Grigor Gatchev - A Weblog

В петък клиенти ми връчиха да инсталирам новозакупен от тях компютър. Успях да стигна до него чак днес. Познайте с какво удоволствие открих в кутията Ubuntu 5.04, и The Open CD – продуктът на новородения тази година OpenArtCon!

Не искам да правя реклама на никого. Но мисля, че е заслужено да го спомена – тази конфигурация е закупена от Jar Computers. И отговорникът на фирмата по свободен софтуер твърди, че лично е проверил използваните елементи за съвместимост с Linux.

Докато инсталирам компютъра, си мисля – зимата най-сетне свършва и при нас. Ето я първата лястовичка. Сигурно не бяла – но все пак, първа лястовичка. Свободният софтуер започва да си пробива път и на българския пазар.

Значи ли това “смърт на Windows” или “смърт на Microsoft”? Поне за мен – не. Мразя идеята, че един софтуер, затворен или не, трябва да загине. Мразя идеята, че една фирма, брутален монополист или не, трябва да загине. Такива идеи са несъвместими с истинската свобода.

Не зная дали ще се сбъднат розовите ми мечти един ден Windows да е свободен софтуер, а Microsoft – заслужено уважаван член на общността на “свободните хора”. Но това няма толкова значение.

Значение имат изборът. И свободата.

И това, че и аз съм помогнал, според силите си, за тях.

П.П. Да си призная некоректността: вместо Ubuntu инсталирам на компютъра Debian. Пропускам ценна възможност да разуча Ubuntu, но съм страшно притиснат откъм време, а съм по-свикнал с инсталацията на Debian… И с това не нарушавам ничии права.

Това е то свободата, на практика. 🙂

Този запис е разширен отговор на един коментар към предишния:

Anonymous:

predpolagam 4e deistvieto ne se razviva v Bylgaria za6totot nikoi maloumen niama da poviarva 4e v bylgarski grad moje da ima ezero s lebedi i ciganite da ne sa giizlovili a ezeroto da se e zapazilo s prozra4na voda ili cvetiata da ne sa gazeni i kysani ot razni oligofreni

Малоумие ли е да повярваш в такова нещо, Anonymous?

Някои твърдят, че е първична материята на света, и че образът му вътре в нас е само отражение. Други – че истинска е представата, и че тя е, която променя и вае материалния свят. (Или поне представата на Бога.) Кое е вярното?

Не съм теолог. Но зная, че в дивата природа паркове с лебеди, влюбени двойки и паради няма. Всеки един парк или парад е възникнал в нечий ум, не божествен, и след това е бил претворен в реалността. Чрез труда и усилията на хората.

Не зная има ли Бог. Не съм вярващ. Но зная, че хората, които творят, материализират представите си. Чрез черен труд и пот, и усилия, а не с всемогъщи слова. Но го правят – и стават достойни за името Творец. (Бог или дявол, е друг въпрос.) И раздават на околните света, който е вътре в тях – такъв, какъвто е.

Например парк с езерце, лебеди и цветя. Може би в реалния свят някой ще лови лебедите, а друг ще къса цветята – но достатъчно ли са Творците с красивата представа, ще има отново лебеди, и ще растат нови цветя. Докато някой ден и последният рушител не се засрами и откаже… А ако в представата паркът по начало е оскубан, цветята окъсани, и лебедите избити, надали някой изобщо ще се потруди да я превърне в реалност. За щастие.

Дали в България не може да има такъв парк с езеро? Убеден съм, че може. Да, може би от време на време някой злосторник ще убива по някой лебед. Да, сигурно ще се намира кой да къса цветя. Но ще се вижда ли това от далечината и височината на съседната болница? Понякога един лебед по-малко, или две-три откъснати цветя? Или дори някоя хвърлена хартийка? Не вярвам.

Мисля, че който не търси с лупа недостатъците, ще вижда красотата на цялото. И ще вярва охотно, че може да има такъв парк. Не защото е малоумен. Напротив – защото е мъдър.

Това е отговорът ми. Но може ли да те попитам нещо, Anonymous?

Ако ти беше слепият пациент до прозореца, какво щеше да “видиш” през него, и да разкажеш на съседа си по стая? Щеше ли да е нещо, заради което да си струва човекът да живее, и да се бори? Красивият парк с езерцето, и влюбените, и парадите? Или щеше да е оскубан, мръсен парк с мътно езеро, окъсани цветя, зли и крадливи банди, и минаващи боклукчийски коли? Нещо, което би поболяло и здрав?

Или дори направо гол, сив и безличен калкан на отсрещна сграда? Дори ако всъщност там наистина има красив парк, и бистро езерце с лебеди, и влюбени двойки?

Аз не бих искал да живея в твоя свят, Anonymous. И изтръпвам от мисълта, че ти живееш в него… Разликата не е голяма – като между наполовина пълната и наполовина празната бутилка е. Но тази “никаква” разлика прави моя живот щастлив и пълноценен, а твоя – непрестанна мизерия. Наистина ли искаш да живееш така? Харесва ли ти?

Защото изборът е единствено и само твой. И никога не е късно да го промениш.

Вчера получих по пощата от Таня Джекова нещо, което направо ме разтърси. Просто и ясно е, сякаш винаги съм го знаел – а в същото време още съм като замаян.

Малко по-късно го намерих в блога й – и отново изпитах същото разтърсване. Бях толкова уморен, че на мигове заспивах, така че зарязах всичко, и се запътих към къщи… Днес обаче отново си го припомних. И, напреки на всякакви правила и обичаи, реших да го преведа, и публикувам и при мен – то си струва да бъде четено, от колкото се може повече хора.

С уговорката, че нейният блог беше първи. (И, както я познавам, сигурно ще бъде още много пъти първи за такива невероятни неща.)

—

Двама пациенти, сериозно болни, лежали в една и съща стая. На единия било позволено да сяда в леглото си за по час всеки следобед, за да се оттича секретът от дробовете му. Леглото му било до единствения прозорец на стаята. Другият трябвало да лежи по гръб, без да става. Двамата си говорели с часове. За техните жени и семейства, за домовете и работата им, за казармата и за отпуските…

Този край прозореца убивал прекарания в седнало положение час, като разказвал на другия какви неща се виждат отвън. И другият започнал да живее с тези описания, когато за час всеки ден светът му бил изпъстрян и огряван от богатството на външния свят.

Прозорецът гледал към парк с красиво езерце. Патета и лебеди си играели във водата, а децата пускали в него саморъчно направени лодчици. Влюбени двойки се разхождали, хванати подръка, сред пъстрите цветя, а на хоризонта, на фона на небето, се очертавали покривите на сгради. Мъжът до прозореца описвал всичко това в най-дребни, богати детайли – и другият затварял очите си, и си представял живата, красива гледка.

Един топъл следобед мъжът край прозореца описал парад, който минавал отвънка. Другият не можел да чуе оркестъра – но сякаш го виждал, вътре в ума си, съживен от описанието на човека край прозореца.

Минавали дни и седмици. Една сутрин, когато сестрата пристигнала, открила, че човекът край прозореца е починал тази нощ в съня си. Натъжила се и повикала санитарите да отнесат тялото.

Другият мъж едва дочакал подходящ момент, и помолил да го преместят до прозореца. Сестрата с удоволствие го направила, настанила го удобно, и си излязла. Бавно, сред силни болки, той внимателно се надигнал на лакът, за да може да види за пръв път със собствените си очи чудесния свят отвън. И погледът му срещнал… голата стена на отсрещна сграда.

Човекът попитал сестрата какво може да е накарало починалия му съсед по стая да разказва, че през този прозорец се виждат толкова прекрасни неща. Сестрата му отговорила, че човекът е бил сляп, и не е виждал стената отсреща:

– Може би просто е искал да ви окуражи…

Епилог: Огромно щастие е да правиш другите щастливи, независимо от страданието си. Споделената тъга е половин тъга, но споделената радост е двойна радост. Искаш ли да се почувстваш богат, просто преброй всичко, което имаш, и което не може да се купи с пари. Всеки ден е неописуемо богатство – и често го разбираме прекалено късно.

Произходът на този текст не е известен.

* * *

Хората ще забравят какво си казал.

Хората ще забравят какво си сторил.

Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.

Не зная кой би повярвал в това. Преди двайсет години и аз нямаше да му повярвам. Но сега го знам. И, без да ми пука ще ми повярват ли, и няма ли да ме презрат, ще го напиша.

—

Всеки егоист знае, че е по-изгодно да се преструваш на алтруист. Лъжеш околните, впримчваш умовете, печелиш повече… Кой обаче би могъл да се преструва успешно цял живот? И най-умелият лъжец е слаб в някои отношения.

Ако егоистът е умен, ще забележи тази си слабост. (Или ако съдбата му я навре в очите.) Ще се опита няколко пъти да я прикрие, ще види, че не става. Да кажем, не умее да крие емоциите си, и да лъже хората за това какво изпитва в момента… Е, защо тогава просто да не казва истината? Какво му е лошото или странното да си понякога ядосан, понякога тъжен, понякога весел? Човешко е.

В събота бях на демонстрация на сенсей Таджири. За срам, не запомних – седми или осми дан.

Дребничък, сух японец. Движи се по татамито като балерина – без женственост, но със същата мекота и лекота. И още по-неправдоподобно леко събаря и най-едрите и яки противници, които повика. Ако това го дадат на филм, в залата ще има викове: “Уууу! Това пък вече е прекалено!”…

По време на тренировките непрекъснато обикаляше залата, показваше и помагаше. Надали остана човек, на когото да не е обърнал внимание, от над сто души. Демонстрациите какво ще се тренира като техника бяха добродушни и с чудесен хумор.

Една от тях направо сътресе залата от смях. Докато обикаляше и гледаше как хората изпълняват една техника, Таджири се намусваше все повече и повече. Накрая излезе отпред, спря всички и спокойно обясни:

– В айкидо не се работи със сила. Тук презумпцията е, че противникът е по-едър и як от вас. Действа се с умение и техника, силата нека идва от противника.

Сто чифта недоумяващи очи – азбучна истина, но как да я вържеш с техника за отбиване на удар в корема и събаряне на атакуващия? Там си трябва известна сила, особено срещу едър и як човек… Таджири видя това, и се усмихна:

– За да съборите противника при такова нападение са ви достатъчни два пръста. – Огледа се и си избра един наистина здрав момък. – Атакувай ме. Но истински. И внимавай да не паднеш!

Юначагата го изгледа с любопитство – как ще стане тая с два пръста? След това стана и се засили право към него. В момента, в който замахна да го удари, Таджири се отмести петнайсет сантиметра настрани, и отклони ръката му с два пръста, само колкото да не го закачи. И с всичка сила кресна право в лицето му.

Сещате се какво се получи. Цялата зала се късаше от смях. Таджири се приближи до насядалите по пода и обясни:

– Двата пръста трябват, за да отклоните мъничко замахващата ръка. Самото събаряне става и въобще без допир…

Повече недоумяващи погледи нямаше. Надали някой беше схванал нещата докрай. Но поне всички бяха разбрали, че наистина става и без много сила. Как точно – няма значение. Важен е принципът.

Извън темата:

Около денонощие сървърът, на който е моят сайт (и няколко други), беше offline. Благодаря на провайдерите, които и в неработен ден се погрижиха да възстановят връзката до него – и се извинявам на всички, на които това е създало проблеми.

—

Напоследък референтният спам е все по-популярен. Свързва се със сайта ви нещо, и казва, че ви е реферирал еди-кой си порносайт, или сайт за виагра или чудотворни чайове, или за … (попълнете тук “любимия” си вид спам). Когато някой глупчо като мен е сложил статистики на сайта си, тези “реферьори” се появяват там, започват да се изкачват в класациите на търсачките, и т.н. За сметка на рейтинга на сайтовете, в които са – както при търсене, така и чисто човешкия.

Днес, след като сървърът тръгна, забелязах този феномен. Проследих десетина подобни “реферирания”. В три случая успях да идентифицирам машините. Както май почти винаги, домашни машинки. “Windows Just Got Better” – или поне по-функционален, в някои отношения. С помощта на някой и друг бот.

(Ботовете като че ли са базирани на Агобот, но ужасно некадърно дописани. Оригиналният му код е наистина като целувка с дявола – авторът е изключителен програмист! Всъщност, не зная дали знаете, че оригиналният код е лицензиран под GPL :-))

Както и да е. Научих набързо как се блокират подобни неща оттук. Наложи ми се да подопиша черния списък. Може да е добра идея да го пусна достъпен за общността.

И – за всеки случай – махнах статистиките от сайта. И в статията пишеше – нужни ли са те всъщност на който и да е, освен на мен?… Ако някой е чак толкова любопитен, ще продължава да може да ги намери в поддиректория /sitestats.

Океанът ме обгръща като минало.

С тихи спомени – уютни тихи заливи,
с болки-айсберги, потапящи Титаници,
и дъги-надежди след порои шибащи,
свежи изгреви и побелели залези,
със скали подводни – остри пречки скрити,
и с медузи – мисли нежни, но отровни,
с тъмни нощи, с мрак забулващи очите,
и със фарове, в безлунна нощ опора,
с риби-клоуни и пръски от веселие,
със амбиции – акули ненаситни,
с мрачни бури, взели данъка си в кораби,
с яхти дървени с моряци от желязо,
със течения подводни, скрити, подли,
със забравени по дъното останки,
и с пристанища прастари потопени,
със чудовища незнайни в дълбините,
и с легенди над крайбрежните огньове.

С покорени разстояния и преходи,
с построени лодки, своя път поели,
и с яйца на чайки, радостно излюпени,
и отгледани, и после отлетели.

Плувам тихо през вълните на живота,
и дълбоко в мен се плиска океанът.

Тази случка направо щеше да ме накара да се пукна от смях. Всички имена са сменени, и някъде съм си позволил да попрочета “между редовете”, но останалото е автентично.

С такова удоволствие бих я написал като разказ – но, уви, животът ме е изпреварил.

Той, животът, обича такива шеги.

—

Иванчо е на единайсет години. Интелигиентен, и доста разсъдлив и зрял като личност за възрастта си. Но все пак… не, не дете. Вече пубертет. Изкушен от новите усещания, и разкриващия се пред него свят на възрастните. И нетърпелив да пристъпи в него.

Само че единайсетгодишни там не пускат. Ех, да можеше някак да бъде поне двайсетгодишен!…

Бащата на Иванчо има компютър. И разбира от него колкото да цъка най-прости неща с мишка. Иванчо също не е професионалист, но поне може да инсталира ICQ или офис пакет, и помага на баща си при нужда. Срещу това може спокойно да ползва компютъра между 4 следобед и 12 вечер, когато таткото е на работа. Взаимна изгода… А компютърът е свързан с Интернет – най-великият бал с маски на света.

След десет часа сън и проспан будилник, днес отново настъпва ежедневието. Работата, сивотата… Но някак то вече не е същото. Чувствам се много по-щастлив от живота, енергичен и решителен. Двата дни Опънфест промениха всичко.

С какво? Не бяха почивка – бяха непрекъснат бегом, и напрежение. Бях преуморен физически после. Но като личност се чувствам така отпочинал, както не съм бил от… май миналия Опънфест. И си мисля – откъде ли идва това?

Вече писах – на този празник е пълно с разкошни хора. Там просто няма това, което една моя позната нарича “енергийни вампири” – хора, които след пет минути разговор те карат да се чувстваш изсмукан и смачкан. Там е обратното – след минута разговор с някого се чувстваш съживен и пълен с енергия. Без значение дали този някой е стар познат, или случаен непознат. Просто… такива са хората там.

Капнал съм.

Два дни щур и бесен купон, по-сладък от дискотека, по-разкошен от риболов, по-приятен от почти всичко, което познавам.

Два дни непрекъснат наплив от неизброимо количество готини, разкошни, свестни хора – най-добрите приятели, които познавам. Непрекъснато, и в изумяващо изобилие. Сякаш за да докаже и на най-черногледия песимист, че светът може да бъде ама наистина разкошен. Съученици, които не бях виждал от години. Добри познати от тренировките. Съмишленици от клуба по фантастика. И просто най-обикновени, случайни, и неописуемо сладки хора.

Два дни весели издънки – понякога по-дребни, понякога по-големи. Една невероятно оплескана лекция, след като Йовко най-неочаквано ми иззе три четвърти от темите, за които се бях приготвил да говоря – а не ми се искаше да го повтарям, той ги описа толкова хубаво. Един разсеян, в преумората и просъницата, незаслужено и абсолютно неумишлено саркастичен отговор на добродушния въпрос на един от спонсорите ни: “Как тече фестът?” – “Като пълноводна река. Додето се огледаш, и някое носено от течението дърво те удря по главата…” Изключени микрофони, липсващи кабелчета, недопопълнени анкети, недооповестени приятели…

И веселата, по-съживяваща от всичко на света каша на освободената, хаотична креативност. В момента, в който някой е нужен някъде, някой буквално пада от небето там, и свършва работата. В момента, в който нещо е нужно да се свърши, сякаш изпод земята изниква някой, за да го свърши. От нищото, с лични и подръчни средства се сътворяват чудеса, непознати си поверяват един на друг неща, които иначе не биха поверили и на добър познат – и не се подвеждат.

Един друг свят, невероятно жив и истински. И струващ си да се живее в него. Много по-струващ си от сивото ни ежедневие. Приятен като секса, бих казал – но кой секс продължава по цели дни? Свят, в който всеки има своето място, стойност и ценност, в който всеки е добре дошъл.

Не зная как да благодаря на всички, които с труд и усилия в течение на месеци създадоха този свят, за тези два дни. На Мариан, Хриси, Йовко, Тони Райжеков, Алекс, Лина, Пейо, Ники, и на всички други, които абсолютно незаслужено пропускам тук! Случвало ми се е да ме провъзгласяват за творец заради някой случаен разказ, и да ми благодарят за него – но тези хора са истинските творци. Които творят не разкази, а реалност, по-чудесна от всеки един разказ.

Знаете ли… докато човек знае, че след година отново ще има ОпънФест, си струва да е жив!

Толкова от мен. А сега отивам да се съвзема.

И на всички, които заслужават нещо наистина хубаво, пожелавам следващата година да дойдат на феста!