Grigor Gatchev - A Weblog

Преди време един от младите таланти в българската фантастика, Ивайло Иванов, направи в София нещо като литературен кръжок за начинаещи писатели. Място, където те да могат да се понаучат на това-онова. Като виден начинаещ писател, към кръжока се лепнах и аз – докато работата не погълна и това време, което исках да му отделя.

Основният учебен процес се състоеше в писане на разкази по тема – и след това литературно четене с последващо обсъждане. Което се оказа учудващо конструктивно и толерантно. Никак не бих се учудил, ако от този кръжец излязат много добри бъдещи автори. (Виждал съм да го посещават неведнъж имена като Николай Теллалов, Атанас Славов, Ани Илиева ака Йоан Владимир…)

(Една малка весела тайна. За да могат кандидат-писателите да четат творбите на колегите си удобно, Иво ме помоли да направя дребно ftp сайтче. За кръжока “Графоман”, както той го нарече. Като начало го направих набързо в собствения си домейн; получилото се име – grafoman.gatchev.info – ме развесели здравата. Далеч по-весело стана обаче когато, за да го отърва от асоцииране с личния ми домейн, поисках поддомейн от един познат, който държи домейн специално за всякакви приятелски поддомейни. Домейнът му е zavinagi.com… :-))) )

Едно от домашните, които писах в този кръжок (всъщност единственото, което написах… лош ученик, лош…) беше на тема “извънземен домашен любимец”. Преди към седмица го намерих и препрочетох – и реших, че след като съм хвърлил труд, е грехота да го оставя да се затрие.

Днес намерих малко време и го поизгладих набързо. Казва се “Подходящата грижа”, и е качено на страничката с разказите ми. Ако някой е особено закъсал за четиво, е добре дошъл. 🙂

http://en.wikipedia.org/wiki/Clarke%27s_law

Особено ценни са другите твърдения след тях. За някои бих казал, че са направо вълшебни. 🙂

Recently, I stumbled upon a blog that was trying to equal the GPL license, and the entire notion for free software with it, to the communism.

This idea is not new for the fans of Mr. Steven Balmer, of Microsoft fame. And the notion of comparing what you don’t like with that scary communism existed even before him… However, I don’t see often a combination of so much efforts and work with so little knowledge over the topic it discusses – namely, the communism. And decided to describe it, as one who has lived his first twenty-odd years in a communist state, and really knows what communism is, and why it is scary indeed.

The very association between GPL and the communism is obviously because of the GPL principle that the software must be free for all. In practice, however, under communism nothing is free, and even less it is for all. The Party core has everything, but the others do not.

Being one of “the people”, you may buy something (yes, buy – the only gratis thing in a communist state is the transport to a gulag). You do it with hard-earned money. But even then, it is yours only in theory. Despite that you paid for it, the Party (or the country – that’s the same) may deny it to you, confiscate it, or change the rules for its usage without notice, even starting with a past date. It is like everything is not sold, but licensed to you, and the Party/state may terminate the contract at their discretion, if they deem you to use the thing in an inappropriate way.

The communism means surveillance and control. Everything about you – what you like and what you don’t, where you go, what you listen, what you watch etc. is reported to some Big Brother. Your privacy is violated routinely, without your permission, or even a notification. This is done “for your own good”, and “for the good of all the people”. And you should not know even that this is done – and certainly should not speak about it.

You don’t have the right to know it, because it is a part of the inner workings of the system – and you are forbidden to know them. If you try to investigate them, and to learn about them, you are committing a crime, and should be punished by the law and order. If you see a hole in their working, you must report it to the Party in private – publishing it openly is a violation of some obscure regulation.

Under communism, everything is secret. You can’t show a map of your city to a foreigner, because it is classified. (It is also deliberately inexact, since you can’t be trusted to know everything. The same map, however, that the foreigner has got from a kiosk in his country, is exact and not a secret there.) Suprisingly, all this secrecy produces only meddles and bad life instead of freedom and good life… You can’t implement yourself, for your own usage, any technology considered important – this is a violation of the law. Technologies for copying and distrubuting information are restricted above everything else.

The communist state boasts with its economic effectiveness. In practice, however, its effectiveness is based on squeezing sweat and blood out of its people – and even then is often worse than in a non-communist country. It boasts a lower cost of living – but that living is a hell, and everyone there would gladly prefer a higher-cost living elsewere. At any cost, actually. (Especially after s/he learns that living elsewhere is really cheaper, despite that communist state says the opposite, and proves it with numerous researches.)

Most of all, a communist state trumpets of the rights it gives to its citizens. It never says, however, that every other state everywhere provides these rights, too – and many other. Even these it provides are severely limited, in order “to not disturb the right of The Other People”. A sad proverb in every communist state is that the word “rights” there actually means “restrictions”… Communist officials often say that their country is democratic, and if the people don’t like this government, they would just elect another – they have got elections, right? But in practice only one party is present on the elections, you can’t vote otherwise than for it – exactly like you can’t buy e.g. a record of Beatles that is not eventually licensed from EMI.

When it comes to comparing things, communism just lies directly. It says that “the dirty capitalism” has never had social things like pensions, medical insurances, free ER, free education etc. It “proves” this with everything your head won’t be able to imagine – “researches”, philosophical analyses, essays… It repeats ad nauseam how the capitalism enslaves the workers and the people in general, how it denies them any freedom possible, and any other rubbish one can ever think of. But, strangely, who has ever tried the free world doesn’t show any tendence to return back to the communism.

So, this is the communism in practice – and that is why it is horrible. Not because it gives the best freely to everyone, but exactly the opposite.

If GPL, and the free software are like this, then they are definitely like communism. My impression, however, is that you will find much similar things in other software realms, and other licenses.

– Не ми се сърди, но сте идеалисти. Даже по-лошо – мечтатели. Хора, които никога не постигат нищо. Не го ли разбереш, ще ходиш одърпан доживот…

Не ти се сърдя, приятелю. Зная – искаш да ми помогнеш, както умееш. Ако не искаше, нямаше да си хабиш времето да ме учиш на каквото смяташ за ценно.

Но не съм съгласен, че идеалистите и мечтателите никога не постигат нищо. Напротив – убеден съм в обратното.

Харесваш ли ето тази красива сграда отсреща? С колоните, еркерите и фигурния покрив? Красива е, защото я е проектирал мечтател. Иначе щеше да е сиво кубче, смайващо единствено с грозотата си.

Защо си си избрал точно такава кола – обтекаема, хромирана, изящна? Имаш пари, можеш да си позволиш всякаква. Но защо тази?… Проектирал е външността й мечтател. Друг мечтател е сложил под капака й 200 конски сили двигател, при положение, че дори 20 ще те возят – просто няма да е такова удоволствие. Удобните й седалки, музикалната уредба, дори предпазните колани…

Виждам в кошчето ти кутия от китайска храна. Харесва ти, нали?… Някой мечтател се е осмелил да създаде ресторантчето, от което я поръчваш, толкова далече от Китай. А друг, дълго преди него, е измислил как да я сготви така, че да е вкусна.

Други мечтатели са написали текста, композирали музиката и изпяли песента, която слушаш. Не, не е от меркантилност – ако нямаше мечта и идеализъм в нея, щеше ли да е красива, кажи ми? Щеше ли да я слушаш?… Подкрепили са я влиятелни и богати, защото е докоснала мечтателя в тях – иначе щяха само да я отръскат гнусливо. А са посмели да я подкрепят, защото е докоснала мечтателя във всеки свой слушател, и той я е обикнал.

Включително и в теб.

Мечтатели са изваяли всяка една статуя, за която се сетиш, нарисували всяка картина, написали всяка книга, заснели всеки филм. Мечтатели са проектирали космическите ракети, и тунелите под планините, измислили са автомагистралите и уокмените, болниците и благотворителността. Мечтатели са написали хартите за права на човека, конституциите и всички подобни документи, които заслужават добра дума.

Мечтатели са управлявали корабите, откривали нови континенти и обиколили света – и мечтатели са измислили и построили тези кораби. Мечтатели са измисляли стени и покрив, които да ни пазят от слънцето или дъжда, и са ги строили, напук на присмеха на другите. Мечтатели са разказвали легенди край огъня, и мечтатели са посмели да го укротят, за да се топлят и да си светят. Този, който пръв е слязъл от дървото, още е бил маймуна – но вече е бил мечтател. И това го е направило човек. И ако някой ден някой стане нещо повече от човек, това ще е някой мечтател.

Мечтатели са измисляли парните машини, и електричеството, и двигателите с вътрешно горене. Мечтатели са създали пералните и кафемелачките, комбайните и компютрите, аспирина и антибиотиците. Мечтатели са измислили пътищата да са павирани или асфалтирани, тротоарите да имат бордюри, и къщите да са с номера. Мечтатели са предложили всички хора да имат право на образование – и мечтатели тук-таме учат децата да са също мечтатели.

Огледай се, и ми посочи нещо наоколо, което да не е сътворено от мечтатели. Дори едно!… Може би планините, морето и небето. Но ако ги нямаше, със сигурност някой мечтател щеше един ден да ги измисли, и сътвори. Не зная има ли Създател – но ако да, той със сигурност е мечтател.

И тези, които седят в луксозните кабинети и взимат решенията – също. Понякога мечтаят за по-красив свят. Понякога за повече лична изгода. Но и в най-безскрупулния, практичен и егоистичен от тях живее мечтателят. И може, и често бива докосван от мечтателя вътре в някой друг. И сътворява по нещо добро, красиво… с една дума, мечтано.

И ти се гордееш с практичността си, и гледаш мечтателите отвисоко – но мечтателят живее и в теб. Ако го нямаше, сега щеше да се опитваш да “изкяриш” на гърба на моето мечтателство (без да го разбираш), вместо да ми помогнеш, според както умееш. Нямаше да вършиш и още много неща, вместо тях щеше да се опитваш да правиш други. И щеше да се проваляш, заради неподкрепата на мечтателите наоколо.

Така че запомни от мен – всичко без изключение на този свят са го постигнали мечтателите. Тези, които не мечтаят, никога не постигат нищо. Защото дори да имат за какво да се борят, то не заслужава топлината и вниманието на околните – и умира заедно с носителя си.

Ако той не осъзнае още преди това, че има само един истински начин животът да си струва да бъде живян. И той е да бъдеш мечтател.

В помощ на системния администратор на Уеб сървър:

Бях писал и преди за средство срещу този вид спам. Средството обаче не ми помогна достатъчно. Webalizer генерира невероятно красиви статистики, но версията му е бъгава просто до безобразие. Половината от ключовите думи в конфигурационния файл вероятно са предвидени за реализиране или дебъгване в неопределеното бъдеще… Пък и списъкът ключови думи не е особено удобен за поддържане, във вида, в който го използвах. И не става за последващо чистене на логфайла от попаденията (дори отказани, те влизат там).

Поиграх си малко (и понаучих мъничко Perl), докато си измисля нещо, което да е една идейка по-удобно. Нещото можете да намерите тук. (Сайта на фирмата не го гледайте, актуален е към преди 5 години, и е пълна отврат, но нямам време да го оправя.)

Приспособено е за Apache сървър; иска Perl. Пробвано е на собствената ми машина. Файлът readme.txt описва горе-долу каква е идеята, и как се процедира. Предупреждавам: чистенето на лога от спам-термините не е коректно, проверява се не само referrer полето – но не съм имал време да напиша по-добро. Ако някой не го мързи, е добре дошъл.

Лицензът на нещото е… никакъв. Не вярвам подобна дреболия да има нужда от лиценз.

Колко добре работи – ами колкото добре поддържате списъците със спам-термини. Моите са основани на списъка, който намерих на мястото на оригиналното описание, и са доста подопълнени (особено този за порно-спама – тези май си ме обичат най-много. 🙂 )

При допълване на списъците с термини при мен те ще се актуализират автоматично и там. Обмислям идеята да приемам допълнения и от колеги. Каузата си струва да си помагаме. 🙂

Още Левски е отбелязал с горчилка в непретенциозното си тефтерче: “Българинът много обича свободата, но чака някой друг да му я поднесе на тепсия.”

Не само свободата, свети йеродяконе Игнатие. И добруването обича така. И богатството, и щастието, и всяко едно добро нещо. (Не ми казвай, че всички тия неща идат от свободата. Знам го, отдавна вече. Кажи го на другите, дето още вярват, че има как да е иначе.)

Вечно чакаме някой да донесе доброто ни на тепсия. Да изчисти властта от корупцията. Да ни прекопае градинките пред блоковете. Да вкара престъпниците в затвора. Да се скара на монополистите, дето дерат от гърба ни по няколко кожи… Той все не идва.

А ние чакаме. Първо чакахме доброто БСП. Разочаровахме се – зачакахме доброто СДС. И те излязоха лоши – поискахме добрия експертен кабинет. Провали се и той – приветствахме добрия цар. В момента смърди и от него, а ние масово се надяваме на добрия пъдар. А като се провали и той, сигурно на добрите европейци ще се надяваме… Да дойдат и да ни оправят. Ама в другия смисъл, не в този…

А ще дочакаме ли?

Не ми се вярва. Защото качим ли някого на власт, го зарязваме там, и си затваряме очите. Не ни интересува какво прави той, не го контролираме. Чакаме някой друг да го контролира вместо нас – медии ли, подчинените му ли, Европа ли. Без да ни пука, че подчинените му нямат право на глас, че медиите ги държат същите тези, дето му нареждат по телефона какви да ги дроби, а Европа се грижи за себе си, а не за нас (колко странно, а?). Светло и бодро чакаме избраникът ни да е ангел небесен, неуязвим за злото, и непоклатим като паметника на Съветската армия.

Да, но властта е голям казан с мед. Много-много съблазнителен, дори за най-честните. И около него има доста, омазани до раменете с меда. Които приятелски приканват: “Гребни си и ти, драги… че да си и ти оплескан… Че иначе видиш ли ги – и тоя с перото, и оня със снайпера, все наши хора са. Помисли си…”

И ето че доброто БСП се оплесква. Хора, на които сме се възхищавали, се оказват омазани. А ние клатим глави: “Въх, и този ли бил маскара?”… После доброто СДС. После добрият експертен кабинет. И така, по ред.

А истината е, че в маскари ги превръщаме ние, с безконтролността си. Вместо да заставяме и хитреците да работят за нас – защото ние им плащаме заплатите, от джоба си, и да правят точно това – развращаваме и честните. Надяваме се да дойде безупречният, воинът на доброто – но с действията си и него превръщаме в ибрикчия на злото…

И чист като ангел да изберем, сигурно пак би се предал. (И аз да отида там – нищо чудно, колкото и да съм нахъсан.) Няма ли кой да те гледа непрекъснато, трудно е да се сдържиш. Няма ли кой да е готов винаги да те плесне през ръцете, ако бръкнеш. Много лош. И много злопаметен – дойдат ли избори, да ти вре греха ти в очите, докато или сам се махнеш, или той те махне, с гласа си. Дето прошка не дава.

Български синдром ли е това? Да – защото сигурно само в България сме такива слепци. Не вярвам да има другаде такава страна… И не – защото, като гледам, у нас и турци, и цигани, и арменци, и евреи даже наравно с българите глупеят и чакат. Още едно, поредно, отдавна излишно доказателство, че носим една кръв, и че тези, които ни насъскват едни срещу други, пращат да коли брат брата… Но не за това ми е думата.

Понякога си мисля с ужас – не ни ли направи султанският съд услуга, като те обеси, Дяконе? Не ни ли всъщност спести той ние да те застреляме или посечем, както сторихме с други? Или още по-страшно – да те корумпираме? Да те оставим жив, но да убием легендата и чистотата, дето друга такава в хилядолетната си история нямаме – и много други народи също? Да, щеше да е трудно – но нищо чудно и с тебе да успеехме!…

… Знаете ли на какво ми прилича всичко това? На родител, който преди коледните празници е седнал със скръстени ръце, и чака подаръците за децата му да дойде да ги донесе през комина Дядо Коледа. Кога децата му ще дочакат подаръци?

Когато ние дочакаме управник, който да върши за нас добро. Без да трябва ние постоянно да го следим зорко, и пляскаме през ръцете и пращаме в забвение, ако се опита да тузарства на наш гръб.

(Не, не никога. Просто когато някой се сети, че ако иска нещата да ги бъде, трябва да се хване да си свърши работата. Защото тя е само негова, и ничия друга.)

Ако те има някъде горе, свети йеродяконе – стори чудо. Стори да прогледнем, и да се заемем с тази наша работа. Защото иначе скоро няма да ни има като народ, па и като държава сигурно. И всички мъки и жертви, и твои, и на още безброй светци наши и мъченици, ще са отишли напразно.

И ще сме затрили всичко – уж злите ни управници, а всъщност ние самите.

В събота гостувах на Комата – Светлана Комогорова. Писал съм за нея и преди. Поприказвахме си, посмяхме се здравата (при нея обикновено първото води до второто – страхотна купонджийка е). Един от веселите моменти беше, че тя ми намери популярната из Интернет история за зидаря, варела и тухлите, на песен – и то на песен, записана отпреди да е имало Интернет! Чак не повярвах, като я чух. Но беше чудесна.

Вчера ме срина грип. Главата ми беше като балонче. Ходех и се блъсках в стените и касите на вратите. Ударите обаче дори не ги усещах, така че всичко беше наред… Днес съм по-добре – като се блъсна, ме боли. Но пак щях да прескоча блогването в името на съня, ако не бях открил в пощата си най-неочаквано писмото по-долу.

И така, на гости на блога ми тази вечер е Комата:

Днес изпълних обещанието си да коригирам твърде рекламната статия за “Загорка” в българския клон на Уикипедия. На границата на това да е късно – определеният срок от една седмица изтичаше.

Всъщност, дори и днес го смогнах благодарение на Антония. Информацията в статията е предоставена изцяло от нея – и, всъщност, кредитът за създаването на новата, по-пълна статия, следва да бъде изцяло неин. Аз просто направих copy & paste от писмото й във формата, и лекичко пооформих нещата. Благодаря ти, Антония! 🙂

Мечтая си да имам за в бъдеще повече време да пиша в Уикипедия. Защото там винаги има какво да бъде добавено.

(Една от любимите ми книги е “Фондацията” на Айзък Азимов. 🙂 )

Честит рожден ден, блогче!

За една година – двеста и няколко записа. И над хиляда и сто коментара. Не е лошо за едногодишен малчуган в света на блоговете.

Няколко други блога, вдъхновени – поне отчасти – и от теб.

Няколко лични позиции, получили широк отзвук и симпатия сред четящите ги.

И – може би – мъничко по-добър и свестен автор. Надявам се.

Честит рожден ден, блогче! И дано те има дълго време занапред! 🙂

Майка ми вече е заспала. Време е да престана да злоупотребявам с гостоприемството й, и да си ходя. Още малко оправяне на некадърно написани PHP скриптове, и ще науча PHP. Но от това май и следващите дни няма да има как да бягам. А и не затова й дойдох на гости, нали?

Покрай прозореца на единадесетия етаж свисти мразовит и хаплив зимен вятър. И пее на стотици гласове – ту свири като злобен подигравчия, ту вие като оплаквачка, ту пука с нещо, все едно костеливи пръсти чукат по стъклото. И без много фантазия е лесно да си представиш нещо, което да те откаже да излизаш. Или да те накара да сънуваш кошмари. Пее зла песен, сякаш е разумен, и те мрази. На моменти имаш чувството, че злите му очи те следят иззад прозореца, и дебнат момент да се разкриеш…

Фантазията я имам, но скелетите в нея ме плашат, колкото биха уплашили и танк. Долу ме чака колата, неугледна и обикновена, но вярна като всичко, което обичам. (Не зная защо, но досега са ме предавали истински само хора. Вещи, които съм притежавал, понякога правят чудеса, но не ме изоставят без наистина основателна причина.) И парното й напълно оправдава израза “нафтова печка на колела” – в състояние е да изпоти дори любител на горещините като мен… Преди нея карах велосипед, дори при минус двайсет – а съм вървял при подобна температура и пеша с километри. Комфортът подслажда трудностите – но ги побеждава упорството и решителността. Реша ли да стигна някъде, по корем да се влача, пак ще стигна. Затова и скелетите не ме плашат – бронята ми е не черупка, която притежавам, а силата, която съм.

Е, сега ще пътувам към къщи в комфорт, и ще намеря там парно. Плаши ме обаче не призракът от въображението ми, а студът на другите. На тези, които трябва да вървят в ледената ветровита нощ пеша. Или да мръзнат в студените си домове. И злите пръсти на измисления от мен скелет да се свиват ликуващо около тях.

Не зная ще настигна ли по пътя си тази нощ някой, тръгнал пеша занякъде. Ще видя ли някой, който чака такси, което не идва… Но ако това се случи, ще помогна на човека. И ще съм свършил нещо много дребно и обикновено, никак не велико и славно – но ще съм щастлив. Не мога да избирам какви възможности да помагам ще ми предложи животът – но мога да избера да ги подмина ли, или да ги приема, каквито са. Да спася ли някого от злобата на мразовития вятър, или да го подмина безразлично.

Дали вярвам в злите намерения на ледения вятър ли? Не, не съм малко дете. Зная законите на физиката, и там прочее. Но зная и че както добротата в нас прави света по-приятен, безразличието ни го прави по-неприятен – и винаги намира начин да се върне обратно.

Зная и още нещо – че останалото са маски. Добротата е надянала тази на парното в колата ми, а безразличието – на ледения вятър отвън… Но маските са за очите, а умът трябва да прониква зад тях. Да вижда скритото. Същностите. Ако вече не си малко дете.

И да знае при коя да се приюти, а коя да държи навън, далеч от себе си. Защото каквато същност приеме, такава ще получи.