Grigor Gatchev - A Weblog

Сред така наречените “alpha geeks” Google са прочути не толкова с търсачката си, колкото със знаменития си принцип “Don’t Be Evil”. На български – нещо като “Не бъди гадняр”. А най-много чест им прави, поне според мен, че го прилагат не само спрямо клиентите си, но и спрямо персонала си.

Да работиш за Google означава буквално да не мислиш за базовите житейски потребности. Чувал съм много варианти на това как са нещата (възможно е в различни офиси на фирмата да не е едно и също). Всички обаче се свеждат до едно: не ти се налага да мислиш за глупости. Каквото може да вгорчи живота на един компютърен маниак, се поема от фирмата. Насъбрано в къщи мръсно пране? В работата има пералня, именно и точно за да не се мъчиш ти да го мислиш. Гладен си? Там има и удобна столова. Търсиш си квартира? Има си човек, чиято работа е да ти издири нещо по твоя вкус. Имаш да плащаш ток, телефон, газ и всякакви идиотски сметки? Фирмата се грижи те да бъдат платени навреме.

Починал е, не дай боже, близък роднина? Чувал съм, че в по-големите офиси на Google имало и специалист, който да ти наеме официален костюм по мярка, да ти купи цветя, за да ги занесеш, и да ти състави умна и подходяща надгробна реч. А и, разбира се, психолог, който да ти помогне да преодолееш шока.

А и заплатата е такава, че да не мизерстваш. Може да не си всяка неделя на някои екзотични острови, но не живееш в страх за утре… Е, как да не обичаш такава фирма? Как да не ти е удоволствие да работиш за нея? То даже и работата е такава – по два часа на ден са заделени специално за каквото ти е кеф да правиш, по твой си вкус… А?

Много специалисти по корпоративни отношения описват тази култура като “фирмен социализъм”. Чуват се шеговити подмятания, че е въведена от “комуниста” Сергей Брин (родителите му са емигрирали от СССР, когато е бил на 6 години). Някои особено клинични случаи даже го вярват наистина… Всъщност, то няма нищо общо със социализма. На всеки се плаща чисто по капиталистически, и всяка една придобивка излиза (не твърде забележимо) от джоба на тези, които я получават. Мениджърите взимат тлъсти заплати, шефовете на корпорацията са милиардери, съсобствениците си получават дяловете… Типичната корпорация.

А истината е, че всъщност няма никакво значение социалистическо ли е разпределението на средствата, или не. Важна е атмосферата на човечност и грижа за служителите – тя е, която ги кара да се чувстват уважавани, полезни и ценени. И ги прави щастливи да работят именно и точно за Google. Да, в Microsoft заплатите са по-високи – но сред компютърните маниаци Google се ползва с много по-добро име като месторабота.

Всичко това се прави не от комунистически възгледи, и дори не от манифестна човечност. Служителите получават толкова грижи, защото те са хората, които правят парите на компанията. Една четвърт от работното им време отива за каквото им е кеф да вършат, защото точно тогава те са най-продуктивни и инвентивни – а в бизнеса не големите изяждат малките, а бързите – бавните, изобретателните – мудните. Усилията да защитят правата на потребителите си, дори когато потребителите не биха им се сърдили за пропуска – например когато правителството се опита да ги задължи да разкриват данните за търсенето – всъщност са умела PR кампания. Нали?

Точно така е. Както пък родителската грижа тръгва от еволюционните механизми за подобряване на предаването на гените. Както моралът и добротата ни – от стадните инстинкти за борба заедно, и оцеляване вътре в стадото. Както усмивките ни – от озъбването по посока на показалия се слаб… За да надраснат далече това, от което са тръгнали, и да стигнат до върховете на човечността, на които се възхищаваме и в които вярваме истински.

(Може би заради това толкова мразя мениджъри, за които добротата и почтеността в отношенията са маска за пред глупаци, начин да лъжеш по-умело подчинените. Защото у тях еволюцията на човечността е някъде във времената, когато се е помагало единствено и само за изгода, а усмивката е била единствено озъбване и подигравка… За мен те са пародия на хора, животни в костюми. Утайка на човешкия вид, поставена да го командва, вместо да бъде държана далеч от всякаква възможност да работи с хора, за да не съсипва и тях… И някой очаква от това да излезе нещо полезно, свястно, конкурентноспособно – след като еволюцията отдавна и ясно е показала кое е по-конкурентното!)

Не зная дали Google ще продължи да расте в грижата си за персонала. Ако да, нищо чудно и за в бъдеще да продължи да изпреварва всичките си конкуренти. Ако обаче неглижира персонала си – а и клиентите си – ще се превърне в това, което е сега Microsoft. Нещо като социалистически генсек – всевластен, вездесъщ, и всемразен. Който бива ритнат веднага щом столът му престане да бъде непоклатим.

В това отношение, Google е фирмата, която за мен е най-близко до идеята за открита фирма. Вярно е, надали биха дали на всеки информация за заплатата на мениджмънта си, или за разпределението на приходите. Но все пак са приложили на практика много от нещата, които една открита фирма би се оказала задължена да прави.

И тук е интересното. Те го правят, защото е изгодно – а откритата фирма би била принудена да го прави, защото просто не може иначе. Всеки неин служител би задал въпроса: “Като сме един куп хора, защо не се договорим с някоя пералня да ни пере всичките, с отстъпка? С някоя гостилничка да ни храни, с отстъпка?”… И така, за всичко, което може да облекчи живота на увлечения от работа служител. (Защото в откритата фирма ясно се вижда и кой се гърби и вкарва пари, а кой само ги яде напразно – така че всеки се чувства длъжен да се понапъне.)

Когато фирмата проявява реална грижа към служителите си, те в отговор я ценят. Уважават я. Чувстват се свързани с нея. Тя се издига в скалата на ценностите им – може да се окаже примерно над държавата, или националността. А това означава, че афилиацията на тези хора се променя. Те вече се чувстват не толкова ирландци или калифорнийци, колкото хора на Google. Вече тяхното племе, и семейство в широк смисъл, е това. То е, на което те се чувстват длъжни, и за което биха се борили.

От много време се пише как бизнес-образуванията се очаква да изместят държавите, но това все не става. Причината се вижда особено добре в мегакорпорациите – те имат размери, власт и ресурси като на държава, но много малко от служителите им обичат фирмата си и се афилират с нея. Причините са очевидни – в държавата си те са гласоподаватели, и могат да повлияят на нещата, докато в мегакорпорацията най-често са безгласни пешки, и пренатегнати винтчета. И никоя корпорация не усеща изгода да промени това. Ако трябва да направим аналогия с политиката, в момента е един 18 век на корпоративните монархии, които навсякъде са еднакво тиранични. Защо да бягаш от една, когато всички други са същата стока?

Google може да промени това. Не се ли изкушат да стиснат служителите си за гушата, те ще продължат да растат като ресурси и мощ. Афилиацията на служителите им с тях – също. В политическия ни паралел, те са САЩ на 18 век – една държава на свободата, човешките права и възможностите на всеки. (Поне на фона на монархиите от това време – и в САЩ афроамериканците и индианците са безправни, но пък в монархиите всички са безправни…)

Рано или късно, по-умните ИТ фирми ще се усетят откъде идва страховитата конкурентност на новия гигант, и или ще се опитат да използват същите механизми, или ще закреят и ще бъдат изместени. А това никак не е лошо, защото светът може да стане доста по-приятно място за работене. 🙂

Което в крайна сметка ще рече и за живеене.

А междувременно някои от мислите в този ред ме навеждат на интересни идеи. За които се надявам да ми остане време да се опитам да реализирам. 🙂

Маймуните, особено по-младите, обожават да си играят с прости механични играчки и ребуси (напр. няколко резета, заключени едно върху друго). Разгадават ги с огромен мерак, и често са готови да изтърпят неголеми наказания, за да получат достъп до забавлението (примерно да се покатерят по мрежа, по която тече слаб ток, за да вземат играчката). Това кой ще си играе често се решава чрез груповата йерархия – лидерите заграбват всичко… С една дума, маймуните обичат предизвикателството. Точно като хората.

“Злите” експериментатори-психолози обаче веднъж си направили експеримент. Давали всеки ден на маймунки в клетка механични задачки, докато едва ли не ги пристрастили към това забавление. И след това… започнали да им дават като награда по банан за всеки решен ребус. (Чудя се, откъде ли ми е познато явлението?)

Резултатът бил безкрайно логичен… и също толкова тъжен. Маймунките продължавали все така настървено да се борят със задачките – но вече заради банана. Когато след седмица-две престанали да им дават банани за награда, те напълно престанали да се интересуват от така приятното преди забавление…

Описания на опита има много, обяснения – също. И най-вече дефиниции на това какво точно е станало всъщност.

Някои казват, че маймунките са “пораснали”. Придобили чувство за материална отговорност, ориентирали се в света, и т.н.

Други – че са се “комерсиализирали”. Придобили “търговски усет”, и т.н.

Аз си мисля, че са се… хм, маймунизирали. В смисъл, че всички животни си гледат изгодата, но само най-висшите – играта, забавлението и предизвикателството. Висши примати, делфини, слонове, вранови птици, домашни котки и кучета… списъкът на практика свършва. В този смисъл, маймунките са изгубили страстта си към играта, и така са слезли еволюционно до по-низшите животни… Лично мнение, де.

Всеки умен шеф на фирма, който съм виждал, търси един точно определен тип персонал. Тези, които биха работили тази работа дори без пари. Не защото вярва, че те наистина ще работят без пари – на това разчитат шефовете-идиоти. А защото те са, на които обикновено може да се разчита да работят истински.

Проблемът обаче започва тук. Успелият да намери такива хора шеф се оказва в положението на експериментатора от горния опит, дори по-лошо. Хората му трябва да ядат. А дойде ли заплащането, идва и ефектът на “омаймуняването”… Колкото и да се мъчиш да поднесеш заплащането като нещо “отделно от работата”, служещо за да живееш, а не възнаграждение за забавлението ти, все не звучи убедително. Уравниловката помага донякъде, но също не е решение – винаги има по-продуктивни и полезни хора, и възниква въпросът справедливо ли е те да получават колкото и по-малко полезните… Труден проблем, нали?

Един вариант, който ми се струва приемлив (не съвършен, просто поносим) е пълната откритост във възнагражденията в една фирма. Пълната информация колко печели фирмата, колко къде отива, кой колко получава, и защо толкова – официално открита, достъпна и предлагана на всеки служител. Антиподът на съвременния тип фирма, в който заплатата на всеки е тайна от всички, освен от шефа му… Когато гледат достатъчно очи, справедливото положение се вижда лесно.

А когато възнаграждението е справедливо, човек лесно може да забрави за битката за него – и да продължи да се радва на работата като на игра.

В една клетка затворили няколко маймуни (екип). В клетката имало кашони (ресурс) и банан, закачен на тавана (награда). Една от маймуните (лидер) наредила три кашона един върху друг, покачила се по тях и взела банана. От тавана започнала да пръска студена вода (намеса на Топ мениджмънта). Маймуните се разбягали.

Закачили нов банан. Друга маймуна наредила кашоните, покачила се по тях и взела банана. Пак запръскала студена вода. Останалите маймуни я набили и изяли банана (работа в екип). Закачили нов банан. Сработил “рефлекса на Павлов” – щом една маймуна решила да вземе банана, другите я набили, защото знаели, че всички ще бъдат намокрени, но не всички ще ядат банан (групова отговорност).

Намесил се HR отдела. Подменили една от маймуните (развитие на екипа). Новата маймуна решила да вземе банана, но останалите веднага я набили (фирмена култура). Постепенно подменили всички маймуни. Последната нова маймуна решила да вземе банана. Другите усърдно я набили, без да знаят защо – те никога не били мокрени (Team Spirit).

Това весело описание е на абсолютно реален опит, правен от психолози. Единствено “фирмените” коментари в скоби са добавени от някой шегаджия.

Който нищо чудно да не е подозирал колко сериозен е всъщност.

Социално утвърдените привички и стереотипи имат навика да персистират дълго след като реалните причини за тях са изчезнали. Всички се възхищаваме на това колко културни и подредени са северните народи – въпреки че отдавна обществото им е надвило ефекта на дългите студени зими, и човек може да оцелее там и без да е в отлични отношения с всички съседи. (По-наблюдателните пък са забелязали, че продължават да пият като казаци – най-често също без да мислят защо.) Бисмарк отдавна вече не е жив, но немската дисциплина и ред продължават да са пословични. И т.н.

По-странното е, че тези обичаи понякога възникват в резултат на случайност, грешка или дори фарс. Не един и два мастито звучащи научни термини (“зенит”, “алгебра”, “химия”…) са всъщност резултат от правописни грешки или изопачаване на не-латински думи. Наричаме коренното население на Америка “индианци” като резултат от заблудата на Колумб, че е достигнал Индия. (Пак благодарение на тази заблуда Америка изобщо е открита от европейците.) Логични навремето аргументи са напълнили британското законодателство със закони, които сега хранят не един комик.

Пък и защо да ходим до чужбина? Ако повечето от нас видят автентичните обичаи по българска сватба от средата на 18 век, ще има немалко увиснали ченета. А и само тях ли?… Руските картографи, разпитвали след Освобождението местното население за имената на върховете в Стара планина, методично нанесли на картата връх Балиго-1, Балиго-2, Балиго-3… Празнуваме празника на Кирил и Методий на 24 май – погрешна дата… Накъдето се обърне човек – все така.

Станислав Лем има едно прочуто есе – “Културата като грешка”. В него той обсъжда идеята, че всички културни особености и национални различия на човечеството са всъщност грешки и отклонения. Примерно един ден на водача на стадото маймуночовеци (ех, тия роднини любими!) му пада зъб, и той почва да дъвче банана накосо. Младите му подражават, и с времето това става обичай и национална особеност на бъдещия народ…

(в момента авторът на тези редове е с прясно изваден зъб, и е щастлив, че никой не го вижда… току-виж посял в бъдещето национални особености и обичаи 🙂 )

Мисля си – вярно ли е това? А ако е вярно, смешно и комично ли е?

Определено има нещо вярно. Иначе нямаше да е смешно, като начало.

Не съм убеден обаче, че е комично или срамно.

Социалната дивергенция е не по-малко важна за еволюцията, отколкото биологичната. А базата й са точно тези грешки – както базата на биологичната еволюция са мутациите.

Така че може глупостите и грешките в обичаите да са една от най-умните идеи, до които е достигнало човечеството. А пък чистотата и стерилността на културата да е една от най-глупавите.

Е, това поне оправдава факти като “Азис написал книга”, и т.н.

Във Франция в момента набира сили нов конфликт. Между студентите и правителството.

Конфликтът е заради един законопроект на правителството. В него се предлага работодателите да имат право на по-дълъг изпитателен срок за хора под 26-годишна възраст.

Вместо един месец – две години.

Правителството оправдава нуждата от такъв закон с това, че така работодателите щели да назначават по-лесно млади хора. Понеже, докато са в изпитателен срок, работниците нямат право на куп придобивки – могат примерно да бъдат уволнени без предизвестие и компенсации, и т.н… Студентите пък твърдят, че този закон няма да промени съществено предложенията за работа, но ще даде възможност на работодателите да орежат правата на по-младите работници.

И мисля, че студентите са прави.

Като управител на фирма мога да кажа с чиста съвест: една фирма назначава хора не според това колко права ще трябва да им признае (в рамките на разумното), а според нуждите си от работна ръка. Такъв закон би позволил на фирмите да орежат жестоко правата на младите, но с не особено голяма финансова изгода – и в никаква степен не касае нуждата на фирмите от работна ръка.

Вярно е, фирмите ще започнат да предпочитат да наемат по-млади хора, защото могат да ги третират почти като роби. Но това не решава проблема с безработицата, а само го мести от единия джоб в другия. От по-младите хора към по-възрастните.

И понеже възрастните сигурно няма да са щастливи така, утре някое милосърдно правителство ще ореже и техните права. За да се изравнят с младите по конкурентност, и да се възстанови справедливостта. А после някое пък ще ореже младите още повече (не че остана много накъде, ама…), за да получат пак “шансове за работа”. И така, докъде?

Смайва ме цинизмът на френското правителство. Вместо да вземат мерки да си съживят икономиката като цяло, се чудят как да използват стагнацията като повод да орежат правата на хората. И това в държавата, която е еталон за нетърпимост на народа към подобни номера…

А френското правителство не е най-циничното на света. Да ви посоча ли едно друго, пред което френското е пък еталон за държавническа мъдрост? И което, ако става дума да се направи нещо свястно, го забрави – но ако е да се направи свинщина, се учи като дявол от целия свят? И сега сигурно чака с трепет развоя на събитията във Франция – познайте защо?…

Не, НЕ СЪМ намеквал кое е – изводът си е ваш! И това, че всичките мислим за едно и също, не е моя вина. Познайте чия е.

Така че, позволим ли днес да се случи подобно нещо във Франция, ще го видим още утре и у нас. Наложено с далеч по-малко скрупули, и с още по-жестоки орязвания на правата. Всеки, който следи събитията, е забелязал – европейските закони за защита на правата на обикновените хора обикновено чакат да дойде кукувден, за да бъдат “хармонизирани” в законодателството ни, но тези, които ограничават правата, биват приемани тук на юруш, независимо че не са така задължителни, както другите…

Така че имаме само един начин да се преборим за България утре – и това е да се преборим за Франция днес.

Не зная има ли някъде подписка в подкрепа на френските студенти, или трябва ние да си организираме такава. Докато не открия по-добро място, тези, които желаят да изкажат подкрепа, могат да го направят в коментари към този запис.

За кой ли път си спомням думите на Едуард Аби:

“Истинският патриот трябва винаги да бъде готов да защищава страната си от правителството й.”

Преди време бях пуснал тук един спам на тема айкидо. И вчера бях здравата смаян да намеря под него коментар не на друг, а на преподавателя, който води тренировките ни – сенсей Пламен Цолов! И тъй като коментарът ми се видя интересен като предложение, реших да го препубликувам в нов запис, за да могат да го прочетат повече хора.

Ето го:

—

Хай, момчета! Като чета дискусията за айкидото и направо ми се приисква да ви събера на една демострация (вход 0.01 лв). Ако желае, Емо ще дойде да ми партнира като уке и ще получи на място номера на телефона ми. Да се приготви за атаки с нож (без вилица), но преди това да си припомни паданията. Ако след демонстрацията някой пожелае, може да остане на тренировката, и ако тя също му хареса, може да дойде още една седмица на тренировки безплатно. За да се убеди, че айкидо”става” или окончателно да заяви, “Туй за нищо не става”. Та смятайте се за поканени. Вижте с Григор как може да организираме нещата и насрочваме една събота за демонстрация. Това е моето делово предложение за всички вас. Казвайте!

—

От мое име, също каня всички желаещи на демонстрация. Ако не друго, гледането ще си струва. А ако то ви хареса… добре дошли на тренировката! 🙂

Преди няма месец съобщих за новородения блог на LeeNeeAnn. А вчера научих за още един. Този път на човека, който тихичко и скромно създаде първата българска Linux дистрибуция.

Честит блог, Илия! 🙂 И дано радваш общността с него не по-малко, отколкото с Тиликс!

… През последните няколко години блоговете направиха революция в осведомяването и в междучовешката комуникация. В един свят, където традиционните масмедии все повече служат единствено на най-едрия бизнес, блоговете изникнаха като тяхна алтернатива точно навреме, сякаш от въздуха. И нищо чудно да продължат да придобиват все повече популярност – защото вече всеки може да създаде масмедия с джобните си пари. И със силата на истината, която тя раздава, да победиш милиарди, вложени във вестници и телевизии.

(Което пък дава ново, интересно развитие. Традиционните съвременни медии оказват по-скоро конвергентен ефект върху обществото, тъй като собствениците им спадат най-често към една и съща социална група, и имат сходни интереси. Създаването на блог обаче е по възможностите на почти всеки – а това означава много по-голямо разнообразие. А всяка медия, включително блоговете, служи като кристализационен център на определени възгледи и настроения. Така че бих очаквал експлозията на блоговете да доведе до засилване на дивергенцията в обществото, във всякакви посоки… Направо почвам да се чудя дали да не вземам по-насериозно шеговитите си модели на бъдещето, създадени, за да пиша на тяхна база “Ортодокс” 🙂 )

Другата линия на развитие нарекох в един свой предишен запис “ефектът на Иван Попов”. (Той не е откривателят му, просто разказа за него в една лекция на миналия ОпънФест.) Идеята му е, че с времето производството на информация започва да надхвърля търсенето – и вече проблемът е не откъде да намираш content за потребяване, а откъде да намериш потребители за създадения… Двете тенденции са пряко противоположни.

Коя от двете ще надделее? Или и двете ще постигнат баланс? Интересно е да се проследи и прогнозира (а и доста полезно, хе-хе). Но и двете пропускат една причина за блогване – а тя може в по-далечен план да промени нещата отново.

Блогването като форма на споделяне, и търсене на повече откритост. Не като начин да създадеш информационна агенция – а като начин да се разкриеш пред хората, за да ти помогнат да одялаш тези свои трески, които трудно забелязваш сам…

Но стига философии. Още веднъж – честит блог, Илия! И… до нови срещи в него! 🙂

Вчера писах за пролетта, и споменах Алекс. Едва днес обаче смогнах да прочета осмомартенските впечатления в блога й, и направо подскочих. Защото вчерашният ден беше минал под знака на едно подобно впечатление, и продължението му.

Някъде към обяд, на спирката на трамвая на “Славейков”, чакаше симпатично момиче. Някъде осемнайсет-двайсетгодишно. Чанта и ботушки на висок ток в тон – ботушките не нови, но съвсем запазени, чантата поизтъркана. Луксозен чорапогащник, сигурно пазен за празнични дни. Не скъпа, но стилна поличка под късо палтенце. Вързана на опашка коса.

(ама големи коцкари сме мъжете – откъде само почнах да описвам горкото момиче…)

Докато дойде моят ред на опашката пред съседната сергия, към нея вече се беше приближил някакъв момък. Като го видях, неволно се усмихнах – дебеловрат, напомпан от тренировъчната зала, но оръфан и окъсан. Небрежен, но и не особено паралия. И с китка започнали да повяхват цветя от труден за определяне вид.

– Ъъъ, драсти. Честито… На.

– Мерси.

– Ма нема ли да ги земеш? За тебе са.

– Благодаря. – Слаба усмивка.

– Да поразпуснем довечера? Запазил съм места за Велвет, щели да имат нови мацки днес…

Беше вече време да тръгвам, и бързах. Но нещата внезапно ме настигнаха няколко часа по-късно.

Шосето беше добре почистено, но осветено единствено от фаровете ми, и странно пусто. До София оставаха още доста километри, и както обикновено, бях потънал в мисли. Във въпроси, на които нямах как да дам отговор.

Пътят е като сеанс по хипноза. Плавните завои, прелитащите крайпътни стълбчета, равномерното нижене на маркировката… Усещам с ъгълчето на окото си как на седалката до мен седи нечия сянка. На едно момиче със старателно пазени за празник, сигурно единствени нови дрехи, с простоват и грубоват приятел… И чака.

Чакам и аз. Да, любопитен съм – но ме е срам от въпросите. Дори пред сянката на случаен спомен.

– Питай, де – накрая не издържа тя.

– Кхъм… Приятелят ти май не владее изтънчени обноски.

Тя се поколебава. След това въздъхва леко.

– И не само. В главата му освен бокс и стриптийз друго няма. Една книга не е прочел през живота си.

Премълчавам си, но тя сякаш е чула неказаното.

– Такъв е… Не е изтънчен, не е образован, не е културен. Подпийва свръх мярката. Освен за бокс, за друго не го бива, един бушон не може да оправи…

– От колко време си с него?

– Към две години.

– И защо?

Тя отново замълчава за момент.

– Защото е мъж.

– ?

– Просто е мъж… Затова.

– Какво ще рече да е мъж? – питам внимателно.

Нямам предвид дали го бива в леглото – и тя ме разбира без думи.

– Не знам… Не мога да обясня. Просто е.

– Ако една жена не може да каже какво прави мъжа мъж, кой ще може?

– Хм… Ти можеш ли да кажеш какво прави една жена жена?

– … Права си, трудно е… Но все пак? Може би жените могат…

Тя се обръща към мен, и внезапно лицето й се разкривява. През чертите й прозират други – моите собствени.

– Ти забрави ли, че всъщност говориш със собственото си въображение? Не можеш какво е жена да дефинираш, а очакваш пак от себе си определение какво е мъж!

– М-да… Наистина бях забравил за миг.

– Дори не съм жена – теб в друга, фантомна опаковка съм. Продукт, драги ми Келвин, на океана на спомените и мислите ти. Една създадена от въображението ти Харей, нямаща нищо общо с оригинала – защото не знаеш за него нищо.

– Знам за него много. Как внимава да не нацапа ботушките си. Как търпи недодялания си кавалер. Как… Щом наистина си част от мен, знаеш колко много неща мога да извадя и от по-малко.

Тя леко свежда глава.

– Не ми се сърди… Не мога да ти отговоря. Дори не съм истинска – само измислена от теб сянка съм.

– Хм…

– Моля те, пусни ме. Време ми е да си тръгвам.

– Къде?

– Обратно при него. Той ще се радва, ако ми е приятно на вечерята…

Когато отново хвърлям поглед с ъгълчето на окото, седалката до мен е пуста. И, в добавка към останалите, ме мъчи нов въпрос.

Колко истинска е тази… моя Харей?

Днес по някое следобедно време пресякох парка на Красно село. Малко паркче, притиснато между княжевските трамваи и блоковете на комплекса. С полуразчистени улички край него, напомнящи повече паркови алеи…

Различните хора предусещат пролетта по различен начин. Алекс например – по огъня, бил той запалени стърнища или друго. Аз – по усещането за предстояща пролетна чистота.

Не зная откъде идва това усещане. Рязка тръпка, която по необясним начин свързва несвързани неща. За пръв път чута по радиото мелодия – с отдавна прочетена книга. Случайна гледка на заснежено планинско било – със спомена за лятото, и миризмата на препечен хляб край палатката, и смеха на момиче. Суховат израз в скучен доклад – с пъстрия свят на шестгодишното дете, и сладоледа на клечка…

(Понякога съм успявал да уловя тръпката, и съм я анализирал внимателно, с настървението на ентомолог от 19 век. Случвало се е да открия основата на аналогията – сходна степен на извивка, в тона на мелодията и в хода на повествованието на книгата; аналогията на звъна на чанове, и пукането на съчки в огъня, чути някога на планинска екскурзия – със звъна на смеха, и огъня, на който се препичат върху тънки пръчки филийките… А се е случвало и да не успея да я открия. Може би просто подхлъзване на уморените неврони, случайно “късо” в дефектна синаптична връзка, флукс в погрешно изградена аналогия…)

Този път усещането ме заля отведнъж. В първия момент едва не се олюлях от силата му. Беше такава, че спокойно можех едновременно да му се наслаждавам пълноценно, и да търся откъде идва. Тракането на трамваите – с далечно тракане на влак през планински проход? Мммм… още месец само, и как свежо ще е всичко! Рязката смяна на топла вечер преди два дни с буен, натрупан прясно, още девствено чист сняг – с познати вече привички на Баба Марта? Изгарям от желание да видя разпукващите пъпки на дърветата, да докосна някоя, както юноша докосва косите на тепърва разцъфтяваща девойка…

Пътеката пред краката ми.

Черен асфалт, очертан с великолепен контраст на фона на огрения от слънцето бял сняг от двете страни. (Силната светлина свива зениците ми, размазването от астигматизма намалява, затова виждам толкова контрастно…) Абсолютно чист, вероятно издухан от резкия вятър точно преди да започне снегът – а след това отмит от разтапянето. И на всяка крачка – кристално бистри локвички снежна вода, чак да ти се прииска да отпиеш от нея, сякаш си далеч нагоре в планината, пред ручейче, ромолящо сред преспите.

Ето го, предусещането за пролет. В бистрите локвички по пътеката – така бистри, както е само водата от разтопен сняг.

Още когато в събота сутрин се работеше, бях забелязал – харесвам съботния следобед повече от неделята. Защото носи в себе си предусещането за неделята после, обещанието за предстояща свобода… Точно така, предусещането за пролет няма силния, опияняващ вкус на пролетното пробуждане – но е още по-чисто и девствено от него.

И сега, забелязал го, се усмихвам. Ще минат седмица-две-три, и пролетта ще дойде. С дъха си, със силата си, с пробуждането и отнемащото дъха пиянство от свежест, подобно на влюбване. С гениалното в неповторимостта си “та всяка пролет всеки лес различно е зелен”. С дъха на цветовете, с усмивките наоколо, с топлината на слънцето…

Но това ще е след седмица-две-три. Всяко нещо – с времето си. А сега е времето на предусещането – чисто и девствено, като слънчево ранно детство, още неусетило тласъка на хормоните. Тепърва преоткриващо света, погледнало го с учудени и възхитени очи.

Поглеждам към локвичката – в нея се отразява искрящият поглед на дете… Не, сам съм – отражението е моето. Просто за миг съм се почувствал дете, и това някак е проличало в очите ми… За миг се засрамвам, аха-аха да се огледам дали не ме е видял някой. После се усмихвам, и гордо се оглеждам, със същия този поглед.

Не ме е страх, че мога да бъда дете. Гордея се с това. И ако някой не разбира колко добро, чудесно и нужно нещо е това умение… мога единствено да го съжаля.

И да пожелая умението да бъдат деца на всички. Струва си.

Наскоро попаднах на един линк в блог-линковете на Пейо.

За на който не му се чете излишно: Наскоро имало опит да се подкара Windows XP върху iMac. Някой дори обявил 12 000 долара награда за първия успял… Което и провалило проекта – вместо да си сътрудничат, работещите по него групички започнали да се конкурират за наградата, и да крият една от друга какво са постигнали. Естествено, силите им поотделно се оказали недостатъчни – въпреки че заедно биха се справили като на шега.

Не зная дали този, който е предложил наградата, е бил враг на проекта. Но определено е открил (и приложил успешно) брилянтния начин да съсипеш един отворен проект.

Отворените неща почиват изцяло на сътрудничеството. Без значение дали става дума за софтуер, изкуство или каквото и да е друго. GPL дължи известността си всъщност на задължението към сътрудничество, което съдържа. Без него нямаше да създаде големи и успешни проекти, и в най-добрия случай щеше да бъде маргинализиран – а в най-вероятния отдавна да бъде изместен от друг лиценз.

BSD лицензът например е несравнимо по-свободен, и по-привлекателен с това – но не съдържа такова задължение. И хората, които успяват да постигнат сътрудничество под него, са много пъти по-малко от тези, които го постигат чрез GPL. (Същото, по друг начин: хората, които пожелават да пуснат нещата си под GPL, са много повече от тези, които ги пускат под BSD. Познайте защо.) Проектът OpenBSD е по-стара къща от Linux, работещите в него са изключителни програмисти, и продуктът им е невероятно качествен – но е направо беден в сравнение с множеството GNU/Linux дистрибуции. Странно ли е?

Същото може да се каже и по друг начин. Проектът OpenBSD се създава почти изцяло от хобисти (понякога спонсорирани оттук или оттам), и в много малка част от фирми или институции, които са задължени от закон да споделят продуктите си под такъв тип лиценз. Да, но подобни законови задължения са много редки в САЩ, и на практика непознати в останалия свят… Докато при GNU/Linux вече вероятно над половината код се пише от частни фирми, под всякакви законодателства, и тази тенденция продължава да се засилва. А фирмите са в състояние да заделят и реализират много повече ресурси от хобистите – така че успешното бъдеще на свободния софтуер се крие в тяхната подкрепа.

Не лицензите обаче са ми в ума. А сътрудничеството, като основа на всеки свободен проект – и начините то да бъде провалено. И противодействието срещу тези начини.

Един от начините сътрудничеството да бъде провалено, е между сътрудниците да бъде създадена конкуренция, която ги кара да крият продуктите си един от друг, вместо да ги споделят. (Всъщност, единствената конкуренция между тях, която не води задължително до този резултат, е конкуренцията за авторитет и име вследствие приноса им към общото.)

Наградата може да е каква ли не – финансова, административна длъжност и пост, възможности за кариера, официално име и авторитет, връзки и познанства, позиции и влияние в определени сфери… Всяка една придобивка, която би била примамлива за значима част от сътрудниците, може да бъде за тази цел “награда”.

Друг начин е като някой от сътрудниците бъде поставен в положение да печели от общото, докато другите нямат това право. Разбира се, той може да разпредели печалбата справедливо между всички, и така да избегне клопката – но обикновено изкушението да задържиш за себе си малко повече надделява. (Особено ако задържаш аспекти на печалбата, за които си мислиш, че другите или няма да се досетят, или не се интересуват от тях – например ако разпределяш справедливо парите, но запазваш само или предимно за себе си възможностите за издигане в службата.)

Ситуацията е особено подла, когато в нея има закрити, недостъпни за всекиго елементи. Ако печалбата се разпределя дори напълно справедливо, но на закрито, и хората нямат как да го видят, тръгва съмнението “някой прави гуша от моя труд”… Да обяснявам ли пак защо толкова малко програмисти лицензират труда си под BSD, а толкова много под GPL? И какво ще стане със свободен проект, посял това съмнение? Иди после доказвай, че не си камила…

Това не са единствените начини. Много са – от елементарни, до сложни и макиавелистко-изобретателни. Рецепта за разпознаването им няма – за него може да се разчита единствено на бдителността и ума на сътрудниците в проекта, и на сплотеността им.

Не зная дали има панацея срещу подобна, да цитирам Солженицин, “изпитана трупна отрова” за свободните неща. Сплотеността и съдружността в това отношение на екипите, които ги правят, е задължителна – но не е достатъчна. Внимателното замисляне над вземането на всяко едно решение, което може да създаде условия за неравнопоставеност, е задължително – но не е достатъчно. Пълната откритост във всичко около тях е абсолютно задължителна – но дори тя не е достатъчна…

А начин да се борим срещу този тип провал е нужен. Защото свободните неща имат силни и хитри зложелатели. Тези зложелатели не са някакво филмово-книжно зло, оживял кошмар на параноик – те са обикновени, често готини хора, които просто си знаят интереса. И тъй като той е срещу свободните неща, ще ги газят без колебание. Няма нито как да им се сърдиш за това, нито как да ги спреш. Ти си имаш твоите интереси, и ги защищаваш – те техните. Нищо лично. Сори.

… От години чаках този начин на действие срещу свободните неща да бъде забелязан. През цялото време той лежеше наоколо, като зъл дух в бутилка, и чакаше някой да махне тапата. Е, вече е махната. Сега е въпрос на време духът да бъде забелязан от който би го пратил щастливо срещу свободните неща. И нищо чудно да не е на много време…

Рецепти срещу провала на свободни неща заради алчност няма. Освен една – ние, авторите им, да не й се поддаваме. Колкото и както умеем, колкото и както забележим и осъзнаем. Да осъзнаваме, че несправедливото разпределяне на изгодите чупи екипа, и дръпва килима и изпод нас.

А ако видим, че някой в екипа се е поддал, да правим възможното, за да спасим и екипа, и човека… Един от преподавателите ми обичаше да казва: “Мразете болестта, но обичайте болния” – по-късно научих, че много преди него са казали “Мразете греха, но обичайте грешника”…

И да не забравяме на кого е посветена “Приказката за стълбата” – на всички, които ще кажат “Това не се отнася до мен”. Защото ваксинирани срещу тази болест няма.

Един от не чак толкова многото щастливци наоколо съм, които и са чели книгата, и са гледали филма – и са харесали и двете. Въпреки че са много различни.

А освен това, в “Искатель” съм чел преди много години оригиналния сценарий на братя Стругацки за “Сталкер”. Работното му заглавие е “Машината на желанията” – и паралелът с него е още по-интересен.

Из фенството се носят упорити слухове, че “Пикник край пътя” е тръгнала като идея от едно от следствията на Третия закон на Кларк – а именно, “Всяка достатъчно напреднала цивилизация е неотличима от Бог”. Съмнявам се, най-малкото защото в книгата няма съществени намеци за божествено, или поне аз не ги усещам. А пък и Стругацки хич не са ми направили впечатление на набожни хора.