Една седмица нямах нет. Затова и дадох почивка на Интернет читателите от блога си. 🙂
Следващите два дни наваксвах с работата, и търсих кой си играе на дискотека с тока в офиса ми.
Днес успях да стигна до блога, но вече не виждам екрана от умора.
Само че дойде ли утре… дръж се земьо, шоп те гази! 🙂
(If you can’t read the Bulgarian language parts, you haven’t missed too much. :-))
Моди, моди…
Преди няколко месеца бях драснал за себе си едно определение за това какво следва да се води “свободен формат за данни”. Не знам от кой зор го писах на английски, сигурно от тежкарлък – не се очакваше да го чете друг освен мен.
Гледам обаче, че преди няколко дни Йовко се е опитал да създаде определение за свободна култура. И, за да не остана по-назад, реших да публикувам своето за свободен формат на данни. 🙂 Ето го:
Ето едно ново гостуване тук на Таня Жекова. (Таня, кога най-сетне ще си направиш блог? Имаш достатъчно за казване. :-))
Невероятен българин. 50-годишен. Скромен. Чаровен. А как танцува само – много 20-годишни младежи и девойки не биха могли да се мерят с него. И освен че танцува, може да те научи и теб да танцуваш по неговия начин – на български народни танци. Стъпка по стъпка, лекичко… Но не е само това…
Става дума по-скоро за неговата отдаденост към българския фолклор и най-вече песните и танците – той е ръководител на ансамбъл за народни песни и танци “Зорница”, освен това има часове по хора в Атлетик фитнес център и още е шеф на Балканфолк – дружеството, което организира всяка година workshops за чужденци, които искат да се докоснат до тази магия и което поддържа сайта www.balkanfolk.com с един от първите в България online магазини за народна музика и много други неща, свързани с българския фолклор.
– Тони, би ли ми дал найлоновото пликче от бутилките с водата? Така и така са ти в раницата.
– Ето… Абе, човек, ти какво правиш?! Да не си боклукчия? Кой знае какъв човек е хвърлил тая хартийка? Може да е бил болен нещо, може всичко.
– Надали. Болни хора трудно се качват пеша дотук.
– И защо все пак го правиш? Хубаво, планината да е чиста. Ама ти ли точно си длъжен да я чистиш?
– Длъжни няма. Така че защо да не го правя аз? Ни акъл ми пречи, ни образование…
Докато се спускахме от Черни връх, точно край Голям Резен бях видял на пътя захвърлена хартийка от вафла. И си спомних едно гостуване на Таня Жекова в блога ми… Хвана ме срам, изпросих си от Тони пликче, и сложих хартийката в него.
Преди два дни ми се срина дискът. Отнесе 11 гигабайта ценни данни, налични само на него, които няма как повече да бъдат намерени. И ме остави с шпиндел празни дискове в ръка, опитал се да стартирам записващата програма, за да ги архивирам…
Следващата вечер беше планирана за възстановяване на диска, но вместо това се занимавах с друго. Не ми се описва какво точно. Почти цяла нощ. Включваше физическо и душевно напрежение на границата на припадъка. И вероятно се дължеше на нещо изключително развалено, ядено през деня…
Днес се порових здравата из останките информация по диска. Намерих си една програмка (под Уиндоус), която свърши невъзможното – възстанови някаква част от загубеното, макар и неголяма (официално под ext3 възстановяване на изгубените или изтрити данни няма изобщо). Казва се Stellar Phoenix Linux, и заслужава добра дума. А и парите, които й искат (уви, не е свободна).
Както човек би се досетил по появата на този запис, отново съм онлайн. 🙂 Стомахът ми, макар и по-бавно, също се връща към обичайното си състояние – способен да мели пирони. Нощта е донесла някаква прохлада, и се чувствам отново човек. Доинсталирам си компютъра, и се подготвям за нови подвизи. 🙂
Може би дори – ако ми остане време – за нови записи тук. 🙂
A lot of is said about the freedom. I probably can’t say anything new. But, still, won’t like to keep silent.
“Free software” (open source, or whatever term you may prefer) is not an exact word. Software does not fight for freedom, does not care whether it is free. Its users do (should, at least). “Free software” means not that the software has a freedom, but that its users do. Among them, you and me.
And with every new day, more and more around us is software. Home appliances. Cars. Clothes (factories are increasingly software-controlled). Gas. Food… Whoever you are. whatever you do, you are using software, and will use more of it. One that gives you freedom, or one that denies it to you.
That is why we need free software. Not because it is cool and geeky. Because we need our freedom, and it is critically dependent on software.
And the software is important, but is not everything. We need free technologies, too. (If you ask why, compare PCs and Macs – the latter were for most of their history the far superior technology, but being a more closed technology than the PCs, were costly and became a niche player.) Technologies that are openly developed and accessible for everyone to use them into production, thus promoting both competition and cooperation, and quality and accessibility.
We need also open art. One that is available to everyone, and gives everyone opportunity to prove their artistic talent. One that reminds us that we are children not to the mud, but to the stars. One that helps us realise that we are not expendable units with expendable uniform desires and thoughts, but makes each one different, a distinct and valuable human being. One that teaches us not to rely blindly on the revelations of leaders, but to think with our own heads.
And many, many other things. Open philosophies, or maybe even confessions. Even more open science. Open education, open media (how about blogs?), open
But, most of all, we need probably open people. Ones that are not afraid of what they carry inside them, and of the others around. Ones that see that the good is stronger than the evil, that the humanity is wiser than the calculativeness, that we are the ones that create our own destiny, and get what we deserve – and why. Ones that want to be good, not because of some reward, but because this is the greatest possible reward by itself.
Blog-a-thon tag:
EFF15
Grigor
Наскоро мои клиенти се сблъскаха със следния интересен бизнес-похват.
Провайдерът им предложи да си платят за шест месеца напред, срещу неголяма отстъпка. Те го направиха. Два дни след това внезапно връзката им секна. След две седмици ровене и мотаене от страна на провайдера най-сетне истинската причина излезе на бял свят. Провайдерът разбрал, че те ползват връзката си за повече от един компютър, и взел мерки това да е невъзможно.
Прерових внимателно договора, който бяха подписали, на практика без да го четат (вие четете ли разни EULA-та, когато кликвате на Yes?). Наистина, вътре с дребни букви имаше някъде текст, че услугата се предоставя за само един компютър.
Поядосан малко, вдигнах слушалката и си поговорих с ръководството на провайдера им. Беше ми обяснено с леден тон, че спирането на връзката е абсолютно чисто съвпадение, и че следва да докажа юридически противното, преди да ги обвинявам. И че това, което вършат клиентите ми, е кражба на Интернет – и че те имат предвидена услуга за повече компютри, с точно същите общи параметри, но значително по-висока цена.
Вчера имах 20-часов работен ден. Днешният, за огромно щастие, беше само 12-часов. Спах в офиса три часа като заклан, и отново се чувствам донякъде човек…
Извън хленченето и лигавенето, мисля си отново за авторитетите и преклонението.
Човекът бил социално животно, казват. Само че преди това е бил стадно животно, ако питате мен. А пък това учи на такива неща като да се подчиняваш на водача на стадото, да го следваш и т.н.
След това от стадното животно с времето е еволюирало социалното. А от простото подчинение заради животински страх от по-силния – уважението, преклонението, вярата и т.н. Започнали сме да си представяме Водача като нещо велико. Нещо като човек, ама по-така. Нещо над обикновените хора… Иначе защо ще сме готови да го следваме?
За тези, които не знаят (ако има такива) – Ерик С. Реймънд е едно от светилата на свободния софтуер. Култова фигура, един от “принцовете” на философията и теорията му. Известен (освен с хиляди други приноси) може би най-вече с монументалното есе “Катедралата и базарът” (The Cathedral and the Bazaar). В него той обяснява разликите между затворената и свободната методологии на създаване и развитие на софтуер.
(Покрай всеки слон се намира по някое кученце да го джафка. Този път това съм аз. Та, да се заям с величието – според мен лично в това си есе Ерик С. Реймънд открива топлата вода. Тези два модела са отдавна познати на икономистите, под имената “планов” и “пазарен” модели на развитие и създаване на какъвто и да било продукт. И са им несравнимо по-добре познати, отколкото, уви, на софтуеристите. Иначе повече програмисти щяхме да сме наясно с това къде, как и с колко пазарният модел на развитие превъзхожда плановия, и как е най-добре да бъдат съчетавани. Но това е друга тема.)
Интересното е друго. В това есе е описан един ефект, който с чиста съвест бих нарекъл ефект на Ерик С. Реймънд.
Минавам днес покрай колонка за афиши. Плъзвам поглед по нея (не знам дали ще ми повярвате, но много обичам да чета афиши, и изобщо да попивам абсолютно всяка информация, която ми попадне). И чета:
(кино) представя филма “Машината на времето”.
Режисьор (име)… Сценарист (име)… Музика (име)…
С актьорите: Гай Пиърс, Джереми Айрънс, Саманта Мумба… (още няколко имена)…, Хърбърт Уелс.
Ако някой не е обърнал внимание, повтарям – в този филм очевидно участва Хърбърт Уелс. Черно на бяло.
Ей това се казва актьорско присъствие!
А пък колко и какви отсъствия се крият зад него… не ми се говори.
Сега разбирам мъдрата сентенция на Радой Ралин: “Светът е оцелял, защото се е смял!”.
Аз за малко да не оцелея от смях, де, но това е друга история.