Grigor Gatchev - A Weblog

От няколко дни Йовко сътворява поредния си принос към отворените хора в България – сайтът open-culture.net. Вече работи (можете да го проверите лично :-).

Само дето още е малко празничък. Време е да коригираме това.

Разговарях днес с Иван Попов. Ако не се сещате кой е – авторът на “Хакери на човешките души”, според мен лично най-добрият български киберпънк, и от класата на най-добрите изобщо. Ако не сте го чели, пропуснали сте немалко… Та, той даде съгласието си всички негови творби да бъдат пуснати под Creative Commons BY-NC лиценз!

Най-голямата битка която водя със себе си е битката с моята суета.

Не зная дали е редно това да се води като битка. Не защото суетата е полезно нещо, а защото битката срещу нея твърде лесно и неусетно се превръща в битка срещу себе си.

По същество битката със суетата е част от битката на човек с маймуната вътре в него. Веднъж разказвах на една позната през какви етапи минава тази битка, и по какви пътища може да тръгне… Ето и разказа:

След малко наблюдения в последните няколко месеца, почнах да се замислям по въпроса.

В практиката досега съм виждал два модела на мениджмънт.

Единият – европейско-американският – поставя мениджъра като “човек по-горна категория”. Персоналът носи кашони, огъва железа, затяга гайки и т.н – грижи се за продукта на фирмата. Мениджърът поднася хора, огъва хора, затяга гайките на хора, и т.н – продуктът му са хората. По книга той трябва да има (и често има) към тях скрупули точно колкото механикът към гайките, които затяга. Това му е работата – да вижда хората като предмети. Нищо лично.

При другия модел, японския, мениджърът е “родител” за подчинените си. (И “дете” за мениджъра от по-горна категория.) Ако не се справя със задачите си, ако не натиска подчинените, той е “лошо дете” – на него не може да се разчита, ще има проблеми при издигането. Ако обаче им пренавива гайките, той е “лош родител” – тоест, не става за мениджър, а само за изпълнител.

Една новина, на която се смях със сълзи. Цитирам буквално текста от newsbug.net:

—–

Michael Moore’s critical “Fahrenheit 9/11” also finished with four Razzies earning awards for Worst Actor (George W. Bush), Worst Supporting Actor (Donald Rumsfeld), Worst Supporting Actress (Britney Spears) & Screen Couple (George W. Bush & EITHER Condoleeza Rice OR His Pet Goat).

We kid you not.

—–

Този ден определено свършва весело! 🙂

Най-сетне докарах статията си до състояние да може да бъде показана пред хора. (Това изобщо не значи, че е изпипана както трябва, нито пък че непременно идеята й е ценна.) За който се интересува – http://www.gatchev.info/articles/bg/metalicensing.html. Има я и в linux-bg.org.

Причината да човъркам въпроса беше безпокойството, че една от най-силните страни на свободния софтуер – общата база код, от която може да се черпи свободно – се фрагментира юридически, чрез различните лицензи, и така силата й се губи. А наличието на много различни лицензи е не само недостатък, но и предимство. Мислех си – няма ли как предимствата му да се запазят, а недостатъците да се минимизират? Така ми хрумна тази идея.

Не знам дали е истински добра. Бих се радвал, ако се окаже, че е. Но ако не е, няма да тъгувам особено. Ще съм се борил както съм умеел, ще съм допринесъл с каквото съм могъл. Това е, което има смисъл… Поне аз виждам нещата така.

Бих се радвал на всяка критика, без значение дали е похвала, или оплювка. Някои критики (както похвали, така и оплювки) сигурно ще бъдат много умни, точни и на място. Други може би ще бъдат много глупави. Ако обаче авторите им са дали от себе си каквото са могли, те ще са стояли на някаква невидима барикада рамо до рамо с мен. Ще са се борили, както са умеели, и ще са допринесли с каквото са могли.

А това е може би дори по-ценно от това непременно да сътвориш нещо велико и гениално. Няма как всички да сме гении, и с един замах да решаваме проблемите на света – светът ще стане прекалено хубав ;-). Но можем да изберем от коя страна на барикадата ще застанем – а това е, което е истинският избор.

Поне за мен.

Вали като в роман на Габриел Гарсия Маркес. Тихо и кротко, и непрестанно. Капките се виждат единствено в студените лъчи на лампите. Нощта е изпълнена с хлад и дъжд, и сякаш някъде далече свири саксофон, и капки звук се сипят върху самотните минувачи.

Време, в което се затваряш, с най-близките си, или в себе си. Време за размисъл и оценка, за преброяване на извалелите минути. Време за равносметка, и вглъбеност. За помъдряване.

Отмятам качулката си, и обхващам с поглед надвисналите стрехи, и черните мокри клони на дървета, с увиснали по тях бистри капки, и пръските под колелата на случайни таксита. И към прохладните ноти на саксофона се прибавят прохладни тонове на пиано, тихи ударни като звуци от капчук, и може би контрабас, или дори и китара. Спокойна нощна музика, отмиваща умората от деня, тиха и напоителна. Музиката на дъждовната нощ.

Вчера не бях на тренировка. Сенсеят беше зает. Компенсира ни с договорка да я направим днес, при негов колега. Чудесно.

Хапчета срещу разсеяност обаче няма. Кой знае как съм запомнил, че тренировката е в клуба на стадион “Васил Левски”. И чинно цъфвам там в шест и половина, за да разбера, че всъщност е в Дружба, на “Дескрим”.

На бегом обратно в съблекалнята. Дрехите. Миг размисъл: пет минути обличане тук, пет събличане там – десет минути изгубени. Миг колебание – и махване с ръка. Да става каквото ще – ще цепя през града така.

“Днес цял ден четох блогове”

(Из блога на един луд.)

Е, не беше точно така.

Последните десетина дни ми се струпа толкова работа, че всичкото останало време отиваше единствено за сън, в името на физическото оцеляване. И днес почна така, за да се окажа обаче към шест-седем вечерта внезапно свършил всичко важно и спешно, и с възможност да се сетя за света и за себе си.

Фен съм на филма, въпреки че е детски. Като излезе първата серия, си и бях дете. Ама ефекти като в нея не бях видял… и на кино. Нямах думи.

Интересното тук е еволюцията на ефектите – и накъде води тя.

В първите три серии ефектите бяха макети, кукли, грим и рисуване върху ленти. Класическа технология, просто отлично приложена.

Епизод 1 обаче го правиха след доста повече години, и нещата се бяха променили. Вече много от екзотичните фонове не бяха декори, а компютърни изображения. Много от по-екстравагантните действащи лица – също, поне повечето им явявания. Не зная дали в целия филм имаше и един кадър на кораби в Космоса, заснет с макети.

По предварителна информация, законът за софтуерните патенти в Европа е вече с на практика предрешено бъдеще – секира. Очаква се да бъде писан изцяло наново.

Официалната позиция на поддръжниците на този закон засега е, че няма да отстъпят нито на крачка. Сигурно ще се пробват до последно. Сигурно ще пуснат в ход и още средства. Вече се разбра, че от “Майкрософт” са изнудвали Дания и Полша да се откажат от съпротивата си – обещавали са закриване на работни места във фирми, тяхно притежание. (Как да не си припомни човек клетвената декларация на Стив Балмър, че наложат ли му да се съобразява с антимонополното законодателство, той ще спре продаването на Уиндоус?)

Само че вече алтернатива на Уиндоус има, и потребителите знаят за нея. Вероятно държавите ще се сетят, че и на работодателството на “Майкрософт” също има алтернативи – тези, които щяха да бъдат погубени от патентите, и които дават хляб на много повече хора. Така че на любителите на софтуерните патенти реално ще им се наложи да направят отстъпки в новия проект – а дори в сегашния си вид законът беше по-поносим от американския.

На всички поддръжници на свободата – честито! 🙂