Grigor Gatchev - A Weblog

Бях обещал да платя телефоните на фамилията днес.

Вървях към сградата на БТК на “Гурко”, и си мислех какво ме очаква. Седемте каси, от които обикновено работят една-две. Свадливата опашка пред работещите. Караниците между изнервените клиенти и не по-малко изнервените касиерки… Последния път един намусен охранител беше строил опашката по-надалеч от касите, да не пречат клиентите на служителите да работят… Отврат.

Още щом влязох, видях края на дългата опашка. Уви, край на месеца. Наредих се, и се зареях в мечти – как тази вечер няма да има кой да ми я убие, и ще мога да си посвърша нещо…

Опашката се движеше доста бързо. Надникнах отстрани – да вярвам ли на очите си? И седемте каси работеха. В момента, в който гледах, една от касиерките напусна касата си и тръгна нанякъде – след няма минута се върна, и продължи работа. Неволно се усмихнах – май можело…

Когато наближи моят ред, не повярвах на очите си. Опашката чинно стигаше до маркиран с червено въже вход към касите, и чакаше там. Охранител, който да усмирява хората, нямаше – нито пред опашката, нито изобщо някъде наоколо. Хората просто стигаха до входа, и спираха и чакаха реда си. В момента, в който някоя каса се освободеше, поредният човек влизаше и тръгваше към нея. Свършилият работа излизаше от другата страна на въжето. В ред, на който биха могли да завидят повечето немски учреждения, които съм виждал.

Огледах заграждението. Беше направо символично – два метра декоративна червена гирлянда, окачена на три месингови колчета. И от двете й страни оставаха по два метра място. Достатъчно, за да се юрне тълпата като бизони и да се натрупа пред касите. Но не – никой не се юрваше, нито пък някой ги спираше. Просто хората спазваха ред. Без нареждания, без дори надписи. И без пререждане и пререкания.

Двамата клиенти зад мен изглежда също го бяха забелязали. Единият вдигна вежда, кимна на другия и му каза нещо на гръцки. Другият също кимна и направи впечатлена физиономия. Рекох си – не зная как е в Гърция, може да е и още по-подредено и организирано, но май не са очаквали да бъде такова тук. Чак ми идваше да се възгордея.

Поредният от опашката за момент се зазяпа. Гише пред него се освободи, а той стоеше и фиксираше умислено тавана. Всички го гледаха – той не се усещаше. Накрая възрастната женица зад него го побутна внимателно и му посочи свободното гише. Той се сепна, погледна учудено гишето, после нея, и без да благодари, хукна към него…

След като платих, постоях още минута две до изхода, просто за да гледам какво става. Все същото. Без охрана, без командване, хората спазваха перфектен ред. Дали не заради това, че и седемте каси работеха, без да се помайват? Дали не защото бяха видели, че не ги третират като добитък – и мигновено бяха започнали да се държат като хора?

Не зная. Но вече зная друго.

От този народ ще стане народ. Сигурно няма да е бързо и лесно – но ще стане.

(А мечтата ми пак не се сбъдна. До след десет вечерта чистих при клиенти някакъв особено проклет вирус. Но… не чувствам деня си пропаднал. Видях нещо, което си струваше.)

http://djekova.info/blog/?p=50

Подробностите, ако не ги знаете? Простички са.

Преди няколко години Николай Баровски, съосновател на група “Балканджи”, бива хванат на гръцката граница с фалшиви пари в якето си. Че са му били подхвърлени – вероятно за да го използват като “муле” – е очевидно. Въпреки това обаче той е арестуван, и държан в затвор вече от септември миналата година, докато чака делото му да се разгледа.

Доколко държането му в затвора за този срок е изобщо законно, е друга тема. Куп други неща около задържането му и условията, на които е подложен – също. Това, което е от значение е, че трябва да се преборим той да бъде освободен. И че имаме за това доста малко време – разглеждането на делото е на 11 януари.

Ако има нещо, с което да му се помогне, това са пари. Парите могат да купят и много гнусни неща – но могат, поне в този случай, да дадат надежда за свободата на Ники. В записа в блога на Таня са дадени всички подробности. Моля всички от вас, който могат да отделят някой лев – и особено тези, които могат да измолят някой богат да помогне със значителна сума – да направят каквото е по силите им. Престъпление е невинен човек да гние в затвора. А присъдата, която вероятно биха му лепнали, е още доста години… Не зная дали сте гледали “Среднощен експрес” – гръцките съдилища и затвори не са много по-различни от турските, а героят на филма поне си беше наистина виновен.

Има, разбира се, и други начини да се помогне. Например някой от всичките ни високопоставени политици във Външно министерство да се сети за какво е сложен там. Но това ми се струва по-невероятно от кажи-речи каквото и да било друго. Така че – нека помогнем поне с пари.

… Един ден Ники ще бъде свободен, и ще се върне. Какво ли ще възпее тогава? Бездушието на гръцките власти и гьонсуратлъка на нашите? Или радостта от свободата? Не се съмнявам кое.

А от нас зависи този ден да дойде по-скоро.

Към предишния запис от темата Калин публикува една безсрамно ласкателна връзка, започваща с:

…А Григор, за пореден път, ме довършва:

Написах му отговор във форума. След това реших, че ще го прехвърля и тук. Най-малкото от мързел, за да си спестя труда по писането на запис днес :-). Ето го:

—

Довършването е взаимно, Калине. И точно това му е хубавото.

Когато хората се възхищават един на друг, и се радват на сътвореното от другите, това сътворено придобива незрима, но осезаема същност. Не зная как да я опиша… може би като разликата между горенето и разлагането. Една и съща химия, а колко голяма разлика… Не в процеса, а в нас.

Защото истинската стойност на сътвореното не е в самото него, а в това какво пробужда в нас. И най-гениалните думи са безполезни, ако не пробуждат в сърцата и умовете ни отклик. А простичките и ежедневни, които обаче ни дават сили, са нужни и благотворни.

Гниенето разбужда в отговор гниене, пламъкът – пламък. Инфектираната рана отравя организма – но пламъкът на факлите разпалва нови, без да изгуби нищо от себе си, умножава светлината си, и пъхнат в огнището, сгрява душите ни. Сътворен от откритата взаимно красота.

Взаимността й е споделянето на умението да открием красивото. Чрез него озаряваме един на друг животите си, и ги правим слънчеви и красиви. Като тлеещи подпалки сме – оставени сами, лесно ще угаснем, но съберем ли се заедно, ще си помогнем, и отново ще има пламък, и топлина, и светлина. Вместо гниене.

И споделеното умение да видим красотата ни сражда и свързва, защото е храната за онова “нас”, което не може да се пипне – и кръвта, която тече в жилите му. А взаимното възхищение и приемане, и споделяне, е незримото смесване на кръв от порязани палци – желание за сродяване, естествено претворено на този лпан на съществуването в реалност. Защото на него ние СМЕ богове, и нашите намерения СА реалност.

А умеем ли да потърсим красивото навсякъде, ще го открием. Ще видим, че гниенето на смрадливата тор всъщност е живот за милиарди дребосъчета, а продуктите му дават живот и сила, и красота на красиви цветя, могъщи дървета, плодородни растения…

Забележим ли го, поучили се един от друг – а е толкова лесно, нали? – внезапно превръщаме в себе си смрадта на гниенето в светлината и топлината на пламък. И живота си от смрадливо бунище в слънчев храм.

—

Звучи ужасно високопарно, но всъщност е много простичко и обикновено. А не зная как да го кажа иначе… Не стреляйте по пианиста. Той толкова може.

Пошегувал ли се е Буш, като е казал пред Блеър, че се чуди дали да не бомбардира Ал-Джазира? Възможно е.

Пошегуваха ли се обаче американските снаряди, които разрушиха техни офиси – без никаква реална необходимост – и убиха техни журналисти? Определено не.

Пошегувал ли се е британският лорд, който предупреди вестниците им, че разпространението на записа около въпросния разговор на Буш и Блеър е нарушаване на държавна тайна, и могат да бъдат съдени за него? Май също не.

Това ли е американското право на информация, истина, свобода, демокрация и какво ли още не? Смееш ли да кажеш истината, те заплашва военна атака!… Ако е това, е логично Осама бин Ладен да е доста краен, но оправдано краен борец за свобода и демокрация. Вместо психопат и убиец…

Този запис е предизвикан от запис в блога на Йовко, който прочетох преди време, и от няколко разговора, които водих оттогава насам.

Според мен, и с доста уговорки за вездесъщите изключения, хората могат да бъдат разделени по религиозни убеждения на четири типа: деисти, агностици, атеисти и невярващи.

Деистите вярват, че съществува божество (божества) – най-често като трансфинитни субекти. Тук спадат всички известни ми религии, плюс купчинка по-особени учения.

Агностиците вярват, че тази част на мирозданието е непознаваема. (И че по тази причина не може да се каже съществуват ли богове, или не.)

Атеистите вярват, че богове не съществуват, и точка.

Невярващите просто не вярват – нито че има богове, нито че няма. Те или знаят нещо, или не го знаят. Те просто чакат доказателство – което и от двете да доказва то. Бих причислил себе си към тях.

Фаровете разсичат нощта, и шосето струи под мен. Но непрекъснато съм на нокти. Чистачките едва успяват да избършат от предното стъкло пръските кал, хвърляни от колите пред мен.

Лепкава зимна кал. Уж мокра, а не иска да се изчисти от стъклото – маже се като лепило, заради замръзването от студа. Различна и от пролетната, и от лятната, и от есенната кал. Най-противната от всички. Непрекъснато пръсвам по малко вода на стъклото, за да я отмие.

Спирам, за да долея вода в резервоарчето за чистачките. Минаваща кола ме обсипва целия с фини пръски кал. Същата, все така лепкава. Панталони и яке, току-що от пране – и пак за пране! Мразя зимната кал! Мразя я!…

… А напролет същата тази кал ще бъде мека и плодородна почва, дала живот на всичко наоколо. Същата, изхранвала безброй поколения – растения, животни, хора… Същата, която мои прадеди са наричали кърмилница и майка, и са й се кланяли.

(Този запис е продължение по темата.)

Е, VCS преведоха парите, и се оправдаха с вътрешни проблеми. А ние го обявихме за наша победа.

Аз не бях съгласен да приемем тези пари. Защото така сега случаят приключва. Ако някой реши да мошеничи за в бъдеще, той ще остане с впечатлението, че няма проблем – ако го нагазят, си плаща, и толкова. Нищо не губи, ако пробва… Но свършеното – свършено. Дано няма други желаещи.

И тъй като питото е платено, смятам да приключа темата. Ако от VCS желаят право на отговор, ще го получат тук, в блога ми.

Толкова по въпроса.

Преди само няколко години, спомням си, филмовите и звукозаписните компании побъркаха от съдене едно норвежко момче, защото разбило защитата на DVD-тата. Момчето се казва Йон Лех Йохансен, а по този повод стана известен като “DVD Йон”.

Е, Йон успешно се справи в съда с тях. Не бях подготвен за такъв изход, признавам си. Но МНОГО по-неподготвен бях за това, което прочетох днес!

А именно – че известната звукозаписна компания Sony е използвала за печално известния си “Sony DRM rootkit”, предназначен да опазва музиката й от копиране, код в нарушение на авторските му права.

Авторът на този код е – познайте кой? Йон Лех Йохансен. Aka DVD Йон.

Не знам дали ще се окаже вярно. Ако да – това ще е просто… нямам думи.

Но пък смях – колкото ще човек. 🙂

Днес нямам време да пиша. Но срещнах случайно в едноминутния си лудешки спринт из нета нещо, което трябва да бъде четено.

Става дума за фирмата Virtual Card Services, и как те са постъпили спрямо ОпънФест.

Дано им са сладки така икономисаните пари. Не бих им ги приел, дори ако решат да ги дадат. Защото ще са го направили не от коректност, а под натиска на общността. И да ги приема ще означава да им простя, и да ги оправдая – а те не го заслужават.

Доколкото зависи от мен, те няма да бъдат повече спонсор на ОпънФест, дори ако си платят предварително – пак по същата причина.

Достатъчно често бивам питан струва ли си някоя фирма – като място за работа, като място за поръчки, като място за инвестиции… Няма да ги наклеветя с нищо. Просто няма да скрия случилото се. Всеки да си преценява сам.

Толкова за тях.

От известно време насам в медицината все повече се говори за така наречените бавни вируси.

Те или причиняват заболявания изключително рядко и при специални обстоятелства, или най-често имат нужда от повече време, за да прераснат в заболяване, отколкото е човешкият живот. Затова дълго време са оставали настрана от погледа на лекарите. Напоследък обаче почнаха да ги откриват един след друг. И се оказва, че са изумително количество и брой разновидности.

Вероятно всеки човек носи в себе си стотици, ако не и хиляди. За повечето няма известен случай да са предизвикали заболяване – само се знае или предполага, че не са оригинална част от човешкия геном. Някои просто са се лепнали към клетките, и съжителстват с тях. Други са се вградили направо в човешката ДНК, и в удобен момент могат да се откъснат от нея и прехвърлят на друг човек. За много от тях се предполага, че повечето или дори почти цялата им генетика не си е “тяхна по начало”, а е слепена от парчета гени, закачени от един или друг гостоприемник. За някои просто е трудно да се каже дали са външна, вирусна ДНК, или част от човешката – границата е размита, преходът плавен, и ги има навсякъде из него.