Grigor Gatchev - A Weblog

Етиката се посочва от някои хора като доказателство за сътворяването на човека от по-висша сила. Етичното поведение е неблагоприятно за индивида, казват те. Ти се държиш добре с другите, дори когато те се държат зле с теб – те печелят, ти губиш. Би трябвало еволюцията да го е почистила, ако тя беше създала човека. И ако изобщо я имаше, добавят някои, и вдигат лозунга: “Еволюцията е теория, а не факт”.

(Техни предшественици дори през 20 век са продължавали да издигат друг лозунг – “Въртенето на Земята около Слънцето е теория, а не факт”. Но това е друга тема.)

За да не вкисвам деня на религиозните хора, ще го кажа меко – този аргумент е погрешният за тази теза. Етичното поведение е едно от най-благоприятните еволюционно неща. Много повече например от физическата сила.

Представете си две племена, затворени всяко в своята пещера от дълга и гладна зима. Храната не им достига. Вождът на едното взима решение – да яде до насита, пък другите от племето ако изкарат, изкарат. Вождът на другото решава храната да се разпределя поравно, а на слабите и нуждаещите се да се дава и по повечко.

Когато пролетта дойде, вождът на първото племе е в чудесно физическо състояние, но каквото е останало от племето му са живи призраци. Много от тях няма да оцелеят през предизвикателствата на живота извън пещерата; останалите ще се съвземат и съберат сили доста бавно и трудно.

Във второто племе никой не е напълно здрав и силен, но почти цялото племе е оцеляло, и има сили да продължи. То се съвзема и събира сили далеч по-бързо от първото племе, от него оцеляват повече хора, стигат до зрялост повече деца, раждат се повече. С времето то ще измести първото племе, било в пряка схватка, било с броя си, въпреки здравия му и силен вожд – сам вожд племе не прави… В крайна сметка: предимствата на етичността на ниво социална група далеч надминават недостатъците й на ниво индивид, от еволюционна гледна точка.

А има ли наистина етичността недостатъци за индивида? Практиката показва, че етичният човек е далеч по-ценен, и с по-висок социален статус от юначагата на селото (квартала… групата). Всеки предпочита да го има за приятел, и да разчита на него при нужда. А изпадне ли етичният в беда, много го защищават – просто за да има и утре кой да ги подкрепи. Така че всъщност е изгодно да си етичен. И тези родители, които не са глупави, го разбират – и учат децата си на това. В противовес на глупавите, които учат децата си “да си гледат изгодата, и да не им пука за другите”.

Нещо повече. Безкрайно търпеливи хора няма дори сред етичните. Държи ли се един човек добре с теб, не върви ти да му отвръщаш с лошо – просто ще изгубиш доброто му държане, ползата си от него. Така че, освен всичко друго, етичността се оказва заразна. Появила се у един, тя се разпространява върху цялата група. При групи, живеещи сред сурови условия, като правило етичността бързо добива статут на основна ценност на групата; там неетичните просто не оцеляват дълго физически.

Надали съм казал нещо, което да не е известно на всички наоколо. Ама все някой трябваше да го каже, в открит и прав текст. За да се знае защо точно е добре да си свестен човек, който се грижи за другите. И защо е мъдро да учиш на това и децата си.

Защото, освен че е благородно, просто е и изгодно.

Преди няколко дни ме зарадваха – в един нов сборник на издателство “Аргус” е публикуван мой разказ, “Случаят Бенковски”

Из мрежата се намира негова версия, писана преди години. Сериозно дописана и преработена, я дадох за конкурса на “Аргус” – спечели втора награда, плюс включване в тематичен сборник. И тъй като бях награден и взел някакви пари, реших, че нямам право да пускам преработената версия до няколко време след излизането на разказа отпечатан.

Е, излезе вече. Ще изчакам три месеца, и ще го публикувам на сайта си, при разказите.

А ако случайно на някой му се чете нещо и няма търпение, за компенсация съм сложил там едно ново разказче – “Ясновидци”. Непретенциозно е, мъчи се да е весело, и се надявам да е поне мъничко разведряващо.

Представи си нощ. Горещият летен ден е отминал, Хелиос е отвел огнената си колесница отвъд хоризонта, и Нокс е загърнала света с наметалото на сладка, отморителна прохлада. Редки капки краткотраен вечерен топъл дъжд са измили въздуха, и той е сладък и свеж.

Жълтият блясък на лампите осветява калдъръмена уличка. От едната й страна – стилни стари къщички, приютили сън и спокойствие. Сгушени сред дворчетата си в мрака, сякаш самите те спят в леглата си, зад огради-табли от ковано желязо, сред обгърнала ги мека зелена постеля. Тук-таме все още светят прозорци – някой уморен довършва работа, за да намери почивка.

А от другата страна е гората. Стара, с надвесени над уличката дървета, прострели се чак до над отсрещния тротоар. Издигната до коляно над плочника, подпряна от стар зид, разделил царството на човека от царството на природата. Тук-таме стълбички прорязват зида, и отвеждат към пътечки през гората, навътре в мрака, далеч от жълтите лампи. Там, където светят единствено звездите.

На няколко крачки навътре в гората, успоредно на зида, върви пътечка. На границата на жълтите лъчи, докосната от пръстите им, последен посланик на хвърлената от човека светлина, на очовеченото и видимото. Отвъд нея е непознатото, невидяното, чудото. Граница между два свята, постлана със сухи листа, подхваната отстрани от корени, обгърната от зелени клони.

Тръгни по нея.

Шепот на сухите листа под краката, и едва доловим аромат на зеленина, на свежест и живот. Рамо до рамо с мрака, протегнеш ли се, ще докоснеш нещо ново и чудно. И рамо до рамо със света, от който идваш, с който жълтите лампени лъчи те свързват. С опора там, но и с умора оттам – и със страх от непознатото, но и с любопитство и стремеж към него. Като дърво, впило корени в земята, а протегнало се към небето.

На места дърветата се разтварят към уличката, и пътечката е обляна в жълта светлина, светлината прониква още по-навътре в гората, и те приканя да пристъпиш натам. На места дърветата почти я закриват, и неволно изпитваш страх, и ти се иска да се прибереш по-близо до нея. Храсти и фиданки ту те доближават, ту се отдръпват подмамващо навътре. Сякаш гората иска да те покани в себе си, да те примами да се отделиш за миг от обичайното, да докоснеш недокоснатото.

До пътечката достига вадичка, спускаща се по склона, от вътрешността на гората. Вероятно нагоре е бистро и пълноводно поточе, но горещината е изсушила гората, и последните му капки почти достигат до пътечката, попиват в земята и даряват живителна влага на дърветата точно преди нея. Като един дълъг живот, изживян пълноценно до последната капка. Дал толкова много, че изгубил страха да изчезне, щастлив от изпълненото си докрай предназначение. Свършил – но дал зеленина на гората, и полетял нависоко, за да се излее един ден отново като топъл дъжд, и отново да бъде животворно поточе.

Малко по-нататък стои замислен огромен дървесен великан, почти два човешки обхвата. И превръща застаналите до него хора в джуджета, без дори да им обърне внимание. Отдръпнат ли се, магията избледнява – но посмеят ли да се приближат, се надига отново. Неусетна, незабелязана, отречена от рационалните ни умове, способни да възприемат единствено каквото вече има в тях, затворени за реалността наоколо, и гордо нарекли слепотата си “реализъм”… Друго дърво протяга над пътечката на клона си корона от зелени листа – застанеш под нея, тя без думи ще те превърне в царица на горските феи, или в елф-пътник. А заговориш ли за маркетинг бюджета или монтажа на кабели, които те вълнуват денем на светло, децата и лудите ще ти се смеят. Защото техните сетива за реалността са отворени.

Денем това е обикновена прашна горичка в градски парк, и пищящи трамваи скърцат през нея, извивка след извивка по стръмния склон. Но сега я е покрило наметалото на нощта, и трамваите са си отишли някъде надалече, и са отнесли със себе си ръждивите релси и просмуканите с катран траверси. Сега вместо тях навътре се простира величествена и стара гора, недокосната от човека. Събереш ли смелост, тръгнеш ли сред нея, ще почувстваш как постепенно сухите листа под краката ти ще се превърнат в мек горски мъх, как дърветата наоколо ще станат стари и могъщи като света. Очите ти смаяно ще усетят, че виждат на светлината на звездите, сякаш са създадени за нея – а може би са? Ръцете ти ще докоснат кората на дърветата наоколо, сякаш са ти мили, отдавна невиждани роднини. И ще погалиш листата на фиданка край теб, сякаш милваш косите на дете. Ще почувстваш гората и живота наоколо, както може би ги чувстват Толкиновите елфи. И ще откриеш, че това те е дарило с тяхната мъдрост, усет, величие… и може би още нещо.

А пътят навътре ще продължава, и ще те притегля. И ще усещаш, че сякаш е сътворен за теб, и ти за него. Ще знаеш, че можеш да вървиш по него до безкрай, без умора, без да усетиш глад или студ, без да ти омръзне. Уж все един и същ, а непрекъснато различен в нещо неуловимо, като урок по дзен. Просто безкраен път, по мек горски мъх, между могъщи дървета, и тук-там ниски стари каменни зидове. Път към… истината? Бога? Себе си?… Трите в едно?…

Представи си сега, че ръката ти държи нечия друга. Ръка на човек, с когото без колебание ще отидеш накрая света – или отвъд, до безкрая. Без страх, без колебание, сякаш винаги сте били едно, и със сигурност винаги ще бъдете. Някой, с когото няма да се умориш да вървиш по мекия мъх, под дърветата и светлината на звездите, чак до безкрая. Някой, с когото искаш да бъдеш завинаги – и той също.

Някой, който да ти даде сили да загърбиш страха от гората, от мрака и непознатото, завинаги.

Онзи ден гледам българската Уикипедия, и си мисля.

Двайсет и осем и малко хиляди статии. Много ли е? Малко ли е? Много труд е, като начало, ама не това имам предвид.

Как сме в сравнение със сходни на нас държави? Спрямо някои – определено сме напред. Но на други и праха не можем да гълтаме, толкова далече напред са. Пък нито са кой знае по-многобройни, нито кой знае колко по-развити, нито кой знае колко по-компютризирани. Защо ли става така?

Както и да е. Мързеше ме, не ми се работеше, та две не виждах. Защо ли тогава пък не допринеса малко за нея?

Започнах една статия за един мой познат писател – Любомир Николов. Когато заоглеждах къде да я прикрепя, открих, че някой умен човек е направил категория – писатели-фантасти. Казах наум едно голямо браво, и я сложих там.

Хубаво нещо е категорията. Обозначаваш статиите като спадащи към нея – те сами излизат в списъка й. Мъдро! Само че някои писатели пък имат псевдоними. Как да стане така, че хем името да го има в категорийния списък, хем псевдонимът? Елементарно, Уотсън. Една статийка от един ред, която споменава, че Еди-кой си всъщност е псевдоним на Еди-кого си, с линк към него.

На следващия ден обаче едноредовата ми статийка беше изчезнала. Оказа се изтрита. В първия момент здравата се учудих, след това обаче попаднах на едно от правилата в английската Уикипедия – да няма твърде кратки статии, по едно-две изречения. Значи и при нас е така. Ясно. Има логика! Но как да се реши проблемът с псевдонима?

След като капака за очи “допълнителна статия” ми беше махнат, отговорът беше елементарен – като в статията се вмъкнат повече линкове за категорията, с различни имена. Бях готов да го направя, но мързелът от предишния ден беше преминал в дяволито настроение.

Спомних си четено преди няколко години изследване, върху социалния характер на групите, които участват в свободните проекти. Авторът му твърдеше, че сериозен процент от тях участват и дават труда си не заради общата полза, а заради правото да се пишат важни и да решават какво да става с по-новобранците от тях. Казано на български, опитват се да си избият комплексите на гърба на пристигналите след тях.

Половин час търсих изследването из Гугъл, накрая се отчаях и отказах. Желанието да си направя експеримент обаче направо не ми даваше мира. Накрая направих две точно такива едноредови статии, маркирах, че ги следя, и зачаках. Тъй като вече веднъж бях въвеждал едната от статиите, се надявах имащите нещо против да не ги изтрият директно, а да ги подложат на гласуване, да пратят критики или да постъпят по какъвто и да е проследим начин. Иначе просто щях да им досадя отново, докато не се досетят, че все пак Уикипедия не им е бащиния.

Математиката на нещата беше елементарна. Колкото по-висок е процентът в един проект на “пчеличките”, толкова повече той привлича външни хора, заразява ги с духа си, и се разраства. Колкото по-висок обаче е процентът на “менторите”, толкова повече проектът отблъсква желаещите да се присъединят, и съответно крее и вехне. Скоростта на разширяване на един проект като участници, и още повече като количество принос, би трябвало да е пропорционална на процентното съотношение на двете категории.

За целта на опита реших, че като “пчелички” ще класифицирам тези, които предлагат решение на проблема (същността му беше абсолютно очевидна от статията – две имена за едно и също нещо; решението – също очевидно), или поне някакъв вид помощ, от който потенциално да би могло да се стигне до решение. Като “ментори” смятах да класифицирам тези, които предлагат какъвто и да било вид директно разпореждане със статиите, без да обърнат внимание на проблема зад тях, или да му предложат някакво решение.

Днес направих проверка за резултатите. Наистина, бяха подложили двете статии н а гласуване. Естествено, всички гласове бяха за изтриването им – нищо странно, това е правилното решение. Интересно ми беше обаче колко от хората ще потърсят решение на проблема, заради който тези статии съществуват, и колко просто ще напират, без да се замислят или да се опитат да помогнат реално.

Резултатът, уви, беше предсказуемо тъжен. От общо 6 изказали се (до момента, в който пиша този запис) нито един не предложи начин за решаване на проблема. И само един предложи помощ, която принципно да може да доведе до решаването му. Ще напиша с чиста съвест името на този човек – той заслужава много добри думи. Нарича се Генади Атанасов, и е по-известен на всички, имали проблеми с кирилици и кирилизатори под Windows, като Инжинера. Благодаря му – ако не за деловитостта, то за желанието да бъде от полза, да помогне. Доказвал го е още отпреди да има Уикипедия, и му желая да го доказва още много и много щастливи години!

Уви, една птичка пролет не прави. При под 20% за “пчеличките”, и над 80% за “менторите”, никак не се учудвам, че някои страни са далеч, далеч пред нас в Уикипедия. Ако и да не са нито по-големи, нито по-компютърни… Да, огромният процент от тези “ментори” в реални български условия не са комплексари. Обикновени момичета и момчета са, които желаят да допринесат. Просто няма кой да им каже, че начинът не е да кълцат на ситно другите, и че така само ги гонят. Че начинът да привличат хората е да предлагат решения където са нужни, за да се учат другите от тях.

Върнах се омърлушено на статията за Любомир Николов, за да я допълня. И забелязах, че някой вече се е потрудил върху нея – форматирал я е правилно, оправил е една моя грешка, добавил е с колкото информация е разполагал. Без да вдига абсолютно никакъв шум, е предложил решенията, от които тя имаше нужда. И без да чака слава и награди, е продължил по пътя си.

Е, сега разбирам и защо пък сме пред някои други, не по-малки и не по-малко компютърни от нас държави.

Мисля си – дали не е добре свободните проекти да имат не само технически, но и социални ръководства? Списъци, които да определят какви следва да бъдат отношенията между членовете на проектите, и особено към нодовошлите – техническите аспекти са, които привличат хората към някой проект, но социалните са, които ги задържат или прогонват. Истински свестните хора може би нямат нужда от такива ръководства – но уви, те са страшно малко. Повечето сме обикновени хора, и имаме нужда от този урок.

Ще понаблюдавам известно време българския екип на Уикипедия. И ако реша, че си струват добрия труд (и ако имам времето – това е гаден проблем при мен) може би ще им предложа да си направим една страничка със социални правила, която да урежда отношенията вътре в проекта. За да може той да привлича хора, и да расте, и да богатее – а може би за да се поучат и други проекти от страничката, и да направят свои ръководства.

Или една разходка из Sofia Mall.

Днес ми се наложи да го посетя – преместили са там центъра, където плащам телефона си. Досега не бях влизал вътре, въпреки че е на двеста метра от офиса ми. И използвах шанса да го разгледам.

Три надземни (и два подземни) етажа, без да броим IMAX салоните. Още от входа всичко блести. Всичко е лъснато, новичко, свети и искри. Един вид лъскавата страна на живота.

Я да я видим.

Като начало, хората вътре. Предимно средна ръка, най-често млади, но без твърде нафукани претенции. Каквито и следва да се очакват в подобен търговски център.

Търговският център обаче не е подобен, поне не съвсем.

Вървя и се оглеждам из първия етаж. Всяко едно заведение крещи и се фука колкото му вид държи. На отблясъците върху хрома и стъклото можеш да се порежеш, персоналът повечето е с онази незабележима, без особени белези правилност на лицата и фигурите. Навява чувство за фабричност, все едно е минал през един и същи пластичен хирург.

Без банките – накъде. Мисля, че офисите им бяха поне три, може да са и повече. Костюми, хромирани табелки и стойки с реклами, стъклени стени. Надписи “Трезор”. Стандартните усмивки на момичетата и момчетата. При вида им си спомням вчерашния разговор с мой познат, който работи в банка. Касова охрана. Пистолет, отговорност, строги шефове. Отвреме-навреме – клиенти чалга-звезди, или с манталитет на такива, които му вдигат скандали защо не си е зарязал касите и не е излязъл отвън да ги посрещне учтиво. Заплата – триста на месец. Сто и петдесет евро. А банката му отчита на собствениците си печалби, нечувани в Западна Европа…

Чудя се, що ли така във всеки съвременен договор най-страшното престъпление е да съобщиш на някого заплатата си? И какво ли ще стане, ако вземем да направим някой път справочник за заплатите в различните фирми, достъпен в Интернет? Достатъчно години вече сме бели роби на чужда и местна измет – време е да вземем някакви мерки. Крайно време е който плаща като за фъстъци да може да наеме единствено маймуни.

До банките – офисите на мобилните оператори. Момчетата и момичетата сякаш са се преместили там от банковия офис в мига, в който съм гледал другаде. Само дето и служебни костюми нямат, и дрешките им определено не са от бутици. Пак усмихнати, пак услужливи, сиви болтчета сред блясъка на стъклото, хрома и рекламите. По цял ден сред Лъскавата страна на живота – и в същото време безкрайно далече от нея.

И все пак, Лъскавата страна на живота като че ли повече от всичко се облича. Повече от половината пръв етаж е зает от магазини за облекло. По-точно бутици. Небрежни дрешки, неотличаващи се с абсолютно нищо от тези на “Илиенци”. Осветени обаче луксозно, поднесени с усмивка и услужливост. Да имаше как осветлението и обслужването да им личат и когато излезеш от магазина, може би щеше да си струва. Но няма.

В съревнование с облеклото са и магазините за обувки, чанти и подобни. Ако се размени стоката между магазин за облекло и за обувки, никой няма да забележи, че нещо не е наред – всичко друго е все същото. Стандартен слой гланц, положен върху най-обикновени неща.

Добре представени са и бижуте… стъкла… абе, с една дума, фукарията. Луксозни часовници. Минерални сувенири. Бижута. Все едно си в добър американски мол. Само дето купувачите подминават щандовете, забързани нанякъде. Накъде ли? Не знам. Почти не забелязвам някой да купува нещо. Не съм убеден, че брутният месечен оборот на повечето магазинчета може да плати дори само наема им. Като че ли обаче никой не се притеснява, особено пък собствениците им. Позната история.

Луксозни очила. Безплатен преглед на очите, безплатно кафе. Супер-формули за специално заострено зрение. Стъкла против… стрес. (Не ми беше хрумвало. Що ли не почна и аз да си рекламирам разказите, че помагат, примерно, срещу космически облъчвания?) Чудя се, очилата за специално заострено зрение помагат ли да видиш, че който има пари за тях, няма да се вълнува от безплатно кафе?

Кафе може да се пие и другаде – на първия етаж има едно-две. Има и магазинче за цветя, аптека, щанд за сладки, дори Техномаркет. В него – немалко посетители. Фотостудио. Дискретно прикрити в гънка на коридора – тоалетни. Приятна изненада – има и тоалетна за инвалиди. Само дето асансьорите, с които те биха могли да пътуват между етажите, не знам дали работят.

Ескалаторите поне работят.

На втория етаж бутиците за облекло са еднолични господари. Като изключим голямо кафе, магазин за спортни стоки и още няколко другопрофилни бутика, те държат всичко. Сериозни дрехи почти няма, 99% от предлаганото влиза в графата “парцалки”. Както и се очаква от бутици.

Влизам в един по-нормално изглеждащ. Между закачените дънки има и няколко, които не са прано-мачкано-късани. Надигам етикета на едни, които ми се струват познати от “Метро”. Дълъг списък указания – какъв плат, какво съдържа, на колко да се пере, как да се глади, на колко да се суши… Срещу “страна-производител” Китай е набързо задраскано, и на ръка е написано отстрани Чехия. Цена – 107.90. Опитвам се да сметна колко печалба е надценена в тях, и се отказвам – сложно е. Дали някой някога ще ги купи пък е прекалено проста сметка, за да ми е интересна.

Пък кой знае. В края на краищата, идеята е да си купиш не дреха, а убеждението, че си от Лъскавата страна на живота. Че си един от онези по телевизията, дето се возят в хубави коли и си карат кефа по разни острови. А това убеждение струва скъпо. Така е редно – щом си магаре, дето вярва в тази басня, значи е безотговорно и нередно да ти бъдат оставяни пари на разположение. Парите трябва да са при тези, дето знаят какво се прави с тях.

Ако вторият етаж беше царство на дрехите, третият е на храната. Всякакви кафета, заведения за бързо хранене, дори нещо като гостилничка. Преливат от клиенти. Рънътъ прай борбътъ, стара истина. Между тях – център за детски занимавки. Симпатичен – пълен е със забавления. И, за мое смайване, книжарница. За още по-голямо смайване, не по-празна от кафетата. Май духовната храна още е актуално понятие.

Половин етаж по-нагоре е чудото на заведението – киносалоните на IMAX. Тъкмо се запътвам към тях, и си спомням за слуховете – как НСБОП се опита да наплаши “пиратстващите” обикновени потребители на нета точно покрай откриването на салоните. Слуховете твърдят, че те са имали пръст, по-точно пачка в това. Внезапно чудото ми засмърдява на нечистоплътност, и слухове или не, им обръщам гръб. Толкова за тях.

На първия подземен етаж е разположен супермаркетът “Пикадили”. Изборът му е приличен, цените – все пак не чак бутикови. Дори Лъскавата страна на живота има нужда не само от кафета и дрешки. Срещу него – туристически агенции, мобилни оператори…

До втория подземен етаж не ми се слиза. Излизам навън, в сумрачния ден, под дъжда. И… някак ми олеква. Мислено завъртам пръст около чело, сам към себе си – какво толкова, това някакъв храм на злото ли е?! Просто капанче за глупаци, да бъдат поизръсени колкото може. Даже много магазини в него не са такива капани. Какво толкова бе, талибан ли съм, фанатик ли съм, та ме дразни това?

Не съм. Но – дали съм прав? – ми се струва, че манталитетът “дай да изръсим глупака за парцалки”, когато порасне малко, се превръща в манталитета “дай да сплашим глупаците с торентите”. А порасте ли още малко, се превръща в “дай да криминализираме това-онова, че да поиздоим стадото”.

А този пък манталитет вече, порасне ли още, се превръща в “дай да криминализираме всичко нормално, за да е всеки престъпник, и уж по закон, да сме всевластни, да можем да правим с всеки каквото ни се прище”. Което вече ми е познато до болка, живял съм двайсет и три години под него. Преди се казваше социализъм, сега – капитализъм, ама колкото един престъпник се променя, като си смени паспорта и името, толкова и то.

Има една стара английска гатанка за деца: “Един фермер имал два коня и две крави. Колко коня ще има, ако наречем кравите коне?”. Правилният отговор е: “Два – колкото и да наричаме кравите коне, те ще си останат крави”. Жалко, че в България е толкова непопулярна. Може би повече хора щяха да гледат не думата, а нещото зад нея.

И тогава може и луксозната сграда, която виждам и от прозореца, да заприлича наистина на хубав американски мол. В смисъл, не само да е лъскава, а и магазините й да са пълни. Дори с най-обикновените хора.

Последните няколко дни не ми оставиха време за нищо. Днешният също. Но успях да прочета нещо, което ме впечатли.

Не зная дали Тери Ханкок е виждал комунизъм на живо, или не. Но определено има глава, според мен. Не знам дали може да съществува такова нещо като “комунизъм със свободен пазар”, освен ако не водим като комунизъм свободния софтуер и свободното изкуство. Капитализмът обаче определено намира начини да стане все по-тоталитарен. Ако продължава така, ще вземе гилдийният модел на развитие, който обсъдих на Таласъмията донякъде на шега, да вземе да се сбъдне!

Някой път ще взема да го напиша и тук. Ама като имам малко повече време.

Миналата нощ сънувах странен, и (поне на мен ми се видя) интересен сън. Бях прочел през деня за събитията в Близкия изток – сигурно дължа съня на това.

Сънувах, че съм млад офицер от израелското военно разузнаване. Ама направо брилянтен – изобретателен, съобразителен, просто да не вярваш. Купища предотвратени атентати, премахнати терористи, какво ли не. Говорех перфектно арабски, разузнавах сред палестинците, абе Джеймс Бонд трева да пасе…

Докато един ден не ми възложиха да премахна някакъв особено опасен палестински терорист. Появил се отникъде преди две-три години, никой нищо не знае за него, той е единственият, който успява хем винаги да си изпълни плана, хем не само да не го хванат, а гък да не разберат за него.

Направих си картотека на атентатите му – просто фамозен ум. Ханибал Лектър нищо не струва. По едно време им хванах общ план – атентати на няколко най-известни публични места, най-посещаваното от тях обаче пощадено, а идва Йом Кипур (израелската Нова Година), и хората ще се съберат точно там, наплашени от атентатите другаде… Предвидих го, значи.

Върхът на празненството щеше да е в полунощ. Точно десет минути преди полунощ отрядът ми за нула време изрина всички от централния площад, и ги замъкна на съседен площад. И познайте какво? На централния площад – нищо. Точно в полунощ обаче палестински ракети удариха трите най-близки до него площада, включително този, на който беше множеството. Десетки убити, стотици ранени. Между убитите – едно момиче, на което бях хвърлил око, и други мои познати… Онзи е бил направил плана си специално за да го разкрия, и бе предвидил действията ми. Касапин! Боклук… С една дума – терорист! Друга дума, която да побере толкова омраза, няма.

Блокирахме цял Йерусалим, пиле не можеше да прехвръкне. Падна бясно разследване, но успяхме да хванем нишка – къде се е крил онзи съответната нощ. Открихме от чия арабска къща е отишъл там, нарочно оставихме да може да се отиде там свободно вечерта, и през нощта я бомбардирахме. Цялото семейство убито, но от онзи намерихме само следи – някаква невероятна случайност го беше опазила жив. А беше бил там…

Месец след това се дебнахме с него. Бях успял да разбера, че е млад мъж, който говори отлично иврит. Той пък вероятно беше разбрал кой съм аз – терористи една сутрин ме причакаха пред къщи, разминах се на косъм от смъртта. На два пъти и аз почти го пипнах, но къде с дяволска пресметливост и предвидливост, къде и с късмет все се измъкваше. Научих куп от най-тайните му знаци, но и това не помогна.

Една вечер разбрах, че е получил от чужбина няколко килограма извънредно мощен експлозив, и че е поръчал да го чакат в Ерусалим тази нощ. Търсенето беше бясно като никога досега. Куп араби бяха арестувани, няколко държали се по-съмнително за всеки случай бяха застреляни на място. Не ми мигваше окото заради тях. Терористи мръсни…По едно време обаче телефонът ми звънна:

– Обажда се майор еди-кой си, от склад Х за амуниции (кодово име, склад на десет километра от Ерусалим). Радвам се да ви чуя, капитане.
– И аз. (Бяхме се срещали веднъж преди години.) С какво да ви помогна?
– Забравихте си куфара. Ще се върнете ли за него, или да ви го пратя?
– Куфара?!?!… Майоре, там ли сте? Чувате ли ме?! Чувате ли ме?!?! – Откъм складовете отвъд града вече се издигаше зарево…

Така научих, че противникът ми прилича извънредно много на мен физически. Но придобивката беше твърде малка. Унищожени складове, пак десетки загинали… Следващата седмица взривихме направо с ракети от хеликоптери няколко къщи, за които имахме подозрения, но всичките жертви бяха обикновени араби.

Не издържах. Призовах го със съобщения сред арабите да се предаде, иначе след всеки негов атентат ще разрушавам по няколко палестински къщи, и ще убивам обитателите им. Оставих телефона си. След два дни онзи се обади:

– Предлагам ти преговори. Ако искаш. Ако не – избиването на цивилни може да се играе и от двете страни. Ако да – утре вечерта в еди-кой си изоставен бункер. Без оръжие.

Съгласих се. Разбира се, носех бронирана жилетка и скрит картечен пистолет. Група командоси трябваше, когато вляза в бункера, да изчака малко, тихомълком да го обкръжи и да атакува.

Вътре беше тъмно. Онзи вече беше там:

– Чувам стъпките ти. Влез.

Влязох най-невинно, и отведнъж открих огън по посока на гласа, буквално в един и същи миг с него. Няколко секунди се мятахме из мрака и се стреляхме, след това нещо избухна, и всичко наоколо пламна. По някое време успях да намеря изхода. Отвън също имаше престрелка – още неугасен както трябва, се скрих обратно зад вратата.

По някое време престрелката утихна. Измъкнах се, ранен в ръката и в крака, с почти изгорели дрехи. Очаквах да ме намерят командосите… но ме намериха араби. Оказа се, че и онзи си е довел хора, със същата заръка. Отначало не могли да се приближат много, заради израелските командоси, но след като те намерили и отвели своя човек, арабите решили да видят дали и техният не е оцелял. И, точно както става в лошите филми или насън, ме взеха за него.

Две седмици лежах в някакво палестинско мазе, докато оздравея. Гледаха ме като писано яйце, иначе освен “шахид” (светец) не ме наричаха. Един път израелски патрул за малко да ме открие – един от гледачите ми се нахвърли върху тях, застреляха го, ама им отвлече вниманието от мазето ми. Една симпатична арабка пък всеки път, като ме видеше, просто се топеше – ако и да се мъчеше да го скрие.

Като се оправих, всички ме гледаха едно такова, че ми стана ясно – от мен се очаква да организирам поредния атентат. И трябваше да е брилянтно, иначе току-виж се усъмнили…

Скалъпих най-добрия план за атентат, който можех – да взривим командването на израелските ВВС. Да се представим за израелци – военни техници. Ацетиленов заваръчен апарат в мазето, уж ремонт, изключваме климатиците, пълним въздухопроводите им с гърмящ газ от апарата, взривяваме от разстояние… Нещо повече – издебнах момент, когато оня терорист трябваше да е там. Смаях се каква мрежа е организирал сред арабите, за да ме следи.

Като подготвяхме групата, пристигна куриер с писмо. Че същото това командване е готово да му се направи атентат, охранителните камери ще бъдат изключени, и т.н. Куриерът нямаше представа кой е пуснал писмото в тайната кутия. Приписах го на мои тайни агенти, и едвам успях да прибера и скрия прикрепения към него знак, за който знаех, че е личния знак на противника ми. Бях на косъм от разкриването.

През нощта, под предлог, че съм на оглед, оставих на тайна явка съобщение – готви се атентат, да прехванат групата ни. Беше страшен риск, но се надявах да не ме застрелят. После щеше да е лесно да докажа, че аз съм истинският… Не ни прехванаха обаче, а нямаше как да шмекерувам пред трима най-опитни терористи, дори преоблечени като заварчици. Към една трета от личния състав на командването загина, а на “другарите ми по оръжие” им се събраха очите от постижението. Пред мен се кланяха, зад гърба ми се говореше как с един куршум убивам четирима, а с дума насочвам мълнии. Все по-често ме обявяваха за избраника господен, който ще освободи палестинците.

Знаех си обаче – не ни спряха, защото онзи е прехванал съобщението ми. И ще търси да ме убие… Тази нощ реших да прекарам в парка, маскиран като пияница.
През нощта обаче имаше взривове, а на сутринта от няколко палестински къщи бяха останали само кратери, една от тях беше където ме лекуваха. Докато разравях развалините, намерих под тухлите откъснатата глава на момичето, което ми се радваше…

И все пак, това са терористи, казвах си. Затова ги убиваме… Терористи са!… По дяволите, терористи са, разрешено ни е!… Терористи са, де! Ако и да са уж хора като нас… Терористи са!…

Беше безсмислено да се опитвам да се крия в приятелски палестински къщи – онзи щеше да знае тези места, и да ме търси. Престорих се на уличен идиот, и спах няколко нощи из бедняшките квартали, на улицата. Противникът ми обаче реши да не поема рискове – още над двайсет семейства на араби загинаха. Почти половината не бяха на терористи, или поне аз не знаех, че са – или е предполагал, че може да потърся укритие там, за разнообразие, или пилотите са сбъркали къщите… В една умряха шестнайсет деца. Един от тримата, с които взривихме командването на ВВС, беше помагал за разчистването – вечерта плачеше от отчаяние и омраза.

Противникът ми просто не биваше да живее. Нямах право да му го позволя.

Следващите няколко седмици му организирах три атентата. Единия път взривих цяла сграда на разузнаването, само трима оцеляха – единият беше той. Друг път в улична престрелка загинаха половин автобус израелци, той обаче успя да се измъкне. Купища обикновени хора, простички служители, жени, старци, деца падаха около нас с десетки и стотици – ние продължавахме войната си… Малко по малко разбирах, че вече ама изобщо не ми пука кой е израелец и кой палестинец. Кръвта е една и съща, децата са едни и същи… Воювах срещу него, за да го очистя, за да престанат да загиват хора.

Един път облякох израелска униформа, и се запътих към сградата, в която работех. Там всички ме познаваха, нямаше да ми искат документи, за да вляза. Можех да кажа, че не са ме забелязали как съм излязъл пак, да вляза, да го намеря и застрелям… На входа обаче вече имаше система за пръстови отпечатъци, и ме накараха да мина през нея. Не се учудих, когато ме разпозна. Останах като гръмнат обаче, когато разбрах, че вчера “съм бил” първият, на когото е тествана, и пак съм минал ОК!…

Влязох, скрих се, по едно време ми се стори, че е дошъл – застрелях сума ти хора, но се оказа, че съм сгрешил. Как се измъкнах, аз си знам… Когато се прибрах, моите палестинци ме посрещнаха с оръжие. Огледаха ми ръката, и чак тогава ме пуснаха. Бил съм дошъл сутринта, бил съм обикалял, и пред някаква къща внезапно съм бил застрелял сума ти народ, и всички вътре, бил съм проверил мазето й, и съм бил избягал, ранен в ръката.

Значи онзи изверг ми е близнак. Но как така?

Намерих едно огледало и се погледнах в него. Ето как изглежда врагът ми.

И също така мисли. Приличаме си повече и от типичните близнаци. И като външност, и като хора.

С малко подпитване разбрах произхода “си” – намерили ме подхвърлен пред къщата на някакви араби, и те ме отгледали. После загинали във войната… Облякох се като израелец, отидох в един компютърен клуб, с паролите и достъпите си на военен от разузнаването успях да докопам информация, от която никога не се бях интересувал преди. Помнех дома за сираци, в който бях израсъл, но винаги ми бяха казвали, че родителите ми са загинали… Тази нощ разбрах, че това по принцип се казва на всички сирачета в този дом, и че всъщност са ме намерили подхвърлен пред дома на един от служителите му.

Издирването продължи още седмица, но накрая успях да разбера – истинската ми майка живее в Ерусалим, точно на границата на арабското предградие. Намерих я, и си поговорих с нея. Оказа се от европейски произход, останала навремето с две новородени, туберкулозна и без пукната пара в града. Подхвърлила и двете пред заможно изглеждащи къщи, едното пред арабска, едното пред еврейска, каквото и да става, поне един от синовете й да оцелее. За свое учудване, оцеляла и тя. Закрепила се някак, и като здраве, и като съществуване.

Не издържах, изплаках си за пръв път в живота си горчилката… като пред майка. Казах й, че най-злият ми враг е собственият ми брат, а тя отговори – не си прав. Най-злият ти враг е войната, ако не беше тя, сега щяхте да се радвате да се видите.

Оставих й портмонето с парите си. Тя го пъхна под оставената опаковка от бърза храна на леглото. Като я вдигна там, видях друго портмоне, което познавах – своето, като израелски военен… Брат ми ме беше изпреварил, по-рано същия ден.

Първата ми мисъл беше да избягам мигновено през тайници. След това ми кипна. Умира се веднъж – нека поне е с достойнство. Излязох си сред парадния вход. Първите десет крачки не ме застреляха, вторите също. Отпуснах се, продължих нататък умислен… и се блъснах в някого. Онзи от огледалото.

Тук сънят свърши. Не зная какво се е случило по-нататък.

Вариантите не са много. По-важно е какво носи със себе си всеки от тях, помислих си, докато се бръснех сутринта. Шаблонни или не, те имат своите следствия за “мен” от съня – и за мен от живота.

Защото този сън е сега за мен точно такъв най-обикновен спомен, както всичко, което съм преживял реално и наистина. Точно такъв жизнен опит.

И дали ще се поуча от него, си е мой избор.

The history

This year the Free Software Foundation published a draft for GPL v3. It aimed to preserve better the freedom of the software and its users. One of the new elements was forbidding the usage of free software with forms of DRM that will deny the users their freedom to run, examine, modify and/or distribute the software. (An example of such a DRM is the TiVO device. It works under Linux, but is designed to allow running only versions that are digitally signed by the TiVO manufacturer. Thus, it denies the users the freedom to modify and then run this Linux.)

Many free software luminaries supported the changes. Some, however, did not. For example, the best-known free software project, the Linux kernel, is licensed under GPL v2, without the provision of “or any further version”. And its creator and leader, Linux Torwalds, has spoken against relicensing the kernel under GPL v3.

The official reason was that some of the developers cannot be contacted anymore, and their permission cannot be obtained. However, few will doubt that in practice Linus has the authority to make this decision. In addition, only a very small amount of the current kernel code is written by developers that are out of reach, and can be easily rewritten on need.

Linus has other considerations, too. “I am software engineer”, he says, “it’s not my job to tell the hardware producers what they should (not) do.” According to him, these new elements are politically motivated, a part of an ideological “quest foor freedom, for separating the world on ‘us’ and ‘them'”. “There are a lot of legitimate uses of software where encryption and signing keys should not be given to everyone”, he points.

This position sparkled a huge debate on Groklaw. Here I will prefer to focus on the consequences.

The second release of the GPL v3 draft softened a bit its wording, but in essence its position against the DRM has not been changed. Given that this position is the largest change from GPL v2, and the main reason for the existence of GPL v3, it’s not likely that FSF will bulge. And Linus Torwalds is still unhappy with it. The tone of Eben Moglen, the top FSF lawyer, is concilliary and soft, and negotiations are planned to continue. Maybe a compromise will be reached, and the Linux kernel will be relicensed under GPL v3. But what will happen if it doesn’t?

The development

“Linux” is actually the name not of the entire OS, but only of the kernel – a part that is very important, but is relatively small, compared to the rest. Nearly all the rest of the GNU/Linux (that is its proper name) OS is controlled by the FSF. And FSF already declared its intention to relicense all the free software it controls under GPL v3. As soon as v3 is ready, the relicensing will happen.

As a result, the kernel and the rest of the OS will still be usable together, but only under conditions that do not contradict to GPL v3. Older versions of the rest of the OS will still be usable under GPL v2, but soon will become obsolete. Anyone who wants to use an up-to-date version of the entire GNU/Linux, will have to comply with GPL v3. Those who don’t like it will have the bare kernel only.

Having only the kernel is about as good as having nothing. The perspective of writing from scratch all the rest of the OS is beyond the abilities of almost any IT company, and clearly beyond the financial interest of any. There still could be joint efforts to develop further GPLv2-based versions of the rest of GNU/Linux, but I don’t believe these will be able to hold for long.

On the other hand, developing the kernel only is an enormous, but still easier task. FSF has such a project – the Hurd. Until recently, its development was almost stalled. Technical reasons were cited, but the single most important reason was the presence of another, more developed free kernel, which attracted almost all developers.

Keeping Linux under GPL v2 may change this reason. Most kernel developers are a freedom-loving folk. A lot of them would prefer to see Linux under GPL v3. Some will directly switch to the Hurd, giving it the long-awaited boost. Others will stay, but will license their code under both GPL versions – that is, they will in practice work for the Hurd, too.

If this happens, I’d expect within about an year the Hurd to be able to rival most Linux abilities, and to be OK for most tasks. As a result, more kernel developers will be tempted to switch entirely to it. This process is self-speeding: the free kernels “market” is narrow, and the commoditization on it is very strong.

Also, all free projects have a developers turnaround. It will speed the brains leak to the Hurd: what attracts developers to the free kernels is the magic of the freedom, and the Hurd will have more of it. As it becomes as well-known and established as Linux among the programmers, it will attract almost all of the newcomers.

This is valid for the individual programmers. A lot of the Linux code, however, is novadays contributed by companies. Since GPL v2 is considered more “proprietarity-friendly”, some may decide to support Linux against the Hurd. Others will be generally indifferent. So, we may soon observe a competition for the hearts of the companies. The result of this competition may be what will determine the outcome of the entire Linux vs. Hurd thing.

The possibilities

If the Hurd wins, Linus Torwalds may be faced with the perspective to either eventually relicense the Linux kernel under GPL v3, losing a lot of face, or to see his brainchild dead. Regardless of his decision, the free community will still have the Hurd as a strong kernel. A lot of time and efforts, however, will be lost in pointless internal wars.

Another possibility for Linux will be to become more and more friendly to the proprietary demands. In theory, its relative immunity to them is due to the GPL; in practice, it is maintained by the balance between companies and free developers. If most free developers defect, ways may be found to make Linux less and less free project.

The other possibility, of Linux winning, appears to me less probable. Most of the folks that would go to the Hurd will develop because of the freedom, and will continue the work no matter what. So, in this case we will have a long-standing competition between the two kernels. Or, to be exact, standing until the first larger Linux loss.

In all cases, a lot of efforts will be lost. So, the best outcome is if Linus relicenses Linux under GPL v3, despite all of his considerations.

Don’t get me wrong. I strongly support the right of Linus on his own opinion and choice. However, Linux is not anymore his very personal, homegrown project. A huge lot of huge things depend on it. Hope he lives to the responsibility that lies with him now.

The kings learned this lesson long ago. At least the successful ones.

Един запис в блога на Дончо, и дискусията под него ме накараха да се замисля.

Какво печелим, когато вместо да си купим билетче в трамвая, пътуваме с вече продупчено – взето от шофьора, или от слизащ пътник, намерено на седалката, спастрено от предишно пътуване? Всички знаем – стотинките за билетчето. Интересният въпрос обаче е – какво губим?

Нищо, ще кажат повечето хора. Връщаме си на държавата, дето ни менти и ни бърка в джобовете. Ако взимахме по седем-осем хиляди лева заплата, като на Запад, щяхме да се гнусим от мисълта да пестим така стотинки…

Само че аз не съм съгласен.

Преди време бях чел една великолепна сатира на Владо Булатович – “Бюрократа и Акулата”. В нея един бюрократ и една акула си плямпат на ежедневни теми. По памет:

– Как преживявате в тези модерни времена, Акуло?
– О, чудесно. Боря се за равноправие.
– ?
– Много просто. Казвам на сардината: “Опитай се да ме изядеш”. Тя се опитва, и не успява. После аз се опитвам, и успявам…”

Какво общо има това с билетчетата ли?

Возенето без билетче ни дава много повече от спестените стотинки. Дава ни усещането, че и ние сме тарикати, че и ние умеем да мамим, не само “онези отгоре”. Прави ни щастливи от живота, поне достатъчно оскуделите умствено. Точно това е, което не винаги забелязваме… А трябва – защото навиците, наклонностите, действията налагат върху нас печата си, и събират своя данък, носят своята вреда.

Вредата от това, че ставаме мошеници, е… че ставаме мошеници. Че започваме да мислим, да схващаме и да приемаме света като мошеници и тарикати. И по-точно, да схващаме политическите и всякакви други управленски боклуци не като отпадък, който смърди, бълва миазми и съсипва здравето ни, а като такива като нас.

Когато поредният министър гушне поредните милиони, ние бихме искали да се възмущаваме, да се вдигнем и да го изринем – но не смеем. Уплашени не от полицейски кордони и палки, а от малкото министърче вътре в нас. От вътрешния гласец: “Браво на момчето, хитрец излезе, уреди се! Ти какво си тръгнал да протестираш? Ако беше на неговото място, нямаше ли да използваш да се нагушиш? Друг път нямаше! Помниш ли как не си продупчи билетчето в трамвая? А как си замълча, като продавачката в супера ти върна по погрешка лев повече?”

И този гласец ни действа като шамар. Разбираме, че сме неуспелите копия на г-н министъра. Че на негово място щяхме да сме същите, да крадем и да лъжем безпардонно като него. И някак неусетно, непонятно как, ни се отщява да действаме. Продължаваме да го проклетисваме по кръчми и форуми, но когато някои балами отидат да демонстрират срещу него, ние внезапно си намираме друга работа, другаде.

А министърът потрива ръце и не обръща внимание на няколкото души демонстрация. Ако беше стохилядна, щеше да си е отишъл същия следобед, но няма да е. Спестените билетчета са му осигурили бронебойна стена, точно както раздадените кебапчета са го вкарали в управлението. Докато си мислим, че ние поне не се продаваме срещу кебапчета, министърът се смее на глупостта ни – билетчето толкова по-скъпо ли е от едно кебапче?

А се продаваме срещу него.

Ако честно и искрено си плащахме билетчетата и всичко останало, животът ни нямаше да е кой знае колко по-беден. Големите харчлъци си ги плащаме и така и иначе, винаги. Случайно върнатият веднъж в годината лев в повече няма да ни направи по-богати, нито спестените пет-шест билетчета. Но ще ни даде самочувствието на мамени честни хора, а не на получили заслуженото мошеници.

Без това самочувствие никога няма да се изправим истински срещу мошениците във властта, никога няма да ги изчистим оттам. Все ще чакаме да дойде добрият цар, добрият пъдар, добрият полицай, добрият еврокомисар… Без да разберем, че царете, пъдарите, полицаите, еврокомисарите не се вълнуват изобщо дали министрите не ни грабят – министрите не грабят тях, защо да ги махат? Интерес имаме само и единствено ние, ограбваните. Не ги ли махнем ние, друг няма да го направи.

А не го ли направим, ще сънуваме заплати от по седем-осем хиляди лева до края на света.

Всъщност, дори мошеници да сме, защо не се вдигаме срещу тези, които ни мамят? Милионите на шефа на “Топлофикация” са извадени от личните ни джобове, нали? Би трябвало пак да сме възмутени. Защо тогава не действаме, какво ни спира? Може би точно този въпрос е ключът към нещата.

А отговорът е прост. Не действаме, защото нещичко вътре в нас, без да го осъзнаваме, се надява един ден да успее да се уреди. Да се докопаме до казана с меда, па да гребем, да гребем… Министърчето отвътре, което сме си отгледали с шмекерлъците с билетчетата. И когато се ядосаме на овластен крадец, министърчето се обажда: “Ш-ш-ш-т! Утре може да си ти!”. И, без да осъзнаваме, че сме го чули, силите ни се разтапят, и някак необяснимо и нелогично се отказваме.

Та, това е, което ни спира да протестираме както трябва – скритата надеждица, че и ние един ден ще се уредим. Ако не министри, поне нещо по-дребно… А крадците отгоре знаят това. И потриват доволно ръце – докато съюзникът им, министърчето в нас, говори, топлите им и медени местенца са си техни, и ще бъдат техни.

Защото не сме разбрали най-простото. Че ние, обикновените хора, ще се уредим на топло и медено място когато сардините почнат да ядат акулите. Че реално постижимият начин да живеем добре е не да се уредим, а да разкараме тези, които ни крадат.

Начинът за това е да се излекуваме от министърчето в нас. И първата крачка е да се научим да не шмекеруваме.

Например да си дупчим билетите в градския транспорт.

Извадка от лога на IM-а ми:

(hidden): Сали и Теми реални твои познати ли са?
grigor: Да. Ако пообикалям ден-два из Дружба, вероятно ще намеря Сали (ако не се е преместил другаде). На Теми може би също мога да издиря координатите – трябва да открия един негов състудент, и да проверя дали поддържа още контакти с него.
(hidden): ама кога са ти се случвали тези случки?
grigor: тази с Теми се случи, като бях студент втори курс; Сали го срещнах отново три години по-късно.
(hidden): уау…. интересни хора привличаш 🙂

Интересното, необичайното, дори невероятното – с една дума, необикновеното – е навсякъде около нас. Срещаме го непрекъснато, минаваме покрай него, сблъскваме се с него – и продължаваме, пропуснали да го видим. Уж угрижени в ежедневието си, но всъщност просто невярващи, че го има – и затова незабелязващи го.

Защото човек вижда това, което знае, и забелязва това, което очаква.

Преди години един приятел, взел най-сетне хонорар, ме помоли да му помогна да домъкне компютъра си обратно от заложната къща. Когато я видях, се смях до скъсване, а той ме гледаше и се чудеше – нормален ли съм. Сети се чак като изрично го попитах какво му идва на ума, като прочете: “Заложна къща Титаник”…

Не са само те. Около нас са и тенекеджийница “Бетховен”, пивница “Хан Крум”, водопроводна фирма “Водопад Ниагара”, фирма “Микроинтелект ООД”… Политическите партии даже не ща да ги подхващам – което име прочетеш, ти става лошо от смях, като го сравниш с реалността. Понякога, много рядко, се замисляме какво всъщност виждаме. Най-често подминаваме равнодушно, прочели или чули, но не осъзнали. Очите и ушите ни геройски са се опитали да обърнат вниманието на мозъка към Нещото, но той царствено го е подминал, глух и сляп.

Така е не само със смехориите. Колата на бай Пешо съседа може да докара до инфаркт или амок кой да е западен автоспециалист с количеството жички, телчета и пирончета по най-важните си места – и най-вече с факта, че благодарение на тях работи! С продавача на вестници често можете да си говорите с часове за аспектите на творчеството на Гьоте или Достоевски – а издателят, който публикува тези вестници, понякога не е чувал за такива писатели, или за каквито и да е други. Наборът, с който сте служили заедно, внезапно започва да признава само китайските празници и хороскопи, и да храни дори котката си със “здравословна” (тоест, вегетарианска и несготвена) храна, и да те убеждава как така тя ще живее 50 години вместо 15. Без нито да го е удряло нещо по главата, нито да е пил царкировка…

Не, не става дума за яд от действителността. Точно така не забелязваме и другите невероятни и чудесни неща. Не знаем, че нощният пазач на офиса ни вече трийсет години се грижи вярно и неотлъчно за парализираната си жена, и че е преглътнал вместо “Господин полковник, разрешете да остана” да чува “Я бързо оправи тук, че идва булката на шефа”, защото пенсията му не стига за гледането. Не знаем, че женицата до нас в супера е имала две хиляди лева спестени, и ги е дала, за да се оперира в чужбина детето на съседката. Не се замисляме, че за да можем да се кефим безплатно с най-новия OpenOffice.org на български, няколко момци са се трудили всяка вечер повече от година, безкористно и въпреки умората от работата и грижата за семейството.

Не забелязваме не само общопризнатото “необикновено”, но и най-обикновеното. Как след летен дъждец капките по листата на дърветата и по тревата искрят като скъпоценни камъни. Как куче в парка тича след хвърлената пръчка, и от скоковете му се лее свобода и радост като от полета на птица. Подхилваме се цинично при вида на прегърнати момиче и момче, вместо да видим как красотата на младостта и силата на щастието им сякаш огряват целия свят. И не виждаме какви бездни от мъдрост и богатство се крият зад погледите, които си разменят, без да ги подозират, без да осъзнават върху какво е съградена дълбочината на щастието им.

Не осъзнаваме дори какво чудо е собственото ни съществуване. Каква сложност и хармония се крие и в най-неловкото ни движение, какви океани от взаимодействие и синхрон водят до това да се огледаме за сянка, или да кихнем, или просто да почувстваме умора. Принцесите от приказките вярват, че хлябът расте по дърветата – ние приемаме за даденост, че раните ни заздравяват, че лошите спомени избледняват с времето, че при нужда от храна или вода изпитваме глад или жажда. И не виждаме нищо вълшебно в това храната да може да бъде вкусна, а водата – освежаваща, че почивката може да дава отмора, а разбирането на трудна задача – щастие и увереност.

Около нас е пълно с необикновености, чудеса и приказни неща, а ние успяваме някак да си мислим, че ги няма. Все едно плувци насред океана, твърдо убедени, че наоколо е пустиня без нито капка вода, слепи за давещото ни богатство. И когато съседният плувец внезапно забележи някоя капчица, му завиждаме… Ако не виждаме колко много имаме, колко още в повече трябва да получим, за да почнем да го забелязваме?

Обидно е да си плувец насред океана, който само понякога забелязва по някоя капчица. Но поне е някакво начало. Една мъничка вратичка към необятната цветна градина от необикновености, която е нашият свят, и дори самите ние. Ако се огледаме, може би някъде наоколо ще видим и оставена сладка с надпис “Изяж ме” – или безброй такива сладки. Начини да смалим глупостта и капаците си достатъчно, за да минем през вратичката. И да попаднем в градината, където “скучно ми е” звучи като “жаден съм” от устата на плувец сред океан чудесна питейна вода.

Лесно е. Няма нужда да се кланяме на богове, да изпълняваме командите на гурута, да се молим посреднощ и да тренираме по цял ден. Всичко необходимо е вътре в нас, и великият гуру, който може най-добре от всички да ни каже как точно да го постигнем, сме си ние. Няма нужда от чужди съвети и акъли – можем и сами.

Ако обаче въпреки всичко не знаем откъде да започнем, може просто да се огледаме. Може би диджеят в дискотеката, на която ще отидем довечера, е огромен черен мъжага с племенни белези по лицето. Може би шофьорът на таксито, с което ще се приберем после, е мургав и облечен окъсано, но чисто. Надали имената или историите им ще ги пише по лицата – такива неща са вътре в нас. Но ако случаят реши да ви разкрие скритото, или го усетите по един или друг начин, ще разберете – около вас е пълно с необикновени, невероятни хора.

Просто знайте, че необикновеното го има – и ще започнете да го забелязвате.