Grigor Gatchev - A Weblog

Увлечен в разни ангажименти, пропуснах да отбележа навреме появата му:

http://www.leeneeann.info/blog

Честито раждане! 🙂

На ОпънАрт 2005 Иван Попов (същият онзи с “Хакери на човешките души”) чете една лекция, която буквално ме държа на нокти. Господи, този човек ама наистина винаги има какво интересно да каже!…

Беше лекция (освен другото) за точката на пресищане на инфосферата – моментът, когато създателите на информация (примерно писатели, музиканти… блогери) почват да надхвърлят нуждите на потребителите. Проблем става вече не да намериш какво да четеш – а да намериш кой да те чете…

Като се огледам, мисля си, че този момент може и да не е далече. Българското общество успешно гони американското по незаинтересованост от света и неграмотност. Наскоро слушах при мой клиент служителки да обсъждат гръцките митове и пантеон – отне ми към петнайсет минути да разбера за какво изобщо говорят, толкова бяха объркали и кой какъв, и на кой как му е името… Съвременните тинейджъри най-често не само броят на пръсти, но и спокойно биха могли да изброят на тях всички книги, които изобщо са се опитали да прочетат. А и “културните” почваме вече да нямаме търпение за книгите, да очакваме всичко да се съдържа в три изречения дълго резюме. Някои дори гордо смятаме “Хамлет” или “Братя Карамазови” за елементарни, съдейки, естествено, по себе си…

Дали ще се случи подобно нещо и с блоговете някой ден? Всъщност, дали този ден не е вече дошъл?

Едва ли.

Някои блогове започват като средство за самоизява. Други – като средство за осведомяване. Те имат какво да губят от “ефекта на Ивав Попов”.

Съществуват обаче и блоговете на тези, които пишат, защото не могат иначе. Те надали ще изгубят много – писането само по себе си им дава от каквото имат нужда… Има и други, по-странни блогове – аз например започнах моя, за да ми помогне да се науча да бъда по-свестен и по-човек. Някои от тези също надали ще изгубят много – за тях е достатъчна дори възможността някой някога случайно да ги прочете.

И ще продължават да съществуват. Отделните ще се раждат и умират, но общността им ще е жива.

Докато периодът след “прехода на насищането” не свърши – и блоговете, може би под някаква друга форма, не се окажат отново търсени, полезни и нужни.

Това е, което желая на новодошлия в блогществото – да бъде един от тези блогове, които да пренесат искрицата през нощта на информационното пресищане и отвращаване.

Защото и след най-черната нощ винаги идва нов ден. Ако има кой да го заслужи.

Днес ми се искаше да напиша най-сетне нещо по-интересно тук. В блога на Иван Иванов – Навиго открих (със закъснение) разкошни размисли на тема Тарковски и “Сталкер”, а също и линк към една чудесна статия на Андрей Райчев по въпроса – имам и аз доста за казване, все пак съм си говорил с Аркадий Стругацки, вечна му памет… Можех да напиша поне някой от въпросите, които ме гъделичкат отвътре по черепа – този за котенцето на Шрьодингер от ИТ гледна точка, или този за феномените на хипнозата (за него май и цяла поредица записи няма да стигнат), или този за връзката между уравнението на Планк и уравнението на Шенън, или този за произхода на смеха, или поредната статия за Абсурдистан…

Само че вместо това попълних спам-списъците си с около триста нови спамера. Най-съвестно съм сложил тези списъци тук – дано на някого му свършат работа. Ако си оправя един ден фирмения сайт, на него ще има страничка “В помощ на колегите”, и на нея – подстранички с подробни списъци. Сайтовете на спамерите, IP-тата им, по възможност кой точно ги хоства и свързва с нета, и т.н.

Толкова по въпроса за връзката между спама и блогването – или вършенето на един огромен куп друга полезна работа. 🙁

А, и между другото – в петък вечерта, събота и неделя ще има семинар по айкидо. Ще е в зала “Дескрим”, тренировки ще има вечерта в петък, цял ден в събота и до обяд в неделя. Участието е 10 лева, за целия семинар, а гледането е безплатно. 🙂 Ако някой се интересува, можем да се уговорим да го заведа. Не ви трябва нищо повече от един анцуг (ако смятате да участвате), и мерак и ентусиазъм да видите и опитате. 🙂

(Дано покрай всичката работа да смогна да ида и аз. Че тези тренировки, като изключим по няколко часа сън на денонощие, са ми единствената почивка към момента…)

Поредната весела казармена история.

Имахме в поделението помощник-командир, известен под ласкавото име “бат Веньо”. Мъжкар и сериозен – каквото кажеше, това правеше, нула разминаване. И ама наистина невероятно ориентиран към бизнеса и изгодата, още в онези бай Тошови времена. Не зная защо не чувам името му сред най-първите бизнесмени на България – или са го застреляли междувременно, или е прекалено голям, за да му се чува името. 🙂

Той имаше навика, като се разпределят войниците след развод сутрин за работа, да дойде и да каже:

– Другарю командир, на мен ми трябват петима души.

Получаваше ги, без никакви въпроси. Днес ще идат да чистят рибарниците над Самоков – после ще има пъстърва за висшия команден състав дълго време. Утре ще пренасят строителни материали на някой обект в Боровец – ще има къде да почиват децата на командирството през лятото. Други ден – друга задача, с друг келепир, и т.н.

Войниците обожаваха да ходят на тия бат Веньови задачи. Първо, че бяха все извън поделението – тоест, цивилизация. Второ, че като свършат работа, ще се позагубят из града някой час, преди да се върнат из поделението – жива отпуска. (Като разположено в град, и близо до София, нашето поделение хич не беше щедро на отпуски.) Ако стане някаква издънка, бат Веньо покрива хората си. (После ги наказва яко, ама пред началството нищо не се разбира.) По тая и причина, ходеха само стари пушки. Новобранците само се облизвахме отстрани.

Един ден обаче бат Веньо се забавил нещо, и пристига към самия край на разпределянето.

– Другарю командир, на мен ми трябват четирима.

– Взимай си ги.

То хубаво, ама бяха останали неразпределени само трима стари!

– Нищо – просумтя бат Веньо, като огледа положението. – За тоя случай е добре и един млад да има… Ей, дългуч, я ела насам! Гачев ли ти беше фамилията? Що ти е къс шинела?… Я елате четиримата тук, зад ъгъла… Слушайте сега. Оттука, през портала, и надолу, та до Винпрома. Знаете ли го?

– Тъй вярно!!! – отговарят три гърла в един глас. Новобранецът… по-добре на точно тоя въпрос да не отговаря.

– Задачата е да се изчисти мазето на големия склад от боклука. Изнасяне, метене, всичко да свети. Ясно?

– Тъй вярно!!! – Светнали погледи.

– Ама преди да тръгнете, ще обещаете да пиете с мярка. Щото иначе фамилията ще ви разкатая. Ясно?

. Тъй вярно!!! Обещаваме!!! – Погледите малко помръкват, но… в мазето бат Веньо няма да го има да гледа, нали?

– Гачев, не те чух добре! Спокойно, Монка, не с лакът под лъжичката, ще стане фал, ще трябва и аз показания да давам… Ходом марш тогава, и за следобедния развод да сте тук!

Кой ще чисти, пък какво ще правят тримата стари, беше ясно. Добре че работата хич не беше много. Изнесох към един контейнер всякакви отпадъци, изметох на бързи обороти, свърших още преди обяд. Старите обаче през това време умуваха – обещали са да пият с мярка, ама как да пиеш с мярка в такова мазе, мама му стара?…

Отговорът излезе с чистенето. Зад една от бъчвите в дъното се намери една петлитрова мярка… По едно време се уплаших. Опитах да им кажа, че по мярка на човек е много, че може да се натровят така – отнесох една мярка по главата, и си затворих устата.

Докато дрънне звънецът на Винпрома за обед, моите стари се бяха анестезирали напълно. Коремна операция да им правиш… Видях се в чудо. Присетих се, че всички работници са на обяд, и бегом в административната сграда, да търся някоя отключена стая с телефон. Да дрънна до поделението, до дежурната стая – там дежурният също е на обяд, ще намеря сигналиста, той е от моя взвод. Да прати няколко новобранци, че да донесем уважаемите стари някак. Иначе ще ни разкатаят от бой, че сме ги издънили…

Намерих стая, звъннах. Вдигнаха оттам телефона, ама се чува само кашлица. Тъкмо – на развода сигналистът кашляше като съдран.

– Христов, ти ли си?

– Ще ти кажа аз един Христов! Гачев, ти си, нали? Познах ти гласа, не се крий!

Беше ми напълно излетяло от ума, че и бат Веньо кашляше сутринта!

– Ония са се натряскали до безсъзнание, и ти се чудиш как да докараш подкрепление да ги примъкнете тихомълком? Знам си аз стоката… В мазето ли са? Отговаряй бе, киртак!

– Да…

– Хубаво. Слизаш долу, и ги пазиш да не вършат глупости, ако случайно се свестят. Аз идвам до половин час с колата. И като дойда, главите ви ще откъсна!

Сега я вапцахме…

След към половин час вратата на мазето внезапно се отвори с ритник, и на нея застана бат Веньо, морав от бяс.

– Аз казах ли ви да пиете с мярка бе, изроди такива? Обещахте ли? Друг път ви покривам, ама сега ще ви карам направо във военната прокуратура! За урок на останалите!

От това по-лошо няма как да стане, рекох си.

– Тъй вярно, другарю майор! Пихме с мярка!

И му показах мярката.

Той я гледа пет минути така, че ако имаше параспособности, щеше като минимум да я е разпрашил на атоми. След това ме повика с пръст:

– Я ела тук! Дъхни ми… Хм… И какво сега? Старите не са ти дали капка да пийнеш, затова си трезвен, а? Големи гадняри, а? Така ли е?

– Ъ… Не, другарю майор! Аз съм трезвен, защото пих без мярка!

Той ме изгледа, изгледа пак мярката, па се захили. Смя се известно време, след това ми помогна да завлека и натоваря тримата стари във вартбурга му. В поделението ги разтоварихме в един склад, да се наспят и освестят, и с това се приключи.

Малко по малко се съвземам от изминалите няколко дни. Претоварване в работата, малко настинка, и внезапно почваш да не насмогваш дори само на служебните задължения. Гнус.

Ех, ако имах примерно два часа повече на ден. Какво ли щях да свърша? В добавка на това да си изчистя и ремонтирам къщата, да си стегна колата, да помогна на роднините си на село, да обърна малко внимание на майка ми, да забележа колко красиви момичета има наоколо?

Като начало, с гаранция щях да се заема да довърша поне един от десетината започнати и зарязани по средата разкази. И да направя купчинка поправки в едно нещо без име, което пуснах като бета-версия на страницата с разказите ми. А колко идеи още чакат поне да ги почна, ако не друго – поне няколко тома. 🙂

(Графоманията не прощава, от мен да го знаете. 🙂

Бях публикувал преди време една бета-версия на… хм… повест? новела?… Та, тя нямаше заглавие. И бях попитал какво заглавие бихте предложили вие.

Някой да се осмели? Обещавам да не го ухапя. 🙂

Чета днес, че Иран бил привикал нашия посланик, и му дърпал ушите жестоко заради препубликуването у нас на антиислямските карикатури на Юландс-Постен (вижте предишния ми запис).

(Посланикът, естествено, му ******* *******, но някой да е очаквал нещо друго от наш политик?)

Чета, и си спомням една друга тема из медиите – за атомната програма на Иран. Как иранците не поискаха да се откажат от плановете да обогатяват уран, и накрая въобще отрязаха МАГАТЕ и ООН от контрол.

Когато го направиха, си помислих – имат известно право. В края на краищата, откъде-накъде държавите, които имат ядрено оръжие, ще забраняват на други да се сдобият с него? (Ако някой още си мисли, че става дума за обогатяване за мирни цели, да ходи да се мести на Марс. Този свят определено не е ориентиран спрямо него.) Писнало ми е до гуша от лицемерието на някои държави (и особено на САЩ начело с Буш-младши). На път са да превърнат думи като “свобода” и “демокрация” в посмешище, с това как ги използват като прикритие за абсолютно егоистични и брутални намеси навсякъде по света. Даже мъничко се зарадвах, че Иран им даде урок.

Сега обаче забелязвам и че Иран няма капка скрупули да се меси във вътрешните работи на другите държави. И то не за значими работи като човешката свобода, а дори за такива като какво имат право хората в тях да говорят (и рисуват), и какво – не. Сложиха по безпардонност САЩ в малкия си джоб (не беше лесно, но успяха). Ако се сдобият пък и с атомно оръжие, колко ще са скрупулите им да го използват за щяло и нещяло? Сигурно не много повече.

Така че промених мнението си. Смятам, че в този случай вземането на експедитивни мерки срещу Иран от Съвета за сигурност е не просто оправдано, а необходимо. Надявам се едни по-категорични санкции да свършат работа. Ако обаче не помогнат, бих одобрил и военна намеса – както примерно Израел преди години бомбардира и унищожи атомния център на Саддам Хюсеин в Ирак. Мисля, че спирането на една толкова безогледна държава да се сдобие с повече сила оправдава тези средства.

Най-сетне, смятам и че една демонстрация пред иранското посолство, която да защити свободата на словото, би била уместна и необходима. (Без никакви изстъпления. Силата й е в единството на хората зад една идея, а не във вандализма и бабаитлъка.) Ако има други, които да не се боят – нека се уговорим кога и как!

Чета днес, че мюсюлманите в България също били демонстрирали срещу карикатурите, публикувани в датския вестник “Юландс-Постен”, и препубликувани из света като знак на солидарност. Не съм проверил как стои въпросът с авторските права, затова не искам да ги дублирам на своя сайт. Но с удоволствие ще ги линкна от няколко други места – и ще поема пълната отговорност за публикуването им:

http://www.brusselsjournal.com/node/698

http://skender.be/supportdenmark/MohammedDrawings.jpg

Защо се присъединявам към тях ли?

Поклонник съм на една религия, която се нарича Свобода. Или Добро. (Има и други имена.) И смятам, че с тези си протести, с брутални действия, със заплахи срещу карикатуристите, някои мюсюлмани посегнаха грубо срещу нея, и ме обидиха. Далеч по-грубо, отколкото тези карикатури посегнаха срещу исляма. Те поне не плашат никого с бойкоти, насилие и смърт… Още не съм тръгнал да бойкотирам стоки от ислямски държави, но ако тази история продължава, нищо чудно да го направя.

На тези мюсюлмани, които не са убедени от реакцията ми, искам да кажа:

Хора, опомнете се! Срам за вас! Срам и позор!

Свободата е една. Две свободи няма, точно както няма двама Създатели. Тя е, която разрешава да се публикуват такива карикатури – и пак тя е, която ви разрешава да изповядвате исляма. Който протестира срещу публикуването на карикатурите, протестира срещу правото си на вяра. Който посяга на едното, не бива да се чуди, ако утре му бъде отнето другото – напротив, трябва да го очаква. Запушиш ли днес нечия уста, защото те била обиждала, утре някой ще запуши твоята, защото твоите думи му били обидни – а вдругиден ще те убие, защото съществуването ти му е обидно. А тези, чиито усти ти си запушвал преди, ще го подкрепят.

Такава е логиката на мирозданието. Взривиш ли сградата, в която живеем всички, ще рухне и на твоята глава. Няма как иначе.

Не зная съществува ли Създател. Но ако да, как мислите, кое той цени повече – думите си, или децата си? Защото деца сме му всички. Ако цени думи – или каквото и да е – повече от децата си, той е боклук и изрод. Кой истински бог е способен на това? На кого се кланяте всъщност?

Някои твърдят, че ислямът е религия на доброто. Други – че е на злото. А той всъщност е какъвто го правите вие, вярващите в него, с делата си. На кого служат заплахите за убийства към журналистите, заплахите за бойкоти към датски стоки – на Доброто, или на Злото? На какви хора подхожда това да лишават други от свободата, която така страстно искат и ценят за себе си? На достойни и светли?…

Тези карикатури не са първите антирелигиозни. Ислямските медии са тъпкани с антисемитски карикатури, и не от вчера:

http://www.adl.org/Anti_semitism/arab/qatar_cartoons.asp

http://www.adl.org/Anti_semitism/arab/cartoon_arab_press_080702.asp

Анти-християнските карикатури също изобилстват там. Случайно да сте протестирали срещу това някога? Да сте тръгнали да бойкотирате арабските стоки? Да сте заплашили със смърт някой арабски карикатурист?… Или щато вие го правите, е свобода на словото, а като другите го правят – обида на религията? “Като ние го правим – може, а като другите го правят – не”?

Ето затова се присъединявам към тези, които публикуваха карикатурите. И ако някой ме осъди за това, ще му кажа да млъква, защото няма право да говори. След като се бори срещу свободата на словото на другите, няма право на своята. Точка.

А да сте видели масови демонстрации в християнските държави, или в Израел, срещу антихристиянските и антисемитски карикатури? По-глупави ли са тези народи? По-страхливи? Или просто по-малко лицемерни?

Не зная за антисемитските, но най-много антихристиянски карикатури се срещат именно в християнските държави. И не от днес или вчера. Веселите карикатури на Жан Ефел са докарвали до бяс не един запален християнин. Лично аз с удоволствие бих откупил правото да ги поставя на страниците на сайта си за вечни времена. Освен всичко, са и много по-идейни и духовити от антиислямските карикатури, които са ви ядосали.

Така че, ако сте демонстрирали или сте се обявявали срещу правото на публикуване на тези карикатури – срам и позор за вас. Надявам се да сте разбрали защо. И ви приканвам да се присъедините към това, за което ще помоля всеки достоен човек, прочел този запис, и разполагащ с Интернет присъствие – също да публикува тези карикатури. Така ще покажете колко струва моралът на исляма, неговата искреност, свободолюбие и доброта – не на думи, а на дело.

И вашият личен морал.

А на тези от вас, които не желаят да ме разберат, посвещавам изображението по-долу:

Най-сетне, имам няколко думи и за политиците, които се дръпнаха и заизвиняваха заради тези карикатури. И заобещаваха да предприемат мерки срещу публикувалите ги. А и за всеки, който ги подкрепя… Всъщност, думите не са мои – но ги чувствам така лично, както ако бяха:

Тези, които са готови да жертват свобода заради сигурност, не заслужават, нито ще имат, никое от двете.

След като вчера писах какво ли не срещу спама, днес пък аз ще спамна читателите тук. 🙂

С предложение да се запишат да тренират айкидо.

Защо да тренират нещо ли? Помага, особено при претоварване с работа – знам го от личен опит. Разведрява човек, и прави работата му през другото време по-ефективна.

Надали има автор на блог, който да не се е запознал с явлението “коментарен спам”. И да не мисли как да си реши проблема с него. В това число и аз.

Повечето хора разчитат на технически средства, които най-често имат и недостатъци. Прочутото capcha (показване на картинка с текст на нея, който да бъде въведен) например е доста популярно напоследък. Тези, които го слагат, обаче сблъскват читателите си с неудобство – а някои от тях, примерно незрящите, и с невъзможност да коментират. Повечето други технически решения също имат подобни недостатъци.

Аз предпочитам да действам чрез “правилна методология”. Принципът е прост: толерантността към спама е нулева, решенията по въпроса – окончателни. Сайт, който е бил рекламиран чрез спам, дори веднъж, минава при мен през следната процедура:

– всякакви блог-коментари, които го споменават, биват автоматично изтривани
– всякакви съобщения от или за него биват автоматично изтривани
– всякакъв трафик от или към него бива блокиран (а ако хвана провайдер, дал връзка на повече от един спамер едновременно, и не ги блокирал ВЕДНАГА – целият провайдер)

Изключения не правя. Протестиращите пращам при арменския поп.

Ако спамер декларира пред мен, в официален писмен документ (на хартия, нотариално заверен), че се отказва завинаги от това средство за реклама, мога да преразгледам решението си. Ако сметна за необходимо. Ако не спази декларацията си, връщам обратно мярката окончателно.

Преразглеждам решението си и ако се окаже, че спам е пускан от нечие име, за да го блокира светът. Но искам убедителни доказателства.

(И аз веднъж, в началото на фирмата си, направих глупостта да пусна спам. След което взех за себе си решение-еквивалент на горната писмена декларация. Така че смятам, че имам моралното право да го правя.)

Въпросната методология ми харесва, защото реално на практика се бори със спама. Кандидат-спамерите имат реален, а не морален стимул да преразгледат решението си, преди да са го изпълнили. Пръскачите на спам (и техните провайдери) имат реален, а не морален стимул да преразгледат политиката си. Ако значим процент системни администратори постъпваха така, спамът щеше да е на изчезване.

Та, този път реших да създам някое дребно удобство на тези, които се борят с коментарния спам.

В http://ftp.serdica.org/antispam/blog-comment/ съм сложил два обикновени текстови файла – spamwords.txt и spamsites.txt.

Първият съдържа думи и словосъчетания, по едно на ред, които съм срещал в коментарен спам, и НЕ са имена на рекламираните сайтове. (Обикновено предпочитам да вадя сайтовете; понякога обаче те или имат купища регистрирани имена, или начинът за контакт не е уеб-адрес.)

Вторият съдържа имена на сайтове, или елементи от тях. (Някой път ще го изредактирам, и ще го допълня до точни имена на зони и домейни.)

Поставянето на съдържанието им в blacklist-а на коментарите на блога води до далеч по-малко спам за ръчно пресяване. (А добавянето им във всички други blacklist-ове, които имате, според мен води и до мъничко повече справедливост и ред из Мрежата. 🙂 )

От време на време, когато се сетя, ще ги допълвам. Ако имате какво да добавите към тях, е добре дошло – пращайте ми го по пощата. Е-майл адресът ми е grigor, в този домейн.

Уфф… А бях обещал да направя достъпни колекции спам, с които човек да може да си тренира bayesian-антиспам програмите… Дано да се сетя до седмица-две да придвижа и този въпрос.

Операционни системи из свободния софтуер напоследък има предостатъчно. Особено ако броим всяка по-отделна дистрибуция на GNU/Linux за отделна ОС – а това е в някои отношения смешно, но в някои е оправдано. Дори ако се съсредоточим първо върху юниксоподобните, а след това само върху по-известните от тях, пак не са малко.

Ядрата обаче са (в рамките на въпросното съсредоточаване) само четири – и то със зор.

Като начало, “прадядото” на нещата – BSD ядрото. Изключително качествено написано, то обаче не се радва на подкрепата на широк кръг писачи. (Може би точно затова. 🙂 ) В свободния софтуер то е някак обособено царство – монолитно създание, рязко отграничено от околния свят. Нищо не може да го срине, нито като мрежова атака, нито като влияние на времето – но, уви, и то не повлиява света особено. (В Дебиан се кроят опити за портване на дистрибуцията върху него, но докъде са стигнали, и ще ги бъде ли, не е много ясно.)

Прочутият Linux е на другия полюс. Изключително богато на драйвери и възможности ядро (ей, ей, за качеството не съм казвал нищо лошо, ама вие веднага с изводите…). Гръбнакът на фенството в софтуерно отношение. Без съмнение пусканото върху най-голям диапазон и разнообразие ядро на операционна система на света… За него може да се говори много, така че ще си спестя труда.

Наскоро в компанията се намъкна нов член – ядрото на OpenSolaris. Една много слабо разпространена придобивка (според мен незаслужено – много добро ядро е), но с амбиции с размерите на Sun зад гърба си. За него пък е още рано да се говори – но в бъдеще това може да се промени рязко.

И, най-сетне, прословутият и вечно недописан The Hurd – оригиналният план за ядро на The GNU Project. Всъщност, Hurd еволюира не по-бавно от Linux, просто тази еволюция никога не успява да стигне до реализация – малко преди поредното пренаписване да тръгне, се налага следващото. Дълго време ядрото беше пословично за ниска производителност, заради сбърканото като концепция микроядро GNU Mach64. Много хора дори смятаха, че микроядрата по принцип няма как да са ефективни, въпреки изумителния перформанс на ядра като Neutrino (микроядрото на QNX). С прехвърлянето върху L4/Pistaccio обаче нещата тук рязко се подобриха. А преди няколко месеца Маркус Бринкман (кажи-речи единственият девелопер на Hurd) обяви практическата готовност на ядрото за работа. Лошото е, че все още си е почти единственият…

Този пейзаж е добре известен на всеки, който се интересува от свободен софтуер. Нямаше и да очаквам особени промени в него, ако не беше намесата на лицензионния фактор – и по-точно, на очакваното към края на тази година приемане на версия 3 на лиценза GPL.

По принцип не се очакваше това да промени особено пейзажа с ядрата. Идилията обаче беше нарушена от категоричното становище на Линус Торвалдс: “Linux ще си остане под GPL v2!”.

Официално, причината за това е невъзможността да се прелицензира част от кода (и нежеланието на някои девелопери, примерно лично Л.Т., да прелицензират своя). Упорито обаче се скланя и друга хипотеза – че анти-патентните и анти-DRM елементи в предлаганата версия 3 на GPL са изплашили или подразнили Линус, като демонстрация на груб идеологизъм… Каквато и да е истината, фактът е налице. А следствията са много и интересни.

Като начало, Линус контролира само ядрото на GNU/Linux – а то е много важна част от операционната система, но не много голяма, на фона на останалото. Да се пренапише ядрото би бил колосален труд; да се пренапише обаче всичко в нея, създадено от проекта GNU, за приемливо време, ще е извън възможностите на дори цялата свободна общност. А тези части са под контрола на основния автор на GPLv3 – Ричард Столмън. И той е декларирал, че след излизането на GPLv3 ще ги прелицензира под тази версия.

Оттук нататък, кашата между части на GNU/Linux под различни версии на лиценза става пълна. Компилираните вече части под различни версии могат да бъдат обединявани в една система, но в доста случаи код под различни версии не може да бъде компилиран в едно общо. А от това зависи до голяма степен какво и как ще бъде развивано.

Решението на Линус вече създава напрежения между девелоперите на ядрото. Значителен процент от тях смятат, че предлаганата версия 3 на лиценза им импонира повече от версия 2. Ако се стигне до сблъсък на възгледите, нищо чудно Linux да загуби част от девелоперите си. Друга, дори по-голяма част, вероятно с удоволствие ще лицензира кода си и под двете версии – стига да има ядро под GPLv 3, в което той да бъде включен.

Точно тук картинката става изключително интересна. Кое ядро ще попие в себе си този ресурс?

Като начало, той е огромен. Вероятно под една десета от девелоперите на Linux биха отказали да лицензират кода си под GPLv3; не е изключено тези, които ще откажат вече да го лицензират под версия 2, да са повече. Такова количество производителни и мотивирани кодери е в състояние за година-две да създаде ядро от ранга на Linux буквално от нулата. Или да допълни вече съществуващо до този ранг за дори по-кратко време… Програмистките умения на Линус не са за подценяване, но той не е единственият в свободния софтуер от тази класа – например Столмън в продължение на към две години е писал сам текстов редактор (прословутия Emacs), състезавайки се с алтернативна версия на фирма от над 100 програмисти, и не е изоставал от тях! Пак той е първоавторът на най-универсалния компилатор на света – GCC – и на още куп ключови за свободния софтуер проекти. А такива като него в тази компания има още предостатъчно.

Още по-важен е културологичният принос на тази група. GPLv3 е още по-свободолюбив и агресивен срещу “затворените” неща от v2, а културата на свободния софтуер е съградена именно върху такъв мироглед. В каквото и да се влеят тези хора, то ще се превърне бързо в еталон за тази култура. Лишено от тях пък, ядрото Linux може да се изкуши да покаже конформизъм към “затворените” неща, и с това окончателно да разбуни кошера. Не бих се учудил до не повече от 2-3 години огромният процент значими GPL-проекти в рамките на свободния софтуер да се прехвърли към версия 3 на лиценза, и активното развитие да се измести в контролираните от него зони. Не защото е “по-нова версия”, а защото повече пасва на идеологията и възгледите на хората, които пишат кода. И ядрото, за което те работят, което и да е то, да стане водещото ядро на свободния софтуер, и да измести Linux.

Това вече са го усетили, като начало, хитреците от Sun. Когато отвориха Solaris, те категорично отказаха да го лицензират под GPL, и създадоха вместо това CDDL. Ходът обаче се оказа неуспешен – не привлякоха почти никакви девелопери. Вчера прочетох тяхно изказване, че да, виждате ли, версия 2 на GPL била недостатъчно свободна по техните представи, но в момента с голямо удоволствие обсъждали версия 3, и нищо чудно да прелицензирали Solaris под нея!

Ако това стане, купонът ще е страховит. Вече писах – ядрото на OpenSolaris никак не е лошо. Ако желаещите да се прехвърлят на GPLv3 девелопери преминат към него, или дори почнат просто да портват или да разрешават портване на кода им и за него, не е никак чудно то да се окаже по-качествената и не по-зле поддържана алтернатива на Linux. Свободата на двете ядра би била на практика еднаква, но зад едното би стояла все по-намаляваща групичка отделни девелопери, а зад другото – все по-засилваща се общност, стъпила на раменете на Sun Microsystems… Звучи впечатляващо, нали?

(Едно интересно следствие би било, че Sun ще се окажат в този случай знаменосци на борбата срещу софтуерните патенти и DRM. И ако моделът на печелене от услуги започне да работи при тях така добре, както вече отдавна работи при други фирми, нищо чудно това да се окаже изгодно. А ако имат хитростта да създадат свободна технологична база за лейбълите за свободна музика и друго изкуство, и да предложат патентна защита на цялата свободна общност, която развива проекти, използваеми съвместно с техните, нищо чудно това да е началото на едно слънчево за тях бъдеще. А и за любителите на свободните неща – също. 🙂 )

Ако ли пък от Sun не се решат на хода с прелицензирането под GPLv3, масата девелопери е доста вероятно да се насочи към позабравения Hurd. Което би го превърнало за не повече от година в сериозна алтернатива на Linux. А от наличието на повече такива алтернативи според мен ще спечелят всички в свободния софтуер.