли, че като се избие една нация, та ще се оправи светът? А атомната бомба на Иран е опасна и за други.

– Тя е затова, за да е опасна. Евала правя на иранците, не им пука от никого. Евреите чак през Щатите ги натискат и заплашват, те пак не се боят. Страхотни са!

– И защо мислиш, че Щатите го правят по нареждане на евреите?

– Абе, ти от небето ли падаш? Погледни какво става бе, човек. Израел като пръдне, Щатите се насират до ушите. Израел като кихне, Щатите лягат с пневмония…

Пристрастията си ги има. Кой прав, кой крив – не ми се обсъжда сега. Но в едно всички са впечатляващо единодушни. Че САЩ са се превърнали в кученце на каишка на Израел.

Дали това е наистина така, също не ми се обсъжда (а и смисъл няма). Но почти всеки вече мисли така. А в политиката какво мислят хората може да е не по-малко важно от как стоят нещата всъщност.

Доскоро си имахме двуполюсен свят – САЩ и СССР. В момента започва да се създава многополюсен – САЩ, Китай, Индия, Япония, и може би ЕС и Русия. Само че в този преходен етап светът е еднополюсен. И какво прави полюсът е изключително важно.

Важното му е, че той няма право да се накланя нанякъде – иначе рискува да събори цялата световна постройка. А САЩ в момента оставят впечатлението, че правят точно това – че служат като слепи изпълнители на израелските нареждания. Ако тази ситуация се запази още десетина години, всеки един мюсюлманин по света ще бъде кандидат-терорист, или поне агресивен антиамериканец. А пък са над един милиард…

Какво ми пука това, след като не съм американец ли? Много мои добри приятели са. А и извън това, завърти ли се машината на фанатизма и омразата, трудно спира. Ако САЩ бъдат сринати, или пък са твърде силни, тази машина ще търси кой друг да смачка – и ще пламне моят покрив. Радикализирането на огромни маси хора е много, много, МНОГО глупава политика. Попара, която има да сърба после целият свят – а пък е люта, та огнена.

Бай Тошо вече проигра този модел у нас. Ако не беше възродителният процес, турците в България щяха да бъдат вече в големия си процент асимилирани, за добро или зло. А и останалите щяха да са много по-кротки отсега – нямаше да имат история на онеправданост и плашила, с които хитри политици да ги обединяват около себе си. ДПС щеше да е дребна извънпарламентарна партия. Политическият живот в България щеше да се развие съвсем другояче без хитър ненаситник и слуга на “службите” като Доган…

Е, българските турци поне са кротки и разбрани хора. Фанатиците сред тях са много рядко изключение. Ако България е случила на нещо, според мен е на тях. Но в световен мащаб не е така. И който дълго и безотговорно е сял вятър, може после дълго и неприятно да жъне бури.

И не само той. Кой прав, кой крив в този конфликт, къде извира тая река от кръв, можем да спорим до края на света. Но едно е безспорно – не бива САЩ да вземат толкова явно страна в този конфликт. Иначе бурите се очертава да ги жънем всички.

Така мисля.

Класическите свободни проекти се създават, реализират от изцяло неформални структури – общности. Това ги прави твърде различни като характер от фирмените проекти. Начините, по които те работят, са съвсем други. Съвсем други са и силните им страни. И също опасностите пред тях.

Този запис е посветен н а един сравнително често срещан в свободните проекти проблем – синдромът на кукувичето.

“Кукувичета” биват наричани тези участници в свободни проекти, които сами по себе си работят за проекта, но прогонват други работещи по него, или новодошли (“изхвърлят ги от гнездото”). По този начин те подкопават базата на проекта, неговата общност. Притокът на усилия към него се затормозява, може да спре да расте, или дори да започне да намалява. Съответно проектът започва да крее, и може да стигне до незначимост.

Мотивацията на кукувичето като правило са лични придобивки. В свободните проекти това са най-често авторитет, слава и социален статус. По-рядко кукувичето храни надежди за материални придобивки; ако проектът предлага такива, той е по-привлекателен за него. Тези цели и разкриват типовете хора, които обикновено влизат в ролята на кукувиче – най-често хора с високо самочувствие, базирано на добри технически или сродни умения, но със затруднена социализация, и по-рядко хора с материални, йерархични или професионални амбиции.

В най-честия случай кукувичето се присъединява към проекта след като той вече е започнал да се развива успешно. По-рядко то е сред основателите му, като правило на задни позиции; рядко обаче е сред създателите на концепцията – обикновено просто се е присъединило преди официалното откриване.

Размерът на набелязания проект и неговата значимост като име в общността, от която идва кукувичето, са право пропорционални на интелекта му (или по-точно на самомнението му). Глупавите кукувичета са способни да се загнездят и в малки и без особено име проекти, особено ако мислят, че проектът има светло бъдеще. Стандартните случаи предпочитат средни по размер проекти, или подпроекти на по-големи проекти. Най-интелигиентните (или най-глупавите и самоуверени) кукувичета атакуват големи проекти, с идеята, че ще успеят да заемат видно място в тях.

След настаняването си в проекта кукувичето, както и повечето новодошли, започва да се бори за име в него. Обикновено то бързо прави впечатление с отлични познания и умения в областта на проекта, полага големи усилия и допринася сериозно за развитието му, така че за кратък срок си създава име на образцов участник.

Веднъж постигнало това име, кукувичето се заема с дейността, от която е получило определението си – започва да изхвърля другите участници от проекта. Като правило намеренията му са не да изгони другите хора, а само да се наложи над тях и да установи контрол върху колкото се може повече. По-интелигиентните кукувичета дори осъзнават, че повече хора в проекта означават по-високо рамо, на което да можеш да се покатериш. Тъй като обаче социалните им умения обикновено са лоши, и не умеят добре да манипулират и подчиняват другите, прогонването на “несъгласните” и “непокорните” най-често е единствената реално достъпна им опция.

Ако се опита да действа с безпочвени атаки, кукувичето най-вероятно ще бъде изолирано и изхвърлено бързо. Затова то маскира действията си като “защита на проекта от нежелателни явления”. Най-често то “пази” проекта от “мърляшки изпълнения”, като противопоставя своите умения (и много инвестирано в перфектиране на своя труд време) срещу “не толкова качествения” труд на другите. Истинската цел обаче е прогонване или на конкретни личности с влияние в проекта, или по принцип на хората, които му пречат да налага свои “правила”. В случай на нужда от защита то представя позицията си като “перфекционизъм” и “желание проектът да стане по-добър отсега”.

По-интелигиентните кукувичета често подбират определени позиции, в които конкретният противник е по-слаб, а те са, или могат да представят себе си като силни. “Да, Х що-годе го бива да проектира процедурите, но я виж колко мърляв е кодът му! Съсипва целия проект. Така не може повече – или да пише чисто като мен, или да иде да го понаучат, какво като е голямо име, да не е свещена крава?”. Срещу противник, чиято сила е в обратното, кукувичето мигновено ще се обърне на 180 градуса, и ще съчини оправдание, естествено, за благото на проекта.

Кукувичетата, дори когато са социално некадърни, най-често имат отлична преценка докъде стигат силите им, и внимават да не нападат прекалено силните за тях. Вместо това те дебнат моменти на временна слабост. По-кадърните може да се опитат да организират интриги и съюзи срещу някой по-силен, и изобщо да играят играта на власт по класическите й правила.

Особено честа жертва на кукувичетата са новодошлите в проекта. За да оправдаят атаките си срещу един не съвсем перфектен, но със силни позиции участник, кукувичетата се представят за по-перфекционисти от него. Този им перфекционизъм, заедно с нуждата неперфектните да бъдат разкарани, се доказва с посичането на купища новодошли, които по дефиниция не са кадърни колкото опитните. Много често посичането на новодошли започва дълго преди атаките срещу участници с по-силни позиции; по този начин кукувичето печели име на “безкомпромисен боец за качеството на проекта”.

Друг механизъм, по който кукувичето пропъжда много нови участници, е желанието му да остави в проекта само тези, които са покорни и послушни. Както следва да се очаква, доста малък процент новодошли харесват идеята да бъдат командвани, наставлявани и държани в положение на вечно виновни. Едно кукувиче най-често пропъжда десетки новодошли годишно; в по-големи и привличащи повече хора проекти дори стотици; изгубеният от пропъждането им принос като правило е много над този на кукувичето, често десетки или дори стотици пъти.

Кукувичетата често намират начини да се проявят дори в проекти, където раздорите и прогонването на новодошли са изрично забранени, и се наказват. Те търсят всякакви възможни оправдания – формални по правила, логични по усет, каквото им дойде наум – да спечелят възможността да “коригират”, “наставляват” и другояче преследват всеки наоколо, докато той не се махне от сферата им на влияние. Това настойчиво, неспиращо търсене, в съчетанието с ненужен реално перфекционизъм, е един от признаците, че имате работа с кукувиче. (Другата възможност е това да е човек, който е принципно несъвместим като психология с механизмите на отворените проекти – тоест, не много по-подходящ и полезен.)

Ако кукувичето срещне сериозен отпор от участници в проекта, които не може да се справи, то се притаява и дебне за пролуки в защитата. Ако дълго време няма пролуки, и особено ако проектът изглежда задружен срещу неговите похвати, то може да изгуби интерес към него и да го напусне. Понякога напускането е безшумно, понякога за довиждане кукувичето може да устрои скандал. Идеята му е, че ако успее да получи правото да изхвърля другите, ще остане, ако не – ще има повод да напусне.

Понякога кукувичето просто се примирява със ситуацията, и продължава да работи за проекта срещу колкото социално признание получава там. Ако работата му е все така качествена и продуктивна, авторитетът му расте с времето, и то в крайна сметка получава висок социален статус в проекта и без да изхвърля участници. Това може да го задоволи и излекува от “кукувичата болест”, но може и да засили апетитите му.

Ако кукувичето не срещне отпор от проекта, то продължава да си проправя път към желания статут. Понякога пазарлъци (“ще получиш статута, ама престани да разкарваш другите”) могат да овладеят поведението му. Понякога то постига каквото е желало, и само престава да изхвърля участници (“пораства”). В тези случаи, проблемът на проекта с това конкретно кукувиче е решен – но проектът остава уязвим за други кукувичета.

Едно възможно злокачествено развитие е кукувичето да е от типа “апетитът идва с яденето”. В такива случаи то не се успокоява, докато не стане едноличен лидер на проекта. Най-често това не става, защото проектът бива съсипан до закриване още преди то да го овладее напълно. Ако то застане начело на все още съществуващ проект, той запада, статутът на лидера му – също. Кукувичето започва да си търси ново, по-уютно и топло гнездо, и в един момент изоставя проекта. Ако той все още е запазил някаква жизненост, може след това отново да се възроди.

Междинен етап, особено в големи проекти, може да бъде превръщането на кукувичето в “кръстник”. (Синдромът на кръстника ще го разгледам някой друг път.) При него то атакува върха вече на върха на пирамида от свои хора, като правило непригодни за проекта. Овладее ли го, това в почти всички случаи е гибелта на проекта.

Да се противодейства срещу синдрома на кукувичето не е никак лесно. Много проекти разчитат на активността на редовите си членове. Най-често обаче редовите членове на един свободен проект се интересуват от работата си в него, а не от политиката в него. (Ако политиката стане твърде много, те почват да се махат; по този начин кукувичето ги гони дори непряко.) Въпреки че “политическата им активност” е по-висока от средната за едно типично демократично общество, тя не е достатъчна. Проекти, които са разчитали на нея, обикновено не успяват да се запазят от кукувичета и кръстници.

Един подходящ начин е комбинирането на следните фактори:

– Добра запознатост на всеки един участник в проекта с разликите в механизмите и начините на действие на несвободни и свободни проекти. При възможност – дори приемен изпит върху това. Опитът показва, че дори базово изискваните технически и професионални умения за един свободен проект не са толкова важни, колкото разбирането на механизмите, които движат свободните проекти и разликите им с тези в несвободните!

– Добра запознатост на колкото се може повече участници в проекта (задължително на всеки един от ръководството му) със синдрома на кукувичето, с начините за разпознаване на кукувичета и начините за противодействие срещу тях. Добра комуникация в ръководството при забелязване на потенциално кукувиче, и вземането му под непрекъснато наблюдение.

– Фиксирани, подробни и ясни правила, които унищожават възможността за всяка една от активностите, които кукувичетата използват. (Въвеждането им често среща съпротива и от добронамерени хора, които не разбират механизмите на свободните проекти – тези правила най-често не вредят изобщо на свободен проект, но биха били вредни или неприемливи за несвободен; хора, които са свикнали на несвободни проекти, се плашат от тях.)

– Нетолерантност към проявите на кукувичи действия. Ако човекът изглежда неразбрал особеностите на свободния проект, те трябва да му се обяснят. Ако обаче и след това продължава да действа по същия начин, значи или е непригоден за работа в свободен проект, или е кукувиче – тоест, и в двата случая вредата от него ще е далеч над ползата, и следва да бъде отпратен с необходимата категоричност.

Из лога на чата ми:

hidden: Абе, откъде ги съчини тия образи в разказа? (“Ясновидци” – бел. моя – Григор)
grigor: Дълго е. Ако имам време, може да си го драсна в блога. 🙂

Какво откъде се взе в този разказ:

Общата идея – за деленето на две на прогнозите при големи числа – е пробвана вече от мошениците в Интернет, с отличен “успех”. За щастие, твърде малко. Иначе нищо чудно да се хванеха съвсем всякакви. Бих очаквал нейни клиенти да са от Джордж Буш до най-тъпия и изпаднал ислямски фундаменталист.

(Двамата имат и други общи черти, според мен.)

Героят, от чието име се води разказът – Васил – е кръстен на един мой познат, по-известен като Маниакс. (Който, доколкото ми е известно, никога не се е занимавал със спам или интернет мошеничества, и сигурно би платил сто и двайсет бона рушвет за удоволствието да удуши спамер със собствените си ръце.) Пак от него е взел и компютърната си кадърност. Бавното съобразяване обаче му е по наследство от мен. Нищо чудно, че не му е ясно как все вървят в комплект с Пенко, и как така му дава дял дори от изцяло своите начинания.

Състудентът му Пенко не знам откъде се взе такъв. (Такива винаги успяват да се вземат отнякъде, особено когато най не ти трябват.) Реален прототип няма, за щастие на човечеството – подобна акула като нищо ще вземе да стане господар на света, и без да е ясновидец. И може и така даже да не е късно – докато аз си мечтая пипето ми да сече като неговото, той вече крои планове за цял цикъл продължения на разказа. И ако му отпусна юздите, нищо чудно да намери и начин да се измъкне в реалния свят. Примерно като ми предложи сечене на пипето срещу това да възприема малко от неговата личност – тъй де, едното върви с другото, нали?… Че може и рушвет да изкрънка пътем даже, ако не внимавам.

Основният антагонист – фамозният Сам Гунпин – можете да го намерите на висок пост във всяка агенция за сигурност. Всъщност, той хич не е много различен от Пенко, само дето кариеризмът му в същото време му е и капаци, та е по-малко опасен. И за него може да се каже доста повече, отколкото за двамата ни юнаци, нищо че не е главният герой.

Като начало, дали наистина вярва, че двамата ни юнаци са ясновидци, или не – и аз не знам, китайският му самоконтрол го скрива напълно. Май-май обаче просто крои интрига чрез тях, за да се докопа до заветния пост. Нищо чудно да е подсигурил това те да са познали накъде ще тръгне подводницата, като е фалшифицирал или какво са казали (нали не ги подслушват, всъщност само той го знае), или данните накъде тя е тръгнала всъщност. Може почти всички “убедени от доказателствата му” просто да са негови връзки, които търсят повод да го подкрепят, или които е изнудил да играят за него…

По един въпрос са единодушни с Пенко – за продължението. Но имат абсолютно различни идеи за сюжета. Проблемът на Сам тук е, че вече наистина е на нова длъжност, но не тази, която е искал, а друга, с доста по-малко правомощия. Но вече крои планове кого да изманипулира да ги хване, как да го прецака, и най-вече какви ползи да извлече от това.

Той има обаче и друг проблем – тая с плановете могат да я играят и повече играчи. Вече го е усетил на гърба си, ама май още не го е разбрал – такива като него, ако ще да са живи дяволи, това не го разбират и в гроба. Тези, дето Сам ще ги манипулира, си имат свои планове. Свои си има и този, дето е изместил Сам. Да не говорим, че и нашите двама юнаци си имат свои… А, най-сетне, свои си имам и аз. 🙂

Не знам кога времето ще ми позволи продължение, но нищо чудно то да е интересно – ако не за читателите, то поне за героите си. Интересно по китайски…