Grigor Gatchev - A Weblog

Преди няколко дни писах за съобщението за открит keylogger в лаптопите на Dell. И за това как може всичко да е само шега – но, уви, това променя картината твърде малко. Защото твърде много други страшни неща не са шеги.

Слава богу, поне то излезе шега. Мръсна, отвратителна, но шега… Преди четири дни обаче чух нещо още по-страшно от другите, които не са шеги.

Още в деня на онзи запис препратих съобщението до всичките си познати, с предупреждението, че до два-три дни ще се знае истина ли е, или не. Два дни по-късно, когато излязоха фактите, побързах да ги успокоя. С едни от тях, живеещи отскоро в САЩ, не се бяхме чували известно време след второто съобщение.

Anonymous sources say that for Microsoft the case with the European software patents is already closed. That they have in a file enough votes bought in the European Parliament to effectively legalize the software patents, and already have popped the champaine. And that there are already approved plans how exactly to marginalize the free / open source software by using the patents as a weapon.

In this situation, the F/OSS supporters have to consider what they can do against this, in this new situation.

Obviously, not much. But, still, we have some options.

Here is one that I call for myself “the Armageddon option”. Because it is similar to the nuclear “red button” that may open the door to a mutually assured destruction.

През 193… забравих точно коя година, състоянието на ръката на Сталин се влошава сериозно. Не зная дали го знаете – дясната му ръка е била с тежък неврологичен проблем, почти изсъхнала, и дори в най-добрите си моменти едва е държала лулата. Да го прегледа веднага е извикан най-прочутият съветски невролог (а и психиатър). (Уви, и неговото име ми се губи в момента някъде… поуморен съм.)

След двучасов преглед лекарят казва няколко успокоителни думи, предписва лечение, и след излизането си заявява на членовете на Политбюро, че иска веднага да бъде свикано спешно заседание на Политбюро, без Сталин да знае за това, и че има да им каже нещо много важно.

Заседанието е насрочено същата вечер, и политбюровци очакват с горещо нетърпение да чуят скоро ли ще умре Вождът. Вместо това обаче чуват съвсем друго:

Велик лаф!

За квот’ ни кефи. И квот’ не ни кефи…

Ма мен не ма кефи. И ша си кай що.

Има двама, Илф и Петров им казват. Писатели. Не, не само че знаят да пишат, ами и пишат. Пишат книги. Книгите са едни неща, дет ги продават около некои спирки, и на “Славейков” срещу Макдоналдса. От хартия, и с картинка отпред. Огледайте се некой път, ша ги скивате. Може и да сте държали некоя. В кенефа. Кат нема гъзпапир. Ония двамата са пукясали вече, ама се тая.

Та, тея двамата написали една книга, и в нея има една, казва се Елочка, викат я Людоедката. Не, не е от оня филм с кокалите по главите. Викат й така, щото речника й е от дваесе и седем думи. Към къде два пъти колко вашия.

Покрай нея, начи, не ми аресва туй с едната дума за сичко. То “кърти мифки” са две думи, ма надали го знаете, па и надали ви пука. Нема да седнете да го пишете, я.

Верно, че има и други. Примерно “кърти храма” ша рече “кърти мифки яко”. А “кърти сичко и изнася” – “кърти мифки още по-яко”. (Храмът е една къща с кръст, полумесец или нещо от сорта отгоре, дето разни се мотат, светят си със свещи и пеят без уредби и яки колони. Абе голема скука. Ич ви и не требе да го знаете. “Кърти сичко и изнася” стига. И то е много.)

И други такива има. Ама ай стига и тва.

То и така не ма кефи. Що – ми… Май не мога да го кажа как си требе.

Беден ми е речника.

Наоколо е пълно с хора, които си нямат блогове, но имат какво да разкажат. Една от тях – Таня Жекова – ми подхвърли идеята да им давам тази възможност, в моя блог.

Много хора канят гостите си в къщи. Защо аз да не ги поканя в блога си? Правя си нова категория – Guests. Тук ще стоят гостуванията на други, които имат какво да разкажат.

С пожелание колкото се може по-скоро да се сдобият със собствени блогове. А ако след това решат пак да ми гостуват – винаги са добре дошли. 🙂

Това е разказът на Таня Жекова:

(Както е тръгнало, май скоро ще трябва да си направя отделна категория за Таласъмията. :-))

Ето и официалната класация на конкурса:

—

Таласъмия 2005
Старозагорски минерални бани 16-19 юни 2005 г.

КОНКУРС
за литературно произведение, базирано на фантастичното
и приказното в българския фолклор и митология

РАЗКАЗИ

1-во място	Божидар Грозданов	Ордена на св. Георги
2-ро място	Никола Райков, Димитър Стефанов	Пеперудата
3-то място	Александър Лютов	Ferum

Участници:

Адриан Банчев	Чудовището
Александър Лютов	Ferum
	Ликантропия
Антон Баев	Тайната
Божидар Грозданов	Ордена на св. Георги
Веселин Василев	Последната нощ
Гергана Стойчева	Любов
Димитър Ганев	Началото на края
Златка Стефанова	Феята Амора и Спасителят
Кирил Добрев, Валентин Иванов	Горска майка
Марина Драганова	История от едно време
Мартин Петков	Вяра
Никола Райков, Димитър Стефанов	Пеперудата
Радина Стоева	В кост на жена
	Биле за горе
Светла Дамяновска	Сал
	Светлината
	Бавно
Светлана Янева	Там, където
Стефан Минчев	Змай
Стоян Вълев	Вампирът
	Гребенът на Гери
	Лековитото изворче
	Зайците
	Да се здрависаш с дявола
	Проклетият мъртвец
	Седмият
	Свещите

ЖУРИ:
Христо Харитов, Таньо Стайков, Жюлиян Маринов, Николай Митев, Борис Матев, Румен Дешков, Антон Стаматов, Антон Кирев, Жулиета Иванова, Иван Малчев, Антония Дончева

Наскоро случайно попаднах на рожден ден, на дъщерята на едни мои приятели. Петнайсети. Станала е умно и свястно не за годините си момиче. И – разбира се! – истинска красавица.

А преди десет години беше петгодишна разглезена лигла… Спомням си един разговор, на който бях свидетел тогава (заради него спестявам личните подробности):

Бях обещал в предишен запис стихотворението на Любомир Николов за конкурса “Химн на феста”. (Необявените условия на не по-малко необявения конкурс са стихотворението да е весело, хумористично, и да става за весела песничка.) Ето го:

Сред гората тиха, стара,
точно под дъба
кротко свирел на китара
сам Али Баба.

Той наблизо имал лавка
и складирал там
скъпоценната подправка
Мери-Джейн-сусам

Но наоколо със шайка
талибани зли
бродел – неговата майка –
Бен Махмуд Али.

От човечност не разбирал
този идиот
и жестоко рекетирал
бедния народ.

Четирийсет бабаити
пратил под дъба,
за да приберат парите
на Али Баба.

Що се случило, не зная,
но открили там
четирийсет нови лавки
с Мери-Джейн-сусам.

Побеснял от тия вести
Бен Али Махмуд
и от тия дни злочести
водят го за луд.

Мразел от сърце сусама,
киснел в двете нули,
взел си псевдоним Осама
и събарял кули.

(Авторските права са изцяло на Любомир Николов. Когато ми го връчи, заяви: “Прави го каквото искаш”. Предполагам, че това включва публикуване тук. :-))

Ето ви една история, разказана от Комата, с главен герой неин познат:

Нарежда се Ники на опашката в месарницата. Клиентът две места преди него на опашката дълго оглежда хладилната витрина, след това пита продавачката:
– Криле имате ли? (сопнато)
– Не! (още по-сопнато)
Онзи продължава да разглежда. След малко пак пита:
– Гърди имате ли? (в същия тон)
– Не!
(Ники я погледнал – вярно било.)
Онзи пак продължил да разглежда. След малко отбелязал:
– Така като гледам, и мозък нямате!…

Не знам как да опиша какво е това. Такъв купон направо не може да има.

Отначало щяхме да пътуваме трима – но в последния момент към компанията се присъедини Комата. (Известна на родителите си като Светлана Комогорова, а на читателите на Тери Пратчет – като негова преводачка.) Което окончателно превърна пътя в поредица от майтапи, шеги и весели истории. Сигурно доста шофьори по трасето София – Стара Загора са се чудили на какво тая компания се хили така истерично. На моменти колата се тресеше така, че беше трудно да спазвам посоката.

За настроението значително спомогна и идеята на Сергей за няколко хубави бири. През целия път обсъждахме енергично, с нагледни демонстрации, как точно се инсталират различни видове бира. (На моменти спирахме и за деинсталиране, естествено. За щастие, без нагледни демонстрации.) Така че, когато пристигнахме на Старозагорските бани, в заветния хотел “Люляк”, колата вече изрядно криволичеше. Не знам защо, не помня да съм й сипвал бира. Макар че и доста други неща не помня. Сигурно е било от настроението.