Grigor Gatchev - A Weblog

Откъде ли не може да му дойде на човек просветлението…

Току-що бях завил от Сточна гара към гара Подуене по булевард “Данаил Николаев”. Час пик плюс проливен дъжд, и булевардът е монолитно, бавно пълзящо задръстване. Движението ме беше избутало в най-лявата лента, и единственото ми развлечение беше да гледам плакатите, налепени по километричното пано откъм жп линията. Различни като цвят, но еднакво оформени – име с голям шрифт, снимка на някой лидер, и с по-малки букви отдолу – рекламен слоган. Когато периферното ми зрение улавяше смяна в цвета на стената, хвърлях поглед отново към нея…

(Този запис стоя като чернова няколко дни. Случката беше на 5 юни.)

Не знам защо, но често пиша за дъжда. Не че обичам дъждовно време, защото лесно настивам на дъжд – обожавам слънцето. Но дъждът е твърде многолик. Всеки път те изненадва с нещо ново и свежо.

Така се случи и днес. Обещах да занеса един велосипед за ремонт на колодрума. Натоварих го на колата, спрях я пред стадиона на ЦСКА, и нарамих колелото по алеята към входа на колодрума.

Още докато го вадех от колата, за пореден път за деня заваля. Е, не съм от захар, особено когато дъждът не е твърде студен. Зашляпах бодро през локвите… за да установя неприятна изненада. В хубавите ми официални обувки влизаше вода, все едно изобщо нямаха подметки.

Не обичам дръвчетата бонзай. Струват ми се някакво насилие над природата на дървото. Осакатяване, което правим за собствено удоволствие.

Но съм посадил под прозореца си лоза. И си я гледам. Тя е моят бонзай, създаден по мой вкус – да расте и да се развива, свободно, и колкото се може по-хармонично.

Взех пръчката преди години от една лоза в Пазарджик. Не зная с какво ме привлече – не беше нито феноменално ранозрейна, нито страхотно сладка, нито много плодовита… Просто ми хареса. Минах на следващата зима, помолих собствениците й, отрязах си няколко пръчки.

Не е трудно да се посади лоза. Взима се тазгодишна пръчка, между половин метър и метър. Колкото по-дебела и жилава, и с колкото повече съчленения, толкова по-добре. Най-горните две ще бъдат над земята. Останалите се надраскват по удебеленията, така че кората леко да се нарани – когато бъде заровена в земята, оттам ще тръгнат коренчета. Ако жилавата и здрава кора е цяла, тя пази твърде добре от това да пуснеш корен…

– Вече… колко? Пет и половина години сме заедно.
– И?
– Нищо. Просто исках да ти благодаря за вярността.
– Чак пък толкова…
– Така е. Служиш ми, возиш ме. Пазиш ме в дъжд и студ. Мъчиш се с българските пътища, горива и прочее. След холандските сигурно си като в ада, но се бориш. Грижиш се за мен. А аз за теб – на практика не.
– Преди точно три дни ми поправи съединителя. Когато можеш да си позволиш, ме миеш, без особена грижа ще има ли кой да те гледа, или не. Планираш и още ремонти…
– Защото иначе няма да можеш да ме возиш. Лична изгода.
– А за какво друго е една кола? Та аз съм парче желязо. В момента разговаряш със собственото си въображение, аз съм реално частица от теб. Одухотворил си колата си, и си й приписал тази частица, защото имаш нужда от нещо…
– Това нещо не е колата ми да ме психоанализира.
– 🙂
– Иначе си права. “Седим си аз и шизофренията ми срещу огледалото и цакаме каре белот.”
– 🙂
– Но това не ти пречи да си ми вярна.
– Колкото мога. Случва се да се повреждам, дори в критични за теб моменти. Както с хората е.
– Ако се грижех за теб наистина както трябва, щеше да ти се случва много по-рядко. Кой е виновен?
– И това е както е с хората… Само дето с мен е по-лесно. Счупя ли се зле, ще ме изхвърлиш и ще си вземеш друга. И вече тя ще е твоята кола… Няма да ме боли, нито да страдам. Дори съзнанието, което си приписал на мен, ще си остане с теб, същото. За разлика от хората – те поне си отиват истински.
– Не е за разлика. Не ми се иска един ден просто да те изхвърля.
– Това ти е проблемът. Всяка една мравка, която смачкваш по недоглеждане, има повече чувства и живот от мен. Аз съм мъртво парче желязо. Какво толкова?
– За мен не си.
– И къде му е логиката на това?
– Привързаността често е по-мъдра от логиката – подсказва верния отговор и при недостатъчно факти.
– Аз не мога да съм ти вярна или невярна. Могат го единствено хората. Просто имаш нужда от вярност, и затова я приписваш на каквото ти попадне. Дори на колата си. Още една крачка, и ще си за лечение.
– Грешиш… Имам нужда не другите да ми бъдат верни – от това имат нужда робовладелците. Имам нужда да давам вярност, за да имам право да получавам.
– И как се отнася това към лека кола?
– Като я ремонтирам и поддържам, когато е нужно – и за тази цел я ценя и изпитвам към нея симпатия. Казано другояче, като се грижа за нея по-добре, а тя ми отвръща със същото. По-простичко, отколкото при хората – но иначе същото като при тях.
– Да, ама чак пък вярност, и то към старата си кола…
– А един ден и към старата вече своя жена. Хората биха казали “въпрос на навик” – но навиците създават характера, така че е въпрос на характер.
– Какви сме само с характер…
– Да, с характер съм, и се гордея с това. А пък навиците се създават от постъпките – затова и постъпвам така.
– Стари максими. Хайде, кажи сега третата част. Ако не разбираш, че си скучен…
– Стара е, максима е, но е вярна. А третата й част е логиката зад това да вярвам на привързаностите си, и да ги смятам за мъдри… Защото характерът наистина определя съдбата на човека, в крайна сметка. А бих предпочел прилична съдба.
– Брилянтно. А старите си дрехи и обувки изхвърляш, нали?
– Остареем ли достатъчно, превърнем ли се в бреме, и хората си отиваме… А дотогава имаш ли нещо против все пак да си бъдем верни?
– … Нека бъдем. Струва си.

– Това всичко, което ми разказа днес, би ли посмял да го публикуваш някъде?
– Хмм… Всъщност да.
– Хм? Това е истинска кутия на Пандора, човече! Откъде го знаеш всичкото?
– Сложен въпрос. А за кутията… всичко е кутия на Пандора.
– Тази е особено лоша. Ако не го разбираш…
– Разбирам го. Точно затова бих го публикувал.
– … Не си прав. Кой нормален човек дава заредено оръжие на деца?
– Тези, които най не трябва, също го знаят. А тези, които ще трябва да се пазят от тях – не.
– Разкажеш ли го, ще трябва да се пазят от много повече хора.
– Но ще могат. За разлика от сега.
– Не съм съгласен. Аз не бих го разказал. Всъщност, ако можех, бих те спрял.
– И би сгрешил. Би ли забравил това, което ти разказах, ако можеше?
– Естествено, че не!
– За да го използваш срещу другите? Да, знам, че не си такъв човек. Тогава защо ти е?
– … Добре, де. Прави каквото искаш.

Легендата твърди, че след като отворила кутията и изпуснала всичките човешки недостатъци, Пандора бързо я затворила обратно. И дълго време нещо чукало отвътре и молело да го пуснат, но Пандора не смеела.

В края на миналата седмица имаше семинар по айкидо. Отидох на няколко от тренировките, и на изпитите (на тях само като зрител). Имаше какво да се види.

Гости бяха една група американци, начело с Анди Сато – председателят на Международната федерация по айкидо. Показаха най-различни техники. Гледах внимателно – и ме порази една разлика.

Сато е от японски произход, но иначе е точно така американец, както и останалите. Неговите техники обаче са различни от техните. Разликата е много фина, но се усеща. В техниките на другите американци има някакво минимално противостоене на противника. Може да е само дискретно отъркване при изпълнението, но обикновено го има: самата техника е измислена така, че го има. Приложна е, ефективна е, не мога да го оспоря.

(Появата на този разказ е предизвикана от един коментар на Алекс към предишния запис. :-))

Милтън Ериксън е един феноменален американски психотерапевт. Той е създателят на хипнозата в съвременния й вид – като полезен инструмент, освободен от филмови и готически представи и предразсъдъци.

Сам по себе си е твърде необикновен човек. На 17-годишна възраст е преболедувал от детски паралич, и е останал напълно парализиран – с изключение на движенията на очите. За една година след това, с непрекъснати упражнения и упорство, си е върнал движенията напълно… На 52-годишна възраст параличът го повтаря (случай, почти уникален в историята на медицината), и отново го оставя напълно парализиран – след една година той отново се движи, макар и вече да си помага с бастун…

Но истински необикновени, почти невероятни, са десетките случаи с негови пациенти. Един от тях, весел и същевременно поучителен, ще разкажа като демонстрация на това, че хора, неповлияващи се от внушение, няма.

Веднъж идва при Ериксън младо момиче от съседен град, и му разказва трогателна история. Майка й била болна от рак, последен стадий, и с жестоки болки. Никакви болкоуспокояващи лекарства вече не помагали, и страданията й били ужасни. Не може ли прочутият професор Ериксън да помогне някак с хипноза?

Може, рекъл Ериксън. Взел си бастуна, отишли до съседния град, до болницата.

Майката се оказала възрастна дама с безупречно възпитание. Обяснила най-любезно на Ериксън, че е трогната и възхитена от желанието му да помогне, но не вярва в хипнозата, и не вижда никакъв смисъл в това той изобщо да пробва – такива неща не действали с нея.

– А, не! Тая така няма да стане! – ядосал се Ериксън. – От сто мили път идвам, инвалид с бастун, и да излезе, че е напразно! Не! Като не мога да хипнотизирам теб, ще хипнотизирам дъщеря ти!

Поканил момичето да седне на един стол, приспал го набързо, и започнал лекичко да повдига роклята му с бастуна си, все по-високо и по-високо. Майката позабравила любезността си, след това започнала да го гледа на кръв, и накрая се разкрещяла:

– Дърт козел такъв! Как смееш! Какво си въобразяваш! На какво прилича това!

Ериксън се обърнал към нея и най-спокойно отговорил:

– Аз може и да съм дърт козел… но какво стана с болката ти?

Останалото, предполагам, се сещате.

Наскоро една позната ми писа трогателно писмо, в което ме запита как правя това да си поръчам някой приятен сън. Ето част от него, и отговорът ми:

… Как да се усмихваш, когато си сънувал кошмари? Кажи ми – много моля, как го правиш това със сънищата, искам да се науча… Много отдавна не ми се е случвало да сънувам нещо хубаво. А като си спомня, как преди летях насън без всякакъв страх, сънувала съм, че карам кола /аз не мога/, че яздя кон /и това не го мога/, че се търкалям в нива с натежали златни класове – още не мога да забравя онова чувство на безмерна радост, която изпитвах в този момент…

Не е трудно.

Идеята е проста – лягайки си, трябва да изградиш съня в ума си, реален почти като реалния свят. Не се колебай да бръкнеш в най-хубавите си детски спомени, в спомените за сънища, в които си изпитвала такава радост. Тръгнеш ли от тях, ще ти е най-лесно.

Една история, за която Йовко твърди, че мястото й е в блога ми. Ще се съглася с удоволствие – най-малкото защото вече съм започнал да я забравям, а ще е грехота да се изгуби.

Преди години работех в БАН. Провеждахме опити по изследване на антиципаторен silent рефлекс. (Зад усуканото заглавие се крие нещо не толкова сложно. Като си чукаш по китката с неврологично чукче, от мускулите на ръката се отвежда с електроди и миограф един специален рефлекс. Когато друг те чукне, го няма. Когато чукаш с чукчето по контактен ключ, а през него десетина волта ток те боцкат по китката, пак го има, и т.н., всевъзможни интересни комбинации.)

Беше време на безпаричие, но не се предавахме. Нямаше пари за доброволци – ставахме си доброволци ние. Нямаше пари за специално оборудвана лаборатория – бяхме приспособили най-обикновена стая, с бележка на вратата: “Не безпокой – тече опит!”, и единствено вътрешно-институтски телефон, за да не ни безпокоят роднини и приятели по всяко време. Нямаше пари за свестни електроди и уреди – използвахме едни, които лепяхме с триста зора (и те непрекъснато се отлепваха), връзвахме ги с конци да не падат, включвахме ги едва-едва, за да не помръднат и да се откачат. Свързването на доброволеца към тях отнемаше по половин час нерви и ювелирско внимание…

По мой опит – не си струва.

Майсторът им се постара, и според него е станало много прилично. Ако ви каже обаче някой, че не си личи почти колкото и преди… хм. Не съм капризен и мрънкало, но очаквах нещо по-добро.

Предполагам, че механичната здравина на стъклото е възстановена, поне отчасти. Но следващия път при подобен проблем смятам да си взема ново стъкло.

… И си мисля, че ако отново можех да се върна в оня момент, когато стъклото се спука, пак нямаше да наругая човека, който го спука от добро сърце и желание да услужи. Достойнството и човечността ми струват повече от автостъклата.

И когато си помисля за това, ядът ми минава. Защото разбирам как с тази си оценка съм спечелил нещо, което струва повече от всички пари на света. (Това като обяснение за хората, които мерят всичко в пари.) Днес ще си легна по-свестен и по-силен отпреди. Чак велик сигурно не – но прибавил мъничко към каквото имам.

Малко ли е?

Много ли е?

Достатъчно е.