Grigor Gatchev - A Weblog

Една весела история, която днешният ден ми припомни:

Имах в казармата един набор, известен с две неща: феноменална физическа издръжливост, и израза “Колко е хубаво да можеш да четеш”.

Родителите му били единствените хора под седемдесетте в малко селце високо в планината. Когато бил на годинка, майка му починала, и баща му, селският овчар, изоставил къщата, да не го мачка мъката, и се преселил с детето още нагоре, в кошарите при овцете… Там и израснал малкият. Веднъж дневно цистерна се качвала до тях за млякото, веднъж седмично баща му слизал надолу до селото за хляб, оцет, сол, газ… Момчето било слизало до селото десетина пъти през живота си, и толкова.

Можеш ли да си представиш как, да кажем, нещо лошо използва порива ни към светлината, цялата инерция която сме набрали натам и с един малък номер, завъртайки ни около нашата суета прави със силите и поривите ни каквото си иска. Много отдавна хората са го казали по друг начин – “Пътят към ада е постлан с добри намерения…”

Мога. Всъщност, това се случва непрекъснато. Погледни политиката – за какво беше използван всеки път без изключение през последните петнайсет години чистият порив на толкова много хора, с най-различни убеждения! Получиха ли поддръжниците на СДС истинска демокрация, или тези на БСП – социална политика?… Използван беше за изгода на тези, за които светлината е враг.

Много, много рядко чистият порив на много събрани хора е постигал нещо чисто като резултат, заради намесата на това “нещо лошо”. Често и с отделните чисти хора става същото. Бориш се от сърце, за да видиш накрая как някой “прави пачка” от искреността и чистотата ти… Гнусно, нали?

От няколко дни Йовко сътворява поредния си принос към отворените хора в България – сайтът open-culture.net. Вече работи (можете да го проверите лично :-).

Само дето още е малко празничък. Време е да коригираме това.

Разговарях днес с Иван Попов. Ако не се сещате кой е – авторът на “Хакери на човешките души”, според мен лично най-добрият български киберпънк, и от класата на най-добрите изобщо. Ако не сте го чели, пропуснали сте немалко… Та, той даде съгласието си всички негови творби да бъдат пуснати под Creative Commons BY-NC лиценз!

Най-голямата битка която водя със себе си е битката с моята суета.

Не зная дали е редно това да се води като битка. Не защото суетата е полезно нещо, а защото битката срещу нея твърде лесно и неусетно се превръща в битка срещу себе си.

По същество битката със суетата е част от битката на човек с маймуната вътре в него. Веднъж разказвах на една позната през какви етапи минава тази битка, и по какви пътища може да тръгне… Ето и разказа:

След малко наблюдения в последните няколко месеца, почнах да се замислям по въпроса.

В практиката досега съм виждал два модела на мениджмънт.

Единият – европейско-американският – поставя мениджъра като “човек по-горна категория”. Персоналът носи кашони, огъва железа, затяга гайки и т.н – грижи се за продукта на фирмата. Мениджърът поднася хора, огъва хора, затяга гайките на хора, и т.н – продуктът му са хората. По книга той трябва да има (и често има) към тях скрупули точно колкото механикът към гайките, които затяга. Това му е работата – да вижда хората като предмети. Нищо лично.

При другия модел, японския, мениджърът е “родител” за подчинените си. (И “дете” за мениджъра от по-горна категория.) Ако не се справя със задачите си, ако не натиска подчинените, той е “лошо дете” – на него не може да се разчита, ще има проблеми при издигането. Ако обаче им пренавива гайките, той е “лош родител” – тоест, не става за мениджър, а само за изпълнител.

Една новина, на която се смях със сълзи. Цитирам буквално текста от newsbug.net:

—–

Michael Moore’s critical “Fahrenheit 9/11” also finished with four Razzies earning awards for Worst Actor (George W. Bush), Worst Supporting Actor (Donald Rumsfeld), Worst Supporting Actress (Britney Spears) & Screen Couple (George W. Bush & EITHER Condoleeza Rice OR His Pet Goat).

We kid you not.

—–

Този ден определено свършва весело! 🙂

Най-сетне докарах статията си до състояние да може да бъде показана пред хора. (Това изобщо не значи, че е изпипана както трябва, нито пък че непременно идеята й е ценна.) За който се интересува – http://www.gatchev.info/articles/bg/metalicensing.html. Има я и в linux-bg.org.

Причината да човъркам въпроса беше безпокойството, че една от най-силните страни на свободния софтуер – общата база код, от която може да се черпи свободно – се фрагментира юридически, чрез различните лицензи, и така силата й се губи. А наличието на много различни лицензи е не само недостатък, но и предимство. Мислех си – няма ли как предимствата му да се запазят, а недостатъците да се минимизират? Така ми хрумна тази идея.

Не знам дали е истински добра. Бих се радвал, ако се окаже, че е. Но ако не е, няма да тъгувам особено. Ще съм се борил както съм умеел, ще съм допринесъл с каквото съм могъл. Това е, което има смисъл… Поне аз виждам нещата така.

Бих се радвал на всяка критика, без значение дали е похвала, или оплювка. Някои критики (както похвали, така и оплювки) сигурно ще бъдат много умни, точни и на място. Други може би ще бъдат много глупави. Ако обаче авторите им са дали от себе си каквото са могли, те ще са стояли на някаква невидима барикада рамо до рамо с мен. Ще са се борили, както са умеели, и ще са допринесли с каквото са могли.

А това е може би дори по-ценно от това непременно да сътвориш нещо велико и гениално. Няма как всички да сме гении, и с един замах да решаваме проблемите на света – светът ще стане прекалено хубав ;-). Но можем да изберем от коя страна на барикадата ще застанем – а това е, което е истинският избор.

Поне за мен.

Вали като в роман на Габриел Гарсия Маркес. Тихо и кротко, и непрестанно. Капките се виждат единствено в студените лъчи на лампите. Нощта е изпълнена с хлад и дъжд, и сякаш някъде далече свири саксофон, и капки звук се сипят върху самотните минувачи.

Време, в което се затваряш, с най-близките си, или в себе си. Време за размисъл и оценка, за преброяване на извалелите минути. Време за равносметка, и вглъбеност. За помъдряване.

Отмятам качулката си, и обхващам с поглед надвисналите стрехи, и черните мокри клони на дървета, с увиснали по тях бистри капки, и пръските под колелата на случайни таксита. И към прохладните ноти на саксофона се прибавят прохладни тонове на пиано, тихи ударни като звуци от капчук, и може би контрабас, или дори и китара. Спокойна нощна музика, отмиваща умората от деня, тиха и напоителна. Музиката на дъждовната нощ.

Вчера не бях на тренировка. Сенсеят беше зает. Компенсира ни с договорка да я направим днес, при негов колега. Чудесно.

Хапчета срещу разсеяност обаче няма. Кой знае как съм запомнил, че тренировката е в клуба на стадион “Васил Левски”. И чинно цъфвам там в шест и половина, за да разбера, че всъщност е в Дружба, на “Дескрим”.

На бегом обратно в съблекалнята. Дрехите. Миг размисъл: пет минути обличане тук, пет събличане там – десет минути изгубени. Миг колебание – и махване с ръка. Да става каквото ще – ще цепя през града така.

“Днес цял ден четох блогове”

(Из блога на един луд.)

Е, не беше точно така.

Последните десетина дни ми се струпа толкова работа, че всичкото останало време отиваше единствено за сън, в името на физическото оцеляване. И днес почна така, за да се окажа обаче към шест-седем вечерта внезапно свършил всичко важно и спешно, и с възможност да се сетя за света и за себе си.